* Тук можете да се запознаете с част I на настоящата студия.

11. Същност и функции на давността. Давността е правен институт, който намира приложение във всички клонове и отрасли на правото[1]. Посредством концепцията за давността законодателят придава правно значение на изтичането на определен период от време. Познати са два вида давност – погасителна и придобивна. При погасителната давност се предвижда, че с настъпването на юридическия факт (изтичането на период от време) правото се погасява, което означава, че правото вече не може да бъде реализирано чрез средствата за принудително изпълнение. Приема се, че в сферата на частното право погасителната давност не се прилага служебно, а е нужно изрично позоваване на заинтересованото лице. По този начин се запазва равнопоставеността на правните субекти: от една страна, кредиторът трябва да упражни своевременно правото си, а от друга страна – длъжникът трябва своевременно да направи възражение. Напротив, в публичното право давността трябва да се прилага служебно от държавните органи, тъй като субектите по правоотношенията не са равнопоставени.

Основната идея на погасителната давност в сферата на частното право е, че длъжниците не трябва да бъдат държани вечно в очакване кога кредиторът ще предяви правата си. Отдалечаването по време от фактите намалява вероятността за тяхното сигурно установяване при спор между страните – документите се изгубват, свидетелите умират и т.н. В тази връзка се дава известният пример с длъжника, който е заплатил дълга си, но впоследствие е изгубил или унищожил разписката – при иск за повторно плащане давността остава единственото спасение[2].

От позицията на обществото погасителната давност е механизъм за гарантиране на правната сигурност, тъй като представлява начин за лесно установяване на правното положение и изключва възможността след продължителен период от време да настъпят резки промени в правните отношения, които да засегнат и трети лица. Това помага за стимулиране на оборота, както и по-бързото решаване на правните спорове[3].

Тъй като засяга само вещни права, придобивната давност има по-тясно приложно поле. Функциите й обаче до голяма степен се припокриват с тези на погасителната давност. При придобивната давност с настъпването на юридическия факт (изтичането на период от време) едно лице, което няма вещно право върху владяна от него вещ, придобива правото, а старият титуляр го губи. Идеята е, че по този начин се придава нормативна сила на фактическото положение – осъществяването на владение върху вещта като своя в продължение на значителен период от време се приравнява на правно основание[4]. Това е в интерес не само на владелеца, но и на обществото, тъй като спомага за включване на изоставените вещи в оборота, за осигуряване на обработването на земеделски земи и т.н.

В областта на публичното право давността има сходни цели. Тя също трябва да освободи длъжника от очакването кога и дали ще бъде реализирано правото (ще бъде ли възбудено срещу него наказателно производство, ще бъде ли принуден да плати изискуемите данъци и т.н.). Чрез давността се стимулира бързото разрешаване на въпроси, които са пряко свързани с обществения интерес.

От гледна точка на носителя на правото всяка давност се явява своеобразна санкция за бездействие, за неупражняването на правото в разумни срокове. Сама по себе си тази санкция не е цел на давността, а по-скоро последица от това, че правото предпочита чуждия интерес пред този на носителя на правото. Законодателната уредба обаче ясно показва, че интересите на кредитора не са без значение. За да настъпят последиците на давността, релевантно е не просто липса на действие от негова страна, а отсъствие на инициатива, проява на незагриженост, пасивност[5]. Сроковете на давността са с такава продължителност, че носителят на правото да има реална възможност да реализира правото си. Освен това някои действия или обстоятелства, които имат връзка с носителя на правото, са въздигнати в основания за спиране и прекъсване на давността, за да се санкционира единствено бездействието на носителя. Затова и не е случайно, че в повечето дефиниции за давност бездействието на носителя на правото се споменава като отличителен белег[6]. Често дори се излага, че при липса на бездействие въобще не може да става дума за давност (reductio ad absurdum). Причината този подход да е така широко възприет е, че институтът на давността поначало се явява изключение от редица принципи – принципът, че задълженията трябва да бъдат изпълнявани; че никой не е длъжен да упражнява правата си; че никой не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение и др.[7]. Мнозина автори през вековете са съзирали в института на давността една върховна несправедливост и са апелирали за премахването й[8]. В крайна сметка се е стигнало до компромис – да се жертват интересите на носителя на правото в името на интересите на обществото, но само след като на титуляря на правото е дадена възможност да прояви активност (да започне принудителното изпълнение, да си върне владението върху вещта). От такива съображения е воден и българският законодател при приемането на отменения Закон за давността. В законопроекта институтът на недобросъвестното давностно владение е обоснован с „[н]ебрежността на ония стопани, които оставят, щото други лица да им завладеят имотите (…) Такива немарливи за своите интереси лица заслужават да ги загубят. Законът в тоя случай игнорира недобросъвестността на владелеца в полза на публичната сигурност, която дава тая давност[9].

Трябва да се помни, че балансът на ценности е дълбоко вкоренен в института на погасителната давност[10]. Константин Кунчев изразява това положение така: „Институтът на погасителната давност, макар да има за своя цел постигане на сигурност, предвидимост и яснота в облигационните отношения, е едно изключение от основния регулативен принцип в гражданския оборот, а именно принципа на справедливостта. Затова при тълкуването на уредбата на действието, спирането и прекъсването на давностния срок следва да се държи особена сметка за баланса между сигурността, истинността и справедливостта в гражданското право[11]. И действително един принцип не може да изключва друг. Правните принципи, въпреки конкуренцията помежду им, са неотменими, остават винаги валидни в рамките на правната система. Това означава, че независимо от тежестта, която получават в различни ситуации, те запазват потенциалната си сила на ориентир за поведение и за критерий за намиране на решение[12]. Поради това смятам довода за неприлагане на принципа contra non valentem agere non currit praescriptio“, че давността е правило от публичен ред (т.е. защитава принципи, които са от значение за обществото), за недостатъчен.

12. Абсолютната давност и принципът „contra non valentem agere non currit praescriptio. Както изяснихме по-горе, спирането и прекъсването на давността са замислени като изключение, чрез което да се гарантира интересът на кредитора. Абсолютната давност е изключение на изключението, тъй като води до погасяване на правото независимо от спирането или прекъсването на давността. Зад тази правна фигура стои разбирането, че не бива да се стига до ситуации, при които чрез спиране и прекъсване на давността да се удължава безкрайно нейната продължителност, а правото пак да остава нереализирано. Счита се, че ако и след изтичането на разумен период от време носителят още не е разбрал, че има право, респективно пречките за упражняването и изпълнението му не са били преодолени, вече няма голяма вероятност това да се случи. В частните отношения при висящо изпълнително дело длъжникът бива натоварван с още лихви, такси и разноски, в резултат на което за него става все по-трудно да се освободи от лавинообразно нарастващия дълг[13]. В областта на наказателното право се счита, че след дълъг период от време целите на наказанието вече не могат да бъдат постигнати[14].

Абсолютната давност е характерна за публичното право. В България тя е уредена в чл. 81, ал. 3 НК, чл. 82, ал. 3 ЗАНН и чл. 171, ал. 2 ДОПК. Тъй като кредитор е властнически орган, а длъжникът е субект, който не упражнява властнически правомощия, рискът от невъзможност да се реализира правото се прехвърля върху обществото. Но абсолютната давност в областта на частноправните отношения не е нещо нечувано. Например през 2016 г. във ФГК е уредена 20-годишна погасителна давност. Съгласно чл. 2232, ал. 1 ФГК отлагането на началния момент, спирането или прекъсването на давността не могат да доведат до удължаването й над двадесет години от датата на възникване на правото. Предвидени са обаче и редица изключения (чл. 2232, ал. 2 ФГК).

Абсолютна давност в частноправните отношения бе въведена и в България през 2020 г. Съгласно чл. 112 от ЗЗД (ДВ, бр. 102 от 2020 г., в сила от 03.06.2021 г.) с изтичането на десетгодишна давност се погасяват парични вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването й, освен когато задължението е отсрочено или разсрочено. Налице са множество изключения, които определят тази давност като всичко друго, но не и „абсолютна“: тя се прилага само за физически, не и за юридически лица; засяга само парични вземания (и то неотстрочени или разсрочени); може да се спира; от приложното й поле са изключени голям кръг задължения (включително произтичащи от търговска дейност). Целта на законодателя обаче – да не увреди несправедливо кредиторите, заслужава адмирации.

Първоначално законодателят предвиждаше обратно действие на абсолютната давност с параграф 2 от ПЗР на ЗДЗЗД. С Решение № 4 от 20.04.2021 г. по конст. д. № 1/2021 г. Конституционният съд обяви разпоредбата за противоконституционна, тъй като „вземането на кредиторите се погасява независимо от техните действия или бездействияи не се „осигурява правна закрила на вземане на един кредитор, който е предприел мерки, като например иска по чл. 135 ЗЗД, за да потърси защита срещу действия на длъжника, насочени към неговото увреждане“. Абсолютната давност ощетява носителя на правото дори когато е активен и предприема действия за реализиране на правото[15]. Означава ли обаче това, че възможността му да упражни правото е ирелевантна? Според мен абсолютната давност е неприложима, когато кредиторът въобще не е имал и не може да се очаква да е имал разумна възможност да действа поради изначална невъзможност или незнание[16]. Когато обикновената давност е текла, без да е имало основание за спиране или препятстване обаче, абсолютната давност следва да намери приложение, тъй като все пак на лицето е дадена някаква възможност да действа, пък било тя и ограничена. В този случай целите на абсолютната давност са легитимни.

В подкрепа на изразеното виждане може да се изтъкнат чл. 82, ал. 4 ЗАНН и чл. 82, ал. 5 НК, според които абсолютната давност не се прилага по отношение на изпълнението на наказанието глоба, когато за събирането й е образувано изпълнително производство. Публичноправният кредитор на практика може да предприема периодично действия по изпълнение, с които да прекъсва давността и да удължава неограничено течението й. Показателни са и коментираните вече Тълкувателно решение № 3 от 01.12.2017 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСНК (вж. т. 9.1.а от част I) и решението на Европейския съд по правата на човека по делото Howald Moor v. Switzerland (вж. т. 5 от част I), както и новата разпоредба на чл. 112, ал. 3 ЗЗД, съгласно която за абсолютната давност се прилагат основанията за препятстване и спиране по чл. 115 ЗЗД. Това означава, че и абсолютната давност се подчинява на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“.

13. Изчерпателни ли са основанията за спиране и препятстване на давността? Според някои автори правната сигурност изисква малко на брой (numerus clausus) и ясно дефинирани основания за спиране/препятстване[17]. Приема се, че формулиране на едно максимално широко основание за спиране и препятстване на давността би довело до произволни тълкувания[18]. Както видяхме по-горе, от такива съображения се е водил и френският законодател при създаването на ФГК. Дългогодишната практика обаче е показала, че правораздаване единствено въз основа на посочените в закона води до несправедливи резултати. Така се стига до директното прилагане на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“.

Нека да разгледаме въпроса дали основанията за препятстване и спиране на давността по ЗЗД (като най-приложим закон) са изчерпателно изброени. Езиковото тълкуване ни води към утвърдителен отговор, тъй като expressio unius est exclusio alterius – споменаването на членове от един клас изключва всички останали членове от този клас. Наистина у нас липсва правило, аналогично на първоначалната редакция на чл. 2251 от ФГК, съгласно който давността се прилага спрямо всички лица освен онези, упоменати в законово изключение. От друга страна, мотивите към законопроекта за приемане на ЗЗД изрично сочат, че основанията за спиране и препятстване на давността по чл. 115 са numerus clausus, т.е. волята на законодателя е ясна.

Какво е значението на така изразеното желание на законодателя за изчерпателност? Има три теории за тълкуването – обективна, субективна и смесена[19]. Според субективната теория при тълкуването трябва да се установи волята на законодателя (създателя на нормативния акт) така, както тя е била изразена по времето на издаването на закона. Обективната теория приема, че целта на тълкуването е да се разкрие смисълът на закона като обективирана и изразена воля без оглед намеренията на законодателя[20]. Според еволютивният възглед (смесената теория) законът следва да се схваща в онзи смисъл, който най-добре отговаря на социалното му предназначение в момента, когато се прилага. Третият възглед се счита за най-разпространен днес. Особено убедителни в този смисъл са аргументите на Иван Апостолов: „Предназначен да встъпи в цялостния комплекс на действащото право, отделният закон се желае от законодателя именно като органически свързана с останалото част. Това предпоставя подчиняване на прилагането му под установените тълкувателни правила дори когато те сочат като правилен един смисъл, различен от представите, придружавали в съзнанието на законодателя неговия закоустановяващ акт[21]. Обстоятелството, че даден случай не е изрично назован от закона, не го изключва от приложението на последния, щом той се покрива от смисъла и разума на същия[22].

В подкрепа на извода, че конкретната законодателна воля не е единствената релевантна, е имал повод да се произнесе и ВКС в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК: „Естеството на настъпилите промени изисква търсенето и намирането на нови правни разрешения по прилагането на закона, което поражда необходимостта от осъвременително тълкуване и създаване на нова съдебна практика след влизането в сила на нормативният акт, макар и законовата уредба, чиято промяна е закъсняла във времето, текстуално да не се е променила, за да съответстват правните възгледи на установилите се в обществото нови убеждения, ценности и цели. Изменението на съдебната практика, с което предхождащото я тълкуване се променя, за да се дадат нови правни разрешения по прилагането на закона, предизвикани от новонастъпили обществени условия и законодателни промени, е принос в правото, осигуряващ неговото развитие. В тази връзка е нужно да припомним, че има обилна практика именно на ВКС, която стъпва на тезата, че основанията за спиране и препятстване на давността не са изчерпателно изброени.

14. Може ли основанията за препятстване и спиране на давността да се тълкуват разширително или да се прилагат по аналогия? При анализиране на приложимостта на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptioчесто се излага довод, че основанията за препятстване и спиране на давността са изключение от общото правило (давността), а изключения не можели да се тълкуват разширително, както и да се прилагат по аналогия. Всъщност по-точният израз на тълкувателното правило, изведено от теорията, е, че изключенията следва да се тълкуват ограничително[23]. В т. 11 от настоящото съчинение изяснихме, че самата давност е изключение, ето защо тя поначало следва да се тълкува ограничително, т.е. може да се извеждат още основания за спирането й, ако това се налага. Съгласно чл. 46, ал. 3 ЗНА по аналогия не може да се обосновава само наказателна, административна или дисциплинарна отговорност – други изключения от правилото не са предвидени. Ако нормативният акт е непълен, правилото може да се изведе от сходни разпоредби (чл. 46, ал. 2 ЗНА), а множеството изключения от правилото са именно такива сходни разпоредби. Впрочем, ако приложим тълкувателното правило към разпоредбата на чл. 46, ал. 2 ЗНА, стигаме до парадокс, защото тази норма също е изключение и не би трябвало чрез разширително тълкуване и аналогия от нея да се извеждат още ограничения за тълкуване.

Вече бяха разгледани множество примери, при които както практиката, така и теорията са тълкували разширително или по аналогия правилата за давността. Могат примерно да се посочат следните съдебни актове: Решение № 2733 от 25.10.1972 г. по гр. д. № 1271/72 г. на ВС, I г.о., Решение № 55 от 10.06.1962 г. по гр. д. № 44/62 г., ОСГК, Постановление № 3 от 18.11.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. на Пленума на ВС (вж. т. 8.1.а от част I), т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК (вж. т. 9.1.а от част I), Решение № 10322 от 6.08.2009 г. на ВАС по адм. д. № 2911/2009 г., II о. (вж. т. 9.2.б от част I), Решение № 4612 от 29.03.2012 по адм. д. № 14276/2011 на ВАС, VI отд. (вж. т. 9.2.в от част I) и др. Освен това се допуска разширително тълкуване и тълкуване по аналогия на преклузивни срокове, които уж не можели да се спират и удължават: Решение № 1470 от 05.06.1964 г. по гр. д. № 694/64 г., I г. о. (вж. т. 8.1.а от част I), Решение № 430 от 16.07.1971 г. по н. д. № 347/1971 г., I н. о. (вж. т. 8.2.а от част I) и др. Не може в едни случаи да се приема, че няма проблем давността да се прилага разширително или по аналогия. Както правилно сочи Константин Кунчев, такъв доктринерен формализъм нарушава правото на гражданите да се защитят и води до неравноправното им третиране в сходни ситуации[24].

Съдът на Европейския съюз също не изключва прилагането на норми относно давност по аналогия. Така в решението по делото Ze Fu Fleischhandel GmbH & Vion Trading GmbH (201/10 и C-202/10, т. 33) се приема, че когато „националният законодател не е приел конкретна разпоредба, приложима в областта на връщането на незаконно придобити възстановявания при износ, засягащи бюджета на Съюза, принципът на правна сигурност като цяло допуска административните и съдебни органи да продължат в съответствие с известната на такъв оператор досегашна съдебна практика да прилагат „по аналогия“ давностен срок от общ характер, който е предвиден в разпоредба от гражданското право и надвишава срока от четири години по член 3, параграф 1, първа алинея от Регламент № 2988/95“. Пояснява се обаче, че такова прилагане съответства на принципа на правна сигурност, ако е изведено от достатъчно предвидима съдебна практика.

Нормата на чл. 46, ал. 2 ЗНА би могла да затрудни прилагането на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio. С нея се забранява по пътя на аналогията да се обосновава наказателна, административна и дисциплинарна отговорност. Според мен „обосноваване“ означава възможността по аналогия да се извеждат състави на престъпления, административни и дисциплинарни нарушения. Чрез аналогично прилагане на основанията за препятстване и спиране на давността не се стига до възникване на отговорност, а се предотвратява погасяването на вече възникнала такава, за да се постигне целта на закона (на наказанието). Идеята на чл. 46, ал. 2 ЗНА е да се гарантира принципът на законоyстановеност на престъпленията (нарушенията) и наказанията, а в случая не може да става дума за накърняване на този принцип, тъй като отговорността вече е възникнала по силата на закона. Не е достатъчно убедителен и аргументът, че всички норми трябва да се тълкуват в полза на обвиняемия. Законът, като всяко човешко дело, е нещо несъвършено. Той съдържа, въпреки всички усилия на законодателя за пълнота, известни празноти. И тъкмо тия празноти много често се използват от престъпниците, за да могат безнаказано да се промъкнат през ситото на наказателния закон[25]. Сам Paul Johann Anselm Ritter von Feuerbach, който утвърждава максимата „nulla crimen sine lege, nulla poena sine lege, не изключва възможността за аналогично приложение на наказателния закон като необходимо средство при едно непълно законодателство, където празнотите на закона не се запълват и където върховната власт спи[26]. При аналогията на закона съдията не става нормотворец, а остава подчинен на закона, бидейки задължен да извлича правната норма от същия този закон. Затова неговата дейност не може да бъде квалифицирана като противоречаща на принципа на законоустановеност на престъпленията (нарушенията) и наказанията[27].

15. Има ли в нашето право принцип, че давността не тече спрямо този, който не може да действа? Според Петко Венедиков дори да се приеме, че основанията за спиране и препятстване на давността не са изчерпателно изброени, хипотезите в чл. 115 ЗЗД не почивали на един общ принцип[28]. Явно било, че съпругът можел да води иск срещу своя съпруг; непълнолетният можел да води иск срещу своя законен представител; същото било положението на запретения. Венедиков сочи, че такова било и общото мнение у нас, без да цитира литература. Този възглед е погрешен поради следното:

Не е нужно принципът да бъде изрично деклариран от законодателя (вж. например глава II НПК). Той може да бъде изведен от правните норми.

В чл. 115 ЗЗД има два текста, които са израз на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio: чл. 115, ал. 1, б. „е“ ЗЗД и чл. 115, ал. 2 ЗЗД. Двете правила са директна заемка от чл. 2942 от Италианския граждански кодекс, където са групирани в отделен член от останалите основания за спиране под заглавие „Спиране поради състоянието на титуляря[29]. Очевидно е, че двата текста са израз от общата идея, че състоянието на титуляря (затруднението да защити правата си) изключва течението на давността. Сходството е видно и от предвидените 6 месеца, които се дават от закона на лицето, за да организира защитата си след отпадането на пречката за упражняването на правата. Единствената разлика между двете разпоредби е, че по чл. 115, ал. 2 ЗЗД само се отлага изтичането на срока, ако в този момент лицето не е в състояние да упражни правата си, докато по чл. 115, ал. 1, б. „е“ ЗЗД срокът винаги се удължава с периода на възпрепятстването.

Както вече видяхме, в ЗЗД има и други основания за спиране и препятстване на давността, които почиват на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“ – чл. 114, ал. 3 ЗЗД и чл. 32, ал. 2 ЗЗД. Отделно вече бяха разгледани голям брой норми както от отменени, така и действащи закони, които са израз на принципа. От действащото законодателство може да се посочат чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ, чл. 140, ал. 1 ЗЗП, чл. 111 ЗЗК, чл. 130, ал. 2 ЗПИЯЕ, чл. 81, ал. 1 НК, чл. 172, ал. 1, т. 2 и т. 6 ДОПК, чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и др. Такъв принцип изрично се признава в практиката на Конституционния съд (Решение № 4 от 11.03.1998 г. по конст. д. № 16/97 г. и Решение № 2 от 30.03.2000 г. по конст. д. № 2/2000 г.), ВКС и ВАС (т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГК, т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК, т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 01.12.2017 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСНК на ВКС). Така че не може да има никакво съмнение, че у нас може да се изведе принцип „contra non valentem agere non currit praescriptio.

16. Обобщение: приложими правила. В тази част от съчинението се предлагат две групи основания, които би трябвало да водят до препятстване и спиране на давността: незнание и невъзможност[30].

16.1. Незнание на факти. При давността бездействието на носителя на правото следва да е укоримо. Това означава, че трябва да му е дадена разумна възможност да упражни правото си, а той да не го е направил.  Ако носителят на правото не знае и не може разумно да се очаква да знае фактите от обективната действителност, които биха позволили да вземе решение дали да упражни или да не упражни правото, тогава давността не може да изтече спрямо него.

Сравнителноправно се приема, че знанието на носителя на правото трябва да обхваща: а) самоличността на лицето, срещу което може да бъде упражнено правото и б) фактите, пораждащи правото. Нужно е носителят да има представа едновременно за двете групи обстоятелства, за да може да тече давността. В хода на изложението бяха разгледани хипотези на незнание, които според съдебната практика водят до препятстване или спиране на давността:

давностният срок за обезщетение от непозволено увреждане по чл. 114, ал. 3 ЗЗД, когато за действията на лицето отговаря друг (например родителя на дете) като за свои, тече от узнаването на самоличността на последния, а не от откриването на дееца (Решение № 2733 от 25.10.1972 г. по гр. д. № 1271/72 г. на ВС, I г.о.);

давностният срок по чл. 34, ал. 1, б. „в“ ЗАНН започва да тече от откриването на самоличността на дееца от компетентния административен орган, а не от който и да е друг орган (Тълкувателно решение № 48 от 28.12.1981 г. по н. д. № 48/81 г. на ВС, ОСНК);

давността за предявяване на пряк иск от увреденото трето лице спрямо застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ не може да тече спрямо застрахователя от момента на увреждането, а спрямо делинквента – от момента на узнаването на вредата; тя тече и за двамата от момента на узнаване на вредата от третото лице (т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ВКС, ОСТК);

правата по завещание следва да бъдат упражнени чрез действия, сочещи по несъмнен начин намерението на ползващото се от завещанието лице да приеме наследството, считайки себе си за собственик на разпореденото с тази сделка имущество, като тези действия следва да достигнат до знанието на наследника по закон, за да бъде поставено началото на погасителната давност по отношение на неговата претенция за възстановяване на запазената му част от наследството, и да сочат обема на разпореденото със завещанието имущество (Решение № 142 от 21.04.2012 г. по гр. д. № 988/2011 г. на ВКС, II г.о.);

давността за вземанията, произтичащи от непозволено увреждане, започва да тече от деня на увреждането, съответно от откриването на неговия причинител (чл. 114, ал. 3 ЗЗД), а когато е причинена болест – от нейното проявление и положително установяване, например с решение на ТЕЛК (Решение № 836 от 08.10.1985 г. по гр. д. № 605/85 г. на ВС, II г. о.);

завладяването на частите на останалите съсобственици от вещта и промяната в намерението поначало трябва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно (Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК) и др.

Самоличността на лицето и фактите, които пораждат правото, са обективни категории, които следва да се преценяват във всеки конкретен случай. Знанието се отнася до минимума от факти, от които субектът би могъл да разбере, че правото му е възникнало и може да бъде упражнено. Обективните предпоставки следва да са налице кумулативно, тъй като само така е възможно да бъде упражнено правото.

Субективният елемент изисква носителят на правото да не знае и да не може разумно да се очаква да знае посочените по-горе обстоятелства. Двете предпоставки трябва да са налице кумулативно, тъй като вината за незнанието не трябва да е на носителя на правото. За абстрактен критерий при преценката следва да се приеме грижата на добрия стопанин, респективно търговец, застраховател и т.н. Това означава, че носителят на правото не знае релевантните обстоятелства, но е могъл да ги узнае, ако беше положил грижата, която обикновено полагат лицата в сходно положение, т.е. ако не бе действал небрежно. Преценката дали критериите са удовлетворени се извършва отново от съда.

Този, който твърди, че е налице основание за препятстване на давността, следва да го докаже, в противен случай се прилагат общите правила за началото и течението на давностния срок[31]. Тъй като става дума за отрицателни факти, а някои от тях са и такива от душевната действителност, достатъчно е носителят на правото чрез верига от индиции да убеди съда, че твърденията му отговарят на истината[32]. Насрещната страна може да проведе насрещно доказване, като внесе съмнение или обори твърденията на носителя на правото. По-сложен е въпросът за незнанието като основание за препятстване на давността в наказателното право. Нормата на чл. 80, ал. 3 НК предписва, че давността тече от довършването на престъплението, при опит и приготовление – от деня, когато е извършено последното действие, а за престъпленията, които траят непрекъснато, както и за продължаваните престъпления – от прекратяването им. Не трябва ли давността да тече от деня, когато е било възможно да се узнае за престъплението от държавните органи? Александър Стойнов не разисква този въпрос, но все пак сочи като основна характеристика на всяка давност, че титулярят трябва да е имал възможност да упражнява правото[33]. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 3 от 01.12.2017 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСНК, което извежда в наказателното право генерален принцип, че давност не тече, ако държавните органи не са могли да действат (вж. т. 9.1.а. от част I). Има случаи, когато не може да се очаква престъплението да бъде разкрито в рамките на давностния срок – например при деца, които са жертва на сексуално насилие[34]. Поради тази причина например в Германия давността започва да тече от навършването на 18 години. В случаите, когато престъплението е от такова естество, че практически всяко наказателно преследване ще се оказва почти невъзможно, нормата следва да се тълкува корективно. С оглед изразеното в т. 11 от настоящото съчинение становище, че правните принципи не се изключват a priori един от друг, смятам, че правилният баланс на „contra non valentem agere non currit praescriptioс останалите принципи, приложими в наказателното право, подлежи на конкретна преценка.

За да се предотвратят подобни несправедливи ситуации, следва да се възприеме, че е налице празнота в закона. Конкретно правило може да се изведе от следните разпоредби на законодателството ни: чл. 114, ал. 3 ЗЗД, чл. 34, ал. 1, б. „в“ ЗАНН, чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ, чл. 140, ал. 1 ЗЗП, чл. 111 ЗЗК, чл. 130, ал. 2 ЗПИЯЕ и др. Сравнителноправно широки основания за препятстване и спиране при незнание са уредени в чл. 199, параграф 1 от БГБ, чл. 2224 ФГК, чл. 200, параграф 1 от Гражданския кодекс на Руската федерация, чл. 1489 от Австрийския граждански кодекс, чл. 9-1 от Френския наказателен кодекс, чл. 78, ал. 2 вр. с чл. 9, ал. 2 от Наказателния кодекс на Руската федерация и др. (вж. т. 2 от част I).

Въз основа на така направения анализ предлагам следното правило, което да се прилага в практиката и което законодателят да приеме като нова алинея на чл. 115 ЗЗД:

Давностният срок не тече, докато титулярят на правото не знае и не може разумно да се очаква да знае: (а) самоличността на лицето, спрямо което може да бъде упражнено правото; и (б) фактите, които пораждат правото.

16.2. Невъзможност. За да е налице неоправдано бездействие, което законодателят не толерира, отнемайки възможността за принудително осъществяване на оспореното субективно право, последното трябва да е възникнало и да може да бъде упражнено, съответно – защитено. В противен случай давност не тече. В хода на изложението бяха разгледани множество такива хипотези:

ако според естеството на учредените права в договора суперфициарят не може да предприеме някое от необходимите действия по реда на ЗУТ без съдействието на собствениците на земята или ако някой от тях недобросъвестно се противопостави на предприети от суперфициаря действия, както и ако строителството се забави по други обективни причини, които не са свързани с недобросъвестно поведение на собственика на земята и с неизпълнение на задълженията на суперфициаря, като например съдебни спорове с трети лица по повод на издадените разрешения на строеж, през времетраенето им срокът по чл. 67 ЗС не тече (Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГК);

когато не е налице неоправдано бездействие от страна на компетентните държавни органи за привеждане в изпълнение на „изчакващо“ наказание пробация, а същото е обективно невъзможно поради изпълнението на приоритетно наказание лишаване от свобода или мерки за неотклонение „задържане под стража“ или „домашен арест“, давност за изпълнението на наказание пробация не може да тече (т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 01.12.2017 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ВКС, ОСНК);

преди приключване на процедурата по възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ и преди бившите собственици да могат да защитят правата си чрез предявяване на иск за собственост е налице пречка за придобиване на такъв имот по давност (Решение № 62/ 17.02.2012 г. по гр. д. № 705/2011 г. на ВКС, II г.о.).

лице, което се намира в трайно разстройство на съзнанието, но формално не е поставено под запрещение, може да бъде несправедливо лишено от възможност да се позове на давността (вж. т. 9.1.е от част I);

кредиторите на починало лице може да се нуждаят от известно време, за да открият кои са наследниците на това лице, през което време давността може да изтече (вж. т. 9.1.е от част I);

значително нарушаване на нормалното функциониране на обществото, предизвикано от природни явления и/или от човешка дейност и водещо до негативни последици за живота или здравето на населението, имуществото, икономиката и за околната среда, предотвратяването, овладяването и преодоляването на което надхвърля капацитета на системата за обслужване на обичайните дейности по защита на обществото (вж. т. 10 от част I) и др.

Във всички случаи се приема, че невъзможността за прекъсване течението на давността трябва да е обективна и да не зависи от волята на носителя на правото. Няма значение дали невъзможността е временна или окончателна, т.е. от значение е само да е налице пречка. Носителят на правото обаче не трябва да е причинил сам невъзможността или да е могъл да я предотврати или преодолее. И в този случай критерий следва да бъде грижата на добрия стопанин, търговец, застраховател и т.н. (вж. предишната точка от съчинението). Така например в Определение № 643 от 19.05.2015 г. по гр. д. № 2308/2015 г. на ВКС, IV г. о. съдът е приел по повод на казус за давностно владение, че ищцата (която претендира връщане) е имала възможност да защити правата си, когато във връзка с оставеното от наследодателя й наследство е била в България – била е в състояние да уточни наследственото имущество или да натовари друго лице да стори това вместо нея, поради което не е била в обективна невъзможност да защити правата си в рамките на срока на погасителната давност[35]. Ако беше положила дължимата грижа, давността нямаше да изтече спрямо нея. Обратно, в Решение № 289 от 26.03.2010 г. по гр. д. № 458/2009 г. съдът е установил, че за упражняването е съществувала пречка, която обективно никой не би могъл да преодолее. Спорът е бил относно правото на собственост върху апартамент. Ищците са единствени наследници на мъж, починал през 1948 г. През 1939 г. същият купил празно дворно място, в което построил пететажна жилищна сграда. С присъда на основание Закон за конфискуване на придобитите чрез спекула и по незаконен начин имоти е конфискуван от наследодателя на ищците апартаментът, намиращ се в пететажната сграда. С договор от 1981 г. процесният апартамент е продаден на ответниците. Те твърдят, че са упражнявали владение върху апартамента до предявяване на иска за собственост през 1994 г. С решение от 1996 г. на Върховния съд е отменена по реда на надзора влязлата в сила присъда за конфискация. За да отмени отхвърлителното решение на въззивния съд и да уважи иска за собственост на ищците, ВКС застъпва, че “[o]тмяната на присъдата за конфискация по реда на прегледа по реда на надзора има обратно действие, но до постановяване на решението на ВС за това ищците не са могли да се легитимират като собственици, поради което не са могли да предявят иск за защита на правото си на собственост, с който да прекъснат течението на давността. Права, които все още не са възникнали, не могат да се защитават с искове за собственост и предявяването им в този случай би било преждевременно с всички произтичащи от това последици, включително и отговорност за разноски. Затова съдът приема, че до отмяната на присъдата през 1996 г.. давност по отношение на ищците не е могла да тече“.

В чуждестранните законодателства често се приема, че невъзможността е релевантна само ако е настъпила в последните 6 месеца от давностния срок[36]. Счита се, че ако  невъзможността настъпи и отпадне много преди края на срока (например в първия месец), носителят на правото ще има достатъчно време да упражни правото. Българският законодател е възприел този подход в чл. 115, ал. 2 ЗЗД – давността спира само ако давността би изтекла по време на възпрепятстването на носителя на правото.

Проблем би могъл да възникне и в друга хипотеза: ако невъзможността отпадне в края на давностния срок и неизтеклият остатък от давността е толкова кратък, че не може разумно да се очаква правото да бъде упражнено в него. Затова в чл. 115, ал. 1, б. „е“ и чл. 115, ал. 2 ЗЗД българският законодател е предвидил, че давността се удължава с 6 месеца. Такова разрешение се възприема и в някои европейски законодателства (вж. т. 2 от част I).

Смятам, че давността следва да спира независимо кога се проявява пречката за упражняването на правото. Целта е всички кредитори да се третират еднакво, като им се даде възможност да разполагат със същото време, с което биха разполагали и незасегнатите от пречка лица. Що се касае до хипотезата на удължаване на срока, според мен тя може да бъде приложена по аналогия към всички други хипотези на невъзможност. Целта на закона е да се даде разумна възможност на носителя на правото да се защити[37].

В чуждестранните законодателства тези основания за препятстване и спиране често се означават с термина „непреодолима сила“ (вж. т. 2 от част I). Според чл. 306, ал. 2 ТЗ непреодолима сила е непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора. Доктрината тълкува тази разпоредба в смисъл, че събитието трябва да е непредвидимо и непредотвратимо с оглед стадия на човешки прогрес. При давността пак има значение извънредността на пречката и носителят не трябва да е могъл да я предотврати, нито да е имал разумна възможност да я избегне. Тъй като непреодолимата сила е специфично понятие на гражданското право, намирам за по-удачно използването на общия правен термин „невъзможност“.

Правилото за препятстване и спиране на давността поради невъзможност може да се изведе от следните разпоредби на нашето законодателство: чл. 115, ал. 1, б. „е“ ЗЗД, чл. 115, ал. 2 ЗЗД, чл. 32, ал. 2 ЗЗД, 358, ал. 2, т. 2 КТ, чл. 81, ал. 1 НК, чл. 171, ал. 1, т. 6 ДОПК, чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и др. От сравнителноправна гледна точка вдъхновение за „широки“ основания за препятстване и спиране на давността при невъзможност може да се почерпи от 2234 ФГК, чл. 206 БГБ, чл. 255, параграф 1 от Гръцкия граждански кодекс, чл. 321, параграф 1 от Португалския граждански кодекс, чл. 360 от Словенския облигационен закон, чл. 9-3 от Френския наказателен кодекс, чл. 156, ал. 1 от Румънския наказателен кодекс и др. (вж. т. 2 от част I).

Въз основа на така направения анализ предлагам следното правило, което да се прилага в практиката и което законодателят да приеме като нова алинея на чл. 115 ЗЗД:

Давност не тече, докато носителят на правото е възпрепятстван да предприеме действия за упражняване или защита на правото поради пречка, която е извън контрола му и която не е могъл разумно да очаква или да преодолее, както и още 6 месеца след отпадането на пречката.

17. Някои други разсъждения

Покрай България явно минават световни и европейски развития, които не оставят и най-бледа драскотина в тази област“, пише Кристиан Таков в началото на известната си статия за давността[38]. По-надолу в изложението прави следния анализ: „Справедливостта би искала процесът да е всякога възможен, защото обича да тържествува, макар и след хилядолетия. Стабилността на оборота предполага началото на давността да е безсъмнено определен момент. Справедливостта възроптава, че в този момент, а и дълго след това кредиторът може да е бил възпрепятстван да защитава правото си[39]. На пръв поглед изглежда, че нашата правна уредба е постигнала компромис между тези принципи, сочи Таков. Но веднага след това добавя: „Чувствителността на днешното време към (не)справедливостта обаче може би изисква преосмисляне на основанията за спиране“.

Ако съдим по законодателството, съдебната практика и доктрината през последните 20 години и отношението й към принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“, определено можем да видим напредък. Интервенцията в правната уредба на давността вече не е табу за законодателя[40]. Могат да се забележат все повече правници, които не се притесняват да пропуснат да заявят, че основанията за спиране на давността са изчерпателно уредени и че изключения не могат да се тълкуват разширително. Наистина давността е институт, който винаги е пораждал трудности и спорове в правоприлагането. За щастие времето непреклонно примирява противоречията и отстранява несъобразностите дори в тази област[41]. Изглежда някои световни и европейски развития са оставили драскотина в нея – не без помощта на един български учен, говорещ за справедливостта.

Бележки под линия:

[1] Освен разгледаните дотук норми вж. още чл. 98, чл. 366, чл. 531 от Търговския закон, чл. 378 от Кодекса за застраховането, чл. 357 от Кодекса за търговското корабоплаване, чл. 134 от Закона за адвокатурата и др.

[2] Капитан, А. Увод към изучаването на гражданското право. Общи понятия. Златка Кермекчиева (прев.). София: Печатница „Свобода“, 1920, с. 285.

[3] Вж. тези съображения, както и подробен анализ на целите на давността при Таков, Кр. Неизяснени или неразглеждани…, с. 203 и сл.

[4] Венедиков, П. Ново вещно право. София: Сиби, 1995, с. 185.

[5] Това са двете значения на думата „бездействие“ според Речника на българския език, съставен от Института за българския език, достъпен на следния адрес: https://ibl.bas.bg.

[6] За преглед на схващанията в доктрината относно бездействието на носителя на правото вж. Тихолов, Ст. Върху основните схващания за същността на погасителната давност по Закона за задълженията и договорите и българската правна теория след 1947 г. // Адвокатски преглед, 2015, № 4–5, с. 36 и сл.

Член 2219 ФГК дефинира погасителната давност като: „способ за погасяване на право поради бездействието на неговия носител за определен период от време“.

В Решение № 12 от 13.10.2016 г. по конст. д. № 13/2015 г. КС пише следното: „Това определя нейната същност [на давността – бел. Т.Р.], като установен от закона период във времето, през който правоимащият субект по наказателното правоотношение – държавата, в лицето на надлежните държавни органи, проявява пасивност по отношение на правото си да упражни наказателна репресия. Конституционният съд подчертава, че за да се приеме давността за изтекла, е необходимо да изтече законовоустановеният срок от време при пасивност от страна на държавните органи, които са овластени да наложат и предприемат мерки да изпълнят наложеното на престъпния деец наказание“.

В т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК на ВКС се приема, че: „[з]а да е налице неоправдано кредиторово бездействие, което законодателят не толерира, отнемайки възможността за принудително осъществяване на оспореното субективно право, то трябва да е възникнало и да може да бъде упражнено, съответно – защитено“.

[7] Може дори да се каже, че давността е вид експроприация. Чрез придобивната давност едно лице губи своето право, а друго го придобива. Чрез погасителната давност се отнема възможността за принудително изпълнение на правото, което значително намалява „стойността“ му. Вж. в този смисъл за придобивна давност Орсов, Зл. Придобивната давност противоречи на Конституцията. // News.lex.bg. 07.10.2021 г., <https://news.lex.bg/придобивната-давност-противоречи-на/#_ftn10> (01.01.2022 г.); за погасителна давност вж. Bar, Ch. von, E. M. Clive, H. SchulteNoelke and others (eds.). Principles, De?nitions and Model Rules…, p. 1185.

[8] Накратко за тези схващания вж. Douglas, N. Contra Non Valentem. // Louisiana Law Review, 1996, Vol. 56, No. 2, p. 347.

[9] Бояджиев, П. Сборник от решения…, 2021.

[10] Zimmermann, R. Comparative Foundations of a European…, p. 77.

[11] Кунчев, К. Практически проблеми при приложението на института…, с. 17.

[12] Стоилов, Я. Разграничение между правни принципи и правила. // Вълчев, Д., П. Панайотов, С. Гройсман, Кр. Манов (съст.). Научни четения на тема „Правни норми и правни принципи“. София.: Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, 2017, с. 55.

[13] Вж. Голева, П. Новите положения в правния режим на погасителната давност по Закона за задълженията и договорите. // Търговско и облигационно право, 2021, № 1, с. 38: „Има и длъжници, които неумишлено и без да злоупотребяват, се намират в обективна невъзможност да изпълняват своето задължение (болест, безработица, интелектуална или физическа слабост, напреднала възраст и т.н.). Тази група длъжници наистина будят съчувствие, защото, дори да са направили правилна оценка на кредитния риск, те не са могли да предвидят превратностите на съдбата“.

[14] Стойнов, Ал. Наказателно право…, 559–560. Според Конституционния съд: „За всяко наказание възмездието е присъщ, но не и единствен и основен компонент. Цивилизованото общество е готово да поеме оправдан риск, като се откаже при определени условия от възмездието на всяка цена“ (Решение № 12 от 13.10.2016 г. по конст. д. № 13/2015 г.).

[15] Вж. подробни доводи при Калайджиев, А. За абсолютната давност. // News.lex.bg, 27.07.2020 г. <https://news.lex.bg/за-абсолютната-давност /#_ftn2> (11.01.2022 г.)

[16] В текстовете се казва „независимо от спирането и прекъсването“ на давността, т.е. може и нормативно да се намери аргумент, че в случая препятстване (изначално) засяга и абсолютната давност.

[17] За съотношението между сигурност и справедливост вж. Таков, Кр. Неизяснени или неразглеждани…, с. 210.

[18] Венедиков, П. Ново вещно право…, с. 188.

[19] Вж. изложението на трите теории при Павлова, М. Гражданско право…, 130131.

[20] Ако приемем желанието на законодателя за меродавно, трябва да тълкуваме ЗЗД с оглед „изпълнението на държавния народностопански план“ и „осъществяване правата на трудещите се“, което изрично е указано като тълкувателна насока в мотивите към законопроекта.

[21] Апостолов, И. Еволюция на континенталната тълкувателна теория. София: Университетска печатница, 1946, с. 62.

[22] Вж. Димчев, Кр. Nulla crimen sine lege, nulla poena sine lege. София: Университетска печатница, 1944, с. 125, и цитираните автори.

[23] Така е формулирал тълкувателното правило Ташев, Р. Теория на тълкуването. 2. издание. София: Сиби, 2007, 156157.

[24] Кунчев, К. Практически проблеми при приложението на института…, с. 24. Относно възможността за дискриминация при давност вж. Таков, Кр. Неизяснени или неразглеждани…, с. 220.

[25] Долапчиев, Н. Празноти в наказателното право. // Правна мисъл, 1936, кн.6, с. 407.

[26] Feuerbach, P. Johann Anselm Ritter von. Kritik des Kleinschrodischen Entwurfs zu einem peinlichen Gesetzbuche fuer die Chur-Pfalz-Bayrischen Staaten, Bd. II, Giessen, 1804, S. 35, цит. по: Димчев, К. Nulla crimen sine lege, с. 139.

[27] Димчев, Кр. Nulla crimen sine lege, с. 137.

[28] Венедиков, П. Система на българското вещно право…, с. 243; при новата правна уредба авторът поддържа същото – вж. Венедиков, П. Ново вещно право…, с. 161. Че няма такъв принцип в нашето законодателство, счита и Стоянов, В. Придобиване право на собственост върху движима вещ чрез добросъвестно владение. Фактически състав на придобиването. Особености при придобиването на откраднати или изгубени вещи. – В: Пунев, Бл. (ред.), Цв. Петкова, Г. Боянова, Ст. Ставру и др. Право на собственост и други вещни права. Научно-приложен коментар. Анализ на законодателството и съдебната практика. София: ИК „Труд и право“, 2021, с. 430.

[29] Другите са в чл. 2941, също аналогични на нашите.

[30] Така са разделени и от Таков, Кр. Неизяснени или неразглеждани…, 212–213. Вж. и т. 2 от част I.

[31] В правната литература е изказано мнение, че в гражданските отношения действа обща презумпция за добросъвестност – вж. Сукарева, З. Добросъвестността и презумпцията за добросъвестност като принцип на облигационното право. – В: Юбилеен сборник в чест на професор Живко Сталев. С.: Сиби, 2005, 374–390. Без да се коментира правилността на тази теза, в настоящия случай тя не би могла да намери приложение, защото принципът „contra non valentem“ е изключение и следва да се прилага само когато бъдат доказани основанията за прилагането му. В Закона за давността от 2002 г. на канадския щат Онтарио изрично е установена презумпция, че кредиторът узнава за правото в момента на изискуемостта му, а незнанието като пречка за течението на давността следва да бъде доказано, при което презумпцията се оборва – Nadeau, M. A Refresher on Discoverability Principles. // WeirFouldsLLP, 08.02.2019, < https://www.weirfoulds.com/a-refresher-on-discoverability-principles> (13.03.2022).

[32] Пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт – вж. Решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 на ВКС, IV г. о.; Стамболиев, О. Същност на доказването и видове доказване. – В: Мингова, А., В. Попова, О. Стамболиев, Р. Иванова. Цит. съч., с. 249. Вж. и Тълкувателно решение № 6 от 15.07.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ВКС, ОСГК, относно отрицателните факти.

[33] Стойнoв, Ал. Наказателно право. Обща част. 2. издание. С.: Сиела, 2019, с. 574. За общото приложение на принципа в наказателното право апелира Feller, S. Elements of the Criminal Laws, Vol. II, Jerusalem, 1987, p. 640.

[34] Liakopoulos, D. Prescribing Crimes, Suspension and Interruption in the Light of Modern Political Challenges. // Ambito Juridico, 01.06.2020, <https://ambitojuridico.com.br/cadernos/direito-penal/prescribing-crimes-suspension-and-interruption-in-the-light-of-modern-political-challenges/amp/#_ftn1?> (21.01.2022).

[35] Вж. и Решение № 9 от 29.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4247/2015 г., II г. о.: „Същевременно, доколкото срокът по чл. 67 ЗС е давностен, то течението му може да бъде спирано само на основания, изчерпателно уредени в закона – чл. 115 ЗЗД. Предвидената в нормативен акт забрана да се извършва строителство в летните месеци в имоти на черноморското крайбрежие не представлява такова основание. Тя няма характер на извънредно и непредвидимо обстоятелство, което да прави невъзможно реализирането на правото на строеж в рамките на законовия петгодишен срок. Напротив, след като е уредена в закона, тя е предварително известна на страните и следва да бъде съобразена от суперфициаря. Ето защо строителната забрана по чл. 15 от Закона за устройство на Черноморското крайбрежие не спира течението на давностния срок по чл. 67 ЗС за погасяване на правото на строеж“. Но съдът неправилно приема, че основанията за спиране са изчерпателно изброени. Щом приема, че невъзможност по принцип води до спиране, значи не са изчерпателно изброени.

[36] Bar, Ch. von, E. M. Clive, H. Schulte-Noelke and others (eds.). Principles, De?nitions and Model Rules…, p. 1200.

[37] Така и Таков, Кр. Неизяснени или неразглеждани …, с. 215, който дава следните примери: навършване на пълнолетие; назначаване на нов управител на юридическо лице; навършване на пълнолетие и др., при които незабавното действие е малко вероятно.

[38] Пак там, с. 203.

[39] Пак там, с. 205.

[40] Както казва Тихолов, Ст. Върху основните схващания…, с. 36.

[41] Пак там, с. 37. Авторът цитира Иван Апостолов по повод дългa на правната доктрина да примири противоречията и да отстрани несъобразностите.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.