Румен_Неков_Критични_бележки_ТР_4/2014

 

1. Уводни бележки

С дългоочакваното тълкувателно решение по въпросите на заповедното производство, Върховният касационен съд даде своите отговори на част от нормативната главоблъсканица, поставена от често и не без основание критикуваната правна уредба на глава тридесет и седма от действащия Граждански процесуален кодекс[1]. Подреждането на Кубчето на Рубик отне около година и четири месеца, а резултатът демонстрира различие от цветове на „стените с питанията” – не всеки поставен въпрос бе разрешен еднозначно, забеляза се позната тенденция – 19 съдии (1/3 от състава на двете колегии) изразиха особено мнение, различно от това на мнозинството[2].

Вярно, че една максима гласеше, че съдебните решения не се коментират, а се изпълняват. Нейният древноримски първообраз res judicata pro veritate habetur[3]си мисля, че следва да е останал там, където му е мястото (Античността). Така, както мястото на съдебната власт следва да остане в рамките на конституционно установения принцип за разделение на властите (чл. 8 Конст.).

По думите на американския адвокат Гедеон Джон Тъкър, животът, свободата или имуществото на никой човек не са защитени, докато законодателите заседават. Без да се навлиза в теоретичния спор дали тълкувателното решение е източник на право или не, рефлексните практически последици на този набрал широка популярност съдебен акт, струва ми се, са от естество да създадат същото усещане за несигурност у правните субекти.

Нека вземем за пример юридическото разрешение на въпроса налице ли са основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение във всички хипотези на чл. 417 ГПК – по заявление от или срещу правоприемниците на посочените в документа кредитор, съответно длъжник.

2. Разкриването на точния смисъл на разпоредбите

Според възприетото от върховните съдии в т. 4, б. „г” от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г. разбиране, в случаите на универсално правоприемство няма основание да се откаже издаването на заповед за незабавно изпълнение по заявление от или срещу универсалния правоприемник на посочения в документа по чл. 417 ГПК кредитор, съответно длъжник, и установяването на този вид правоприемство не предполага доказателства, които стоят вън от документа по чл. 417 ГПК.

В случаите на частно правоприемство на страната на кредитора, респективно приемство в задължения на страната на длъжника[4], ВКС приема следното:

  • налице са основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение в полза на частния правоприемник на посочения в чл. 417 ГПК кредитор, когато фактът на правоприемството се установява от самия документ или когато се установява от отделен документ по чл. 417 ГПК, ако в него е индивидуализирано прехвърленото вземане;

  • налице са основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу приемника на задължението на длъжника, когато това приемство е удостоверено с отделен документ по чл. 417 ГПК, в който е индивидуализирано задължението.

Основните опорни точки, довели до този тълкувателен резултат, са следните:

1. легитимацията за участие във всяко едно съдебно производство (каквото е и заповедното) предпоставя, че страните по последното са страни и по материалното правоотношение, елемент от което е и предявеното субективно право;

2. съдът има възможност служебно да провери наличието на универсално правоприемство чрез справка в Национална база данни „Население” (за физическите лица), респективно в Търговския регистър (за търговците);

3. съдът няма възможност служебно да проверява частното правоприемство, поради което последното трябва да бъде доказано, но не с какъвто и да е документ, а с такъв по чл. 417 ГПК, тъй като идеята на законодателя била посредством тези документи да се удостоверяват всички индивидуализиращи вземането белези, включително субектите по правоотношението, и само по изключение разпоредбата на чл. 418, ал. 3 ГПК предвиждала различно доказване на изискуемостта[5].

Това, което прави впечатление, е, че се избягва употребата на термина (типична) процесуална легитимация за описване на правното явление по т. 1, както и че не се вменява директно процесуално задължение за заповедния съд да извършва служебна проверка на факта дали е настъпило универсално правоприемство на страната на кредитора или на длъжника, а се отбелязва, че „съдът е в състояние” служебно да извърши такава. Причините за това са различни, като на нескритите от тях трябва да се обърне внимание.

3. Процесуалната легитимация – предпоставка за допустимост на заповедното производство?

