За границата между „материално затрудненото лице“ и злоупотребата с права и отговора на въпроса по т. 1 от Тълкувателно дело № 3/2025 г. по описа на ВКС, Гражданска и Търговска колегии

Настоящата статия може да бъде свалена и прочетена в pdf формат тук.

Поставените въпроси в образуваното тълкувателно дело № 3/2025 г. са изключително актуални и значими за правото и за уеднаквяването на съдебната практика, която е противоречива¹. Настоящото изложение се фокусира само по поставения в т. 1 въпрос, който поражда и други съпътстващи го въпроси, на които също е добре да бъде даден отговор в образуваното тълкувателно дело или в отделно производство. Касае се за последиците от нарушаването на принципа за добросъвестност по чл. 3 ГПК и предотвратяването, респ. налагането на санкция за действия, представляващи злоупотреба с процесуални права.

Претендирането на възнаграждения от адвокатите на страните по делата по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. през последните години се увеличи значително по дела за оспорване на сключваните от потребителите договори за кредит, най-вече за „бързи кредити“, за които както действащите закони ЗПК и ЗЗПотр., така и съдебната практика установиха трайни критерии относно неравноправни клаузи в тях.

Благодарение на реформата в ГПК, извършена през 2019 г., с ДВ, бр. 100 от 2019 г., бяха приети разпоредбите на чл. 7, ал. 3 от ГПК, чл. 410, чл. 411 от ГПК и др., задължаващи съда служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, и при наличие на такива да отхвърля исковете, както и искането за издаване на заповед за изпълнение изцяло или отчасти. Това доведе до натрупването на многобройна, трайна и последователна практика на националните съдилища и на СЕС по въпроса за неравноправните клаузи.

Създадената трайна практика по въпросите за неравноправните клаузи доведе и до предявяването на многобройни искови производства за прогласяване на съответните клаузи в договорите (най-често тези за неустойките и допълнителните услуги в договорите за бързи кредити) за нищожни. В повечето случаи се касае за предявени искове по инициатива на едни и същи адвокати и адвокатски дружества от името на един потребител, сключил повече от един банков или друг потребителски договор за кредит (бърз кредити). Така се стигна до своеобразна „нова вълна“ на предявени от името на потребителите многобройни установителни искове по чл. 124 от ГПК вр. чл. 26 от ЗЗД за прогласяване на нищожност на цели договори или определени техни клаузи поради неравноправност или противоречие със закона или добрите нрави.

Предявяваните дела в повечето случаи се основават на бланкетни искови молби, често пъти след проведено заповедно производство и издадена заповед за изпълнение, но има и такива, които се предявяват непосредствено след получаването на кредита (още в месеца, в който е сключен договорът за кредит), особено от потребители, които преди това вече са били осъдени да плащат задължения по друг такъв.

От страна на адвокатите – пълномощници на страните, в повечето случаи по делата се представя пълномощно по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.), по силата на което е била предоставена безплатна правна помощ на „материално затруднено лице“. Тези пълномощни също в преобладаващите случаи са бланкетни – в тях не се посочва предмет на защитаваните права, напр. номер на договор, име на кредитора, размер на предоставения заем/кредит или услуга и пр. индивидуализиращи елементи. Издаденото пълномощно в един екземпляр се използва за защита по всички предявени от името на страната дела (в някои случаи с едно бланково пълномощно са предявени до 10 бр. съдебни дела).

Освен процесуалните права и защита за делата, които страната е предоставила на своя адвокат съгласно пълномощните, се предоставя и задължението за заплащане от нейно име на дължимите по делото държавни такси и разноски, както и правото за получаване на присъдените в нейна полза разноски по посочена банкова сметка.

В някои случаи дължимите ДТ са платени предварително в пълен размер (някои от които са и по над 100 лв./51.13 евро) от самия адвокат, поради което и съгласно правата по пълномощното, след уважаване на иска разноските се присъждат по посочената негова лична сметка.

По тези дела обичайната практика на съдилищата е да се уважават предявените искове, основавайки решенията си на наличието на неравноправни клаузи, съдебната практика за които е еднозначна.

Като законосъобразна последица от уважаването на исковете и съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК се присъждат и направените по делото разноски.

Според това дали по делото има пълномощно в полза на адвоката за заплащане вместо страната на дължимите по делата държавни такси и разноски ответниците се осъждат да заплатят присъдените разноски на ищеца по делото или на самия адвокат, който е платил вместо ищеца.

Освен разноските по самото дело, пълномощниците на ищците по тези дела претендират и в своя полза, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв., възнаграждение за адвокатска помощ в съответните по Наредба № 1/2004 г. размери. Претенцията на адвокатите се основава единствено и само на посоченото правно основание „материално затруднени лица“.

За да се отговори на поставения в т. 1 от тълк. д. № 3/2025 г. въпрос относно правото на съда на преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата при направено искане по чл. 38, ал. 2 от същия закон, или те са предоставени единствено на договарящите се и не подлежат на проверка от съда, следва да се отговори какво представлява самото право на адвоката на възнаграждение в рамките на съдебното производство, което води от името на своя клиент, без значение от неговия характер дали е гражданско, наказателно или административно.

Характер на правото на адвоката да получи възнаграждение за предоставената от него правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.)

За присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, разпоредбата на чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗАдв. предвижда наличието на две кумулативни предпоставки: 1/ адвокатът да е оказал безплатна правна помощ на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв. и 2/ в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски, т.е. да е постановено позитивно решение за страната, представлявана от съответния адвокат (чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във връзка с чл. 78, ал.1 ГПК). В случаите на отхвърлително (негативно) решение за страната, представлявана от съответния адвокат, адвокатът няма право да получи адвокатско възнаграждение, поради което преценката дали да окаже безплатната правна помощ е негова и е резултат на премерен самостоятелен икономически риск.

Отношенията между страните и техните пълномощници имат вътрешен характер, но той остава такъв само до момента, в който в рамките на проведено гражданско дело те станат повод и основание за претендиране на дължими от насрещната страна разноски на адвоката, предоставил правна услуга по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Със заявяването на претенцията за разноски в полза на адвоката на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. отношенията между адвоката и страната излизат от строго доверителния характер на връзката „клиент – адвокат“ и стават освен явни за страните по делото, но и публично достъпни, доколкото повечето граждански дела се провеждат в публични съдебни заседания, което позволява на всеки интересуващ се от съдебното производство да присъства освен в съдебното заседание по делото като наблюдател, но и да се осведоми за делото, въз основа на публикуваните в регистъра на съдебни актове, воден съгл. чл. 360н и следв. ЗСВ и Наредба № 4 от 16.03.2017 г. за воденето, съхраняването и достъпа до регистъра на актовете на съдилищата. Така скрепените с вътрешна доверителност отношения между адвоката и неговия клиент, в рамките на които е предоставена правната помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., стават общодостъпни както за страните по делата, така и за всяко неучастващо по делото лице.

Процесуалните права са пряка проекция на защитаваните материални права и по този въпрос спор в практиката и теорията няма и не се налага неговото изясняване. Конкретното защитавано материално право на адвоката е правото да получи възнаграждение съгл. чл. 36, ал. 1 ЗАдв. След като пълномощникът на страната решава да реализира своите процесуални права, които са пряка последица от наличието на посочените в чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗАдв. предпоставки, той е длъжен да докаже обстоятелствата, на които основава своята претенция.

Наличието на втората от двете предпоставки – постановяването на изгодно за защитаваната от адвоката страна решение – не се нуждае от доказване, доколкото съдът сам постановява съответния позитивен за страната съдебен акт.

Реализирането на правото на адвоката да получи дължимото му се на основание чл. 36, ал. 1 ЗАдв. възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. е резултат от упражненото от адвоката право да окаже безплатна правна помощ на страна (pro bono) при наличие на посочените от закона предпоставки. Това изисква от страна на пълномощника на ищеца законосъобразно упражняване на процесуалните права, така както го изисква чл. 5 от ГПК, който е функция на чл. 4, ал. 1 от КРБ. Спазването на този принцип е гаранция от най-висока степен и за спазването на останалите принципи на гражданския процес, вкл. и състезателното начало, съгласно което и на основание чл. 8, ал. 2 от ГПК страните посочват фактите, на които основават исканията си, и представят доказателства за тях. При несъответствие със самото материално право и/или неспазване на изискването за доказаност на защитаваното материално право (чл. 8, ал. 2 ГПК), съдът може само да отхвърли претенцията.

Претенциите на пълномощниците на страните по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв. се явяват посвоему адхезионно съединени с претенцията на самата страна по основното исково производство. Това искане е с характер на акцесорно спрямо искането по главния иск в производството и при това е в условията на евентуалност спрямо него само ако се уважи исковата претенция на страната, в чиято полза е предоставена безплатната правна помощ.

За да се приеме, че претенцията на пълномощника на страната е основателна, следва той да докаже наличието на посочените в чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. обстоятелства. Това следва да се направи при условията на пълно и пряко доказване. Това означава, че ако пълномощникът на ищеца е оказал безплатна адвокатска помощ, той трябва да докаже основанията за това и конкретно, с оглед на посоченото от него по делото и в пълномощното, че ищецът е лице в затруднено материално положение. В случая на доказване подлежи не липсата на имущество и доходи, а именно наличието на такива, което представлява доказване на положителни факти, свързани с имущественото, финансовото, социално и пр. състояние на страната, от чието име е действал адвокатът, претендиращ възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Това, подобно на посоченото в мотивите към Тълкувателно решение № 6 от 15.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 6/2013 г., ОСГК, представлява „доказване на отрицателни фактически твърдения чрез съвкупност от положителни факти /индиции/, които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт“. Липсата на имущество, доходи или тяхната недостатъчност в зависимост от техния размер, както и останалите фактори, влияещи върху възможността на страната да плати за адвокатско възнаграждение, ще се преценяват от съда във всеки конкретен случай в зависимост от доказаните положителни факти, декларирани от представляваната страна или от събраните по делото доказателства. Въз основа на тях съдът ще може да прецени дали в действителност материалното положение на страната по делото е затруднено и дали искането на адвоката за присъждане в негова полза на претендираното по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.възнаграждение е основателно. От друга страна, адвокатът – пълномощник, е длъжен да информира страната и за другите форми на безплатна правна помощ, вкл. и по чл. 95 от ГПК за предоставяне на правна помощ по ЗПП, без да допуска злоупотреба с права.

Спазвайки принципа на диспозитивното начало (чл. 6 ГПК), всяка страна следва да установи фактите, от които черпи права, което отговаря на принципа на установяване на истината (чл. 10 ГПК). Този принцип засяга не само провеждането на процесуалните действия по основния процес, предмет на делото между страните, но и свързаните с него действия на останалите участници в него и правата, които те имат и искат да реализират. Това включва, съгл. чл. 3 от ГПК и задълженията на защитниците на страните и техните представители, които следва да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината. Единствено формално доказаните, а не предполагаеми, твърдени от страните или техните представители факти пораждат и т. нар. материална доказателствена сила, липсата на която прави твърдените обстоятелства недоказани.

Следва да се отчете, че Законът за адвокатурата не дефинира понятието „материално затруднени лица“, което дава не просто свобода за неговото широко приложение, но и възможност за злоупотреба от страна на пълномощниците на страните. Често пъти тази форма на упълномощаване се използва и в защита на лица, които не са материално затруднени и имат редовни доходи и имущество.

За разлика от непълнотата в Закона за адвокатурата, в ГПК и други закони са предвидени редица хипотези, при които едно лице може да се приеме за материално затруднено и нуждаещо се от безплатна помощ, респ. да бъде освободено от разноски. Така например в чл. 83, ал. 2 от ГПК е посочено, че основание за освобождаване от заплащане на такси и разноски по производството за физически лица е когато те нямат достатъчно средства да ги заплатят, като за целта се вземат предвид посочените там обстоятелства относно: 1. доходите на лицето и на неговото семейство; 2. имущественото състояние, удостоверено с декларация; 3. семейното положение; 4. здравословното състояние; 5. трудовата заетост; 6. възрастта; 7. други констатирани обстоятелства, които се декларират от страната лично.

Възможност за предоставяне на безплатна правна помощ предвижда и чл. 95 ГПК. Нормата препраща към Закона за правната помощ, чл. 22, ал. 2 от ЗПП от който изисква задължителното удостоверяване със съдебни решения или с документи, издадени от съответните компетентни органи, и с декларация за семейно и имуществено състояние на лицето по образец, утвърден от НБПП, наличието на основания за предоставяне на безплатна правна помощ. В ал. 3 е посочено, че когато лицата, кандидатстващи за правна помощ, не удостоверят обстоятелство по ал. 1, НБПП формира преценката си за предоставяне на правна помощ, като взема предвид обстоятелствата по чл. 23, ал. 3, установени с документи от съответните компетентни органи и съобразно определения за страната размер на линията на бедност. В чл. 22 от ЗПП са посочени в 11 отделни пункта категориите лица, на които може да се предостави безплатна правна помощ². В чл. 23, ал. 3 от ЗПП е посочено, че по граждански и административни дела правна помощ се предоставя в случаите, когато въз основа на представени доказателства от съответните компетентни органи съдът, съответно председателят на НБПП, прецени, че страната няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение. При преценката се вземат предвид: 1. доходите на лицето или на неговото семейство; 2. имущественото състояние, удостоверено с декларация; 3. семейното положение; 4. здравословното състояние; 5. трудовата заетост; 6. възрастта; 7. други обстоятелства.

В практиката се оказва, че редица адвокати биват упълномощавани от страни по делата в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., като за наличието на обстоятелствата на „материално затруднено лице“ не се представят никакви доказателства. Това се оправдава с факта, че самата разпоредба на закона не изисква такива, а преценката дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не се извършва от самия адвокат и е въпрос на „договорна свобода между адвоката и клиента“. Това означава, че се допуска възможността от посочване на неистина от самия клиент чрез прикриване на действителните му финансови възможности, но и възможността за прибързана, необоснована преценка от страна на адвоката дали да предостави безплатна правна помощ.

Несъмнено отношенията между страните и техните пълномощници са въпрос на лични отношения с вътрешен характер, така както ги характеризират и редица определения на ВКС. Освен посочените в Определение № 616/10.02.2025 г. на І г.о и Определение № 934/27.02.2025 г. на ІV г.о. на ВКС, послужили за иницииране на тълкувателното дело, са налице и много други:

Определение № 60429/30.11.2021 г. по дело № 308/2021 г. на ВКС, І т.о., Определение № 60227/03.06.2021 г. по ч.гр.д. № 1954/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о., Определение № 283/22.07.2020 г. по ч.т.д. № 872/2020 г. на ВКС, ІІ т.о., Определение № 442/28.06.2019 г. по гр.д. № 502/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., Определение № 229/05.06.2019 г. по гр.д. № 3085/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., Определение № 242/10.04.2019 г. по ч.т.д. № 610/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., Определение № 665/05.12.2018 г. по к.ч.т.д. № 2467/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., и мн. др.

Преобладаващата практика на ВКС приема, че се касае за вътрешни отношения между страните, в които съдът не може се намесва за разлика от хипотезата при освобождаване от публични държавни вземания по чл. 83 от ГПК (Определение № 60227 от 3.06.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1954/2021 г. на ВКС, III г. о. и др). Тук следва да се подчертае слабостта на посоченото тълкуване, доколкото с публичен характер е само вземането за държавни такси, но не и вземането за разноски (напр. възнаграждения за вещи лица, свидетели и пр.). Това следва от разпоредбата на чл. 162, ал. 1 и 2, т. 3, 6, 7, 9 от ДОПК, който определя като публични държавни и общински вземания тези за: държавни и общински такси, установени по основание със закон; по влезли в сила присъди, решения и определения на съдилищата за публични вземания в полза на държавата или общините, както и решения на Европейската комисия за възстановяване на неправомерно предоставена държавна помощ, включително за дължимите по тях обезщетения, глоби и имуществени санкции; по влезли в сила наказателни постановления; както и лихвите по тези вземания. Законът в чл. 162, ал. 4 от ДОПК определя разноските, в т.ч. и тези на държавата и общините, като частни вземания, а не като публични вземания.

В този смисъл посоченото относно публичния характер на вземанията, предмет на разпоредбата по чл. 83 от ГПК, не издържа по отношение на разноските по делата, вкл. и тези за адвокатски възнаграждения. Въведените в чл. 83, ал. 2 от ГПК, както и в чл. 95 от ГПК вр. ЗПП критерии са относими в пълна сила и по отношение на евентуалното освобождаване на страните и от разноски, вкл. и за адвокатски хонорар, което следва от изричната разпоредба на чл. 83, ал. 2 от ГПК, съгласно която „Такси и разноски по производството не се внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят“.

След като адвокатът на страната по делото заявява собствени претенции за разноски, основани на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., твърдейки, че са налице основанията за това, конкретно, че е предоставил безплатна правна помощ на „материално затруднено лице“ и решението е в негова полза, той следва да докаже тези си твърдения. Това произтича от чл. 6 ГПК, съгласно който всяка страна следва да установи фактите, от които черпи права, което съответства на принципа на установяване на истината съгл. чл. 10 ГПК. Истината, макар „да е въпрос на гледна точка“, е твърдение за определени факти, които се доказват с доказателства съгл. чл. 8, ал.2 ГПК, а не на предположения. И ако адвокатът се е доверил на казаното от неговия клиент и е приел да предостави правната помощ безплатно, то пред съда тези твърдения следва да бъдат доказани.

Задължение за доказване на обстоятелствата, на които се основава претенцията на адвокат по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв., се съдържа в Определение № 228/04.04.2012 г. по ч.т.д. № 140/2012 г. на ВКС, І т.о., където е посочено, че „Независимо от това състоянието на материално затруднение следва да е обективен факт. При претенция за определяне на възнаграждение на адвокат пред съда се ангажират доказателства, въз основа на които да се обоснове извод за съществуващи материални затруднения на страната съгласно чл. 38 ЗА“. Подобно е и посоченото в Определение № 12885 от 29.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3324/2015 г., VIII о. относно чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.: „за предоставена безплатна правна помощ на материално затруднено лице следва да са налични доказателства, че страната няма средства за заплащане на адвокатски хонорар по аналогични критерии. Удостоверяването на това обстоятелство става с писмени доказателства“.

В Определение № 163/13.06.2016 г. по ч.гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, І г.о. е посочено, че са били обсъждани доказателства относно предпоставките за предоставяне на безплатна правна помощ и поради липса на други, които да ги опровергават, е постановено съответното определение за присъждането им.

В Определение № 442/28.06.2019 г. по гр.д. № 502/2019 г. на ВКС, ІІ т.о. също е посочено, че е била извършена преценка на имущественото състояние на страната.

В Определение № 801 от 20.01.2010 г. на ВАС по адм. д. № 3819/2009 г., IV о. е посочено, че „фактът, че лицето е пенсионер, не означава априори, че е социално слаб“, както и „в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. за предоставена безплатна правна помощ на социално слабо лице следва да се представят доказателства, че страната няма средства за заплащане на адвокатски хонорар по аналогични критерии. Удостоверяването на това обстоятелство става с писмени доказателства“.

В същия смисъл е и Определение № 12885 от 29.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3324/2015 г., VIII о.

Принципът на законност (чл. 5 от ГПК) не е само прякото спазване на определени разписани в законите правила, но той като по-широкообхватно понятие включва и спазването на основните начала на правото, обичая и морала.

Претендирането на права без доказателства за съществуване на основанията за тяхното упражняване е проява на злоупотреба с процесуални права (в нарушение на чл. 8, ал.2 ГПК), каквато Конституцията на Република България в чл. 57, ал. 2 не допуска. В нея е посочено, че не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други.

Задължение за добросъвестно упражняване на права предвижда нормата на чл. 3 ГПК, чл. 8, ал. 2 от ГПК изисква представянето на доказателства са сочените факти.

От своя страна, процесуалният закон не сочи какво представлява „злоупотребата с права“. В практиката на ЕС е налице опит да се систематизират формите на злоупотреба с права по смисъла на чл. 35, § 3, буква „а“ от КЗПЧОС, които са групирани в пет групи, без те да претендират за изчерпателност. Това са: 1/ подвеждащи факти – когато жалбата се основа на неверни факти с цел подвеждане на съда; 2/ употреба на обиден език; 3/ нарушение на принципи на поверителност на процедурата във връзка с приятелско споразумение; 4/ жалба, която е явно подадена, за да дразни Съда или е лишена от реална цел; и 5/ всички останали случаи, които не могат да се изброят изчерпателно³.

Според процесуалната ни литература всяко нарушение на закона или неговото превратно упражняване е злоупотреба с права⁴.

Преценката за наличие на злоупотреба с права, вкл. и с процесуални, е възложена на съда с особена тежест в делата, по които страни са лица, имащи качеството на потребители.

Претендирането на заплащане от насрещната страна на възнаграждение за адвокат, предоставил правна помощ и защита на „материално затруднено лице“ съгл. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., без представяне на доказателства за доходите на лицето следва да се разглежда като форма на проява на злоупотреба с процесуални права, изразяваща се в упражняването им в нарушение на чл. 3 ГПК.

Индиции за злоупотреба с процесуални права са платените по масовите дела (за неравноправните клаузи в договорите с потребителите) дължими държавни такси. Лице, за което се твърди, че е материално затруднено и адвокатът му претендира възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., в същото време е платило дължимите по делата ДТ, вместо да поиска освобождаване от заплащането им по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, едва ли може да се нарече „материално затруднено лице“.

Искането за присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., доколкото е за направени, респ. дължими на страната разноски, може да се направи и в заседанието по приключване на устните състезания пред съответната съдебна инстанция (последното по делото съдебно заседание) с представянето по чл. 80 ГПК на списъка за разноски. Това следва от посоченото в т. 11 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и Определение № 1557 от 27.03.2025 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 4207/2024 г., Определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г.о., и др. Поради това че искане за присъждане на разноски за предоставена адвокатска помощ по чл. 38 ЗАдв. би могло да се направи в заседанието по приключване на устните състезания пред съответната съдебна инстанция, доколкото за него няма изискване да се прави едновременно с исковата молба или в срока за отговор на иска, то за съда не съществуват много възможности за установяване истинността на техните твърдения и събиране на доказателства за тях, вкл. и за насрещната страна да направи възражения срещу това искане.

В контекста на общата забрана по чл. 57, ал. 2 КРБ и чл. 3 ГПК съдът би следвало в рамките на чл. 9 ГПК, осигурявайки на адвоката възможност да упражни своите права по акцесорното искане за разноски, да даде възможност и на насрещната страна да изрази становище по искането му на основание чл. 7, ал. 3, изр. 2-ро ГПК особено когато това искане е направено в последното съдебно заседание и със списъка по чл. 80 ГПК за разноските по делото. Противното би нарушило принципа на равенство на страните в процеса и би поставило насрещната страна в положението да не знае и да не може да изрази становище по чл. 7, ал. 3, изр. 2-ро ГПК относно искането за възнаграждение на адвоката по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., в т.ч. и да го оспори като неоснователно или като проява на злоупотреба с права. Поради несвоевременност на искането, когато не е направено още с първото процесуално действие, когато е могло да бъде направено – с подаването на исковата молба, когато адвокатът е действал при условията на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. в полза на ищеца, или с отговора на исковата молба, когато е действал в полза на ответника, това налага отлагане на делото особено в случаите, когато насрещната страна не присъства в съдебното заседание. Единствената мярка, която съдът може да приложи като санкция за несвоевременното искане, е тази по чл. 92а ГПК, като за неоснователно отлагане на делото съдът наложи глоба на страната, от чието име адвокатът претендира разноските по чл. 38 ЗАдв., в размерите по чл. 91 ГПК. Само така би се гарантирало равенство в правата на страните, вкл. и на правата на техните представители. Чрез прилагането на санкцията по чл. 92а ГПК и даването на възможност на насрещната страна да изрази становище по искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вкл. и да представи доказателства за предпоставките за това, ще се препятства възможността за злоупотреба с процесуални права от страна на адвокатите на страните (към момента най-често на потребителите) по исковете за прогласяване на неравноправни клаузи в договорите, сключени от тях. Само по този начин с процесуални средства би могло да се противодейства на възможната злоупотреба с права, каквато е констатирана при посочените дела на РС – Нови пазар, в които без доказателства и с копие на едно и също бланково пълномощно се претендират възнаграждения по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. по множество дела на един и същи ищец.

Забраната за злоупотреба с процесуални права има за цел ограничаване или препятстване на възможността на страната, която недобросъвестно ги използва, да извлече повече ползи за себе си, отколкото й се следват за сметка на другата страна.

Всичко гореизложено подчертава необходимостта от установяване и извършване на преценка от съда за наличието на обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. при направено искане по чл. 38, ал. 2 от с.з., доколкото, ако съдът установи липсата на основания за това, то това означава, че е налице злоупотреба с права.

Освен посочените в двете определения Определение № 616/10.02.2025 г. на І г.о. и Определение № 934/27.02.2025 г. на ІV г.о. на ВКС, противоречиви съдебни актове на ВКС са налице и редица други.

Определения на ВКС, според които не се изисква събирането на доказателства за наличието на обстоятелствата по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.: Определение № 442/28.06.2019 г. по гр.д. № 502/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., Определение № 60429/30.11.2021 г. по дело № 308/2021 г. на ВКС, І т.о, Определение № 60227/03.06.2021 г. по ч.гр.д. № 1954/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о., Определение № 283/22.07.2020 г. по ч.т.д. № 872/2020 г. на ВКС, ІІ т.о., Определение № 229/05.06.2019 г. по гр.д. № 3085/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., Определение № 242/10.04.2019 г. по ч.т.д. № 610/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., Определение № 665/05.12.2018 г. по к.ч.т.д. № 2467/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., Определение № 359/05.05.2022 г. по в.ч.гр.д. № 140/2022 г. на ШОС и мн. др., както и многото решения на почти всички съдилища в страната по чл. 26 от ЗЗД за прогласяване на недействителност на договори или на отделни техни клаузи, сключени с потребителите (практиката е достъпна в Апис).

Определения, според които е задължително събирането на доказателства за наличието на обстоятелствата по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., са следните:

Определение № 801/20.01.2010 г. на ВАС по адм. д. № 3819/2009 г., IV о., Определение № 12885/29.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3324/2015 г., VIII о., Определение № 228/04.04.2012 г. по ч.т.д. № 140/2012 г. на ВКС, І т.о., Определение № 163/13.06.2016 г. по ч.гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, І г.о., Определение № 442/28.06.2019 г. по гр.д. № 502/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., Определение № 12885/29.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3324/2015 г., VIII о., и др., както и решения по гр.д. № № 1263/2021 г., 1254/2021 г., 1255/2021 г., 1258/2021 г., 1260/2021 г. и 1261/2021 г. на НПРС, Решение на ОС – Добрич по гр.д. № 312/2017 г. и др.

Посочените примери показват, че се налага произнасяне с тълкувателно решение не само по въпроса по т. 1 от тълк. д. № 3/2025 г. на ВКС дали съдът следва да извършва преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. при направено искане по чл. 38, ал. 2 от същия закон, или те са предоставени единствено на договарящите се и не подлежат на проверка от съда, но и по въпроса за последиците от констатирана от съда злоупотреба с процесуални права, недобросъвестното им упражняване по смисъла на чл. 3 от ГПК, включително и по отношение на правото на страните на разноски по чл. 78 от ГПК и правото на пълномощниците на страните на разноски по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. дори и при уважаване на исковите им претенции, но когато е налице недобросъвестно упражняване на права.

Доколкото целта на всяко съдебно производство е да гарантира и да защити правата на гражданите, а не да служи за извличане на лични облаги както за страните, така и за техните пълномощници, които да носят необосновани вреди за насрещните страни, то преценката за правото на съда да извършва преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. при направено искане по чл. 38, ал. 2 от с.з. е неразривно свързана с преценката за наличие на злоупотреба с процесуални права и санкцията за това.

Важно е също така и да се установят ясно последиците от злоупотребата с право от страните и техните пълномощници. Това би могло да означава, при констатиране от съда на проява на злоупотреба с процесуални права (правото на иск и правото на разноски), да се отхвърли изцяло предявената с тях претенция, вкл. и за акцесорните такива за разноски, или да се отхвърлят само утежняващите последици от неправомерното упражняване на правата – тези относно разноските.

Предвид на изложените съображения следва да се отговори не само на поставените по тълк. д. № 3/2025 г. на ОСГТК на ВКС въпроси и конкретно на този по т. 1, но и на въпроса за разграничаване на правото по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. от злоупотребата с процесуални права и възможностите на съда за предотвратяването й.

По-трудно обаче се преодолява злоупотребата в случаите, когато адвокатът посочи в пълномощното, че е предоставил правната помощ и съдействие на лице, което е посочено като роднина или близък, хипотеза на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв. Посоченото там, че лицето може да е юрист, е лесно установимо и доказуемо, но другите две хипотези разкриват персонално неограничени възможности и са предпоставка за злоупотреби. В последно време все повече адвокати претендират заплащане по чл. 38, ал. 2 за предоставена правна помощ при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. на близки.

Бележки под линия: