Уводни бележки

Институтът на унищожаемостта на сделките1 е не е достатъчно изследван в новата цивилистична книжнина2.На него се отделя внимание като част от недействителността на сделките. В някой от анализите3 обаче фокусът попада по-скоро върху нищожността на сделките. Така се създава илюзията, че спорни въпроси и проблеми в прилагането на общите и специалните разпоредби няма. В българското законодателство този вид недействителност е нормирана в разпоредбите чл. 27-35 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Поради широкия спектър от пороци, по които една сделка може да се дефинира като унищожаема, в настоящата статия ще бъде разгледан само един от тях, а именно – грешката. Тя намира място в чл. 27 и чл. 28 ЗЗД като основание за унищожаемост. Великият френски юрист Р.Потие отрежда на грешката най-голямо място сред пороците на волята4. Поради това, както и поради големия набор от видове грешки, в настоящия труд ще акцентирамвърху въпросите останали без отговор, както и тези с повече от един верен отговор.5

 

1. Историческо развитие

 

1.1. В Древна Гърция

За първи път обяснение за грешката дава Аристотел в неговата „Никомахова етика“ 6. В нея обаче той излиза от рамките на договорното право и изобщо от правото. Неговите разсъждения се отнасят до намерението на конкретно лице да извърши определено действие, изследвано според критерия доколко последното е свободно, ако е предизвикано от погрешни представи.7Едва по-късно, повлияни от тази доктрина, средновековни учени правят по-обстойни юридически изследвания за грешката. Важно е да се спомене, че теорията на Аристотел не е правно изследване, а по-скоро е фокусирана върху моралното и етическото поведение.

 

1.2. В Древен Рим

През последните столетия на Републиката в римското частно право се извършили множество промени. До този момент не били познати реалните и консенсуалните договори. Използвали се само формални договори т.е negotia stricti iuris, които се тълкуват строго. Това обаче се оказва пречка за правна защита срещу съглашения, сключени чрез измама или насилие, както и такива засегнати от съществена или извинителна грешка.8 Това е и една от причините да се приемат консенсуалните и реалните договори. Правата и задълженията, които произхождат от последните, са били действащи, те били породени въз основа на изискванията за добросъвестност. Поради тази причина реалните и консенсуалните договори били наречени negotia bonae fidei.

Едва след приемането им римските юристи започват да обръщат по-сериозно внимание на волята при сключването на договорите, както и дали тя бива засегната от пороци. Това води до еволюция в теорията за грешката – тя вече се приема за правнорелевантна. Тук обаче трябва да се отбележи нещо много важно: за изказаната по-горе теза има и изключения. Такова изключение например се намира в D 18, 1, 11, 19, в чийто текст се казва, че ако купиш девица, която се окаже, че вече е жена, грешка в пола няма. Грешката обаче е правнорелевантна, ако си мислил, че купуваш момче, а аз съм ти продал жена.10 Пример за правнорелевантно положение на грешката е относно субстанцията. При D. 18, 1, 41, 1се вижда следното: „Посребрена маса поради незнание си ми продал като (сребърна): няма продажба. “Тук се наблюдава доста интересен проблем, чиято дискусия се е водиладълго време. Ако се разгледа още един текст, се отличава противоположното решение на идентичен казус. Преводът на D.18, 1, 9 е следният: „…например, ако оцет се продава за вино, мед- за злато, олово- за сребро, дали няма покупко-продажба. Марцел е писал в Шеста книга на Дигестите, че е налице покупко-продажба, защото съществува съгласие относно предмета, макар и да има грешка относно субстанцията. Аз не се съгласявам по отношение на виното, защото то е от същата материя, стига виното да е резливо. Впрочем, ако виното не е резливо, а от самото начало е налице оцет като кисел сос, то се приема, че една вещ е продадена за друга.“ При сходен казус – D. 18, 1, 14 се пише следното„…ако например и аз смятам че ти продавам, и ти мислиш, че купуваш злато, макар че то е мед? Когато например сънаследници, продали гривна, която се смятала за златна, на специална цена на един от наследниците, и се окаже, че в голямата си част тя е от бронз. Прието е, че е налице валидна продажба, тъй като се съдържа известно количество злато.“Случаите са сходни и в повечето от тях става дума за грешка в предмета и при това все за вещи,продадени като благородни метали, а всъщност оказали се имитация. Това показва колко противоречиво е било римското законодателство, както и нуждата от третирането на грешките по еднообразен начин. В най-общи линии може да се каже, че според римското частно право грешката представлявала невярна представа за действителността, поради което договорът не изразява волята на страните по сделката. Още едно важно заключение, което следва да се направи на база разгледаните фрагменти е, че по онова време наличието на грешка, което влече със себе си опорочаване на съгласието е прието като основание за нищожност11.Ако съгласието е опорочено след насилие или измама, това можело да доведе унищожаване на договора, но не и до неговата изначална недействителност.

Както беше споменато, римските теоретици скицират основните моменти на „грешката пречка“ за сметка на „грешката порок“. Тук следва да бъдат изяснени тези две понятия, както и смисъла от тяхното въвеждане. Едно от редките обособявания на тези термини прави проф. В.Ганев.12 Като за начало двете понятия трябва да се разглеждат като родове грешки. Грешката-порок обхваща най-голяма част от приложното поле на унищожаемостта. Това може би е род от грешки, който е най-често срещан. Същността му се изразява в два аспекта, първият, от които заблуждението. Вторият момент е убеждението у страната, попаднала в грешка, че представите ? са действителни, макар че това всъщност не е така. Докато при последния род в европейската цивилистика няма спор за значението му, не така стоят нещата с грешката-пречка. Както е известно, когато за един термин има няколко дефиниции, или само една от тях е вярна, или всичките са неверни. За erreur-obstacle различни дефинции дават френската италианската и германската доктрина. ФГК няма ясно изразена правна уредба относно този род грешка. ИГК не прави разграничение между двата рода и ги приема като общо основание за унищожаемост. Единствено ГГЗ разграничава двата рода грешки.13Тук е подходящо да се изясни и мнението на българската доктрина относно това деление. Последната не прави разлика между erreur-vice и еrreur-obstacle. Грешката-пречка по-скоро е част от приложното поле на едно от основанията за нищожност, а именно липсата на съгласие14. Еrreur-vice е всъщност терминът, който се обяснява от „теорията за грешката като симбиоза между убеждение и заблуждение“ (за нея виж 2.2) Последният институт се развива заедно с „грешкатапречка“най-вече благодарение на достиженията на френските юристи през Средновековието. Окончателно двата института се оформят (макар и непълно) с влизането в сила на Code Civil des Français.

 

2. Понятие за грешката. Фактически състав

В най-абстрактен смисъл понятието „грешка“ в българския език се приема като нещо, което е станало или не е така, както трябва или не е, така, както е прието.15Друг смисъл, който българският език влага на грешката е използването и за синоним на два термина, а именно "вина" и "прегрешение".16 До колко обаче двете понятия се припокриват и могат ли да бъдат отъждествени е доста спорен въпрос, на който би следвало да се намери отговор.

За точен и обстоен анализ ще е необходимо да се сравнят приложните полета на двете понятия. Най-широко в доктрината е разпространено мнението, което разглежда вината в наказателното и гражданското право като единно явление17. Друга част от теоретиците отличават вината в двата правни отрасли.18 Има и група автори, които са някъде по средата между двете крайности и приемат вината в двата посочени смисъла според зависи от формата.19.Ще бъдат разгледани аргументите на общоприетото твърдение, за да се види дали ще издържат на критика. Тъй като в гражданското право няма легално определение за вината и нейните форми ще трябва да се види какво казва НК по въпроса. Той разграничава две форми на вина – умисъл и непредпазливост.20. Деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал обществено опасния му характер, предвиждал е неговите последици и е искал или допускал настъпването на тези последици – чл. 11, ал. 2НК. В следващата алинея се казва: „Деянието е непредпазливо, когато деецът не е предвиждал настъпването на обществено опасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди или когато е предвиждал настъпването на тези последици, но е мислил да ги предотврати“. Гражданското право обаче използва термини от рода на недобросъвестност“ (чл. 21, ал. 1 ЗЗД), „умисъл“ и „груба небрежност“ (чл. 94, ал. 1 ЗЗД), „небрежност“ (чл.247 ЗЗД)21 неслучайно. Разглеждайки вината и грешката през обектива на унищожаемите сделки е видимо, че се открива доста голяма разлика. За да бъде видяна във вложения смисъл на двете понятия трябва да бъде даден отговор на следния въпрос: Представлява ли неправомерно действие допускането на грешка? Определено тук отговорът е отрицателен. Посоченото основание се прилага само за частноправни юридически действия, които са правомерни. Има и автори, които не поддържат това мнение и смятат унищожаемите договори, сключени въз основа на грешка, за неправомерни действия22. Това не е вярно. Унищожаемите сделки са правомерни, докато не се установи противното. Друг аргумент в защита на твърдението, че понятията „грешка“ и „вина“ не трябва да се смесват, се вижда и в самият чл. 28. ЗЗД. В ал. 3 се чете следното: „Страната, която иска унищожението, е длъжна да обезщети другата за вредите, които й са причинени от сключването на унищожения договор, освен ако докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или че другата страна е знаела за грешката“. От внимателния анализ на посочената разпоредба се вижда, че вината не е релевантна до момента, в който не се изисква обезщетение за причинени вреди. Тук отсъствието на вина няма да предпази договора от „унищожаване“. Ако бъде разгледана и езиковата разлика между двата термина, ще се открива ясно разграничение между понятията в другите държави. В Англия например думата за грешка23 е mistake”, докато за вина се използва “guilt“. В немския език думите са съответно „Irrtum“ и „Schuld“. На френски език грешката като основание за унищожаемост се обозначава като “erreur?, а за вина се използва думата “faute?.

 

На базата на изложените аргументи, прибавяйки факта, че тук се говори за правомерни действия24, става ясно, че за равенство между „грешка“ и „вина“ не може да се говори.

 

2.1. Теория за грешката като просто заблуждение

За да бъдат изяснени елементите от фактическия състав на грешката като основание за унищожаемост на сделките, ще се разгледат двете субективни теории, които са обширно застъпени в континенталната доктрина.

Според теорията за грешката като заблуждение, последната е разминаване между субективната представа и действителната реалност. Френският юрист Потие определя грешката като вярно възприемане на нещо невярно. Други известни теоретици (Савини, Пулиати и Карнелути) също я дефинират по подобен начин, описвайки грешката като случай, при който съществува невярна представа за действителността.25В отменения ЗЗД погрешката26 се приема като лъжливото понятие за нещо. В България теорията за грешката като психичен факт се приема освен от доктрината и от практиката27. Съществуват обаче два вида на грешката като психичен факт. В един от случаите разликата във волеизявлението е между конкретни представи на волеизявителя и действителността. Така например човекът Х си купува smartphone, мислейки го за оригинален, а всъщност се оказва реплика. При другия в действителността напълно липсват породените представи от волеизявителя28.

 

Тезата на Потие е тясно обвързана с обсъжданата. Освен това теорията за грешката в най-общ характер може да се прилага спрямо всякакви интелектуални действия 29. Днес все още тази теория е широко застъпена, което дава още една сигурност, върху която бъдещите изследвания могат да бъдат положени, без опасност целият институт на грешката като основание за унищожаемост да рухне.

 

2.2. Теория за грешката като симбиоза между убеждение и заблуждение

Тази теория надгражда описаната по-горе с още един елемент във фактическия състав, а именно “misbelief?(убеждение). Освен, че волеизявителят се заблудил относно обекта, той трябва да има и едно вътрешно субективно убеждение, че не е изпаднал в грешка и неговите представи всъщност са действителността. Съгласно посочената теория убеждението и заблуждението са неразделна част от грешката като основание за унищожаемост. Тази симбиоза между двата елемента изгражда у лицето, попаднало в грешка, едно привидно мнение, че не е в грешка. В действителност обаче въпросното лице, подтикнато от това съчетание, сключва договор поради грешка. Трябва да се прави разлика между съмнението и убеждението. Докато последното се явява един положителен довод, че лицето, попаднало в грешка, всъщност не е в подобно състояние, то за съмнението не може да твърдим същото. При него в един бъдещ момент волеизявителят може да осъзнае действителността и да разбере, че всъщност е бил в състояние на заблуждение. Какво обаче е значението на втората теория приположение, че вече има една? Теорията за грешката като заблуждение бива надградена с още един компонент, а именно субективното убеждение на errans30. Това еднозначно улеснява доказване нарелевантността на грешката като основание за унищожаемост. Тази теория се защитава както от правната, така и от философската доктрина.Според философитегрешката също се дели на два подобни елемента, единият от които е именно увереност в правилността на погрешните представи.

 

3. По-важните грешки според ЗЗД

Тъй като в настоящото изложение е невъзможно да се опишат всички видове грешки, ще бъде обърнато внимание на някои често срещани в практиката. Под обектива на изследването ще попаднат както грешките, заложени в общите норми, а именно чл. 27-28 ЗЗД, така и специални като напр. тази по чл. 210 ЗЗД и чл.74, ал. 1 ЗН. За по-достъпен анализ на всяка от грешките ще си служа най-вече с примери от практиката31, на базата, на които ще се правят изводи. Преди това е необходимо да бъде направено едно важно уточнение: в настоящото изложение няма да се коментира спорът32 в българската доктрина за обект и предмет на правоотношението. Деление ще бъде прието като неубедително33 и ще се следва тезата, която не разграничава двете понятия. Това се прави с цел концентриране върху проблема, без изместване на фокуса.

 

3.1. Грешка в предмета на договора

За подобна грешка се говори в решение № 142 от 23.06.2011 г. по в.гр.д. № 209/2011 г., Сливенски окръжен съд.Според въззивния състав: Само неправилната идея и очаквания на страната не са достатъчни да доведат до недействителност на договора. Тук законът изисква погрешната представа да се отнася до съществени качества на предмета34. Във въпросния случай възможността (или вътрешното субективно намерение) обектът да се ползва като ресторант не е нито част, елемент от предмета на договора, нито негово свойство или качество.

 

3.1.2. Какво ще се случи, ако грешката в предмета се отнася само до отделна клауза? Може ли само тя да бъде унищожена или това опорочава целия договор?

Отговор на тези два въпроса се открива в решение № 169 от 04.06.2012 г. по гр.д. № 950/2011 г. на ВКС, І г.о. На основата на разрешенията в друго дело35 се дава тълкуване, че „грешката като основание за унищожаване на един договор представлява несъзнавано несъответствие между представата на сключващото договора лице с обстоятелствата, които имат значение при формиране на волята му за сключване на договора досежно неговия предмет или лицето, с което същата е сключена. Когато несъответствието се отнася до отделна клауза, няма пречка само тя да бъде унищожена, без да е необходимо да се унищожи целия договор тогава, когато тя не е съществена за сключване на договора.“

 

3.2. Грешка в лицето

Това е един от малкото термини в българската доктрина, по които няма спор, inter alia тя е изрично описана в ЗЗД. Фактическият състав съдържа следните елементи:

  1. Формира се грешка–за личността на контрахента (насрещния волеизявител)

  2. Грешката е съществена – т.е. лицето, сключващо сделката, не би го направило, ако знаеше за нея. Последното е изключение само за договори сключени intuit personae.

В ЗЗД (чл. 28, ал. 1, изр. 1) се казва, че основание за унищожаване на сделката е грешка в предмета или в лицето, ако договорът е сключен с оглед на личността. Врешение № 538 от 30.05.2001 г. по гр.д. № 1136/2000 г., ВКС, II г.о. аргументирано се излага тезата, че договорът за продажба на наследство е опорочен от грешка, ако тя се отнася до личността на наследодателя36, тъй като негов предмет е наследствената маса, оставена от определен наследодател. Според решението имотите, влизащи в наследствената маса, не са предмет на договора и грешката в това отношение не е релевантна. От този пример е необходимо да се направи едно много важно разграничение: еrror in personaе по смисъла на ЗЗД (чл. 28, ал. 1, пр. 2), не трябва да се смесва с понятието грешка в личността на наследодателя. В първия случай се говори за лице страна по договора с errаns, докато във втория самият наследодател няма как да бъде контрагент. Разграничението има не само теоретично, а и важно практическо значение. Докато error inpersona е правнорелевантна само при договор intuitupersonae,то грешката от втория тип е съществена dejure. Това е така поради факта, че от наследодателя зависи и обектът на сделка – наследствените права, преминали към наследника. Изключения или други по-специални случаи за грешка в личността почти не се срещат37. Обикновено в практиката рядко се стига до това основание за унищожаемост, въпреки всичко, при изследването върху грешката трябва да се хвърли светлинаи върху него най-вече заради възможността договорът да бъде сключенintuitupersonaeкато аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗЗД. Пример за такъв договор може да бъде, когато с оглед на личността на страна по договора (поради факта, че е близък приятел или роднина), другиятконтрахент сключи сделката при по-малко изгодни условия.

 

3.3. Грешка в пресмятането.Грешка в количеството

Първото основание за унищожаемост на сделка не е правнозначимо съгласно императивната разпоредба на чл. 28, ал. 2 ЗЗД. Според нея тази грешка подлежи на поправяне. Нормотворецът изхожда от тезата, че по-важен е истинският смисъл на насрещните волеизявления. Така заложената теза бива аргументирана от разпоредбата на чл. 20 ЗЗД.Интересен случай за този вид грешка се вижда в решение от 28.11.1994 г. по арб.д. № 38/1994 г. Накратко в казуса се претендира за унищожаемост на договор за изработка поради допусната техническа грешка. В посоченото решение обаче АС на БТПП стига до извода, че грешката не е техническа, id est поправима, а всъщност бива окачествена като грешка в количеството. Според съда „няма пречки един договор да бъде унищожен поради грешка в количеството (арг. от чл. 28 във връзка с чл. 210 ЗЗД)“. В крайна сметка обаче по делото не са представени доказателства в тази насока, което води до отхвърляне на иска. Интересното тук е неясната граница между двете грешки. Методът, използван от АС на БТПП, е да разграничи грешките, оценявайки въздействието им върху волеизявленията на страните по договора. Моментът е доста важен поради факта, че докато количествената грешка е основание за унищожаемост, то тази в пресмятането е поправима. Дотук към изложените основания обаче не може да се пропусне специалната хипотеза на чл. 210 ЗЗД.Последната е предмет на разглеждане в определение№ 793 от 21.06.2011 г. по гр.д. № 882/2010 г., ВКС, ІІІ г.о., с което не е допуснато касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК.В казуса се разглежда унищожаем договор по смисъла на чл. 210 ЗЗД поради факта, че ищецът е сключил договор за покупко-продажба на недвижим имот с площ 1000 кв.м., а в действителност последният е с площ от 609 кв.м., разликата е доста повече от определени в горната разпоредба 1/10. В крайна сметка касационно обжалване не е допуснато. От горните аргументи могат да бъдат направени следните изводи: при посочената особена хипотеза става въпрос за едностранно и извънсъдебно волеизявление до продавача, с което се прекратява договорът. Законът брани интересите единствено на купувача, ако другата страна по договора е допуснала неточности при изчисление на площ. Това е съществен елемент по договора, върху който се формира волеизявлението на купувача. Поради това законът ги окачествява като един вид „неизпълнение на договорните задължения на продавача“38 и затова предвижда унищожаване на договора.Трябва да се прави разграничение между горната норма и приложното поле на чл. 87 ЗЗД, порадифакта, че последната предвижда развалянето поради неизпълнение. Друг въпрос обаче остава без отговор. Може ли да се унищожи договор на основание ЗЗД (чл. 210), ако отклонението е до 1/10 независимо повече или по-малко? Тук няма място за друго мнение освен това, че подобно действие е невъзможно. За този въпрос специалните разпоредби на ЗЗД (в това число и чл. 210, ал. 2) не важат, което води до общите правила за правото на договаряне. Взема се предвид, че грешката е поправима за носителя на потестативното право като аргумент от чл. 87, ал. 4 ЗЗД.

 

3.4 За грешката като част от особената хипотеза на чл. 74 ЗН

Посочената разпоредба разкрива доста въпроси, на които е необходимо да се даде отговор. Според нея „делбата не може да бъде оспорвана поради погрешка, освен когато при извършването и някой от сънаследниците е увреден с повече от 1/4 от стойността на дела му“. В ал. 3 от същия член се прави уточнението че„унищожението не се допуска, ако преди постановяване на решението от последната съдебна инстанция делът на увредения бъде допълнен в пари или натура от останалите сънаследници“. Като за начало е важно да се уточни, че под „стойността на дела мутрябва да се разбира неговият размер (например една стая от четиристаен апартамент), а не икономическата еквивалентност, измерена в пари39. Оттук започват неизяснените проблеми. В какво се състои грешката, за която се говори във въпросната разпоредба? В българската доктрина преобладава мнението, че законовата уредба трябва да тълкува грешката като изчислителна, т.е. в пресмятането. За подобно твърдение не може да става въпрос на база следващите аргументи. Според авторите40 увреждането трябва да се определи, сравнявайки делбата като цяло с отделните дялове. Определяйки грешката като такава в пресмятането41, поддръжниците на тази теза противоречат на изричната разпоредба на чл. 28, ал. 2 ЗЗД, според която грешка, която се отнася само до пресмятането, не е основание за унищожение, а подлежи на поправяне. Поради тази причина не се съгласявам с изложената теза, че грешката при договорите за делба е грешка в пресмятането. Аргумент в защита на изложеното мнение е и по-горе посоченото решение № 713 от 10.01.1996 г. по гр.д. № 740/1995 г., ВКС, I г.о. В него се казва, че „Основателността на искането за унищожението на делбата се предоставя от две кумулативни условия:

– когато някой от сънаследниците е увреден с повече от 1/4 от стойността на дела му.

– когато това е резултат на погрешка, която стои вън от направените отстъпки при свободно формиране на волята му.

Трябва да се изясни, че решението на ВС по никакъв начин не е в разрез с разпоредбата на чл. 28, ал. 2 ЗЗД.

 

3.4.1. Какви са особените мнения по въпроса за грешката в делбата?

В отменения Закон за наследството, действал до 1949 г., грешката като основание за унищожаемост на делба също не е правно релевантна. Поради тази причина се въвежда по изключение възможността делбата да бъде унищожена поради чрезмерна повреда (laesio enormis)42. В отменения ЗН (чл.295), където се съдържа въпросното изключение, се използва и термина „невярна сметка“. За по-голяма яснота ще се даде пример. Субектите А, B, C разделят наследство с размер 30000 лв. чрез делба. Всеки от тях трябва да получи равна част от него, т.е 10000 лв. В крайна сметка А получава имоти на стойност от 20000 лв., a останалите по 5000 лв. В случая те не могат да унищожат делбата поради „погрешка“ (чл. 74 ЗН) или „невярна сметка и чрезмерна повреда“ (чл. 295 ЗН отм.) От примера следва, че една неравна и несправедлива делба не може да бъде развалена. Защо тогава грешката не е възприета като основание за унищожаемост относно делбата? Според някои теоретици от миналия век причината за това е, че погрешката пада или върху стойността на частта, която ще се падне на наследника, или върху размера на дела, който му се пада.43В първия случай грешката относно стойността се смесва заедно с приложното поле на „чрезмерната повреда“. При втория случай, когато грешката е относно размера на дела, тя може да бъде обхваната или от обхвата на измамата, или от повредата. Както се посочи в т. 3.4 императивната норма на чл. 28. ал.2 ЗЗД изрично се казва, че подобен вид грешка не е основание за унищожаемост. Освен това никъде в чл. 27-28 ЗЗД не се говори за допълнителни условия подобно на чл. 74 ал. 1 ЗЗД, където страната трябва да е увредена с поне 1/4 от стойността. В този смисъл това води до заключението, че не става дума за грешка в пресмятането (арг. от чл. 74, ал. 1 ЗН). Разпоредбата на чл. 74, ал. 1 ЗН най-точно може да се квалифицира като случай на „прекомерно увреждане“, при които се изисква наличието на определена минимална несъразмерност на престацията, определено минимално „увреждане“ на съделителя. Съставите на измамата (чл. 29 ЗЗД), заплашването (чл. 30 ЗЗД) или сключването на договор от фактически неспособния (чл. 31 ЗЗД) са „формални“, тъй като не изискват доказването на конкретно „увреждане“ на лицето, чиято воля е било опорочена. В старата теория44 съществува мнение, което прави разграничение между нищожността на делбата като „грешка в дяловете“ и унищожаемост поради „чрезмерна повреда“. Относно нищожността може да се даде следния пример: А и Б правят делба при равни дялове, мислейки си, че са съсобственици при равни квоти, а всъщност са съсобственици в различни дялове и всъщност всеки се разпорежда с дял, какъвто не притежава. За „чрезмерна повреда“ може да се даде пример, при който А и Б правят делба при действителните дялове, но при уравняването им или при определяне на имотите, които да бъдат индивидуална собственост или реална част от такива се получава разлика от над 1/4 от стойността. Разделението може да бъде прието със забележката, че днес грешката в дяловете, т.е. грешката в предмета е основание за унищожаемост.

 

3.4.2 Приложима ли е нормата на чл. 74 ал. 1 ЗН за съдебната делба?

Нормата на чл. 74, ал. 1 ЗН е приложима както за доброволната делба, така и за съдебната. Като аргумент в защита на тази теза може да се посочи, че никъде в глава пета от ЗН, отнасяща се до делба на наследство не се прави разграничение между съдебната и доброволната. Разлика не се прави и в отменения ЗН, както и стария ЗГС. В действащото законодателство всички разпореждания се отнасят или към доброволната и съдебната или само за съдебната. Друг аргумент в тази връзка е факта, че специфична разновидност на договорът за делба – съдебната делба във формата на спогодба, (чл. 125 ГПК). Съдебната делба във формата на спогодба е потвърден от съда договор между страните по висящо дело, с който те чрез взаимни отстъпки уреждат със силата присъдено нещо изцяло или отчасти правния спор като десезират съда и слагат край на делото в рамките на постигнатата съдебна спогодба45. Изхождайки от това, че съдебната спогодба има значението на влязло в сила решение – сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила, тя не подлежи на обжалване пред по-горен съд, не подлежи на тълкуване по реда на чл. 251 ГПК, не подлежи на допълване по реда на чл. 250 ГПК и допуснатите в нея очевидни фактически грешки не подлежат на поправка по реда на чл. 247 ГПК. Със съдебната спогодба страните прекратяват един спор като преуреждат отношенията си по общо съгласие и занапред отношенията им са такива, каквито ги прогласява спогодбата. Изключение се прави, в случай че договорът за спогодба е опорочен. Тогава няма пречка този порок да бъде предявен с иск за прогласяване на нейната нищожност, за унищожаването й или за обявяване и прогласяване на недействителността й, както и да бъдат предявени искове за развалянето, отменянето й поради новонастъпили обстоятелства или при упражняването на други потестативни права. Това е така поради факта, че както нотариусите, така и съдът при условията на чл. 574 ГПК проверява единствено противоречието на закона и добрите нрави, като се произнася с охранителен акт. Всичко изложено доказва горепосочената теза, че чл. 74, ал. 1 ЗН би следвало да се прилага независимо от вида делба.

 

Защитавам мнението, че квалифицирането на вида грешка що се отнася до делбата е ненужно. Смятам, че подобен вид тълкуване единствено би затруднило съда при аргументацията46.

 

3.5 Може ли незнанието на език да бъде квалифицирано като грешка и договорът да бъде унищожен?

На този интересен въпросът е трябвало да даде отговор АС на БТПП в решение по м.а.д №56/1993г.47. Във въпросния случай ответникът предявява иск, че договорът е „невалиден“ 48. До това твърдение той стига поради факта, че при подписването на договора не знаел добре български език. Решаващият състав основателно отхвърля иска. В аргументацията си последният излага тезата, че „Българското материално право не съдържа нормативна разпоредба, която да дава възможност на страна, подписала един договор, да го обявява впоследствие за невалиден (нищожен, унищожаем) за това, че тя „не знаела“ (не владеела) езика, на който е съставен (вж. чл. 26 и 27 ЗЗД)“. Друг аргумент в тази защита е фактът, че практиката да се използват преводачи при подобен вид сделки е достъпна и често срещана. Освен всичко друго по смисъла на чл. 35 ЗЗД и разглеждайки фактите по делото, ясно се вижда, че ответникът е потвърдил договора като действителен. Така и не става ясно на какво основание се иска обявяване договора за недействителен. Все пак е важно да се подчертае че ако липсва специално изискване, важи максимата, че страните могат свободно да изберат езика на своя договор без ограничения, което е подкрепено както от доктрината49, така и като аргумент от чл. 9 ЗЗД. Освен това, за да се сключи валидно един договор, е достатъчно съдоговорителите да са запознати със съдържанието му, като не е задължително всеки от тях да разбира езика на договора50. Не се изяснява въпросът дали страната по договора е изразила правно обвързваща воля или не. В различни случаи е възможно налице да бъде липса на съгласие, водеща до нищожност (арг. от чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД). Освен нищожност правоприложителят може да прецени, че договорът е засегнат от грешка, което да доведе до унищожаемост. Доктрината обаче има решение на този проблем.Има изказано мнение51, че грешката в разбирането на направено от другата страна предложение трябва да води до унищожаемост на договора. Въпреки че errans познава езика в конкретния случай не схваща правилно изразеното от контрахента. За последица от подобна унищожаемост се сочи и даване на обезщетение по смисъла на чл. 28, ал. 3 ЗЗД. Добавя се уточнението, че участието на трето лице, като например преводач, е правно ирелевантно. Все пак е важно да бъде уточнено дали фактическият състав на грешката е изцяло осъществен.

 

4.Заключение

След направения анализ елементите от фактическия състав на релевантната грешка като основание за унищожаемост на сделките са следните:

  1. Заблуждението и убеждението да се отнасят до елементи от фактическия състав на самите сделки;

  2. Грешката да е предизвикала сключването на съответната сделка, т.е. да е съществена.

Беше разгледано историческото развитие на правния институт за грешката от древна Гърция до днес. Този анализ беше използван за разграничение на различните видове грешки. Дефинирайки понятието за грешка се достигна до извода, че между нея и вината не трябва да се поставя знак за равенство. Настоящото изложение не претендира за пълнота и изчерпателност.Основната цел на изследването е да бъде анализирана, коментирана и обобщена както съдебната практика, така и теорията, свързана с грешката като основание за унищожаемост. Всичко това може да бъде от полза при решаване на конкретни казуси, свързани с този вид недействителни сделки. Inter alia се надявам трудът да предизвика дискусия, която да доведе до усъвършенстването на теорията и подпомагане съдебната практика.

 

Бележки под линия:

1 Ще се дистанцирам от спора в българската доктрина кой е най-точният термин. В настоящото изложение ще използвам този термин така както Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С., Софи-Р, 2001, с.370-371.

2Основно литературата се изчерпва с труда на Малчев. М. Унищожаемост на гражданскоправните сделки, курсовете на проф. М. Павлова, проф. Ал. Джерови др. по Гражданско право. Обща част. Най-разглеждана е разпоредбата на чл. 31 ЗЗД, което отново измества фокуса от останалите основания за унищожаемост. За проблемите около грешката най-задълбочен анализ е направил д-р А. Шопов.

3Така напр. Павлова, М. Недействителните сделки в практиката на ВС и ВКС на Република България. – Съвременно право, 2002, №2.

4 Цит. по Шопов, А. Унищожаемост на договорите поради грешка. С., Сиби, 2013, с. 13.

5Така ги определя Ставру, Ст. https://www.challengingthelaw.com/za-bloga/

6 Цит. по Шопов, А. Цит. съч. с. 70.

7Шопов, А Цит. съч., с.70.

8Андреев, М. Римско частно право. С., Софи-Р, 1993, с. 287.

9 Тези и други казуси са цитирани по Хаусманингер, Х. Casebook по римско облигационно право. С., Сиби, 2010 с. 158-162

10 Въпреки че в текста се говори за продажба на роби и отдавна не е актуален, успява да изгради представата от римско време за грешката.

11 Припомням, че по смисъла на чл. 27-28 ЗЗД грешката е основание за унищожаемост на договорите

12 Шопов. А. Унищожаемост на договорите поради грешка. С., Сиби. 2013, с. 65.

13Това е поради утвърждаването на казуистичния подход при определяне на релевантната грешка.

14Така Василев, Л. Гражданско право на НРБ. Обща част. С., Наука и изкуство, 1956, с. 307.

15 Шопов. А. Цит. съч., с. 46.

16Вж.  Речник на българския език т. 2 http://ibl.bas.bg/rbe/?q=%D0%B3%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%B0

17Вж. Голева, П. Облигационно право. 5. прераб. и доп. изд. С., Фенея, 2012, с. 224,225, Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. С.,Юриспрес, 2002, с. 287.

18 Шопов. А. Цит. съч., с.48, и цитираната там литература .

19Кожухаров, Ал. Цит. съч., с. 288,289.

20Аргумент от чл. 11, ал. 1 НК.

21 Калайджиев. Ал. Облигационно право. 6. прераб. и доп. изд. С.,Сиби, 2013, с. 434.

22Колева, П. Компенсационният принцип в българското облигационно право. – Правна мисъл, 1986, № 1, с.74.

23Преводът е взет от различните езикови форми на PECL (Principles of European contract law).

24 Някои автори неправилно извеждат общите черти на грешката при правомерни действия с грешката при извършването на престъпления по чл. 14 НК. При последната понятието вина не е в пълен смисъл, т.е само част от нейните форми са проявени.

25Шопов. А. Цит. съч., с. 54 и цитираните под линията автори.

26Терминът е цитиран дословно от чл. 14 ЗЗД (отм.).

27В този смисъл вж. решение № 38 от 03.06.1974 г. по гр.д. № 30/1974 г. на ОСГК ВС

28Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С., Софи-Р, 2002, с. 553.

29Шопов. А. Цит. съч., с. 57.

30Toва понятие като превод на „лице попаднало в грешка“приема Шопов.А. Цит. съч. с.50.

31 Всички посочени дела са достъпни в правнонормативната система на Ciela.

32Така Големинов. Ч.Гражданскоправни източници на задължения. С., Тилия, 1999. Според автора предмет и обект са различни понятия. Това мнение е изолирано в българската доктрина и поради това ще се дистанцирам от въпроса.

33 Така Шопов. А. Цит. съч., с.173.

34Вж. чл. 28, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.

35Решение № 331 от 21.05.2009 г. по гр.д. № 563/2008 г. на ВКС, II г.о.

36 Под грешка в личността на наследодателя се има предвид чие наследство се купува. Ако субект 1 е наследник на други двама напр. 2 и 3 ние искаме да сключим договор за покупко-продажба на наследството от наследодател 2, но поради грешка купуваме това на № 3

37Настоящото изследване не разглежда един доста любопитен момент за грешката в лицето поради факта, че спор по въпроса за правната ирелевантност няма. Става дума за релевантността на грешка в лицето относно платежоспособността на съдоговорителя. В различните европейски кодификации този вид грешка не е основание за унищожаемост на сделките. В България тази теза също е застъпена, но все пак ако погледнем случай, при който лицето Х сключва авал в полза на лицето У, има голяма разлика дали не е в грешка и не го е сключил относно лицето А, въпреки че авалът е абстрактна сделка, т.е тя е самостоятелна. В крайна сметка обаче това не е прието в европейската правна теория и доктрина като основание за унищожаемост

38 Шопов, А. Цит. съч., с. 203.

39 Вж. решение № 713 от 10.01.1996 г. по гр.д. № 740/1995 г., ВКС, I г.о.

40Тасев. Х. Българското наследствено право. 9 прераб. и доп. изд. С.,Сиела, 2009,с. 195, вж. също Тасев. С. Делба на съсобственост. С., Сиела, 2006, с. 209.

41 Предполага се, че тезата е основана на чл. 295 ЗН (отм.), в който се казва, че унищожението може да стане „когато един от сънаследниците докаже, че при делбата е била направена невярна сметка. Това е единствената основа, върху която се държи горепосочената теза.

42Венедиков, П. Система на българското наследствено право. 2 прераб. и доп. изд. С., печ. Книпеграф, 1945, с. 326 и сл.

43 Тончев, Д., Коментар на Закона за наследството, Т. 5, С, 1927, с. 399.

44 Венедиков, П. Система на българското наследствено право. 2 прераб. и доп. изд. С., печ. Книпеграф, 1945.

45 Така Ставру, С. https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/dogovor-za-spogodba/

46 Подобни проблеми вижда и Тончев, Д., Коментар на Закона за наследството, Т. 5, С, 1927, с. 399.

47Решенията на АС на БТПП по това дело са две и са отбелязани идентично. За улеснение добавям, че решението е публикувано в сп. Български законник, 1995, бр. 12, с. 71.

48Не се уточнява за кой от видовете невалидност, т.е. недействителност става дума.

49Така напр. Ставру, Ст. Правно значение на езика при многоезичните договори. – В: Ставру, Ст. Въпроси на българското вещно право. 2. Доп. ипрераб. изд. С., Фенея, 2010, с. 478.

50Ставру, Ст. Пак там, с. 480

51 Ставру, Ст. Пак там, с. 376, 377.

 

8 Коментари

  1. Здравейте от мен!

    Ще ми е интересна интерпретацията на автора по въпроси, които са леко встрани от темата за грешката в договорното право, както и въобще от договорното право(но пък може би не чак толкова далече):
    Сключвам покупко-продажба на недвижим имот с НА, която след известно време се оказва нищожна(например поради порок в съгласието, добрите нрави и т.н.), но между покупката и обявяването на нищожността съм си плащал данъците за имота. Оказвайки се “несобственик” изначално се “светкам”, че съм обеднял с платения данък, защото съм го платил вместо друг:
    1. Искам си обратно парите от публичния кредитор като недължимо платено поради:
    а.) грешка – 56 от ЗЗ;
    б.) платено без основание – 55 от ЗЗД;
    б.) нито а.), нито б.) – ползвам чл. 128 и сл. от ДОПК, защото те изключват общите кондикции по ЗЗД.
    2. Първо си искам парите от публичния кредитор, но ако не ме “огрее” да ми се върнат си ги претендирам от “обогатения” – онзи, който никога не е преставал да бъде юридически собственик на имота, защото нищожната сделка вероятно не е произвела никакъв правен ефект.
    3. Директно претендирам по чл. 59 от ЗЗД връщане от собственика на имота, защото той се е обогатил, тъй като данъкът е дължим.
    4. Платил съм, но съм имал правен интерес да го направя, защото към момента на плащанията аз съм фигурирал като задължено за данъка лице. На това основание – и понеже е много вероятно да имам регресни права срещу “обогатения” – предявявам суброгационния иск против него(чл. 74 от ЗЗД), като разчитам на правото на предпочтително удовлетворение. Тук обаче някой внушава на ответника, че по правилото на чл. 190 от ДОПК публичните вземания са непрехвърлими права(забранена е цесията на тези вземания), а той си доразвива тезата, че в този случай суброгацията е невъзможна и възразява.

    Как трябва да се възприема според автора грешката в правото(правните последици) – относима ли е тя към договорното право и към исковете за неоснователно обогатяване или не е?

    Моля написаното да не се схваща като тест за изпит, защото то хич не е такова. Интересно ми е как би интерпретирал тези въпроси(които нямат съвсем еднозначен отговор в теорията и практиката) един млад колега(който няма евристичните бариери, които практиката без съмнение ни слага много често).

    Дерзайте! Статията е интересна. Осланяйте се на юридическия интуитивизъм, защото понякога той е единствента утеха против правния позитивизъм. 😉
    Стефан Тихолов

  2. Привет и от мен Колега!
    На първо място искам да ви благодаря за отделено от вас време за прочит на статията.Радвам се че въпросът за грешката който съм коментирал ви е заинтригувал и с коментара си разширявате обхвата му.Тъй като наистина няма еднозначни отговори на поставените въпроси ще изкажа мнение за всеки от тях.
    Относно Т.1
    а) Грешка – 56 от ЗЗД – Това основание за изискване на платените данъци би могло да бъде добър аргумент.В случая наистина сте платили данъци поради грешка (мислейки си че вие сте собственик а всъщност не сте щом сделката е нищожна) В този ред на мисли сте изпълнили задължението като трето лице по смисъла на чл.73 ал.1 ЗЗД и имате право да изискате от публичния кредитор парите си обратно по смисъла на чл.56 ЗЗД.
    б) Платено без основание – 55 ЗЗД – Позовавайки се на нищожноста определено се попада в хипотезата на чл.55 ал.1 предл. 1. От друга страна в момента в който вие сте си плащали данъците надлежно освен че сте били в заблуждение, че сделката е валидна е имало и едно субективно вътрешно убеждение че сделката е правомерна.В този случай плащанията са били напълно основателни.На ум ми идва и трета хипотеза, че посочената разпоредба се явява общ състав на неоснователното обогатяване и може би по-удачно би било да се приложи друго основание за иска а именно
    в) чл.128 ДОПК – Наистина както вие посочихте нормата се явява специална по отношение на обсъжданите предложения горе.От това би следвало тя да бъде приложена.Освен всичко поне по мое мнение хипотезата на чл.128 най-точно описва случаят в който сте попаднали вие.Предл. 1 от горната разпоредба говори точно за недължимо платени данъци.Като арг. от чл.26 ЗЗД и прогласената нищожност на сделката вие не дължите тези данъци защото изначало сделката не поражда правни последници, респ. задължения за вас да плащате данъци върху имот на който не сте собсвеник.
    По т.2 и 3 от коментара ви мнението ми е че по скоро следва директно да се претендира по чл.59 ЗЗД което пък от друга страна изключва горната хипотеза за грешка по смисъла на чл.56 ЗЗД.Нека обаче не забравяме ал.2 на чл.59 ЗЗД където се казва, че имате право на това само ако няма друг иск с който да се защитите.
    Относно т.4 Вие действително си имате регресни права по чл.74 ЗЗД особено ако едно от основанията ви е грешката по смисъла на чл. 56 ЗЗД

    По въпроса за Грешката в правото: На базата горе изложената статия вън от съмнение е че грешката е относима пряко към договорното право.Относно исковете за неоснователно обогатяване също смятам че последните биха могли да се основават на грешка и в този ред на мисли, поне за мен няма съмнение че връзка между грешката и неоснователното обогатяване има.Освен всичко друго нормотворецът също е заложил в закона същото мнение (арг. от чл.56 ЗЗД) Никой не е защитен да изпадне в подобно положение при което заплаща сума пари заради изпадането си в грешка от което следва че друго лице се обогатява.Не би ли следвало щом това лице има правото да иска унищожаване на един сключен договор, да има и право да изисква обратно парите си от неоснователно обогатилият се.От друга страна като аргумент против това мнение може да се изложи и факта, че ако лицето изпаднало в грешка има вина за това, неоснователно обогатеното лице следва да не връща обратно парите в размера с който errans е обедняло.Ако стигнем още по далеч, прилагайки по аналогия чл.27 ал.3 лицето което изисква парите от лицето получило без основание парите следва първото да заплати вредите нанесени на последното лице което се е обогатило неоснователно.Ситуацията става доста объркана и несъмнено с висящият въпрос: Релевантна ли е грешката по отношение на неоснователното обогатяване? Мнения както виждаме могат да се изложат както в тази полза, така и против нея.

    Надявам се да съм отговорил изчерпателно на въпросите.Вярвам че коментара ми(който не знам до колко е правилен поради факта че в момента все още не съм запознат изцяло с някой от посочените норми) ще породи още по задълбочена дискусия!Искам да използвам случая и да окуража всички който са прочели статията да задават смело въпросите си!

    • Благодаря за отговорите, колега! Когато прочета “наброските”(скромно казано 🙂 ) на г-н Петров, ще коментираме отново тук.

    • Интересна тема, освен това погледната от малко по-различен ъгъл, който за мен е не съвсем познат.

      “…на практика е невъзможна суброгация на солвенса в правата на общината срещу длъжника.” Това важи както за хипотезата чл. 56 от ЗЗД, така и принципно за всяка една подобна такава. Приемам този извод от гледна точка на действащото право. Но защо да е теоретично невъзможно от гледна точка на бъдещия закон? Ако например се приеме в ДОПК текст подобен на този на чл. 74 от ЗЗД или една обща хипотеза на чл. 180 от ДОПК, който се отнася до много конкретна ситуация. А при липса на изричен текст само чл. 190 от ДОПК ли е достатъчното основание да се откаже суброгацията?

      “Платилият може да търси заплатените суми от общината само по административен ред чрез отправяне на искане до общината за връщане на погрешно платените чужди задължения, а евентуалното обжалване е пред административните съдилища. Съмнително е при липсата на изричен текст дали подобно искане би било уважено.” И аз мисля(ако съм разбрал правилно тази част от текста), че едно подобно искане не би следвало да бъде уважено. Отношенията по “обогатяване” и “обедняване” са между частните лица, но не между платец и публичен кредитор. Те ще се уредят по чл. 59 от ЗЗД. Въобще, ЗЗД в публичните отношения не би имал особена приложимост.

      При actio de in rem verso – дали правилно съм схванал авторовата мисъл(не е написана изрично като мотив и извод, но), че бюджета не се е обогатил с плащането на данъка, а неоснователно разместване има между частни субекти, т.е. публичното тяло не е ангажирано с връщане на недължимо платено?
      Мое мнение – с което ангажирам единствено себе си – е, че в случая с този местен данък общината няма как да е “забогатяла”, та да отговаря за връщане на недължимо.

      Идеята за данъците като вид “тегоби”, непреодолима мъка, предверие към отвъдното, сблъскък на два свята – този на обикновения човек и на необикновената данъчна система, ми е изключително близка и любима, не толкова от правна, колкото от “клинична”, (ненаучно)фантастична и философска гледна точка. Четенето на данъчни закони често спасява четящия от употребата на леки опиати, освен това почти никога не води до пристрастяване, но за сметка на това го отпраща в страната на постоянния ужас, което пък си е и чиста проба спестяване от билети за 3D horror-и.

      • Аналогията, която ми хрумва, е при принудително отчуждаване на една вещ от несобственик. Истинският собственик може да води иск срещу мнимия за полученото обезщетение, но може ли да се оплаква срещу отчуждаването? В крайна сметка то е заради държавната или обществената полза, а тя не зависи от това, кой е действителният собственик.
        Следователно отнемането остава, не безпокоим държавата, а оставаме частните лица сами да се оправят помежду си. Така и с платения чужд данък.

        • Така и аз го разбирам. Обогатил се е онзи, който е спестил данъка, за фиска той е дължимо платено в този случай.

Leave a Reply to стефан тихолов Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.