Правна уредба на голотата на човешкото тяло и лице

(публикацията е част от книгата "Биоправо. Видения в кутията на Пандора. Книга първа", 2014, § 6, с. 144-157)

 

Видове голота

В света съществуват различни практики, свързани с показване на голото човешко тяло. Сред тях могат да бъдат посочени:

натуризмът: привържениците на натуризма смятат, че голотата на тялото им предоставя възможността да комуникират по-свободно и директно с природата. При натуризма голотата осигурява връзката между човека (частта) и природата (цялото). Става въпрос за съзнателно възприет начин на живот и светоусещане, което използва голотата като акт на взаимодействие;

нактизъм: последователите на нактизма застават с голото си тяло зад определена идея. Те използват ефекта, който предизвиква голотата, за да привлекат внимание към даден проблем, за да изразят своето отношение към случващо се обстоятелство или за да изпратят определено послание. В този случай голотата е средство за постигане на определен социален резултат. Към пример за подобна форма на голота може да бъде посочена акцията "Ден без панталони в метрото";

ексхибиционизъм: при ексхибиционизма определящо е желанието на лицето да покаже голото си тяло и да изпита свързаното с това удоволствие от реакцията на наблюдаващия. В този смисъл голотата при ексхибиционизма е начин на себеизразяване и самоутвърждаване, макар и да изглежда странен и неприемлив за обществото. Ексхибиционизмът следва да се разграничава от предлагането на голотата като основна или като допълнителна платена "услуга" – стриптийз, голи новини, голо счетоводство, голи юридически услуги (!) и пр. Целта в тези случаи е получаването на материална изгода;

туристически нудизъм: практикуващите го ограничават своята голота териториално – до съответния туристически обект (плаж, район, селище), където се отдават на почивка. Голотата е е техният начин да се чувстват свободни от обществените ограничения и да изживеят максимално приятно своята почивка. За да не притесняват останалите почиващи, нудистите са задължени да използват единствено специално обозначени плажове. Смята се, че туристическият нудизъм е открит като самостоятелен дял от туристическия пазар в Хърватия още през далечната 1953 г., когато страната отваря границата си за желаещите да почиват голи;

религиозен нудизъм: при религиозния нудизъм голотата е свещенодействие, част от религиозната практика. Така например последователите на Уйка (магьосниците) в Сидни участват в своите езически ритуали изцяло голи или както те се изразяват – „облечени в небето“. Религиозният нудизъм не е запазена марка единствено за езическите вярвания. Във Вирджиния, САЩ, живеят около 30 000 души, които се обявяват за нудисти християни, практикуващи тайнството (!) на „голата литургия“. За целта се изградени специални нудистки църкви и е създадено отделно селище с наименованието White tales (в едноименния курорт се предлагат различни активности и спортове, в който участниците са изцяло голи), както и лагери за нудисти християни (например лагера „Натура“ във Флорида, САЩ). Те определят себе си като най-скромно облечените християни, заявявайки, че голотата им е свързана със свободата и приемането на човека такъв, какъвто е, а не със секса и еротичността. Чрез голотата си те искат да убедят хората да приемат телата си такива, каквито са, а не да отричат съществуването им, криейки ги под дрехите си.

Скритата голота

Всички тези практики в една или друга степен се сблъскват с общественото неодобрение поради наложената връзка между голото човешко тяло и еротичността (съблазанта, похотливостта). В съвременното общество отношението на правото към различните форми на голота е различно, а в някои случаи – и противоречиво. Ако публичната голота се приема за непристойно поведение, скандализира обществото (инкриминирано като хулиганска проява), то голотата в киното и в медиите е постоянно присъстващ и търсен рейтингов фактор.

Най-сериозни дебати в правните среди поставя въпросът за порнографията и начините за нейното ограничаване, а значително по-малко са разсъжденията върху претенцията за признаване на правото на всеки човек да бъде гол, да решава как да разполага със собствената си голота – правото на голота. От една страна, обществото се е „съюзило“ с дрехите (обемът на бизнеса с дрехи е най-голямото доказателство за това), които отделят социалните от интимните отношения, частния – от публичния живот на човека. От друга страна, обаче в нашето общество „гъмжи“ от сексуални намеци и неизречени еротични предложения, независимо дали става въпрос за отношения между хора или за покупка на вещи (т. нар. сексизъм при реклами на прах за пране, сапун, браснарски принадлежности и пр., като проблем се посочва и т. нар. хиперсексуализация на децата – довела до въвеждането на законодателна забрана да се произвеждат, рекламират и носят "дрехи за възрастни" с детски размери). Това дава основание на защитниците на тезата, че дрехите ни разделят от нашето тяло, да обвинят обществото в своеобразна нудистка шизофрения. Лишено от смисъл е да се забранява голотата заради свързаната с нея еротичност и едновременно с това да се поддържа свръхеротичност в подтекста чрез препълване на медийни и рекламни послания с полускрита голота.

Принудителната голота представлява безспорно нарушение на личната неприкосновеност. Не случайно сред правата на пациента се посочва и правото му да не бъде подлаган на излишни тестове, изследвания или интервенции, които изискват той да покаже своето тяло в такава степен, каквато не е необходима с оглед установяването или възстановяването на здравословното му състояние. Защитата срещу нежелана от пациента голота е част от закрилата на личната неприкосновеност. Тази правна уредба е разбираема и безспорна. Същата аргументация намира приложение и в случаите на експлоатация с голота (порнография, проституция и пр.).

Не следва ли да бъде по-различно обаче отношението ни към доброволно извършваното кърмене на публично място – действие, което от хилядолетия е било публично и не е предизвиквало осъдителна реакция от страна на обществото. Трябва ли да бъде задължена да скрие своята интимност майката, която иска да бъде свободна в общуването със своето дете? При търсенето на отговора едно срещу друго се поставят общественото притеснение от голотата и правото на майката да кърми детето си на всяко място. Женските гърди, освен сексуален символ, са преди всичко орган за хранене на новороденото дете, а кърменето е взаимодействие, създаващо емоционална близост между детето и майката. Защитниците на голотата смятат, че отчитането на това обстоятелство би трябвало да е водещо при преценката на законодателя относно забраната/допускането на публичното кърмене. В противен случай следващата крачка би могла да бъде ограничаване употребата на показващи тялото дрехи, включително дълбоки деколтета, плътно прилепнали блузи, ултракъси поли. Целта ще е същата: да се ограничи еротичното им въздействие върху останалите членове на обществото. Подобни ограничения в показването на тялото най-вече на жената са характерни за консервативните ислямски държави, но дали трябва да бъдат възприети и от останалия съвременен свят.

Хадака мадзури – фестивалът на голия мъж

Интересен пример от чужда култура за несвързана с еротичността и наложена от закона голота е фестивалът на голия мъж, провеждан в покрайнините на градчето Иназауа, Нагоя, Япония, при който хиляди оскъдно облечени мъже се бият за един гол мъж, а той се бори да оцелее (тази разновидност на фестивала е описан по един интригуващ начин в филм „Голотата“ на National Geographic от поредицатаТабу”. За повече инхформация може да прочетете тук). Събитието е само за мъже. Всяка година свещениците предварително избират един от своите съграждани, който да бъде мъжът „Дух“ и който по време на ритуала се смята за въплътен бог. На съответната дата избраникът обръсва главата си и сваля всичките си дрехи. Останал изцяло гол той има задачата да премине специално подготвена за целта пътека с дължина от 300 метра, за да достигне до светилище, където го чакат. Покрай пътя хиляди полуголи мъже (облечени само с фундоши – плат, който се обвива около кръста, като покрива и слабините) очакват мъжа „Дух“, за да се борят да докоснат тялото му. Смята се, че ако успеят да го докоснат, ще имат късмет през идващата година. Освен търсещите късмета си полуголи въже, на събитието присъстват и т. нар. водоносци, които хвърлят ведро след ведро ледено студена вода, за да охладят страстите на тълпата. На мъжа „Дух“ обикновено му трябват около 2 часа, за да премине въпросните 300 метра под непрекъснатия натиск на тълпата, водещ до множество рани и болка. Той пристига в храма почти в безсъзнание. В предварително сготвен оризов сладкиш се събират всички грехове на селото. В миналото мъжът "Дух" се отвличал от съседно село, като бил нагощаван с оризовия сладкиш, за да погълне погълне по този начин събраното зло на селото, след което е бил отлъчван от Иназауа. Днес, ако мъжът "Дух" успее да си проправи път сред тълпата, той не се отлъчва от селото. При успех мъжат „Дух“ трябва да изнесе сладкиша привързан на гърба му извън града и да го погребе по среднощ. Наградата за човека, въплътил в голото си тяло мъжа „Дух“, е че е помогнал на общността да се отърси от лошия късмет.

Този фестивал не винаги е бил свързан с голотата. Той е пример за случаи, при които голотата е въведена като изискване от страна на обществото (държавата). Преди около 150 години от съображения за сигурност и безопасност е бил приет указ, който изисква участниците в ритуала да са облечени само с фундоши. 

Публичността на лицето

Има обаче една част от човешкото тяло, по отношение на което голотата не само, че не се отрича, но дори се изисква от правото. Става въпрос за човешкото лице. То винаги е било използвано като средство за разпознаване и идентифициране на личността (в някои общества, например това на берберите в Сирия, лицето на жената се използва като своеобразен "паспорт", върху който чрез специален код от татуировки по челото, бузите и брадичката се "нанасят" личните данни за произхода и социалния й статус). Именно благодарение на способността ни да различаваме дори и най-малките различия в чертите на човешкото лице, ние можем да разпознаваме останалите хора и да управляваме отношенията си с тях. Човешкото лице предоставя огромно количество незаменима социално значима информация, която се използва непрекъснато от всеки един от нас. Чрез съпоставка на чертите на човешкото лице държавните органи проверяват представените документи за самоличност, свидетелите на престъпления разпознават техните извършители, подписващите един договор лица знаят с кого сключват сделката… Именно поради това стремежът в правото е към запазване и възстановяване на "естественото" лице на всеки човек (за разработването на т. нар. биомаска – нова технология, позволяваща възстановяване на контурите на лицето дори и при изключително тежки наранявания, може да прочетете тук).

Скриването на лицето на публични места и промяната на чертите му крие опасност от извършване на анонимно и трудно за разкриване престъпление. Съображенията за обществена сигурност водят до отрицателно отношение към няколко засягащи човешкото лице социални практики:

използването на бурка: дреха, която покрива изцяло лицето на жената. Използването на бурка се възприема изключително противоречиво: от включването й в широкия спектър от религиозни инструменти за "покоряване" на жените до признаването й като естествен начин за упражняване на правото на свобода на жената по отношение на нейното тяло (правото на жената да вземе сама решението кога и каква част от тялото си да показва и споделя публично). Видимостта на лицето обаче се изисква от закона с оглед защитата на обществената сигурност – публичен интерес, ползващ се с предимство пред частния интерес от демонстриране/скриване на тялото. За осигуряването на посочения публичен интерес е необходимо еднакво третиране на различните причини, мотивиращи покриването на лицето, независимо дали са религиозни, естетически или каквито и да е било други. Обществото е публично „място“, чиято сигурност изисква наличието на лесна възможност за идентификация, включително въз основа на уникалното за всеки човек лице;

присаждане на лице: медицинска услуга, която води до „вземане“ на лицето на друг човек. Съществуват различни данни относно това кога е извършена първата подобна трансплантация. По данни на сп. Обекти, юли 2011, с. 4, тя е извършена от д-р Педро Кавадас през 2009 г в Испания. Според друга версия първата трансплантация на лице е дело на френски лекари още през ноември 2005 година (операцията е извършена на французойката Изабел Диноар, която е била обезобразена от куче – вж. също Дикенсън, Д. Пазаруване на тела: превръщане на телесните части в печалба. С., 2011, с. 201), а втората – на китайката медицина през април 2006 г. Лицето, което се присажда, се взема от трупен донор, който се избира така, че да наподобява реципиента по вид на тъканта, по своята възраст, пол и цвят на кожата. Пълната трансплантация на лице включва и присаждане на уши, нос и клепачи. Трансплантацията на лице поставя въпроса доколко човекът се идентифицира със своето лице и "прехвърлянето" на лицето, означава ли "прехвърляне" на самоличността? Разбира се личността е много повече от лицето на човека, а трансплантацията на лице не води до „кражба“ на лицето на донора, костната структура на лицето на реципиента се запазва и оказва влияние върху външния вид на лицето (новото лице се определя като хибрид между чертите на донора и на реципиента). Смяната на лицето обаче създава объркване при разпознаването на реципиента от познавалите го до този момент хора. Ако бъде използвана за да сложи край на свързани с миналото на човека асоциации, хирургичната промяна на лицето може да осигурява нова „визуална“ самоличност и да подкопае доверието, основаващо се на презумпцията за неизменност на човешкото лице. Поради това подобна трансплантация следва да се допуска единствено като лечение на пациенти с обезобразени лица (най-често в резултат на изгаряния или други наранявания), а не като зависеща единствено от волята на клиента медицинска услуга ("медикализиране" на естетическите или други социални претенции на лицата). За да се избегне и „пазаруването“ на лица, на пациента не се предоставя възможност да „види“ предварително как ще изглежда новото му лице, а това се оставя изцяло на преценката на лекарите. Чрез компютърно моделиране се осигурява постигането на краен резултат, при който лицето след трансплантацията да не прилича нито на това на донора, нито на предишното лице на реципиента. Част от посочените проблемите, възникващи при трансплантацията на лице, могат да бъдат открити и в хипотезата на трансплантация на ръка. Отново причината за това е особената функция и предназначение на присаждания орган: човешката ръка е "инструмент" за изразяване на интимност, умения и отношения между хората, тя символизира свързаност с околните и е средство за осъществяване на контакт с другите хора. И при двете форми на трансплантация се възразява, че те изпълняват целите на лечението: подобряване на здравето и увеличаване на продължителността на живота, а точно обратното – поемат се неприемливи рискове предвид необходимостта от доживотен прием на имунопотискащи лекарства, което може да съкрати живота на реципиента;

– феминизация на лицето: хирургическата намеса за придаването на женски черти на едно мъжко лице също нарушава презумпцията за неизменност на човешкото лице. Именно запазването на чертите на лицето на един човек дава възможност на останалите членове на обществото да го разпознаят дори и когато не са го виждали дълъг период от време. Като специфична хирургична интервенция феминизацията на мъжко лице се практикува в Тайланд като част от медицинските действия, свързани с трансексуалността. Промяната на пола засяга един от най-важните параметри на идентичността: половата принадлежност. Промяната в идентичността (пола) е свързана и с претенция за промяна във външността (лицето). Поради това към хирургическото отстраняване на нежеланите полови органи, създаването на заместители на органите на другия пол и хормонална терапия се предлага и услуга за купуване не женско лице (хирургическа феминизация на лицето). Трансформацията на външния вид променя типа на социалното общуване с околните. След нея те възприемат лицето като принадлежащо към желания от него пол. Самата хирургическа интервенция е изключително тежка и включва интервенции като: изпиляване на челната кост (с цел постигане на по-плоско и женствено лице), отнемане на част от брадичката (изрязване на венците), поставяне на силиконов инплант в носа (за по-женствена извивка) и др.;

трансплантация на глава: това е най-радикалната форма на хирургическа интервенция, засягаща идентичността. Дори и да оставим на страна възникващите медицински въпроси относно възможността за успешното извършване на подобна трансплантация (например към настоящия момент от развитието на медицината и технологиите не е възможно свързването на главата с гръбначния мозък – новото тяло ще съществува, но няма да може да се движи), сглобяването на части от различни човешки тела среща сериозни морални възражения. Защитниците на допустимостта на подобна трансплантация уверяват, че главата ще бъде взета от човек с неизлечимо болно тяло, а донорът на тялото трябва да има неизлечими травми на главата. Това според тях би гарантирало евентуалното неправомерно посегателство срещу живота на който и да е от двамата донори. Всъщност, от така дадените изяснения, възниква въпросът: кой от лицата е донорът и кой – реципиентът? Като се има предвид утвърденото в по-голямата част от западните общества разбиране, че човешката самоличност е резултат от функционирането на мозъка, най-вероятно ще да бъдат използват термините донор на тяло и реципиент. Още по-тежки въпроси поставя обсъжданата възможност да се остави част от мозъка на дарителя на тялото, за да управлява тя рецепторната система (с оглед преодоляването на невъзможността главата да се свърже с гръбначния мозък). Това би поставило въпросът доколко лицето, чийто мозък все още функционира (донорът на тялото), е мъртво или живо? Дори да бъде използван критерият на т. нар. мозъчностволова смърт (преустановяване функциите на мозъчния ствол на главния мозък) моралните съмнения остават.

Претенциите за признаването на право на голота, въвеждането на задължение за показване на лицето и на ограничения при изменението на неговите черти свидетелстват за ключовото значение на правната уредба на голотата в нашето общество. Възприемането на по-либерална или по-коснервативна уредба зависи от конкретния баланс между частния и публичния интерес, свързани с юридическия контрол върху голотата на човешкото тяло и на човешкото лице.   

Стоян Ставру

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.