(доклад, представен на конференция "Перформативното тяло: предмодерно, модерно, свръхмодерно" – 20.11.2013 г.)
В отношението на човека към неговото тяло днес могат да бъдат откроени две тенденции.
Телесните модификации като форма на търсене на идентичност чрез тялото. Определящо тук е твърдението „Аз съм господар на моето тяло!“ Човек демонстрира властта върху тялото си чрез различните въздействия, интервенции и трансформации, които предизвиква. Телесните модификации стават все по-често център на медийно и обществено внимание, особено в някои свои екстравагантни форми. Нещо, което до скоро се е диагностицирало като вид заболяване – дисморфофобия: разстройство, при което страдащите имат крайно негативна и необективна представа за външния си вид, днес е част от представата ни за експресивността на личността. Всеки има право да разполага с морфологията на своето тяло, стига с това да не вреди на другите.
Израз на това разбиране е искането на някои лица („пациенти“) за отстраняване на техни „нежелани крайници“, макар и последните да са напълно здрави и отстраняването им да не се налага от някакви обективни медицински причини. Подобно искане би могло да бъде формулирано така: „Искам да ми премахнете лявата ръка, тъй като не се харесвам с нея и смятам, че тя не ми е нужна!“ Или: „Отрежете ми лявата ръка!“ – искане, което следва да бъде удовлетворено, без лицето да предоставя мотиви и аргументация за така взетото от него решение.
Друга практика, която остава табу за повечето хора е т. нар. „фийдаризъм“. Фийдаризмът се определя като спортно угояване, което често се осъществява в рамките на сексуално свързана двойка. Така например, възможно е жената в двойката да бъде угоявана от мъжа, като всяко хранене се възприема като вид тренировка, част от дисциплина, чиято цел е максималното увеличаване на теглото на угоявания член в двойката. По този начин лицата натоварват акта на хранене със специфична сексуалност, свързана и с преследваната от тях обща цел: нарастващото тегло на угоявания член на двойката. Фийдаризмът като практика на телесен контрол се нарежда в групата на анорексията и културизма, свидетелствайки за една нова, нетрадиционна и отхвърляна от модерния модел за красота, ниша в света на телесните модификации.
Третият пример за телесни модификации, свидетелстващи за контрола, който човек упражнява върху своето тяло, се различни практики на нека го наречем „оживотяване“ чрез привеждане на външния вид на съответното лице към този на определен вид животно1. Известни са случаите на поредица от телесни модификации, имащи за цел да превърнат човека в котка (тигър), в гущер и пр. Подобен тип телесни модификации се опитват да демонстрират хипертрофиралата власт на човека върху неговото тяло, която му позволява да премине границите на биологичните видове – трансвидова телесна модификация.
Телесните идентичности като опит да се открие (запази) идентичността в (чрез) тяло. Определящо тук е твърдението: „Аз съм моето тяло!“ Тялото ми не е просто платно, в което да „излагам на показ“ себе си (изложеното, наблюдаваното тяло), а то е самото мен (реагиращото, въплъщаващото тяло). Чрез тялото си се идентифицирам като това което съм – чрез него бивам разпознавам, чрез него осъществявам своя потенциал като личност, чрез него комуникирам с другите. Грижата за моето тяло е грижа за мен самия, а хората познават мен чрез познаването на моето тяло. Именно тялото ми ме „включва“ в една ситуация и ме превръща в част от живота.
Именно тук възниква въпросът за делимостта на тялото и за конкуренцията между телесните органи при получаване на част от (съучастие в) човешката идентичност. Каква е телесна география на личността? Къде, кое съм в тялото си – сърце, мозък, невронна мрежа, система от биологично кодирана и химически свързана информация, геном? Има ли орган, който е централен с оглед моята самоличност и чието отсъствие/отнемане отрича моята идентичност? Ако телесните модификации представляват „поглед навън“ – как ме възприемат хората (чрез моето тяло), то телесните идентичности са „обръщане навътре“ – кое точно съм аз (в моето тяло).
Отговор на въпроса за телесния център на човешката идентичност търсят множество различни науки (биологията, психологията, теологията…), своето място сред които заема и правото. По-долу ще бъдат обобщени част от разпоредбите в действащото българско законодателство, които вземат, макар и не пряко, но косвено, отношение по така поставения въпрос.
1. Делимостта на индивида
Макар и индивидът да се дефинира чрез своята неделимост („индивид“ се превежда като „неделим“), тезата за телесната идентичност, съчетана с възможността за отнемане (заменяне) на различни части от тялото, провокира идеята за неделимостта. Въпросът за неделимостта („индивидуалността“) е тясно свързан с желанието за еманципиране на личността от тялото: идеята за заменяемостта на всяка част от тялото (чрез напредващата трансплантационна медицина) и за независимостта на органите от цялостта на тялото (с оглед възможностите за донорство). Днес, благодарение на биомедицината, тялото може да сменя своите „части“ (органи, тъкани и клетки), а „частите“ могат да съществуват и без него. Освобождаване на органите от „трупата“ на тялото динамизира представлението на органите в тяхната битка за репрезентиране на човешката идентичност. Възможностите на съвременната медицина позволяват фрагментиране, „начупване“ на тялото и последваща кражба (разпродажба) на голяма част от парчетата. Именно тази последваща опасност предизвиква и налага намесата на правото.
Нека разгледаме частите от тялото, които лесно могат да бъдат отделяни, променяни или заменяни, без това да води до промяна в идентичността (правосубектността).
На първо място, можем да посочим такива части от тялото, каквито са косата, ноктите, течностите, тъканите, клетките, отделени от човешкото тяло. Актът на отделянето им не разрушава целостта на тялото, още повече – някои от тях естествено „отпадат“ от тялото, за да бъдат заменени в резултат на протичащите в него биологични процеси. В случаите, когато са умишлено отделени – например за създаване на перука, за изработване на определено произведение на изкуството и др., тези „части от тялото“ имат статута на „пълноправни“ вещи, които участват в гражданския оборот и могат да бъдат обект, включително на комерсиални правни сделки. В случаите, когато са естествено изхвърлени или отстранени при медицинска интервенция, те се третират като телесни отпадъци, които са ничия собственост. Отделените при медицински интервенции телесни отпадъци се администрират от съответните лечебни заведения като вид биологични отпадъци, макар и в някои случай това да създава напрежение с исканията пациентите или техни близки. Каквито са например исканията за предаване на мъртвородените деца, за да бъдат погребани от техните родители, както и искането на пациента, от чийто черен дроб са отделени клетки, използвани за създаването на лекарство, да участва в разпределението на печалбите от този продукт (известният казус „Мур“2).3
Друга, важна част от човешкото тяло, чието изменение не води до промяна на идентичността, е лицето. Лицето е основният телесен компонент, чрез който правните субекти се разпознават помежду си, участвайки в регулираните от правото обществени отношения. Ние разпознаваме идентичността на хората, с които общуваме, най-вече чрез техните лица. Не случайно човекът в правото се обозначава като „физическо ЛИЦЕ“. Днес, развитието на пластичната хирургия позволява извършването на операции, които биха могли съществено да променят външния вид т.е. лицето на човека.
За връзката между лицето и идентичността свидетелства предвидената от българското законодателство необходимост от смяна на документите за самоличност в случай на „трайни изменения в образа“. Съгласно чл. 9, ал. 1 от Закон за българските лични документи при „настъпили съществени и трайни изменения в образа“ лицето е длъжно да подаде заявление за издаване на нови български лични документи. Това той трябва да направи в срок от 30 дни от настъпването на тези изменения, като при неизпълнение се налага глоба. Разминаването между снимката на личния документ и образа на лицето прави личния документ нередовен. Законът дата легална дефиниция на използвания от него израз „трайни изменения в образа“. Това са възрастови изменения; изменения, предизвикани от заболявания, травми, хирургическа намеса и др., които не позволяват идентификация на лицето по снимка, направена преди настъпването им (параграф 1, т. 6 ДР на ЗБДС).
Промяната на лицето, като вид телесна модификация, се характеризира с опасност от „скриване“ на личността, заличаване на (криминално) минало и на „съдържащите се в тялото“ (престъпни) следи. В действащото българско законодателство липсва изискване за спазването на определени предпоставки преди извършването на пластични операции на лицето, както липсва и особена процедура за тяхното съдебно допускане. Спазването на такива изисквания и преминаването през подобни процедури не е необходимо. Всеки е свободен да предприеме съответните модификации на своето лице, като впоследствие трябва да смени документите си за самоличност в случай, че в резултат от модификациите настъпят трайни изменения в неговия образ.
С развитието на модерната медицина, стана възможна и промяна на пола на човека. Полът на физическите лица е част от тяхната индивидуализация (идентичност), която до скоро се считаше за „необратима“ – биологично предопределена към момента на раждането и не подлежаща на модификация. Така външните полови органи бяха неизменна, биологично детерминирана част от юридическата идентичност на човека. Днес промяната, модификацията и замяната им е не само медицински, но и юридически допустима. Макар и да е спорно доколко в Закона за гражданската регистрация се съдържа подобна правна уредба, съдебната практика на българските съдилища приема, че за да се допусне смяна на гражданския (цивилния) пол е необходимо: установяването на разстройство на половия идентитет (полова дисфория, противоречие между телесния и психичния пол на лицето); сериозно и непоколебимо желание за промяна на биологичния пол (достатъчно е лицето да се държи в обществото като принадлежащо към желания от него, психичен пол, не е необходимо да е преминало през хормонална терапия или хирургическа интервенция за отстраняване на съответните външни или вътрешни полови органи) и психично здраве (разбира свойството и значението на постъпките си)4. Посочените изисквания следва да бъдат констатирани в специална съдебна процедура, която завършва с постановяването на съдебен акт, променящ гражданския пол на лицето. Особеност на подобна промяна на гражданския пол е, че тя е еднократна (не би следвало да се допуска възможността за многократно променяне на пола) и по необходимост е свързана и с промяна на името и документите за самоличност на лицето.
Като междинен извод от казаното до тук можа де бъде посочено, че промяната в определени части на тялото води до флуктуации в идентичността на субекта в правото и предизвиква съответната на това необходимост от актуализация на юридическата идентичност (индивидуализиращите белези) на физическите лица.
2. Миграция на частите
Благодарение на развитието на медицината, и най-вече на трансплантационната медицина, се оказва, че някои части могат да напуснат тялото и въпреки това да останат живи – като част от друго тяло. Различни тела могат да обменят и да споделят едни и същи „живи“ органи, тъкани и клетки, лишени от своята натовареност като носители на част от идентичността на личността, репрезентирана от тялото, явило се техен донор.
На първо място, сред посочената група от части на тялото следва да бъде разгледана кръвта, подчинена на особен правен режим, предвид нейната заменимост, ценност (не само медицинска, но и обществена5) и възможност за сравнително свободно споделяне. Съгласно чл. 10 от Закона за кръвта, кръводаряването и кръвопреливането даряването на кръв е хуманен и доброволен акт на милосърдие и човешка солидарност, при който от дарителя безвъзмездно се взема кръв или кръвни съставки. За законното ми предприемане се изисква получаване на писмено информирано съгласие от страна на даряващото кръв лице. Въведени се известни ограничения, след които изискване за възраст между 18-65 години и необходимост от наличието на период от 60 дни между две последователни дарявания на кръв (чл. 12. ЗККК). За осъществяването на кръвопреливане е необходимо наличието на съвместимост между телата на даряващия и пациента: в рамките на четирите кръвни групи и двата вида резус фактори.
С особен правен статут се ползват и репродуктивните клетки, уредени в Закона за здравето и в Наредба 28/2007 г. за дейности по асистирана репродукция. За предоставянето (вземането) на репродуктивни клетки е необходимо даването на писмено информирано съгласие (при донорство на сперматозоиди и при автоложно донорство на яйцеклетки) или писмено съгласие от донора, заверено от нотариус, в чийто район на действие се намира лечебното заведение, в което ще извърши вземането (при хетероложно донорство на яйцеклетки). Репродуктивни клетки могат да бъдат взети и от непълнолетно лице по медицински показания, когато е застрашена бъдещата му репродуктивна способност. Няма изисквания за съвместимост, тъй като клетките се използват за иницииране на определен процес – зачеване (било то in vivo или in vitro), а не за да бъдат присадени в тялото на донора във вида, в който са взети няма (критерии за подбор на донорите).
Други органи, които могат да бъдат споделени при безспорно запазване на идентичността на донора, са чифтните или самовъзстановяващи се органи
в случаите на донорство приживе. Тази възможност е подробно уредена в Закона за трансплантация на органи, тъкани и клетки, който изисква получаването на нотариално заверено писмено съгласие от страна на донора. Донор може да бъде само съпруг или роднина на реципиента по права линия или по съребрена до четвърта степен, включително при родство по осиновяване, когато са изминали повече от 3 години от осиновяването. Донорство се допуска и между фактически съжителстващи лица без сключен граждански брак повече от 2 години. Донор може да бъде и биологичният родител на реципиента, когато не го е припознал по установения от закона ред. Лица под 18 години могат да бъдат донори само за родител, съпруг, брат или сестра, син или дъщеря – в случаите, когато не е налице подходящ донор над 18г. и трансплантацията е животоспасяващо лечение. Необходимо е и получаване на разрешение от Етичната комисия по трансплантация. За осъществяване на донорството е необходимо извършването на предварителна преценка за съвместимост между донора и реципиента.
Като междинни изводи от посоченото по-горе може да бъде посочено, че донорството на кръв, репродуктивни клетки, чифтни или самовъзстановяващи се органи не отнема идентичността на донора. Въпреки това в българското законодателство са предвидени специфични изисквания, регулиращи именно претенциите за пренос на идентичност в случаите, когато едно лице живее с органи или тъкани на друго лице, както и когато детето на едно лице е заченато с репродуктивни клетки на друго.
Един от тези механизми е изискването за форма на съгласието за отделяне и споделяне на съответните части от тялото на донора. Прави впечатление, че колкото по-сериозно се свързват съответните части на тялото на донора с неговата идентичност, толкова по-тежки са законовите изисквания за форма. Нарастващите изисквания за форма на съгласието на донора свидетелстват за сериозността на телесната промяна и за преценената от законодателя необходимост от „изпитване“ на волята на лицето – дали то е достатъчно мотивирано, за да положи усилията по спазване на формата. Преодоляването на създадените от правото препятствия свидетелства, от една страна, за решимосттта на лицето и за валидността на неговата воля, и от друга страна, за готовността му да се откажи от претенции за „остатъчна идентичност“ в дарените от него органи, тъкани или клетки.
Друг механизъм за „деперсонализиране“ на дарените органи, тъкани и клетки е принципното изискване за анонимност на донор. То заличаване на връзката между „споделените“ тела с цел защита на идентичността – собствената на реципиента (при кръвопреливане) или на неговото поколение (при донорство на репродуктивни клетки). Липсата на информация относно донора възпрепятства предявяването на претенции за идентичност – „Това е моят орган!“ и „Това е моето дете!“.
Разбира се, има и изключения от изискването за анонимност, например при живото донорство където идеята за идентичността се запазва чрез ограничаване на „телесния трансфер“ в рамките на рода: донорство е възможно само между роднини. Кръгът на рода запазва идентичността.
3. Сърцето и мозъкът – въпрос на живот и смърт!
Последната част от представлението на органите в търсенето на човешката идентичност, върху която бих искал съвсем накратко да се спра, е битката между сърцето и мозъка на човека.
Кой орган е „капитанът“ на тялото, духа в бутилката?
От юридическа гледна точка началото и краят на личността (правосубектността) остават дефинирани чрез тялото. Животът е биологичен процес, протичащ в тялото. Само като такъв той може да бъде свързан от закона с качеството „носител на права и задължения“.
Раждането е все още безспорен феномен на сърцето.
Въпреки че в литературата се говори за „мозъчно раждане“ на детето в утробата на бременната жена, българският законодател смята за живородено всяко детето, което след раждането (отделянето на тялото му от тялото на родилката) проявява признаци на кръвна циркулация (параграф 1, т. 8 ДР на Наредба № 32 от 30.12.2008 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Акушерство и гинекология“). Макар и за жизнеспособността да имат значение теглото (600 грама) и възрастта (22 гестационни седмици) на плода като „параметри/качества“ на тялото, началото на живота и на правосубектността се свързва с признаци, свидетелстващи за функциониращо сърце: признаци на кръвна циркулация. В този смисъл именно сърцето е органът, чието функциониране ознаменува началото на една нова юридическа идентичност.
Не така еднозначно обаче стоят нещата при юридическото понятие за смърт.
Смъртта е феномен, споделен между сърцето и мозъка на човека.
„Класическата“, предмодерна юридическа смърт беше т.нар. „кардио-пулмонарна смърт“, изразяваща се в трайно и необратимо прекратяване на функциите на кръвообращението и дишането (чл. 5, т. 1 от Наредба № 14 от 15 април 2004 г. за медицинските критерии и реда на установяване на смърт). Смърт, която по своето име е свързана със сърцето, макар и да включва и белите дробове на лицето, чието функциониране обаче е в тясна връзка с функционирането и на сърцето. Функциите на сърцето (кръвообращението) и на белите дробове (дишането) не могат да се осъществяват поотделно и независимо, поради което белите дробове имат по-скоро обслужваща роля при определяне на телесната география на кардио-пулмонарната смърт.
Освен кардио-пулмонарната смърт („смъртта на сърцето“), обаче днес краят на правосубектността – на човешката идентичност в правния ред, настъпва и при констатирането на т. нар. „мозъчна смърт“. Мозъчната смърт се дефинира като трайно и необратимо спиране на всички функции на главния мозък при налична сърдечна дейност (чл. 5, т. 2 от Наредба № 14 от 15 април 2004 г. за медицинските критерии и реда на установяване на смърт). Всеизвестно е, че мозъчната смърт е специфичен компромис, допуснат с оглед целите на трансплантационната медицина6: заради Другия (реципиента) „посягаме“ върху върховенството на Сърцето на Аз-а (донора). Мозъчна смърт с цел послесмъртно трансплантация на сърцето демонстрира зараждащата се промяна в юридическия (а и следователно – и обществения) статус на сърцето като седалище на личността. Той се замества от мозъка, който е най-уважаваният орган в епохата на рационалното съществуване. В подкрепа на възхода на мозъка днес, се посочва и обстоятелството, че ако сърцето на един човек може да бъде заменено с изкуствено или с такова, дадено от донор, то мозъкът е неделим от човека, тъй като не може да бъде заместен, поне при възможностите на съвременната медицина.
Посочените конкретни регулации касаят въпроса за делимостта на тялото и неделимост на личността. Все по-често обаче се чуват и предложения за „разделяне“ и на личността. Наред с идеята за освобождаване на личността от тялото и за абсолютната и тотална заменимост на всяка една от частите на тялото и на тялото като цяло, се поставя като научна цел и постигането на възможността за трансплантация на мозък (личност). Така, наред с делимостта на тялото, се поставя началото и на едно съвсем ново представление, в което ставаме свидетели на делимостта на самата личност, например чрез фрагментирането й на (биологично манипулируеми) спомени. Така се появяват имената на редица нови акьори в бъдещата битка за човешката идентичност в правото: донорство и трансплантация на спомени, „ментални“ модификации, „споменопреливане“, „оплождане“, „зачеване“ на спомени, спомени „ин витро“…
Бележки под линия:
1 Вж. подробно Ставру, Ст. Имат ли хората право да се превърнат в животни? – публикувана в ChallengingTheLaw на 5 февруари 2012 г.: https://www.challengingthelaw.com/medicinsko-pravo/hora-jivotni/.
2 Вж. подробно Ставру, Ст. Казусът “Мур” или защо не притежаваме тялото си? – публикувана в ChallengingTheLaw на 26 февруари 2012 г.: https://www.challengingthelaw.com/veshtno-pravo/kazusat-mur/.
3 Интересно е положението на плацентата като „еднократен“ орган, който се изхвърля при раждането. В някои държави плацентата може да бъде поискана от родилката и лечебното заведение следва да й го предостави, включително и когато тя се изисква, за да бъде сготвена и изядена от родителите (предвид различните вярвания, че това води до засилване на здравето на човека).
4 Подробно за тези предпоставки вж. Ставру, Ст. Въпросът за промяната на пола в практиката на българските съдилища. – Теза, 2013, № 7.
5 Кръвта винаги е била възприемана като особена субстанция с важно не само биологично, но и сакрално и религиозно значение.
6 От там и изключително стриктната процедура по нейното установяване.
