Напоследък в българска съдебна практика все по-често се поставя въпросът дали последиците на давността намират приложение, когато са налице обективни причини за бездействието на носителя на правото – например когато кредиторът на едно вземане въобще не знае и не може разумно да се очаква да знае, че правото му е възникнало. Приложим ли е принципът „contra non valentem agere non currit praescriptio“ („Срещу онзи, който не може да действа, давност не тече“1) в такива случаи? Оказва се, че отговорът на този въпрос не е толкова прост, колкото изглежда.

 

1. Произход и утвърждаване на принципа. Няма спор, че корените на максимата „contra non valentem agere non currit praescriptio“ следва да се търсят в римското право. В Дигестите (D.44.3.1) е поместен фрагмент на Улпиан, според когото давност тече само през работните дни (dies utiles)2, когато носителят на правото има възможност да предяви иск. Самият принцип е формулиран много по-късно от постглосаторите3 и е утвърден от френската съдебна практика. Известно е, че при създаването на Френския граждански кодекс (ФГК), с цел да се ограничи възможността съдиите да тълкуват правото, е предвидено, че давността се прилага спрямо всички лица освен онези, упоменати в законово изключение – чл. 2251 ФГК (в редакцията му до 17.06.2008 г.). Изключенията са основанията за спиране и препятстване4 на давността, уредени в чл. 2252 и сл. ФГК (в редакцията им до 17.06.2008 г.). Част от тях представляват нормативен израз на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio5, но неуредени остават множество случаи, когато давността тече и спрямо лица, които нямат възможност да действат. Поради това френската съдебна практика прибягва до директно прилагане на принципа, предоставяйки възможно най-широката защита6. През 2008 г. при ревизия на ФГК френският законодател премахва нормативните ограничения, като урежда широки основания за спиране/препятстване. Според новата редакция на чл. 2234 ФГК: Давността се препятства или спира спрямо лице, което не е в състояние да действа поради пречка, произтичаща от закон, споразумение или непреодолима сила“, а според новата редакция на чл. 2224 ФГК давността започва да тече „от датата, на която притежателят на правото е узнал или е трябвало да узнае фактите, които да му позволят да го упражни7.

 

2. Принципът в чуждестранните законодателства. Сравнителноправно има два подхода по отношение на обхвата на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio8:

2.1. „Широки“ основания за препятстване и спиране на давността. В някои държави основанията за препятстване и спиране на давността са формулирани по такъв начин, че да обхващат голям брой случаи9, т.е. принципът „contra non valentem agere non currit praescriptio“ е прокаран изцяло или почти изцяло. Хипотезите могат да бъдат обособени в две групи:

а) Хипотези на незнание. За едната група е характерно, че давност не тече, ако на носителя на правото не са известни и не може разумно да се очаква да са известни обстоятелствата, релевантни за упражняване на правото. Например според чл. 199, параграф 1 от Германския граждански кодекс (Buergerliches Gesetzbuch (BGB), по-нататък „БГБ“) общата погасителна давност започва да тече в края на годината, в която: „1. вземането е възникнало и 2. задълженото лице узнае за обстоятелствата, които пораждат вземането, и за самоличността на длъжника или би узнало, ако не беше проявило груба небрежност“. Подобен е текстът на чл. 200, параграф 1 от Гражданския кодекс на Руската федерация, който гласи, че погасителната давност тече от момента, когато лицето е узнало, че има иск, или от момента, когато е трябвало да узнае10. Член 1489 от Австрийския граждански кодекс предвижда, че погасителната давност за всяко обезщетение (включително договорното) тече от момента на узнаването на вредата и самоличността на лицето, причинило вредата. В Дания е уредена 5-годишна погасителна давност, която не тече, ако кредиторът не знае или не може разумно да узнае за правото или местоживеенето на длъжника. В същото време има 20-годишна абсолютна давност11.

Подобни норми съществуват и в публичното право. Така например според чл. 9-1 от Френския наказателен кодекс12 и чл. 78, ал. 2 вр. с чл. 9, ал. 2 от Наказателния кодекс на Руската федерация13 давността тече от деня на откриване на деянието.

б) Хипотези на невъзможност. В друга група основания давността се препятства или спира да тече, ако носителят на правото е възпрепятстван да упражни правото си. Така според чл. 206 БГБ: „Давността спира да тече, когато в рамките на последните шест месеца от давностния срок задълженото лице е възпрепятствано от непреодолима сила да упражни правата си“. Същото правило е възприето в чл. 255, параграф 1 от Гръцкия граждански кодекс, чл. 321, параграф 1 от Португалския граждански кодек, чл. 360 от Словенския облигационен закон и др.14

В наказателното законодателство се срещат хипотези, че давност не тече, когато са налице правни пречки за възбуждане или провеждане на наказателно преследване или изпълнение на наказанието – чл. 78б, параграф 1, т. 1, чл. 79а, т. 1 от Германския наказателен кодекс, чл. 24 от Белгийския наказателен кодекс, чл. 113 от Гръцкия наказателен кодекс и др. По-рядко се срещат закони, в които всяко (дори фактическо) непреодолимо или непредвидимо обстоятелство води до спиране на давността по наказателни дела – чл. 9-3 от Френския наказателен кодекс, чл. 156, ал. 1 от Румънския наказателен кодекс и др.15.

Принципът намира израз и в други публичноправни отрасли – например според чл. 230 от Фискалния кодекс на Германия давността за данъци спира, ако поради непреодолима сила правото не може да бъде упражнено в последните шест месеца от давностния срок.

2.2. „Тесни“ основания за препятстване и спиране на давността. Съществуват и държави, в които няма широки основания за спиране и препятстване на давносттаИталия, Австрия, Холандия, Белгия, Великобритания и др.16 При тях са уредени само конкретни хипотези, които се счита, че са изчерпателни. Често принципът „contra non valentem agere non currit praescriptio“ е прокаран законодателно в областта на непозволеното увреждане – знанието на пострадалия за самоличността на делинквента (а в някои случаи и други обстоятелства, свързани с вредата) е условие да започне да тече давността17. В други хипотези (извън непозволено увреждане) обаче знанието не се сочи като релевантен момент за началото на срока.

 

3. Принципът в „мекото право“. Мекото право“ възприема широките основания за препятстване и спиране на давността:

3.1. Принципи на европейското договорно право (ПЕДП). Съгласно чл. 14:301 давност не тече, докато кредиторът не знае и не може разумно да узнае (a) кой е длъжникът или (б) обстоятелствата, породили вземането, а при вземания за обезщетение – и вида на вредата“18. Съгласно член 14:303 давност не тече, докато кредиторът не е в състояние да дири вземането си поради пречка, която е извън контрола му и за която не може разумно да се очаква да бъде избегната или преодоляна от него. Това правило се прилага само ако възпрепятстването възникне или продължава през последните шест месеца от давностния срок.

3.2. Проект за обща референтна рамка (ПОРР). Според чл. III – 7:301 давностният срок не тече, докато кредиторът не знае и не може разумно да се очаква да знае: (а) самоличността на длъжника; или (б) фактите, които пораждат правото, включително, в случай на право на обезщетение за вреди, за вида на вредата. Съгласно чл. III. – 7:303 давностният срок не тече, докато кредиторът е възпрепятстван да предприеме действия за предявяване на правото в резултат на пречка, която е извън контрола му и която не е могъл разумно да очаква да избегне или преодолее. Подобно на ПЕДП, това правило се прилага само ако пречката възниква или продължава да съществува в рамките на последните шест месеца от давностния срок. Когато продължителността или естеството на пречката е такова, че би било неразумно да се очаква, че кредиторът ще предприеме действия за предявяване на правото в рамките на частта от давностния срок, която все още не е изтекла след като спирането е приключило, давностният срок не изтича преди да са изминали шест месеца от момента, в който пречката е била отстранена. Интересно е пояснението в параграф 4 на същия член, който изрично урежда, че понятието „пречка“ включва и „психологическа пречка“19.

3.3. Принципи на УНИДРОА за международните търговски договори (ПМТД). Включването на широките основания за препятстване и спиране на давността в Принципите на УНИДРОА говори за разпространеността им не само в европейски, но и в световен план. Според чл. 10.1 общият давностен срок започва да тече от деня, следващ деня, в който задълженото лице е узнало или е трябвало да узнае фактите, в резултат на които правото на задълженото лице може да бъде упражнено. Според чл. 10.8, параграф 1, когато задълженото лице поради пречка, която е извън неговия контрол и която не е могло нито да избегне, нито да преодолее, е било възпрепятствано да предизвика спиране на давностния срок съгласно предходните членове, общият давностен срок спира да тече, така че да не изтече преди изтичането на една година след отпадането на съответната пречка20. Според параграф 2: „Когато пречката се състои в недееспособност или смърт на длъжника или на задълженото лице, давността започва да тече, когато бъде назначен представител на недееспособната или починалата страна или на нейното имущество или когато наследникът наследи съответната страна. Допълнителният едногодишен срок по параграф 1 се прилага съответно“.

 

4. Принципът в правото на Европейския съюз и практиката на Съда на Европейския съюз

4.1. Във вторичното право на Европейския съюз. Във вторичното право на Европейския съюз (ЕС) понякога се уреждат и давностни срокове. Това може да стане както чрез директиви, така и чрез регламенти. Има случаи, когато се предвижда, че основанията за спиране и препятстване на давността се уреждат от националното право (вж. например чл. 60, параграф 4 от Регламент (ЕС) 2021/782 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2021 година относно правата и задълженията на пътниците, използващи железопътен транспорт; за директиви вж. т. 9.1.ж от настоящото съчинение). В други случаи в правото на ЕС изрично се предписва, че държавите членки трябва да осигурят давностни срокове, отговарящи на определени изисквания. Така в Съображение 36 от Директива 2014/104/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 26.11.2014 относно някои правила за уреждане на искове за обезщетение за вреди по националното право за нарушения на разпоредбите на правото на държавите членки и на Европейския съюз в областта на конкуренцията се съдържа следното указание: „Националните правила за начало, продължителност, спиране или прекъсване на давностните срокове не следва неправомерно да възпрепятстват предявяването на искове за обезщетение за вреди. (…) Давностният срок не следва да започва да тече преди да бъде прекратено нарушението и преди ищецът да узнае или да може разумно да се предполага, че знае за поведението, съставляващо нарушението, факта, че нарушението му причинява вреда и самоличността на нарушителя. Държавите членки следва да могат да запазят или въведат общо приложими абсолютни давностни срокове, при условие че продължителността на тези абсолютни давностни срокове не прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото на обезщетение в пълен размер“.

4.2. В съдебната практика на Съда на Европейския съюз. Съдът на Европейския съюз (СЕС) има практика, свързана с принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“. Така например според него член 46 от Статута на Съда на Европейския съюз се тълкува в смисъл, че погасяване по давност не може да се противопостави на претърпяло вреда лице, което е узнало едва в по-късен момент за пораждащия вредата факт и което поради това не е разполагало с разумен срок за представяне на своята искова молба или претенция преди изтичането на давностния срок (Решение Gascogne Sack Deutschland GmbH & Gascogne, дело T-577/14, т. 44). Това тълкуване е възприето, въпреки че текстът на посочения член не отдава никакво правно значение на момента на узнаването на вредата, причинена от Европейския съюз.

В скорошната си практика СЕС е разсъждавал относно давностния срок за предявяване на иск за неоснователно обогатяване от страна на потребител по договор, обявен за недействителен поради наличие на неравноправна клауза. В решение Profi Credit Slovakia (C?485/19, т. 49) се приема, че национални правила, изискващи от потребителя да предяви претенциите си пред съда в срок от три години, считано от датата на неоснователното обогатяване, доколкото това обогатяване може да е осъществено в хода на изпълнението на дългосрочен договор, е възможно да направят изключително трудно упражняването на предоставените му с Директива 93/13 или с Директива 2008/48 права и при това положение такива правила нарушават принципа на ефективност21. СЕС изрично е посочил, че проблем не е продължителността на срока, а началото му, тъй като „съществува немалък риск съответният потребител да не предяви в императивния срок правата, които му предоставя правото на Съюза, което ще го постави в положение, при което не е възможно да претендира правата си. Същото е посочено по повод петгодишен давностен срок в решението CaixaBank (C?224/19 и C?259/19, т. 80). СЕС отчита, че в случаи на дългосрочен договор с периодични вноски е възможно неравноправността да се установи към края на договора, т.е. първоначалните вноски да са погасени по давност.

Има и решения, в които СЕС отказва да приложи принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“. Съгласно текста на член 3, параграф 1, алинея 1 от Регламент № 2988/95 на Съвета от 18.12.1995 година относно защитата на финансовите интереси на Европейските общности давностният срок за процедурите за възстановяване на неправомерно получени средства от бюджета на ЕС е четири години от момента, в който е извършена нередността. СЕС изрично се е произнесъл, че датата, на която органите са узнали за съответната нередност, е без значение за началния момент на давностния срок (Решение Pfeifer & Langen, C?52/14, т. 67)22. Съдът обяснява, че „администрацията има общо задължение за полагане на дължима грижа при проверка на редовността на извършваните от нея плащания, които се отразяват на бюджета на Съюза (Решение Ze Fu Fleischhandel GmbH & Vion Trading, C?201/10 и C?202/10, т. 44). Да се приеме, че началото на срока отговаря на деня на откриването на разглежданата нередност, би било в противоречие с това задължение за полагане на дължима грижа“.

 

5. Принципът в практиката на Европейския съд по правата на човека. В скорошната практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) незачитането на функциите на давността е достатъчно да обоснове нарушение на основни човешки права, каквото е правото на достъп до съд и справедлив съдебен процес по чл. 6, параграф 1 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). В решението по делото Howald Moor v. Switzerland (жалби № 52067/10 и 41072/11) е разгледан казус с работник, който през 1960-1970 е бил изложен на азбест по време на работата си. През 2004 г. лекарите установяват, че страда от туморно заболяване, за което безспорно е доказано, че е от излагането на азбест. Съдилищата в Швейцария отхвърлят иска като погасен по давност, тъй като съгласно швейцарското право узнаването на вредата не е от значение за началото на давността. В решението по спора Съдът по правата на човека отбелязва, че латентният период за азбестови заболявания може да бъде няколко десетилетия, поради което, ако се приложи швейцарската давност, неизбежно към момента на откриването на заболяването давността ще е изтекла. Макар Европейският съд по правата на човека да изтъква убедеността си в това, че правната норма относно давностните срокове преследва легитимна цел, а именно правната сигурност, той признава, че систематичното прилагане на правилото за давностните срокове към лицата, страдащи от болести, които могат да бъдат диагностицирани едва след много години след събитията, които ги предизвикват, лишава тези лица от възможността да защитят правата си пред съда. ЕСПЧ счита, че в случаите, когато е научно доказано, че лицето не може да знае, че страда от определено заболяване, това обстоятелство следва да се вземе предвид при изчисляването на давностния срок.

Интересна е и практиката на съда, когато не се установява нарушение на ЕКПЧ. Така в делото JA Pye (Oxford) Ltd v United Kingdom (жалба № 44302/02) Европейският съд по правата на човека отказва да признае, че погасителна давност е засегнала правата на ищците, тъй като същите „не са изненадани“ и са могли да предприемат действия за спиране на давността. В този случай според съда не е засегнат балансът между индивидуалния и обществения интерес, стоящ в основата на института на давността23.

 

6. Принципът в практиката на Конституционния съд на Република България. Конституционният съд (КС) признава принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“. В Решение № 4 от 11.03.1998 г. по конст. д. № 16/97 г. е разгледано искане за обявяване на противоконституционност на параграф 1, т. 3 от Преходните и заключителните разпоредби на ЗОСОИ, според който изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗОСОИ, по Закона за собствеността и ползването на земеделски земи (ДВ, бр. 17 от 1991 г.), или по Закона за амнистия и връщане на отнети имущества (ДВ, бр. 1 от 1991 г.) не се зачита и започва да тече от деня на влизане в сила на разпоредбата. В мотивите, придружаващи проектозакона, е записано, че към момента на отнемането на имотите от държавата, респ. включването на земеделските земи в ТКЗС, и след това – до възстановяване на собствеността, собственикът не е имал правна и фактическа възможност да прекъсне владението на държавата или на друго лице, поради което не може да се приложи институтът на придобивната давност. По този повод Конституционният съд е направил следното заключение: „Очевидно § 1, т. 3 от преходните и заключителните разпоредби е ръководен от правилото, че срещу онзи, който не може да води иск, давност не тече. Принципът, познат още на римското право, не е чужд и на българското право…“.

Принципът е директно приложен в Решение № 2 от 30.03.2000 г. по конст. д. № 2/2000 г. на КС, макар и във връзка с преклузивен срок: „Когато лицето е възпрепятствано от „особени непредвидени обстоятелства“ (по терминологията на чл. 45, ал. 1 Данъчния процесуален кодекс (ДПК)) да упражни своето право на обжалване, в действие влизат конституционните принципи на справедливостта и правовата държава, от които се извежда правилото „срещу неспособния (юридически) да действа срокът не тече (contra non valentem agere non currit praescriptio)“. Правно-техническо въплъщение на това правило са институтите на спиране, продължаване и възстановяване на сроковете“. Според КС „[в]секи срок се основава на мълчаливото предположение, че в предоставения му период от време носителят на съответното право разполага с действителната възможност да упражни правото си. Наличието на действителна възможност за упражняване на правото на защита е условие за ефективността на това право и може да бъде определено като конститутивен (и конституционен) елемент на последното – чл. 56 и чл. 120, ал. 2 от Конституцията“. С такива мотиви КС е обявил за противоконституционна разпоредбата на чл. 45, ал. 5 ДПК, с която се изключва възможността за възстановяване на пропуснат срок за подаване на жалби за определени категории данъчни актове.

Конституционният съд има и установена практика, че, когато се накърнява правото на кредиторите да реализират вземанията си, се нарушава конституционният принцип на равнопоставеност при упражняване на стопанска дейност (Решение № 3 от 06.02.1997 г. по конст. д. № 31/96 г.). Позовавайки се и на този принцип, с Решение № 4 от 20.04.2021 г. по конст. д. № 1/2021 г. КС обяви за противоконституционен параграф 2 от ПЗР на ЗДЗЗД, който предвиждаше обратно действие на абсолютната давност по ЗЗД.

 

7. Принципът в българското законодателство, доктрина и съдебна практика преди 1945 г.

7.1. В областта на частното право

а) Законодателството и съдебната практика. Отоманският граждански законник е уреждал само три основания за препятстване и спиране на давността (чл. 1663): когато ищецът е непълнолетен, слабоумен или умоповреден, независимо от наличието на назначен настойник; когато ищецът е бил в една страна, отдалечена на 18 часа от неговия „противник“, или когато последният е внушил на ищеца страх да заведе процес. Първото и третото основание могат да се подведат под принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“ – и по-конкретно хипотезите, в които носителят на правото е възпрепятстван да го упражни, като трябва да се изключат непълнолетните, които имат настойник по смисъла на закона (те не са възпрепятствани). Второто основание е трудно обяснимо. Съдилищата са се опитвали да го тълкуват в смисъл, че носителят на правото трябва не просто да се е намирал в друга държава, а да е бил възпрепятстван да се яви лично или да упълномощи някого да упражни правото вместо него24. В Решение № 11/1915 г. на ВКС, II г.о. съдът изрично е отказал да признае спиране на давността поради причина, която не е посочена в закона (приложим е бил Отоманският граждански законник), независимо че в случая е била оправдателна25.

В Закона за давността от 1898 г. (ЗД) са уредени само конкретни основания за препятстване и спиране на давността – чл. 15 и чл. 16 от ЗД. Видно от мотивите към законопроекта26, законодателят е заимствал разпоредбите от Италианския граждански кодекс. Не се казва изрично дали основанията за препятстване и спиране на давността са изчерпателно изброени, а само, че те представляват изключение от общите правила. Липсва и анализ на причините, които налагат препятстване и спиране. Поне едно от основанията обаче несъмнено е израз на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“ – че давност не тече против непълнолетните, които не са освободени от настойничество, както и запретените по причина на слабоумие (чл. 16, т. 1 от ЗД27).

Интересен е текстът на чл. 47 ЗД: „Времето за погасяването на всякакъв вид искове се изчислява от деня, в който те са могли да бъдат упражнени, когато другояче не е разпоредено“. Формулировката „денят, в който те са могли да бъдат упражнени“ позволява тълкуване в полза на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“. Практиката обаче явно не е била склонна на това. В Решение 198/1922 г. на I г.о. на ВКС28 съдът приема въз основа на чл. 47 ЗД, че давността за иск за унищожаване на осиновяване, предявен от наследниците на осиновителя, тече от момента на смъртта на същия; но ако наследниците са действали като пълномощници (съдът казва „за сметка“ на осиновителя си) в производството, тогава давността за тях тече от самото осиновяване. По друго дело29 касаторът се е позовал на чл. 47 ЗД, тъй като твърди, че му е отнета фактическата власт върху запис на заповед и затова не е могъл в срок да упражни правата по ценната книга. Записът на заповед се е намирал у прокурора по тъжба на ответника, в която се твърдяло, че касаторът е осъществил измама. ВКС е счел, че в случая не е налице невъзможност да се предяви иск, тъй като касаторът е могъл да подаде искова молба, без да има фактическа власт върху ценната книга, а след това съдът да отправи искане към прокурора. Цитираната практика показва, че текстът е могъл да послужи като основание за прилагане на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“. За жалост доктрината не е допринесла с изясняването му. Това може би се дължи на факта, че разпоредбата е заимствана от Испанския граждански кодекс30 и няма аналог във Френския и Италианския граждански кодекс31, които са били по-познати на доктрината по онова време.

Има и примери от съдебната практика по ЗД, в които съдилищата са отказвали да прилагат принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“. Така в Решение № 776/1933 г. на ВКС, I г.о. съдът приема, че както придобивната, така и погасителната давност започва с настъпването на събитието, което прави да тече давността, без да се държи сметка дали лицето, срещу което започва да тече последната, е знаело или не за настъпването на това събитие“32. В Решение № 664/1937 г. на I г.о. на ВКС се приема, че давността тече и спрямо тези, които фактически са слабоумни, но не са поставени под запрещение33.

б) Правната доктрина. Според Любен Диков правилата на Закона за давността не могат да послужат за формулирането на едно общо правило за препятстване и спиране на давността, тъй като институтът на давността изключва приложението на правила от публичен ред, а изключения не следва да се тълкуват разширително. В същото време няколко страници преди това той приема, че правно-политическото оправдание на института на давността е „предпоставката, че през всичкото време на давностния срок кредиторът е могъл да действа34.

Твърда позиция по въпроса изразяват и други автори по това време. Според Никола Думанов „отсъствието, незнанието, невъзможността и др. на лицето да действа и прекъсне течението на давността са без значение и не могат да станат причина за спирането на давността35. Петко Венедиков счита, че правилата на чл. 15 и 16 от Закона за давността са изключение от общото правило, а изключения не могат да се прилагат по аналогия36.

7.2. В областта на наказателното право37. Първият български наказателен закон от 1896 г. 38 (НЗ) урежда две основания за спиране и препятстване на давността, които може да се определят като широки. Едното е чл. 74 НЗ, което се отнася до обикновената давност: „Ако възбуждането или продължението на углавното преследване стои в зависимост от разрешението на някои предварителни въпрос, който трябва да се разреши с влязло в законна сила решение на надлежната власт, то течението на давността спира до окончателното разрешение на предварителния въпрос“. Другото основание е по чл. 78, ал. 2 НЗ по отношение на изпълнителската давност: „Ако по законни причини изпълнението на присъдата е отложено или лицето е било по други причини затворено, то давността не тече“. В правната доктрина се счита, че наказателните законодателства следват една от две системи – френска и немска. По френската всякакви правни и фактически пречки са основание за препятстване и спиране на давността (т.е. прокаран е изцяло принципът, че давност не тече спрямо този, който не може да действа), а по немската са релевантни само правни пречки. Въз основа на тогавашната правна уредба Димитър Йовев смята, че България принадлежи към немската система39. Той отрича прякото приложение на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“ в наказателното право, но все пак признава, че формулировките на закона („някои предварителни въпроси“, „законни“ или „други причини“) са достатъчно общи, за да са приложими към широк кръг от случаи.

 

8. Принципът в българското законодателство, доктрина и съдебна практика по време на социализма

8.1. В областта на частното право

а) Гражданско право. След отмяната на Закона за давността през 1951 г. роля на обща част на гражданското право у нас започва да играе новият Закон за задълженията и договорите (ЗЗД)40. В него също се съдържа уредба само на конкретни основания за препятстване и спиране на давността (чл. 115 ЗЗД). В мотивите към законопроекта41 изрично се сочи, че основанията са изчерпателно изброени. Законодателят пояснява, че за разлика от Закона за давността, в новия ЗЗД трябва да се предвиди спиране на давността спрямо всички недееспособни, които нямат родител, настойник или попечител (чл. 115, ал. 1, б. „е“ ЗЗД). Обяснено е, че тези лица се нуждаят от защита, тъй като не могат да действат сами, нито има кой да действа вместо или заедно с тях. В мотивите се споменава също, че е нужно да се предвиди спиране на давността и спрямо военномобилизираните, защото те се намират в невъзможност да се грижат за своите интереси (чл. 115, ал. 2 ЗЗД)42.

В ЗЗД има и други основания за спиране и препятстване на давността, които почиват на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“. Може да се даде пример с чл. 114, ал. 3 ЗЗД. Целта на тази разпоредба е вземането на пострадалия от непозволено увреждане да не се погаси по давност, преди да е бъде установена самоличността на дееца и съответно да стане възможно предявяването на иск.

Израз на принципа е и разпоредбата на чл. 32, ал. 2 ЗЗД. При нормални обстоятелства давността би трябвало да тече от деня на сключването на договора. Тук обаче, защото лицето няма възможност да предяви иск (поради причината, водещо до унищожаемост), не е справедливо давността да изтече, преди да е отпаднала пречката. В правната доктрина и съдебната практика е разискван въпросът дали давността тече от момента на сключване на сделката за лица, които се намират в трайно разстройство на съзнанието, а не са поставени под запрещение. Петко Попов и Траян Конов в съвместна статия критикуват решение на Върховния съд, в което се приема, че срокът тече от момента на сключване на сделката43. Изглежда авторите подкрепят тезата, че трябва да се прилага срокът по чл. 32, ал. 2 ЗЗД.

Сходни с чл. 114, ал. 3 и чл. 32, ал. 2 ЗЗД са някои правила от Закона за наследството от 1949 г. (ЗН). Характерно за тях е, че сроковете текат от узнаването на релевантното обстоятелство, само че обикновено са ограничени с краен срок. Така срокът за отмяна на отказа от дарение от кредиторите на наследника се предявява в едногодишен срок от узнаването за отказа, но не по-късно от три години след отказа (чл. 56, ал. 2 ЗН). Съгласно чл. 44, ал. 1 ЗН искът за унищожение на завещателното разпореждане се погасява с изтичането на три години от деня, в който ищецът е узнал за причината на унищожаемостта, и във всеки случай с изтичането на десет години от откриването на наследството.

В правната ни теория и през този период е бил разглеждан въпросът дали принципът „contra non valentem agere non currit praescriptio“ може да се прилага пряко. Според Витали Таджер се налага отрицателен отговор поради „ограничителния характер“ на изброяването в чл. 115 ЗЗД44. В същото време същият автор приема „по справедливост“ една допълнителна хипотеза на спиране: когато невъзможността да се упражнява правото е установена с нормативен или индивидуален акт на държавен орган.

На въпроса отрицателно отговаря и Александър Рачев. Той се позовава на чл. 78 ЗС, който уреждал, че давност тече и тогава, когато собственикът на вещта не знае кой е извършил кражба или е намерил вещта45. Освен това според чл. 113 ЗЗД съдът не можел да изменя давностните срокове. Рачев предлага de lege ferenda да се приеме правило, подобно на чл. 49 от Гражданския кодекс на СССР: „Във всички случаи, когато съдът признае основателни причини, поради които е пропуснат срокът на исковата давност, той може да продължи този срок“. Но авторът допуска противоречие с тезата си, тъй като няколко страници преди това изтъква, че в някои случаи на непозволено увреждане срокът тече не от откриване на дееца, а от „действителното осъществяване на всички вредоносни последици, причинени от увреждането46.

Върховният съд на НРБ (ВС) също се е произнасял относно характера на основанията за спиране на давността. В Решение № 2193 от 12.09.1957 г. по гр. д. № 5875/57 г., IV г.о. се приема, че случаите, при които същата не тече или прекъсва да тече, са изрично и изчерпателно указани в чл. 115 и 116 ЗЗД. Според ВС: „В тези разпоредби незнанието на кредитора, че има вземане или че то е изискуемо, не е посочено като основание, поради което да не тече давността, или като основание за прекъсване течението на същата. Разпоредбите са изключение от общото правило за течението на давността от деня, в който вземането е станало изискуемо. Затова те не могат да бъдат тълкувани разширително и прилагани по аналогия47.

Въпреки твърдите позиции, има и примери, когато съдилищата все пак прилагат принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“. Така в Решение № 2733 от 25.10.1972 г. по гр. д. № 1271/72 г. на ВС, I г.о. съдът казва: „В случаите обаче, когато с предявения иск се претендира деликтната отговорност за чуждо виновно поведение, както и тогава, когато се търси обезвреда на учреждение, причинено от вещ или животно, произтичащият принцип от чл. 114, ал. 3 ЗЗД, че погасителната давност започва да тече от откриването на дееца, следва да се приспособи спрямо онези лица, които носят отговорността за вредите, причинени от чуждото виновно поведение, и за онези, които са произлезли от вещта или от животното. За пострадалия във всички тези случаи ще е от значение обстоятелството дали е узнал или е могъл да узнае кое ще е третото лице, което следва да го обезщети заради вредите, причинени от чуждото виновно поведение, или за произлезлите такива от вещта или животното“.

В Решение № 603 от 20.04.1980 г. по гр. д. № 2754/79 г., I г. о. се излага, че началото на давностния срок по чл. 114, ал. 3 е денят, в който е констатирано инвалидизирането на едно лице със съответното експертно заключение на ТЕЛК (в случая 23.10.1975 год.), а не денят на инвалидизирането, който се определя в този протокол (14.11.1963 г.). ВС счита, че преди този срок лицето не е узнало за инвалидизирането си48. В Решение № 836 от 08.10.1985 г. по гр. д. № 605/85 г., II г. о. по повод на тази практика се прави следното обобщение: „Давността за вземанията, произтичащи от непозволено увреждане, започва да тече от деня на увреждането, съответно от откриването на неговия причинител, а когато е причинена болест – от нейното проявление и положително установяване“.

Върховният съд и правната теория не са последователни по отношение на изразените позиции във връзка с давността. Макар че постоянно се изтъква невъзможността правилата за давността да се тълкуват разширително и по аналогия, има редица примери, когато това се прави:

Съгласно чл. 110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не е предвидил друг срок. Законът не предписва, че се погасяват всички облигационни права, а само вземанията, които по дефиниция са притезателни права. Въпреки това практиката константно приема, че по давност се погасяват и преобразуващи права (Решение № 1499 от 08.04.1980 г. по гр. д. № 244/80 г., I г. о., Решение № 55 от 10.06.1962 г. по гр. д. № 44/62 г., ОСГК, Решение № 6 от 30.01.1971 г. по гр. д. № 110/71 г., ОСГК и др.)49.

Друг пример е практиката на ВС във връзка чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Текстът на разпоредбата изрично сочи, че, докато трае съдебният процес относно вземането, давност не тече. В Постановление № 3 от 18.11.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. на Пленума на ВС обаче се застъпва, че няма основание да се приеме, че давност не тече само докато трае съдебният процес, а не се спира, докато трае изпълнителният процес относно същото вземане, признато за основателно с решение на съд или друг надлежен орган. Изтъква се и следното: „Погасяването на възможността да се иска принудително реализиране на едно право е резултат от бездействието на неговия носител да го упражни в предвидения от закона срок 50.

Освен това практиката в редица случаи прилага принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“ към преклузивни срокове, за които също има всеобщо мнение, че не могат да се спират (за разлика от давностните). Показателни са следните примери:

Член 33, ал. 2 от Закона за собствеността (ЗС) урежда, че искът за изкупуване от съсобственик следва да бъде предявен в преклузивен двумесечен срок от датата на продажбата. В практиката си обаче Върховният съд приема, че ако собственикът въобще не е поканен да купи имота, срокът не може да тече от продажбата. В този случай би имало прекалено голям риск той да бъде лишен от възможност да упражни правото, без изобщо да е знаел за възникването му. Поради това ВС обявява, че е налице празнота в закона и чл. 33, ал. 2 се отнася само за съсобственика, който е бил надлежно уведомен (Решение № 72 от 01.08.1959 г. по гр. д. № 48/59 г., ОСГК, Решение № 1470 от 05.06.1964 г. по гр. д. № 694/64 г., I г. о. и др.). Чрез аналогия на правото се извежда, че когато съсобственикът въобще не е поканен да изкупи имота и не са му съобщени условията на покупко-продажбата, срокът тече от момента на узнаването (по аналогия с чл. 32, ал. 2, където се отдава значение на уведомлението)51.

Същият подход може да се проследи във връзка с преклузивния срок по чл. 288, ал. 6 и 7 от ГПК (отм.). В опит да признае извинителни причини за пропускането му практиката прилага чл. 81, ал. 1 ЗЗД52. Интересно в този смисъл е Решение № 294 от 29.06.1989 г. по гр. д. № 223/89 г., I г.о., в което се излага, че: „Правилото на чл. 115, ал. 2 ЗЗД не се отнася до преклузивните срокове, а до давностните. Трите срока по чл. 288, ал. 6 и 7 ГПК (отм. – бел. Т.Р.) са преклузивни и за тях не намира приложение чл. 115, ал. 2 ЗЗД. Последната норма обаче изхожда от естественото затруднение, в което се намират длъжниците, когато са на военна служба. Поради това, макар че в случая задължението на ответника да не е законно отсрочено на основание чл. 115, ал. 2 ЗЗД, би следвало да се приеме, че идеята на закона следва съответно да се отнесе и към чл. 81, ал. 1 ЗЗД, т.е. да се приеме, че частичното закъснение не може да се вмени във вина на длъжник, който по време на падежите на изпълнение на задължението е на военна служба. Касае се не за редовна военна служба, при която разрешението би могло да бъде друго, а за временно повикване за срок от около три месеца.“.

б) Трудово право. През 1951 г. е приет първият български Кодекс на труда (КТ отм.). В чл. 83 от него се предвижда тригодишна давност за всички трудови правоотношения, считано от изискуемостта на вземането. В глава IX на КТ (отм.) първоначално е предвидена специална давност за спорове, разглеждани от т.н. помирителни комисии – особени юрисдикции, на които е поверено да разглеждат трудови спорове. Според първоначалната редакция на чл. 137, ал. 1 и 2 КТ (отм.) споровете, подлежащи задължително за разрешаване от помирителните комисии, се предявяват в срокове, които се определят в правилник към закона, като общият срок е три месеца. В Правилника за помирителните комисии е пояснено, че общият срок тече от момента на възникване на правото. Според чл. 137, ал. 3 от същия: „Непредявените в тези срокове искове не могат да се предявяват в съда, но помирителната комисия може, при пропущане на срока по уважителни причини, да приеме за разглеждане тия спорове по същество“. Това е може би най-общото основание за спиране на давността, което нашето право познава53. То е заимствано от чл. 49 от Гражданския кодекс на СССР. Интересно е, че в споменатия Правилник са изброени примерно „уважителни причини“: пребиваване на работника в командировка, повикване на учебен сбор в редовете на Народната войска, прекъсване на съобщенията, възпрепятстващо работника да се обърне към помирителна комисия, и др.

През 1957 г. специалната давност за помирителните комисии е отменена (не е ясно защо) и остава общата давност по чл. 83 КТ (отм.). Същевременно се предвижда като изключение едногодишен срок за отмяна на уволнението, който тече от връчване на заповедта за уволнение.

През 1986 г. е приет новият Кодекс на труда, който също урежда специални давностни срокове. В чл. 358 КТ се предвиждат специални правила по подобие на тези в предишния кодекс. Интерес представлява чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ – общата тригодишна тече от деня, в който правото, предмет на иска, „е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено“. В правната теория е изказано мнение, че става дума за едно и също нещо – правото може да бъде упражнено винаги от момента на изискуемостта му54. Аз смятам, че законодателят неслучайно е използвал тази формулировка, като е целял давност да не започне да тече, ако лицето не може да упражни правото си поради някаква причина. Такова тълкуване се прави и в Испания, където според член 1969 ИсГК началото на давностния срок е моментът, когато правото може да бъде упражнено55.

В чл. 207, ал. 3 КТ се установява едно отклонение от режима на ЗЗД: за вреди, причинени от работника и служителя на работодателя, се предвижда 10-годишна давност, която започва да тече от деня на причиняването на вредата. Явно законодателят счита, че 10 години са достатъчно дълъг период, за да се открие вредата, което невинаги е така.

8.2. В областта на публичното право56

а) Наказателно право. Наказателният закон от 1896 г. действа до 1951 г., когато е приет новият Наказателен закон (през 1956 г. заглавието е изменено на „Наказателен кодекс“). В своя чл. 52 той възпроизвежда чл. 74 от Наказателния закон от 1896 г.: „Давността спира, когато започването или продължаването на наказателното преследване зависи от разрешаването на някой предварителен въпрос с влязъл в законна сила съдебен акт“. Разликата с чл. 74 НЗ е, че вместо „влязло в законна сила решение на надлежната власт“ пише „влязъл в законна сила съдебен акт“, което стеснява приложното поле на основанието. Правилото на чл. 78, ал. 2 НЗ от 1896 г. не е възпроизведено в новия закон, нито в сега действащия Наказателен кодекс от 1968 г. (НК). В действащия ни закон само в чл. 81, ал. 1 НК се урежда спиране на давността поради наличие на предварителен въпрос, който трябва да бъде решен с влязъл в сила съдебен акт.

През разглеждания период липсва принос на пеналистичната ни доктрина по въпросите за препятстването и спирането на давността в наказателното право. От 1951 г. до 1989 г. не са публикувани монографии и студии по този въпрос (и като цяло на тема давност) и само една статия57. Единственият учебник по общата част на наказателното право на Иван Ненов (1972 г.) се задоволява с кратко представяне на законовия текст.

В този период е трудно да се открият и примери от съдебната практика, които да засягат разглеждания въпрос. Интересно е Решение № 430 от 16.07.1971 г. по н. д. № 347/1971 г., I н. о., в което съдът е счел за несправедливо преклузивният срок за подаване на частна тъжба58 да тече от момента, посочен в закона, а именно деня, когато пострадалият узнае, че престъплението е извършено. Установява се, че при конкретното престъпление – анонимно писмено изявление с клеветнически характер, знанието за престъплението е налице, но самоличността на извършителя не е ясна. За да не изтече срокът и да се засегне несправедливо пострадалият, съдът решава, че срокът е започнал да тече от узнаването на самоличността на автора, а не от самото деяние, тъй като „само след този момент се явява възможно за пострадалия да подаде тъжба против автора на престъплението“. Съдът на практика е приложил принципът, че срок не може да изтече спрямо лице, което не е имало възможност да действа поради обективни причини.

б) Административнонаказателно право. До 1969 г. давността по наказателните закони се е прилагала и за административнонаказателните нарушения, тъй като този въпрос не е бил уреден от законодателя59. Доктрината е била поставена пред сложната задача да обоснове приложението на правилата на общата част на наказателното право по аналогия за административните нарушения. По този повод Петко Стайнов пише, че в административното право трябва да се прилагат всички общи начала, произтичащи от българския правопорядък, включително относно давността60.

През 1969 г. е приет Законът за административните нарушения и наказания. В него се уреждат и давностни срокове: чл. 34, ал. 1, б. „в“ – давност за образуване на административнонаказателното производство; чл. 34, ал. 2 – давност за приключване на започнало административнонаказателно производство; чл. 82 – изпълнителска давност61. В чл. 34, ал. 1, б. „в“ началото на давността се поставя в зависимост от откриването на нарушителя, но едновременно с това се предвижда краен срок. Във връзка с това правната доктрина е разглеждала въпроса „открит“ ли е нарушителят, когато самоличността му се установи от служба или орган, който не е задължен нито да го регистрира, нито репресира. Симеон Стоев счита, че нарушителят трябва да бъде открит от компетентния административен орган62. В Тълкувателно решение № 48 от 28.12.1981 г. по н. д. № 48/81 г., ОСНК на ВС се стига дори по-далеч (и според мен прекалено далеч): „В случаите, когато борбата против определени нарушения е възложена на повече от един орган, тримесечният срок по чл. 34, ал. 1, пр. 2 ЗАНН започва да тече, когато всеки от тези органи е открил нарушителя“. Идеята е давността да не изтече, преди компетентният орган да е имал възможност да предприеме съответните действия срещу извършителя.

 

9. Принципът в българското законодателство, доктрина и съдебна практика след 1989 г.

9.1. В областта на частното право. Поради факта, че след 1989 г. остават приложими (без съществени промени в областта на давността) частноправните ни закони, приети по време на социализма – ЗЗД от 1951 г., ЗС от 1951 г., ЗН от 1949 г., КТ от 1986 г. и др., тук ще бъде коментирана само новата уредба и развитието на съдебната практика и доктрината.

а) Тълкувателна практика на ВКС. Тълкувателната практика на ВКС след 2010 г. бележи обрат в сравнение с предишни периоди, тъй като вече свободно се прилага принципът „contra non valentem agere non currit praescriptio“. Тази тенденция може да се проследи в поредица от три тълкувателни решения:

В мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГК се приема: „Ако според естеството на учредените права в договора суперфициарят не може да предприеме някое от необходимите действия по реда на ЗУТ без съдействието на собствениците на земята или ако някой от тях недобросъвестно се противопостави на предприети от суперфициаря действия, собствениците на земята не могат да се позоват на забавянето на строежа по тази причина, тъй като никой не може да черпи права от своята недобросъвестност. Ако строителството се забави по други обективни причини, които не са свързани с недобросъвестно поведение на собственика на земята и с неизпълнение на задълженията на суперфициаря, като например съдебни спорове с трети лица по повод на издадените разрешения на строеж, през времетраенето им срокът по чл. 67 ЗС също няма да тече“. Диспозитивът на решението не възпроизвежда последното изречение, съгласно което давност не тече при „обективни причини, които не са свързани с недобросъвестно поведение на собственика на земята“, но от аргументацията става ясно, че според ВКС става дума именно за спиране или препятстване на давността. Поради тази причина съдия Албена Бонева е подписала решението с особено мнение, в което аргументира тезата, че правилата относно погасителната давност имат повелителен характер и по тълкувателен път не може да се изключва ефектът на изтекла погасителна давност, нито течението на давностния срок да бъде спирано или прекъсвано по причини, различни от посочените в закона.

През 2015 г. се появяват две тълкувателни решения, които също стъпват на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“. В мотивите към т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2 / 2013 г., ОСГТК се излага, че „[в] гражданското право давността е правна последица на бездействието, но ако кредиторът няма правна възможност да действа, давност не тече. Ако кредиторът бездейства (не предявява иск), давността тече, защото той може да избира да предяви иск или не. Давността прекъсва с предявяването на иска и спира да тече, защото кредиторът не може да направи нищо за събиране на вземането си, докато исковият процес е висящ (кредиторът не може да действа, макар да иска). Когато съдебното решение влезе в сила, почва да тече нова давност. Нова давност започва да тече и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен) или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Предвид изложеното, Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/1980 г. следва да счита изгубило сила“. Отделен е въпросът, че самото тълкувателно решение нарушава принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“, тъй като съгласно чл. 50, ал. 1 ЗНА тълкуването има действие от деня, когато е влязъл в сила актът, който се тълкува. Това означава, че за някои кредитори давността ще е изтекла, без те да са могли да предприемат действия за прекъсването й, тъй като по това време е действало задължително постановление на Върховния съд63.

Очертаната по-горе линия на разсъждения продължава в мотивите към т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК, където принципът е формулиран така: За да е налице неоправдано кредиторово бездействие, което законодателят не толерира, отнемайки възможността за принудително осъществяване на оспореното субективно право, то трябва да е възникнало и да може да бъде упражнено, съответно – защитено“. ВКС тълкува корективно разпоредбата на чл. 197 КЗ (отм.), определяща за начало на давността за правата по всички застрахователни договори деня на настъпване на застрахователното събитие. По аналогия е приложена нормата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, т.е. срокът тече и за застрахователя (както за делинквента) от момента на узнаването на вредата.

в) Практиката на ВКС по чл. 290 ГПК в областта на вещното право. Красноречив пример за широкото приложение на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“ е практиката на ВКС във връзка с реституцията. Тя е обобщена в Определение № 524 от 23.12.2019 г. по гр. д. № 2090/2019 г. на ВКС, II г.о., в което касаторът е задал следния материалноправен въпрос „Тече ли придобивна давност по отношение на собственик, който не може да защити правата си?“. За да отговори на него, съдебният състав се е позовал на Решение № 383/02.11.2011 г. по гр.д. № 1388/2010 г. на I г.о., Решение № 62/17.02.2012 г. по гр.д. № 705/2011 г. на II г.о., Решение № 61/14.02.2012 г. по гр.д. № 562/2011 г. на II г.о., в които се приема, че до приключване на административното производство за възстановяване на собствеността на отнети недвижими имоти по силата на отчуждителните закони 1948-1950 година, реституираният собственик няма обективна възможност да защити правата си на собственост, доколкото именно влезлият в сила административен акт за реституция се явява надлежен титул за собственост. Така с Решение № 62 се приема, „че преди приключване на процедурата по възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ и преди бившите собственици да могат да защитят правата си чрез предявяване на иск за собственост, е налице пречка за придобиване на такъв имот по давност“. С Решение № 383 се приема, че с „нормата на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ, която се прилага и при реституция по ЗСПЗЗ, съгласно изричното й съдържание е даден нормативен израз на принципа, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си.“ С Решение № 61 се възприема тезата по Решение № 373/21.05.2010 г. по гр. д. № 396/2009г. на І г.о. на ВКС, че владението, установено след 22.11.1997 г., би могло да доведе до придобиване на земеделски имот по давност, но само ако към датата на установяването му имотът вече е бил възстановен на бившите собственици, т.е. ако е приключила предвидената в ЗСПЗЗ административна процедура по възстановяване на собствеността „с оглед принципа, че срещу този, който не може да води иск, давност не тече. 64

Друга трайна тенденция в практиката на ВКС е свързана с необходимостта държателят да демонстрира своето намерение за своене на вещта спрямо носителя на правото, за да започне давностното владение (Решение № 118 от 21.05.2013 г. по гр. д. № 1535/2913 г. на ІІ г.о., Решение № 410 от 27.02.2013 г. по гр. д. № 827/2011 г. на І г.о. и др.). Същността на поставянето на специални изисквания към владението – да не е опорочено, да е демонстрирано пред собственика на владяната вещ и др. такива, почерпени от чл. 2, ал. 2 на Закона за давността и чл. 302 от Закона за имуществата, собствеността и сервитутите, е да се обоснове житейско предположение, че щом собственикът знае за упражняваното срещу него владение, той, с бездействието си да защити своето право на собственост, е изразил мълчаливо съгласието си с придобиването по давност на вещта му от владелеца и с изгубването поради това на правото си на собственост върху нея или поне, че се е примирил с тази загуба, поради което вече не заслужава правна защита на собствеността си65.

В последно време ВКС изтъква, че тази практика не бива да се абсолютизира. Има случаи, когато поради незаинтересованост от вещта (например лицето живее в чужбина, адресът му е неизвестен) е невъзможно да се демонстрира намерението за своене. Тогава се приема, че собственикът е могъл да прекъсне давността, ако не бе проявявал толкова дълго незаинтересованост и пасивност66. Изтичането на давността в този случай е в съответствие с принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“. В мотивите към Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК е прието, че завладяването на частите на останалите съсобственици и промяната в намерението поначало трябва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Така според Решение № 31 от 11.03.2019 г. по гр. д. № 2914/2018 г. на ВКС, I г.о.: „Само ако местонахождението на невладеещия съсобственик е известно, той е проявявал интерес към съсобственото имущество и е изразявал воля да упражнява правата си в съсобствеността по предвидения в ЗС ред, но въпреки това позоваващият се на придобивна давност съсобственик не е извършвал действия по упражняване на фактическата власт върху целия имот по начин да бъдат възприети от невладеещия съсобственик, респ. не е демонстрирал открито спрямо него намерението си да свои целия имот, може да се приеме, че не е изпълнил надлежно задължението си да обективира спрямо другия собственик намерението да владее идеалните му части за себе си“.

г) Практиката на ВКС по чл. 290 ГПК в областта на трудовото право. В правната доктрина и практиката преобладаващо считат, че сроковете за налагане на дисциплинарни наказания по чл. 195, ал. 1 КТ са преклузивни67. Смятам това виждане за неправилно. В чл. 194, ал. 3 и 4 КТ са предвидени основания за спиране на сроковете, а според теорията тези основания са характерни за давностните срокове. Освен това според най-новата практика68 съдът не следи служебно за спазването на сроковете по чл. 195, ал. 1 КТ, което е една от основните характеристики на преклузивните срокове69. В Решение № 167 от 30.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6368/2013 г., IV г. о.70, Решение № 305 от 02.12.2013 г. по гр. д. № 1449/2012 г. на ВКС, IV г.о. и др. се приема, че сроковете са давностни, което налага приемане на тълкувателно решение по въпроса.

Според разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от 2 месеца от откриване на нарушението и не по-късно от 1 година от извършването му. По повод на „откриването“ е налице същият проблем като при чл. 114, ал. 3 ЗЗД – открито ли е нарушението, когато не е известен нарушителят? Практиката е възприела, че „откриване на нарушението“ означава узнаване от субекта на дисциплинарната власт на нарушаването на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци – субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му, съществените индивидуализиращи признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като нарушение (Решение № 203 от 24.06.2015 г. по гр. д. № 6889/2014 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 444 от 17.05.2018 г. по гр. д. № 817/2018 г. на ВКС, IV г.о.).

д) Други примери от практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. ВКС се е позовавал на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“ в практиката си относно началото на срока по чл. 30 ЗН. Много подробна (но показателна) аргументация в тази връзка има в Решение № 142 от 21.04.2012 г. по гр. д. № 988/2011 г. на ВКС, II г.о.: „Правата по завещание следва да бъдат упражнени чрез действия, сочещи по несъмнен начин намерението на ползващото се от завещанието лице да приеме наследството, считайки себе си за собственик на разпореденото с тази сделка имущество. Тези действия следва да достигнат до знанието на наследника по закон, за да бъде поставено началото на погасителната давност по отношение на неговата претенция за възстановяване на запазената му част от наследството, и да сочат обема на разпореденото със завещанието имущество – дали завещателното разпореждане е универсално или касае отделни имоти, притежавани от наследодателя към момента на неговата смърт. Простото уведомяване, че наследодателят е оставил завещание в полза на определено лице, не може да постави началото на погасителната давност по отношение на претенцията за възстановяване на запазената част, тъй като само въз основа на него наследникът по закон не би могъл да прецени дали запазената му част е накърнена, т.е. дали следва да потърси по съдебен ред защита на своето право – за да се заяви едно право за защита пред съд, страната следва да знае дали това право е накърнено и по какъв начин, тъй като процесуалният закон изисква посочване в исковата молба на обстоятелствата, на които се основава иска, и точно формулиране на отправеното до съда искане (чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК). Още повече че фактът на накърняването на запазената част е обвързан не само с момента на откриване на наследството, но и с приемането на наследството, доколкото правата върху наследственото имущество преминават към ползващото се от завещателното разпореждане лице от момента на откриване на наследството, но само ако последното е било прието“.

Внимание заслужава и Решение № 143 от 16.12.2019 г. по гр. д. № 2729/2018 г., III г.о. От мотивите на този съдебен акт става ясно, че съзнателно се търси начин да се избегне несправедлив резултат, а именно „погасителната давност да (из)тече по отношение на физически лица, които са в невъзможност или са съществено затруднени да защитят правата си, засегнати от „унищожаемия“ договор, а да не тече за случаите на т.нар. „съзнавана липса на воля“, в която подадат все дееспособни лица, за които исковата защита не е изключена или затруднена“. Съставът на ВКС е стигнал до извод, че сделка, сключена от лице, което трайно не може да разбира свойството и значението на постъпките си, но не е постановено под запрещение, е нищожна. С това се осигурява възможност на такова лице да се позовава на нищожността неограничено във времето71. Напротив, практиката до този момент константно приемаше подобни сделки за унищожаеми, тоест прилагаше се кратката погасителна давност за предявяването на иска, без възможност за спирането й72. Учудващо за мен е, че конкретният състав на ВКС не е приложил директно принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“, за да аргументира позицията си73. В крайна сметка не е ли също толкова „нетърпим“ правният резултат давността да изтече по отношение на физически лица, които се намират в невъзможност или са съществено затруднени да защитят правата си, а да спира спрямо суперфициаря, който „поради обективни причини“ не може да реализира правото си на строеж?

Конкретен пример за необходимостта да се прилага принципът „contra non valentem agere non currit praescriptio“ може да се даде и с казуса, разгледан в Решение № 658 от 31.01.2017 г. по гр. д. № 4381/2015 г. на Софийски градски съд. За да отхвърли предявения иск, СГС е приел, че е изтекла предвидената от закона погасителна давност за предявяването на иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, която е започнала да тече от момента на сключване на недействителната разпоредителна сделка.

Ищецът е подал въззивна жалба, в която навежда оплаквания, че първоинстанционният съд не е съобразил момента на узнаването за сделката – едва на 13.04.2010 г., когато е била разкрита престъпна схема по прехвърляне на поименни компенсационни бонове. Според ищеца преди този момент той не е бил в състояние да защити правата си, тъй като нито е знаел за разпореждането, нито за самоличността на лицата, срещу които може да упражни правото си по чл. 59, ал. 1 ЗЗД (сделката е сключена на 19.04.2002 г., а давността за предявяване на иск е изтекла на 20.04.2007 г.).

С Решение № 295 от 01.02.2018 г. по в. гр. д. № 2212/2017 г. САС е потвърдил първоинстанционното решение с аргумента, че началото на давностния срок се определя от обективен факт, а не от момента, в който обеднелият е узнал за това обстоятелство.

Срещу решението е подадена касационна жалба, с която е поставен (наред с други аналогични въпроси) следният материалноправен въпрос, който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „Възможно ли е да се погаси по давност право на иск на едно лице, което право лицето обективно не е можело да упражни поради невъзможност за узнаване на фактическите данни за нарушеното материално право и за лицето, нарушило подлежащото на защита материално право, респективно-невъзможност за узнаване на фактическите данни за възникването на вземане в полза на титуляря на правото на иск и за длъжника по това вземане?.

С Определение № 222/15.03.2019 г. по гр. д. № 2900/2018 г. на ВКС, IV г. о. ВКС не е допуснал касационно обжалване, като е изложил аргументи, че имало практика, за която не са налице причини да бъде изоставена, нито пък се налага да бъде осъвременена или изменена с оглед на промени в обществено-икономическия живот или промени в законодателството.

Считам, че няма никакво основание при едни извъндоговорни източници (непозволеното увреждане – чл. 114, ал. 3 ЗЗД) давността да тече от момента на узнаването, а за други (неоснователното обогатяване) – от момента на имущественото разместване74. Вж. Решение № 4 от 20.04.2021 г. по конст. д. № 1/2021 г. на КС на РБ, с което се критикува неравното третиране на групи длъжници, само едните от които могат да се ползват от привилегията на давността. Всички носители на права трябва да се ползват с равно право на защита.

е) Правната доктрина. В по-ново време има автори, които пледират за общо приложение на принципа contra non valentem agere non currit praescriptio. Според Филип Рачев следва да се предпочете обобщаващо тълкуване, че срокът спира да тече, щом кредиторът е в обективна невъзможност да упражнява правото си75. Погасителната давност предполага бездействие при упражняване на едно право. По тази причина Георги Стефанов счита, че не е справедливо давността да тече в случаите, когато оправомощеното лице не е в състояние да търси принудително осъществяване на своето право или според обстоятелствата е трудно да се очаква от него такова осъществяване76.

Има и автори, които не споделят това мнение. Любен Велинов счита, че основанията са изчерпателно изброени, и дори не разглежда възможността за пряко приложение на принципа contra non valentem agere non currit praescriptio77.

Въпросът за давността при сделки, сключени от лица, които се намират в трайно разстройство на съзнанието, формално непоставени под запрещение, също придобива все повече актуалност. Така например Константин Кунчев предлага да се приеме генерално, че давност не тече въз основа на принципа contra non valentem agere non currit praescriptio78. Това обаче се оспорва от Васил Петров, който изглежда застъпва виждането на Петко Венедиков79, че в закона няма празнота и че не са налице сходни случаи, които да се прилагат по аналогия80.

Не може да не се спомене и съчинението на Кристиан Таков „Неизяснени или неразглеждани въпроси във връзка с давността“, в което авторът прави анализ на режима на давността у нас, като излага и разсъждения във връзка с принципа contra non valentem agere non currit praescriptio. Интересна хипотеза, която дава той, е следната: ако длъжникът е изпаднал в забава и умре, наследниците се смятат в забава едва след 7 дни след поканата към тях. Възможно е откриването на наследниците да се проточи по чисто обективни причини, включително да се води процес срещу привидни наследници81.

ж) Законодателството. В новото законодателство след 1989 г. има все повече примери за прокарването на принципа contra non valentem agere non currit praescriptio:

Според чл. 140, ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП): „Искът за обезщетение на вреди, причинени от дефект на стока, може да се предяви до три години от датата, на която ищецът е узнал или е следвало да узнае за вредата, дефекта и самоличността на производителя“. Същевременно в чл. 141 ЗЗП е предвидена абсолютна десетгодишна давност независимо от узнаването. Този текст е приет въз основа на Директива на Съвета от 25.07.1985 година за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно отговорността за вреди, причинени от дефект на стока.

Съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за безопасно използване на ядрената енергия (ЗПИЯЕ): „Давностният срок за предявяване на иск за обезщетяване на ядрена вреда е 5-годишен и започва да тече от датата, на която претърпелият ядрена вреда е узнал или е могъл да узнае за нанесената вреда и кой е експлоатиращият, отговорен за вредата, при условие, че срокът не надвишава сроковете за предявяване на исковете по ал. 1“. Тази разпоредба е съгласно изискванията на Конвенцията за гражданска отговорност за ядрена вреда, по която България е страна от 1994 г.

Принципът е застъпен и в новата редакция на чл. 111 от Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК). Според ал. 1 исковете за вреди от нарушаване на конкуренцията се погасяват с давност, която тече от деня на преустановяване на нарушението, при условие че ищецът знае или може да се предполага, че знае за: 1. поведението, което представлява нарушение на правото на конкуренцията; 2. причинените му вреди, и 3. нарушителя. Според ал. 3: „При иск за обезщетение на вреди срещу освободено от санкция лице давността започва да тече от момента, в който се установи, че обезщетение в пълен размер не може да бъде получено от останалите нарушители, които са солидарно отговорни за причинените вреди. Съгласно ал. 4 пък: „При извънсъдебно уреждане на спор относно претенция за вреди давност не тече, докато трае уреждането на спора, и само по отношение на участващите в него страни“. Тези разпоредби са транспонирани по силата на Директива 2014/104/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 26.11.2014 г. относно някои правила за уреждане на искове за обезщетение за вреди по националното право за нарушения на разпоредбите на правото на държавите членки и на Европейския съюз в областта на конкуренцията.

Може да се направи извод, че въз основа на международното право и правото на Европейския съюз законодателството в България започва все по-често да възприема широки основания за препятстване на давността, които в по-голяма степен да отговарят на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“.

9.2. В областта на публичното право

а) Наказателно право. В областта на наказателното право няма промяна в нормативната уредба, тъй като след 1989 г. продължава да действа Наказателният кодекс от 1968 г. През 2014 г. в Народното събрание бе внесен проект за нов Наказателен кодекс, който така и не беше приет. В неговия чл. 87 се уреждаше спирането на преследвателната давност, като в ал. 1, т. 2 се предвиждаше, че тя ще спира и „за времето, през което деецът се ползва с имунитет срещу наказателно преследване“. Според чл. 91, ал. 1 пък изпълнителската давност „спира, когато изпълнението на наказанието е отложено по предвидения в закон ред“. Според чл. 92, ал. 2 абсолютната изпълнителска давност не тече, докато осъденият изтърпява наложеното наказание. Предвиждаха се и особени правила за началото на изпълнителската давност. Според чл. 90, ал. 2: „Когато на осъдения са наложени две или повече наказания, които следва да се изтърпят поотделно, давността за изпълнение на всяко следващо наказание започва да тече от деня, в който осъденият е изтърпял предходното наказание“. Макар че в мотивите към проекта не се съдържат уточнения, промените очевидно целяха да осигурят, че давността няма да изтече поради правни пречки, пречещи на органите да извършват съответните действия.

В пеналистичната доктрина в този период има проучвания в областта на давността. Антон Гиргинов апелира за разширително тълкуване на чл. 81, ал. 1 НК, като счита, че не би трябвало „предварителният въпрос“ да зависи само от съдебен акт, а и от акт на прокурора82. Освен това във връзка с хипотезата на две наказания, при които едното се изпълнява „приоритетно“, авторът стига до извод, че няма как давността за другото наказание да не бъде спряна през този период. Смята обаче, че е нужна законодателна намеса, защото иначе би се нарушила забраната на чл. 46, ал. 3 ЗНА за тълкуване по аналогия на наказателния закон и правилото, че тълкуването не може да е във вреда на осъдения83.

Липсата на изрична уредба на основанията за спиране на изпълнителската давност в НК породи противоречива практика дали може да тече давностен срок за изпълнение на наказанието пробация в периода, когато приоритетно се изпълнява наказание лишаване от свобода или мярка за неотклонение, изискваща задържане. В този случай нормативно се предвижда, че след изтърпяването на наказанието лишаване от свобода или преустановяването на мярката за неотклонение, започва или продължава изпълнението на прекъснато наказание пробация84. Само че в този период давността за изпълнението на наказанието обикновено е изтекла (включително абсолютната). За да избегне този резултат, в т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 01.12.2017 г. по тълк. д. № 3/2017 г. ОСНК на ВКС се позовава директно на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“: „След като не е налице неоправдано бездействие от страна на компетентните държавни органи за привеждане в изпълнение на „изчакващо“ наказание пробация, а същото е обективно невъзможно поради изпълнението на приоритетно наказание лишаване от свобода или мерки за неотклонение „задържане под стража“ или „домашен арест“, давност за изпълнението на наказание пробация не може да тече. Макар да съм съгласен с крайните изводи на тълкувателното решение, не може да не се изтъкне слабата аргументация на върховните съдии. Буди недоумение изразената от ВКС позиция, че с думата „преустановява“, употребена в ЗИНЗС, законодателят е въвел понятие, различно от „спиране“ и „прекъсване“, поради което „както обикновената, така и абсолютната изпълнителска давност нито спира, нито се прекъсва, а изобщо не тече“. Това е един non sense, който няма място в сериозна сфера като наказателното право. Но иначе съм на мнение, че мотивите, основани на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio85, представляват принос за общото обосноваване на този принцип в нашето право.

б) Административно право. В Административнопроцесуалния кодекс (АПК) за пръв път беше уредена давност за изпълнение на административни и съдебни актове (а вече и споразумения и административни договори). Според чл. 285 АПК, ако специален закон не разпорежда друго, изпълнителното основание не се привежда в изпълнение, ако са изминали 5 години от влизането му в сила. Не са предвидени основания за препятстване, спиране и прекъсване на давността. В Тълкувателно постановление № 2 от 18.03.2019 г. по т. д. № 1/2017 г., ОСГТК на ВКС и ОСС на I и II колегия на ВАС, Решение № 10663 от 12.10.2016 г. по адм. д. № 456/2016 на ВАС, II отд., Решение № 12835/28.11.2016 г. по адм. д. № 3614/2016 г. на ВАС, II отд. и др. се приема по арг. от чл. 282, ал. 1, т. 9 АПК, че давността се прекъсва с получаване на покана за доброволно изпълнение. В Решение № 10322 от 6.08.2009 г. на ВАС по адм. д. № 2911/2009 г., II о. е изложена следната аргументация във връзка с извод, че давността по АПК подлежи на спиране: „Законодателят с ал. 1 на чл. 285 АПК е насочил изрично към проверка на специални разпоредби във връзка с института на давността, а при липса на такива в случая (и по отменение и по действащия закон), които съдът е проследил, следва да се прилагат общите правила досежно реда за признаването му, за спиране и прекъсване на срока, начало на нова давност и пр. Принципно давността е институт на материалното право, поради което по отношение на нея при липса на друга уредба и в административното производство са приложими разпоредбите на чл. 115 и сл. от ЗЗД. В тази връзка в случая е налице хипотезата по чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД, съгласно която давност не тече, докато трае съдебен процес относно вземането“. Същото се застъпва в Решение № 1652 от 15.10.2009 г. по адм. д. № 696/2009 г. на Административен съд – Варна, III отд. и Решение № 90 от 05.02.2010 г. по адм. д. № 958/2009 г. на Административен съд – София област. И доктрината в лицето на Кино Лазаров и Иван Тодоров е изразила такова мнение, макар и без аргументация86.

в) Други публичноправни отрасли. В Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) от 2006 г. са уредени множество основания за препятстване и спиране на давността. Израз на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“ е чл. 172, ал. 1, т. 2 ДОПК – давност не тече, когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно. Това е така, защото държавата или общината не може да действа през това време, т.е. налице е правна невъзможност. Подобна е и хипотезата на чл. 171, ал. 1, т. 6 ДОПК – когато е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение, а също и чл. 172, ал. 1, т. 3 ДОПКкогато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането.

В практиката има спор относно прилагането на чл. 171, ал. 1, т. 1 ДОПК. Едни състави приемат, че спирането настъпва с връчването на заповедта за възлагане на ревизия, а други – с издаването на тази заповед87. Първото мнение е в съответствие с принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“ и затова следва да бъде предпочетено. Така според Решение № 1356 от 3.06.2014 г. на Административен съд – Пловдив по адм. д. № 2990/2012 г., ХII с-в: „лицето, в чийто патримониум е възникнало субективното непритезателно право да откаже изпълнение на парично задължение, трябва да го упражни. За да може да стори това, то трябва да е уведомено, че неговият кредитор е предприел действия по събиране на вземането“.

В чл. 34, ал. 1 и 2 ДОПК са предвидени факти, които са основание за спиране на данъчното производство. Според съдебната практика те не са основание за спиране на давността при образувано ревизионно производство, тъй като в този случай давността е спряна за максималния едногодишен срок по чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК (вж. Решение № 8780 от 17.06.2013 г. по адм. д. № 4065/2013 на ВАС, VIII отд. и цитираната там практика). Това би могло да доведе до несправедливи резултати, тъй като едногодишният срок е много кратък, а в някои случаи кредиторът няма възможност да упражни правото си. Например при образувано гражданско съдебно производство, което е от значение за изхода на данъчното производство (основание за спиране на производството по чл. 34, ал. 1, т. 2 ДОПК), е напълно мислимо до приключване на делото с влязъл в сила акт (което обикновено отнема години) давността да изтече. Освен това няма логика давността да спира за неограничен период88 от време в хипотезата на чл. 172, ал. 1, т. 6 ДОПК – при висящо наказателно производство, което е от значение за установяване или събиране на вземането, а да не спира въобще при висящо гражданско или административно производство. Друга несъгласуваност в закона може да бъде открита при съпоставка на чл. 34, ал. 2 ДОПК, който говори за съдебно производство, и чл. 172, ал. 1, т. 6 ДОПК, който не прави такова разграничение по повод на наказателното производство.

Кодексът за социалното осигуряване (КСО) също съдържа уредба на давността в две разпоредби – чл. 105 и чл. 115. Член 115 КСО засяга вземанията на Националния осигурителен институт за неправилно извършвани осигурителни плащания, неоснователно изплатени парични обезщетения и надвзети пенсии, и лихвите върху тях. Член 105, ал. 2 КСО засяга срока за упражняване правото на вземане за пенсия. Основания за спиране са предвидени само в чл. 115 КСО, но не и в чл. 105 КСО. С Решение № 2387 от 17.05.2011 г. по адм. д. № 1185/2011 г. на Административен съд – София е разгледал въпроса дали давността по чл. 105 КСО може да се спира: „Императивният характер на нормата не изключва възможността и не ограничава съда да тълкува същата, съобразно генералните принципи на правото и с оглед общите правила за давността, установени в ЗЗД, доколкото в КСО не се съдържа изчерпателна регламентация. Основното правило по отношение предвидените в нормативните актове срокове е, че след изтичането им се погасява възможността да бъде упражнено едно субективно право, в резултат от бездействието на неговия носител. Въвеждането на срокове е насочено към създаване на определеност и завършеност на обществените правоотношения. В аспекта на АПК сроковете имат за цел освен да дисциплинират страните, да гарантират т. нар. „стабилитет“ на административните актове. Наличието на конкретен срок предполага носителят на правото да упражни същото, разполагайки с действителната възможност да стори това. Обратно – липсата на фактическа възможност, която не е предпоставена от волята на страната, препятства своевременното упражняване на правото. Тогава, когато лицето е затруднено от определени обстоятелства до степен на невъзможност, по независещи от неговата воля причини (за случая – висящ съдебен спор) да упражни навреме правото си да поиска изплащане на пенсията за инвалидност, по отношение на него не следва да бъдат прилагани особените рестриктивни норми. За такива случаи са приложими общите правни принципи на справедливост и пропорционалност в отношенията между държавата и частните субекти на правото. Тези принципи, прогласени още от рмското право, са залегнали във философията на Конституцията на РБ и са изведени в практиката на Съда на Европейския съюз. Срещу неспособния (в юридически смисъл) да действа, срокът не тече (contra non valentem agere non currit praescriptio)“. ВАС е потвърдил решението, като е заключил: „При тази празнота в Кодекса несъмнено трябва да се приложат разпоредбите на чл. 115 от Закона за задълженията и договорите“ (Решение № 4612 от 29.03.2012 по адм. д. № 14276/2011 на ВАС, VI отд.).

 

10. Принципът в контекста на законодателните мораториуми. Българската правна история познава много случаи, когато течението на давността е било спирано със законодателни актове. Идеята е, че основанията за спирането засягат големи групи от хора или въобще цялото население на страната, поради което е целесъобразно отношенията между субектите да се уредят изрично. Така например във връзка с Българо-сръбската война правителството приема постановление за мораториума, с което се спира протестирането на менителниците, като се запазват правата на кредиторите и държателите им до настъпване на нормално време в страната. За няколко месеца по време на Балканската война давността също е била спряна с акт на правителството по отношение на физически лица, търговски дружества и банки.89

След влизане в сила на новия ЗЗД погасителната давност е спряна с Указ № 244 за спиране на давността за вземанията на държавата и банките срещу физически лица. Целта е да се запазят интересите на държавата, която вследствие национализацията на индустрията, мините и др. е поела вземанията на национализираните предприятия и не е била в състояние да ги събере до изтичането на давностния срок90.

В по-ново време особено голяма популярност придобиват два случая на мораториум. Единият е този, въведен с параграф 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността“. От 1951 г. до 1996 г. в България действа забрана вещи – държавна или общинска собственост, да се придобиват по давност. През 1996 г. е разрешено да се придобиват по давност само вещи – частна държавна или общинска собственост. През 2006 г., малко преди да изтече давностният срок за лица, които са започнали да владеят такива вещи, Народното събрание прие горецитирания мораториум. Впоследствие той е продължаван с 6 различни закона за период от общо 16 години, два пъти от които спирането е било постановено с обратна сила91. Удължаването на мораториума е критикувано, защото държавата е разполагала с много време да извърши споменатите действия, което не е било невъзможно92. Както отбелязва Висшият адвокатски съвет в искането си до Конституционния съд по конституционно дело № 16/2021 г. за обявяване на противоконституционност на параграф 1 от ЗДЗС: „Държавата и общините, а също така училищата и другите институции в училищната и предучилищната система не могат да черпят права от собственото си бездействие само защото са се дезинтересирали от владението и стопанисването на имотите си. Смятам, че държавата и общините, както всички други субекти на частното право, следва да са подчинени на принципа, че давност тече спрямо този, който може да действа93. С Решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. Конституционният съд обяви за противоконституционен мораториума върху придобивната давност, като прие, че обстоятелството, че през продължителен период от време държавата и общините не са предприели действия по установяване, регистриране и актуване на притежаваните от тях имоти, не може да бъде основание за съществена промяна на правния режим на основни права и затова такова ограничение е конституционно нетърпимо.

Другият популярен мораториум е този, наложен със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, в сила от 13.03.2020 г. Според първоначалната редакция на чл. 3, т. 2 от този закон за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните и други срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти, с изключение на сроковете по Наказателния кодекс и Закона за административните нарушения и наказания. Според новата редакция на чл. 3, т. 2 (ДВ, бр. 34 от 09.04.2020 г.) спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти. Според чл. 4, ал. 1 сроковете, определени в закон, извън тези по чл. 3, които изтичат по време на извънредното положение и са свързани с упражняване на права или изпълнение на задължения на частноправни субекти, както и действието на административните актове, което е ограничено със срок и изтича по време на извънредното положение, се удължават с един месец от отмяната на извънредното положение. Причината за приемането на разпоредбите са събитията, настъпили по време на пандемията от Covid-19, и нуждата да се създадат условия за опазване здравето и живота на хората чрез въвеждане на временни забрани, ограничения и специални правила на поведение, но същевременно и да се предотврати опасността от засягане на законни права и интереси на правните субекти, когато упражняването им изисква извършване на действия, създаващи опасност за здравето и несъвместими с наложените временни забрани и ограничения.

Мораториумите дават ориентир за конкретни ситуации, в които следва да се допусне препятстване и спиране на давността поради наличие на извънредни обстоятелства. Такива причини може да са например и тези, посочени в Закона за защита при бедствено положение (ЗЗБ)94. Според чл. 48, ал. 1 от този закон бедствено положение е режим, който се въвежда в зоната на бедствието от определените в закона органи, свързан с прилагането на мерки за определен период от време с цел овладяване на бедствието и провеждане на спасителни и неотложни аварийно-възстановителни работи. Бедствие е значително нарушаване на нормалното функциониране на обществото, предизвикано от природни явления и/или от човешка дейност и водещо до негативни последици за живота или здравето на населението, имуществото, икономиката и за околната среда, предотвратяването, овладяването и преодоляването на което надхвърля капацитета на системата за обслужване на обичайните дейности по защита на обществото (чл. 2 ЗЗБ). В такива случаи по аналогия давността следва да спира или да се препятства за периода на извънредната ситуация.

 

Бележки под линия:

1 У нас е по-разпространен преводът „Срещу онзи, който не може да предяви иск, давност не тече“. Това е повлияно от цитата на Улпиан в D.44.3.1, поставящ акцент на възможността на носителя на правото да предяви иск. Но самата максима не фигурира във фрагмента на Улпиан, а е формулирана много по-късно от постглосаторите. По-широката словесна формулировка следва да бъде предпочетена поради еволюцията на принципа. Някои дори приемат, че принципът следва да бъде „Срещу онзи, който не може да действа, срок не тече“, т.е. и преклузивните срокове му се подчиняват – вж. Решение № 2 от 30.03.2000 г. по конст. д. № 2/2000 г. на Конституционния съд на Република България. Склонен съм да се съглася с това виждане, тъй като понякога справедливостта изисква да се признават извинителни причини и за пропускането на преклузивните срокове. Но осъзнавам, че въпросът е спорен, затова в настоящото съчинение примерите, свързани с преклузивните срокове, се използват като средство за аргументация: ако прилагаме „contra non valentem agere non currit praescriptio“ при преклузивните срокове, на още по-силно основание трябва да го признаваме и при давността.

2 Имат се предвид дните, когато е позволено да се извършат конкретни действия пред съдилищата (пред магистратите) – така Berger, A. Encyclopaedic Dictionary of Roman Law, Vol. 43, Part 2. Philadelphia: The American Philosophical Society, 1953, p. 436. По-широка дефиниция дава Black, H. A Law Dictionary (2nd ed.). New Jersey: The Lawbook Exchange Ltd., 1995, p. 367, а именно: термин на римското право, чрез който се означават тези дни, през които е законно и възможно да се извършват дадени действия.

3 Счита се, че основен принос има италианският юрист Bartolus de Saxoferrato (1313-1357 г.), който обобщава римските способи за отстраняване на причинената несправедливост от изтекла погасителна или придобивна давност спрямо тези, които са възпрепятствани да действат – Janke, B. L Fran?oisXavier. Contra Non Valentem in France and Louisiana: Revealing the Parenthood, Breaking a Myth. // Louisiana Law Review, 2011, Vol. 71, No. 2, <https://digitalcommons.law.lsu.edu/lalrev/vol71/iss2/4> (11.01.2022), p. 511.

4 В настоящото съчинение се прави разлика между „препятстване“ и „спиране“ на давността. Препятстване е налице, когато давността въобще не може да започне да тече. Теоретично би могло да се каже, че давността започва и спира в същия момент, но това би било неточно. Старият Закон за давността е използвал двата термина. Вж. и Таков, Кр. Неизяснени или неразгледани въпроси във връзка с давността. – В: Мръчков, В. (съст.). Гражданско право: правни научни изследвания. София: Сиби, 2018, с. 212.

5 Може да се спори дали някои основания за спиране са израз на принципа. Например на практика съпрузите биха могли да предявяват искове един спрямо друг, няма обективна пречка за това. Вж. Венедиков, П. Система на българското вещно право. София: Печатница С. М. Стайков, 1937, с. 244. Според Велинов, Л. Погасителна давност по българското частно право. София: Фенея, 2010, с. 116 всички основания за спиране и препятстване са израз на принципа, че давност не тече срещу този, който не може да действа. Авторът разделя основанията на такива, дължащи се на физическа невъзможност, морални съображения или обстоятелства, поставящи обществото и субекта като негов член в изключително положение. Такова разграничение не е много коректно, доколкото всички основания за спиране са плод на „морални съображения“. Традиционно литературата подвежда под принципа само тези основания, които са в по-голяма степен обективни, т.е. не зависят въобще от волята на лицето, какъвто подход ще бъде възприет и в настоящото съчинение.

6 Вж. критиките, които отправя класическата френска доктрина, резюмирани от Венедиков, П. Система на българското вещно…, с. 242, в бел. под линия. Френската практика е приемала, че законът има предвид само случаите, в които давността не тече поради качество на личността на собственика; обаче когато въпрос за невъзможност да се води иск, която произтича не от качество на личността, а от обективни обстоятелства, законовият текст не намирал приложение.

7 Аналогичен на чл. 2224 ФГК е текстът на чл. 2227 ФГК относно придобивната давност.

8 В САЩ е позната доктрина, която позволява на съдилищата да преценяват дали е справедливо спирането на давността – вж. McGovern, B. The New Provision for Tolling the Limitations Periods for Seeking Tax Refunds: Its History, Operation and Policy, and Suggestions for Reform. // Missouri Law Review, 2000, Vol. 65, No. 4, p. 805.

9 Което не изключва уредбата и на конкретни хипотези, подобни на тези в нашия чл. 115 ЗЗД.

10 Цитирано по Zimmermann, R. Comparative Foundations of a European Law of Set-Off and Prescription. Cambridge: Cambridge University Press, 2004, p. 94.

11 Информацията относно Австрия и Дания е цитирана по: Bar, Ch. von, E. M. Clive, H. SchulteNoelke and others (eds.). Principles, De?nitions and Model Rules of European Private Law: Draft Common Frame of Reference. Full Edition. Munich: Sellier, 2009, p. 1199-1200.

12 Вж. сравнителноправния анализ на Directorate-General for Library, Research and Documentation of the Court of the European Union. Research note: Limitation rules in criminal matters, May 2017, <https:// curia.europa.eu/jcms/upload/docs/application/pdf/2019-12/ndr-2017-005_synthese_en_neutralisee_finale.pdf> (13.01.2022), p. 19-20.

13 Цитирано по Гиргинов, А. Наказателната давност „де леге лата“ и „де леге ференда“. // Теза, 2014, № 9, с. 10, в бел. под линия.

14 Bar, Ch. von, E. M. Clive, H. Schulte-Nоеlke and others (eds.). Principles, De?nitions and Model Rules…, p. 1199-1200.

15 Directorate-General for Library, Research and Documentation of the Court of the European Union. Research note…, p. 17-19.

16 Bar, Ch. von, E. M. Clive, H. Schulte-Noelke and others (eds.). Principles, De?nitions and Model Rules…, p. 1199-1200.

17 Но в много държави се урежда абсолютна давностАвстрия, Швейцария, Холандия и др.

18 Текстът е съгласно превода на Принципите на европейското договорно право на Таков, Кр. – В: Закон за задълженията и договорите. С.: Сиби, 2021, който превод е достъпен на адрес: <http://www.christiantakoff.com/wpcontent/uploads/soft_law/PECL_BG_Footnotes_corr_2010_SIBI.pdf> (11.01.2022 г.)

19 Вж. бел под линия № 23.

20 Същото предвижда чл. 21 от Конвенцията на УНСИТРАЛ относно исковата давност в международната продажба на стоки: „Когато в резултат на обстоятелство, което е извън контрола му и което не е могъл нито да избегне, нито да преодолее, кредиторът е бил възпрепятстван да предизвика спиране на давностния срок, давностният срок се удължава, така че да не изтече преди изтичането на една година от датата, на която съответното обстоятелство е престанало да съществува“. България е подписала конвенцията през 1975, но така и не я е ратифицирала. Това става ясно от информацията на сайта на УНСИТРАЛ: https://uncitral.un.org/en/texts/salegoods/conventions/limitation_period_international_sale_of_goods/status

21 Дефинирането на този принцип е проблематично, но най-общо се има предвид практическият ефект, който правото на Европейския съюз трябва да постига. Вж. Mendez-Pinedo, E. The principle of effectiveness of EU law: a difficult concept in legal scholarship. // Juridical Tribune, March 2021, Volume 1, Issue 1, p. 6-29.

22 В такъв смисъл е и решението на Върховния съд на САЩ по делото Gabelli v. SEC, 568 U.S. 442 (2013).

23 Вж. също решението по делото Stubbings and Others v. The United Kingdom (жалби 22083/93; 22095/93), в което се отказва да се признае нарушение на ЕКПЧ на жертви на сексуално насилие, които твърдят, че поради психологически пречки не са могли да се позоват на давността. Това решение обаче е критикувано поради несправедливостта му. В чл. III – 7:303, параграф 4 от ПОРР изрично е записано, че пречките пред носителя на правото да го упражни могат да бъдат и от психологическо естество, като в коментара към ПОРР е обяснено, че се касае за жертви на сексуално насилие – Bar, Ch. von, E. M. Clive, H. SchulteNoelke and others (eds.). Principles, De?nitions and Model Rules…, p. 1199.

24 Вж. Решение № 152/1889 г. на ОС на ВКС, с което решението на долния съд е оставено в сила. Обратно: Решение № 163 (517)/1894 г.на II г.о. на ВКС, с което решението на долния съд е отменено, тъй като не съответства на буквата на закона. Решенията са цитирани по Бояджиев, П. Сборник от решения на Върховния касационен съд по Закона за давността. София: Печатница на Акционерно дружество „Радикал“, 1919, с. 15 и сл.

25 Максимов, Христо. Закон за давността: разяснен с практиката на Върх. касац. съд., София, 1938, 120–121.

26 Пак там, 222–223.

27 Вж. също чл. 205, ал. 2 от ЗЗД от 1892 г. (начален срок за предявяване на иск за унищожаемост), който се свързва с чл. 16 ЗД във връзка с недееспособните – Меворах, Н. Д. Лиджи, Л. Фархи. Коментар на Закона за задълженията и договорите. Част I. София: Кооперативна книжарница „Фотинов“, 1926, с. 417.

28 Пак там, с. 76.

29 Пак там, 76–77 – Решение № 812/1937 г. на II г.о. на ВКС.

30 Става дума за чл. 1969 от ИсГК. Преобладаващото разбиране в Испания днес е, че началото на срока се поставя в зависимост от узнаването на обстоятелствата, релевантни за упражняването на правото – например разкриването на вредата от непозволеното увреждане. Вж. Comella, A., Cr. Ayo. The Product Regulation and Liability Review: Spain. // The Law Reviews, 24.03.2021, https://thelawreviews.co.uk/title/theproductregulationandliabilityreview/spain (15.01.2022). Според по-тясното разбиране законодателят е целял само да уреди началния срок на давността, т.е., че тя тече от настъпването на изискуемостта.

31 Вж. сравнителната таблица при Бояджиев, П. Сборник от решения на Върховния касационен съд…, 9–10.

32 Максимов, Христо. Закон за давността…, с. 4.

33 Цитирано по Диков, Л. Курс по българско гражданско право. Част 1. Свитък 2, 3. прераб. издание. София: Цикло-печат „Шипка“, 1947, с. 396, в бел. под линия. Димитър Тончев, за да предпази тези лица, счита, че сделката е нищожна, защото „никой закон не спира течението на давността в полза на лудите“, т.е. имплицитно не споделя тезата за директното прилагане на принципа, че давност не тече спрямо този, който не може да действа – Тончев, Д. Коментар върху Закона за задълженията и договорите. Том седми. София: Книжарница на Ч. Н. Чолаков, 1930, с. 205.

34 Пак там, 396–398.

35 Думанов, Н. За причините, които препятстват на давността или я спират. // Адвокатски преглед, 1921, № 11, с. 170.

36 Венедиков, П. Система на българското вещно право…, с. 243.

37 За административните наказания се прилагат правилата за давността на НК, тъй като преди 1945 г. не е имало специални норми – Дерменджиев, И. Основни проблеми на административното наказание в Народна република България. София: Държавно издателство „Наука и изкуство“, 1960, 10–13. За данъци и други публични вземания има специални правила за срока на давността (например чл. 104 от Закона за бюджета, отчетността и предприятията), но не и за спирането и препятстването на давността – Диков, Л. Курс по българско гражданско право…, с. 412. Изглежда са се прилагали правилата на Закона за давността.

38 Отоманският наказателен закон не е уреждал давността. За пръв път углавна давност е възприета в Устава за наказанията, които мировите съдии могат да налагат, приет през 1880 г. – Йочев, Ев. История на законодателството на Княжество България. Русе: Печатна база при РУ „Ангел Кънчев“, 2006, с. 269; с. 276. В този устав обаче се установява само кратка давност за възбуждане на престъплението и липсват основания за препятстването и спирането й.

След приемането на първия Наказателен закон има и други закони, в които е уредена давност, включително основания за препятстване и спиране – например Военнонаказателния закон от 1938 г., в който основанията са идентични с тези по НК.

39 Вж. Йовев, Д. Българско наказателно право: Елементарно изложение на началата, които се съдържат в общата част на Наказателния закон. София: Придворна печатница „Бр. Прошекови“, 1899, 411–412.

40 Това е видно от самите текстове – например чл. 111 ЗЗД предвижда, че възнагражденията за труд се погасяват с кратката давност. Според чл. 84 от Закона за собствеността (ЗС) за придобивната давност се прилагат съответно чл. 113, 115, 116, 117 и 120 от Закона за задълженията и договорите, т.е. няма специални основания за препятстване и спиране на давността. Днес е приложима и в търговското право по силата на чл. 288 ТЗ, а няма спор и за трудовото право (разбира се, когато не са уредени специални правила).

41 Вж. Стенографски дневник на Първо народно събрание, втора редовна сесия, трето заседание, 03.11.1950 г.

42 Идеята на закона е да е налице невъзможност (или по-скоро значително затруднение, породено от обективни обстоятелства), поради което редица автори предлагат стеснително тълкуване. Приемало се е, че в приложното поле не се включат лицата, отбиващи редовна военна служба, а само тези, които след приключването й са повикани на военен сбор или мобилизация – Джеров, Александър. Гражданско право: Обща част, 3. преработено и допълнено издание, София: ИК „Труд и право“, 2012, с. 590. Правилно според Венцислав Стоянов в обхвата на нормата не бива да се включат военните, за които това е професия. – Стоянов, Венцислав. Придобивна давност. – В: Пунев, Бл. (ред.), Цв. Петкова, Г. Боянова, Ст. Ставру и др. Право на собственост и други вещни права. Научно-приложен коментар. Анализ на законодателството и съдебната практика. София: ИК „Труд и право“, 2021, с. 432.

43 Попов, П., Тр. Конов. Въпроси на недействителността на сделки, сключени от недееспособни, в съдебната практика. // Правна мисъл, 1985, № 5, с. 109.

44 Таджер, Витали. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. София: Софи-Р, 2001, 719–720. Идентично е становището на Павлова, М. Гражданско право. Обща част. София: Софи-Р, 2002, 663–664.

45 Рачев, Ал. Погасителната давност при правоотношения, в които участват и социалистически организации. София: Издание на БАН, 1956, с. 87.

46 Пак там, 84–85. Същото мнение по повод на непозволеното увреждане излага Балабанов, Б. Погасителната давност за вземанията от непозволено увреждане. // Социалистическо право, 1972, № 6, 61–64.

47 В същия смисъл е Тълкувателно решение № 55 от 03.04.1967 г. по гр. д. № 23/1967 г., ОСГК. Вж. и Решение № 7 от 25.01.1979 г. по гр. д. № 2398/78 г., I г. о.

48 Обратно, че решението няма никакво значение, е прието в Решение № 1484 от 09.06.1965 г. по гр. д. № 606/65 г., I г. о.

49 Тази практика се следва и до днес – Решение № 596 от 12.06.1991 г. по гр. д. № 353/91 г на ВКС, Решение № 1387 от 09.11.2000 г. по гр. д. № 781/2000 г. на ВКС, Решение № 185 от 13.01.2021 г. по т. д. № 2431/2019 г. на ВКС, II т.о., Решение № 20 от 18.07.2019 г. по гр. д. № 1985/2018 г. на ВКС, II г.о. и много други.

50 Постановлението е обявено за изгубило действие с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, което обаче не изоставя, а даже още повече засилва тезата, че погасяването на възможността да се иска принудително реализиране на едно право е резултат от бездействието на неговия носител да го упражни в предвидения от закона срок, в смисъл на съзнателно бездействие.

51 Тази практика се следва и до днес – Решение № 100 от 01.03.1995 г. по гр. д. № 1430/93 г., IV г. о., Решение № 197 от 03.08.2012 г. по гр. д. № 1430/2010 г. на ВКС, I г.о., Определение № 334 от 21.06.2018 г. по гр. д. № 3895/2017 г. на ВКС, I г.о., Решение № 153 от 18.02.2019 г. по гр. д. № 3895/2017 г. на ВКС, I г.о. и много други.

52 Тази възможност е отречена в т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК на ВКС.

53 Вж. Радоилски, Л. Трудово право на Народна Република България. София: Държавно издателство „Наука и изкуство“, 1957, с. 605. Той счита, че сроковете не са типични давностни, защото не могат да се спират и прекъсват, а само да се продължават. На практика продължаването е резултат от приемането, че давността не е текла в даден период, с който се удължава срокът.

54 Василев, Ат. Трудово право. Бургас: Печатница „Светлина“ АД, 1997, с. 547.

55 Вж. бел. под линия № 30.

Идеята на закона е посредством давността да не се навреди на работника. Това следва и от чл. 358, ал. 3 КТ: „Срокът по ал. 1 не се смята пропуснат, ако преди изтичането му исковата молба е подадена до некомпетентен орган. В този случай исковата молба се препраща служебно на съда“. Това е правило, което брани работника и служителя, желаещ да упражни правото си, но лишен от правни познания, т.е. в случая незнанието на закона го извинява. Така например молба, подадена до някое държавно учреждение, а не до съд, би трябвало да се счита подадена в срок.

56 Поради липса на специална уредба, е изказано мнение, че ЗЗД се прилага и за вземания на държавата, включително от публичен характер (данъци, такси и др.) – Ангелов, А. Финансово право на НРБ. София: „Наука и изкуство“, 1955, с. 291. Това мнение се оспорва от Рачев, Ал. Погасителната давност при правоотношения…, 21–22, според когото тези вземания въобще не се погасявали по давност. Той се позовава на Указа за спиране на давността за вземания на държавата и банките срещу физически лица от 1955 г. В същия се споменава, че той не се прилага за вземанията на държавата за данъци, такси и други подобни, „които не се погасяват по давност“. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 3 от 12.11.1956 г. на Президиума на Народното събрание, с което въпросът се счита за решен. Това е причина тук да не се обсъждат други публичноправни отрасли.

57 По информация на Гиргинов, А. Давността в наказателното право. София: Издателство на БАН, 1992, 5–6.

58 За който в съдебната практика още преди 1945 г. и до днес единодушно смята, че е преклузивен.

59 Ненов, И. Наказателно право на Република България. Обща част. Книга първа. Нова редакция на к.ю.н. Александър Стойнов. София: Софи-Р, 1992, 108–109.

60 Вж. например Стайнов, П. Да се позанимаем с въпросите около административното наказание. // Социалистическо право, 1957, № 7, с. 1 и сл.

61 В по-ново време имаше спор дали всъщност тези срокове са давностни. Той бе преодолян с Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. ОСС от НК на ВКС и ОСС от II колегия на ВАС (т. 1).

В чл. 82, ал. 2 ЗАНН се урежда и абсолютна изпълнителна давност, която се прилага „независимо от спирането и прекъсването на давността“. Основания за спиране обаче не са предвидени в ЗАНН. Това е наложило приемането на Тълкувателно решение № 112 от 16.12.1982 г. по н.д. № 96/1982 г. на ОСНК на ВС по въпроса „институтите за спиране и прекъсване на давността за наказателно преследване – чл. 81 НК, прилагат ли се и за давността по чл. 34 от ЗАНН“. ВКС се позовава на чл. 11 от ЗАНН, който гласи, че обстоятелствата, изключващи отговорността по НК, се прилагат и по ЗАНН, доколкото не се предвижда друго. С това се обосновава възможността да се спира давността поради наличието на „предварителен въпрос“ – образувано наказателно производство. Според някои обаче давността не е обстоятелство, изключващо отговорността, а преследването – вж. Панов, Л., Р. Илкова. Процесът по ЗАНН. София: Сиела, 2009, с. 248. В резултат на противоречива практика на съдилищата се стигна до приемането на Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. ОСС от НК на ВКС и ОСС от II колегия на ВАС (т. 2). Вж. Стойнов, Ал. Наказателно право. Обща част. София: Сиела, 2017, с. 556, който излага аргументи защо давността на практика изключва отговорността.

62 Стоев, С. Научно-практически коментар към Закона за административните нарушения и наказания. София: „Наука и изкуство“, 1975, с. 119.

63 Поради този проблем бе образувано тълкувателно дело № 3/2020 г. за постановяване на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на ВКС по въпроса: „От кой момент поражда действие отмяната на Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/1980 г., извършена с т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“. Вече почти две години няма постановено тълкувателно решение, което поставя в още по-голям риск кредиторите.

64 Вж. и Решение № 117 от 26.04.2011 г. по гр. д. № 718/2010 г. на ВКС, I г.о., Решение № 205/16.05.2012 по гр. д. № 219/2011 на ВКС, I г.о., Определение № 211 от 07.04.2015 г. по гр. д. № 848/2015 г. на ВКС, I г.о., Решение № 150 от 25.11.2016 г. по гр. д. № 1818/2016 г. на ВКС, II г.о., Определение № 122 от 01.04.2021 г. по гр. д. № 3631/2020 г. на ВКС, I г.о. и др.

65 Орсов, Зл. Придобивната давност противоречи на Конституцията. Вж. и Венедиков, който пише: „Приема се, че владението не е загубено, докато не се знае какво ще последва, когато съвладелците научат за действията на този, който посяга върху владението му. Това изискване действията да са узнати всъщност не фигурира в закона. То е уместно, защото при незнанието на съвладелците положението не е ясно“ – Венедиков, П. Съсобственост. Правни въпроси. София: ИК „Проф. Петко Венедиков“, 2000, с. 9.

66 Капитан, А. Увод към изучаването на гражданското право, с. 284: „Верно е, че при някои случаи придобивната давност ще доведе до неправда. Ако едно лице недобросъвестно е заграбило част или цялата вещ на друго лице и я е владяло в продължение на известно време, без истинският собственик да знае за това, тогава то придобива правото на собственост в ущърб на последния. Това похищение обаче предполага едно неизвинително бездействие или нехайност от страна на собственика“.

67 Решение № 249 от 2.III.1995 г. по гр. д. № 1548/94 г. на ВКС, III г. о., Решение № 1563 от 12.12.2007 г. по гр. д. № 2674/2004 г. на ВКС, III г. о., Решение № 207 от 24.06.2016 г. по гр. д. № 1123/2016 г. на ВКС, IV г.о. Вж. и Василев, Ат. Трудова дисциплина. – В: Мръчков, Васил, Красимира Средкова, Атанас Василев. Коментар на Кодекса на труда. 12. изд. София: Сиби, 2016, с. 644.

68 Решение № 297/03.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7528/2013 г., ІV г.о., Решение № 23 от 02.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4553/2015 г., IV г.о., Решение № 14 от 04.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2590/2019 г., IV г.о. и др. Обратно: Решение № 1506 от 10.12.1999 г. по гр. д. № 408/99 г. на ВКС, III г. о.

69 Вж. за разликите между давностни и преклузивни срокове Павлова, М. Гражданско право…, с. 650.

70 Критикувано е в доктрината – вж. Василев, Ат. Трудова дисциплина. – В: Мръчков, Васил, Красимира Средкова, Атанас Василев. Цит. съч., с. 644, в бел. под линия.

71 Тъкмо такъв изход от ситуацията предлага и Тончев, Д. Коментар върху Закона за задълженията и договорите. Том седми. София: Книжарница на Ч. Н. Чолаков, 1930, с. 205.

72 Вж. вместо всички останали Решение № 157 от 24.06.2015 г. по гр. д. № 252 / 2015 г. на ВКС, III г.о.

73 В този смисъл вж. Кунчев, К. Практически проблеми при приложението на института на погасителната давност. // С. Ставру и Д. Недев (съст.). „Предизвикай: Давността!“. София: Сиела, 2017, с. 23.

74 Вж. чл. 60, параграф 1 и чл. 67, параграф 1 от Шведския граждански кодекс – давността тече от момента на узнаването както при деликта, така и при неоснователното обогатяване – цитирано по: Zimmermann, Reinhard. Comparative Foundations of a European, p. 93.

75 Цитиран от Марков, М., С. Тасев. Помагало по гражданско право – Обща част. София: Сиби, 2010, с. 286.

76 Стефанов, Г. Основи на гражданското право. Велико Търново: Издателство „Абагар“, 2007, 178–179, който казва, че теорията и съдебната практика допускат и други основания.

77 Велинов, Л. Погасителна давност по българското…, с. 116.

78 Кунчев, К. Цит. съч., 23–24.

79 Венедиков, П. Система на българското вещно право…, с. 243.

80 Петров, В. Нищожни ли са сделките на хората с психически заболявания и интелектуални дефицити? Бележки по Решение № 143 от 16.12.2019 г. по гр. д. № 2729/2018 г., ВКС, III г. о. // Електронно издание „Предизвикай правото!“, 03.01.2021 г., достъпна на: <https://www.challengingthelaw.com/grajdansko-pravo/belejki-po-reshenie-143-16-12-2019-vks/#_ftn22> (23.01.2022 г.).

81 Таков, Кр. Неизяснени или неразглеждани…, с. 214.

82 Гиргинов, Ан. Давността в наказателното право…, с. 127.

83 Пак там, 165–168.

84 Тази хипотеза е мислима: а) когато на лицето е наложено наказание пробация и извърши в условията на рецидив друго престъпление, за което е наложено наказание лишаване от свобода, преди да е изтърпяло докрай (или въобще) пробацията; или б) когато лицето изтърпява наказанието лишаване от свобода и преди да е изпълнено докрай това наказание извърши рецидивно престъпление, за което му се наложи наказание пробация.

85 Вж. и практиката, приета за правилна – Решение № 66 от 26.02.2015 г. по н. д. № 28/2015 г. на ВКС, III н.о. и цитираните там решения.

86 Лазаров, К., И. Тодоров. Административен процес. София: Сиела, 2015, с. 352.

87 Подробен преглед на практиката по този въпрос вж. при Тихолов, Стефан, Тюркер Моллахасан. Сигнал за противоречива съдебна практика по тълкуването и прилагането на чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК. // Електронно издание „Предизвикай правото!“, 25.02.2018 г., достъпен на: <https://www.challengingthelaw.com/danachnopravo/signalzaprotivorechivapraktika-172-al-1-t-1-dopk> (28.02.2022 г.).

88 Вж. Решение № 11195 от 04.11.2021 г. по адм. д. № 3103/2021 на ВАС, VIII отд., според което чл. 172, ал. 1, т. 6 е специална спрямо чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК, т.е. няма срок.

89 Вж. тези примери и още при Велинов, Л. Погасителна давност…, с. 44.

90 Пак там, с. 51.

91 Ставру, Ст., Д. Недев. Отново за „мораториума“ върху давността за придобиване на държавни и общински имоти. // Електронно издание „Предизвикай правото!“, 01.04.2018 г., достъпна на: <https://www.challengingthelaw.com/veshtno-pravo/signal-moratorium-pridobivna-davnost/> (20.01.2022 г.).

92 Орсов, Зл. Придобивната давност противоречи на…

93 Вж. и Решение № 12 от 13.10.2016 г. на КС на РБ по конст. д. № 13/2015 г.

94 Вж. това и други при Ставру, Ст. Извънредно положение (дефиниции): подкаст (дата на записа: 24.03.2020). // Електронно издание „Предизвикай правото!“, 31.03.2020 г., достъпно на: <https://www.challengingthelaw.com/medicinsko-pravo/izvanredno-polojenie-definicii/> (22.01.2022 г.)

1 кометар

  1. Много изчерпателна и полезна статия, браво на автора, личи си, че е положил немалки усилия, за да изложи темата в подробен и добре систематизиран вид, както в исторически, така и в сравнителноправен аспект.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.