Вътрешно убеждение на съда в модерната правова държава

Принципът за вътрешното убеждение е застъпен както в гражданския, така и в наказателния процес. Той е един от основните принципи, върху които се гради модерната демократична правова държава. На тази плоскост е притеснителен фактът, че положенията относно вътрешното убеждение на съдията не са разгледани подробно и в пълнота от българската правна литература. Дискреционната власт на съда е гарант, че последният не е просто приложител на правните норми, създадени от законодателя.

През годините и в зависимост от правната система „думата” на съдията е имала различна тежест и различни ограничения. Днес усмотрението на съда в българската правораздавателна система се ограничава от закона, спорния предмет, въведен от страните по делото, и доказателствата по конкретния случай. В тези рамки той има свобода на вътрешното убеждение – в зависимост от съответната хипотеза тази свобода може да бъде по-голяма или по-малка, така също може и въобще да я няма, но не може да е неограничена. Налице са пропуски или непълноти в нормативната уредба на този институт, които ще бъдат разгледани в по-нататъшното изложение.

„Съдията е този, който трябва да „улови” по време на правния спор истината, която се опира на споделена и възприета правна практика”[1]. Бих добавила практика, основаваща се на законовия ред в държавата. Основният въпрос, който стои в теорията и практиката досежно вътрешното убеждение на съда, е с каква свобода разполага той при изясняване на истината и нейното обосноваване.

Принципът за вътрешното убеждение на съда е формулиран в чл. 14, ал. 1 НПК, а така също и в разпоредбата на чл. 12 ГПК, където е пренесен от разпоредбата на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.). Нормите и в двата кодекса гласят, че съдът е длъжен да преценява всички доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение. Съдебната система е изградена на принципа на централизация и единство. В теорията не се прави разграничение между вътрешното убеждение на съдиите, правораздаващи по граждански дела, и между това на тези, правораздаващи по наказателни дела. Принципите, от които те се водят при формиране на вътрешното си убеждение, са едни и същи. Разликата е, че едните съдии следват гражданскоправните материални и процесуални закони, а другите – наказателноправните и процесуални закони, при формиране на вътрешното си убеждение. И за двата вида съдилища обаче важат с еднаква сила Конституцията, тълкувателната практика на ВКС и утвърдените начини на тълкуване на правните норми при формиране на вътрешното си убеждение. Макар принципно вътрешното убеждение и на едните, и на другите съдии да се влияе от едни и същи фактори, считам, че съдържанието му е различно.

Фактът, че гражданските и наказателните дела имат различен предмет, съответно спорното гражданско право и конкретното престъпление, оказва влияние върху вътрешното убеждение на съда, и по-конкретно на съдържанието му. Когато формира вътрешното си убеждение по едно наказателно дело, съдът преценява много по-различни елементи в сравнение с тези, които би оценявал, ако решаваше дело за спорно гражданско право. Вътрешното убеждение на съдията се отнася до предмета на делото; обективно невъзможно е разликата в предмета на гражданските и наказателните дела да не обуслови разлика и във формирането на вътрешното убеждение на съдиите, правораздаващи по граждански и наказателни дела.

Една от основните разлики между наказателния и гражданския процес е, че в първия е налице фазата „досъдебно производство”. В нея ролята на съда е сведена до контрол на определени действия, а ръководно-решаващ орган е прокурорът. Той и разследващите органи извършват дейност по събиране на доказателства и доказателствени средства с цел изясняване на фактическата обстановка и пресъздаване на събитията от престъпното деяние. Досъдебното производство е предпроцесуална дейност. След неговото приключване в съдебната фаза на наказателния процес се провежда съдебно следствие. Принципът на непосредственост изисква съдът да възприеме всички факти по делото лично, поради което съществува разлика в преценката на доказателствата в двете фази на процеса. Основната и централна фаза на процеса е съдебната, така че доказателствата и доказателствените средства, възприети от съда при нейното осъществяване, се ползват с по-голяма доказателствена сила. Съдът формира вътрешното си убеждение върху непосредствено възприетите от него доказателства.

