Спиране и прекратяване на изпълнението по искане на първоначалния взискател в случаите на присъединяване на взискатели в изпълнителното производство (по повод въпрос № 2 по тълк. д. № 2/2023 г. на ВКС, ОСГТК)

(публикувана за пръв път в сп. „Търговско и облигационно право“, бр. № 10/2023 г.)

I. Въведение

С разпореждане от 09.03.2023 г. на председателя на ВКС бе образувано тълк. д. № 2/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС, чийто предмет отново са проблеми на гражданския изпълнителен процес. Един от тези проблеми, който ще бъде обект на настоящото изложение, е поставеният пред тълкувателния форум въпрос № 2: „Необходимо ли е съгласие на присъединените взискатели в изпълнителното производство при направено искане от първоначалния взискател за спиране/прекратяване в хипотезата на 432, ал. 1, т. 2, респективно чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК?“.

Според едно от становищата, поддържани в съдебната практика, при направено от взискателя искане за спиране/прекратяване, съдебният изпълнител е длъжен да постанови спиране/прекратяване на изпълнението, независимо какво е становището на присъединения взискател – неговата воля да иска спиране/прекратяване на изпълнението не зависи и не може да зависи от становището на присъединените взискатели¹.

Според другото становище спирането/прекратяването по искане на взискателя в хипотезата на чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК/чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК може да бъде осъществено само при наличието на съгласие на всички взискатели.

По-долу са изведени съображения в подкрепа на първото становище, като са направени някои уточнения. При обосноваване на тълкувателния резултат е осъществен кратък историкоправен преглед на нормативната уредба и са разгледани становищата в доктрината и съдебната практика.

II. Съображенията

Краткият историкоправен преглед показва, че противоречивото доктринерно и юриспруденциално тълкуване на правната уредба датира още от Закона за гражданското съдопроизводство (1892 г., впоследствие и от 1930 г.).

Т. напр., анализирайки чл. 839 ЗГС-1892 (отм.), Х. Вълчанов приема, че:

„Изпълнението се спира или прекратява частично, когато имаме по него няколко взискатели и няколко длъжници, спрямо някои от които е постановено спирането или прекратяването на изпълнението, освен ако взискането е неделимо както между взискателите, така и между длъжниците. Когато пък настъпят факти, които допускат прекратяването или спирането на изпълнението спрямо някои от взискателите, то това не трябва да се прилага и спрямо останалите другари, защото нито ги ползва, нито ги вреди.“²

Известен нюанс се наблюдава във виждането на Н. Живков, който, тълкувайки систематично текстовете на чл. 648, пр. 2 във вр. с чл. 713 ЗГС-1930 (отм.), изтъква, че:

„[…] съгласието на присъединените ищци по изпълнението е необходимо само когато се касае до спиране извършването на проданта, а не и когато се иска спирането на другите предхождащи проданта действия […]

Съгласието за спиране може да бъде дадено за конкретно изпълнително действие – спиране на проданта на описания вече имот, но да може да се движи спрямо другите длъжници по делото или спрямо същия длъжник за опис на друг имот. То може да засяга и конкретен само имот. Но то може да се отнася и за цялото изпълнение – да не може да се движи въобще самото дело.“³

От друга страна, проф. Д. Силяновски приема, че:

„При другарство, в истински смисъл на думата, или при присъединение на кредитори според общоприетото мнение, за да се постанови спирането, нужно е съгласието на всички, т.е. всеки един от тях да е направил искане за спиране на изпълнението. Според нас обаче, понеже при другарството, както и при присъединение на кредитори се касае всъщност до толкова отделни и независими процесуални правоотношения, колкото е броят на другарите или на присъединилите се кредитори, няма пречка да се постанови спиране само по отношение на оня от тях, който е направил искане за спиране, а по отношение на останалите делото да продължи. Съгласието на всички ищци по изпълнението ще бъде необходимо само в случаите, гдето това изрично се предписва от закона. Така например според чл. 713 ЗГС, за да се спре проданта, необходимо е съгласието на всички ищци по изпълнението. Веднага трябва да се добави, че ако изпълнението е било спряно по искането на ищеца, който е движил производството, последното може да продължи своя по-нататъшен ход по искане на друг кредитор, но той в случая ще трябва да внесе всички необходими разноски за извършване на следващите изпълнителни действия.“⁴

Според практиката на ВКС по тълкуването и прилагането на чл. 648, пр. 2 ЗГС-1930 (отм.) първоначалният ищец по изпълнението не може да прекратява започнатото изпълнение без съгласието на присъединилите се към изпълнението кредитори. Те имат право да продължат изпълнението, въпреки направеното от първоначалния ищец по изпълнението искане за прекратяване (така изрично р. 44–27–III о. на ВКС)⁵.

Същевременно по повод възможността за отлагане на проданта, уредена в чл. 713 ЗГС-1930 (отм.), се приема, че започнатото изпълнение може да се отложи само по искане на всички ищци по изпълнението, без да може да се прави разлика между кредиторите. В това отношение правата на привилегирования кредитор по чл. 782 (р. 511–30–III о. на ВКС) и на ипотекарния кредитор, който е започнал изпълнението (р. 800–27–III о.), са еднакви с правата на присъединилите се впоследствие обикновени, респ. хирографарни кредитори⁶.

По време на действието на отменения Граждански процесуален кодекс от 1952 г. проф. Ж. Сталев обосновава разбирането, че:

„[…] след присъединяването прекратяването и спирането на изпълнението зависи вече не само от волята на взискателя, започнал изпълнението, но от волята на всички присъединили се кредитори, тъй като и те са взискатели, чиито права се осъществяват посредством висящото изпълнително производство.“⁷

В бележка под линия проф. Сталев критикува Решение № 1607/25.09.1953 г. на ВС по гр. д. № 3092/1953 г., I г. о., в което е застъпено, че първоначалният взискател може да иска отлагане на публичната продан, без да е нужно за това съгласието на присъединилите се кредитори.

Накратко, казусът, разгледан в цитираното решение⁸, е следният: кредиторът е поискал отлагането на втора публична продан, след като е била вече започнала, и то без съгласието на останалите кредитори. Върховният съд е счел, че взискателят има право както да иска извършването на допустимите от закона изпълнителни действия, така и да иска отлагането им – следователно уважаването на такива искания поначало не съставлява закононарушение, освен ако противоречи на изричен законов текст. В случая според съда взискателят е имал право да иска отлагането на проданта и съдебният изпълнител е бил длъжен да се съобрази с това искане, без да е необходимо да се иска съгласието на присъединените взискатели. Според ВС по смисъла на закона изпълнителното производство се движи от взискателя, а присъединените кредитори участват в производството само за да обезпечат правото си да участват в разпределението на сумите, придобити от изпълнението.

В доктрината по ГПК-1952 (отм.) съществува и становище, че искане за спиране на изпълнението може да направи първоначалният взискател, без да е нужно съгласието на останалите присъединили се взискатели⁹.

В сетнешните курсове по гражданско процесуално право е застъпено гореизложеното разбиране, че без съгласието на присъединения кредитор взискателят не може по свое искане да спре или прекрати изпълнителния процес, нито да отложи изпълнението¹⁰. В подкрепа на това разбиране всякога се цитира Решение № 1544/07.09.1967 г. на ВС по гр. д. № 1073/1967 г., I г. о.

Накратко, случаят, разгледан в цитираното решение, и съображенията към последното са следните¹¹: контролиращият съд е отменил две резолюции на съдебния изпълнител (за вдигане на наложен запор върху заплатата на длъжника и за отказ да върне на длъжника постъпили от запора парични суми, мотивиран с обстоятелството, че тези суми следва да се считат постъпили и по присъединено изпълнително дело, по което взискателят е друг, а последният не е дал съгласието си за връщането на сумите). Върховният съд приема категорично, че всички постъпили по първото дело суми се считат постъпили и по второто, а щом това е така, с тях не може да се разпорежда само взискателят по първото дело; що се касае до спирането, съдът посочва, че същото означава, че сумите не следва да се предават на взискателя, но не и че следва да се върнат на длъжника, тъй като спирането запазва положението на делото в състоянието, в което го е заварило.

Видно е, прочее, че от две частни хипотези, каквито са:

• случаят, разгледан в Решение № 1607/25.09.1953 г. на ВС по гр. д. № 3092/1953 г., I г. о. (отлагане на обявена публична продан без съгласието на присъединените кредитори),

• респективно казусът, предмет на Решение № 1544/07.09.1967 г. на ВС по гр. д. № 1073/1967 г., I г. о. (относно въпроса за процесуалните последици от прекратяването на конкретен изпълнителен способ (запор върху работна заплата) и от спирането на изпълнението),

се извежда по индуктивен път правилото, че без съгласието на присъединените кредитори първоначалният взискател не може еднолично да спре или прекрати изпълнителния процес, нито да отложи принудителното изпълнение.

Отговорът на поставеното тълкувателно питане предполага да се съобрази процесуалното положение на кредиторите в изпълнителното производство.

Първо, аксиоматично е положението, че дори неколцина кредитори да търсят едновременно удовлетворяване на притезанията си в рамките на едно изпълнително дело, всеки един от тях несъмнено е отделна страна в отделно изпълнително производство (съответно и в отделно процесуално правоотношение с изпълнителния орган)¹². Безспорно за осъществяването на всяко притезание, удостоверено с изпълнителен лист или друг признат от закона юридически акт, съществува отделно право на принудително изпълнение и упражняването на всяко право на принудително изпълнение дава повод за отделен изпълнителен процес като система от процесуални права и задължения, чрез които той се развива¹³. Тази процесуална характеристика има своето конституционно основание (чл. 56 Конст.), доколкото правото на принудително изпълнение е проявление на правото на защита – всеки правен субект, засегнат от конкретно правонарушение, разполага с възможност сам да защити своите права и законни интереси, като упражни самостоятелно правото си на защита¹⁴.

В случаите, в които се търси едновременно реализиране на отговорността на длъжника от двама или повече кредитори (чл. 133 ЗЗД във вр. с чл. 442 ГПК), общото между последните е еднаквостта на обекта, от който те целят да получат удовлетворение¹⁵. Имущественият обект, от своя страна, е неразривно свързан с приложимите начини на изпълнение (изпълнителни способи), уредени в ГПК. В този контекст, така както по своето естество всеки изпълнителен способ срещу определено секвестируемо имущество на длъжника представлява особен изпълнителен процес, който се урежда от важащите само за него особени правила, както и от общите правила относно всички изпълнителни способи¹⁶, така и принудителното изпълнение по искане на всеки един от взискателите съставлява самостоятелен изпълнителен процес, в рамките на който страната може да извършва самостоятелни процесуални действия, съответно – да настъпват самостоятелни основания за неговото спиране и прекратяване. Така например не съществува никаква пречка изпълнението по отношение на първоначалния взискател да се прекрати поради това, че изпълнителният лист в негова полза е бил обезсилен (чл. 433, ал. 1, т. 3 ГПК) или че длъжникът е платил преди започване на изпълнителното производство (чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК); не съществува пречка длъжникът или друг кредитор успешно да оспори вземането на присъединен кредитор (чл. 439, ал. 1 във вр. с чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК, чл. 464 ГПК); принудителното осъществяване на изпълняемото право на първоначалния взискател или на когото и да било от присъединените да бъде спряно по силата на съдебен акт (чл. 432, ал. 1, т. 1 ГПК) или поради настъпване на смъртта на взискателя (чл. 432, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК) и т.н. Във всички тези случаи юридическото основание за спиране или прекратяване на изпълнението не засяга правото на принудително изпълнение на друг(и) кредитор(и) – то касае единствено процесуалните права на конкретния кредитор, по отношение на когото съответните правнорелевантни факти от хипотезиса на правната норма са настъпили; правните последици от спирането и прекратяването на изпълнението настъпват единствено в неговата правна сфера. Същото следва да важи и в случаите, в които първоначалният взискател сам избере да изостави изпълнението (било като поиска прекратяване в цялост на заведеното от него изпълнително дело, било като поиска преустановяване на определен изпълнителен способ – напр. изпълнението върху конкретна вещ, определено вземане или права върху обекти на индустриална собственост на длъжника), съответно поиска временно да бъде преустановено извършването на изпълнителни действия за удовлетворяване на изпълняемото му право. Тези процесуални действия (искания) по чл. 432, ал. 1, т. 2 и чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК несъмнено са израз на свободата на разпореждане със собственото му публично преобразуващо право – правото на принудително изпълнение¹⁷. При отправянето на тези искания от страна на първоначалния взискател всеки един от присъединилите се взискатели разполага с процесуално право да продължи вече започнат изпълнителен способ (като напр. поиска извършване на опис или обявяване на публична продан на вече възбранен имот; получи или участва в разпределение на вече постъпили суми от запор на вземане и т.н.) – арг. от изричната разпоредба на чл. 457, ал. 1 ГПК, съгласно която присъединилият се взискател има същите права в изпълнителното производство, каквито има първоначалният взискател. Този извод се потвърждава и от специалните норми на чл. 454, ал. 2, чл. 455, ал. 2, изр. 1, чл. 490, ал. 3, чл. 510, изр. 2 ГПК.

Противоположният тълкувателен извод – че спирането/прекратяването по искане на взискателя в хипотезата на 432, ал. 1, т. 2 ГПК/чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК може да бъде осъществено само при наличието на съгласие на всички взискатели – поставя резонния контролен въпрос за правните последици при липса на подобно съгласие. В случай че присъединените взискатели откажат изрично или не изразят изобщо процесуална воля за спиране/прекратяване на изпълнението (съответно на конкретен изпълнителен способ) в дадения им от съдебния изпълнител срок, са възможни две разрешения: а) или спиране/прекратяване на изпълнението изобщо да не настъпва, включително и по отношение на първоначалния взискател, изявил изрична воля за това; б) или спиране/прекратяване на изпълнението да настъпва само по отношение на първоначалния взискател, изявил нарочна воля за това, а за присъединените взискатели изпълнителното дело (правоотношение) да остава висящо с възможност за извършване на всички допустими процесуални действия. Ако възприемем първия подход, първоначалният взискател би се превърнал в заложник на волята на присъединените взискатели, тъй като не би могъл по своя воля да десезира изпълнителния орган. Подобно положение противоречи на принципа на диспозитивното начало (чл. 6 ГПК), който без съмнение намира приложение и в изпълнителния процес. Освен това съгласието на другите активни страни в изпълнителното производство се въздига във вътрешнопроцесуално условие, каквото не е уредено от закона – сравни чл. 432, ал. 1, т. 2, чл. 433, ал. 1, т. 2 (чиито текст е неслучаен: „по искане на взискателя“; „взискателят е поискал това писмено“) с новелите на чл. 229, ал. 1, т. 1 и чл. 231, ал. 1 ГПК (в които се предвижда „по съгласие на страните“; „общо съгласие на страните“). Вторият подход отчита свободата на упражняване на личните процесуални права и потвърждава извода, че при присъединяване на кредитори са налице множество процесуални (изпълнителни) правоотношения, в чието съдържание се включват всички процесуални права, каквито има и първоначалният взискател (чл. 457, ал. 1 ГПК).

Съединяването на изпълнителни производства, до което се стига при присъединяването на кредитори по реда на глава 41 ГПК, не разкрива пълно сходство с института на другарството в исковия процес¹⁸, за да се прибегне до правоприлагане по аналогия на закона (чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА). Въпреки това няма как да не се отбележи, че нито естеството на материалните правоотношения, защитавани в рамките на изпълнителния процес, нито изрично законово правило, каквото например е чл. 216, ал. 2 ГПК в рамките на исковия процес, налагат извод за неразделност и общност на изпълнителните дела на взискателите по начин, че да е задължително съгласието на всички взискатели, когато първоначалният желае да оттегли искането си за изпълнение или временно да преустанови принудителното изпълнение на своето вземане. Нещо повече, дори и в класическия случай на активно другарство в изпълнителния процес (например при няколко кредитори в условията на активна солидарност; сънаследници, желаещи да съберат наследствено вземане; цесионер и цедент, който е прехвърлил само част от вземането си в полза на цесионера, и др.) не би могло да се открие материалноправно основание за съвместна процесуална легитимация при упражняване правото на принудително изпълнение¹⁹. Несъмнено посочените по-горе примери са все примери за обикновено другарство, когато се касае за защита на вземанията в рамките на исково или заповедно производство²⁰. Щом в тези случаи правото на иск (респ. правото да се получи заповед за изпълнение) може да се упражнява самостоятелно от всеки от другарите²¹, при липса на изрична нормативна повеля, която да предвижда друго, не съществува никакво формално логично обяснение положението в изпълнителния процес да е различно както когато се защитават парични вземания с общ източник или предмет (при класическото другарство), така – и дори още по-малко – когато се защитават самостоятелни парични вземания, чиито титуляри са различни (при присъединяването на кредитори).

Общото между отделните кредитори, както бе отбелязано по-горе, е еднаквостта на имуществения обект, срещу който е насочено принудителното изпълнение. Общият факт, обединяващ съществуващите процесуалните правоотношения между всяка от страните по изпълнението и съдебния изпълнител, е прилагането на конкретен изпълнителен способ срещу имуществото на длъжника – чл. 457, ал. 2 и ал. 4, изр. 3 ГПК. Всички процесуално- и материалноправни последици на извършените от съдебния изпълнител изпълнителни действия, изграждащи законоустановен изпълнителен способ, ползват както първоначалния, така и присъединените взискатели (арг. от чл. 457, ал. 2, чл. 452, чл. 453 ГПК). Това нормативно единство изключва възможността който и да било от взискателите да упражнява или да погасява чужди процесуални права, реализирайки собствените си процесуални възможности, в т.ч. правото си да десезира изпълнителния орган – арг. и от чл. 26, ал. 2 ГПК. Логическото и систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 457, ал. 2, чл. 452, чл. 453 ГПК води до извода, че няма как по едноличната воля на когото и да било от взискателите (в т.ч. и на първоначалния) приложен изпълнителен способ да бъде прекратен по отношение на всички – Решение № 85/11.05.2016 г. по гр.д. № 5643/2015 г. на ВКС, I г.о.²² В противен случай защитата на паричните вземания, давана в рамките на изпълнителния процес, би била накърнена в противоречие с конституционна им закрила – чл. 17, ал. 3, чл. 56 Конст.

Досежно института на отлагането на принудителното изпълнение (в частност отлагането на публичната продан) следва да се направят няколко бележки. Първо, нито отмененият, нито действащият процесуален закон съдържат норма, аналогична на чл. 713 ЗГС-1930 (отм.). Съгласно цитирания текст „проданта може да се отложи само по съгласие на всички ищци по изпълнението, които са обърнали вземанията си върху описаното имущество“. Второ, съществува разлика между институтите на отлагането и спирането, която е откроена още по отменената уредба на ЗГС-1930 (отм.)²³. Трето, отлагането е акт по движение на делото, а не изпълнително действие в тесен смисъл – насрочването на изпълнителни действия за друга дата (което при принудителното изпълнение на парични вземания е характерно за многоактните изпълнителни способи, включващи опис/обявяване на публична продан) не засяга правото на принудително изпълнение на присъединените взискатели и не препятства възможността на всеки един от тях да поеме инициативата и да поиска завършването на способа, като в определени случаи внесе необходимите разноски по изпълнението.

III. Заключение

С оглед гореизложените съображения би могло да се даде следният отговор на поставения по-горе правен въпрос, предмет на висящото тълк. д. № 2/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС:

Не е необходимо съгласие на присъединените взискатели в изпълнителното производство при направено искане от първоначалния взискател за спиране/прекратяване в хипотезата на 432, ал. 1, т. 2, респективно чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК.

В тези случаи спирането или прекратяването на изпълнението настъпват единствено по отношение на първоначалния взискател.

Бележки под линия: