Ако биоетиката е наука за спасяване на човека, биоправото е технологията на това спасяване, в която често „спасителната“ мисия се провокира от въпросите кого спасяваме, от какво го спасяваме, иска ли той да го спасим и пр. …
Като оставям на страна въпросът „Да го има ли изобщо?“, който неведнъж вече беше обсъждан, с настоящите кратки бележки бих искал да представя съдържащите се в биоправото специфични провокации към правото изобщо, чрез обединяването им в две „анти“ и в две „про“:
– Антибюрократичност
(систематизираща функция, интердисциплинарност)
строгата специализация в научните дисциплини изключва феномени, които се разполагат в различни теоретични области (каквито са проблемите в биоправото). Както казва Стивън Тлумин: „както проблемите, които не спадат към един или друг отдел в бюрокрацията, едва ли изобщо могат да бъдат разглеждани като „проблеми“, въпросите, които не спадат към обсега на някоя призната дисциплина, рядко биват квалифицирани като „академични“1. Проблемите на биоправото или са разпръстнати в множество различни юридически дисциплини (децентрализирано (не)съществуване на биоправото), или са отречени като специфична юридическа проблематика (изключване на биоправото като юридическо поле);
– Проактивност
(изпреварваща функция, екстремност)
Правото е пост фактум феномен – за да се приложи, то се нуждае от т. нар. юридически факти – факти, които го привеждат в действие, които предизвикват именно „правни“ последици. Днес бързото развитие на технологиите поставят правото в цайтнот и все повече изискват от него предварителна готовност да уреди нещо, което все още е невъзможно, макар и мислимо (например клонирането на човек). Така се появява един нов жанр в правната литература: „Виденията“. Това е и причината в биоправото да се занимава с екстремните примери – с казуси, които са рядко срещани и дори единични, но имат характера на прецедент и изпреварват възможна масовизация в тяхното практикуване. В биоправото ще бъдете изненадани от много примери, които изглеждат като изолирани изключения, незаслужаващи вниманието на правото като регулатор, определящ правилата си на абстрактно ниво – въз основа на индукция от повтарящи се еднородни ситуации. Тези казуси обаче изискват своето юридическо разрешение и отказът му е равносилен на отказ от лечение. В биоправото често индукцията е неприложима, тъй като става въпрос основно за натрупващи се изключения. Необходима е „преддукция“ – внимателен анализ на екстремен в своето различие казус и хипотетично доразвитие на неговия сюжет с оглед изпреварване на следващ още по-екстремен в различието си казус.
Но в биоправото се съдържа и своеобразен отказ от предсказване – отказ от предварително формулирани (и поради това „предубедени“?) правила, изпреварващи възникването на самия казус. Тези „правила по същество“ се заменят от процедури, които да се активизират и въз основа на заложения в тях механизъм да доведат до законосъобразно (и справедливо!) разрешение на конкретно възникналия казус. Всеки казус разказва своята история и по този начин съживява и преоткрива правните правила. Предусещането на непредвидимостта на казусите обаче и тяхното задълбочено обсъждане са необходимо условие за нормативното конструиране на процедурата, в която ще се търси решението;
– Антидогматичност
(функция по отслабване, ценности)
В биоправото е най-трудно да се удържа догматичността на правото. Биоправото, в сравнение с останалите юридически дисциплини, е в много по-голяма степен призовано към разумност (прагматичност, ориентираност към различието и отчитането на конкретния опит), отколкото към рационалност (конституиране на общи правила, които претендират за общовалидност). Задачата тук е да се облече в човешка плът юридическият скелет от абстрактни правила. Необходимо в най-голяма степен в биоправото е т. нар. благоразумие (фронезис: phronesis – по думите на Аристотел), което ни връща към произхода на думата юриспруденция. Категоричните правни разрешения трябва да „отслабнат“2 в своите претенции за абсолютна правилност, за да се справят с провокацията на биотехнологиите.
Автоимунната реакция на „класическото“ право срещу въпросите на биоправото е забраната: забранява се всяко нещо, което не подлежи на ясна и еднозначна регулация, но е подозирано, че съдържа в себе си определена (макар и неясна) опасност. Често срещана като първосигнална и може би благоразумна реакция на съпротивляващата се догматичност е абсолютната забрана. Но развитието на биоправото свидетелства, че в съвременното общество все по-малко неща могат да се регулират чрез забрана. Забраната все по-често се разглежда и разпознава като отказ от регулация, като абдикиране от регулативна отговорност.
Цената на антидогматичността обаче е липсата на сигурност. Като вид право биоправото се опитва да бъде „точна наука“, но то не може да бъде освободено от ценностите на човека – почти всички решения в биоправото изискват отчитане на определена ценностна аргументация. Биоправните разрешения са невъзможни при ампутиране на емоциите (противното би означавало биоправото да се изчерпва с декларация, че всичко е позволено). Необходимо е осигуряването на адекватен механизъм за взаимодействие между аргументациите на различните ценности. Консенсусът, ако изобщо е възможен, е изключително крехък и поради това изисква непрекъснат ангажимент.
– Прокомуникативност
(обединяваща функция, интердисциплинарност)
Причината за необходимостта от интензивен и максимално широк дебат е сериозният риск, който съдържа всяко решение по биоправни въпроси. Всеки отговор и всяка теза в биоправото е рискована – винаги има твърде силни аргументи и в защита на обратната теза, които също трябва да бъдат съобразени. Различните аргументи трябва да бъдат обединени или най-малкото чути заедно. Често се оказва, че е имало твърде малко време за дискусия преди недопустимото да се случи. Бъдещето, което ни връхлита с изключително малко предизвестие, изисква интензифициране на диалога и търсенето на адекватна правна регулация. А това е възможно само с включване на интердисциплинарни специалисти, притежаващи отвореност (ликвидна чуваемост) към позицията на другите. Но дори и тогава остава рискът да сме пропуснали (да не сме поканили в дебата или да сме заглушили) по-адекватния (правилен) отговор. Видението може да се окаже неистинско, но ползата от предвиждането е много по-голяма от грешката в предсказанието. Поради това биоправото следва да поеме риска от неосъщественото пророчество.
Интердисциплинарността е в състояние да постигне (свръх)аматьорство от нов тип, което да бъде противопоставено на т. нар. авторитарен маниер на експерта3.
Акцентът в биоправото е върху делегацията към решаващите в конкретната ситуация и върху уредбата на процедури, в които определящ следва да бъде човешкият фактор: антидогматично гласуване на доверие на хората, на човешкия фактор, даже бих казал на аматьорската, необременената със знание („професионални наочници“, които водят до невидимо стесняване на съзнанието) и поради това автентична, емоционална и истинска преценка. Правото би могло да получи много от житейската мъдрост, дадена във всяка конкретна ситуация от биоетично жури, от „аматьори“, които стъпват върху мултиекспертността, осигурена им от специалистите, но запазват своята широка човешка перспектива. Холистична – и именно като такава „човешка“, оценка е възможна единствено като интердисцплинарно усилие, в което различните експертни гледни точки взаимно се допълват (смесват) и се обезсилват като авторитети (сливат се до нов тип „(свръх)аматьорство“. Повечето въпроси в биоправото следва да се решават в рамките на юридически уредени процедури, включващи подобни интердисциплинарни усилия на хора, което взаимно заличават своята тясната специализация, за да достигнат до автентичността на житейската мъдрост.
Бележки под линия:
1 Вж. Тулмин, Ст. Завръщане към разума, С., КХ, 2002, с. 70.
2 Вж. по принцип за „отслабването“ на категоричните „истини“ в постмодерната епоха Ватимо, Дж. Нихилизъм и еманципация – етика, политика, право. С., КХ, 2011, с. 39.
3 Вж. Гадамер, Х.-Г. Загадката на здравето, С., НБУ, 2014, с. 38.
Видеозапис от представянето на книгата "Видения в Кутията на Пандора. Биоправо":
