Книгата на Луис О'Нийл “Завинаги само твоя” (превод на Надя Баева), издадена от Orange Books през 2015 г. е книга, представяща ни една антиутопия на патриархалността. В един свят, управляван от Бащата – върховен политически лидер на Еврозоната, жените са оцелели единствено като функции. Жената отдавна е престанала да бъде пълноценна личност и се е разпаднала на три дестилирани и напълно отграничени роли (“еви”): компаньонката (репродуктивна функция) – която ражда Синове, конкубината (сексуана функция) – която удовлетворява сексуалните желания на мъжете, и целомъдрената (обучаваща функция) – която възпроизвежда моделът на подчинение на жените.
Ето и съветите. Към компаньонките: “Винаги трябва да имате желание. … Първият път може да изпитате болка. … Препоръчително е да запазите неутранло изражение” (с. 188). Към конкубинките: “Трябва да се погрижите мъжът, с когото сте, да си прекара чудесно. Лесно е! … Винаги проявявайте готовност. … Вдигайте шум. Погрижете се да изглежда, сякаш наистина се наслаждавате” (с. 189)
Женските имена не се изписват с главни букви, тъй като жените не са нищо повече от генетично модулирани съвършени вещи, в които науката е инвестирала бъдещето на човечеството. А бъдещето на човечеството са мъжете и техните синове. Жените са машините, осигуряващи раждането на синовете и удовлетворяването на сексуалните нужди на мъжете.
Антиутопията се случва след като “оригиналните жени” отдавна са изчезнали поради нежеланието на хората да раждат дъщери:
“Скоро останаха само шепа оригинални жени, при това всичките отвъд детеродна възраст и заплахата от изчезване стана осезаема. Експертите по генно инженерство бяха принудине да създадат жени, та да се гарантира оцеляването на човешката раса. И тъй като разполагаха с възможности, глупаво би било да не внесат подобрения в новите жени, евите” (с. 48)
Романът може да бъде прочетен изцяло от феминистична гледна точка. Той разкрива свят, в който най-важното за жената е тя да бъде красива, да спазва “целевото си тегло” и да не плачи, защото “плаченето е грозно. Никой мъж не желае ревла” (с. 82), “трябва да сме весели и безгрижни по всяко време” (с. 252). Тя обаче няма воля да се съпротивлява, тъй като целта й е да бъде харесана и избрана, поръчана и употребена. Рожденният й ден е просто годишнине от датата на нейното проектиране. А цялата й личност е заключена в параметрите на тялото.
“Възпитателката рут казва, че многото мислене ти отнема красотата. Никой мъж не би пожелал спътница, която мисли твърде много. Опитвам се да съм по-контролирана. Мъча се да изпразня ума си.” (с. 10)
Жените живеят в свят от огледала, в който неудобно би се чувствала дори и кралицата от приказката за Спящата красавица. Реалността на съществуването се потвърждава единствено от огледалото – от онтологията на образа. Образът ми в огледалото е красив – следователно съществувам. Моето съществуване е заключено във виртуалността на огледалото – огледалото като един непрестанен и абстрактен поглед, като самодостатъчен и перманентен паноптикум на естетическата присъда.
“Ние съществуваме само на повърхността на огледало” (с. 140)
“Шоколадовокафява коса S41, очи охра номер 66. Това съм аз. Това виждат хората, когато ме гледат” (с. 17)
“След като вече сме седнали, фрея вади джобно огледалце и настойчиво оглежда лицето си, сякаш се бои, че може да е изчезнала” (с. 21)
Естетиката като предварително въведени стандарти (с. 127) на тялото е превърната в абсолютна и единствена етика. “Добрият” живот е живот във витрина (с. 196) – живот в името на красотата на тялото. Бракът е грижа за собствеността, предбрачното общуване – форма на инспекция (с. 247) Тялото е обект на презентация не само в пенитенциарните пространства на огледалата, но и във виртуалните реалности на интернет мрежата. Ъплоудването на видеостатуси, видеочатовете и активността в мрежата са сред основните параметри на екзистенцията.
“Потребността да водя дневника на живота си е също така фундаментална като потребността да дишам. Без MyFace се рея в безтегловност. Няма нищо, което да ме закотви на земята, да докаже, че съществувам.” (с. 90)
Духовният живот е сведен до дозиране на лекарства – за сън, за блокиране на калории, за успокояване и пр. Религията отдавна е забравена под ефективността на фармацията.
“Ако възпитателката рут ни възприема като номера, то възпитателката ан ни разграничава според рецептите ни за медикаменти” (с. 30)
Но наред с феминизма в книгата на Луис О'Нийл прозира и темата за границите на науката. Мотото на света, в който ни изпраща “Завинаги само твоя”, е “Винаги има място за Усъвършенстване!” (с. 51) А отговорът на въпроса защо сме направили това със себе си е: “Защото можем да го направи!” (с. 303, 123) Но дали трябва да направим ВСИЧКО, което можем?
