(публикувано за първи път в Science & Technologies, vol. V (2015), Num. 7: Social Sciences, с. 80-84, изд. на Съюза на учените – Стара Загора)
Административнонаказателният процес се развива пред три инстанции – първа инстанция (административнонаказващ орган), въззивна инстанция (районен съд) и касационна инстанция (административен съд). Всяка една от тези инстанции има правораздавателен характер и в обичайния случай приключва производството пред себе си с правораздавателен акт – наказателното постановление или съдебно решение1.
Според акад. П. Стайнов „няма правораздавателен акт – ако той е истински такъв, – който да не притежава сила на присъдено нещо“2 При това положение логично е да се приеме, че касационното административнонаказателно решение на съда също поражда такава сила. За да се провери обаче верността на подобна теза, ще трябва да се направи сравнение между предмета на силата на пресъдено нещо (СПН) в административнонаказателния процес и предмета на касационните решения в различните хипотези на съдебно произнасяне.
1. „Наличието на правен спор […] се явява […] причина за упражнение на правораздавателна дейност от компетентния държавен орган“3. Ето защо непосредствената цел на процеса, предизвикан от правен спор, е да възстанови правния мир в юридическата действителност. Средството, чрез което се постига тази цел, е СПН4. Поради тази причина предметът на спора, предметът на делото, предметът на решението и предметът на СПН в нормалния случай са идентични5. Следователно, за да се очертае предметът на СПН в административнонаказателния процес, трябва да се определи предметът на правния спор, който предизвиква процеса.
2. „При административното наказване се касае да се разреши спорът, дали е извършено твърденото в акта неправомерно деяние, за да се наложи наказание. Въпросът се поставя по същия начин, както и за углавния съдия, когато се касае да наложи наказание за деяние, отнесено до него като престъпление […]“6.
От горецитираните разсъждения на акад. П. Стайнов могат да се извлекат две важни процесуални положения: а) предметът на административнонаказателния спор се свежда до факта на извършеното административно нарушение; б) предметът на спора се определя по един и същ начин в административнонаказателния и наказателния процес.
Всяко едно от така формулираните процесуални положения може да бъде подкрепено от действащите процесуални разпоредби, за да послужи като основа за определяне обективните предели на сила на пресъдено нещо в следващата точка от изложението.
3. Правният спор поставя началото на административнонаказателния процес посредством акта за установяване на административно нарушение. Последният очертава предмета на спора посредством реквизитите по чл. 42, т. 3 – 6 ЗАНН, а именно: датата и мястото на извършване на нарушението; описание на нарушението и обстоятелствата, при които е било извършено; законните разпоредби, които са нарушени; собственото, бащиното и фамилното име и възрастта на нарушителя, точния му адрес и местоработата, единен граждански номер. Следователно предмет на административнонаказателния спор е административното нарушение, индивидуализирано откъм време, място, извършител, фактическо описание на деянието и правна квалификация на последното. Това означава, че в административнонаказателния процес се повдига спор относно съществуването на административното нарушение.
Както вече бе изтъкнато в т. 1 от изложението, предметът на правния спор и предметът на СПН са идентични. Следователно обективните предели на СПН са съсредоточени върху факта на административното нарушение.
До същия извод може да се стигне въз основа на сходството в предмета на спора при административнонаказателния и наказателния процес. Съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Цитираната разпоредба регламентира зачитането на СПН на присъдите и във връзка с това очертава нейния предмет. Последният визира престъплението, индивидуализирайки последното откъм деяние, вина, деец и правна квалификация. Почти същата разпоредба се съдържа и в чл. 413, ал. 2 НПК: „Влезлите в сила присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли е деянието; виновен ли е деецът; наказуемо ли е деянието“. Тези въпроси съставляват част от задължителното съдържание на присъдата, макар и с малко по-различна формулировка, а именно: има ли извършено деяние, извършено ли е то от подсъдимия и извършено ли е виновно; съставлява ли деянието престъпление и правната му квалификация (чл. 301, ал. 1, т. 1 – 2 НПК). Очевидна е приликата между така изброените въпроси и реквизитите на наказателното постановление по чл. 57, ал. 1, т. 4 – 6 ЗАНН: „[…] име на нарушителя […]; описание на нарушението […]; законните разпоредби, които са били нарушени виновно“. Следователно както присъдата, така и наказателното постановление, установяват едно неправомерно юридическо действие7. Това действие е предмет на СПН в наказателния и административнонаказателния процес.
Все пак обаче трябва да се има предвид една разлика между присъдата и наказателното постановление от гледна точка на проявните форми на тяхното установително действие. Присъдата може да бъде осъдителна или оправдателна. С оглед на това „[…] предмет на СПН на наказателната присъда е фактът на престъпното деяние. Присъдата установява дали той е налице, или липсва“8. Наказателното постановление обаче не може да бъде оправдателно (арг. чл. 53 – 54 ЗАНН). Следователно неговата СПН установява само наличието на административно нарушение.
4. Възможно е СПН в административнонаказателния процес да се формира относно един допълнителен предмет. Защото наказателното постановление би могло да съдържа произнасяне и по гражданскоправен въпрос, касаещ „размера на обезщетението и на кого следва да се заплати“ (чл. 57, ал. 1, т. 9 ЗАНН). В обичайния случай обезщетенията се присъждат по исков ред (арг. чл. 124, ал. 1 ГПК). С оглед на това СПН на обезщетителната част от наказателното постановление има същия предмет, какъвто и съдебното решение в исковия процес, а именно: „[…] със СПН се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение. То се установява с всички свои конкретни белези, които го индивидуализират, с тази правна квалификация, която е изразена в решението“9. С други думи, предмет на СПН в административнонаказателния процес, освен факта на административното нарушение, може да бъде и субективното притезателно право на обезщетение за вреди, претърпени от нарушението.
5. С оглед очертаните по-горе обективни предели на СПН, може да се заключи, че касационното решение ще се ползва с такава сила само в случаите, когато неговият предмет обхване факта на административното нарушение и евентуално правото на обезщетение за вредите, претърпени от нарушението. Следователно трябва да бъдат изследвани отделните хипотези на съдебно произнасяне от страна на касационния съд, за се определи във всяка една от тях предмета на решението. Въпросните хипотези са следните: а/ оставяне в сила на въззивното решение (чл. 221, ал. 2, пр. 1 АПК във вр. с чл. 63, ал. 1 ЗАНН); б/ отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд (чл. 221, ал. 2, пр. 2 и чл. 222, ал. 2 АПК във вр. с чл. 63, ал. 1 ЗАНН); в/ отмяна на въззивното решение и решаване на делото по същество (чл. 221, ал. 2, пр. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК във вр. с чл. 63, ал. 1 ЗАНН)10,11.
В първите две хипотези касационното решение се свежда по същността си до един типичен продукт на контролно-отменително оспорване. Характерно за последното е, че то „има за свой предмет законосъобразността и истинността на обжалваното съдебно решение“12. С други думи, касационният съд не извършва преценка по същество, а само проверява правомерността на оспореното пред него въззивно решение от гледна точка на материалния и процесуалния закон. Това означава, че пряка преценка за съществуването или несъществуването на факта на административното нарушение или правото на обезщетение за претърпените от нарушението вреди не се извършва. Следователно обективните предели на касационното решение се ограничават само до законосъобразността на оспорения съдебен акт, без да обхващат предмета, по който се формира СПН в административнонаказателния процес. Ето защо в разглежданите две хипотези касационното решение не поражда СПН. Освен това то няма и такава цел. Поначало контролно-отменителното производство съществува, за да спомогне за формирането на СПН от подконтролните правораздавателни актове, когато те са правомерни, и за да попречи на тези актове, ако са опорочени, да произведат СПН. Това се постига с постановяването на съответното контролно-отменително решение, което не се ползва със собствена СПН. Защото то изпълнява само ролята на условие за настъпването на тази сила13.
По различен начин стоят нещата в хипотезата, когато касационният съд отменя въззивното решение и решава на делото по същество. При отмяната съдът действа, както и в останалите хипотези, като контролно-отменителна инстанция. При решаването на делото по същество обаче той влиза в ролята на въззивния съд и упражнява неговите правомощия по чл. 63, ал. 1, изр. 1 ЗАНН14, а именно: да потвърди, да измени или отмени наказателното постановление. Следва обаче да се постави въпросът дали при упражняването на всяко от тези правомощия се поражда СПН.
6. Реализирайки въззивното правомощие за потвърждаване наказателното постановление, касационният съд осъществява не проверка за законосъобразност, а преценка по същество, каквато вече е направил административнонаказващият орган15. С други думи, касационната инстанция извършва непосредствени действия за решаването на спора, който е предизвикал образуването на административнонаказателното производство. Поради тази причина касационното решение поражда СПН в тази си част със същия предмет, каквато има СПН на наказателното постановление16. Това навежда към мисълта, че е налице ненужно дублиране на правните последици на два правораздавателни акта. Но в действителност дублиране няма, тъй като „юридически факт на защитно-санкционните последици е решението на въззивната инстанция. То обаче представлява сложен юридически факт, състоящ се от съдържанието на първоинстанционното решение и потвърждаващия го факт на самия въззивен съд“17.
7. При отмяна на наказателното постановление касационният съд отново упражнява въззивно правомощие, но въпреки това СПН не се поражда. Причините за това са две.
На първо място, отмяната много често е продукт не на преценка за съществуването или несъществуването на факта на административното нарушение, а на констатация за наличието на съществено нарушение на процесуалните правила. Тогава съдът изобщо не се занимава със съществото на материалноправния спор и поради тази причина предметът на решението му не обхваща типичните за административнонаказателния процес обективни предели на СПН.
На второ място, както вече се изтъкна по-горе, наказателното постановление никога не формира СПН, с която да се отрече съществуването на административното нарушение. При положение че въззивът дублира в съществената си част първоинстанционната дейност, би било нелогично да се приеме, че съдът, упражнявайки въззивно правомощие, може да произведе СПН, каквато наказателното постановление няма.
8. Когато касационната инстанция изменя наказателното постановление, хипотезите са две.
В първата хипотеза се изменя размера, респ. вида, на наказанието само въз основа на преоценка на баланса между отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства. Тогава се модифицира конститутивното действие на правораздавателния акт, но не и СПН, тъй като констатацията за установяване на нарушението не търпи корекции. С оглед на това, ако касационното оспорване е било ограничено единствено до наложеното административно наказание, касационното решение няма да породи СПН. Ако обаче оспорването е било цялостно, но се е оказало основателно само по отношение на индивидуализацията на наказанието, то тогава изменителното касационно решение се явява потвърдително за неизменената част от наказателното постановление и в тази част се поражда СПН, описана в т. 6.
Във втората хипотеза се изменя наказателното постановление, като се прилага закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо административно нарушение (чл. 221, ал. 2, пр. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК във вр. с чл. 63, ал. 1 ЗАНН и чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК във вр. с чл. 84 ЗАНН). Тук вече се засяга установителното действие на сила на пресъдено нещо, произтичаща от наказателното постановление, тъй като се променя юридическата квалификация на нарушението. Тогава наказателното постановление и касационното решение заедно формират съдържанието и предмета на СПН.
9. От всички направени разсъждения може да се направи изводът, че касационните решения по административнонаказателни дела пораждат СПН при отмяна на въззивното решение и решаване на спора по същество в два случая: а) при потвърждаване на наказателното постановление; б) при изменение на наказателното постановление, изразяващо се в прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо административно нарушение.
Бележки под линия:
1 Спорове съществуват единствено по отношение на първата инстанция. В правната теория и юриспруденция надделява разбирането, че административнонаказващият орган осъществява правораздавателна дейност (така: Стайнов, П. Особените юрисдикции в областта на администрацията. С.: БАН, 1956, с. 142, 145; Дерменджиев, И. Проблеми на административното правораздаване. С.: Наука и изкуство, 1976, 126 – 127; Лазаров, К. Въпроси на административния процес. С.: БАН, 1978, 126 – 127; Костов, Д., Д. Хрусанов. Административен процес на Република България. Второ преработено и допълнено издание. С.: Сиби, 2011, 332 – 333; Лазаров, К., И. Тодоров. Административен процес. С.: Сиела, 2009, 382 – 383; Сивков, Ц. Административно наказване. Материалноправни и процесуални проблеми. С.: Софи-Р, 78 – 79; Къндева, Е. Административно правосъдие. С.: Сиела, 2006, с. 384; Димитров, Д. Административен процес. Специална част. По общата и специалната клауза. С.: Сиела, 2007, 309 – 312; тълкувателно постановление № 2 / 19.05.2015 г. по тълк.дело № 2 / 2014 г. по описа на Върховния касационен съд /ВКС/, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд; обратно: Радев, Д. Теория на правораздаването. С.: Сиела, 2006, 225 – 229; Славова, М., В. Петров. Към предстоящата реформа на административното наказване – размисли de lege ferenda. – Административно правосъдие, 2012, № 5, с. 28, и цитираните там автори).
2 Стайнов, П. Цит. съч., с. 57.
3 Пак там, с. 24.
4 В подобен смисъл за една от разновидностите на процеса (исковия процес) вж. Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.: Сиела, 2007, с. 123, и цитираните там автори.
5 Вж. Сталев, Ж. Цит. съч., с. 188, 216, 223 – 224.
6 Стайнов, П. Цит. съч., с. 146. Аналогични са разсъжденията на Дерменджиев, И., Д. Костов, Д. Хрусанов. Административно право на Република България. Четвърто издание. С.: Сиби, 2001, с. 336.
7 В подобен смисъл вж. Дерменджиев, И., Д. Костов, Д. Хрусанов. Цит. съч., с. 336.
8 Сталев, Ж. Цит. съч., с. 241.
9 Сталев, Ж. Цит. Съч., 224 – 225.
10 Така изброените хипотези могат да бъдат усложнени от частичното уважаване, респ. отхвърляне на касационното оспорване. Усложненията в хипотезите обаче представляват комбинации от основните възможности за съдебно произнасяне. Поради тази причина случаите на частично уважаване на оспорването не биха могли да променят крайните изводи за СПН на касационното решение и няма да бъдат разглеждани в рамките на настоящото изложение.
11 Вж. Панов, Л., Р. Илкова. Процесът по ЗАНН. С.: Сиела, 2009, с. 357. В литературата се поддържат и други становища за правомощията на касационния съд. Някои автори считат, че, когато въззивното решение е недопустимо или нищожно, същото трябва да бъде обезсилено, респ. обявено за нищожно (вж. Къндева, Е. Цит. съч., с. 390; Димитров, Д. Цит. съч., с. 333). Това разбиране търси своята нормативна подкрепа в разпоредбите на чл. 221, ал. 3 и 5 АПК, които обаче не могат да намерят субсидиарно приложение по силата на чл. 63, ал. 1 ЗАНН, тъй като те предпоставят съществуването на отменителните основания по чл. 209, т. 1 – 2 АПК. Последните са неприложими в административнонаказателния процес. Чл. 63, ал. 1 ЗАНН изрично препраща към касационните основания по НПК и по този начин изключва отменителните основания по АПК.
12 Мингова, А. Въззивно и касационно обжалване на съдебните решения. С.: Софи-Р, 1998, с. 67.
13 Вж. Сталев, Ж. Цит. съч., 382 – 383.
14 За въззивния характер на инстанцията, разглеждаща оспорванията срещу наказателни постановления вж. Дерменджиев, И. Административен процес на НРБ. Производство за правораздавателен контрол върху администрацията. Четвърто издание. С.: СУ „Климент Охридски“, 1986, с. 146; Костов, Д., Д. Хрусанов. Административен процес на Република България. Второ преработено и допълнено издание. С.: Сиби, 2011, с. 344, и цитирания там източник; Лазаров, К. Цит. съч., с. 127; Хрусанов, Д. Административно правораздаване. Лекции. С.: Св. Климент Охридски, 2010, с. 61; Димитров, Д. Административен процес. С.: Сиби, 1993, с. 160. Трябва обаче да се уточни, че решението на районния съд по чл. 63, ал. 1 ЗАНН не е продукт на чист въззив. В него се съдържат и контролно-отменителни „примеси“ (поради тази причина Дерменджиев, И., Д. Костов, Д. Хрусанов. Цит. съч., с. 344, и Костов, Е. Тестове и лекции по административен процес на Република България. Варна: Славена, 1993, с. 245, окачествяват районните съдилища в процеса по ЗАНН като „контролно-апелативни инстанции“). Така например, ако в досъдебната фаза на процеса са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, неотстраними във въззивното производство, районният съд трябва да отмени наказателното постановление, без да решава спора по същество, тъй като самото процесуално нарушение съставлява пречка преценка по същество. В този случай съдебното решение ще бъде резултат от упражняването на контролно-отменително правомощие.
15 Когато се упражнява въззивно правомощие, както удачно отбелязва проф. Д. Силяновски, се „[…] решава делото независимо от първоинстанционното решение, т.е. така, като че ли то не е съществувало“ (Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Том ІІІ. Обжалване на решенията и определенията. Особени производства. С.: Художник, 1943, с. 30).
16 Аналогични са разсъжденията на проф. А. Мингова във връзка с въззивното гражданскопроцесуално решение (вж. Мингова, А. Цит. съч., с. 68, 71).
17 Мингова, А. Цит. Съч., 342 – 343.