Макар и изказано с половин уста, явно е, че се държи на наличието на процесуална легитимация на страните и в заповедното производство в качеството му на самостоятелно и специално производство, предшестващо исковото[6].

В теорията и практиката по граждански процес е известно, че процесуалната легитимация е процесуална предпоставка от категорията на абсолютните, т.е. съдът е длъжен да следи служебно за нейното наличие[7]. Поначало тя „обслужва” исковия процес и в качеството ù на процесуална предпоставка е свързана със съществуването на правото на иск[8]. Полезността ù се открива в спестяването на безцелни усилия – решението не ще има сила на пресъдено нещо спрямо надлежната страна и затова няма да сложи край на правния спор, поради което ищецът понася санкцията инициираното от него производство да бъде прекратено. Тя брани колкото съдията, разтоварвайки го от даването на правосъдие там, където няма нужда от такова, толкова и посочения в исковата молба ответник, тъй като бързо го освобождава от един процес, който той не е предизвикал с поведението си. Защитата се открива и в едно друго направление, което често пъти се оказва и по-важното – едно прекратяване на исковия процес още в неговото начало осуетява заплащането на разноски за по-нататъшната защита на ответника срещу него; разноски, за които не съществува никаква сигурност, че могат да бъдат обезщетени впоследствие; пари, за събирането на които и изпълнителният процес, който също не е безплатен, може да се види безсилен.

За да отговори на предназначението си да бъде предпоставка за допустимостта на производството, процесуалната легитимация трябва да е свързана с някакво публично преобразуващо право с адресат съда и да обуславя неговото съществуване. Кое е това право? Граматическото и логическото тълкуване на разпоредбите на чл. 410, ал. 1 и чл. 417 води до извода, че това е искането да бъде издадено съдебно изпълнително основание за принудително събиране на едно безспорно вземане.

Така в хипотезата на издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК легитимацията се проверява единствено въз основа на правното твърдение на заявителя[9], че той е кредитор на определено физическо или юридическо лице. По силата на чл. 410, ал. 2 във вр. с чл. 127, ал. 1 ГПК индивидуализирането на предмета на заповедното дело (вземането) изисква посочване на неговото основание (факта, от който произтича вземането), неговото съдържание (напр. вземане за 15 000 лв.; за предаване на движима вещ и т.н.) и на субектите на правоотношението, елемент от което е то – все белези, които не подлежат на доказване от заявителя с оглед обстоятелството, че изначално не се изисква представянето на никакви доказателства (арг. от прякото препращане на цит. чл.). Впрочем именно последното обстоятелство, както и индукцията от съдържанието на процесуалните разпоредби – че в рамките на заповедното производство не се събират доказателства и не се разрешава правен спор, а се цели да се установи неоспорване на вземането, за да може да се постигне неговото бързо и ефективно удовлетворяване – е дало основание да се възприеме, че дори и да са представени документи към заявлението, от тях „не могат да се правят изводи както за съществуване на вземането, така и за основанието, на което същото се претендира”, поради което непълната индивидуализация на предмета на заявлението води до неговото отхвърляне (т. 2, б. „б” от решението). Следователно служебната проверка на районния съдия преди издаването на заповедта по чл. 410 е ограничена до предпоставките за допустимост по чл. 411 и до предпоставките за редовност на заявлението[10]. Тъй като съдът така или иначе не събира доказателствени средства, свързани със съществуването или несъществуването на предявеното право, респективно с титулярството на това право и корелативното му задължение (което поначало е въпрос по същество), липсва правна логика да събира такива и за настъпилото правоприемство с цел установяване наличието на процесуална легитимация. Процесуалната защита на длъжника срещу липсата на процесуална легитимация за издаване на заповедта за изпълнение на практика се реализира с възражението по чл. 414 ГПК. Подаването на възражението предизвиква необходимостта заявителят да предяви положителен установителен иск за твърдяното вземане (чл. 415, ал. 1), а проверката на легитимацията се осъществява след издаването на заповедта за изпълнение, в рамките на последващо образуваното исково дело.

Прочее, ако се продължат съжденията на ВКС в т. 2, б. „б”, заявлението на или срещу правоприемника ще бъде отхвърлено, въпреки представен документ, който доказва правоприемството, ако същото не е отразено от заявителя във формуляра.

Понеже съществуват два вида заповеди за изпълнение, се чувства известно неудобство да се генерализират дължимите процесуални действия от страна на съда, съответно да се провежда разграничение без изрична правна уредба, което би създало усещането за неравно третиране на кредиторите в рамките на т.нар. „доказателствен модел” по чл. 417 ГПК (вж. по-долу). По този начин може да се остане с впечатлението, че заповедният съд е длъжен да проверява легитимацията на заявителя и на длъжника, независимо дали се иска издаване на заповед по чл. 410 или по чл. 417 ГПК, и че тази проверка трябва да почива на сходни юридически критерии. Този резултат умишлено (може би) не е преследван най-малкото поради съображението, че ще се навлезе в противоречие с друг(и) отговор(и) на въпроси от тълкувателното дело. Например по пътя на сравнението би могло да се стигне до заключението, че щом процесуалната легитимация е всякога предмет на служебна проверка и щом съдът прави същата служебна проверка в исковия процес, където напоследък преобладава мнението, че следва да дава указания на ищеца преди да върне исковата молба[11], не би трябвало да се отхвърля in limine (от самото начало) и заявлението за издаване на заповедта, а да се дава срок на заявителя да отстрани допуснатата нередовност, съгласно чл. 101, ал. 1 ГПК. Така още повече ще „лъсне” несъстоятелността на отговора на въпрос № 1 и ще излезе, че едно закрепено в изрични разпоредби общо начало на гражданския процес (чл. 7, ал. 1, чл. 101 ГПК) пада в жертва на друг, неизрично закрепен и изведен чрез тълкуване принцип (по-скоро ratio legis на нормативната уредба) – бързата съдебна защита, която се дава със заповедното производство[12].

Впрочем даденото с т. 1 тълкуване занапред ще доведе до това, че районният съдия директно ще връща заявлението и в случаите, в които искането за издаване на заповед за изпълнение е предявено от или против починало преди подаването на заявлението лице. На основание чл. 130, ал. 2 ЗСВ юриспруденцията ще е длъжна не да дава указание за отстраняване на недостатъка, а да отхвърли изцяло заявлението. Всичко това ще бъде на фона, че въпросният порок не би следвало да се окачестви като непоправим в рамките на едно исково дело, където съдът дава възможност за поправянето му[13]. Предвид обстоятелството, че съдът има достъп до НБД „Население”, поне би се преустановила практиката да се издават заповеди срещу несъществуващи правни субекти, които заповеди после да се обезсилват като недопустими[14].

3.1. Легитимацията за издаване на заповед по чл. 417 ГПК

Според възприетото тълкуване нещата стоят по-различно при издаването на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. В случаите на частно правоприемство заявителите оттук нататък ще са длъжни всякога да установяват кои са „актуалните” субекти по материалното правоотношение, елемент от което е вземането, предмет на заповедното дело. Това установяване не би представлявало нищо друго, освен доказване на факт, релевантен за предявеното право, а именно промяната на една от страните по материалното правоотношение, осъществено вследствие настъпило прехвърлително частно правоприемство. По същество ВКС въвежда ново изискване за редовност на заявлението – в хипотезите, в които е невъзможно правоприемството да бъде доказано с вече наличния документ по чл. 417 (който се оказва „негоден” да отрази съществуващото правно положение – че кредитор е не описаният в него А, а Б, или че длъжник е не индивидуализираният в него Б, а В), правопроменящият отношенията юридически факт следва да бъде удостоверен в нов документ по чл. 417 ГПК, който, види се, в някои случаи (нотариално заверен договор за заместване в дълг) даже ще замести първоначалния документ и ще изключи необходимостта от неговото представяне.

3.2. „В състояние” ли е съдът винаги да провери универсалното правоприемство?

Според мен твърдението, че съдът е в състояние служебно да провери наличието на универсално правоприемство за физическите лица чрез справка в НБД „Население” и че установяването на този вид правоприемство не предполагало доказателства, които стоят вън от документа по чл. 417 ГПК, е неправилно. Тази справка е годна да установи единствено настъпването на юридическия факт, който поражда универсалното правоприемство – смъртта на физическото лице, както и имената на роднините и на съпруга на починалия (арг. от чл. 3, ал. 2, т. 14 и 15 от Наредба № 14[15]), но не и самото преминаване на имуществото на праводателя към правоприемниците. Това е така, тъй като по силата на чл. 48, изр. 1 ЗН придобиването на наследството (правата и задълженията) не става автоматично, а е необходимо или изрично приемане на наследството на починалия (чл. 49, ал. 1 ЗН), или конклудентни действия на наследника/наследниците, разкриващи намерение за приемане (ал. 2 на с. чл.), т.е. във всички случаи е нужно упражняване на непритезателното субективно право на наследяване от страна на призования наследник. Разпоредбата на чл. 48 ЗН не съставлява оборима презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60, ал. 1 ЗН от момента на откриване на наследството до доказване на приемането му по опис или отказа от него, както се твърди в Решение № 437 от 17.01.2012 г. на ВКС по гражд. д. № 70/2011 г., III г. о.[16] Приемането, съответно отказът от наследство, са факти, които подлежат на доказване и за които следва да намира приложение правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК.

Характерът и целите на заповедното производство предполагат доказването да се осъществява единствено и само чрез документи[17]. Това важи в еднаква степен както за факта на възникване на вземането, така и за факта на неговото прехвърляне, който е от значение за активната и пасивната материалноправна легитимация. В този смисъл изричното приемане или отказът от наследство, в качеството им на факти с правно значение за придобиване на правото/приемането на задължението, се доказват с писмени доказателствени средства. Такова доказателствено средство в случая е съдебното удостоверение за вписване на приемането/отказа в особената книга в районния съд. Очевидно съдебното удостоверение не попада сред документите по чл. 417 ГПК. Ясно е, че е еднакво несериозно да се поддържа, че то материализира договор и че може да подлежи на нотариална заверка на подписа, за да попадне в обхвата на чл. 417, т. 3 ГПК, или че просто би следвало да бъде заверено от нотариус, имайки предвид, че то е официален свидетелстващ документ, издаден от компетентен орган (районния съдия) в кръга на законовите му правомощия. Оттук лесно може да се види, че аргументът, черпен от разпоредбата на чл. 418, ал. 3 ГПК, която само по изключение предвиждала различно доказване на изискуемостта, рухва и не може да подкрепи тезата, че частното правоприемство се доказвало с документ по чл. 417, а универсалното правоприемство не предполагало доказателства извън представения документ. Няма да има правно издържано обяснение защо чл. 418, ал. 3 ще се третира като изключение в хипотезите на частно правоприемство и ще е аргумент за задължителното представяне на документ по чл. 417, установяващ правоприемството (разбирай най-вече договор с нотариална заверка на подписите), а в случаите на общо правоприемство разпоредбата няма да бъде третирана като изключение и заявителят ще следва да представя официален документ, който не попада сред изброените в чл. 417.

Правната сигурност, която също се изтъква като довод[18] и зад която реално стои превенция на опасността да бъде образувано изпълнително дело от привиден кредитор или срещу ненадлежен длъжник, тъй като се издава изпълнителен лист заедно със заповедта, също не е в състояние да спаси тезата за различното третиране на хипотезите, защото няма логика да важи за сингуларното правоприемство, а да не важи за общото. Апропо, правната сигурност не е ни най-малко гарантирана. Както в качеството на заявител може да се окаже лице, което не е универсален правоприемник на кредитора, така в качеството на длъжници могат да се окажат предполагаеми наследници, които са се отказали от наследството преди издаването на изпълнителния лист. На практика срещу последните ще се образува изпълнително дело и ще бъдат предприети процесуални действия по обезпечаване на изпълняемото право (запори, възбрани върху тяхно имущество), въпреки че те не са страна по материалното правоотношение[19]. Следва да се напомни, че възражението срещу заповедта за незабавно изпълнение не спира изпълнението, освен в случаите по чл. 417, т. 9 ГПК. Следва да се припомни и че не се даде категоричен и изчерпателен отговор на въпроса в кои случаи съдът може сам да обезсили издадената заповед за изпълнение[20]. Така на практика едни съдилища ще се счетат за компетентни да обезсилят заповедта за незабавно изпълнение при представено удостоверение за отказ от наследство, извършен преди издаването на заповедта, а други – не, което ще отмести момента на прекратяване на изпълнителното производство до влизането в сила на съдебно решение, отхвърлящо иска на заявителя. Обезпечителните мерки ще останат наложени до влизане в сила на постановлението за прекратяване на съдебния изпълнител (чл. 433, ал. 2 ГПК).

Служебна проверка на универсалното правоприемство може да бъде извършена в случай че заповедният съд попада в района на откриване на наследството (постоянния адрес на починалия), тъй като изричното приемане и отказът от наследство се вписват в особената книга, водена в районния съд, т.е. би бил налице служебно известен на съда факт по смисъла на чл. 155 ГПК, който принципно остава извън обхвата на доказването. Очевидно е обаче, че дори и в този случай справката в НБД „Население” е недостатъчна.

Що се касае до справката в Търговския регистър досежно правното положение на търговците, тя действително би била достатъчна, доколкото съдилищата имат служебен достъп до електронните дела на търговците съгласно издадената въз основа на чл. 12, ал. 4 ЗТР Наредба за реда и начина на осъществяване на достъп до търговския регистър и делата на търговците по служебен път (обн., ДВ, бр. 95 от 24.11.2006 г., изм. и доп.).

В тълкувателното решение е пропуснат фактът, че кредитор/длъжник може да бъде юридическо лице с нестопанска цел. Две от четирите традиционни форми на реорганизация на този вид юридически лица са свързани с универсално правоприемство – вливането и сливането. Ако се вярва, че новелите на чл. 8 и чл. 14 от Наредба № 7 от 29.06.2006 г. за взаимодействието на регистър БУЛСТАТ с други регистри и информационни системи и за достъпа до данни намират своето реално практическо приложение, би могло да се приеме, че районните съдилища могат да проверяват сравнително леко (по електронен път) и преобразуването на сдруженията и фондациите.

3.3. Неравенство между кредиторите? „Забравянето” на завещанията

Ако не бе възприето, че „съдът е в състояние” да проверява универсалното правоприемство и бе развит подробно начинът на доказването при двата вида правоприемство, щеше да се окаже, че кредиторите се третират нееднакво, без това третиране да почива на конкретна процесуална разпоредба, която да обосновава тяхното различно процесуално положение и различните предпоставки за издаване на заповед за незабавно изпълнение при две коренно различаващи се по своя правопораждащ юридически факт правни последици, касаещи титулярството на вземането: 1. смъртта, вследствие на която се открива наследството и която стои вън от волята на кредитора[21]; 2. сделката, която принципно предпоставя изразяването на воля на кредитора[22]. Принципно, защото завещателното разпореждане, било то универсално или частно, съдържа волеизявлението само на една страна – завещателя.

Бележката за завещателното разпореждане дава възможност да се посочи и че тълкувателното решение въобще забрави завещанието като юридически акт, който може да породи правоприемство. Известно е, че общото завещание придава на лицето, в полза на което е направено, качеството на наследник, а частното завещателно разпореждане – качеството на заветник[23], и че в първия случай се поражда универсално правоприемство с предмет правата и задълженията на покойния, а във втория се създава частно правоприемство, чийто обект е конкретно определено имуществено право. Обща черта и за двата вида завещания е необходимостта от приемане на завещаното имущество (чл. 22, ал. 2 ЗН), т.е. отново не е налице автоматичен прехвърлителен ефект. Приемането от страна на призования наследник по завещание или на заветника също не може да се установи посредством справка в НБД „Население”.