Както беше посочено, в досъдебната фаза на наказателния процес действат прокурор и разследващи органи. Чл. 14 НПК гласи, че тези органи вземат решения по вътрешно убеждение. Действително обаче тяхната оперативна и процесуална дейност е ограничена. Чл. 197 НПК разпорежда, че указанията на прокурора в писмена форма са задължителни за органите по разследването. Формира се екип между прокурора и органите. По отменения НПК, за разлика от настоящия, органите по разследването действително са разполагали с по-голяма оперативна самостоятелност, която е оказвала влияние и върху вземането на решения по вътрешно убеждение.

Изискванията към лицата, които се явяват на конкурси за съдии, са както професионални, така и личностни. Понятието за съвест на съдията включва разсъдливост, мъдрост, спокойствие и безпристрастност, откъдето може да се направи изводът, че „…съдията взема своето решение по собствено убеждение и съвест, а защо не – по убеждение по съвест”[2].

Ще си позволя да се позова на постулата на Харт относно дискреционната власт на съда, според който различните случаи, бидейки визирани от един общ принцип, са съответно по необходимост с едни и същи характеристики. В тази връзка проф. Т. Колев казва: „…обстоятелството, че един и същи израз (понятие, категория) може да се дефинира чрез отделни специфични случаи, почива на мълчаливото приемане, че всички отделни случаи притежават общи характерни черти, които намират своето опознаване и обяснение в определен израз”[3].

В нито една правна книга, учебник по право или закон не е указано как трябва да се формира вътрешното убеждение. Посочено е само, че следва да е обосновано на логически изводи от представените доказателства. Не са определени задължителни правила, по които съдът да направи изводите си от събраните по делото доказателствени средства. Връщайки се на вече разгледаната разлика в предмета на гражданските и наказателните дела, следва да се отбележи, че тя оказва влияние и върху доказателствените средства в двата вида процес. С оглед изясняване на обстоятелствата, релевантни за съответния предмет на делото, са необходими различни средства за тяхното доказване, което се обуславя от различното съдържание на предмета. Достоверността на отделните доказателства, а така също и доказателствената им сила той преценява с оглед на всички данни по съответното дело. В тази оценка се състои свободата, с която съдът разполага при преценката на доказателствата. Преценката на съда може да се определи като „интелектуална дейност, чрез която той заявява дали е или не е убеден в съществуването на твърдените от страните факти… законът не определя стриктно доказателствената сила на доказателственото средство, съдията свободно оценява стойността му”[4].

В общ план вътрешното убеждение на съда се определя от закона, спорния предмет, въведен от страните по делото, и доказателствата по конкретния случай. В тези рамки той има свобода. В зависимост от съответната хипотеза, параметрите ú могат да бъдат различни. По-задълбоченото изследване на въпроса показва, че то се влияе от твърде многобройни фактори, като правилата на херменевтиката и формалната логика, съдебната практика и т.н. При наличие на толкова насоки, които трябва да следва правоприложителят, се стига до въпроса, доколко вътрешното убеждение е негова собствена мисловна дейност и доколко е просто следване на постулатите, материализирано в крайния съдебен акт. Безспорно е, че вътрешното убеждение на съдията не може да не се основава на обективни елементи, но ако прекалено се ограничава свободата на формирането му, се губи смисълът на института.

В българското законодателство принципът се отнася до формулирането на конкретен извод у съда и означава, че последният е свободен при преценката на доказателствата и аргументите на страните по съответния спор. Елемент от съдържанието на вътрешното убеждение е и правото на съда да изключи от обсега на преценка на доказателствата такива, които са ирелевантни за делото или са недопустими. На това право кореспондира задължението да прецени в съвкупност всички относими и допустими доказателства по делото. „На оценка подлежат относимостта, допустимостта и достоверността на всяко доказателство поотделно, както и достатъчността и взаимната връзка на доказателствата в тяхната съвкупност”[5]. Важно е да се отбележи, че съдът няма право да им приписва никакво съдържание, освен това, което се извежда от точните сведения в тях.

Принципите в правото са взаимно свързани и считам, че следва този за вътрешното убеждение да бъде разгледан през призмата на връзката му с останалите.

Един от най-застъпените правни принципи е този на легалитета. Той е особено съотносим и във връзка с активността на съда. Легалитетът предполага лимитативно законоустановени предпоставки за действие и постановяване на правни актове, като възможността за проява на усмотрение и дискреция е сведена до минимум.

Принципът на вътрешно убеждение е неразривно свързан с принципа на независимост на съдебната власт (чл. 9, ал. 2 НПК). Проф. Н. Манев пише: „Основното начало на независимостта в наказателния процес е във връзка с всички останали основни начала, но най-вече с основното начало на оценка на доказателствените материали по вътрешно убеждение”[6]. Само независимият процесуален орган може да действа по вътрешно убеждение. Независимостта на вътрешното убеждение обаче не е пълна, то не може да бъде произволно. „Свободата при преценка на доказателствата не означава обаче произволно формулиране на съдийското убеждение, защото произволът е враг на истината”[7]. То трябва да е обосновано на логически и житейски правила, на съждения, отразяващи закономерните връзки между явленията, които да се вземат предвид при разглеждането и преценката на доказателствата и доводите. Правната гаранция за тази обоснованост е инстанционният контрол.

Свързано с разглеждания принцип е и изискването в наказателния процес за непрекъснатост на съдебното заседание (чл. 259 НПК). Това изискване обезпечава формирането на вътрешно убеждение на съда без наличието на странично влияние, независимо от каквито и да е било други фактори.

Говорейки за принципи, не можем да не засегнем един от най-фундаменталните за правото – този за справедливостта. Едно от най-ясните проявления на връзката между справедливост-вътрешно убеждение на съдията е чл. 52 ЗЗД. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да направи това по справедливост, позовавайки се на вътрешното си убеждение. Тази норма на закона е пример за свобода на дисреционната власт на съда, проявена в по-широки граници. Следва обаче тази хипотеза да бъде разтълкувана във връзка с Постановление № 2 от 30.11.1984 г. по гр. д. № 2/1984 г., Пленум на ВС. Постановлението е издадено в отговор на въпроса – при смърт на пострадалия дължи ли се обезщетение на лица извън кръга на посочените в Постановление № 4/1961 г. и № 5/1969 Г. на Пленума на Върховния съд. В това постановление изчерпателно са изброени лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди. „Пленумът приема, че обезщетението по чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди възмездява главно страданията или загубата на морална опора и подкрепа, понесени от увредения вследствие увреждането.” Пленумът приема, тълкувайки и нормата на чл. 52 ЗЗД, че кръгът на лицата, които следва да получат обезщетението за неимуществени вреди, трябва да се определя, изхождайки от принципа на справедливостта. Оттук и кръгът от лица е следният: низходящи (деца), възходящи (родители) и съпруг. В този кръг се включват и лицето от срещуположния пол, с което пострадалият е живеел на съпружески начала и от което съжителство може да имат деца, а така също и взетото за отглеждане и осиновяване, но още неосиновено дете. Причината и тези лица да се включат във въпросния кръг е, че Пленумът приема, че между тях и пострадалия са съществували отношения, сходни с тези на лицата, посочени в Постановление № 4/1961 г. „С това постановление не се разширява кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, а се включват и лицата, установили помежду си същите отношения, които представляват фактическия състав на правнорегламентираните и оформени отношения при осиновяването и сключването на брак. Това са трайно установени близки отношения, които не са оформени по съответния ред.” Разглеждайки подробно въпроса, Пленумът с основание постановява, че обезщетение за неимуществени вреди не се дължи на лица извън тези посочени в Постановление № 4/1961 г. Един от основните аргументи в тази насока е, че „Да се приеме разширение на установения с Постановление № 4/1961 г. кръг на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, ще се окаже невъзможно да се сложи граница на случаите и лицата, за които се дължи обезщетение за неимуществени вреди.”

Отново ще се върна към Харт и концепцията му за дискрецията на съда. Според него във всяка правна система съществуват случаи, които не са правнорегламентирани. В тези случаи, тъй като не може да откаже правосъдие, съдията трябва да упражни своята власт за свободна преценка, като по този начин създава право за този специфичен неуреден случай. В тези случаи съдът не следва да разполага с общи основания, въз основа на които да обоснове решението си, а трябва да действа, както би действал добросъвестният законодател. Оттук и изводът, че съдията действа според своите собствени ценности и убеждения. Идеята е, че правото е недокрай детерминирано в точно определени рамки (няма как да бъде), поради което съдията в неуредените от закона случаи може да упражни власт по създаване на право, т.е. притежава своеобразна свобода при решаването на един юридически спор.

Нужно е да отбележа, че в днешната правна действителност подобни неуредени отношения са рядкост. Ако те не се уреждат от вътрешното законодателство, то най-вероятно са уредени от международното. Въпреки това, подобни хипотези не са изключени.

Вътрешното убеждение като принцип съдържа две части. Първата е гаранция за обективност и се изразява в задължението на съда да обсъжда и преценява всички доказателства по делото и доводите на страните. Обсъждането е предпоставка за постановяване на безпристрастен и обоснован съдебен акт. Втората част е право съдът да преценява тези доказателства и доводи по вътрешно убеждение. Основателно някои автори споменават, че това вътрешно убеждение се „контролира от логически и житейски правила”[8].

Само по себе си вътрешното убеждение е част от вътрешния свят на човека, поради което се разглежда от науки като философията и психологията. В правната процесуална наука някои автори възприемат теорията, сред които е и проф. Н. Манев[9], че то има две страни – субективна и извънсубективна (обективна).

Субективната страна се характеризира с формирането на определени изводи, заключения и представи у съда. Тази страна има няколко елемента. Първият е субективно психологическо отношение, което се изразява в увереност или съответно неувереност в качествата на доказателствения материал. Следващият е психическо състояние, изразяващо се в наличието или липсата на съмнения относно правилността и състоятелността на достигнатото процесуално познание, т.е. до изнясняването на доказателствената съвкупност и фактическа обстановка по делото. Третият елемент е емоционално-волевата готовност за извършване на процесуални действия и постановяване на процесуални актове.

Обективната страна на принципа се характеризира с това, че убеждението следва да бъде съобразено с някои фактори от извънсубективно естество. Едни от тях са доказателствените материали по делото. При постановяване на своите актове съдът трябва да се ръководи от събраните по делото доказателства. Поради това той трябва правилно да разбере значението на всяко едно доказателство и на съвкупността от доказателствени материали и да направи съответните изводи. Друг фактор са законите. Законът, бил той гражданскоправен или наказателноправен, следва да бъде прилаган точно, съответно и пряко или ако се налага, да бъде тълкуван или прилаган по аналогия. Третият елемент, с който трябва да е съобразено вътрешното убеждение, е практиката. Тук се има предвид тълкувателната практика на ВКС, чиято цел е да внася единство в дейността на процесуалните органи, като обобщава тяхната дейност и дава тълкуване и указания за избягване на спорни и противоречиви решения. Както вече беше отбелязано, убеждението трябва да е съобразено и с правилата на логиката (здравия разум), поради което и те са елемент номер пет от обективната страна на този принцип.

Ще се позова на видния правен теоретик и философ Роналд Дуоркин, който разглежда три правни теории: „конвенционализъм”, „юридически прагматизъм” и „право – интегритет”. Първите две са застъпени в правната теория, докато за третата говори само той. Правният интегритет разглежда съдията като автор и критик на правото. Той прибавя нещо към традицията, която тълкува – така съдиите, разглеждащи подобни случаи за в бъдеще, ще разглеждат неговото съдебно решение като нова традиция, в рамките на която ще трябва да решават своите дела.

Говорейки за дискреционна власт, считам, че трябва да направим разграничение между нея и властта за оценяване, с която съдът разполага. В случай, че определим първата като власт да се решава без помощта на правила, то втората ще можем да определим като власт да се определят правила. Властта да се преценява изисква мотивиране, което от своя страна прави решенията, взети по този начин, подлежащи на контрол.

Законодателен пример за преценка на съдията е чл. 162 ГПК.  Разпоредбата гласи, че при установен по основание иск, при който обаче липсват достатъчно данни за размера му, съдията има право да определи размера по своя преценка или да се позове на заключението на вещото лице. Заключението на вещото лице не е задължително за съда и ако реши да не го вземе предвид, последният има право да направи собствена преценка досежно размера на иска.

Инстанционният контрол се изразява във възможността за въззивно и касационно обжалване на решенията на съда. ВКС може да отмени решения на първоинстанционни или второинстанционни съдилища въз основа на неизяснена по делото фактическа обстановка или неразгледани доказателства от значение за делото. В Решение № 237 по гр. д. № 1521/2000 г., V Г. О. на ВКС се казва, че „Неизяснеността на делото от фактическа страна поради допуснати процесуални нарушения от страна на съда е основание за отменяне на обжалвано пред ВКС решение”. Според Решение № 259 от 27.04.2000 г. по гр. д. № 1285/1999 г., V Г. О. на ВКС „…съдът е постановил решението си при изцяло неизяснена фактическа обстановка… Въззивниият съд… не е обсъдил всички събрани по делото доказателства. Към делото са приложени две преписки…, на които изобщо съдът не се е спрял, а ако беше обсъдил писмените доказателства към тях, вероятно би стигнал до изводи, различни от направените с обжалвания съдебен акт”. И в двете цитирани решения ВКС отменя решенията на съда.

Освен на закона, вътрешното убеждение на съда следва да се основава на тълкувателните решения и определения на ВКС. В чл. 130, ал. 2 ЗСВ се посочва, че тълкувателната практика на ВКС е задължителна за органите на съдебната власт. Правилото на тази разпоредба неизменно води до ограничаване на свободата на вътрешното убеждение на съда, но считам, че целта му е по-скоро да улесни съда при формирането му. Съдиите във ВКС отговарят на най-високи професионални изисквания. Презюмира се, че те най-добре познават закона в неговата цялост и чрез тълкувателните си решения и определения предават идеята на законодателя, когато това е необходимо.

Интерес представлява едно изключение от правилото за свобода на вътрешното убеждение в гражданскопроцесуалното право. Тук преценката на съда е изцяло изключена относно факти, установени с влязла в сила присъда. Според чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда е задължителна за съда, разглеждащ гражданските последици от извършеното деяние в следните направления: дали е извършено деяние; дали е противоправно; дали деецът е виновен. „Относно тези обстоятелства присъдата се ползва със силата на пресъдено нещо… не може да се оборва”[10].  Констатациите за факти, които не спадат към фактическия състав на извършеното престъпление, са незадължителни за съда, решаващ гражданското дело. Единственият вариант за оборване е, ако се оспори валидността на присъдата, претендирайки нейната нищожност.

Документите като доказателствени средства имат формална доказателствена сила. Когато са представени като доказателства по съответно дело, съдът има ограничена свобода за преценка, тъй като законът го задължава да приеме определени факти от документа за доказани. Презумпцията обаче е оборима, ако се докаже, че документът е неистински.

Обективен израз на вътрешното убеждение на съда са мотивите към решението. В тях трябва да се изяснява фактическата обстановка по делото и да се разгледат приложените по него доказателства със съответните съждения от тях. Липсата на мотиви е съществено процесуално нарушение както в наказателния, така и в гражданския процес, и е основание за отмяна на решението. Същото важи и за хипотезата, когато мотивите са непълни, неясни или липсва логическа връзка между доказателствата и направените от съда съждения. Относно мотивите на въззивния съд се произнася Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. №1/2000 г., ОСГК на ВКС, т. 19 – „Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Непрекият резултат от тази дейност е констатацията, съдържаща се в мотивите му, за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението.”

Във връзка с мотивите се връщам към проф. Т. Колев – „за да обоснове своето решение, съдията е длъжен да достигне до истината, като за тази цел той може да стори това, използвайки, заедно и поотделно, от лингвистичното до прагматичното течение. В преследването на тази цел той има право на свободна преценка кой от инструментите на различни по вид обоснования да използва”[11], т.е., за да мотивира действията си, съдът може да се позове на всеки правен инструмент, който му е предложен от законодателя и практиката.

В наказателния процес задължението за писмена мотивираност се отнася до всички процесуални органи и във всички стадии на производството (извод от от чл. 34 и 199, ал. 2 НПК). Задължението за мотивираност е застъпено и на конституционно ниво – чл. 121, ал. 4 Конст. Мотивите най-ясно свидетелстват връзката между съдържанието на доказателствените материали, изяснената по делото фактическа обстановка, приложения закон и направените от съда съждения и съответно взетото решение. В две насоки е значението на мотивите. Първата е, както вече беше застъпено, за да имат възможност контролните органи да извършат проверка на законосъобразността и обективността на постановения процесуален акт. Втората насока е самоконтрол. Чрез мотивите съдът има възможност отново да премисли достигнатото знание и заключенията, които се налагат от него.

Друга особеност на вътрешното убеждение на съдията в наказателното производство е, че принципът е свързан с още един – този за непосредственост. Според него органите на досъдебното производство и съдът основават своите решения върху събрани и проверени лично от тях доказателствени материали. Изключение правят посочените в НПК случаи. Принципът на непосредственост спомага за формирането на вътрешно убеждение на съда относно фактическите и правни въпроси на делото.

Изискванията за мотивираност и обоснованост на процесуалните актове на съда са тясно свързани. Обосноваността на вътрешното убеждение се установява чрез прочитане на мотивите към акта. Мотивите са обективираното външно изражение на вътрешното убеждение. Те съдържат както фактическата обстановка по делото и направените от нея изводи, така и въпроси от юридическо естество.

За вътрешното убеждение на съда проф. Манев твърди, че минава през три етапа, които той нарича „нива”, а именно онтологическо, гносеологическо и психологическо[12]. Той казва: „За неговото битие (на престъплението – бел. моя) ръководно-решаващият орган в производството по наказателни дела прави извод чрез анализиране на следи и постановяване на умозаключения. На гносеологично ниво познаващият субект формира изводи за фактическите обстоятелства на престъплението… трябва да установят точно релевантните по делото фактически обстоятелства (от предмета на доказване), като боравят с правилата на традиционната логика (здравия разум). На психологическо ниво държавният процесуален орган формира свое отношение, убеждение относно качествата на достигнатото знание… в съответствие с това установява наличието на основание за постановяване на процесуален акт и се произнася в този смисъл”.

Проф. Т. Колев очертава границите на дискреционната власт на съда в рамките на правния спор, между едно от предложените му от страните решения. Предметът на решението на съда следва да съвпада с предмета на исковата молба в гражданския процес. Ако не отговаря напълно, сме изправени пред хипотезата на непълно решение; ако го надхвърля, би бил в нарушение на принципа на диспозитивното начало. В наказателния процес съдът не може да осъди подсъдим за престъпление, което не е визирано в обвинителния акт на прокурора.

Съдебната практика е източник на правото (в континенталната правна система това се отнася за тълкувателните решения), който обаче е йерархично подчинен на законите. Решенията на съда могат да се постановяват свободно в границите, очертани от законодателя.

Вътрешното убеждение на съда следва да изразява в най-чист вид перфектна симбиоза между законите в страната и обществените нужди и чувство за справедливост. Съдията не може да се дистанцира от обществото, той освен съдия е и човек – част от обществото.

Съдията не може да се дистанцира от законите – това би обезсмислило института, който представлява – той освен човек е и държавен орган. Причината да имаме съдии, а не роботи в съдебните зали, е именно вътрешното убеждение. Добрият човек е и добър съдия.

Бележки под линия:

[12] Манев, Н. Цит. съч., с. 69.