Арбитраж и заповедно производство 

1. Въведение

Новият Граждански процесуален кодекс [1] (ГПК) възстанови съществувалото преди повече от век у нас заповедно производство [2]. Особеностите на този процес бързо провокираха доктрината и изследванията на спорните въпроси не закъсняха [3]. Законодателят също побърза да „усъвършенства“ уредбата и с две бързи изменения [4] опита да изясни идеята на заповедното производство.

В същото време съдилищата и арбитражите са затрупани с установителни искове, заведени от кредитори след оспорване на вземането им от страна на длъжниците.

 

2. Проблемите

Може да се съжалява обaче, че в теорията не е обърнато никакво внимание на особеностите на арбитражния процес след започнало заповедно производство. Арбитражната практика мълчаливо приема такъв процес за допустим [5]. Струва ми се обаче, че проблемът е много по-сложен отколкото изглежда на пръв поглед и за изясняването му е необходимо извършването на задълбочен анализ на разпоредбите на процесуалния закон.

 

3. Същност на заповедното производство

Чл. 410, ал. 1 ГПК казва, че „[з]аявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение…“. Ясно е, че това производство има опционален характер [6] и може да се развие само, ако кредиторът реши да избере този път на защита. Ако заявлението бъде уважено и съдът издаде заповед за изпълнение, длъжникът може да възрази, в резултат на което кредиторът следва да предяви установителен иск за вземането си [7].

Пред кого следва да се предяви този установителен иск? Според мен отговорът следва да е само един, ако искаме този иск да породи желаните правни последици: пред компетентния държавен съд. В много случаи обаче, кредиторите се обръщат към арбитражните съдилища, обосновавайки компетентността им на наличието на арбитражна клауза – била тя в материалноправния договор или като самостоятелно процесуално съглашение. Арбитражите пък приемат подобни искове и ги разглеждат, с аргумента, че са компетентни да се произнесат по един такъв спор.

Според мен, депозирането на заявление за издаване на заповед за изпълнение е свързано с пораждането на определени правни последици, които имат отражение и върху арбитражната клауза.

 

4. Допустимост на арбитражното производство

Чл. 415, ал. 1 ГПК указва последиците от подаване на възражението. В този случай заявителят може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса. По заявление за издаване на заповед за изпълнение таксата е в размер на 2 % от интереса, но не по-малко от 25 лв. – чл. 12 отТарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс [8] (Тарифата). Т.е. кредиторът ще следва да доплати останалите 2 %, за да се получи сумарно дължимата държавна такса от 4 % – чл. 1 от Тарифата.

Няма да има проблем, ако кредиторът депозира иска си пред държавния съд и ответникът не направи своевременно възражение за наличие на арбитражна клауза. В този случай делото ще се развие по съответния ред и при наличие на някоя от предпоставките по чл. 416 ГПК, заповедта за изпълнение ще влезе в сила.

По-сложни са въпросите, когато кредиторът предяви иска си директно пред арбитраж или пък ответникът направи своевременно отвод за наличие на арбитражна клауза. Тези хипотези следва да се разгледат по-подробно с оглед особеностите на отделните производства.

 

5. Депозиране на искова молба направо пред арбитраж

В този случай ефектът, който кредиторът ще постигне, е десезиране на съда с подаденото заявление. В резултат на това заповедта за изпълнение ще трябва да се обезсили. Аргументите за този извод са няколко.

На първо място, депозирайки заявление по реда на заповедното производство, кредиторът показва, че се отказва от възможността за арбитраж. Този извод следва на няколко основания. Както вече се посочи, заповедното производство има опционален (факултативен) характер и кредиторът не е длъжен да тръгва по него.

