(доклад, изнесен на Юбилейната конференция на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, проведена на 19-20 септември 2017 г.)
§ 1. Уводни бележки
Сделките, сключвани от нееманципирани непълнолетни, могат да се разделят на следните групи: 1) попадащи в общия режим по чл. 4, ал. 2 ЗЛС – с попечителското съдействие на техните родители или попечители; 2) представляващи изключение от общия режим по чл. 4, ал. 2 ЗЛС, когато се касае до дребни сделки за задоволяване на текущи нужди или непълнолетният разполага с придобитото с труда си; 3) попадащи в специалния режим, който изисква още и разрешение на съда (чл. 130, ал. 3 СК); 4) забранени от закона сделки (чл. 130, ал. 4 СК), които се подразделят на: 4.1.) сделки, които са абсолютно забранени (чл. 130, ал. 4, изр. 1 СК); 4.2.) сделки, при които забраната може да отпадне (чл. 130, ал. 4, пр. 2 СК)[1].
В изложението се обръща внимание на сделките, при които непълнолетният разполага с придобитото от своя труд. Съвременният свят предоставя възможности за придобиване на сериозни средства от децата. Филмовата, музикалната, книгоиздателската и модната индустрия ни предоставят редица примери[2]. Затова подобни сделки не са лишени от практическо значение.
§ 2. Придобитото с труда на непълнолетния
2.1. Обикновено „придобитото“ ще бъде пари. Изключението на чл. 4, ал. 2 ЗЛС следва да се прилага, независимо как са получени те, стига да са в резултат от труда на детето. Така, в обикновения случай те ще бъдат изплатени от контрахента на детето (например при трудов или издателски договор). Възможно е обаче другата страна да не изпълни договора и паричните средства да бъдат придобити едва след успешното провеждане на осъдителен иск и изпълнително производство. После, източникът може да не бъде договор, а например обещание за награда. Непълнолетният може да спечели конкурс или да участва в спортно състезание. Може да се постави въпросът, дали обезщетението или неустойката поради неизпълнение на договора (когато самото възнаграждение по този договор би се явило придобито от труда) биха се квалифицирали по същия начин. Считам, че ако детето изобщо не е престирало труд, полученото по-късно обезщетение/неустойка не следва да попада в изключението по чл. 4, ал. 2 ЗЛС. Обратно, ако въпреки неговото изпълнение договорът не е изпълнен от насрещната страна, то и обезщетителните плащания следва да се считат придобити от труда на детето.
Филмов продуцент наема петнадесетгодишен актьор. Съгласно договора, ако снимките не започнат в определен срок, детето има право на неустойка. Тя няма да се яви придобита от труда. Обратно, ако след снимките детето не е получило дължимото възнаграждение, а по-късно то му е било заплатено заедно с уговорена неустойка за забава, всичко следва да се третира като придобито от труда.
На следващо място, възможно е неспособният да е престирал труд по недействителен (но различен от трудов) договор. Ако в тази хипотеза той има претенция за неоснователно обогатяване[3], полученото също би следвало да се квалифицира като придобито с неговия труд.
Когато парите са преведени по банков път или внесени по-късно, ще възникне въпросът за разрешението на съда, когато непълнолетният пожелае да се разпореди със своята сметка (чл. 130, ал. 3, пр. 3 СК – вж. § 3).
2.2. Възможно е обаче придобитото от труда да бъде вещ – например недвижим имот или лек автобомил. Вещта може да представлява както първоначално уговореното възнаграждение[4], така и да е придобита по договор за даване вместо изпълнение. Когато вещта е недвижима или разпореждането с нея следва да бъде извършено чрез формална сделка, отново стои въпросът за разрешението на съда (чл. 130, ал. 3, пр. 1 и 2 СК – вж. § 3).
2.3. Обикновено фактическият състав („трудът“) и получаването на престацията срещу него ще се случат по време на непълнолетието на лицето. Но е възможно това да се случи и по-рано, когато детето е било малолетно.
Малолетното дете участва във филмова или музикална продукция и получава възнаграждение. То може също така да нарисува картина, да създаде литературно произведение и с тях да спечели в конкурс парична награда или (чрез своите законни представители) възмездно да се разпореди с тях. Така придобиването се случва, когато детето е било малолетно.
С такова имущество, след навършването на 14 г., непълнолетното вече лице следва да може да се разпорежда самостоятелно.
2.4. Доктрината у нас приема, че трансформацията на придобитото с труда е без значение. Това, което е получено срещу придобитите средства, попада в общия режим, изискващ попечителско съдействие[5]. Присъединявам се към възгледа, че подобно разбиране няма опора в закона[6]. Но дори и този възглед да се възприеме, той не трябва да се провежда до крайност. Трудът може да означава юридическа постъпка, която води до придобиване на права. Така, когато детето нарисува картина, тя се явява придобита с неговия труд. Означава ли това, че непълнолетният ще може да продаде картината, но няма да може свободно да разполага с получените пари? Мисля, че не: по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЛС парите следва да се явят придобити с труда на детето, иначе нормата не би имала смисъл[7]. Казаното включва и хипотезите, при които трудовите действия на детето осъществяват оригинерен състав на придобиване (преработване, присъединяване, смесване).
Казаното води до следното наблюдение. В обикновения случай, за да се стигне до „придобиване с труда“, е необходим договор, изпълнение и плащане. Например детето сключва (с попечителско съдействие) договора за участие в музикална продукция и по-късно получава възнаграждение. Когато обаче непълнолетният изработва вещ или произведение на изкуството и след това се разпорежда с тях, са налице два отделни придобивни фактически състава. Изработването води до придобиване на новата вещ от непълнолетния. Тя е придобита с труда му, както по-горе се посочи. Придобитото обаче срещу нея (например продажбата й) също се явява „придобито с труда“ на детето и с него то може да се разпорежда свободно. Т.е., налице са изработване (преработване) на вещта; разпореждане с нея и след това последващо разпореждане. Или – написване на книга, сключване на договор с издател и след това разпореждане със средствата, получени като възнаграждение. Поставя се въпросът: следва ли за първото разпореждане да се изисква попечителско съдействие? Мисля, че отговорът трябва да е положителен. Спецификите, които може да се срещнат при разпореждане със създаденото от детето, особено ако се касае до авторски права, налагат този извод. Следователно нещата се обръщат. Буквално „придобитото с труда“ – например нарисуваната от детето картина – не попада в изключението по чл. 4, ал. 2 ЗЛС. С нея то ще се разпореди с попечителско съдействие. С полученото срещу картината обаче детето ще може да разполага самостоятелно. Казаното може би буди несъгласие. Но всъщност нещата не са по-различни, когато договорът е един и непълнолетният получава плащане по него. Никой не би отрекъл, че ако детето първо сключи договор, съгласно който напише книга, за този договор следва да се получи попечителско съдействие. Няма логика нещата да са различни, ако първо бъде написана книгата и после бъде сключен договорът с издателя.
§ 3. Отношение между чл. 4, ал. 2 in fine ЗЛС и чл. 130, ал. 3 СК
3.1. Когато планираната сделка попада едновременно в хипотезите на чл. 4, ал. 2 ЗЛС и чл. 130, ал. 3 СК, може да се твърди, че е налице конкуренция между тях[8]. Свободното разполагане с придобитото от труда на непълнолетния трудно се съвместява с изискването за разрешение на районния съд. По този повод в литературата е изказано мнението, че разрешение от съда при изключенията по чл. 4, ал. 2 ЗЛС не се изисква[9].
Поддържам обратното становище поради следните аргументи. Нормата на чл. 130, ал. 3 СК е специална (освен това се явява и нов закон). Тя въвежда ограничение, което се прилага за имущество, принадлежащо на детето. Ограничението зависи само от вида имущество (то трябва да спада към една от четирите категории), но не и от неговия произход. Но доколкото въвежда допълнително изискване към основния режим, предвиден в ЗЛС, нормата на чл. 130, ал. 3 СК не дерогира чл. 4, ал. 2 ЗЛС, а двете ще кумулират действието си. Непълнолетният ще може сам (без попечителско съдействие) да сключи сделката, но следва да получи разрешение от съда. Вместо наслагване на две волеизявления (на родителя и съда) към основното (на детето), изисква се само едно (на съда).
3.2. Следва да бъде поставен въпросът, дали непълнолетният може сам да сезира районния съд. Защото би било безсмислено той да търси попечителско съдействие в процеса. Родителят винаги може да даде съгласието си за сделката. Проблемът стои именно при несъгласие на родителя. Мисля, че следва да бъде признато правото на непълнолетния сам да поиска разрешение по чл. 130, ал. 3 СК. Поначало процесуалната дееспособност е функция на материалната. После, чл. 28, ал. 3 ГПК изрично дава право на непълнолетните да водят сами делата си за спорове, произтичащи от сделки по чл. 4, ал. 2 ЗЛС. Наистина, искането за разрешение инициира охранително производство[10], а не дело за спор, произтичащ от такава сделка. Но след като в последния случай непълнолетният е процесуално дееспособен, на по-силно основание той следва да има право да поиска разрешението сам. На него ще му се наложи обаче да докаже специалната си дееспособност, т.е. да докаже, че това, с което иска да се разпореди, е придобито от труда му и че не се налага процесуалните му действия да бъдат извършени с попечителско съдействие.
§ 4. Отношение между чл. 4, ал. 2 in fine ЗЛС и чл. 130, ал. 4 СК
В литературата се предлага да се допусне възможността да бъдат извършвани безвъзмездни разпореждания от непълнолетните със средствата, които те са придобили от своя труд[11]. Това становище следва да бъде подкрепено. Може да се обсъди дали поначало забраните, предвидени в чл. 130, ал. 4 СК, да не важат за придобитото с труда на непълнолетния. В такива случаи ще бъде по-целесъобразно да се изисква отново разрешение на съда (подобно на изключението по чл. 130, ал. 4 СК), когато безвъзмездното разпореждане попада в някоя от хипотезите на чл. 130, ал. 3 СК. Съдът обаче ще следвa да провери не нуждата или очевидната полза (те очевидно липсват), а дали имуществото наистина е придобито с труда на непълнолетния.
§ 5. Дееспособност и качеството на страна по договора. Погасителна давност за вземането на непълнолетния
5.1. Възможно е да се наложи непълнолетният да упражнява различни свои права като страна по договор по чл. 4, ал. 2 ЗЛС, за които поначало се изисква дееспособност. Мисля, че следва да се признае възможността непълнолетният да извършва такива действия без попечителско съдействие. След като дееспособността е призната на „входа“ на облигационното отношение, тя следва да бъде призната и „в хода“ му. Аргумент в тази посока е и разпоредбата на чл. 28, ал.3 ГПК. Процесуалният закон предоставя специална дееспособност за споровете, произтичащи от сделки по чл. 4, ал. 2 ЗЛС. Примери за упражняване на такива права, включително сключване на последващи договори, са: приемане на изпълнение, разваляне на договор, новиране, сключване на договор за даване вместо изпълнение[12], цесия[13].
5.2. Изводът, че непълнолетният би могъл сам да упражнява правата си по договор по чл. 4, ал. 2 in fine ЗЛС, би аргументирал неприложимост на разпоредбата на чл. 115, б „е“ ЗЗД. Ако непълнолетният принципно не се нуждае от попечителско съдействие (а това се вижда и от възможността сам да предяви иск), то, дори и да не му е назначен попечител (когато това се налага), давността за вземането му не следва да е спряла. Това тълкуване, което изглежда contra legem, отговаря по-добре на целите на института на спиране на давността – да помогне на лицето, което в определен период е препятствано да защити правата си. В случая пред непълнолетния няма да е налице такова препятствие, дори и да не му е назначен попечител.
§ 6. Особености по отношение на валидността на договора
6.1. След като непълнолетният сам сключва договора, то обстоятелствата, които са свързани с волята и могат да обусловят недействителност, следва да се преценяват по отношение на него[14]. Въпросът засяга основанията за нищожност, включващи субективен елемент – заобикаляне на закона и симулация. Включват се и различните основания за унищожаемост. Следва да се отбележи, че дори и когато се изисква разрешение на съда по чл. 130, ал. 3 СК, това разрешение няма да санира евентуалния порок.
6.2. Възможността непълнолетният да заобиколи закона или да симулира не следва да се отрича. При изследването на субективния състав обаче трябва да се отчете конкретната способност на лицето да формира правнорелевантна воля по отношение на последиците, които се целят при състава на заобикалянето или симулацията. Ясно е, че тези последици са по-различни от типичния ефект на обикновената сделка по чл. 4, ал. 2 ЗЛС.
При заобикалянето на закона, доколкото се изискват две или повече правни сделки[15], е възможно другата сделка да попада както в специалния режим на чл. 4, ал. 2 ЗЛС, така и в основната хипотеза на попечителско съдействие; може да се изисква или да не се изисква разрешение от съда. Когато се оказва попечителското съдействие, за състава на заобикалянето не е задължително знанието на родителя/попечителя. Сделките ще бъдат нищожни, без значение дали родителят знае и цели настъпването на забранените правни последици. (Впрочем, това ще бъде вярно дори и когато и за двете сделки се изисква такова съдействие).
При симулацията може да се постави въпросът, дали непълнолетният има дееспособност сам да симулира. Чл. 4, ал. 2 ЗЛС му дава пълна дееспособност за сключване на посочените в закона сделки: но симулацията предполага особено, различно съглашение между страните, което – естествено – не е сред тези сделки. Получава се следният парадокс. За да бъде налице привидна сделка, трябва да е налице съгласие за симулация. Привидната сделка е нищожна, с други думи, трябва да бъде налице, образно казано, „валидно“ съглашение (за симулация), което да инвалидира сделката. (Това е нормално, защото привидните сделки са нищожни не защото законът наказва страните, а обратното – защото се съобразява с тяхната воля. Те поначало не са желали последиците им). В тази ситуация, ако се отрече възможността непълнолетният да симулира, на практика ще му бъде натрапена сделка, която той не желае.
6.3. При унищожаемостта интерес представляват тези пороци, които се интересуват от конкретните способности на страната – грешката и измамата. Нормално е, поради ниската си възраст, непълнолетният по-лесно да изпадне в грешка или да бъде измамен. По отношение на измамата следва да се отбележи, че непълнолетният може да бъде и измамващ. Ниската му възраст не го „освобождава“ от подобна хипотеза. Няма някаква „дееспособност за измама“. Така възниква следният въпрос. Възможно ли е непълнолетният да измами другата страна, но едновременно с това да не носи деликтна отговорност (дори и да са произлезли вреди), защото не е бил способен да разбира свойството на извършеното и неговите последици[16]? Въпреки че самата измама изисква умисъл, подобна хипотеза не следва да се изключва. Умисълът при измама и формирането на вина не са тъждествени и е възможно измамата да бъде целена, без да се разбират противоправните й последици. В такъв случай непълнолетният няма да носи деликтна отговорност. Такава ще носят само родителите по чл. 48 ЗЗД.
Бележки под линия:
[1] Режимът на сделките, сключвани от непълнолетни, е пренесен без изменения в Законопроекта за физическите лица и мерките за подкрепа, който се очаква да отмени съответните разпоредби в ЗЛС (Законопроектът е достъпен на http://www.parliament.bg/bg/bills/ID/44032/).
[2] На това обръща внимание Джеров, Ал. Гражданско право. Обща част. 3-то прер. и доп. изд. С.: ИК „Труд и право“, 2012, с. 151.
[3] Би могъл да няма – например при нищожност поради противоречие със закона – вж. Митев, Кр. Неоснователно обогатяване по чл. 55-58 ЗЗД. С.: Сиби, 2014, с. 202. По въпроса, дали при престация за facere основанието следва да бъде чл. 55 ЗЗД или чл. 59 ЗЗД, вж. Митев, Кр. Цит. съч., с. 52-58.
[4] За възнаграждение в натура говорят Василев, Л. Гражданско право на НРБ. Обща част. 3-то прер. и доп. изд. С., 1956, с. 166, също Таджер, В. Проблеми на гражданската правоспособност и дееспособност на ненавършилите пълнолетие. // т. LXVI, г. 1975, ГСУЮФ, 1976, с. 134. Примерът е със земеделска продукция от ТКСЗ.
[5] Василев, Л. Гражданско право на НРБ. Обща част. 3-то прер. и доп. изд. С., 1956, с. 166, Таджер, В. Проблеми на гражданската правоспособност и дееспособност на ненавършилите пълнолетие. // т. LXVI, г. 1975, ГСУЮФ, 1976, с. 126, Павлова, М. Гражданско право – обща част. 2-ро прер. и доп. изд. С.: Софи-Р, 2002, с. 257, Цанкова, Ц., Ан. Антонова, Г. Димитрова. Правно положение на непълнолетния (14-18 години). Справочник. С.: Национален център за юридическо обучение, 2009, с. 20. По всяка вероятност нашата доктрина е повлияна от съветската теория и особено при действието на втория ГКРСФСР от 1964 г. – вж. Таджер, В. Проблеми на гражданската правоспособност и дееспособност на ненавършилите пълнолетие. // т. LXVI, г. 1975, ГСУЮФ, 1976, с. 134. Проф. В. Таджер критикува възгледа за забрана на трансформацията.
[6] Таджер, В. Проблеми на гражданската правоспособност и дееспособност на ненавършилите пълнолетие. // т. LXVI, г. 1975, ГСУЮФ, 1976, с. 136.
[7] Проф. В. Таджер и проф. М. Павлова посочват като пример възнаграждения от авторски творби – Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял втори. 2-ро изд. С.: Софи-Р, 2001, с. 75, Павлова, М. Гражданско право – обща част. 2-ро прер. и доп. изд. С.: Софи-Р, 2002, с. 257.
[8] За конкуренцията на закони вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял първи. 2-ро изд. С.: Софи-Р, 2001, с. 298-300.
[9] Тасев, С., М. Марков. Гражданско право. Обща част. Помагало. Поредица Modus studendi. 7-мо прер. и доп. изд. С.: Сиби, 2013, с. 95, Малчев, М. Унищожаемост на гражданскоправните сделки. 2-ро прер. и доп. изд. С.: Сиела, 2013, с. 111. Това виждане се подкрепя и от историческото тълкуване – чл. 89, ал. 2 ЗЛС до отмяната си със СК (1968) е предвиждал, че изискването за разрешението на околийския съд не се прилага за имоти, придобити с труда на непълнолетния.
[10] Така Матеева, Ек. Семейно право на Република България. ВСУ „Черноризец Храбър“, 2010, с. 450.
[11] Проф. М. Павлова, при режима на чл. 73 СК (отм.) – вж. Павлова, М. Гражданско право – обща част. 2-ро прер. и доп. изд. С.: Софи-Р, 2002, с. 261. А проф. В. Таджер предлага забраните изобщо да отпаднат (при действието на чл. 62, ал. 3 СК (1968 г.) – Таджер, В. Проблеми на гражданската правоспособност и дееспособност на ненавършилите пълнолетие. // т. LXVI, г. 1975, ГСУЮФ, 1976, с. 125. Същевременно на с. 134 авторът посочва, че de lege lata може да се приеме становището, че забраните (по чл. 62, ал. 3 СК (1968 г.) не важат за придобитото с труда.
[12] Когато обаче непълнолетният дава своя вещ вместо изпълнение, която не е придобита с труда му, следва да се прилагат общите правила – вж. Марков, М. Даване вместо изпълнение. С.: Сиби, 2012, с. 193.
[13] Доколкото упражняването на тези права не се обхваща от хипотезата на чл. 130, ал. 3 СК или не представлява нарушение на забраната на чл. 130, ал. 4 СК. В първия случай ще следва отново да се получи разрешение от съда, макар да не е нужно попечителско съдействие. Във втория действието ще бъде нищожно – например, ако опрощаването на вземането е с дарствено намерение или се извърши дарствена цесия. За сделките, които са близки до забранените, но няма да бъдат нищожни, вж. Марков, М. Разрешението на съда по чл. 73, ал. 2 СК. // Съвременно право, 1994, № 3, с. 22.
[14] Както се сочи у Стефанов, Г. Гражданско право – обща част. С.: Софи-Р, 1995, с. 161, към двете групи сделки, които непълнолетните могат да сключват сами, могат да бъдат приложени всички основания за нищожност или унищожаемост.
[15] Аргументи за това, че е нужна повече от една сделка, вж. у Димитров, М. Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С.: Сиби, 2013, с. 199. Виждането, че правната сделка може да бъде една, в най-ново време се поддържа от Топузов, Д. Нищожност на брачния договор. С.: Сиела, 2016, с. 155, 156.
[16] Съгласно Постановление № 7 от 30.12.1959 г. по гр.д. № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС (т. 4).
