Книгата на Карън Фаулър “Напълно изгубили себе си”, превод: Паулина Мичева, 2014, издателство “Софтпрес”, е получила множество награди. Достойнствата на нейния стил, запазен до съвършенство и в българския превод, както и богатството на идеи, споделени в 333 вълнуващи страници, няма да коментирам. За тях всеки заинтригуван би могъл да прочете. Няма да направя и още нещо, възприето от други автори, коментирали книгата: няма да запазя в тайна най-сериозната провокация, отправена към читателя. Напротив – бих искал да се съсредоточа (макар и съвсем накратко) именно върху тази провокация. Провокацията на една книга, представляваща красив хибрид между литература и наука. Книга за трансвидовото родителство и за прескочените граници на човешкостта. Ще приема предизвикателството на Карън Фаулър и ще споделя с вас част от мислите, които книгата провокира в мен.
Всеки биологичен вид има своя стратегия за начина, по който да овладее потенциала на тялото си. Един разчита на размера (микроскопичен или гигантски), друг – на скоростта (за да избягат или да настигнат), трети – на цвета (да изпъкнат или да се скрият). Хората смятаме, че при животните посочената стратегия се реализира автоматично – под диктата на гени и инстинкти, а при човека – че тя е в много по-голяма степен резултат на личен избор (и държавна политика). Смятаме за себе си, че сме от видовете, които оцеляват като колектив. Оцеляваме, като общуваме помежду си, функционирайки като психологическа и биологична общност. Общуването между нас би било невъзможно, ако не споделяхме еднотипна въплътеност. Нашите еднотипни тела ни дават възможност да се разбираме помежду си. Те осигуряват нашия (споделен) опит.
Биологичното тяло би могло да е и връзката между нас (хората) и животните. Близките по своята генетика и морфология биологични тела на хората и шимпанзетата създават възможност за частична междувидова синестезия – способност за взаимно разбиране (чувстване) на представителите на два различни биологични вида. Дали обаче обхвата на подобна телесно обусловена синестезия е достатъчен, за да споделят човек и шимпанзе отношението на родителство? Може ли човек да осинови шимпанзе? Може ли потенциалът в тялото на шимпанзетата да бъде овладян и управляван като човешки? Могат ли да помогнат за това утвърдени човешки инструменти като семейството, културата, науката? Можем ли да приобщим шимпанзетата в нашите човешки общества не само като обект на използване, но и като субект на взаимоотношения? Това са част от въпросите, поставени в “Напълно изгубили себе си”.
Телесната стратегия на всеки биологичен вид има различен ритъм и времева крива. В сравнение с човека, едно младо шимпанзе много по-бързо става готово за предизвикателствата на физиката (катерене, гонене, упражняване на насилие), но колкото и време да бъде обучавано, то не може да стане експерт по лингвистиката (в най-добрия случай то би могло да научи няколко стотин жестомимични знака). Разликата изпъква особено ярко, когато човекът и шимпанзето израстват като сестри! Когато четем книгата на Карън Фаулър, се оказва, че шимпанзето и човекът могат да бъдат сестри, само в своето детство – период, в който те общуват най-активно с телата си. След това влизат в различни светове: шумния свят на хората (думите) и значително по-мълчаливия свят на животните (знаците). Маймуните не могат да станат възрастни хора. А и повечето хора не искат и се страхуват от това. Животните могат да бъдат част от света на хората, само докато са безопасно огледало на взиращия се в тях човек. И докато отговорността за тяхното поведение е на техните “родители”. Докато са деца.
Но наистина ли възрастните шимпанзета са по-опасни от хората? Всъщност, животните нараняват и умъртвяват представители на собствения си биологичен вид много по-рядко отколкото хората, а хищничеството при животните е междувидова практика, която има за цел единствено набавянето на храна за оцеляване. “Естественото състояние” в света на животните не е "борба на всеки срещу всеки". Може би само хората се нуждаят от “обществен договор”, за да живеят заедно, без да се избият помежду си. Може би Левиатан е чисто човешко чудовище.
В лицето на животните ние, хората, откриваме един особен вид Друг. Друг, който е наш ресурс (ние се храним с животни, обличаме се в животни, забавляваме се с животните, трансплантираме си органи на животни, и изобщо правим каквото се сетите с животните). Друг, който е наша собственост (ние притежаваме животните, владеем ги, ползваме ги в качеството си на собственици, разпореждаме се с тях).
Но и друг, когото искаме да запазим като възможен партньор, а не просто като вещ. С тази цел експериментираме с Другостта на някои животни, третирайки ги като хора – като същества, който бихме могли да разберем. Науката организира експерименти като осиновяване и отглеждане на животни от хора, за да разбере доколко животните са като хората? Но, каквито и да са резултатите, оказва се, че това не променя и не би могло да промени статуса на животните. Те не могат да бъдат признати за субекти (за юридически пълноценен Друг), тъй като това би ги отнело (като вещи) от техните собственици. Но каква тогава е целта на подобен експеримент? Може ли някой друг (университетът, провеждащ експеримента) да е собственик на дъщеря Ви, която сте осиновили, макар и тя да е шимпанзе? Какво ще бъде това: сурогатно родителство или стопанисване на чужда движима вещ? Кой собственик би могъл да отнеме от един родител-човек неговото дете-шимпанзе? Не трябва ли собствеността да отстъпи пред семейството? Може ли да си играем “на семейство”, да превърнем домашните си любимци в деца и все пак да останем техни собственици? Може ли да отгледаме едно шимпанзе като човек, а след това да се отнасяме към него като към животно? Има ли смисъл лицемерно да обявяваме, че търсим себе си в животните, но щом се открием в тях, да се отказваме от откритото и да прекратяваме експеримента като неуспешен?
И ето го въпросът на Фаулър: Може ли да експериментираме със собственото си отражение в друг биологичен вид, без напълно да изгубим себе си?
