„Все още Алис“ е книга (2007 г., преведена на български език през 2014 г.) и филм (2014 г.) за капана на наративната самоличност.
Живеем в общества, в които всеки е насърчаван и дори принуждаван да произведе ярка и отличаваща се автобиография. Животът ни се презентира пред другите като продукт на систематично усилие, като произведение от подредени (случили се и аранжирани с акценти) факти. Всеки се грижи да добави в автобиографията си онези постижения, които да му осигурят ярка индивидуалност и различимост. В света на автобиографичността никой не се задоволява с факта на човешкия живот. "Чистият" живот, дори и да се преживява като щастлив, е автобиографично безполезен – той не може да бъде осребрен социално и финансово, тъй като не произвежда идентифицируемо и подлежащо на подреждане събитие. Ние не можем да изнасяме своите състояния като автобиографични данни. Те се случват, но не остават. Автобиографията не обича мимолетността.
Има обаче едно заболяване, което затваря капана на изострените до крайност наративни игри. Докато обществото ни се върти около конкуренции между лични наративи, болестта Алцхаймер напомня за нашата човешка уязвимост. Цялата ни кариера, една автобиография на анаболи, може да се разпадне постепенно и необратимо пред очите ни, докато губим самите себе си от фокус. Паметта, която ни (раз)казва кои сме чрез подредбата на това което сме постигнали, може да ни изневери. В началната фаза на Алцхаймер човек разбира какво му предстои. Медицината може да го информира подробно за развитието на болестта и за пораженията, които ще причини тя. Болният е поставен в ситуация, в която трябва да се справи с предстоящите загуби. Поради това животът с Алцхаймер се свързва с "изкуството да губим". Първоначално болният ще изгуби няколко думи, които ще избягат от езика му, след това – спомените си от вчерашния ден и направените планове за утре. Един ден ще се загуби и няма да разбере къде се намира, но пристъпът ще отмине. Ще се редят добри и лоши дни, докато една сутрин той няма да си спомня кои са хората, които се грижат за него и ще изгуби напълно и самия себе си.
"Прииска й се вместо това да се беше разболяла от рак. Би заменила болестта на Алцхаймер с рак, без да й мине окото. Засрами се от тези си мисли, а и подобна размяна бе безсмислена, но все пак си позволи да си го представи. Ако имаше рак, щеше да разполага с враг, с който да се бори. Можеше да се подложи на операция, лъчетерапия и химеотерапия. Семейството и колегите от Харвард щяха да я насърчяват да се бори и да смятат битката й за благородна. Дори накрая да изгубеше, щеше да може да ги погледне в очите, да знае кои са и да се сбогува с тях, преди да си отиде" (с. 116)
Едно от най-драматичните преживявания е именно узнатата от човека начална фаза на Алцхаймер. Особено когато този човек е с ярка и запомняща се автобиография. Той е все още в пълно съзнание за самия себе си и разбира, че му предстои живот, отдалечаващ се от неговата идентичност и излизащ далеч встрани от разказа, който до този момент е разказвал за самия себе си. Той трябва да вгради бъдещата си необратима загуба на паметта в своята все още незавършена автобиография. Болният вижда себе си след края на своята автобиография. И знае, че скоро ще изгуби не само способността си да пише, но и способността си да чете себе си като автобиография. Неговата история ще остане без герой. Това, което е градил цял живот и е съхранявал като спомени, постепенно ще избледнее като надпис върху пясъка и, макар смъртта да не е дошла, той ще трябва да живее като бележка под линията на собствената си автобиография. Болестта отнема логичния край (точката) на всяка човешка история: смъртта, като произвежда един промеждутъчен, "търпим", но социално безполезен остатък: абиографичен живот (но не като многозначително многоточие, а като поредица от объркващи и неразбираеми знаци).
"Имаше чувство, че най-голямата част от същността й, онази част, която бе обсипвала с похвали и лъскала до блясък на високия й пиедестал, бе умряла. А другите, по-малките и не така възхитителни части от личността й виеха скръбно от самосъжаление и се чудеха има ли смисъл от тях." (с. 180)
Смятаме нашите спомени за едни от най-ценните ресурси в живота си. Те ни помагат да преодолеем измъчващ ни проблем, да намерим изход от затруднение, да продължим напред с чувството, че сме съхранили себе си. Смятаме, че това, което сме преживели, никой не може да ни го отнеме. И това може би е вярно – никой. Но има нещо, което може. Заб(в)ързани в наративните нишки на общество, което се храни с човешки автобиографии, не забелязваме живота като чисто преживяване – преживяване, "незамърсено" с наративно лично минало и с очаквано, винаги "по-добро", бъдеще. Удоволствието просто да споделяш с някой друг едно и също пространство и време, от гледна точка на социално полезното и ценното, е по правило неефективно занимание. То е допустимо единствено по изключение: в междудневните почивки, в уикендите, в лятната отпуска, т. е. в невидимите паузи на нашите автобиографии. Автобиографията е хищник, който се храни единствено с резултати и постижения. Не можеш да посочиш в CV-то си колко приятно си изкарал цял ден, лежейки в леглото си под греещото през прозореца слънце. Тя не е и създадена за това. Автобиографията е трудова редукция, полуфабрикат на решение за наемане на работа.
Когато обаче стремежът ни да се харесате на потенциалните работодатели ни превърне в заложници на нашата автобиография, животът ни започва да се задъхва в усилието си да произвежда автобиографични събития. Наративният капан е щракнал зад нас. Всички възможни излизания (форми на абиографично съществуване) ни обричат на маргиналност и ни изтласкват в социалната периферия. И най-лошото: обричат ни на забвение. Ако нямаме запомняща се автобиография, кой ще си спомня за нас? В един свят, в който живеят над 7 милиарда души, ако нямаме впечатляваща автобиография, кой изобщо ще се заинтересува и ще разбере, че въобще съществуваме (сме съществували)? За социалната видимост важно е не самото съществуване, а това че сме съществували, т. е. че имаме социално значимо (биографично) минало. Ние сме това, което сме били. Нашето настоящо в обществото на наративите е репрезентацията на нашето минало.
Ако искаме другите да знаят за нас, т. е. да помнят кои сме, трябва да се постараем с нашата история. Трябва да се отгледаме като разказ. Но ако се увлечем в самопроизвеждането си като автобиография, точно когато сме успели, едно заболяване може да ни нарани по непосилен начин – като ни отнеме сигурността да знаем кой сме, като прочитаме своята автобиография. Източният път на необвързване със света и даоистко посвещаване на изпразнено от очакване съзерцаване е обратният феномен – на поддържане на състояние без история, което теоретично би могло да бъде и състояние, като че ли е неуязвимо от евентуалната загуба на паметта. Ако няма какво да помним, освен съзерцаването на настоящия момент, ако сме се отказали от миналото и бъдещето, то дали ще се нуждаем от паметта? Алцхаймер е заболяване на времето. Изкривяване във времето, в което разполагаме себе си като наратив и в което събираме частите на своята идентичност, подреждайки ги в автобиография. Нашата история, преплетена с тази на другите, пронизва времето и се нуждае от езика и от паметта, за да може да бъде (пре)разказвана и (пре)утвърждавана. Ние се нуждаем от паметта, за да може да разказваме за себе си. Алцхаймер поразява именно езика и паметта – двете способност, необходими за изграждането и поддържането на всеки разказ. А когато не можем да разказваме за себе си, ние ставаме разпръснати части от разказите на другите, в чийто живот се появяваме. Паметта е престанала да бъде център на нашата идентичност и от главен герой в собствения си разказ сме се превърнали в епизодичен персонаж в живота на другите. От социален и интелектуален агент с минало и бъдеще сме сведени до консуматор на грижи и внимание, като и грижите, и вниманието са абиографично време за хората, които ги полагат за нас.
Възможно ли е въобще някакво утешение, ако разчитаме на фабулата и разказа?
Едни от най-човешките дейности: радостта, грижите, любовта, очарованието, мистицизмът, вярата, липсват от автобиографиите, които изпращаме, когато искаме да представим себе си като социално успели и значими личности. Дали тази липса в социално видимите документи за нашата идентичност е причината да забравим, че именно заради тези биографично „невидими“ неща човек си заслужава да живее. И ако се увличаме в игнорирането на абиографичното, то не е ли време да живеем по-често с него, за да се освободим от товара на възможната забрава на биографичното?
"Алис огледа тъмната вода. Тялото й, здраво и силно, се държеше на повърхността с размахване на крака, всичките му инстинкти, насочени към борбата за живот. Да, не помнеше вечерята с Джон тази вечер, нито къде бе казал той, че отива. А сутринта бе напълно възможно да не помни и къпането си в морето, но сега, в момента, не се чувстваше отчаяна, а жива и щастлива." (с. 143)
"Миналите ми дни изчезват, а утрешните са несигурни, тъй че за какво живея? Живея за всеки един ден. Живея за мига. Съвсем скоро, някой утрешен ден, ще забравя, че съм стояла тук пред вас и съм изнесла тази реч. Но само защото ще я забравя един ден, не означава, че днес не съм изживяла всяка секунда от нея. Ще забравя днешния ден, но това не означава, че той е без значение" (с. 239)
Най-голямото притеснение на Алис – за изгубването на способността й да обича своите близки, се оказва най-слабо поразено от болестта. Способността да обича се запазва дори и след изгубването на способността да разпознава близките си (дъщеря си), защото любовта е привилегия на цялото тяло ("сърцето"), а не изключително право на невроните в главата ("мозъка")". Защото тази способност е абиографична:
"Но дали винаги ще я (Лидия – дъщерята на Алис – бел. СС) обичам? Любовта ми към нея в сърцето или в главата ми се съхранява? Ученият в нея вярваше, че емоциите се дължат на сложната лимбична система на мозъка, система, уловена в момента в окопите на битка, от която нямаше да има оцелели. Майката в нея вярваше, че любовта й към дъщеря й ще остане незасегната от хаоса в съзнанието й, защото живее в сърцето" (с. 218)
"Мозъкът ми вече не функционира добре, но използвам ушите си, за да слушам с цялото си внимание, използвам рамото си, за да плаче някой на него, използвам ръцете си, за да прегръщам други хора с деменция" (с. 238)
ПП:
Филмът е прекрасен, но преропъчвам горещо преведената на български език книга (преводач: Катя Христова, Издателство: Intense, 2014 г.), тъй като в нея ще откриете много по-широко разгърнати преживяванията на Алис(а) в света на Алцхаймер.
