Производството за делбата на наследство

Петър Абрашев, частен доцент

(публикувана в Юбилеен сборник, издаден по инициатива на ЮФ при СУ в чест на Стефан С. Бобчев по случай неговата 50-годишна академична дейност. С., 1921)

Тъй озаглавяваме бележките си, защото намерението ни е, главно, да се занимаем с характера на това производство. Напоследък се проявява един жив интерес в средата на българските юристи именно към тоя въпрос.

Въпросът за характера на казаното производство представлява значителна важност. Правилното разрешение на тоя въпрос се свързва не само с научен, но и практически интерес.

Привържениците на мнението, че по действащия у нас закон производството за делбата на наследство е охранително, се изказват решително за допустимостта на това производство само в два случая: „или когато няма спор по същество (чл. 1184 ЗГС¹), или когато не може да има спор, защото той е окончателно разрешен между страните с влязло в законна сила решение (чл. 1192 ЗГС^2,3)“.

Според привържениците на тоя възглед в производството за делбата на наследство, като в охранително, не би могло да се слуша и търпи никакво оспорване. Изключение би могло да се допусне само за явно несъществени, явно несъстоятелни оспорвания, като „напр. оспорването делбата по право на първородство“, което оспорване, не бидейки „правно и релевантно“, трябвало да остане без „правен ефект“⁴.

Привържениците на възгледа, че „делбата по нашия закон била уредена като охранително производство“, се основават главно на две съображения: 1) че ако законодателят би искал да направи от производството за делбата на наследство състезателно производство, „той би превел чисто и просто съответните текстове на френския C. civil и Code de procedure civile“ и 2) че законодателят „системно бил изпуснал всички наредби от френското законодателство, които уреждат производството по съдебната делба като състезателно“⁵. При заимстването правилата за делбата на наследство от френския C. de procedure civile, „нашият законодател не бил усвоил текстовете на чл. чл. 966 и 967 C. de pr. civ., а също и текста на чл. 838 C. civil“ – разпоредби, с които се уреждат въпросите: как се завежда искът за делба на наследство; ако има заведени две дела за подялба на същото наследство, коя от двете подадени искови молби ще трябва да се счете за редовен начален акт на процеса за делбата, и най-сетне, в зависимост от това – липсва или има спор по същество върху правото на съделителите, дали производството по делбата ще се разглежда по съкратен или по обикновен ред⁶. Освен това нашият законодател „не бил усвоил и текста на чл. 969 С. de pr. civ., в който изрично се говори за постановяване решение по молбата за делбата и за назначаването със същото съдия-извършител на делбата и един нотариус, а е бил нарекъл в чл. 1187 ЗГС⁷ издавания по молбата за делба на наследство и по назначаването съдия–извършител на делбата акт определение, а не решение“⁸.

С тия изменения, направени при заимстването на правилата за делбата на наследство от френското законодателство, ясно била се изразила волята на нашия законодател да направи от производството за делбата едно чисто охранително производство. И според привържениците на това мнение Върховният касационен съд с юриспруденцията си от 1904 г., а с него заедно и ония, които намират, че с тая юриспруденция „се е направила една крачка напред към използването и разумното приложение на въведения в съдопроизводството институт за делбата на наследство, са спомогнали да се създаде почва за отричане на основни правни положения и за флагрантно нарушение наредбите на Закона гражданското съдопроизводство и за едно смешение на понятията“⁹.

По делбата на наследства ние сме се изказали на друго място¹⁰. Тук считаме за нужно само да допълним казаното и да поясним онова, което би се оказало неясно. Във всеки случай, нямаме намерение да полемизираме. Не се касае за удовлетворение на една амбиция кой ще вземе връх в спора, а да се дойде до истината. Въпросът е такъв, че, колкото и да се представлява никому ясен и лесен за разрешение, той все пак търпи и може да търпи в разрешението си особени мнения. Нескромно е, най-на малка страна, да се говори за „създаване почва за отричане основни правни положения и за флагрантни нарушения“ и т.н. от страна на тия, които поддържат едно мнение, за сметка на ония, които са на друго мнение.

***

Преди всичко, ние си поставяме следния въпрос: защо българският законодател, който почти изцяло е усвоил постановленията на руския Устав за гражданско съдопроизводство, не е възприел от тоя устав и правилата за делбата на наследство? Истина е, че делбата на наследствен имот по руския устав представлява един непрактичен процесуален институт. Използването му предполага абсолютна липса на какъвто и да е спор между сънаследниците. Даже и след започване на производството, чрез давани, без да бъдат искани, срокове законодателят се стреми да доведе страните до „полюбовна делба“¹¹. Но нима и тези, които поддържат, че по действащия у нас закон делбата на наследство става по охранителен ред, не ограничават крайно допустимостта й, обуславяйки я с това: „или да няма спор, или, ако е имало, да е бил разрешен вече с влязло в законна сила решение“? А между туй, с усвояването правилата за делбата от руския устав нашият законодател щеше да изрази ясно и положително, щеше да подчертае волята си да направи от подялбата на наследството по съдебен ред едно охранително производство. Делбата на наследство (Раздел наследства – ст. 1409-1422) е поместена в книга четвърта от руския устав – книга, озаглавена „Судопроизводство охранительное“. Нашият законодател обаче не е пожелал да възприеме по предмета правилата от руския устав. Но не само това. Той никъде не е счел за нужно да помене за „охранителен ред“, да нарече това или онова производство „охранително“. В нашия закон липсва отдел с наименование „охранителни производства“. Под наименованието „Разни производства“, в част втора на ЗГС, съставителите на закона са включили производства като тия „за помирителния съд“ и „за искане възнаграждение за вреди и загуби от длъжностни лица“, които в руския устав не са между охранителните, а между тия, отнесени към „отклоненията от обикновения ред на гражданското съдопроизводство“. Тъй че от мястото, което е отделил нашият законодател за производството по делбата на наследство, не може да се заключава за волята му да направи от него едно охранително производство.

Впрочем съставителите на Закона за гражданското съдопроизводство, които, както изглежда, са познавали добре руския процесуален закон, са имали един твърде весък [сериозен, солиден, бел. ред. В. П.] мотив, за да не възприемат от руския устав правилата за охранителните производства. Как биха възприели те от руския устав делбата за наследство като охранително производство, когато самите руски автори признават това производство за „сходно с исковото“ състезателно производство¹² и намират, че подготовката и разглеждането на същото производство почиват по-скоро на начала на състезателността, отколкото на тия на охранителността?¹³

От всичко, наведено по-горе, ние заключаваме, че нашият законодател съзнателно е отминал охранителните производства в руския устав, съзнателно е възприел правилата за делбата на наследство от френския С. de procedure civile, по който закон това производство е състезателно, и че той не е мислил, с внасянето на едни или други изменения в възприеманите правила, да направи в нашия закон от производството за делбата едно охранително производство. Ние имаме достатъчни данни, за да поддържаме, че съставителите на ЗГС са разбирали охранителността в производствата (juridiction gracieuse) тъй, както тя се разбира във Франция, а не тъй както са я разбирали съставителите на руския устав, а особено както тая охранителност се разбира днес у нас. Тоя възглед на съставителите на ЗГС е изразен ясно в едно определение от общото събрание на Върховния касационен съд, на което ще се спрем по-долу.

***

Нека разгледаме сега измененията, направени при заимстването на института за делбата от френския закон, които се сочат като доказателство за охранителния характер на производството за делбата на наследство по нашия закон.

Истина е, че нашият законодател не е възприел текстовете на чл. 966 и чл. 967 от френския С. de procedure civile. Обаче тоя факт ни най-малко не може да тежи върху разрешението на въпроса дали производството за делбата по нашия закон е охранително или състезателно. Съставителите на ЗГС не са усвоили текстовете в чл. 966 и чл. 967 С. de procedure civile по тая проста причина, че по възприетата от нашето гражданско съдопроизводство система на завеждане и подготовка на исковете, която коренно се отличава от френската¹⁴ с нейните avoues-та, няма решително никакво значение кой от сънаследниците би се оказал „la partie la plus diligente“ при завеждането на иска; че, по възприетата от [Закона за] гражданското съдопроизводство система, не може да има съмнение, че при двама ищци за подялба на наследство по отделни искови молби, ще се счита за по-рано заведено дело онова, по което исковата молба е постъпила по-рано в съда. Във френския С. de procedure civile чл. 967 има своето значение, защото avoue-то на ищеца, молбата на когото би постъпила по-късно в съда, не ще има право на предвидените в закона възнаграждения.¹⁵

Никак не може да се извади аргумент за волята на законодателя да даде на производството за делбата на наследство характер на охранителност и от това, че съставителите на закона не са възприели текста на чл. 969 С. de procedure civile, в който се говори за постановяването решение по молбата за подялбата във връзка с чл. 823 С. civil, от който текст пък законодателят възприел само втората половина в чл. 1186 ЗГС.¹⁶ Веднъж подчертал, че производството за делбата на наследство се започва по „иск, предявен от който и да е от заинтересуваните“ (чл. 1184, ал. 2 ЗГС); веднъж указал, че по тоя иск се издава „определение“, с което се допуска делбата и назначава член-извършител на подялбата (чл. 1187 ЗГС), и че производството се завършва с „решение“, с което се утвърждава разделителният протокол, законодателят, според нас, е счел за излишно да свързва съда с разглеждането на делото ту по обикновен, ту по съкратен ред, в зависимост от това дали е бил или не е бил възбуден спор по същество за правото на съделителите. С указването, че производството за делбата се води по „исков“ ред, законодателят, струва ни се, е указал достатъчно ясно и на това какъв е характерът на това производство и кой е съдопроизводственият ред, по който то трябва да се води.

Допустимо е, че в чл. 1187 ЗГС погрешно е преведено френското „jugement“ с термина „определение“. Възможно е също, с цел да не употреби един и същ термин два пъти, законодателят да е нарекъл съдебния акт, с който се допуска подялбата, „определение“ (чл. 1187 ЗГС), а оня, с който се утвърждава разделителният протокол, „решение“¹⁷.

Всичко това е тъй. Но ако върху това може да има спор, върху едно не може да има такъв, нито даже съмнение, а именно, че съставителите на гражданското съдопроизводство не са се решили да назоват производството за делбата на наследство „охранително“, нито да озаглавят самата втора част в гражданското съдопроизводство, в която е включено това производство, като отдел за „охранителни производства“.

***

Но как са схващали съставителите на ЗГС различието между охранително и състезателно съдопроизводство? Какво са разбирали те под охранително и състезателно производство? Няма мотиви към закона, за да намерим отговор на тоя въпрос, отговор, който, струва ни се, най-много би спомогнал за правилното разрешение на питането, е ли или не е охранително производството за делбата на наследство.

Наскоро след влизането на ЗГС в сила Върховният касационен съд, в общо събрание, е бил натоварен, въз основа на Закона за устройството на съдилищата, да се произнесе „трябва ли или не трябва да се събира съдебно мито по исковете за подялба на наследство“. С определението си № 1/1893 г. Върховният касационен съд е отговорил на тоя въпрос и е установил еднообразна практика, като е определил, че „мито съдебно по искове за дела на наследство не трябва да се взема, защото производството по тая делба е охранително“.

За нас това определение на касационния съд, което, в скоби казано, има задължителна сила за съдилищата, е от голяма важност, защото в него са се отразили съжденията и възгледите не само на първите български магистрати юристи, но и на съставителите на ЗГС върху въпроса кое производство требва да се счита охранително и кое състезателно.

В първия мотив на своето определение Върховният касационен съд приема, че „във втората част на [Закона за] гражданското съдопроизводство, под заглавие „разни производства“, се третират правилата, които трябва да се следват при тия производства, от които повечето са охранителни“ и че едно от охранителните производства било и това по иска за делба на наследство. И, повидимому, с цел да не остави в съдилищата съмнение защо приема, че искът за делбата на наследство се води по охранителен ред, ВКС намира за нужно да се изкаже ясно и положително какво трябва да се разбира под охранително и под състезателно производство. „При охранителните производства (juridiction gracieuse), казва ВКС, няма нито спор, нито пък ответник, а решенията, които издава съдът по тия искове, нямат силата по пресъдено нещо. Напротив, по исковото състезателно съдопроизводство (juridiction contentieuse) съдът е длъжен да разрешава спорните въпроси, които му се поднасят, след като изслуша страните или след като те са били редовно призовани… Сезиран съдът с иск по състезателно производство, на издаденото решение се придава сила на присъдено нещо (autorite de la chose jugee), когато решенията, издадени по охранителни производства, нямат тази легална презумпция и следователно заинтересованото лице може на общо основание да си заведе иск пред съдилищата за разрешение на спорния въпрос“.

От приведените мотиви от определението № 1/1893 г. ОС се вижда, че касационният съд е разбирал различието между охранителното и състезателно производства тъй, както го разбира доктрината и практиката във Франция. При juridiction gracieuse по френското процесуално право „няма нито спор, нито ответник“ по тая проста причина, че няма процесуално отношение, което да свързва две страни, няма граждански процес. Затова и деятелността на съда по тая юрисдикция изключва призоваването на страните и тяхното изслушване, защото тая деятелност се извършва не в съдебно, а в разпоредително заседание.¹⁸ Твърде понятно е, че издаденият съдебен акт от съда при тия условия не може да встъпи в законна сила. С изменение на обстоятелства издалият такъв съдебен акт съд може сам да го измени и отмени. Същото може да стори съдът дори и тогава, когато „той би добил по-късно по-добри осветления върху обстоятелствата, при които е бил издаден съдебният акт“¹⁹.

От казаното става явно, че в цитираното определение ВКС е прокарал съвършено правилно различието между охранителното и състезателно производства; става явно обаче и това, че касационният съд, по прокараното от него самия различие, съвършено неправилно е отнесъл производството за делбата на наследство към „категорията на охранителните производства“. Изтъкнатите от касационния съд признаци на охранителността на едно производство съвършено не подхождат под характерните черти на производството за делбата на наследство.

Производството за делбата на наследство е производство по иск за делба на такова. От чл. 1184 и чл. 1192 ЗГС се вижда ясно, че производството за делбата на наследство има за свой начален акт искова молба, подсъдността на която изрично се определя в чл. 161 ЗГС.²⁰ Ние считаме за излишно да се обясняваме тук що е иск и що е съдебна защита на право по исков ред.²¹ Във всеки случай съставителите на закона не са могли да не знаят що е „иск“ или да не знаят, че възприетият от френското законодателство action en partage d’une heredite е старият класически смесен иск actio familiae erciscundae, в който юридическото отношение между ищеца и ответниците, останалите сънаследници, има за цел, като признае съдът правото на собственост на всички сънаследници, по силата на наложеното им от самия закон задължение да се разделят, щом това поиска един от тях, да отдели всекиму припадащото му се.²² Касационният съд съвсем неправилно противопоставя в цитираното определение № 1/1893 г. на „исковото състезателно производство“ „исково охранително производство“. „Исково охранително производство“ няма и не може да има. Може да става реч за „исково състезателно производство“ и то не само защото искът се произвежда и трябва да се произвежда по състезателен ред, но и защото има самостоятелни частни производства, които, макар и същински състезателни производства, нашата практика счита за охранителни съвсем погрешно, тъй като в тях има ответник, има и спор, който се разрешава в съдебно заседание с призоваване на страните, за да бъдат изслушани обясненията им.²³

Изцяло производството за делбата на наследство, от започването му до изчезването му от съдебния мир, говори красноречиво за своята състезателност. Обстоятелството, че не се събира съдебно мито по тоя иск, не може да има никакво значение. Понастоящем държавата събира съдебни мита и по производства, които действително са охранителни, както това е по молбите за издаване на изпълнителен лист по чл. 14 от Закона за заповедното съдопроизводство. Важното е, че в производството за делбата на наследство всичките негови стадии: на подготовка, на слушане и на постановяване заключителния акт, бил той определение (чл. 1187 ЗГС) или решение (чл. 1199 ЗГС^24,25), почиват на началата на състезателността. Най-сетне, ако толкова е нужно да мине производството за делбата на наследство за охранително, това трябва да стане по надлежния ред, защото с нищо и по никой начин не биха могли да се заличат характерните черти на състезателност в това производство без намесата на законодателната власт. Даже когато бихме успели да изгоним веднъж завинаги всякакъв, дори и най-голословният и несъстоятелният, спор по същество за правото из производството за делбата на наследство, не бихме могли и не ще можем да изгоним споровете върху начина на разделянето, върху дяловете, споровете по привнасяния, спорове, които, според нашето дълбоко убеждение, не могат да бъдат разрешавани от съда, освен по състезателен ред.

***

Ние ще поставим още един въпрос и с него ще свършим. Ние се питаме, без да се страхуваме, че ще ни обвини някой в „отричане основни правни начала“ и във „флагрантно нарушение ясните разпоредби на закона“, трябва ли, т.е. практично ли е и полезно ли е за отечественото правосъдие, да се поддържа изказаният от Върховния касационен съд в определението му № 1/1893 възглед за охранителността на производството за делбата на наследство, възглед, който от 1904 г. насам Върховният касационен съд, очевидно, не е наклонен да поддържа?

Ако се приеме, че производството за делбата на наследство е охранително производство, ще трябва да се приемат и всичките последствия от това решение на въпроса. „Искът“ за делба на наследство ще трябва да се счита допустим в редките, изключителни, бихме казали, случаи, когато „или няма спор, или спорът е вече разрешен с влязло в законна сила решение“. При повдигането на какъв да е спор по същество за правото на наследниците, производството по делбата ще трябва да се прекратява и да се предоставя на страните да разрешат спора си с друго състезателно производство. Едва ли може да има съмнение, че с вмъкването производството за делбата в тесните рамки на охранителните производства институтът за делбата на наследство по съд би станал твърде рядко употребим, за да не кажем – излишен. При нашите нрави, при нашата слабост към евтините, към ефектните в момента победи в процеса, може с положителност да се каже, че едва ли ще се случи иск за подялба, в производството по който да не се възбуди един, какъв да е, спор по същество върху правото, за да се стигне до прекратяването на едно производство и даването живот наново, тоя път вече квалифицирано „исково състезателно производство“. И питаме се ние, ако възтържествува възгледът, че „исковото производство за делба на наследство“ е охранително производство, какво ще спечели и въобще ще спечели ли родното правосъдие?

Напоследък особено много се говори и пише за „нови ваяния“ в правото. Не знаем, към кои „ваяния“ трябва да се отнесат енергичните отстоявания характера на производството за делбата на наследство като охранително. Едно знаем – че е безусловно вредно да се умножават процесите. Затова нам е и непонятно защо би било нужно да се прокара производството за делбата на наследство като охранително и да се тласкат страните към нови процеси, когато, ако би се признало същото производство за състезателно, биха се ликвидирали в същото производство и споровете по същество. По това как би трябвало да се действа в производството за делбата на наследство, при спорове по същество за правото на сънаследниците, ние сме се изказали на друго място²⁶ и за това излишно е тук да се повтаряме. Ще прибавим само, че ако се приеме производството за делбата на наследство като охранително, нашите съдилища ще се видят обременени с нови процеси не само в случаите, когато искът за делбата би бил прекратен поради възбуден спор по същество за правото, но и в други случаи. Приеме ли се, че производството за делбата на наследство е охранително, трябва неизбежно да се приеме и това, че съдебният акт, както тоя, който е допуснал подялбата, тъй и оня, с който е утвърден разделителният протокол, не встъпва в законна сила; че страните в процеса за подялбата не са свързани със силата на пресъдено нещо в тоя процес и че съдът по молба на заинтересуваните би могъл да изменя и да отменява своите актове с изменящите се обстоятелства, или „с по-доброто добито осветление на обстоятелствата“, при които е била допусната и свършена делбата“²⁷. Но ако би се видял прекалено либерален тоя възглед даже и на ревнителите на признаването производството за делбата на наследство за охранително, то тям не може или не би могъл да се види такъв и възгледът, че страните, участвали в един процес за делба, процес, завършен окончателно, са свободни да поискат наново разрешаване на въпроса по състезателен ред, положение изрично узаконено в руския Устав за гражданското съдопроизводство. (ст. 1420; какъвто текст се запазва и в проектоустава от 1900 г. ст. 1899) и изрично възприето от Върховния касационен съд в определението му № 1/1893 г.

Бележки под линия: