Арбитражът – възможност или риск?

I. Въведение

Още от дълбока древност, при възникването на даден спор, хората са търсили помощта на трето, незаинтересовано от спора лице, което да го разреши. Със засилването на държавната власт постепенно този арбитражен способ за разрешаване на спорове бил монополизиран от държавата, вследствие на което започнало развитието на гражданския процес.

Предимствата на арбитража го превръщат в желан способ за разрешаване на спорове и в наши дни. Като алтернатива на държавните съдилища, арбитражните институции приемат за разглеждане все повече дела. Разбира се, арбитражът има и своите недостатъци, които дават път на редица злоупотреби, водещи до създаване на неточно обществено мнение за същността на този способ за разрешаване на спорове. Предимствата и недостатъците на арбитража трябва да бъдат разгледани детайлно, за да се разсеят множеството битуващи в обществения живот заблуди и за да се предизвика широка дискусия в юридическата общност относно определени въпроси, чиито отговори са от съществено значение за подобряването на арбитражните производства, респективно повишаването на правната сигурност.

Българската правна книжнина е бедна на трудове, посветени на арбитража. Този факт отваря значителна пропаст пред изучаващите право и практикуващите юристи, която може да бъде преодоляна по три начина. На първо място стои възможността за ползване на чуждестранна литература, която е относително обилна. До голяма степен принципите на арбитража и производствата са аналогични в почти всички икономически развити държави, което улеснява тяхното усвояване посредством чуждестранна литература. Това е така поради международните актове, обхващащи материята на арбитража, като например Законът Модел за международен търговски арбитраж на UNCITRAL (въз основа на който е разработен и българският Закон за международния търговски арбитраж). На второ място, особено за студентите по право, начин за по-задълбочено запознаване с арбитража представляват престижните състезания с международно участие, които се провеждат ежегодно в различни държави. На тези форуми студентите имат възможността да видят практически как действа арбитражът и да разширят своите познания, надскачайки националната правна система.

Примери за такива състезания са:

• Състезанието по международен търговски арбитраж Willem C. Vis – https://vismoot.pace.edu/

• Състезанието по международен инвестиционен арбитраж FDI Moot – http://www.fdimoot.org/

• Състезанието по международен инвестиционен арбитраж FIAMC – http://www.investmentmoot.org/

На последно място, юристите могат да се запознаят със същността и принципите на арбитража чрез посещаване на организираните курсове към престижните арбитражни институции у нас и в чужбина, които се провеждат на живо или онлайн.

Разбира се, използването на чуждестранна литература и участието на състезания предполага високо ниво на владеене на съответния език. За съжаление, едва в последното десетилетие се наблюдава превъзмогване на проблемите, провокирани от слабото владеене на чужди езици, които затрудняват юридическата общност. Малкият обем на специализираната литература и до голяма степен провокираната от липсата на качествено езиково образование в юридическите факултети езикова бариера водят до ограничено познание или илюзия за знание за арбитража у мнозина, което респективно става причина за успешното прокарване на редица недобросъвестни практики, опетняващи този способ за разрешаване на спорове. Следователно темата за арбитража трябва да се разглежда както в светлината на юридическото образование, така и на практиката, която е призвана да ограничава лошите явления и да преодолява недостатъците на правната система. Разглеждането в тази светлина на предимствата и недостатъците на арбитража е едно добро начало.

II. Предимства на арбитража

1. Бързина

Претовареността на държавните съдилища предопределя невъзможността за спазване на разумни срокове при решаването на гражданските дела. В динамичните търговски отношения загубата на време е равносилна на загуба на пари. Ето защо, търговците се обръщат към арбитражните институции за разрешаването на възникналия спор в най-кратки срокове.

Средно арбитражните производства са с продължителност между 6 и 9 месеца. Това е значително по-кратък срок, в сравнение с държавните производства, които могат да продължат няколко години.

Освен това, възможността от допускане на грешки от държавните съдълища е ограничена чрез инстанционния контрол на делата. Тази гаранция обаче е свързана със значително забавяне във времето. За сметка на това, арбитражните решения по правило не подлежат на инстанционен контрол (има и държави, в които се допуска инстанционен контрол върху арбитражните решения – например Великобритания), съответно спорът се разрешава окончателно в по-кратки срокове. Разбира се, липсата на инстанционен контрол крие и известни рискове, които ще бъдат разгледани на друго място.

2. Качествено разрешаване на спора

Безспорно юридическата квалификация на българските съдии е висока, но в определени случаи познаването на материалното и процесуалното право не е достатъчно. Самата специфика на спора понякога предполага, че той може да бъде разрешен по-добре от лице, което има задълбочени познания в съответната индустрия/бизнес. Така например строителните спорове все по-често се отнасят за разглеждане от арбитраж, съответно арбитрите са лица със задълбочени правни, но и технически познания. Тъй като страните могат да изберат арбитър/ри, които да не са юристи (което е рядкост и повечето арбитри в престижните арбитражни институции са високо квалифицирани юристи), това предполага и съответната възможност за по-прецизно разрешаване на спора, което би удовлетворило страните в по-голяма степен.

Същото се отнася и до процесуалното представителство, което пред държавните съдилища е ограничено от разпоредбите на ГПК. В арбитражното производство няма изискване процесуалният представител да упражнява адвокатската професия или въобще да има юридическо образование. Аргументите са същите – задълбочените познания в определена област могат да спомогнат за по-добрата защита на интересите на страната. Отделно – самата страна следва да разполага с пълна свобода за избор на процесуалния си представител с оглед адекватна защита на интересите й в процеса – като е напълно възможно в определени спорове такава защита да бъде осъществена от лице, което не е адвокат, а в някои индустрии – дори неюрист.

3. Разноски

Съгласно тарифите на повечето арбитражни институции, размерът на арбитражната такса намалява прогресивно с увеличаването на цената на иска. Поради това може да се достигне положение, при което таксата, която трябва да бъде заплатена за разглеждането на дадено дело, да бъде по-ниска от държавната такса, събирана от съдилищата като първа инстанция.

Необходимо е да се направи уточнение, че по делата с нисък материален интерес, арбитражната такса е по-висока от държавната за първа инстанция. Така например по тарифата на АС при БТПП арбитражната такса е по-ниска от държавната за първоинстанционния съд при дела с цена на иска над 125 000 лева. От това обстоятелство се ползват предимно търговци, които търсят бързото и по-евтино разрешаване на спорове с голям материален интерес.

4. Обективност

В сферата на чуждестранните инвестиции, арбитражът играе особена роля. Често инвеститорите търсят гаранции срещу възможността при бъдещ спор те да не получат обективно решение, особено когато ответникът е самата държава. За да се избегне ситуация, при която държавата трябва да осъди сама себе си, което влече голяма вероятност за пристрастие на съда, такива спорове най-често се отнасят за разрешаване в дадена арбитражна институция. Такава институция е например Международният център за разрешаване на инвестиционни спорове (ICSID) със седалище във Вашингтон – https://icsid.worldbank.org/apps/ICSIDWEB/Pages/default.aspx , в който понастоящем има няколко висящи дела срещу Република България, свързани с твърдяно нарушение от държавата на стандартите за третиране на съответните ищци – чуждестранни инвеститори.

С оглед останалите предимства на арбитража, той остава най-разумният способ за разрешаване на такива спорове. Следователно може да се твърди, че наличието на престижни арбитражни институции в дадена държава и включването на клаузи за арбитраж в съответните двустранни спогодби между държавите за насърчаване на инвестициите (bilateral investment treaties) водят до подобряване на инвестиционния климат.

5. Стабилност на решението

Изпълнението на арбитражното решение е осигурено както от вътрешното право на страната, така и от международни актове, действащи на територията на редица други държави. Такъв акт е например Нюйоркската конвенция, която се прилага при изпълнението на едно арбитражно решение, издадено в друга държава – страна по конвенцията.

Приложението на тази конвенция повишава значително ефективността на арбитражното решение, респективно правната сигурност. Освен това, то улеснява страната, в чиято полза е решението. С оглед бързите темпове на развитие на международната търговия, възможността за безпрепятствено изпълнение на арбитражните решения в други държави е причината, поради която множество български и чуждестранни търговски дружества, извършващи международна търговия, се насочват към арбитражните институции.

6. Гъвкавост на производството

Арбитражните производства предлагат редица възможности пред страните, които са немислими в производствата пред държавните съдилища. На първо място това е възможността за избор на език. Страните по спора могат да изберат на какъв език ще се проведе производството. Това включва езика на арбитражните заседания, на изготвяне на различните документи и на арбитражното решение.

Разбира се, тази възможност е свързана на първо място с квалификацията на арбитрите. Всяка престижна арбитражна институтция предлага списък с висококвалифицирани арбитри, които владеят различни чужди езици и могат да проведат производството на избрания от страните език.

Освен това страните могат да определят как да се проведе самото производство. Например, те могат да изберат свидетели да не бъдат изслушвани, а доказването да се извърши единствено посредством писмени доказателства.

Друго предимство е и възможността за избор на приложимо право. Такава възможност, разбира се, е налице и в производството пред държавни съдилища. В арбитража обаче фактът, че страните посочват арбитър им позволява да изберат лице, което познава съответното чуждестранно право (вместо съдържанието на това чуждестранно право тепърва да се установява и проучва в хода на производството). Тази възможност се свързва още веднъж с квалификацията на арбитрите, но, както беше отбелязано, повечето арбитри в престижните арбитражни институции са юристи, с познания както в областта на вътрешното право, така и в областта на дадена чуждестранна правна система.

Наред с това е необходимо да се отбележи, че арбитражните съдилища не са обвързани със задължителната практика на Върховния касационен съд. По този начин се спазва принципът арбитрите да не бъдат ограничавани при решаването на делата. Отделен е въпросът за задължителната арбитражна практика на арбитражните институции и какви биха били последиците за решение, което арбитърът е издал в противоречие с тази практика. По-логично изглежда разбирането, че задължителната практика на арбитражната институция има значение само в отношенията между нея и самия арбитър, като неспазването на тази практика може да доведе до последици само в тези отношения, но то не би следвало да влияе по никакъв начин на арбитражното решение (доколкото държавният контрол върху арбитражното решение не е инстанционен контрол за правилността на решението). Любопитно за разглеждане е и положението, при което арбитражната практика е в точно обратния смисъл на задължителната практика на ВКС. Такова противоречие например е налице по въпроса, дали при прехвърляне на вземане по договор с арбитражна клауза, арбитражната клауза има действие в отношенията между цесионера и длъжника. Трайната практика на ВКС е в смисъл, че арбитражната клауза няма действие в отношенията между цесионера и длъжника, докато практиката на АС при БТПП например е диаметрално противоположна, като е налице и прието решение на арбитражната колегия в този смисъл – http://www.bcci.bg/resources/files/reshenieKolegiaNo1.pdf Такива колизии между практиката на ВКС и съответните арбитражи са силно нежелателни, особено по въпроси, които се отнасят до наличието или липсата на арбитражна компетентност (доколкото липсата на валидно арбитражно споразумение между страните е основание за отмяна на арбитражното решение по чл. 47, т. 2 от ЗМТА).

Интересна също така е и възможността на арбитражните съдилища да се произнасят по чисто фактически спорове (например спор относно количеството или качеството на доставена пшеница, без този спор да включва осъдителен иск), каквито държавните съдилища могат да разглеждат само в предвидените от закона случаи.

II. Недостатъци на арбитража

1. Злоупотреби с арбитражната клауза

За да бъде разрешен един спор от арбитраж, трябва да е налице арбитражно споразумение, което най-често се среща под формата на арбитражна клауза (т.е. арбитражно споразумение в договор относно евентуални бъдещи спорове между страните). Тъй като арбитражът е извънсъдебен способ за разрешаване на спорове, двете страни трябва да са изявили съгласието си възникналият между тях спор да се разгледа от арбитраж.

Често на практика се правят опити един спор да бъде отнесен за решаване от арбитраж, без една от страните да е изявила съзнателно воля за това. Така например арбитражната клауза нерядко се включва в общи условия, най-често към договори за предоставянето на комунални услуги. Освен това в правилниците на все повече роящите се арбитражни институции се включват разпоредби, уреждащи конклудентното сключване на арбитражно споразумение при абсолютно пасивно поведение на ответника. Тези практики са свързани с превратно тълкуване на нормативния акт, уреждащ арбитража (ЗМТА) или с формулиране на арбитражни правила в откровен разрез със закона.

Обратно на ширещото се обществено мнение, механизмите за защита срещу злоупотребите с арбитражната клауза са предвидени в закона (чл. 47 ЗМТА) и осигуряват пълноценна защита, когато обаче са използвани навреме.

Всъщност, идеята един спор да се разреши от трето, незаинтересовано от спора лице, се опорочава, при това точно в обратния смисъл – спорът да бъде решен от едно трето лице, което обаче има интерес решението да е в полза на една от страните. С оглед възможността за лесно създаване на арбитражна институция, се появява и практиката различни дружества, предоставящи услуги, да създават арбитражни съдилища към които да отнасят споровете със своите клиенти. Като контрамярка срещу такива злоупотреби се налага идеята да бъдат изключени от обхвата на арбитражните производства потребителските спорове, с цел преустановяване на недобросъвестните практики и по-голямата защита на потребителя. Друга идея, която не е толкова радикална, цели въвеждането на изискване за обособяването на арбитражното споразумение на отделен от договора/общите условия материален носител, за да може потребителят винаги и по-лесно да се запознае с предложението на търговеца един бъдещ спор да се разреши от арбитраж и ако не желае това, респективно да отклони предложението, което не може да се случи на практика, когато арбитражната клауза е включена в общите условия. Възможно е и нормативно да се забрани сключването на арбитражно споразумение преди възникването на съответния спор между потребителя и търговеца.

2. Едноинстанционност и стабилитет на арбитражното решение

Както беше посочено, арбитражното производство е едноинстанционно. Това е предимство с оглед бързината на производството, но може да бъде разглеждано и като недостатък. Независимо от високата си квалификация, арбитрите могат да допуснат грешка (фактическа или правна) при решаването на даден спор. Поради тази причина законодателят е предвидил възможност страната по спора, която твърди, че арбитражното решение е порочно, да отнесе въпроса към Върховния касационен съд. Следва да се подчертае обаче, че контролът, който ВКС упражнява, не е контрол по същество, съответно неправилните фактически или правни изводи на арбитражния състав/решаващия орган сами по себе си не обосновават отмяна на арбитражното решение. Съответно, уговарянето на арбитраж неминуемо води до риск страната да се окаже окончателно обвързана от неправилно арбитражно решение.

Важно е да се уточни, че арбитражното решение не може да бъде квалифицирано като нищожно. То може да бъде единствено отменяемо, но след изтичане на предвидения в ЗМТА шестмесечен преклузивен срок решението се стабилизира и не може да бъде отменено. Поради тази причина е възможно един неарбитрируем спор да бъде решен окончатално чрез арбитражно решение, което не е било атакувано пред ВКС в посочения срок. Такъв случай например е предмет на обсъждане в Решение № 151 ОТ 19.06.2012 Г. ПО ГР. Д. № 553/2011 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.

3. Липсата на държавно-властнически правомощия

Обективността е едно от основните преимущества на арбитража. Като частноправен способ за разрешаване на спорове обаче, арбитражът не притежава власт, с която може да упражнява принуда в производството за установяване на обективната истина. Така например, всички свидетелски показания се извършват при режим на довеждане от страните (а не при режим на призоваване). Арбитражът не разполага със санкционни правомощия спрямо трети лица, ако например откажат да представят определен документ, намиращ се у тях.

Разбира се, с оглед спецификата на разглежданите дела, които са предимно с търговскоправен характер, този недостатък не е толкова осезаем, доколкото правилата на доказателствената тежест представляват достатъчен стимул за страните сами да проведат съответното доказване чрез разполагаеми доказателствени средства.

4. Риск от практическа неравнопоставеност на страните

Не е изключена възможността една от страните по спора да бъде значително по-силна икономически. Това би създало проблеми, свързани с равнопоставеността при разглеждането на спора, респективно проблеми за арбитражния съд, комуто е възложено неговото разрешаване.

Това е проблем, който най-често се преодолява посредством правилника на дадената арбитражна институция, който да ограничава възможностите за шиканиране на производството и установяването на действителното положение между страните.

III. Изводи

Поглеждайки отвъд националната ни правна система, можем да установим, че арбитражните съдилища ще бъдат все по-предпочитани за разрешаване на спорове предимно от търговците. Този факт прави арбитража изключително важен за икономическото развитие на всяка страна. Следователно проблемите, свързани с арбитражните производства трябва да се наблюдават и да се изследват внимателно. Прибързаната промяна на нормативната уредба, свързана с ограничения, въвеждането на регулаторни режими или завишен съдебен контрол е не само нежелателна, но би била и изключително вредна. Осмислянето на основните принципи на арбитража чрез предизвикването на широка дискусия е най-добрият начин за преодоляване на проблемите и негативните ефекти, които се явяват в практиката. Важността на арбитража за всяка правна система предопределя необходимостта от установяване на положителна обществена нагласа към този способ за разрешаване на спорове и свеждането до минимум на възможностите за злоупотреби.