Отделно от това частното завещателно разпореждане, макар да може да бъде извършено пред нотариус по реда на чл. 24 ЗН, не попада сред документите по чл. 417 ГПК, въз основа на които може да се издаде заповед за незабавно изпълнение. Така заветниците, които разполагат например с документ по чл. 417, т. 3 ГПК, удостоверяващ вземане на наследодателя към длъжника, няма да могат да поискат издаване на заповед. За тях вратите на заповедното производство ще са изначално заключени. Те ще могат да се задоволят единствено със средствата на исковия процес. Подобно правно положение е в разрез с разпоредбата на чл. 56, изр. 1 Конст., която закрепва конституционното право на защита на гражданите. Последното предполага задължение за държавата чрез законотворчеството и изпълнението на законите да обезпечи ефективна възможност на гражданите да защитят нарушените или застрашените си права по съдебен ред[24]. Наред с това правото на защита, както многократно е подчертавано в практиката на Конституционния съд, има универсален характер[25]. Даваната чрез заповедното производство защита също е проявна форма на основното право на защита на гражданите, което в случая е ограничено не посредством законодателен, а чрез тълкувателен акт.

4. Другият възможен тълкувателен извод

С оглед гореизложеното ми се струва, че другото разрешение, което можеше да бъде възприето в т. 4, б. „г” от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., е в случаите на правоприемство задължението за представяне на първоначалния документ по чл. 417 ГПК към заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение да се запази, но правоприемството (когато е необходимо последното да бъде доказано от заявителя) да бъде установявано с обикновен частен документ, съответно със съдебно удостоверение. В случаите, в които заявителят не може да установи приемането/отказа от наследство (или от завета – чл. 22, ал. 2 ЗН), следваше да се признае и възможността по чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН заповедният съд да определя по свое усмотрение срок на наследниците (заветниците) да заявят дали приемат или се отказват от наследството (завета).

Бележки под линия:

[1] В тази връзка не може да се претендира за никаква изчерпателност. Не остава нищо друго, освен да цитирам и препратя към преждеписалите по проблемите на заповедното производство. Цитатът е по азбучен ред, като не са включени публикации в периодичния печат: Ангелов, Н. Заповедното производство в България и ЕС. С.: Сиела, 2010; Влахов, К. Актуални проблеми на новия Граждански процесуален кодекс. С.: Сиби, 2009; Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Том II. Съдебни и несъдебни производства. С.: Софи-Р, 2010; Кюркчиев, С. Заповедното производство. Европейската заповед за плащане. С.: Сиела – в изданията от 2009 г. и 2012 г.; Кюркчиев, С. В: Пунев, Бл., В. Гачев, Г. Хорозов, Д. Митева, Д. Танев, Е. Кръшкова, Е. Балевска, К. Топалов, К. Влахов, М. Златарева, М. Обретенова, М. Бобатинов, С. Кюркчиев. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. С.: ИК Труд и право, 2012, 873–917; Попова, В. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, 850–914; Чернев, С. Заповедно производство. С.: Сиби, 2012.

[2] Интересното е, че липсват особени мнения по коментирания в настоящото изследване проблем.

[3] Решението на съда трябва да се смята за истинно.

[4] Което се отбелязва като правоприемство в коментираното решение.

[5] Тази теза се застъпва и от Попова, В. Актуални проблеми на заповедното производство. Коментар на въпросите, поставени по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Първа част. – Търговско и облигационно право, приложение, 2013, № 9, с. XXXVII.

[6] Върху тези характеристики на производството се акцентира в мотивите на т. 8 от тълкувателното решение.

[7] Вж. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, 155–156 и цитираната там съдебна практика, с. 177. Това се поддържа и в съвременната съдебна и тълкувателна практика на ВКС – вж. напр. Решение № 327 от 17.10.2012 г. на ВКС по гражд. д. № 1041/2011 г., IV г. о.; Решение № 93 от 29.07.2011 г. на ВКС по гражд. д. № 208/2010 г., I г. о.; Тълкувателно решение № 1 от 30.03.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2010 г., ОСГК, т. 1; Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, т. 5 и 6. Становището, че легитимацията на страните не е процесуална предпоставка, се застъпва от Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Том I. С.: Печатница „П. К. Овчаров”, 1941, 164–165.

[8] Вж. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 177.

[9] Подобно на проверката на допустимостта на иска, която се извършва въз основа на правното твърдение на ищеца в исковата молба, че е носител на накърненото от ответника материално право – вж. Решение № 5 от 06.06.2011 г. на ВКС по грaжд. д. № 47/2010 г., III г. о. Разликата е там, че в исковото производство тази проверка за допустимост се прави най-малко още два пъти – в закрито съдебно заседание за подготовка на делото (чл. 140, ал. 1 ГПК) и при разглеждане на делото в открито съдебно заседание (чл. 143, ал. 1 ГПК), т.е. съществува възможност да се вземе предвид и процесуалната защита на ответника, който може да оспори правото на иск на ищеца или неговото надлежно упражняване – вж. Топалов, К. В: Пунев, Бл., В. Гачев, Г. Хорозов, Д. Митева, Д. Танев, Е. Кръшкова, Е. Балевска, К. Топалов, К. Влахов, М. Златарева, М. Обретенова, М. Бобатинов, С. Кюркчиев. Цит. съч., 184–185.

[10] Повече за тази проверка вж. у Чернев, С. Цит. съч., 110–113.

[11] Вж. Решение № 315 от 03.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1591/2010 г., IV г. о.; Решение № 128 от 29.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1356/2009 г., IV г. о.; Решение № 128 от 14.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 817/2010 г., I т. о. Същевременно, като че ли се формира преобладаващото гледище, че предявеният от ненадлежна или срещу ненадлежна страна иск е недопустим, а не неоснователен. Обратното, в случаите на ненадлежен ответник, сякаш се поддържа от върховен съдия О. Керелска в особеното мнение към т. 5 от Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.

Тезата за поправимост на исковата молба при липса на процесуална легитимация се застъпва и от Мингова, А. По някои въпроси относно конституирането на надлежни страни и правото им на участие в исковото производство (коментар по т. 5 и т. 6 от тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). – Норма, 2013, № 2, 36–50.

[12] Влахов, Кр. Актуални проблеми на новия Граждански процесуален кодекс. С.: Сиби, 2009, 109–110, в цитираната разработка първоначално застава на позицията, че и във всички останали случаи на нередовност, извън уредените в чл. 425, ал. 2 и чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 73, ал. 3 ГПК, по аргумент от чл. 101 ГПК заявлението се оставя без движение и срокът за отстраняване на нередовността се определя по усмотрение на съда. Според автора „този подход в по-голяма степен дължи сметка за разума на закона, който изисква съдът да се произнесе по същество (при което да събере дължимата за това държавна такса) само в случай че е надлежно сезиран с редовно заявление, при което наличието на общата разпоредба на чл. 101 ГПК прави излишно необходимостта от изрично препращане към правилата на исковия процес”.

[13] Съдебната практика и тук бълва от противоречия – в Решение № 58 от 22.04.2010 г. на ВКС по гражд. д. № 124/2009 г., IV г. о., се приема, че искът срещу починал преди предявяването ответник е недопустим. От т. 5 на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гражд. д. № 1/2001 г., ОСГК на ВКС, се остава с впечатлението, че във всички хипотези извън липсата на правен интерес и процесуална легитимация, прекратяването на производството се постановява след неизпълнение на указанията на съда за отстраняване на нередовността на исковата молба. В Определение № 127 от 11.03.2009 г. на ВКС по ч. гражд. д. № 82/2009 г., I г. о., пък се твърди, че насочването на иск срещу лице, което е починало преди завеждането му, не съставлява нередовност на исковата молба, която може да бъде отстранена, а липса на първоначална процесуална легитимация поради неправилно конституиране като ответник на починало лице вместо неговите наследници. Според Определение № 54 от 11.02.2009 г. на ВКС по ч. гражд. д. 401/2008 г., I т. о., конституирането на неправоспособна страна не подлежи на поправка по реда на чл. 101 ГПК. В Решение № 1132 от 22.04.2010 г. на ВКС по гражд. д. № 124/2009 г., IV г. о., се твърди, че текстът на чл. 227 ГПК предвижда „продължаване на производството”, а не „поставяне начало на производството” и в тази връзка наследниците на починал ответник, макар и да са получили преписи от исковата молба и от другите съдебни книжа, не следва да се конституират като страна в процеса на мястото на починалия преди предявяването на иска срещу него ответник. В същия смисъл е и Определение № 421 от 17.06.2010 г. на ВКС по ч. търг. д. № 471/2010 г., II т. о. На друго мнение е Решение № 267 от 08.04.2010 г. на ВКС по гражд. д. № 397/2009 г., IV г. о., в което се застъпва, че действията, извършени от и спрямо страна без процесуална правоспособност или без процесуална дееспособност могат да бъдат валидирани с обратна сила, ако бъдат потвърдени, и че съдът е длъжен служебно да вземе мерки, за да се отстрани по възможност нежеланият резултат от липсата на процесуална правоспособност или процесуална дееспособност. Вж. и цитираната в бел. № 11 съдебна практика.

[14] Практика, която не е рядкост – вж. Определение № 131 от 4.03.2009 г. на ВКС по ч. търг. д. № 59/2009 г., II т. о.; Определение № 464 от 22.12.2008 г. на ВКС по ч. търг. д. № 510/2008 г., II т. о.; Определение № 485 от 30.12.2008 г. на ВКС по ч. търг. д. № 506/2008 г., II т. о.; Определение № 356 от 30.12.2008 г. на ВКС по ч. търг. д. № 330/2008 г., I т. о.; Определение № 420 от 17.06.2010 г. на ВКС по ч. търг. д. № 486/2010 г., II т. о. и др.

[15] Повече за служебните справки, които извършва съдът по Наредба № 14, и възникващите в тази връзка тълкувателни проблеми, вж. Георгиев, Ив. Служебна справка на личните данни на страните в гражданския процес (Спазване на принципите на диспозитивното и служебното начало). – Собственост и право, 2012, № 10, ЕПИ On-line.

[16] Вж. Петров, В. За приемането на наследство и доказването му – няколко спорни въпроса в практиката. – В: Ставру, Ст., В. Петров. Дискусии в българското наследствено право. Книга първа. С.: Фенея, 2013, 354–361.

[17] Изводът, че при издаването на заповед за незабавно изпълнение е процесуално недопустимо правопроизводящият факт да се доказва със свидетелски показания, може да се обоснове и със систематичното тълкуване на чл. 164, ал. 1, т. 3 и чл. 417 ГПК.

[18] Попова, В. Актуални проблеми на заповедното…, с. XXXVII.

[19] Отказът от наследство е равносилен на неприемане на наследството. По силата на чл. 52 ЗН отказът от наследство става по реда, указан в чл. 49, ал. 1 ЗН, и се вписва по същия ред. Както приемането и неприемането на наследството произвеждат действие от откриване на наследството, така и отказът от наследство произвежда действие от същия момент. Това означава, че отреклият се от наследство не е придобивал правата, включени в наследството, а също така, че той не отговаря за задълженията на наследодателя, т.е. не е бил наследник. Отказалият се от наследство в нито един момент след откриването му не е имал право върху негот. 1 от Тълкувателно решение № 148 от 10.12.1986 г., ОСГК.

[20] Вж. т. 3 от тълкувателното решение.

[21] Освен ако последният е умъртвил лично или в съучастие наследодателя.

[22] Сделката се определя като правомерен юридически факт, който включва в състава си едно или повече взаимно свързани волеизявления на субекти на частното право, насочени към пораждане на правни последици и определящи съдържанието на тези последици – вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. Том втори. С., 1996, с. 67.

[23] Вж. Тасев, Хр. Българско наследствено право. Девето преработено издание. Нова редакция на Георги Петканов и Симеон Тасев. С.: Сиела, 2009, 70–72; Цанкова, Ц. Завещанието в българското наследствено право. С, 1995; за правния статус на заветника и за някои особени видове завети вж. Ставру, Ст., В. Петров. Дискусии в българското наследствено право. Книга първа. С.: Фенея, 2013, 115–133, 154–229.

[24] В този смисъл Решение № 6 от 15.07.2013 г. на КС по к. д. № 5/2013 г.

[25] Вж. напр. Решение № 4 от 15.03.2007 г. на КС по к. д. № 10/2006 г.; Решение № 3 от 17.05.1994 г. на КС по к. д. № 1/1994 г.; Решение № 1 от 28.02.2008 г. на КС по к. д. № 10/2007 г.; Решение № 15 от 28.09.1993. г. на КС на РБ по к. д. № 17/1993 г. и др.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук