Правният интерес в контекста на правовата държава и неговите темпорални измерения

Отдавна словесна загадка човърка ума ми: Какво има предвид българският законодател с фразите „законни интереси“ и „правен интерес“ в АПК? До този въпрос се докосва решение на КС на РБ от 2007 г., а опит да го изясни е направила Емилия Къндева, на която дължа и разграничението на английски език като lawful interest vs. legal interest.¹ Откривам в решение на Австралийски съд по делото Violi v Berrivale Orchards Ltd (2000) FCA 797 следното: „Давам си сметка за липсата на властническо становище относно значението на израза „lawful interests“[…], но ми се струва, че lawful interests трябва да се разграничават от legal interests. По-скоро не считам, че чл…… изисква legal interest в смисъл на legal right, title, duty or liability (юридическо право, титул, задължение или отговорност). По-скоро смятам, че „lawful interests“ по смисъла на параграфа са интереси, които не са незаконни (not unlawful). Изразите „legitimate interests“ (легитимни) или „interests, confirming the law” (съответстващи на закона), по мое мнение, предават подобни значения на предвиденото значение на „lawful interests“ в параграфа.“ На немски език също има две думи в правния речник – rechtliches Interesse & berechtigtes Interesse (правен интерес и оправдан интерес). Със сигурност икономисти обсъждат оправдани интереси, изследователите имат научен интерeс, не всеки от които е правен. Така че оправданият интерес е по-широко понятие, а правният интерес изисква допълнително квалифициране. В този смисъл и тук изпъква разликата легитимен-легален по отношение на интереса. В гражданското право наемателят може да има оправдан интерес да преотдаде, а наемодателят – да изгони наемателя, но интересът им е правен само при определени условия. От своя страна решенията на КС на РБ от 1995 и 2007 г. настояват за подобно нещо. Правният интерес е допълнителна конкретизация на законовия интерес. Законовият интерес начертава разделителна линия между законно и незаконно, а правният очертава периметър в полето на законното.

Заинтересовани и засегнати

Казано по най-обикновен начин, законният интерес предшества правния интерес. Някаква изначална норма е дефинирала и признала законни интереси, които са общи, а последваща норма създава последици, които евентуално засягат по особен начин конкретни притежатели на законни интереси. В този смисъл правният интерес не засяга фактически, а законни интереси, от своя страна правният интерес е с принадена стойност върху законния интерес.

В немскоезичната традиция има и друга терминология, свързана с Parteistellung, характерна за Австрия и Швейцария. Това понятие ми изглежда транскрибция на латинския израз locus standi, който се е установил на английски като standing и може да се открие в юридически речник като „официално право на намеса“.

През 1919 г., под натиска на суфражетките, Конгресът на САЩ открива процедура по приемането на XIX добавка към Конституцията, забраняваща ограничаването на избирателни права по полов признак. В средата на следващата година, след като 45 щата са я ратифицирали, остава нуждата от още едно съгласие, за да влезе тази антидискриминационна норма в сила. Внезапно гражданинът Чарлз Фейрчайлд предприема съдебно оспорване на процеса на ратификация, докато добавката успява да събере нужните гласове. В крайна сметка делото стига до Върховния съд през 1922 г., а съдия Луис Брандайс изработва решение, че Чарлз Фейрчайлд е частно лице, което не разполага със standing, за да оспори ратификацията. Пространна статия на Стивън Уинтър разкрива смисъла на метафората², която няма нищо общо с популярния героичен образ на Last man standing. От нея става ясно, че дотогава – до 1922 г. всеки гражданин е имал право да се застъпи директно за съхраняване на някакво публично право.

Американското „право на намеса“ трябва да удовлетвори редица критерии, три от които се смятат за класически. Първо, ищецът трябва да е претърпял конкретна и партикуларизирана по отношение на него вреда, която е или налице, или предстои, но не е хипотетична или абстрактна. Второ, нужно е да има причинна връзка между тази вреда и обжалвания акт, дело на ответника, а не вредата да е следствие от нещо друго. Трето, очакваното решение на сезирания съд би трябвало да поправи вредата не как да е, а чрез корекцията на обжалвания акт.

А как е в Австрия? Закон за общото административно производство (AVG = Allgemeines Verwaltungsverfahrensgesetz, в сила от 1991 г.) прави разлика от самото начало между „страни“ (Parteien) и (прости) „участници“ (Beteiligten), съотвено определя им различна по сила позиция в административния процес (§8 AVG). Страните са активните в сравнение с участниците и само те имат редица права, разписани надлежо в AVG. Самият § 8 осигурява на страната (Partei) право на намеса (Perteistellung) в предмета на делото благодарение на „правна претенция или на правен интерес“³. И тук следва нещо, заради което се занимавам с австрийската традиция. Накърняването на фактически или на икономически интерес не е достатъчно, за да обоснове право на намеса (Parteistellung). Тук виждам аналогия с по-широкото понятие оправдан интерес (berechtigtes Interesse) и по-тясното правен интерес (rechtliches Interesse), налични в Германия. Ако въпросните интереси не са били правно „въздигнати“, не са получили статуса на правен интерес. През 1992 г. Върховният административен съд на Австрия постановява с Решение от 30.09. по дело 89/03/0224, че определянето на авиокомпании за превоз и на полетен маршрут представлява публичен интерес, по който никое физическо или юридическо лице не може да издигне правна претенция. От тогава се появява още едно ограничение спрямо страните, свързано с публичен интерес в определени области на регулация. В такива случай частният правен интерес бива изключен „по дефолт“. От своя страна австрийското административно право полага усилия да разграничи видове „страни“ в процеса: легална (Legalpartei), органна (Organpartei), заобиколена (uebergangene Partei), административно-процесуална общност (Verwaltungsverfahrensgemeinschaft) и чак тогава – участници (Beteiigte), след което – представители (Vertreter). Австрийската доктрина, от една страна, разпределя правомощия – компетенции – на органите на публичната власт, от друга страна, признава на всеки отделен гражданин т. нар. субективни публични права – правна мощ, с която да изискват от публичната власт поведение, в условията на което да могат да преследват свои интереси. Субективните права са юридически само ако са „юстициабелни“, т.е. ако могат да бъдат наложени ефективно с правни средства. И locus standi, standing, Parteistellung са имена на инструменти за опазване на индивидуалните интереси чрез съдебен контрол върху администрацията. Тези инструменти имат долна и горна граница – лежат между не-правните и публичните интереси, и се полагат на заинтересованите съобразно базисни роли в обществените структури и функционални механизми.

С това, струва ми се, двусмислицата между „законни интереси“ и „правни интереси“ би трябвало да изглежда прояснена. Още повече че „законите интереси“ са част от по-дълга формулировка в АПК: „права, свободи и законни интереси“. Това са елементи на материалното право. Правните интереси са елемент на процесуалното право. Поради което можем, поне хипотетично, да си представим ситуация на защита на правен интерес в името на накърнен законов интерес, който е под формата на индивидуално облагодетелстване, но не и на субективно право. Но можем да си представим и субективни права от измерението на материалното право, за които властта е изключила възможност да бъдат защитавани безусловно с процедурни средства. И тук сякаш конституционалистите на САЩ са вкарали по най-убедителен начин темата за индивидуалното увреждане и неговата обезвреда. Което е намерило отражение в българския модел, или е с автентичен произход⁴.

Тези общи и абстрактни мисли се въртят в главата ми и навярно подобни неща се случват, когато някой се окаже въвлечен в дело по административно производство и му се наложи да доказва „личен и пряк правен интерес“ (АПК, чл. 15), както и да научи, че прокурорът може да защитава „важен държавен или обществен интерес“ (АПК, чл. 16). Гражданинът е длъжен да индивидуализира интереса си максимално, а само прокурорът има привилегията да преценява дали е засегнат общ и важен интерес. Тази асиметрия е намерила израз в двете алинеи на чл. 186 от АПК. Когато за пръв път се сблъсках с този проблем, научих от близък съдия, че това схващане цели да предотврати „донкихотовски дела“. Но пък на утвърдени преподаватели по административно право им се налага да обсъждат с неособена охота решения на КС на РБ, с които е било постановено, че дори обжалването на общ нормативен акт – по своята същност засягащ неопределен и неограничен брой лица – е допустимо само при доказан личен и пряк правен интерес.

През 1839 г. Артур Шопенхауер създава своето „Конкурсно съчинение за свободата на волята“, в чийто § 8 „За производните форми на висшия принцип на Кантовата етика“ дефинира тезата за неразривната връзка между волята и интереса. През 1877 г. с пряк цитат на това положение у Шопенхауер започва „Целта в правото“ на Рудолф фон Йеринг. Значението на това произведение е огромно, защото езикът на интересите позволява пренаписване на всички предзададени йерархии в правния ред. По това време в България бихме могли да предположим единствено силата на народната мъдрост „интересът клати феса“. Затова пък 20-30 години по-късно водещи български юристи се позовават редовно на Йеринг; в образователните курсове той става незаобиколим фактор, а в епохата на реалния социализъм можеха често да се открият формулировки за същността на субективните права, в които се долавяше позицията на Йеринг. Затова е близо до ума заключението, че доказването на личен и пряк правен интерес в административно производство е нещо повсеместно установено в теорията и в практиката на днешните държави.

По този начин се съхранява субординативният характер на самото административно право. Затова либерално настроени критици привиждат в доказването на правен интерес отживял филтър, допълнително бреме. Но пък индивидуализиращият момент съответна на съвременния дух на правото и водещата роля на субективните права. Затова ще си позволя едно сравнение. При правен спор в гражданското право страните разполагат с оригинални или договорни права, които не са претърпели промяна и служат като основания за търсене на правна защита и помощ. Правният спор в административното право възниква от актове на външна за гражданите инстанция, които са променили наличните права и задължения, така че вече използването им като основания изглежда проблематично. Залогът в административното правосъдие е по-висок, защото цели корекция не само на правни последици, но и акт на властта. Главното е не да изпъкне валидността на едно право, а накърняването на самото право, бих казал административното му окепазяване.

Само че: Как строгото изискване за личен и пряк правен интерес се вписва в концепцията за правовата държава?

Ако погледнем Решение на КС № 21 от 26.10.1995 г. по к.д. № 18/1995 г., ще установим, че за правова държава става дума във връзка с нейната правозащитна функция чрез „конституционно установения контрол за законност върху актовете и действията на административните органи“ с цел „ограничаване на възможната злоупотреба с власт“. Но за да може едно лице да активира тази правозащитна функция на държавата, то трябва да е „засегнато“. Бихме могли да добавим – „неблагоприятно“⁵. Поне по силата на логиката засягането е „лошо“ или когато е прекомерно, или когато е пренебрежително, неглижиращо.⁶ Излиза, че ако едно лице установи злоупотреба с власт, която не го засяга, не може да направи нищо, освен да подаде сигнал по силата на чл. 15, ал. 2 от АПК. И ако си представим, че сигналът стигне до лице, което не е засегнато неблагоприятно от злоупотребата с власт, на нас – незасегнатите изобщо – не ни остава нищо друго освен да чакаме Годо. Следващото решение на КС № 5 от 17.04.2007 г. по к.д. № 11/2006 г., инициирано от омбудсмана, очевидно повдига въпроса за съчетаването на принципите на правовата държава с ограничената възможност на гражданите да възбудят сами административно производство срещу акт на официалната власт, даващ израз на произвол или представляващ закононарушение. Безспорни елементи от съдържанието на правовата държава е изискването за издаване на законосъобразни актове, както и гаранцията на правото на защита. На техния фон на КС се налага да обоснове „стесняването на кръга“ от лица, имащи право да обжалват подзаконов нормативен акт. И в напрежението между тези положения влиза в роля „интересът“. КС е бил сезиран с провокативното питане: Не представлява ли самото законосъобразно управление интерес на всеки гражданин? Нима това не е обобщим интерес?⁷ Според КС обаче в случая нямаме презумпция! Ако имаше презумпция, съдът би трябвало да доказва, че дадено лице няма интерес. Но понеже нямало презумпция, сега на всяко лице ще се налага само да доказва правния си интерес. Решенията на КС на РБ, особено това от 2007 г., ме карат да се фокусирам върху два момента.

1. Презумпцията на правата

Отказът на КС да признае наличие на презумпция на силата на правата няма нищо общо с духа на правовата държава. Твърдението, че ако имаше презумпция, жалещият нямаше да доказва правен интерес, не води до следствието, че съдът няма да има право да я оспорва. КС обаче е предпочел предварително да натовари слабата страна в евентуален процес, вместо да задължи силната, самата тя отговорна за незаконосъобразността на действията си. А изречението на КС „Формулата за интерес по презумпция не принадлежи към световните демократични стандарти и е чужда в същата степен, както и вината по презумпция на съвременното наказателно право“ е скандално. Защото отхвърлянето на виновност по презумпция в наказателното право е в името на правата, отхвърлянето на всеобщ индивидуален правен интерес от законосъобразност на решенията на властта е в ущърб на правата. Презумпцията за невинност може да се открие като седимент в чл. 31 от Конституцията на РБ, при това и като непосредствено следствие от неговата ал. 2, и под формата на абсолютно право – no one shall. Затова именно сравнението на този принцип с някои други принципи е неудачно и не принадлежи към световните демократични стандарти. Защото въпросното положение в наказателното право е ирадиращо по отношение на всички, а това в административното е имплозия на права. За да има приемлив смисъл изречението, КС би следвало да изпробва тезата, че доказването на вина представлява индивидуализиране в най-висша степен, и дали как това се отнася и за едно административно производство, касаещо много често надиндивидуални актове.

Отхвърлянето от КС на РБ на тезата „правен интерес по презумпция“ не е лишено от основания и съответства на световната практика. Но аналогията с презумпцията и вината е неудачна. Защото в демократичното разбиране за наказателно право е в сила по-скоро принципът на презумпцията за невиновност, а не липсата на презумпция за виновност⁸. Оттук близкият до ума извод от страна на омбудсмана, че подобно на презумпцията за невинност, би могло да има и презумпция за наличие на засегнат правен, щом е налице признат законен интерес. КС на РБ не отхвърля презумпцията за правен интерес, противопоставяйки й правен принцип, а дискредитирайки я като принцип. А би могъл. При това по два начина. Защото ако съдебният контрол е инструмент в края на една верига, той би трябвало да идва на дневен ред тогава, когато другите средства за намиране на административни решения са изчерпани; нещо в стила на „продължение с други средства“. Жалбоподателят би трябвало да е имал право на участие в самия процес по приемане на акта, както и право да го обжалва пред следващата по ранг администрация. Изчерпването на средствата за правна защита е принцип, с който КС на РБ би могъл да се противопостави на презумпцията за правен интерес, вместо да я дискредитира.⁹ Но пък доколкото мога да преценя, административното право не задължава заинтересования да извърви други стъпки, преди да сезира съда. Следователно и принципът на някаква правна наложителност би могъл да е аргумент на КС: За да може да се обърне по всяко време към съда, жалбоподателят трябва да има пряк и личен интерес¹⁰. В края на краищата КС на РБ сякаш е очертал политика на по-строго доказване на правен интерес, а можел да направи обратното. Косвено потвърждение е фактът, че макар АПК и КС на РБ да не правят разлика между „пряко“ и „непосредствено“ засягане, съдилища се надпреварват да трупат препятствия, прокарвайки „фини семантични различия“, за каквито Фройд не би си помислил.

Това обаче е само част от решението, в останалата част тезата „правен интерес по презумпция“ се сблъсква челно с два принципа на правовата държава.

2. Правната сигурност и незаконосъобразността

Ако оставим настрана тезата, че с „правозащитната [си] дейност… овластените държавни органи“ „защитават правата на всички, без да имат личен интерес“, което също е елемент от правовата държава, КС се позовава и на още един неин елемент – правната сигурност. Нещо повече: „Неограничеността на обжалването… може да създаде несигурност, напрежение в правната сфера на други граждани“. Правната сигурност е комплексна и едва ли от нея следва сигурност за всеки. Но какво следва, ако съчетаем принципа на законосъобразност с принципа на правна сигурност? Нима помежду им няма йерархия? Или лексикален ред? Що за правна сигурност бихме имали за сметка на законосъобразността? Има ли „по света бели“ КС, който да би утвърдил правна сигурност за сметка на законосъобразността? И не е ли в реда на нещата, ако някой е постановил незаконосъобразен акт, както и ако някой се е облагодетелствал от незаконосъобразен акт – тези двамцата – да си дават сметка, че правната им сфера може да претърпи несигурност; т.е. да очакват, че личната сигурност в един момент може да зависи и от… настроението на бай Ставри¹¹.

С какво едно разширено право на обжалване вреди на правната сигурност?

Този въпрос също ме човърка отдавна. Но пък заключение от 22.06.2023 г. на генералния адвокат в Съда на ЕС (естонеца) Прийт Пикамае по дело С-321/22 ми даде неочаквана насока за осмисляне. „Според запитващата юрисдикция правният интерес трябва да се разбира като обективна необходимост да се защити правната сфера на ищеца, чиито права са били или биха могли да бъдат накърнени, или чието съществуване или съдържание е несигурно. Преценката за такъв интерес предполага сезираната юрисдикция да прецени значението на установителното съдебно решение за правното положение на въпросната страна, т.е. възможността за окончателно прекратяване на съществуващ спор или за възпрепятстване на възникването на такъв спор в бъдеще. За сметка на това не е налице правен интерес, когато правата на ищеца не са нито нарушени, нито застрашени, или когато те могат да бъдат по-добре защитени чрез иск с по-голям обхват, като и с иск за изпълнение на престация.“

Очевидно е, че окончателни решения на правен спор или такива, които предотвратяват спорове, допринасят за правната сигурност. Или поне допринасят за правната сигурност повече, отколкото незаконосъобразни решения, които би трябвало да нямат бъдеще. КС на РБ е напомпал система за палиативни правни грижи, вместо да позволи да се дръпне шалтера на незаконосъобразността.

Една илюстрация. Част от Приморски парк във Варна е достъпна за движение на автомобили в полза най-вече на собственици на застроени частни имоти в парка, при това върху алеи с предполагаемо предназначение за пешеходци. Местната власт постоянно губи дела заради накърнения частен интерес на въпросните собственици. Само че нейните решения изобщо не си поставят за цел изясняването на градоустройствения статут на имотите в парка чрез изработване, приемане и прилагане на ПУП. Вместо това се търсят и предлагат някакви временни мерки, които съдът спира. Нещо повече, самата власт в лицето на кмета се опитва да приложи наредба, която сама атакува пред съда!¹² Коя от двете стратегии е в името на правната сигурност? Какво могат да направят гражданите, които нямат частна собственост в парка? Опитах – нищо. Оказа се, че докато административният съд признава личен и пряк интерес на собственика да кара автомобил по пешеходна алея в парка, същият съд не признава личен и пряк правен интерес на пешеходеца да ползва пешеходни алеи със статут на публична собственост, разположени в градоустройствена зона с широк обществен достъп. Така в крайна сметка аз не получих шанс да защитя правото си с помощта на евентуално съдебно решение, прекратяващо окончателно един спор или възпрепятстващ възникването му занапред. Вместо това, чрез поредното удължаване се възцари за неопределено време режим за движение, в който няма нищо законно и е потенциален източник на заплаха и увреждане. Дори някой ден общинският съвет или кметът да намерят някакво решение, то няма да е стабилно, защото е само временно. И колкото повече се загърбва основен смисъл на правната сигурност – окончателните решения на един спор или премахването на условията за неговата поява – толкова повече ще ни се налага да живеем с мисълта, че законосъобразността е нещо второстепенно. Правната сигурност ще бъде жертвана в името на статуквото.

И така, ако правната сигурност има темпорално измерение, има ли такова правният интерес?

По-горе споменах за оправдания интерес (berechtigtes Interese) в наемните отношения, а тук ще добавя, че става дума за регламент съгласно Гражданския законник – BGB, в сила от 1900 г., съответно в § 553 и в § 573. Оправданият интерес може да се удовлетвори само при допълнителни условия. Но ако потърсим „правния интерес“ (rechtliches Interesse) в Гражданско-процесуалния кодекс на Германия – в ZPO, в сила от 1950 г., ще открием в § 485 следното: „Правен интерес (rechtliches Interesse) би следвало да се приеме, ако установяването на [определени факти] може да послужи за избягване на правен спор“. Сякаш гражданското процесуално право „издига“ интереса до ранг на правен, щом това би премахнало правен спор. Не е ли тъкмо това и акцентът в становището на генералния адвокат на Съда на ЕС?

Но пък не се ли разфокусирам от административното право, вглеждайки се в гражданското? В него обаче също срещаме двойката интереси – оправдан и правен. При това доста неочаквано, ако е верен първоначалният извод, издигнат до предпоставка, че правният интерес е по-стриктен, оправданият – по-аморфен. Съгласно § 65, ал. 1 от Устройствения закон за административните съдилища на Германия –VwGO, в сила от 1960 г., съдът може – в определен времеви диапазон от процеса – да покани и други лица, чиито правни интереси (rechtliche Interessen) са засегнати от решението ми. Без да са инициатори на процеса, те заслужават участие, защото имат правен интерес. Затова пък § 43, ал. 1 от VwGO изглежда донякъде необичайно: „Установяването на съществуването или несъществуването на правоотношение или нищожността на административен акт може да се поиска настойчиво (begehrt¹³ werden) посредством иск (Klage), ако ищецът има оправдан интерес (berechtigtes Interesse) от незабавното (alsbald) установяване (установителен иск – Feststellungsklage)“. Ако приемем в съзвучие с казаното дотук, че оправданият интерес е по-маломощен от правният, то в случай на възможност от наличието на въпиеща противозаконност дори оправданият интерес е достатъчно основание съдът да разглежда жалбата, при това незабавно, а не да я отхвърли, понеже интересът не бил правен, а само оправдан.

Изчегъртването на правната дивотия не търпи никакво отлагане.

Не си спомням кой познат конституционен съдия в Германия ми каза: „Ако противоправността, незаконосъобразността е особено тежка, за нея няма оправдание от страна на правовата държава“, а може би съм го чул от не един юрист. Няма как нищожен административен акт да има някаква правна сила или ефективност. Да, пороците би трябвало да са очевидни, но сякаш за някой не са очевидни дори когато са очевадни. Затова пък немският законодател не е спестил усилия да дефинира изчерпателно условията за нищожност – § 44 от Закона за административното производство – т. нар. „основен закон на администрацията“ VwVfG, в сила от 1976 г. – някои от които се приемат за „абсолютни“. Нищожността създава абсолютна правна несигурност!¹⁴

Не е ли време за прекомпозиране – пряк, но не и личен правен интерес?

Конкретният мотив да напиша всичко това е не само отхвърленото на мой иск за недоказан пряк и личен интерес, но и екстравагантният иск на един адвокат с 15-годишен юридически стаж да оспори избора на началника на следствието за временен главен прокурор. Административният съд не му признава правен интерес, защото наистина няма как адвокат да стане директно главен прокурор. Но нима шефът на следствието, който не изпълнява прокурорски функции, удовлетворява заемането на длъжността главен прокурор без да премине през процедура за преценка на нравствените му качества, каквото е едно от изискванията съгласно Закон за съдебната власт?

Доктрината за личния и пряк правен интерес изисква наличие на индивидуална щета, породена от конкретен правен акт и възможност за обезщетяване със санирането на този акт. Но най-често на преден план щетите се разглеждат като материални – спадат: благо, доходи, ползваемост. По тази причина съседски крамоли и бизнес конкуренция са обичайното поле, където лесно се установява пряк и личен интерес. Само че има и нематериални вреди. На това отгоре май ще се окаже, че са присъщи и на юридически лица. А ВАС сякаш изобщо не е повдигнал въпроса дали адвокатът, оспорващ назначаването на в.и.д. главен прокурор, не е претъпял лична и пряка нематериална щета, щом следовател може да пропусне йерархията на израстването в прокуратурата, а адвокат не може и да опита. Дори патриарх Фотий се издига от светски човек в патриарх за седем дни, а не веднага!

В редица други случаи, не толкова екстравагантни като споменатия току-що, щетите са от друго естество. В много от публичните пространства участниците в движението са колкото равноправни, толкова и с различна степен на уязвимост. Пешеходците са беззащитни пред всякакво ППС, било то велосипед или тротинетка. Но те са ощетени и от всеки преместваем обект върху тротоара, принуждаващ ги да минават покрай него „на калъч“, доколкото преместваеми обекти никнат и на връх Рожен, но не и върху пътното платно. Нито КС на РБ, нито омбудсманът на РБ не са повдигнали проблема с уязвимите групи, които, ако не лично, са засегнати пряко.

Нещо повече, друг адвокат-ветеран – Анна Малия от Малта, за която редовно пише тамошната преса – е на път да създаде прецедент в ЕС. Във връзка с избор и назначаване на върховни съдии тя, без дори да е кандидатствала за свободен магистратски пост, отправя предизвикателство към процедурата с тезата, че комисията по избора не била правилно съставена, с което била заобиколена Конституцията, т.е. комисията е действала извън компетенциите си и предложението й следва да се обяви за нищожно. Адвокат Амалия заключва, че е нарушен конституционен принцип „никой не е над закона“ и че тя би могла да се окаже „потенциална жертва“. Съдът застава на нейна страна, предлагайки силно либерализирано понятие за „жертва“ съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Не ми е по силите да проследя казуса в детайли, но смятам, че акцентът върху „потенциалната жертва“ би позволил по-нататъшно осмисляне на проблема с уязвимите групи.

Освен това нито през 1995 г., нито през 2007 г. КС на РБ не е повдигал въпроса за незаконосъобразността на юридически актове до степен на нищожност. Ако има такава опасност, не следва ли че самата правова държава е пред провал? Как правната сигурност би санирала правна нищожност? КС на РБ не е повдигнал проблема за засягането на основни права, а не на права изобщо.¹⁵

И още нещо. Решението на КС на РБ от 2007 г. е взето преди България да стане член на ЕС и преди Лисабонския договор. Нима новата правна реалност не е очертала нови хоризонти пред проблема с доказването на правен интерес в търсенето на ефективна правна защита от съда?

Чл. 263, ал. 4 (бивш 230 от Договор за ЕО):

„четвъртата алинея се заменя със следния текст:

Всяко физическо или юридическо лице може да заведе иск, съгласно условията, предвидени в първа и втора алинея¹⁶, срещу решенията (act), които са адресирани до него или които го засягат пряко и лично (direct and individual concern), както и срещу подзаконови актове (regulatory act), които го засягат пряко и които не включват мерки за изпълнение (implementing measures).“

Със сигурност част тази норма е била „либерализирана“, тъй като изисква само един критерий за доказване на правен интерес и посочва още един недъг на подзаконовите актове, достоен да бъде основание за повдигане на иск срещу тях. Двата критерия остават запазени за законите или за индивидуалните актове, за което има добри основания. Но именно подзаконовите актове са изкушение за органи без компетентност, за прекосяване на процедури, за постановяване на неефективни решения, за злоупотреба с власт.

Самото доказване на пряк, макар и не личен интерес, също изглежда по-необичайно. Редица дела на европейко равнище изтъкват, че актове, които не оставят на своите адресати дискреция при изпълнението им (или тя е само теоретична), вече ги засягат пряко. Стеснената свобода за преценка, особено нейното канализиране, е вече някакво увреждане. Достатъчно е да си представим инициативи на местната власт по благоустрояване на крайблокови пространства, които не се обсъждат публично, не могат да се обжалват и следва да се изпълняват безпрекословно. Колкото и радост да носят, те са посегателство срещу свобода, превръщат своите адресати в покорни изпълнители.

Периоди от живота си прекарах в чужбина и имам личен опит с комуналните права на самоопределяне, в не малка част свързани с градоустройството. На повечето места те са законово разписани. В този смисъл и доказването, че са засегнати от строителни или регулативни инициативи, е лесно, понеже става дума не за защитни права, а за законни права на участие.

Три поуки

1. Нищожността на един административен акт би трябвало да е призната за достатъчно условие за правото на жалба срещу него и без необходимото съпътстващо доказателство за наличие на пряк и личен правен интерес.

2. Една съвременна и демократична правна система би трябвало да предвижда и условия за право на жалба, съпътствана от доказателство само на пряк, макар и не личен правен интерес. В този смисъл изключването на някои групи от граждани от процеса на изработването и приемането на един акт, както и липсата на правила за неговото прилагане ги превръща в пряко засегнати лица.

3. Уязвимостта би трябвало да се признае за индивидуализиращо качество, с което пряко засегнати лица изпъкват, отличавайки се от другите така, че могат да докажат и личен интерес като „потенциална жертва“, а оттук да имат и право на жалба.

Бележки под линия: