1. Уводни бележки

Сега действащият Граждански процесуален кодекс1 (ГПК) възстанови съществувалото преди повече от век у нас заповедно производство2. Особеностите на този процес бързо провокираха доктрината и изследванията на спорните въпроси не закъсняха3. Законодателят също побърза да „усъвършенства“ уредбата и с две бързи изменения4 опита да изясни идеята на заповедното производство. Наскоро бе издадено и Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, с което ВКС даде отговор по задължителен за съдилищата начин на повече от 18 групи спорни въпроси от заповедното производство. Независимо от това в практиката продължава да има редица спорни въпроси по заповедното производство. А има и въпроси, по които, макар да не са спорни, заслужава да се разсъждава, доколкото утвърдените разбирания понякога водят до практически нецелесъобразни резултати.

Един от тези въпроси, по които изглежда има единодушие както в доктрината, така и в съдебната практика, е въпросът може ли да се издаде заповед за изпълнение и изпълнителен лист за съществуващи (и ликвидни), но все още неизискуеми вземания.

 

2. Заповед за изпълнение на задължение по чл. 410 ГПК за неизискуемо вземане

Регламентираното в ГПК заповедно производство условно се разделя на две различни заповедни производства (по чл. 410 и по чл. 418 ГПК вр. с чл. 417 ГПК). Основание за това разделяне са следните обстоятелства: 1. Някои от предпоставките им са различни (ср. чл. 410 ГПК с чл. 417 ГПК; 2. издаването на изпълнителен лист в хипотезата на чл. 410 ГПК е след като заповедта влезе в сила, а в хипотезата на чл. 418 ГПК вр. чл. 417 ГПК – едновременно с издаването на заповедта. Повечето правила обаче са еднакви. Правилата за разглеждането на заявлението; необжалваемостта на заповедта, освен в частта за разноските; оспорването на вземането по чл. 414 ГПК, необходимостта да се предяви иск по чл. 415 ГПК в случай на подаване на възражение по чл. 410 ГПК и др. Заповедното производство е приложимо за определени вземания: за вземания за парични суми или за заместими вещи, когато искът е подсъден на районния съд (т. 1 на чл. 410 ГПК); за предаването на движима вещ, която длъжникът е получил със задължение да я върне или е обременена със залог или е прехвърлена от длъжника със задължение да предаде владението, когато искът е подсъден на районния съд (т. 2 на чл. 410 ГПК). В молбата си заявителят трябва точно да е индивидуализира вземането си по основание и размер – т. 1 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 6/2013 г., ОСГК на ВКС. Длъжен ли е обаче заявителят да посочи в заявлението падежа на задължението, т.е. да изложи твърдения кога настъпва падежът на вземането по заявлението?

В литературата се застъпва становището, че вземаниятa, за които може да се издаде заповед за изпълнение, следва да бъдат безусловно изискуеми5. Намирам обаче, че това становище не намира опора в закона. Вярно е, че целта на заповедното производство е създаване на изпълнително основание, а то поначало предполага притезателно право, но според мен не е вярно, че когато вземането не е изискуемо, кредиторът не може да иска доброволно изпълнение. Напротив, кредиторът винаги може да иска изпълнение. Съгласно чл. 70, ал. 1 ЗЗД срокът се смята уговорен в полза на длъжника, ако друго не следва от волята на страните или от естеството на задълженията. Но длъжникът винаги може да се откаже от преимуществото на срока. А и е възможно да съществува спор между страните по облигационното правоотношение относно датата на падежа и дори относно изпълняемостта на задължението6. Целта на производството по чл. 410 ГПК е действително да се провери дали вземането е спорно; но спор може да съществува и относно датата на падежа. Заповедта за изпълнение на задължение по чл. 410 ГПК има и друга функция – на покана за плащане. Това ясно е посочено в разпоредбата на чл. 412, т. 7 ГПК, в която е посочено, че съдържанието на заповедта за изпълнение съдържа покана до длъжника да изпълни задължението по заповедта. Дали длъжникът ще се отзове на поканата е въпрос на негова преценка. Дори и авторите, които поддържат становището, че е недопустимо да се издава заповед за изпълнение за неизискуемо вземане, признават, че ако такава бъде издадена, длъжникът може да се защити само чрез възражението по чл. 414 ГПК7. В крайна сметка на волята на длъжника е дали да плати или не неизискуемото, но изпълняемо вземане в двуседмичния срок за възражение, или да оспори заповедта. Длъжникът може да има интерес да ликвирида отношенията си с кредитора, дори и падежът на задължението да не е настъпил. На последно място, но не по значение, следва да се посочи и, че никъде в ГПК не е предвидено изрично задължение на заявителя да посочва датата на падежа, нито е въведено изрично изискване вземането, за което се иска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, да бъде изискуемо8. Твърдението, че е налице законодателен пропуск, който трябва да бъде запълнен от доктрината и съдебната практика, според мен не е оправдано.

 

3. Заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за неизискуемо вземане

Хипотезата на чл. 417 ГПК и чл. 418 ГПК е специална. Тя урежда заповед за незабавно изпълнение – заповед, едновременно с която се издава изпълнителния лист, без да се изчаква заповедта да влезе в сила. Именно в тази хипотеза законодателят включи документите, които по отменената уредба на чл. 237 ГПК (отм.)9 бяха несъдебни изпълнителни основания. Така режимът на издаване на изпълнителен лист запази някои от елементите на стария режим на издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание. С тази разлика, че в случая сега едновременно се издават два акта, които имат различен режим и които се наслагват един върху друг, като единият е основание за издаването на другия, преди още основанието да е влязло в сила. В чл. 404, т. 1 ГПК тази заповед поражда незабавно с издаването си изпълнителна сила.

Заповедта за незабавно изпълнение може да бъде издадена само въз основа на документ, признат за основание за нейното издаване (чл. 417 ГПК). И в хипотезата на чл. 417 ГПК в литературата се приема, че вземането трябва да е изискуемо10. Нещо повече, това становище се поддържа и в Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 6/2013 г., ОСГТК на ВКС – т. 4. Напълно поддържам този извод. Все пак в практиката се срещат случаи, които го поставят под съмнение. Ето няколко примера:

В документ по чл. 417, т. 3 ГПК (писмен документ с нотариална заверка на подписите) е уредено задължението на един правен субект да заплаща на друг ежемесечна издръжка в точно определен размер11. Най-честата хипотеза обаче е сключена спогодба между търговци във формата на документ по чл. 417, т. 3 ГПК, с който длъжникът признава, че дължи на кредитора определена глобална парична сума, изплащането на която се разсрочва на определен брой вноски, падежите и размерите на които ясно са посочени в документа. Ако длъжникът не изпълнява задълженията си по спогодбата, кредиторът може да поиска издаването на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, като изчака настъпването на падежите по отделните вноски. При сега утвърденото разбиране той няма друг избор – може да иска издаването на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист само за изискуемите задължения по спогодбата, т.е. само за падежиралите вноски. Но трябва ли това да бъде така от практическа гледна точка? Ако вноските по договора са например 12, платими ежемесечно, трябва ли да принуждаваме кредитора да подава дванадесет месеца поред заявления за издаване на заповед и изпълнителен лист? Трябва ли да принуждаваме кредитора да заплаща 12 отделни държавни такси, които разноски в крайна сметка ще бъдат възложени върху длъжника? И защо да умножаваме ненужно делата? А като вземем предвид, че при издадени 12 изпълнителни листа за всяка една от вноските, кредиторът може да образува 12 отделни изпълнителни дела, като натовари длъжника по този начин с още разноски, е видно, че тезата, че заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист може да се издаде само за изискуеми вземания, има редица практически неудобства – както за кредитора, така и за длъжника.

В настоящите кратки бележки поддържам тезата, че заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист могат да бъдат издадени и за неизискуеми вземания, ако падежите на тези вземания са ясно посочени в заявлението. При сезиране с такова заявление заповедният съд е длъжен, при наличието на всички останали предпоставки, да издаде заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, в която ясно да посочи падежите на отделните вземания, за да може съдебният изпълнител да пристъпи към изпълнението им едва след настъпването им. Този извод може да изглежда contra legem, но според мен има стабилна законова опора.

Чл. 124, ал. 2 ГПК и чл. 97, ал. 2 ГПК (отм.) допускат предявяването на осъдителни исове за повтарящи се задължения, макар и тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на осъдителното решение. Интересът от такъв иск се състои в опасението, че длъжникът може да бъде неизправен относно всяко следващо плащане, така че да се наложи да се водят редица последователни осъдителни искове относно всяко следващо плащане, което е нецелесъобразно. Именно за да избегне подобно предявяване на последователни искове, ГПК допуска и изрично урежда исковете по чл. 124, ал. 2 ГПК и чл. 97, ал. 2 ГПК (отм.). Приема се, че при тях първото само първото плащане трябва да бъде изискуемо12, а изискуемостта на следващите плащания трябва да зависи само от настъпването на срока, но не и от предварителното или едновременното изпълнение на насрещна престация от кредитора. Такъв осъдителен иск е възможен при задължения: за издръжка, за прехрана срещу вече прехвърлен имот, за застрахователни премии, за перидоично дължимо обезщетение при непозволено увреждане, за изоставяне от страна на ответника занапред на такива действия, с които ответникът нарушава абсолютно субективно право на ищеца (чл. 109 ЗЗД и др.)13.

В теорията е изказано становището, че решението по иск с правно основание чл. 124, ал. 2 ГПК и чл. 97, ал. 2 ГПК (отм.) е двусъставно по съдържание – осъдително само по отношение на капитализираните вноски, а за бъдещите платки – установително, защото признава пораждането на задължението за тях, но задължение, което не е станало изискуемо14. Приема се, че изискуемостта ще се констатира в голям брой случаи в хода на самото изпълнение, и то от съдебния изпълнител, а не от съда. Това може и да е вярно на теория15, но на практика съдилищата постановяват винаги и само осъдителни диспозитиви. Например по делата за издръжка съдилищата постановяват диспозитив, с който осъждат ответника да заплаща издръжка в определен месечен размер, считано от определена дата и до определен краен момент, като посочват падежа на ежемесечното задължение за издръжка.

Ползват ли се решенията по чл. 124, ал. 2 ГПК и чл. 97, ал. 2 ГПК (отм.) с изпълнителна сила за непадежираните вноски, плащания? Ако дефинираме изпълнителната сила като правото да се изисква принудителното удовлетворяване на съдебно потвърденото притезание [т.е. на изискуемо притезателно право] и в задължението на длъжника да понася принудителното изпълнение16, ще трябва да отхвърлим възможността за издаването на изпълнителен лист за неизискуемите вземания по влязлото в сила решение по чл. 124, ал. 2 ГПК и чл. 97, ал. 2 ГПК (отм.). Този извод обаче противоречи очевидно на идеята на закона. Едва ли има съд в страната, който да откаже на лицето, спечелило дело за издръжка, издаването на изпълнителен лист за непадежираните бъдещи плащания. Нима ще изискваме такъв кредитор (например непълнолетно дете) да подава молби след молби за издаване на изпълнителен лист всеки месец, след настъпване на падежа на задължението за заплащане на издръжка? В действителност това не става, а се издава един-единствен изпълнителен лист по диспозитива на решението, в който съдът единствено посочва падежите на бъдещите платки, като в компетентността на съдебния изпълнител е да следи в хода на изпълнението кога настъпват падежите на вземанията.

Ето защо следва да се приеме, че след като законът допуска предявяването на осъдителни искове за неизискуеми вземания в хипотезата на чл. 124, ал. 2 ГПК и чл. 97, ал. 2 ГПК (отм.), то очевидно той признава изпълнителна сила на тези решения, като за непадежираните вноски тази изпълнителна сила е отложена. Можем да говорим следователно за отложена във времето изпълнителна сила17.

Напълно аналогично според мен е положението в заповедното производство. Известно е, че съдебното решение по осъдителния иск, с което той се уважава, освен че признава със сила на пресъдено нещо съществуването на притезанието, е предпоставка за допускане на принудителното удовлетворяване на притезанието чрез изпълнителния процес, т.е. ползва се с изпълнителна сила. Ето защо напълно правилно осъдителният иск се назовава и още като „изпълнителен иск“, „иск за изпълнение“18. Заповедното производство по чл. 417 ГПК е алтернатива на осъдителния исков процес относно вземанията, облечени в документ по чл. 417 ГПК. Проверката, която прави исковият съд при предявен осъдителен иск за вземането на кредитора, и проверката на заповедния съд при подадено заявление въз основа на документ по чл. 417 ГПК за същото вземане, са съвършено различни19, но резултатът е един и същ – издава се съдебен акт, който се ползва с изпълнителна сила и е основание за започване на изпълнителен процес. Разликата е само, че актът на исковия съд се ползва и със сила на пресъдено нещо, докато актът на заповедния съд не се ползва с такава сила20.

Ето защо според мен заповедният съд може и следва да издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист и за неизискуемите вземания, облечени в документ по чл. 417 ГПК, ако в документа ясно са посочени падежите на тези вземания, които следва да бъдат отразени от заповедния съд и в изпълнителния лист.

Аргумент срещу тази теза не може да се извлича от разпоредбата на чл. 418, ал. 3 ГПК, според която когато според представения документ по чл. 417 ГПК изискуемостта на вземането е в зависимост от изпълнението на насрещно задължение на кредитора или от настъпването на друго обстоятелство, изпълнението на задължението или настъпването на обстоятелството трябва да бъдат удостоверени, за да се издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, с официален или изходящ от длъжника документ. В хипотезата на неизискуеми поради ненастъпил падеж вноски изтичането на срока в бъдеще не е „друго обстоятелство“ по см. на чл. 418, ал. 3 ГПК. Това е видно и от простия факт, че изтичането на точно определен срок няма нужда да се установява с писмен документ.

 

4. Заключение

Надявам се тезите, застъпени в настоящата статия, макар и дискусионни, да послужат за преодоляване на развитията в практиката, които според мен не са в интерес нито на гражданския процес, нито на гражданския оборот.

 

Бележки под линия:

1 Обн. ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г. с последващи изменения и допълнения.

2 Вж. Закон за заповедното съдопроизводство – обн. ДВ, бр. 277 от 15.12.1897 г., както и глава Xа от Закона за гражданското съдопроизводство – обн. в притурка към ДВ, бр. 246 от 01.02.1930 г. Вж. също Златарева, М. Заповедно производство. – Търговско право, 2008, № 4, с. 5 и сл., Ганев, В. Менителнично право и заповедно производство. – Практическо право, 1994, № 1, с. 25 и сл.

3 Вж. библиографията у Георгиев, Ив. Издаване на заповед за изпълнение въз основа на задължение, поето с брачен договор. – Търговско и облигационно право, 2014, № 6, с., 53, и от същия автор. Определяне на местната подсъдност в заповедното производство. – Норма, 2014, № 3, с. 32.

4 ДВ, бр. 50 от 30.05.2008 г., както и ДВ, бр. 42 от 05.06.2009 г.

5 В. Попова. – В: Сталев, Ж., О. Стамболиев, А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 9 изд., 1-во по новия ГПК. С., Сиела, 2012, с. 854; Чернев, С. Заповедно производство. С., Сиби, 2012, с. 56.

6 За разликата между изпълняемост и изискуемост на задължения вж. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. 4 прераб. и доп. изд. С., Сиби, 2007, с. 259.

7 В. Попова. – В: Сталев, Ж., О. Стамболиев, А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. 9 изд., с. 854.

8 Каквото е било налице в уредбата по Закона за гражданското съдопроизводство от 1930 г. – чл. 156а, ал. 4.

9 Обн., Изв., бр. 12 от 1952 г., изм. и доп. многократно, отм., ДВ, бр. 59 от 2007 г.

10 В. Попова. – В: Сталев, Ж., О. Стамболиев, А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. 9 изд., с. 854; Чернев, С. Цит. съч., с. 56.

11 Например в брачен договор между съпрузи – хипотеза, разгледана у Георгиев, И. Издаване на заповед за изпълнение въз основа на задължение, поето с брачен договор. – Търговско и облигационно право, 2014, № 6, 53-57. С някои от изводите на автора в тази статия не съм съгласен.

12 Константно становище в българската гражданскопроцесеална литература както при действието на Закона за гражданското съдопроизводство от 1892 г., така и при действието на Закона за гражданското съдопроизводство от 1930 г., ГПК (отм.) и сега действащия ГПК – Абрашев, П. Гражданско съдопроизводство (лекции). Т. II. С., Царска придворна печатница, 1914, с. 25, Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Т. I. Обща част. 2 изд. С., печ. П. К. Овчаров, 1941. 275 с., с. 21-22, Силяновски, Д. – В: Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес. С., Наука и изкуство. Т. I (1958), с. 249, Сталев, Ж., А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 8 изд. С., Сиела, 2006, с. 206, Сталев, Ж., В. Попова. – В: Сталев, Ж., О. Стамболиев, А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. 9 изд., с. 192. Това становище е оспоримо, защото буквата на закона не поставя такова изискване. Немският първообраз на нашата разпоредба също не поставя такова изискване.

13 Сталев, Ж., А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. 8 изд., с. 205-206.

14 Иванова, Р. Принудително изпълнение на установителни и конститутивни решения. – В: Лекции за следдипломна специализация на юристи, Т. XIX (1981). С., СУ „Св. Кл. Охридски“, 1981, с. 325-326.

15 Абрашев, П. Цит. съч., с. 24, приема, че решението тук е за осъждане, а не установително.

16 Каквато е утвърдената дефиниция – Сталев, Ж., А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. 8 изд., с. 380.

17 В този смисъл, неизрично Абрашев, П. Цит. съч., с. 24. Мисля, че тази конструкция повече съответства на буквата на закона, отколкото конструкцията на допустимост на издаване на изпълнителен лист въз основа на установителни решения, до която прибягва Иванова, Р. Цит. съч., с. 325-326. Чл. 124, ал. 2 ГПК и чл. 97, ал. 2 ГПК (отм.). изрично говорят за осъдителни искове, а те са принципно решенията, които се ползват с изпълнителна сила.

18 Сталев, Ж., А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. 8 изд., с. 204.

19 За втората проверка вж. Чернев, С. Цит. съч., с. 110 и сл.

20 Вж. обаче дискусията у Чернев, С. Цит. съч., с. 156-158, който говори за последица, сходна със силата на пресъдено нещо, на влязлата в сила заповед. 

3 Коментари

  1. Безспорно, че на основание действащото законодателство съдът не трябва да отхвърля такива заявления, но за съжаление не са редки случаите в практиката при които не издават заповед за изпълнение. Би следвало в тази насока да се иницира Тълкувателно решение за да се преодолее тази празнина в закона.

    • Мисля, че задължителната сила на тълкувателните съдебни актове може да бъде законодателно преосмислена, при това в една коренно противоположна посока, а решенията по чл. 290 ГПК и тяхната “задължителност”трябва да последват същата съдба. Резултатът от “задължителната” съдебна практика е вече твърде очевиден, а и нетърпим. Съдии и страни се обръщат на “търсачки” на “задължителни съдебни актове. Друг е въпросът, че често съдебните решения се мотивират единствено с позоваването на “задължителен” съдебен акт на ВКС.

Leave a Reply to Стефан Тихолов Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.