Освен това, инициирайки заповедното производство, самата идея за арбитраж вече е компрометирана – налице е платена държавна такса от 2 %, която в повечето случаи ще се яви прекомерна спрямо арбитражната такса на съответната институция [9] или арбитраж ad hoc, т.е. изтъкваното предимство [10] на по-евтиното арбитражно производство (което пък може да е било единственият мотив на страните да сключат арбитражен договор) няма да е налице [11]. Още по-малко пък следва да се допуска в арбитражния процес да се търсят разноските, които кредиторът е направил пред държавния съд.

Друго предимство на арбитражния процес – бързината [12], също се изключва с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение. В много случаи ускорените производства по арбитражни дела отнемат много по-малко време, отколкото е нужно за депозиране на заявление, възражение, подаване на установителен иск, постановяване на решение и т.н.

Изложените принципни възражения срещу заповедното производство обаче не са преки аргументи срещу възможността да се предяви иск пред арбитраж след издадена заповед за изпълнение. Същинските основания се съдържат в разпоредбите на процесуалния закон.

Недопустимостта на производството следва от разпоредбата на чл. 416 ГПК – „[к]огато възражение не е подадено в срок или е оттеглено или след влизане в сила на съдебното решение за установяване на вземането, заповедта за изпълнение влиза в сила. Въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист и отбелязва това върху заповедта.“. От цитираната разпоредба става ясно, че при хипотезата на предявен установителен иск, за да влезе в сила заповедта за изпълнение, трябва да е налице влязло в сила „…съдебно решение за установяване на вземането…“. Законът употребява в различен смисъл понятията „решения на съдилищата“ и „решения на арбитражните съдилища“ – по аргумент от чл. 404, т. 1 ГПК, което изключва отъждествяването им. Използвайки израза „съдебно решение“, законодателят е имал предвид единствено решение на държавен съд.

Отделно от това, под внимание следва да се вземе и разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, която приема, че „[и]скът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение…“. Идеята на законодателя е, че ефектът на подадена искова молба [13] настъпва с депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение [14] – спира се давността, сезира се държавен съд и т.н. Още повече, че страната вече е внесла част от държавната такса и е избрала пътя на защита, преминаващ през заповедното производство. Чл. 422, ал. 1 ГПК фингира единствено датата на депозиране на исковата молба. Избирайки безспорно облекчената процедура на чл. 410 и сл. ГПК, кредиторът следва да е в състояние да я извърви докрай, обвързвайки се с готовността да предяви пред държавен съд установителен иск със строго определени параметри, който да кореспондира на подаденото заявление [15].

Като пряк аргумент в подкрепа на изложеното становище, може да се използва чл. 6 от Закона за международния търговски арбитраж [16] (ЗМТА), според който „[с]ъдебни действия във връзка с арбитражното производство се допускат само в случаите, предвидени с този закон [ЗМТА].“. И наистина, ЗМТА урежда някои допустими съдебни производства във връзка с арбитража: обезпечаване на иска [17] и обезпечаване на доказателства (чл. 9 ЗМТА), отвод на арбитри (чл. 16 ЗМТА), отмяна на арбитражното решение (чл. 47 ЗМТА) и т.н. Законът обаче не съдържа разпоредби във връзка със заповедното производство. В този ред на мисли, чл. 6 ЗМТА се явява ограничителна норма и като такава следва да се тълкува стеснително. Още повече, че субсидиарното прилагане на ГПК по неуредени въпроси на арбитражното производство е изключено [18].

Изложеното по-горе обаче не означава, че арбитражното производство ще е недопустимо. Напротив, то ще се развие по съответния ред, но заповедта за изпълнение ще бъде обезсилена, тъй като кредиторът няма да е представил в срок доказателства за депозирана пред компетентния съд искова молба и за довнесена държавна такса [19]. От своя страна пък арбитражният съд ще разгледа делото и ще постанови решение, което при евентуалното уважаване на иска, би имало само установителна сила. Т.е. депозирането на иска пред арбитраж ще представлява своеобразен „изстрел в празното пространство“, защото кредиторът няма да получи търсената от него защита – доброволно или принудително изпълнение.

 

6. Отвод поради наличие на арбитражна клауза

Заповедното производство представлява една облекчена процедура за кредитора, която се развива в първоначалната си фаза без участието на длъжника. Затова и първото процесуално действие на длъжника в това производство би било депозирането на отговор на исковата молба. Наистина, за да се стигне изобщо до искова молба, следва да е било депозирано възражение. Законодателят обаче съвсем правилно е посочил, че възражението не следва да се мотивира – чл. 414, ал. 1 in fine ГПК, защото приемането на противното би означавало кредиторът да се снабди с преждевременно обосновано възражение и по този начин да заобиколи ранната преклузия на процесуални права – една от основните идеи на новия ГПК [20] [21]. Нещо повече, ако длъжникът направи с възражението си отвод поради сключен арбитражен договор, този отвод няма да породи желаните правни последици, защото няма да е извършен с надлежното процесуално действие – отговора на исковата молба [22] – по аргумент от чл. 8, ал. 1 ЗМТА.

Изложеното дава основание да се приеме, че няма пречка ответникът да направи с отговора на исковата молба възражение за наличие на арбитражна клауза и да иска спорът да бъде отнесен пред арбитражната институция или арбитраж ad hoc. В този случай производството пред държавния съд следва да се прекрати, а издадената заповед изобщо няма да влезе в сила, тъй като кредиторът няма да успее да докаже наличието на някое от основанията на чл. 416 ГПК. При това, в арбитражния процес, бил той по заведен установителен иск или пък по осъдителен, кредиторът няма да може да си търси направените разноски в заповедното производство. Това би била своеобразната санкция за страната, че е избрала ред за разглеждане на производството, който не съответства на волята на страните.

 

7. Заключение

Настоящият кратък анализ има за цел да покаже, че инициирането на заповедно производство не позволява развитието на арбитражен процес, като това следва от ясните правила на ГПК. Доколко това разрешение е правилно, е съвсем друг въпрос. De lege ferenda може да се препоръча, възможността за депозиране пред арбитраж на установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК да бъде изрично допусната или изрично изключена. Имайки предвид, че едно от основните предимства на арбитражния процес е неговото по-евтино производство[23], смятам, че законодателят трябва да посочи, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение има ефекта на искова молба за заявителя, при все да смятам, че това ясно следва de lege lata.

Предполагам, че прокараното по-горе становище няма да бъде споделено от много от практикуващите юристи и особено от тези, които активно участват в арбитражни производства и са се убедили в предимствата на частното правораздаване. Използвам възможността да призова колегите да приемат настоящия материал като покана за дискусия.

 

 

Бележки:

[1] Обн. ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г. с последващи изменения и допълнения.

[2] Вж. Закон за заповедното съдопроизводство – обн. ДВ, бр. 277 от 15.12.1897 г., както и глава Xа от Закона за гражданското съдопроизводство – обн. в притурка към ДВ, бр. 246 от 01.02.1930 г. Вж. също Златарева, М. Заповедно производство. – Търговско право, 2008, № 4, с. 5 и сл., Ганев, В. Менителнично право и заповедно производство. – Практическо право, 1994, № 1, с. 25 и сл.

[3] Вж. например Кюркчиев, С. Заповедното производство. С., 2008, с. 20 и сл., Кюркчиев, С. Заповедното производство. Европейската заповед за плащане. С., 2009, с. 20 и сл., Ангелов, Н.Заповедното производство в България и ЕС. С., 2010, 10-96, Златарева, М. Цит. съч., с. 5 и сл., Чернев, С. – В: Иванова, Р., Б. Пунев, С. Чернев. Коментар на новия Граждански процесуален кодекс. С., 2008, 621-670, Джилизов, В. Заповедното производство по новия Граждански процесуален кодекс. – Финанси и право, 2008, № 4, с. 64, Попова, В. Регламент № 1896/2006 на европейския парламент и на съвета от 12 декември 2006 година за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. – В: Сборник в памет на проф. д-р Живко Сталев. С., 2009, 573-685, Георгиев, А. По кой ред се разглеждат заварените от новия ГПК съдебни производства по подадени молби за издаване на изпълнителен лист? – Търговско и конкурентно право, 2008, № 6, 42-49, Бъзински, М., А. Тонев. Някои въпроси на новия Граждански процесуален кодекс и международното принудително изпълнение. – Търговско и конкурентно право, 2008, № 7, 34-40, Хорозов, Г. Съдебно доказване на заповедна ценна книга. – Търговско и конкурентно право, 2009, № 5, 20-28, Георгиев, В. Как се търсят дългове чрез съда? – в. Дневник, 03.12.2008 г.

[4] ДВ, бр. 50 от 30.05.2008 г., както и ДВ, бр. 42 от 05.06.2009 г.

[5] Вж. например Решение от 22.03.2010 г. по ВАД № 294/2009 г., АС при БТПП.

[6] Вж. например Чернев, С. Цит. съч., с. 631.

[7] По-различно е мнението на Чернев, С. Цит. съч., 643-646, който приема, че следва да се предяви осъдителен иск. Не споделям това становище, защото то няма законова основа и не кореспондира с текста на чл. 422, ал. 1 ГПК.

[8] Приета с постановление на Министерския съвет № 38 от 27.02.2008 г., обн. ДВ, бр. 22 от 28.02.2008 г. с последващи изменения и допълнения.

[9] Само за сравнение ще посоча, че в зависимост от материалния интерес по конкретното дело, таксата от 2 % върху интереса, в много от случаите е по-голяма от арбитражната такса, събирана от Арбитражния съд към Българската стопанска камара, Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата, Търговския арбитражен съд към Националната юридическа фондация, Международния арбитражен съд към Алианса за правно взаимодействие, Арбитражния съд за търговски спорове със седалище в гр. Бургас, Арбитражния съд при Националната асоциация „Бизнес и право“, Арбитражния съд при Стопанска асоциация – гр. Пловдив и т.н.

[10] Вж. например Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. С., 1994, с. 570, както и Дерменджиев, И. Възражения срещу юрисдикцията, лошото администриране, пристрастността и съдебната намеса в арбитража. – Адвокатски преглед, 2004, № 5-6, с. 4 и сл.

[11] Приемането на обратното становище става още по-нетърпимо, имайки предвид, че длъжникът ще се смята за обвързан от направените разноски както пред държавния съд, така и пред арбитража.

[12] В този смисъл вж. Сталев, Ж. Цит. съч., с. 570, както и Дерменджиев, И. Цит. съч., с. 6.

[13] В българския текст на Регламент № 1896/2006 г. заявителят многократно се нарича „ищец“, а заявлението – „искова молба“. Срещу тези терминологични особености и тяхното тълкуване в посочения смисъл се обявява Попова, В. Цит. съч., с. 579. Съгласен съм с критичните бележки на цитирания автор, но тази особеност на превода може да се дължи именно на латентното състояние на специален исков процес, което стои в „бойна готовност“ в очакване на подаване на възражение. Наистина, правилно се посочва, че заповедното производство има за цел издаване на изпълнително основание за безспорни вземания (пак там, с. 580), но самата процедура не се изчерпва с оспорване на заявената претенция.

[14] Такава бележка прави и Чернев, С. Цит. съч., с. 645, бележка под линия № 58.

[15] Предмет на иска по чл. 415 ГПК е спорното материално право, очертано в разпоредбата на закона като „…установяване на вземането….“, т.е. искът е установителен по характер. Този иск представлява специален установителен иск, който кредиторът предявява в едномесечен срок по указание на съда при постъпване на възражение от страна на длъжника срещу издадена заповед за изпълнение. Неговата цел е да бъде установено като основание и размер вземането, обективирано в издадената заповед за изпълнение.

[16] Обн. ДВ, бр. 60 от 05.08.1988 г. с последващи изменения и допълнения.

[17] В Решение от 22.07.2008 г. по МАД № 18/2007 г., АС при БТПП се приема, че претенцията относно заплащането на разноски, реализирани извън арбитражното производство, също се обхваща от приложното поле на арбитражната клауза – „[п]ретенцията за разходите по обезпечителното производство пред държавния съд, предхождащо арбитражния процес, е в пряка връзка с договорното неизпълнение и следователно се обхваща от арбитражното споразумение.“. Цитираното становище е правилно, но не по принцип, а като краен резултат. След като чл. 9 ЗМТА изрично допуска обезпечаване на иска от държавен съд, това означава, че в арбитражното производство тези разноски могат да се търсят. И правното основание на подобен иск би било именно чл. 9 ЗМТА, а не приетото в цитираното решение становище, че „… когато разноските са направени за действия извън исковия процес, но имат пряка връзка с него, отговорността за тях е по-близка до отговорността за вреди.“.

[18] Така и Сталев, Ж. Цит. съч., с. 571.

[19] Доказването на довнесена държавна такса също е съществен аргумент в подкрепа на изразената позиция. Ако съдът приеме, че депозираната пред арбитраж искова молба представлява установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК и не обезсили издадената заповед за изпълнение, то правораздавателният орган ще окаже съдействие, за което няма да е получил съответното административно възнаграждение. Платената държавна такса от 2 % върху интереса обвързва съда само да разгледа подаденото заявление. Ако кредиторът желае съдействие от държавния съд, той ще следва да заплати дължимата държавна такса.

[20] Вж. например Иванова, Р. В: Иванова, Р., Б. Пунев, С. Чернев. Цит. Съч., 198-207.

[21] Може да се каже, че в определена степен изискването за аргументация на възражението би нарушило принципите на равенство на страните в процеса, както и на състезателното начало. Това е и причината да не споделям критичните бележки срещу необоснованото възражение, които прави Чернев, С. Цит. Съч., 650-651.

[22] Именно това е процесуалното действие, с което следва да се заяви отвод поради наличие на арбитражна клауза – вж. в този смисъл и Иванова, Р. Цит. съч., с. 200.

[23] Вж. бележка № 10.

3 Коментари

  1. Много интересна статия. Имаме едно дело, което се разви по същия начин. Преди да го заведем се чудихме доста дали ще бъде допустимо искът да се предяви пред арбитраж. В крайна сметка го приеха за разглеждане и вече чакаме решение.

    • Здравейте.
      Бих искал да споделя и едно определение на ВКС по темата, което би могло да представлява интерес:

      О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

      № 585

      С., 21.07.2011 година

      Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на петнадесети юли две хиляди и единадесета година, в състав:

      ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
      ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
      Е. М.
      при секретар
      и в присъствието на прокурора
      изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева
      ч.т. дело № 457/2011 година, за да се произнесе взе предвид следното:

      Производството е по чл.274 ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място] против определение №1997 от 15.12.2010г. по ч.гр.д. №1760/2010г. на Софийски апелативен съд .
      Ответникът по частната жалба – И. Д. И. от [населено място] е на становище, че частната жалба е неоснователна.
      Ответницата по частната жалба – Роза Д. К. не е заявила становище.
      Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като обсъди данните по делото намира следното:
      Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
      С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е потвърдил определение от 29.10.2010г., с което е било прекратено производството по гр.д. №9063/2009г. на Софийски градски съд на основание чл.118, ал.2 ГПК. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че макар и да е извършил непрецизна правна квалификация на направения от ответника отвод поради неподведомственост на спора на съда, като е определил искането по чл.118, ал.2 ГПК, то изводите на първостепенния съд по същество- за уважаване на арбитражната клауза, уговорена с договора за поръчка между страните, като относима и към обезпечаващите задълженията по него записи на заповед и предполагаща прекратяване на съдебното производство, поради неподведомственост на спора на съда- са правилни.
      В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, жалбоподателят е обосновал искането по 274, ал.3 ГПК вр. чл.280, ал.1 ГПК с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като е поддържал, че въпросите-„ по кой ред и пред кой съд е подсъден иска за съществуване на вземането по чл.422, ал.1 ГПК, ако изпълнителното основание / запис на заповед/ е обвързано с договор, който съдържа арбитражна клауза”, както и въпроса – „ допустимо ли е в особеното производство по чл.422, ал.1 ГПК, да се правят каквито и да било искания и възражения, които се основават на данни, стоящи извън самото изпълнително основание” са въпроси, чието разрешаване не може да бъде изведено директно от регламента на закона, поради което е налице празнота в правото, а по посочената проблематика липсва и съдебна практика, която да тълкува реда за разглеждане на тези искове, в случаите когато е налице договорна обвързаност, а записа на заповед служи за обезпечаване изпълнението на договора, в който е предвидена арбитражна клауза. Посочено е още, че след като по тези въпроси няма съдебна практика и съответно произнасянето на ВКС по него ще има значение за точното прилагане на закона и уеднаквяване на практиката на съдилищата, свързана с процедирането им в подобни случаи.
      Така поставените въпроси са съобразени с изискването на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването им пряко обосновава обжалвания правен резултат. Във връзка с изложеното от страната за неяснота и непълнота на регламента при процедирането на съдилищата в хипотеза на заповедно производство, в което в съдебната му фаза е направен отвод за неподведомственост на спора на съда, с оглед наличие на арбитражна клауза в договор между страните, предвиждащ обезпечение на изпълнението чрез издаване записи на заповед, с оглед тълкуването и приложението на нормата на чл.422 ГПК, при определяне подведомствеността на спора, се налага извод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и обжалвания съдебен акт следва да бъде допуснат до касационно обжалване.
      По същество частната жалба е основателна.
      Дружеството – касатор, чрез процесуалния си представител е развил оплакване за неправилност на обжалваното определение, мотивирано с това, че характера на заповедното производство изключва допустимостта и основателността на правени възражения, които се основават на данни, стоящи извън самото производство, чийто предмет, с оглед предявения иск е установяване на заявеното вземане, обективирано от издадената заповед за незабавно изпълнение.
      Решаващият състав е мотивирал неправилно разбиране както за съотносимостта на каузалното правоотношение спрямо менителничното в хипотеза на развито заповедно производство, така и за възможността за прекратяване на заповедното производство в съдебната му фаза, поради отвод за неподведомственост. В разглеждания случай не е било спорно между страните, че касаторът е инициирал заповедно производство със заявление от 01.04.2009г. с искане за издаване заповед за незабавно изпълнение на основание чл. 417, т.9 ГПК срещу И. И. и Роза К. в качеството им на солидарни длъжници по запис на заповед. Сезирания по този ред Софийски районен съд, с разпореждане от 15.04.2009г. по гр.д. 18323/09г. е издал исканата заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата 139794лв. , а с определение от 24.08.2009г. сезирания с жалба от дружеството – касатор, Софийски градски съд, след частична отмяна на разпореждане от 16.04.2009г. по същото дело, е разпоредил да се издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист и по отношение на законната лихва върху главницата. С оглед възражението на ответниците по реда на чл.414 ГПК и указанията на съда по чл.415 ГПК, заявителят – сега касатор е предявил иск за съществуване на вземането по реда на чл.422 ГПК. При тези фактически данни се налага извод за неправилност на определението на първостепенния съд, с което производството по така предявения иск е било прекратено. Приложното поле на заповедното производство е очертано лимитивно с нормите на чл.410 и чл.417 ГПК, като чрез тях е диференциран предмета му. Така, нормата на чл.417 ГПК регламентира възможността на кредиторите, които разполагат с конкретен документ / изброени изчерпателно с т.1-9/, удостоверяващ вземането им да поискат по този ред издаването на заповед за незабавно изпълнение. Т. 9 на нормата изрично предвижда като такъв документ и записа на заповед, като законът не поставя допълнителни изисквания, нито обвързва документа с каузата, която го обуславя. Т.е. кредиторът, разполагащ със запис на заповед съобразно чл.417, т.9 ГПК може успешно да инициира и проведе заповедно производство, тъй като са налице формалните изисквания затова, а липсата на допълнителни изисквания, налага извод, че не са налице и процесуални пречки за реализирането му. Следователно, както и в разглеждания случай заявителят, разполагащ с валиден запис на заповед законосъобразно е инициирал заповедното производство, приключило своята изпълнителна фаза с издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Предявяването на иска по чл.422 ГПК несъмнено е процесуално действие, съставляващо част от така проведеното заповедно производство, тъй като изрично и императивно ал.1 на същия текст установява, че иска се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение. Освен това, заповедта за незабавно изпълнение запазва действието си, допуснатото незабавно изпълнение не спира, а продължава да се осъществява, освен ако не е спряно по реда на чл.420 ГПК. Или, след като материалноправните и процесуалноправни последици от предявяване на иска по чл.422 ГПК настъпват от подаване на заявлението, то и той следва да бъде разгледан единствено от компетентния надлежен съд, но не и от арбитражен съд. Този извод се извежда и от обстоятелството, че субсидиарното прилагане на ГПК по неуредени в ЗМТМА въпроси е изрично изключено – арг. чл.24 ЗМТМА. Приложимия съдопроизводствен ред – ГПК по отношение на започналото заповедно производство не е предвидил такъв ред за приключването му. Нещо повече, с постановено арбитражно решение, неприложим става и чл. 416 ГПК, регламентиращ влизане в сила на издадената заповед за изпълнение. Извън това, записа на заповед, макар и пряко обвързан от каузалното правоотношение, в обезпечение изпълнението по което е бил издаден, има и своя относителна самостоятелност и както бе отбелязано по-горе, макар и да служи за обезпечаване на изпълнението по договора, самият той съставлява документ, обуславящ провеждане на самостоятелно производство.Този извод се подкрепя и от изброените по т. 4, 5 и 6 на чл.417 ГПК документи с изразен обезпечителен характер, които също обуславят наличие на право на кредитора да инициира заповедно производство и които също са регламентирани като достатъчни за провеждането на такова производство. Следователно, факта, че е било установено, че записа на заповед е издаден, с оглед сключен между страните договор, не променя тези изводи.
      С оглед изложеното, обжалваното определение следва да бъде отменено, както и определението на първостепенния съд и делото да бъде върнато на последния за продължаване на съдопроизводствените действия при съобразяване на развитите в настоящото определение мотиви.
      По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
      О П Р Е Д Е Л И :

      ДОПУСКА касационно обжалване на определение №1997 от 15.12.2010г. по ч.гр.д. №1760/2010г. на софийски апелативен съд .
      ОТМЕНЯ определение №1997 от 15.12.2010г. по ч.гр.д. №1760/2010г. на Софийски апелативен съд и потвърденото с него определение от 29.10.2001г. по гр.д.9063/09г. на Софийски градски съд.
      ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

      ПРЕДСЕДАТЕЛ:

      ЧЛЕНОВЕ:

      • Здравейте,
        Подкрепям становището изцяло. Практиката на ВКС по заповедните производства за незабавно изпълнение вече действително е константна и това е безспорно. Но не така стои въпросът със Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК. Действително разсъжденията на ВКС в цитираното определение са до известна степен относими и за двете производства, но в конкретния случай изследваният въпрос все пак е специфичен, тъй като става дума за абстрактна и каузална сделка. Производствата по 410 и 417 действително са сходни като уредба, но не са тъждествени. Искам да попитам дали сте се натъквали на практика и във връзка със Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която да е задължителна за съдилищата?

Leave a Reply to Стефан Стефанов Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.