Автор: КАМЕЛИЯ ГЕОРГИЕВА ДИШЛЯНОВА

Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”

Основания за касационна допустимост

От самата си поява касационното обжалване е замислено като поредния елемент в механизма за защита на накърнените граждански права, приоритетна цел на който е да даде на правните субекти онова чувство за справедливост и сигурност в техните правоотношения, към което те изконно се стремят. Ето защо на касационното обжалване са присъщи всички идеи и принципи, върху които е стъпило гражданското правосъдие – свободен достъп, процесуална икономия, равенство, състезателност, но най-вече ефективна защита на накърненото субективно право.

Като всеки отделен правен институт, то се характеризира и със собствените си отличителни черти. Сложното в случая е, че те трудно могат да бъдат откроени в светлината на двувековното му съществуване без да концентрираме погледа си върху конкретен исторически период. Единствено така бихме могли да извлечем точно спецификите на касационното обжалване. Все пак като общо се очертава положението, че функцията на касация винаги е била предоставена на най-високопоставените в йерархията съдебни инстанции поради особената роля, която те изпълняват в системата на държавната власт – да бъдат коректив и стожер на законността, както и специфичният предмет на производството – не правният спор, а постановеното порочно съдебно решение.

Настоящата разработка си поставя следните цели:

  • да издири корените на касационното обжалване и сходни на него институти в исторически и сравнителноправен план по света и в България;
  • да отсее характерните черти на касационното обжалване на фона на инстанционността в българския исков процес;
  • да проследи полемиките, резултатите и проблемите, които поставя новата уредба на касационното обжалване;
  • да обобщи направените в хода на изложението изводи.

През всеки етап от разработката се стремя да разгледам касационното обжалване, като следвам очертаните по-горе цели и използвам за отправна точка настоящата му най-отличителна черта – селективността.

1. Възникване и развитие на касационното обжалване като правен институт

1.1. Касация в интерес на закона и ревизионно обжалване

Не е изненада, че родина на касационното обжалване е Франция, където е бил създаден през 1804 г. един от най-авторитетните граждански кодекси изобщо – Code civil, послужил за основа на многобройни други нормативни актове на редица европейски страни в тази област. Българският законодател не крие пристрастието си към нормативните достижения на западноевропейския правен свят, особено що се касае до Франция, Германия, Австрия и Италия. Реципирани са и множесто текстове от руски закони предвид историческата близост на България и Русия непосредствено след Освобождението (а и след това), но пренасянето на норми в този случай условно наричам „вторично”, тъй като и те самите до известна степен са плод на рецепция от законодателството на държавите от Западна Европа.

Касационното обжалване се ражда като извънредно средство, чиято цел е постигане на точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища в страната. Още в самото начало тежестта на предназначението на института е изместена от решаване на възникналия правен спор към засилен контрол за законосъобразни съдебни решения. Ето защо институтът е останал популярен като „касация в интерес на закона”.  Първоначално на него не се гледа като на редовна трета инстанция в раглеждането на правния спор и това е обяснимо, тъй като единствено главният прокурор разполагал с правомощието да сезира касационния съд. Характерно за касацията в интерес на закона е действието на нейния продукт – решението. То не произвеждало такова между страните по делото и не разрешавало материалноправния им спор. Последният се явявал само знак за необходимостта от изясняване на точния смисъл на закона. Така изграденият модел, при който касационният съд се занимава единствено с изтъкнатите в жалбата касационни основания, е бил широко възприет от редица европейски държави, в това число и от България.

Другата разновидност на касационното обжалване, появила се в Германия, Австрия и Швейцария, е известна в правната теория като „ревизионно обжалване”. Самата етимология на названието е показателна за същностната му разлика в сравнение с касацията в интерес на закона, а именно това, че неговата най-характерна черта е ясно подчертаната му природа на трета редовна инстанция при разглеждане на делото. Освен това отсъства друг същностен белег на френското касационно обжалване – съдът не е обвързан от посочените касационни основания. Нещо повече, неговата преценка за порочността на решението не се ограничава само до законността, както е във френския модел, а се разпростира и върху неговата необоснованост.

Постепенно така оформилите се две разновидности на касационното обжалване в Европа намират отражение и в българското законодателство, което урежда както касацията в интерес на закона, така и ревизионното касационно обжалване, за да достигне и до една интересна симбиоза между двете. Тази трансформация е следствие на сближаването и взаимодействието между моделите на френското и немското касационно обжалване на фона на общото европейско гражданскопроцесуално право. До нея не се стига изведнъж. За основа на модерната касация служи обжалването в интерес на закона, като към нея се прибавят по-гъвкавите разрешения, типични за модела на ревизионното обжалване.

Първата крачка към това проникване е предприета от касационните съдилища на Франция и страните, възприели нейния модел, чрез навлизането на идеята за порочност на съдебното решение и в случаите на погрешни фактически констатации поради нарушаване на правилата на логическото мислене. В тези случаи, както и при опорочена законност, се приема, че атакуваното решение не трябва да бъде оставено в сила, а върнато за повторно разглеждане и постановяване на ново решение.

На второ място се променя концепцията за решаване на делото по същество от самия ревизионен съд, когато порочността на решението се състои единствено в неправилно прилагане на материалния закон. Френският касационен съд дори изпреварва ревизионното обжалване, като възприема аналогичен подход и по отношение на решенията, постановени в несъответствие с дадените от касационния съд указания по тълкуването на закона.

Заслужава си да се отбележи, че въпреки липсата на трета съдебна инстанция в държавите-представителки на англо-саксонската правна система (Великобритания, САЩ), все пак и там е познат висшият контрол за законосъобразност на постановените съдебни решения под формата на сезиране на Върховния съд на САЩ чрез т.нар. „writ of certiorari” (приблизително – разпореждане за по-голяма осведоменост). Във Великобритания пък това се постига чрез обжалване пред новия Върховен съд, който действа от 2005 г. насам, изземайки функциите, които до онзи момент притежавал Апелативният комитет на Камарата на лордовете.

И при двете разновидности на това обжалване обаче прави силно впечатление организирането на института чрез дискреционно средство за достъп до най-висш съдебен контрол на порочното решение (т.е. селективният му характер). При това преценката по допустимост се прави от самия орган, на който е възложен и контролът за законосъобразност[1].

Казаното не е само за пълнота на изложението в сравнителноправен план. Точно тази концепция за селективния характер намери нормативен израз в новия ГПК, като възложи на органа, упражняващ касационен контрол, да извършва преценката по допустимост на обжалваното решение въз основа на предварително зададени законови критерии (чл. 280, ал. 1 ГПК).

1.2. Исторически преглед на достъпа до касационно обжалване в законодателството на Република България

       Касационното обжалване като процесуален институт се появява още със Закона за гражданското съдопроизводство (първа редакция от 1982 г.; втора редакция от 1930 г.). На него е посветен дял II от книга трета, озаглавена „Обжалване на съдебните решения и определения”.

Още през периода на неговото действие третата по ред инстанция е контролно-отменителна от касационен тип. Контролът над въззивните решения се осъществявал чрез проверка на нарушения, изтъкнати от страните, които в същността си представлявали касационни основания. Последните обвързвали съда по подобие на френската касация. Била наричана „касационна инстанция от чист вид”, защото на отмяна подлежало винаги въззивното решение при констатирано наличие на порок[2].

Уредбата на материята в ГПК от 1952 г. претърпя няколко по-съществени изменения с реформите от 1997 г., 1999 г. и 2002 г. Основното, което може да се каже, е, че като цяло институтът съчетаваше разрешения, характерни както за френското касационно обжалване, така и за ревизионното. На преден план изпъкваше като съществена функцията на ВКС по точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, издигната в негово призвание и от Конституцията на Република България от 1991 г.

Крайностите в осъществяването на тази функция бяха значително преодоляни с приетото ТР 1–2001–ОСГК на ВКС. Т. 10 съдържа ключовата постановка в това отношение: „Обвързаността на касационния контрол от заявените в жалбата основания се отнася само до пороци, които обосновават неправилност, а не и нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение”. По този начин се преодоля едно макар разпространено, но твърде буквално схващане, прилагано години наред в практиката[3].

Като самостоятелно основание за обжалване, необосноваността беше изрично въведена едва с изменението от 2002 г. Цитираното решение (известно също и по дата – 17.07.2001 г.) изпреварва последвалите го законодателни корекции, като ОСГК е поздравено за възприетите становища. Тяхната юридическа издържаност, вдъхновена от стремежа към пълна и ефикасна защита на гражданските права, надживя процесуалния закон, в продължение на който бяха създадени, и с това доказаха високата им практическа стойност.

Явно доказателство за поетата правилна посока е разпростирането на концепцията, поместена в т. 10, на плоскостта на касационното обжалване по новия ГПК и по-специално в стадия на селектиране на касационните жалби – т. 1 на ТР 1–2010–ОСГТК.

1.3. Касационно обжалване и преглед по реда на надзора

Бих желала да привлека вниманието и към един институт, който макар и да няма аналог в действащия ГПК, мисля, че е оставил диря като част от нормативното наследство на българското процесуално право. Неговите функции са забележително сходни с тези на касационното обжалване по сегашната уредба. Това е уреденият в първата редакция на ГПК от 1952 г. преглед по реда на надзора.

Това производство в най-общи линии представлява извънреден способ за контрол върху влезли в сила решения, които страдат от пороци, правещи ги невалидни, недопустими или неправилни. Прегледът по реда на надзора влизал в ход по служебен почин на главния прокурор или на председателя на Върховния съд – предшественикът на сега действащия ВКС. Целта на това производство била ВС да осъществява конституционно възложения му върховен надзор за законност върху съдебните решения, като отстрани от правния мир онези от тях, които не могат да произведат полезния си резултат поради наличие на порок във волята.

Като имаме това предвид и връщайки поглед към съвременната касация, можем да направим следния паралел между двата института.

Още на пръв поглед се откроява една тяхна прилика – проверката за порочност на съдебните решения е поверена на най-висшата съдебна инстанция – ВС, респективно ВКС. Разликата е в предмета на проверката. Докато при института по стария ГПК това са актове (постановени от различни по степен съдилища, включително и от първоинстанционните), които са влезли в сила, то касацията е способ, изцяло ориентиран към въззивните решения, които не са се стабилизирали с придобиването на качеството сила на пресъдено нещо. Въпреки това и в двата случая става дума за извънредни средства за контрол, които се привеждат в действие не за всички съдебни актове, а само за тези, които отговарят на строго установените законови изисквания. Освен това както при прегледа, така и при касацията, това не е първата проверка, на която бива подлагано решението, и тя е различна от предходната, защото е насочена към съдебния акт, а не към спорното правоотношение, предмет на исковия процес. С това изпъква контролният характер на двата института.

На второ място се наблюдава сходство в идеята за упражняване на контрол за законност. ВС, респективно ВКС, е титуляр на функцията по проверка за точно и съответно прилагане на закона. Това той прави чрез проследяване дали постановяваната съдебна практика е в съответствие с точния му смисъл. Когато такова не е налице, този върховен съдебен орган е натоварен със задължението да създаде положение на безпротиворечивост и законосъобразност. Различни са обаче лицата, които са легитимирани да стартират тази процедура. При прегледа по реда на надзора това е бил главният прокурор и председателят на ВС, а при действащата уредба – страните по делото (арг. от чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК).

На следващо място основанията за прегледа и касацията са идентични с тази разлика, че новият ГПК акцентира нарочно върху необосноваността като форма на неправилност на съдебното решение. Последната наред с недопустимостта и нищожността оформя класическата триада, характерна и за прегледа по реда на надзора, и за касационното обжалване.

На фона на така очертания кратък паралел, който изобщо не претендира за изчерпателност, смятам, че съвременното касационно обжалване има съществени идейни (не толкова процедурни) допирни точки с прегледа по реда на надзора.

2. Предмет на касационното обжалване

Предметът на касационното обжалване е изключително характерна негова черта – това е самото порочно решение. С тази си особеност касационното обжалване се отличава рязко от първоинстанционното и въззивното разглеждане на делото, където фокусът е насочен към правния спор, който се нуждае от разрешаване. Този специфичен предмет предопределя и редица други черти на касационното обжалване. Не всяко, а само това съдебно решение, което е постановено от въззивна инстанция (окръжен или апелативен съд по правилата на функционалната подсъдност) и чийто порок е засегнал формирането на волята на съда, попада в обсега на касационната проверка. Можем да кажем, че на такава никога не подлежат първоинстанционните съдебни решения, както и тези второинстанционни решения, които са засегнати от непълнота, фактическа грешка или неяснота. Тези пороци не касаят формирането на волята на съда. За тях поради специфичната им природа в процесуалния закон е предвидена различна процедура за отстраняване – при това от съда, който е постановил порочното решение, а не от по-горестоящ нему (чл. 246-251 ГПК).

За пълнота на изложението следва да се каже още, че част от определенията, постановявани от въззивната инстанция, които отговарят едновременно на изискванията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост и на специалните условия по чл. 274, ал. 3 ГПК, също подлежат на касационно обжалване. За целите на тази разработка те няма да бъдат разглеждани.

2.1. Законодателно ограничаване на достъпа до касационно обжалване

Уредбата по отменения ГПК съдържаше ограничения в предмета на касационното обжалване въз основа на вида на субективното материално право – предмет на спорното правоотношение (чл. 218а ГПК – отм.). Изоставянето на този подход е напълно оправдано, защото всички материалноправни отношения са еднакво значими за техните титуляри и защитата на накърнените субективни права по едни от тях не следва да бъде предпочитана за сметка на защитата, която се дава по останалите[4].

Сега действащият ГПК като цяло не поставя такива изисквания, но и не се разделя напълно с всички от тях. Настоящата уредба допуска до касационно разглеждане граждански дела, ако цената на иска е над 5 000 лв., а за търговските – 10 000 лв.

ВКС изрично уточнява по повод редакцията на чл. 218а ГПК (отм.) в т. 1 на ТР 1–2001, че нормата се отнася до „искове, които имат за предмет парични притезания, а не и до други имуществени искове. При обективно съединяване на няколко иска за парични вземания с цена на всеки от тях до 1 000 лева, решението, постановено по отделните искове, не подлежи на касационно обжалване, независимо че общият сбор от цената на всички искове надхвърля тази сума, тъй като, предявени самостоятелно, решенията по тях биха били необжалваеми”. В същото тълкувателно решение се дава разрешение на съществуващия в практиката спор относно това дали е допустимо обжалването по иск, предявен като частичен, когато размерът на претендираното вземане не достига минимално предвидения в закона. Между двете оформили се становища, ВКС възприема това, според което решението по такъв иск не попада в кръга на актовете, подлежащи на касационен контрол, като съображенията в подкрепа на тази позиция са, че дали искът ще бъде предявен като частичен или не, това не дава отражение върху възможностите за касационно обжалване – „и в двата случая се касае до самостоятелни претенции за присъждане на този размер на претендираното вземане, за който се търси защита”.

Тъй като действащият в момента чл. 280, ал. 2 ГПК е идентичен като съдържание и цел, широко се приема, че по-горе изложените постановки са запазили актуалното си значение. По същия този проблем обаче проф. Сталев защитаваше точно обратната позиция[5]. Искът, макар и частичен, следва да подлежи на касационно обжалване, защото силата на пресъдено нещо обхваща цялото вземане, когато предявеният като частичен иск не бъде уважен.

Струва ми се, че становището на проф. Сталев е правилното и е следвало да бъде предпочетено в цитираното тълкувателно решение. Съображенията ми за това са главно във връзка със силата на пресъдено нещо и интереса от обжалване. Силата на пресъдено нещо, която се сформира по така предявен частичен иск, обхваща цялото вземане, което означава, че отричането на възможността на ищеца по такъв иск да обжалва въззивното решение, с което искът се отхвърля, е равнозначно на това да го оставим без правно средство за защита. Това е така, понеже, от една страна, често несигурни за изхода на съдебния процес, ищците предпочитат да предявят иск само за част от вземането си. Ако претенцията им бъде уважена, то с основателност може да се предположи, че нов иск с предмет останалата част от вземането ще даде същия резултат. От друга страна, ако частичният иск бъде отхвърлен, то силата на пресъдено нещо обхваща и непретендираната част от вземането поради логичното съображение, че ако не съществува част от цялото, то и цялото не съществува. В тази ситуация титулярът на вземането би бил поставен в пълна безизходица – от една страна, той е лишен от възможност да обжалва постановеното решение, а от друга – при липса на възможност за обжалване решението неминуемо влиза в сила и силата на пресъдено нещо обхваща незабавно цялото вземане. Не можем да отречем, че интерес от касационно обжалване е налице – от изхода на делото зависи ефективната защита на субективното право.

Редакцията на чл. 280, ал. 2 ГПК първоначално не беше такава, каквато произвежда действие към настоящия момент. До промяната ú през 2010 г. между граждански и търговски дела с оглед достъпа до касационно обжалване не се правеше разлика, а цената на иска беше сравнително по-ниско фиксирана на 1 000 лв. Освен това ролята на критерий играеше не тя, а обжалваемият интерес. Тази промяна беше посрещната с нееднозначни отзиви. По-разпространеното виждане съзира в замяната на критерия „цена на иска – обжалваем интерес” опасност от създаване на условия за поставяне на двете страни по делото в неравно положение, тъй като е възможно само за една от тях обжалваемият интерес да надхвърля законоустановената граница. Поддръжниците на становището считат, че именно тази слабост на първоначалната редакция на уредбата беше умело преодоляна с нейното изменение и я оценяват положително[6].

Според д-р С. Чернев обаче тази неравнопоставеност е само привидна, тъй като изискването на закона е поставено пред двете страни еднакво и от тази гледна точка между тях положението е еквивалентно[7].

По мое мнение аргументите в полза на второто становище преодоляват опасенията, изразени в подкрепа на първото, и от тази гледна точка предприетата законодателна промяна представлява крачка назад.

2.2. Селективност – отличителният белег на касационното обжалване по новия ГПК

Най-забележителната промяна в уредбата на разглеждания институт безспорно е появата на своеобразния „филтър” за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Законодателната идея е да се предотврати машиналното обжалване на въззивните решения от страната, за която резултатът от делото е неблагоприятен. Тя съответства на променената концепция за характера на третата инстанция – от редовна в извънредна. „Триинстанционното съдебно производство по граждански и търговски дела се запазва, но с оглед ускоряване на правораздаването и осъществяване на основната функция на Върховния касационен съд за унифициране на правоприлагането, като съд по правото, а не по фактите, на касационната инстанция се предостави правото да селектира касационните жалби”[8].

Законоустановените условия за достъп до касационно обжалване са поставени помежду си от една страна в кумулативно съотношение, а от друга – в алтернативно. Това положение се дължи на наличието на една обща предпоставка – „материалноправен или процесуалноправен въпрос”, по който се е произнесла въззивната инстанция. Тя задължително трябва да е налице при атакуваното съдебно решение заедно с поне едно от трите алтернативно посочени допълнителни условия, а именно този въпрос:

1. да е „решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд”;

2. да е „решаван противоречиво от съдилищата”;

3. да е „от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото”.

При влизането в действие на новия ГПК формулировката на общия критерий гласеше „съществен материалноправен или процесуален въпрос”. С РКС № 4 от 16.06.2009 г. прилагателното „съществен” бе обявено за противоконституционно. По тази тема дискусията е сложна и многостранна. Както и в други държави, въпросът с предпоставките за допустимостта до касационно обжалване не подмина вниманието на Конституционния съд. Той беше сезиран от омбудсмана на Република България с искане за отмяна на чл. 280, ал. 1, чл. 284, ал. 3, т. 1 и чл. 288 ГПК поради несъответствие с конституционно заложената триинстанционност при гледането на делата, осъществявания от ВКС върховен съдебен надзор и гарантираното право на защита.

По образуваното конституционно дело № 4/2009 г. постъпват становища от Министерския съвет, министъра на правосъдието, ВКС, Съюза на съдиите и Висшия адвокатски съвет. Министерският съвет, министърът на правосъдието, ВКС и Съюзът на съдиите намират отправеното искане за неоснователно, като излагат аргументи за липса на конституционна новела за задължително триинстанционно гледане на делото, позовават се на РКС № 16/1998 г. (макар то да касае касационно обжалване по НПК) и цитират Препоръка № R(95)5 на Европейския съюз.

Най-близко до подкрепа на искането стои становището на Висшия адвокатски съвет със следните съображения:

  • понятията за филтриране не са нормативно разяснени;
  • касацията е превърната във факултативна, при това по преценка на ВКС;
  • липсва пълна и достъпна информационна база за практиката на същия този съд[9].

В общи линии с решението си Конституционният съд стига до извода, че триинстанционното гледане на делото не може да се изведе като конституционно предвидено, под практика на ВКС следва да се разбира както каузалната, така и нормативната, и не на последно място – определянето на правния въпрос от обжалваното въззивно решение за „съществен” ограничава противоконституционно достъпа до касационно обжалване. Въпреки крехкото мнозинство, с което е прието решението, и петте особени мнения към него, Конституционният съд стига до правилния извод, че абстрактните и неясни понятия от хипотезиса на правната норма следва да се изяснят и индивидуализират от практиката на съответната върховна инстанция в разумен срок и макар неясна, нормата е съвместима с Конституцията. Този „разумен” срок обаче се оказа почти двугодишен от влизането на новия ГПК в сила до постановяването на ТР 1–2010–ОСГТК на ВКС.

Селективният подход при достъп до касационно обжалване в правносравнителен план се е оказал надежден и ефективен способ за защита. Но въпреки това той трябва да бъде проведен по начин, който гарантира равен старт, а не дава предимство на едни въпроси пред други. Точно заради това напълно правилно бе изхвърлено пояснението „съществен” към общото условие за достъп. За съжаление въпреки обявяването му за противоконституционно, налице са редица решения на ВКС, при които е отказано допускане на касационната жалба до разглеждане, защото:

1. „касаторът не е формулирал съществен…въпрос” – така Определение № 694/29.06.2009 г., ІІІ Г.О. на ВКС;

2. „не е формулиран съществен въпрос” – Определение № 754/03.07.2009 г., ІІІ Г.О. на ВКС;

3. „по сега действащия ГПК…касационното обжалване се допуска, когато съдът се е произнесъл по съществен материален или процесуален въпрос…” – Определение № 683/06.07.2009 г., ІV Г.О. и Определение № 686/06.07.2009 г., ІV Г.О.;

4. „съществен въпрос не може да бъде извлечен…” – Определение № 673/03.07.2009 г., ІV Г.О.

Тълкувателно решение № 1 от 2010 г. трябва да бъде посрещнато одобрително, макар че не е в състояние да преодолее една слабост, която би могла да се поправи вероятно само с нормативна намеса. Става дума за очертаните условия за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 във вр. с посоченото в чл. 281, т. 3 ГПК основание,  а именно необоснованост на съдебното решение. В теорията и практиката няма разногласие по въпроса кои пороци водят до необоснованост на решенията. Тя се дължи на нарушения на правилата на логиката (известни и като опитни правила), което представлява достигане до погрешни фактически изводи въз основа на иначе правилно констатирани факти[10]. Ето защо в самото си ядро необосноваността няма връзка с материалноправни и процесуалноправни въпроси, издигнати като задължителен общ белег на всяко решение, което може да бъде допуснато до касация[11].

Налице е вътрешно противоречие – от една страна, необосноваността е основание за касационно обжалване, а от друга – съдебно решение, което страда само от този порок, не би могло да премине през филтъра на чл. 280, ал. 1 ГПК, или поне не само на това основание. Стигаме до извода, че за такива съдебни решения се открива пътят на касационния контрол само при положение, че те страдат и от друг порок, годен да ги доведе до вниманието на ВКС. Ако съдът прилага буквално буквата на закона в процедурата по чл. 288 ГПК, жалбата, която изтъква като касационно основание само необоснованост на решението, колкото и да е основателна, ще бъде оставена без движение поради липса на някое от изискванията, предвидени за достъп до инстанцията, защото на този етап ВКС изобщо не се занимава с това  касационно основание. Освен това в такава хипотеза какво следва да изложи касаторът като основание за достъп до касационно обжалване, както му диктува разпоредбата на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК?

Ето защо de lege ferenda, за да бъде осигурен достъп до трета инстанция и на решенията, атакувани само поради тяхната необоснованост, е необходимо да бъде коригирана така разпоредбата за достъп до касационно обжалване, че да не ги изхвърля извън обхвата си. Това би могло да бъде постигнато като сега съществуващият общ критерий бъде обогатен с още една формулировка със следния смисъл: „На касационно обжалване пред ВКС подлежат и въззивни решения, при постановяването на които съдът е нарушил правилата на логиката”.

По мое мнение липсата на отделено внимание върху понятията, заложени в основата на осъществяваната селекция за касационен контрол, е нормативен пропуск, който е допуснат още при обсъждане разпоредбите на кодекса. Далеч по-удачно щеше да бъде, ако понятия като „практика на ВКС”, „точно прилагане на закона” и „развитие на правото” бяха дефинирани в ПЗР на ГПК. Така щеше да бъде избегнато категорично неприемливото положение да се прилага абстрактната разпоредба на чл. 280, ал. 1 ГПК според преценката на отделния съдебен състав, на чието внимание е попаднало делото. Смятам, че такова нормативно разрешение не съответства на идеята за ефикасно правораздаване и равнопоставеност на субектите, понеже не гарантира селектиране на обжалваните съдебни решения по идентичен начин, или поне не в периода до приемане на тълкувателното решение на ВКС, което хвърли известна светлина върху съдържанието на тези понятия. Въпреки това последното стана действащо право едва с приемането му (февруари 2010 г.), а не се прикрепи към нормата от момента на нейното влизане в сила (март 2008 г.). Това законодателно недоглеждане не може да бъде причина за нееднаквата и неефикасно провеждана съдебна защита на субективните граждански права на онези правни субекти, стигнали до касация по пътя на исковия процес в „тъмния период” между въвеждане разпоредбата в сила и изясняване нейното съдържание по тълкувателен път. Ясно е, че поради ограничените средства и възможности на съдебния апарат не е възможно да бъде постигнато утопичното състояние на задължително триинстанционно гледане на всяко едно отделно дело. Но това дори да беше практически възможно, щеше да доведе до многобройни злоупотреби, което прави подобна идея неразумна.

2.3. Общият критерий за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК

Триинстанционното гледане на делото по новия ГПК е организирано различно в сравнение с предходната уредба на института. Това се дължи на променения характер на касацията – от задължителна в извънредна фаза в хода на общия исков процес.

Можем ясно да разграничим два етапа с различен предмет и процедура, през които преминава касационната жалба. Единият е за изследване на едновременното наличие на общото и поне някое от алтернативно дадените условия за достъп до касационно обжалване и редовност на касационната жалба. Той завършва с определение по допустимост на жалбата. През втория етап ВКС следва да установи дали въззивното решение страда от порока/пороците, твърдян/твърдени от касатора с жалбата. До втория етап се достига само ако при предварителната си проверка ВКС намери, че са налице условията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо селекцията е ключът към касационно обжалване „по същество” (условно название), където предмет на контрол е самото порочно решение, а цел – наличието на ефективен съдебен акт.

            Вече стана ясно, че до голяма степен затрудненията по прилагането на новата уредба се дължат именно на формулировката, с която законодателят си е послужил, за да опише селективния механизъм. Съотношението между зададените критерии, на които да отговаря обжалваното решение (като общ към специални), и връзките на кумулативност и алтернативност, за които споменах, не представляват някаква особеност. Това, което превръщаше уредбата, ако мога да си послужа с думите на адв. В. Брайков, в „корпус на самолет без мотор”, беше липсата на ясна идея какво стои зад тези шаблони. Метафората е съвсем точна, тъй като без яснота по отношение на съдържанието на критериите, т.е. това, което ги превръща в адекватно приложимо право, не е практически възможно да бъде постигната целта, с която са създадени, а именно да бъдат още едно звено във веригата от механизми, даващи защита на накърнените субективни права. Самата цел – защитата – изисква техен водещ белег да бъде ефикасността. При влизането на закона в действие обаче това не беше така.

След решението на Конституционния съд изпъкна още повече нуждата от авторитетно произнасяне по този въпрос. С такова излезе общото събрание на гражданската и търговската колегии към ВКС на 19.02.2010 г. с Тълкувателно решение № 1. То съдържа становище по въпросите, които постави разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.

На първо място стана ясно кой е правният въпрос, който визира разпоредбата. ОСГТК решава, че такъв е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Според мен от всички постановки на тълкувателното решение тази като че ли е най-сполучливата. От една страна, на поставения въпрос се дава конкретен и недвусмислен отговор, който не оставя място за повече колебания. Освен това приведените аргументи във връзка с обхвата на понятието и кои въпроси биха могли да бъдат подведени под нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК също са непротиворечиви и взаимно се допълват.

На второ място, подтемата за правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, според който се преценява допускането на касационно обжалване, е разгледана в контекста на по-големия въпрос – за формулировката му в касационната жалба и критериите за допускането му до разглеждане от състав на ВКС. Това също спомага да се избегнат бъдещи противоречия и дава рамки, с които касаторът и съдът да се съобразяват. Поради това мисля, че мисията на тълкувателното решение в тази му част е успешно изпълнена, в резултат на което окончателно е преодоляна абстрактността на законовата формулировка.

2.4. Полемика за „противоречията” и „съдебната практика”

Вторият въпрос, по който ВКС заема позиция, е по отношение на понятието „съдебна практика” по смисъла на т. 1 и т. 2 на същата норма. Веднъж става дума за „противоречие с практиката на ВКС”, а в другата хипотеза – за противоречива съдебна практика, постановявана от всички останали съдилища[12]. Колегиите приемат, че що се отнася до основанието по т. 1, за такава следва да се считат „тълкувателни решения и постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ (обн., ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г., отм.); тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК”. ВКС се спира даже и на въпроса за теоретичното разграничение в неговата собствена практика в търсене на изчерпателност и по-голяма аргументираност, като отчита, че делението задължителна практика и практика по отделни казуси е отчетено и в уредбата на касационното производство в новия ГПК.

Трябва да се има предвид, че тълкувателното решение е подписано с две особени мнения. Част от тях не разбирам напълно и заради това няма да ги коментирам. Но все пак са изтъкнати някои възражения срещу общото мнение, които според мен са основателни и заради това смятам, че трябва да бъдат отбелязани. Струва ми се даже, че те е трябвало да бъдат възприети и в самото тълкувателно решение. Става дума за забелязаното от съдия Дария Проданова необяснимо и ненужно ограничение в кръга на съдебните актове, които следва да се считат за съдебна практика и с които е необходимо да се съобрази касаторът при изследване хипотезата на противоречие с практиката на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Считам, че нейното мнение е основателно и действително т. 1 следва да обхваща и ръководната практика на ВС и ВКС – тълкувателните решения, приети при действието на Законите за устройството на съдилищата (от 1952 г. и 1976 г.), доколкото те продължават да бъдат ръководство за съдилищата в случаите, когато регулират актуални правни отношения.

Доколкото съм в състояние да преценя, мисля, че на касационните съдии не им е оставен голям избор. Убедена съм, че голяма част от тях споделят мнението, защитавано и по-долу, че т. 2 е напълно излишна в текста на процесуалната норма. При това положение със сигурност им се е сторило нелепо да тълкуват въпрос, който не само че не носи никакви ползи, ами и в някои случаи ще доведе до вреди. За съжаление пропуски с такъв мащаб ВКС не е в състояние да поправи поради липса на нормотворческа компетентност. Ето защо не е останало какво друго да се предприеме, освен да се даде някакво тълкуване на текста, още повече че към точно такова ги заставя и коментираното вече РКС № 4/2009 г.

В крайна сметка лично на мен най-ценен практически от всичко изложено по т. 3 ми се вижда изводът, че когато обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос”.

Формулирането на две отделни основания, които да насочват към съдебна практика, и особено това по т. 2 на ал. 1, чл. 280, повдига значителен брой сериозни въпроси. Дори на юридически неинформирания читател му прави впечатление, че за да издирва противоречие с каквато и да е практика, е необходима база за сравнение. Това е напълно логичен извод и проблем нямаше да съществува, ако такава единна информационна и достъпна система от съдебни актове, постановени от различните по степен съдилища, съществуваше. Получава се така, че дори въззивното решение да отговаря на законовото изискване за противоречие и да е налице основание за допускане на касационната жалба до разглеждане, никога няма да има гаранция, че при настоящата степен на оповестяване на съдебните актове от който и да е български съд именно такова, което обосновава достъп до касационно обжалване, ще бъде публично, за да стигне до вниманието на касатора. Излиза, че дори противоречие обективно да съществува, всички усилия на касатора не биха били достатъчни, за да аргументират допустимостта на касационната жалба.

Достатъчно трудно е да бъде изпълнена дори една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изключително редки ще са случаите, в които касаторът може да се позове на повече от едно основания от т.нар. (признавам, че не ми е ясно защо) „приложно поле” на касационното обжалване.

И така, ако атакуваното съдебно решение страда от порок, който го прави неправилно, например защото е необосновано, и единствено противоречие със съдебна практика би могло да го придвижи напред в касационното производство, то тогава поради липса на служебна проверка от ВКС по време на процедурата по чл. 288 ГПК за този порок въззивното решение ще остане да съществува в правния мир. Това е резултат, който съм сигурна, че не е в духа на учението за българското гражданскопроцесуално право.

Проблемът обаче не се изчерпва дотук. Дори касаторът да успее да издири или да попадне на решение, което е в противоречие с постановеното по собственото му дело, някои автори (практикуващи юристи) съобщават за тревожна практика на някои въззивни съдилища и дори на ВКС да изискват заверен препис от влязлото в сила съдебно решение, което служи като аргументация за допустимостта на касационната жалба[13]. Такова изискване ГПК не съдържа – нито изрично, нито може да се изведе чрез тълкуване или по аналогия.

Да приемем, че например аз съм касатор и науча по някакъв начин (може дори от упражненията по граждански процес в университета), че е постановено съдебно решение, което безспорно противоречи на въззивното решение по делото, по което аз съм страна, в едномесечния срок за обжалване. Ако реша да опитам с този довод да се сдобия със заверен препис от другото решение, вероятността в деловодството на съда да ми откажат по причина, че не съм страна по това дело, е 50 на 50, ако не и по-неблагоприятна. Подобно обжалване „на късмет” не отговаря на нивото, претендирано от българския закон като модерен, европейски, справедлив.

Така описаният практически проблем, с който би се сблъскал по пътя на обжалването касаторът, е само едната страна на медала. Другата според мен е далеч по-тревожна, защото издава липса на юридическа култура не у кого да е, а у българския законодател. Последният съвсем е пренебрегнал обстоятелството, че функциите по издирване на противоречива практика са задължение на голяма част от органите по Закона за съдебната власт, а не на правните субекти, търсещи процесуална защита по реда на исковия процес, та дори и пред инстанцията, осъществяваща най-висшия контрол за законност – ВКС. Стига се до абсурдното положение, че не само касаторът е заплашен от липса на възможност за ефективна защита срещу едно порочно съдебно решение, но и това негово безсилие се дължи на самия законодател, който, метафорично казано, му е дал ключ за врата, която няма ключалка, защото се отваря само отвътре. Достъпът до касационно обжалване и без това е достатъчно ограничен в унисон с новата идея, на която се гради настоящата уредба – селективността. Но за съжаление ограниченията пред жалбоподателите надхвърлят границите, поставени от процесуалния закон.

Казаното дотук ме кара да мисля, че ако не бъде въведена единна информационна система, която да бъде безплатна, лесно достъпна и изчерпателна (като Търговския регистър например), сега съществуващото изискване за допустимост на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не може да бъде равностойно и ефективно осъществявано.

Хубавото според мен на споменатото в началото на разработката надзорно производство е било, че е предоставяло инициатива на субекти, които по занятие са притежавали професионалната квалификация и ресурси да преценят наличието или отсъствието на пороци в постановените съдебни решения. При новия ГПК всеки прокурор разполага с всички права на страна по процеса при условията на чл. 26, ал. 3 ГПК, което означава, че би могъл да подаде и касационна жалба, ако смята, че тя отговаря на условията за допустимост и съдебният акт страда от някакъв порок във волята. Това положение обаче с нищо не преодолява спънките, които предизвиква касационното обжалване при издирване на противоречива практика, защото законът (в широк смисъл) не натоварва прокурорите със задължение да анализират по какъвто и да е начин практиката на съдилищата.

Даже съвсем не ми се вижда крайно de lege ferenda условието по т. 2 да отпадне напълно. Това няма да накърни правото на защита на субектите, защото според мен дори да е станало известно на касатора едно такова противоречие, то това означава, че или някое от решенията, които си противоречат, не е постановено в съответствие с практиката на ВКС, или ако такава практика липсва, се касае за въпрос, който е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона и тогава достъпът до касационно обжалване ще бъде отново оправдан.

Като друг аргумент в тази насока адв. В. Брайков сочи и разпоредбата на чл. 292 ГПК. Нормата предписва процедура по издаване на тълкувателно решение, ако касационният състав констатира противоречива практика, с ясния замисъл, че този касационен състав не може „да изиграе ролята на арбитър по отношение на други равнопоставени състави на ВКС”[14].

Една такава промяна ще отстрани сегашните слабости, които пречат на пълноценното функциониране на уредбата на достъпа до касационно обжалване.

2.5. „Точно прилагане на закона” и „развитие на правото”

Не по-малко въпроси повдига и т. 3 на същата проблематична разпоредба. С Тълкувателно решение № 1 от 2010 г. ВКС прави редица сполучливи изводи и заключения по спорните въпроси около тълкуването на понятията, които служат за дискреция на касационните жалби. За съжаление това в най-малка степен може да се каже според мен за т. 4, която се занимава с изясняване съдържанието на формулите „точно прилагане на закона” и „развитие на правото”.  Става ясно все пак в какво съотношение се намират те помежду си – двете заедно представляват едно общо правно основание за допускане до касационно обжалване. Това ми се вижда напълно логично, тъй като самото наречие, което е използвано за свързване на двете понятия, е „както”. Това издава не само че двете едновременно са съвместими, но нещо повече – необходимо е те да бъдат налице заедно. По цялата тази тема ВКС обобщава така: „Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ú с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени”.

Правилна е ориентацията, че отправна точка следва да бъде изясняване на самите понятия за допускане на касационното обжалване и чак след това да се търси каква е връзката им с общото изискване – решеният материалноправен или процесуален въпрос. В това свое търсене ВКС сочи като аргументи съдебната практика и противоречията в нея, като несъзнателно (а може би не) обосновава извода, че в крайна сметка няма никаква нужда от две отделни основания за достъп – по т. 2 и по т. 3, когато резултатите от прилагането на т. 3 ще доведат до същото положение като по т. 2, но без практическите трудности, които последната създава за касаторите. Според мен още по-добре щяха да бъдат постигнати целите на тълкувателното решение, ако колегиите се бяха абстрахирали повече от отраженията на тези явления върху съдебната практика. ОСГТК обръща внимание и на измененията, които търпи обществената и социална обстановка при действието на законите и тяхното влияние върху скрепените в практиката разбирания за понятия и институти.

Мнението ми е, че изводите в тази насока са правилни и действително следва да се вземат под внимание при преценка на обстоятелството налице ли е въпрос, който е от значение за развитието на правото, както и за точното прилагане на закона. Все пак ми се струва, че полезният резултат на заключенията на ВКС не е много голям. Мотивите, с които обосновават своя извод, на места са вътрешно противоречиви. Най-яркото от тези противоречия е забелязано от съдия Дария Проданова, която отбелязва, че е непоследователно да се обяснява „точното прилагане на закона, както и … развитието на правото” (чл. 280 ГПК) с мотива, че „при аналогия на закона се разширява приложното поле на съответната правна норма, а при аналогия на правото се установява липсващата преди това правна норма” (мотиви към т. 4). И понеже съм цитирала нейно мнение и по-горе в изложението, бих желала да допълня, че според мен не всички нейни възражения заслужават подкрепа. Лично аз не смятам за основателни упреците ú, че двете понятия „развитие на правото” и „точно прилагане на закона” са останали с идентични обяснения и не е било прокарано ясно разграничение между тях. Действително, даденото от ВКС разяснение не е достатъчно категорично, но все пак мисля, че успешно води до отличаване на едното от другото[15]. Все пак трябва да се отчита фактът каква разпоредба служи за база при провежданото тълкуване. Напълно на място са възраженията на адв. Брайков срещу самата норма: „Не може да се очаква от всеки автор на касационна жалба и неговия адвокат да стигнат до пределите на правното познание и от там да предлагат стъпка в отвъдното като крачка към развитие на правото”. Подкрепям и неговите разсъждения за заменяне на израза „развитие на правото” с „усъвършенстване на правото”.

Дали Тълкувателно решение № 1 от 2010 г. на ВКС е изпълнило замисленото му предназначение, може да проличи с времето само по резултатите от неговото прилагане на практика от съда.

Искаше ми се да имам възможността за целите на настоящата разработка да разгледам определения на ВКС, които визират този въпрос. Поради обсъжданите по-горе практически затруднения, които стоят пред всеки обикновен гражданин (в това число и пред мен) заради липсата на единна достъпна информационна система със съдебни актове, не ми беше възможно. На интернет страницата на ВКС присъстват само решения „по дела с изключителна значимост и интерес”.

В крайна сметка, след като законодателят не предприема никакви мерки срещу дефектите в собствения си закон и липсва каквото и да е пояснение от авторите на ГПК, за да се попълнят многоточията в съдържанието му, то единственият изход да се намали отрицателният ефект от съществуването на тази уредба с основание е потърсен в тълкуването ú от ВКС. Искрено се надявам ползите да са налице и разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК от момента на постановяване на ТР 1–2010–ОСГТК досега да се прилага безпроблемно и непротиворечиво.

3. Някои неюридически въпроси, които са във връзка с новия режим на касационно обжалване

Докато проучвах част от правната литература по темата за касационното обжалване, неминуемо ми направи впечатление едно становище, което е толкова основателно и добре аргументирано, че го възприех безрезервно. Става дума за многократно застъпваното мнение, че е необходимо да станат известни авторите на новия Граждански процесуален кодекс. Причината да настоявам за това не е, че напоследък е станало модерно да се търсят виновници за всичко, нито е продиктувано от стремеж за реализиране на някаква отговорност. Желанието е единствено да се намери обяснение на големия брой въпроси, които предизвиква новият ГПК, и то съвсем не само в материята на касационното обжалване. Такъв подход би спомогнал да се разтълкува много по-ефективно и лесно каква е била идеята на спорни разпоредби като чл. 280 ГПК. По такъв начин не би се налагало да се гадае какво се крие зад понятията, които тя съдържа, нито да се излагат предположения от къде е реципирана уредбата. Разполагайки с такава информация, българските юристи биха могли да се ориентират много по-успешно в нормативната база, като ползват правните резултати на държавите, които са създали първообразите на тези норми. В този смисъл би помогнало още изследването на проектозакона, както и проследяването на дискусиите около приемането му в пленарната зала. Безспорно такава информираност не е каприз, а необходимост, още повече при наличието на толкова голямо негодувание у юристите, което тя предизвиква.

Проф. Любен Корнезов дори е на мнение, че целият чл. 280 ГПК е толкова вреден, че следва да бъде изцяло отменен. Не се чувствам достатъчно подготвена да преценя действително кое би било по-доброто решение – реформация на съществуващата норма или пълното й отстраняване от приложимото право. Единствено е ясно, че настоящото състояние на уредбата е незадоволително с оглед на резултатите, които е произвела от влизането си в сила досега.

Другото много стойностно становище, което също подкрепям напълно, се отнася до препоръката народните представители, и по-специално участниците в Правната комисия към Народно събрание, да се интересуват малко повече и да се вслушват в критиката на практици и теоретици. Техните изводи за проблемите, които създава прилагането на новосъздадените правни норми, не бива да остават без отзвук в работата на депутатите. Напротив, следва да бъдат взимани под внимание, проучвани и дискутирани. Все пак крайната цел е идентична за едните и другите – справедлив и ефективен закон. Не без значение са и много други фактори като корупция, религиозно и културно ниво на участниците във всички тези сложни процеси по създаване, прилагане, практикуване на правото, европеизирането. Това е отговорност на всеки един български гражданин като част от обществото, в което живее, и стандарта, който преследва.

4. В заключение

Касационното обжалване е правен институт, който е познат не само в българската правна действителност, но и по света. Неговата основна идея е да се съблюдава законосъобразността на постановяваните съдебни актове. Сега действащата уредба по ГПК е една абсолютна новост, и то главно поради селективния достъп до третата по ред инстанция. Промяната, която се изразява в изоставяне на диференциацията на правоотношенията с оглед достъп до касационно обжалване, е една истинска крачка напред. Това достойнство на новата уредба обаче не може да компенсира множеството проблеми, които създава дискрецията по чл. 280, ал. 1 ГПК, и широко обсъжданите спорни формулировки, които тя съдържа. Настоящото състояние на института за съжаление не е в съответствие с неговите цели и създава предпоставки за многобройни случаи на нееднакво третиране в сходни (ако не и идентични) ситуации. Опасявам се, че това е едно от тези положения, в които дори тълкувателните умения на касационните съдии не са в състояние да поправят това, което може да бъде коригирано единствено от законодателя. Нужно е занапред да бъдат сериозно обмисляни бъдещите промени във всеки нормативен източник, не само в ГПК, да се вземат под внимание препоръките и опасенията на практикуващите юристи по готвените изменения и непрекъснато да се гледа през очите на онзи български гражданин, който се надява на защита от закона и органите на своята държава, както му е обещала тя с Конституцията.

Изводът е, че докато нормотворецът не изостави модела на „проба – грешка” при изготвяне на законодателството, българските правни субекти ще бъдат ощетявани вместо защитавани. А нали правото беше „изкуство за доброто и справедливото”?

Бележки под линия:

[1] Брайков, В. Достъп до касация – исторически и съвременни паралели. – Адвокатски преглед, 2009, № 8-9, 11-13.

[2] Чернев, С. Инстанционността в гражданското съдопроизводство на Република България. С.: Софи-Р, УИ Св. Климент Охридски, 2006, 51-56.

[3] Обратната теза обстойно защитава проф. Любен Корнезов – вж. Корнезов, Л. Касационно производство. С.: Софи-Р, 1998, с. 164. Според него ролята на касатора е решаваща при определяне предмета на касационното производство, а оттам и на постановеното в заключение на него решение от ВКС. Този предмет не се определя от касационния съд. Той се произнася само в рамките на жалбата, а не по повод на нея да проверява изцяло въззивното решение. Проф. Ж. Сталев и проф. А. Мингова застъпват още на теоретично ниво позицията, по-късно утвърдена с т. 10 на цитираното тълкувателно решение.

[4] Чернев, С. Допустимост на касационното обжалване по новия ГПК на Република България. – В: Сборник в памет на проф. д-р Живко Сталев. С.: Сиела, 2009, с. 25.

[5] Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. Осмо преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2004, с. 529.

[6] Така Бл. Пунев в Иванова, Р., Бл. Пунев, С. Чернев. Коментар на новия Граждански процесуален кодекс. С: ИК Труд и право, 2008, с. 439, както и проф. А. Мингова в Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2012, с. 576.

[7] Чернев, С. Цит. съч., с. 26.

[8] Така т. 1 на ТР 1–2010–ОСГТК.

[9] Повече за възприетите становища по искането на омбудсмана вж. Брайков, В. Цит. съч., 19-28.

[10] Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 508.

[11] Така Чернев, С. Допустимост на касационното…, с. 33. Опасенията се съдържат и в искането на омбудсмана, въз основа на което е образувано конституционно дело № 4/2009 г.

[12] Изрично в Тълкувателно решение № 1 от 2010 г. ВКС пояснява, че „понятието „практика на съдилищата” по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не включва практиката на административните съдилища”.

[13] Адв. Брайков изброява няколко определения на ВКС точно в този смисъл – Определение № 30/21.10.2008 г., ІІІ Г.О., Определение № 687/06.07.2009 г., ІV Г.О., Определение № 688/15.07.2009 г. – вж. Брайков, В. Достъп до касация – исторически…, с. 49. За такава практика от страна пък на въззивните съдилища говори д-р С. Чернев.

[14] Брайков, В. Достъп до касация – исторически…, с. 46. Същото становище със собствена аргументация заемат още Благовест Пунев и Силви Чернев.

[15] Още преди постановяване на обсъжданото тълкувателно решение касационният съдия Благовест Пунев изброява идентични съображения за това как следва да бъдат разбирани двата спорни израза – вж. Иванова, Р., Бл. Пунев, С. Чернев. Цит. съч., 438-439.

3 Коментари

  1. Според мен ,има някои неточности относно теоретичната постановка на частичният иск и по специално с ТР №1 от 2001г на ВКС. Върховните съдии приемат ,за уместно в чл.280 ал.2 от ГПК ,че определени дела с нисък имуществен интерес за гражданските до 5000лв. и търговските до 10 000лв. ,че не подлежат на касационно обжалване ,понеже меродавна е цената на иска ,а не размерът на претендираното от ищеца вземане.И становището е „процесуалният закон, обаче, не прави разлика при приетия критерий за необжалваемост между решение, постановено по частичен иск или по иск за целия размер на парично вземане до 1000 лева.” становище от ТР. С което възможността за касационно обжалване е изключена от закона,като е определен един минимум в процесуалният закон ,а не по воля на магистрата ,въпреки че съществува хипотеза за ищецът , да избере дали ,да се ползва от касационна инстанция когато вземането му е по голямо от посоченият определен минимум.Повече е писала по този въпрос д-р К.Цолова и предлага ново разбиране de lege ferenda – „при определянето цената на частичният иск ,да зависи от размера на вземането ,а държавната такса от претендираният с частичният иск размер”. От което,може да се направи правилният извод ,че достъпа да касация да е определящ от целият размер на вземането съобразно изискванията на чл.280,ал.2 ГПК.

  2. Изключително добра и увлекателна статия ! Поставя интересни въпроси и дава невероятно креативни и още по-интересни отговори ! Поздравления за авторката !

Leave a Reply to Ивайло С. Василев Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.