(за първи път статията е публикувана в сп. Търговско и облигационно право, 2015, № 2)

I. ВЪВЕДЕНИЕ

 

Нормативната регламентация на принудителното изпълнение на публични вземания в Глава двадесет и пета от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс („ДОПК“) не е останала безразлична към нуждата от защита на фиска и публичния интерес от вредоносни действия на длъжниците.2 Чл. 216 ДОПК урежда недействителността на сделки и действия на лица с установени публични задължения. Тази недействителност се релевира с иск, предявен от публичен взискател или публичен изпълнител, който се разглежда по реда на ГПК. Искът се родее с actio Pauliana от чл. 135 ЗЗД, както и с исковете за попълване на масата на несъстоятелността – чл. 645, ал. 3 и 4, чл. 646 и чл. 647 ТЗ. Правният ефект е същият – относителна недействителност по отношение кредитора, в случая държавата или общината.

За разлика от отменителните искове по ЗЗД и ТЗ, които са внимателно и задълбочено изследвани в доктрината,3 отменителният иск по ДОПК не е бил предмет на научно търсене в теорията. Тази статия цели да хвърли светлина върху проблема, спирайки се върху някои специфични моменти от материален и процесуалноправен характер. Липсата на предходни изследвания по въпроса принуджава автора да базира разсъжденията върху сравнително богатата съдебна практика. Поради обяснимите сходства, където е необходимо ще се правят препратки към съчения, разглеждащи Павловия иск и търговските отменителни искове.

В първата част на статията ще бъдат изложени основните положения на общия фактически състав на системата от искове. Специално внимание ще бъде отделено на понятието установени публични вземания, което е има двояко значение – като самостоятелна предпоставка на правото и като начален момент на подозрителия период. Направен е също анализ на последиците от уважаването на иска, неговата същност, процесуален характер и срок за упражняване. Съдебната практика приема, че искът е конститутивен, а недействителността настъпва по силата на съдебното решение, но е възможно и друго разрешение. В следващата част ще се отбележат някои процесуалноправни аспекти на въпроса, а именно процесуалните предпоставки на иска, проблема с необходимото и задължителното другарство, както и конкуренцията между публичното изпълнение по ДОПК и производството по несъстоятелност. Изводите ще се обобщят в заключението.

Изложението изследва основните положения от фактическия състав на чл. 216 ДОПК, общовалидни за всички видове сделки, които попадат в приложното поле на нормата. Конкретните видови характеристики и особеностите на отделните категории сделки, уредени в чл. 216, ал. 1, т. 1 – 6 ДОПК, са предмет на отделно изследване.

 

II. ФАКТИЧЕСКИ СЪСТАВ – ОБЩИ ПЛОЖЕНИЯ

 

Съгласно чл. 216, ал. 1 ДОПК недействителни по отношение на държавата, съответно на общините, са изчерпателно изброените в следващите шест точки сделки, сключени след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения. Оттук следва, че за да е изпълнен фактическият състав, пораждащ недействителността по чл. 216 ДОПК4 е необходимо да са налице: 1) длъжник по установено публично задължение, 2) който е извършил разпоредително действие със свое имущество, 2.1) след датата на установяване на задължението или 2.2.) респективно след връчване на заповедта за ревизия, ако същата е резултирала в установяване на публични задължения.5 Фактическият състав е от категорията на симултантните, като има смесен характер, включвайки юридически факти, както от публичното, така и от частното право.

 

А) Установяване на публичното задължение. Релевантен период

 

1. За понятието „установени публични задължения“

Разпоредбата на чл. 216 ДОПК изисква отчуждителните действия да са извършени след датата на установяване на публичното задължение. За да е приложима нормата е необходимо да е налице установено публично задължение. Точното съдържание на понятието е от значение не само по отношение на предпоставката за наличие на задължение, а също така и във връзка с темпоралния критерий, тъй като атакуемостта на отчуждителните действия е свързана с тяхното извършване след датата на установяване. Неговото изясняване изисква систематично тълкуване на разпоредбите на ДОПК, както и анализ на съществуващата съдебна практика.

Според чл. 162, ал. 2 ДОПК публични са държавните вземания за данъци, включително акцизи, митни сборове, задължителни осигурителни вноски и други вноски за бюджета, за държавни и общински такси, за незаконосъобразно извършени осигурителни разходи, по влезли в сила наказателни постановления и др. Изброяването не е изчерпателно, тъй като препраща към други нормативни актове – арг. от чл. 162, ал. 2, т. 2 ДОПК. Както се вижда, относително голямо брой от различни по вид и основание вземания попадат в понятието публични вземания. Въпросите, които следват са дали всичките видове вземания, посочени в чл. 162, ал. 2 ДОПК изискват засилената защита на чл. 216 ДОПК и какви допълнителни факти са необходими, за да се приложи относителната недействителност.

 

1.1. Установяване по ДОПК

На пръв поглед единственото допълнително изискване е публичните вземания да бъдат установени. Този извод насочва към Глава четиринадесета от ДОПК „Установяване на данъците и задължителните осигурителни вноски“. Законодателят е разграничил два вида установяване:

а) предварително установяване, което включва изчисляване на задължението за данък или осигурителна вноска от задълженото лице /данъчни декларации/ (чл. 105 ДОПК), включително със служебни корекции (чл. 106 ДОПК) и установяване от органа по приходите въз основа на данни от декларация (чл. 107 ДОПК);

б) окончателно установяване, въз основа на ревизионен акт, включително фикцията за установяване при изтекъл срок (чл. 108 и 109 ДОПК).

И двата вида ли установяване попадат в приложното поле на чл. 216 ДОПК? Отговорът, който се извежда от унифицираната напоследък съдебна практика е отрицателен. ВКС е формирал задължителна практика по чл. 290 ГПК,6 според която публичният изпълнител не може да основава иска си по чл. 216 ДОПК на вземане, установено по декларация от страна на длъжника. Публичното задължение трябва да бъде установено с влязъл в сила административен акт, респективно съдебно решение.7 Според съда, съгласно чл. 108 ДОПК данъчните задължения се установяват с ревизионен акт, респективно се считат за установени след изтичането на петгодишния срок за започване на ревизия по чл.109 ДОПК. Публичното вземане, на което ищецa основава отменителния си иск, следва да е установено в стабилен властнически акт или съдебно решение.8 Според съдилищата до момента на влизане в сила на административния акт или съдебното решение вземането е спорно, а съществуването му е от значение за основателността на иска.9 При наличие на висящо производство по обжалване на акта пред административен съд също не е налице установено публично задължение като предпоставка на иска по чл. 216 ДОПК.10 Без значение е, че по силата на чл. 157, ал. 1 ДОПК обжалването на ревизионния акт няма суспензивен ефект и изпълнението на акта не се спира.11 Tази практика не е подплътена с подробна аргументация, а се цитира аксиоматично от съдилищата. По същество тя е правилна само отчасти.

Противоположното виждане е твърде изолирано и изглежда като да е преодоляно в практиката.12 Така в решение от 2012 г. на Окръжен съд – Велико Търново може да се прочете, че изискването иска по чл. 216 ДОПК да се основава на влязъл в сила административен, респективно съдебен акт, установяващ фискално вземане, не само че противоречи на закона, но създава облекчен и практически неатакуем вариант за ощетяване на държавата. За да избегне атакуването на своите разпоредителни действия, данъчно задълженото лице всякога би изчислявало точно фискалните си задължения и така не би се наложило да се установява данъчното вземане с нарочен акт по чл. 108 и 109 ДОПК. Ако задължението не е установено с нарочен акт, държавата не би могла да прибегне успешно до исковете по чл. 216 ДОПК и плащането на вземането би зависило от добрата воля на задълженото лице. По-нататък, след като текстът на разпоредбата не уточнява дали става въпрос за предварително или окончателно установяване, то тълкуването следва да е в смисъл, че се има предвид и двата вида установяване по Глава четиринадесета от ДОПК.13

Поради посоченото родово сходство на разглеждания иск с actio Pauliana и търговските отменителни искове считам, че един сравнителен анализ на предпоставката за налично вземане и нейните характерстики по ЗЗД и ТЗ би бил от полза за целите на настоящия труд.

Един поглед върху фактическия състав на Павловия иск сочи, че наличното вземане, като предпоставка на иска, трябва да е действително и непогасено по давност, като изискуемостта и ликвидността му не са необходими.14

Какви вземания могат да се ползват със защитата, предоставена от чл. 646 и 647 ТЗ? В прозиводството по несъстоятелност са налице множество вземания на различни лица. Отменителните искове по ТЗ, като способ за попълване масата на несъстоятелността, имат за ефект относителна недействителност само по отношение на „кредиторите на несъстоятелността“. За да се дефинира понятието кредитори на несъстоятелността следва да се използват два критерия – материалноправен и процесуален.15 Материалният критерий се извежда от чл. 616, ал. 1 ТЗ, според който масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на всички кредитори на длъжника по търговски и нетърговски вземания. Процесуалният елемент включва формалната легитимация на кредитора в самото производство по несъстоятелност, за което са предвидени няколко възможни хипотези. Най-ранният момент, в който може да се счита, че формалния критерий е покрит е постановяването на съдебно определение за одобряване на списъка на приетите вземания по чл. 692 ТЗ – чл. 693 ТЗ.16 При неприето вземане кредиторът може да се присъедини като проведе успешно установителен иск по чл. 694 ТЗ. От направения кратък анализ е видно, че за да се ползва от относителната недействителност в производството по несъстоятелност, лицето следва да е кредитор по вземане, което е било по своеобразен начин формално санкционирано с включването му от синдика в списъка с приети вземания и последващото одобряване на списъка от синдика. Тоест, освен тяхното възникване на договорно или друго основание е нужен още един факт – неговото признаване или установяване, предмет на нарочна процедура.

Връщайки се към фискалните задължения е необходимо първо да се уточни кой е моментът на тяхното възникване. В по-старата финансовоправна литература са излагат две противоположни становища, според които данъчните задължения възникват или 1) ex lege с настъпването на фактическият състав, предвиден в данъчноправната норма, или 2) след тяхното изрично установяване с административен акт.17 Според проф. П. Стоянов административният акт на облагането създава за съответното задължено лице специално положение на дължащ конкретна сума по конкретен данък, което положение вече не е общо и безлично, а постоянно и фиксирано.18 Съвременната доктрина е категорична, че данъчните облагателни актове не пораждат данъчното задължение, тъй като то е вече породено по силата на закона. Тяхната функция е да го конкретизират по размер.19 Същото разрешение се подкрепя и от съдебната практика. В мотивите към т. 1 на ТР № 1/2009 г. на Общото събрание на наказателната колегия на ВКС, постановено по въпросите, свързани с елементите от състава на престъплението по чл. 255 НК, съдът определя, че “данъчните задължения са определени по основание, субект и размер в съответните данъчни закони, т. е. те винаги са определяеми (ликвидни) и с настъпване на датата на падежа им стават и изискуеми. А когато едно ликвидно и изискуемо данъчно задължение не бъде изпълнено доброволно, то може да бъде събрано по принудителен ред. Следователно, основната функция на ревизионния акт като правен инструмент е да послужи като изпълнителен титул”.20 Предназначението на ревизионния акт е да направи задължението на конкретния длъжник ликвидно и изискуемо, в случаите на констатирани несъответствия, липса на декларация, на документация и др.21

След уточняване на горните постановки може да се премине към същината на въпроса достатъчно ли е за целите на чл. 216 ДОПК да са налице възникнали ex lege публични задължения или е необходим издаден и влязъл сила акт, който ги конкретизира и прави ликвидни. Считам, че преобладаващото становище в съдебната практика е правилно с известни уточнения. Постановяването на решение, обявяващо дадена сделка за относително недействителна, резултира в правната сфера на длъжника, но също така влече сериозни последици и за третото лице-приобретател, доколкото придобитите от него права се смятат за недействителни по отношение на публичния взискател. В тази светлина, сигурността и стабилитетът на фактическия състав са от съществено значение. Самата възможност след произнасянето на гражданския съд да бъде внесена промяна в размера или основанието на публичното вземане, посредством неговото обжалване, внася несигурност, обуславяйки нетърпимостта на това разрешение. Така например, ако се установи, че длъжникът изобщо не дължи данък, а декларацията му е плод на грешка, силата на пресъдено нещо на решението по иска би била преодоляна единствено по пътя на извънредното производство за отмяна на влезли в сила решения. Ако дължимото се окаже чувствително по-ниско като размер, то съвсем възможно е наличното имущество на длъжника да би било напълно достатъчно за удовлетворяване на публичния изпълнител, правйки искът по чл. 216 ДОПК неоснователен. Поради тези причини по-справдливото тълкуване според мен е ищецът да черпи основателността на иска си от един стабилен изпълнителен титул, какъвто е влязъл в сила административен или съдебен акт.

Освен това, още една възможна причина законодателят да се отклонява от общото разрешение на чл. 135 ЗЗД, е процесуалната възможност вземането на кредитора, провеждащ Павлов иск, да бъде оспорено в рамките на същото производство. Не така стоят нещата при иска по чл. 216 ДОПК, който се разглежда по реда на ГПК, където гражданският съд има ограничена компетентност по отношение на административни актове – чл. 17, ал. 2 ГПК. Още повече, че публичните вземания се обжалват по реда на ДОПК пред административните съдилища.22 Противоречаща на правната сигурност би била възможността публичното вземане да бъде обжалвано в съдебно административно производство, докато тече процес по отменителен иск по чл. 216 ДОПК. Контрааргументът, който твърде вероятно би се зародил у противниците на тази теза е, че не съществува пречка делото по чл. 216 ДОПК да бъде спряно на основание чл. 229, т. 4 ГПК, докато е налице висящ процес по обжалване на административния акт, тъй като въпросът за наличието на публично задължение се явява обуславящ.23 Това безспорно е така, но датата на влизане в сила на административния или съдебен акт е релевантна не само за доказване на първата предпоставка на иска – установено публично задължение, но също така поставя началото на времевия интервал, в който извършените от длъжника сделки/действия са атакуеми – сключени след датата на установяване. Ето защо и всякога, когато е налице висящ административен процес или акт, който все още може да се обжалва периодът, в който могат да се извършат отчуждителни действия не ще може да се определи.

Тези изводи обаче налагат някои важни уточнения. Ако се приеме, че подозрителният период всякога започва след като вземанията бъдат установени с влязъл в сила акт /извън хипотезата на чл. 216, ал. 1, пр. 2 ДОПК/, това би отворило възможността за бланкетно обжалване от страна на недобросъвестни длъжници. Щом публичното задължение до момента на влизането в сила на акта не е окончателно установено, то и срокът по чл. 216, ал. 1 ДОПК, в рамките на който извършените отчуждения са атакуеми, не е започал да тече. Така, докато производството по обжалване е висящо длъжникът съвсем спокойно би могъл да отчужди имуществото си, а фактическият състав на исковете по чл. 216 ДОПК stricto sensu няма да е налице. Законодателят се е опитал да регулира това положение, измествайки началния момент на срока към датата на връчване на заповедта за започване на ревизия, но извън приложното поле пак остават адиминистративните актове, установяващи публични вземания, различни от тези за данъци и осигурителни вноски, които се установяват по реда на ДОПК. За тези ситуации единственият вариант е съдилищата да се водят от критериите за недобросъвестността и да уважават исковете на публичните изпълнители, дори и сделките да са били извършвани към момента на висящо производство по обжалване на акта, установяващ вземането, стига от изхода на този процес да е видно, че се касае за недобросъвестно поведение на длъжника, целящо осуетяване на принудителното изпълнение върху дадено негово имущество. Подобно разрешение, макар и да се отклонява от буквата на закона, ми се струва най-справедливо.

От друга страна, аргументът, че длъжникът всякога би изчислявал точно задължението си в данъчната декларация, избягвайки установяването му с нарочен акт не е в състояние да ме убеди в противната теза, доколкото няма пречка ревизия да бъде проведена дори при коректно подадена декларация. От систематическото тълкуване на нормите относно данъчно-осигурителния контрол е видно, че органите по приходите започват ревизията, когато преценят. Достатъчно показателен е фактът, че акта за възлагане на ревизията, който дава нейното начало е необжалваем, отделно от ревизионния акт. Още повече, че чл. 216 ДОПК е способ, който има трайни и значителни последици върху множество правни връзки и мисля, че предпоставките му следва да се тълкуват стеснително. Тази теза би действала и като един своеобразен стимул на приходната администрация да бъде още по-бдителна и инициативна. Допълнителен аргумент може да се черпи от факта, че дори след като се е преклудирала възможността за възлагане на ревизия, задълженията се считат по силата на закона за окончателно установени. Този ефект ще бъде анализиран в последващите раздели от изложението.

В обобщение, мисля че поради изложените аргументи под установени публични задължения чл. 216 ДОП визира именно окончателното установяване по смисъла на чл. 109 ДОПК.

 

1.2. Установяване по специални закони

От заглавието на Глава четиринадесета ДОПК обаче се разбира, че тя се отнася до установяване на данъци и задължителни осигурнителни вноски, като следователно има по-тясно приложно поле спрямо изредените в чл. 162 ДОПК публични вземания. Извън Глава четиринадесета ДОПК борави с понятието „установяване“ на още едно място, в раздела за събиране на публичните вземания, където според чл. 166 ДОПК установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон, а ако в съответния закон не е предвиден ред за установяване на публичното вземане, то се установява по основание и размер с акт за публично вземане, който се издава по реда на АПК. Ако в съответния закон не е определен органът за издаване на акта за публично общинско вземане, той се определя от кмета на общината – чл. 166, ал. 2 ДОПК.

От систематическото тълкуване на разпоредбите на чл. 109, чл. 162, чл. 166 и чл. 216 ДОПК следва изводът, че Глава четиринадесета регулира единствено установяването на данъци и задължителни осигурителни вноски, докато установяването на останалите видове публични задължения е уредено или в специални закони, или ако не, става по общия ред на АПК за издаване на административни актове. Изискването задължението да е установено с влязъл в сила акт е валидно спрямо всички публични вземания.

 

2. Попада ли фикцията за установяване от чл. 108, aл. 2 ДОПК в приложното поле на иска?

Според чл. 108, ал. 2 ДОПК, когато не е издаден ревизионен акт и петгодишният срок за започване на ревизия е изтекъл, предварително установените задължения по декларации се считат за окончателно установени. Смисълът на тази разпоредба е да създаде сигурност и конкретизираност в публичните вземания, когато възможността за тяхното окончателно установяне се е преклудирала.24 Както се посочва, с изтичане на срока по чл. 109 ДОПК се преклудира правото на данъчната администрация да образува и развие валидно ревизионно производство против данъчния субект.25 Същественият въпрос с оглед на настоящото изследване е попада ли фикцията за окончателно установяване, визирана в чл. 108, ал. 2 ДОПК в приложното поле на иска по чл. 216 ДОПК.

Съдилищата не дават директен отговор на този въпрос. В решенията обикновено се излага, че данъчните задължения се установяват с ревизионен акт, респективно се считат за установени при условията на чл.108, ал. 2 ДОПК. След това се уточнява, че публичното вземане, по което ищецът по специалния отменителен иск се явява кредитор, следва да е установено с влязъл в сила акт.26 Това като че ли води към отрицателен отговор на въпроса. Считам, че доколкото изискването за влязъл сила акт в контекста на отменителен иск по ДОПК е продиктувана от необходимостта за стабилитет, сигурност и конкретизираност на вземането, то целта на нормата на чл. 108, ал. 2 ДОПК задоволява тези критерии. Защото законодателят е предписал, че именно когато възможността за окончателно установяване е преклудирана, по силата на закона данните от декларацията ще се считат за установени. Възможните мотиви при застъпване на противоположната теза биха могли да се базират на това, че по този начин държавата ще се облагодетелства от собственото си бездействие. Считам, че тази опасност е относително малка, тъй като срокът по чл. 109 ДОПК, в рамките на който може да се започне ревизионно производство, е достатъчно дълъг и почти всяка мислима хипотеза на установяване по смисъла на 108, ал. 2 ДОПК би се покрила с изтичането на петгодишната погасителна давност по чл. 171 ДОПК.

 

3. Начален момент по чл. 216, ал. 1, пр. 2 ДОПК.

В тази хипотеза атакуеми са отчуждителни действия, извършени след връчване на заповедта за възлагане на ревизията, ако в резултат на същата са установени публични задължения. Практическият замисъл на разпоредбата е изместването назад във времето на подозрителния период, в който длъжникът, узнал вече възможността за принудително изпълнение на публичните си задължение, предприема линия на поведение, която води до намаляване на имуществото му. Изместването на началния момент е под условие, че ревизионното производство приключи с акт, установяващ наличието на задължение. Специфичният факт на доказване при тези условия е връчването на заповедта. Приложение намират разпоредбите на чл. 29-33 ДОПК.

 

Б) Субективен елемент. Съпоставка с чл. 135 ЗЗД и търговските отменителни искове

Actio Pauliana в класическия си вариант санкционира недобросъвестността и съдържа като предпоставка знание за увреждане у приобретателя, освен в случай на безвъзмездно придобиване. При безвъзмездните сделки се отчита, че интересът на третото лице може да бъде жертван за сметка на този на кредитора, тъй като първият е придобил само права, без да е жертвал собствено имущество от патримониума си.

В процеса на развитие на производството по несъстоятелността обективното право започва да отчита все повече нуждата от защита на интересите на кредиторите. Това обуславя плавния преход в уредбата на отменителните искове по ТЗ, които от почти пълен идентитет с Павловия иск в субективните елементи от фактическия състав преминават към относителна обективизация.27 В настоящата си редакция ТЗ съдържа предпоставката недобросъвестност у третото лице единствено във връзка с прихващането при открито производство по несъстоятелност – чл. 645, ал. 3 ТЗ. В тази хипотеза прихващането може да бъде обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, ако към момента на придобиване на активното вземане кредиторът е знаел за неплатежоспособността.

ТЗ предвижда знание за увреждане на кредиторите като допълнителен елемент, със специфични правни последици в други случаи. Чл. 646, ал. 3 ТЗ примерно, удължава подозрителния период по предходните алинеи при недобросъвестност, a чл. 646, ал. 4 ТЗ урежда презумпцията за знание. Всичките хипотези на свързаност също имат връзка с факти от субективния свят на лицата. Атакуемостта на сделките между свързани лица е базирана на презумпцията, че контрахентите целят своеобразното „прикриване“ на имущество, посредством трансформация или отчуждаване на имуществените права на длъжника с цел да осуетят удовлетворяването на кредиторите.

Освен хипотезата си за свързаност, тексът на чл. 216 ДОПК остава мълчалив относно знанието или добросъвестността на приобретателя по атакуеми сделки. Това мълчание дава повод на ВКС да счете, че за основателността на иска е безразлично дали третото лице е имало знание, че длъжникът има публични задължения и уврежда държавата, съответно общината. В Решение № 69/22.06.2012 г. I Т.О. на ВКС е посочено, че „с оглед защитата на обществените интереси по събиране на публични задължения, специалният закон не е възпроизвел общата норма за изискване на знание за увреждането и у приобретателя по сделката. След като такова ограничение липсва в нормата на чл.216, ал.1,т.4 ДОПК, не може да се приложи общата норма на чл.135,ал.1,изр.второ ЗЗД“. Макар и да са сходни, разпоредбите на чл.135 ЗЗД и на чл.216 ДОПК не са идентични по съдържание.28

Според мен проблемът за знанието телеологически се свежда до това чий интерес заслужава защита в по-голяма степен – този на фиска и събирането на публичните задължения, които осигуряват функционирането на държавата, или този на добросъвестното трето лице, което няма как да предполага, че контрахентът му има окончателно установени задължения и влизането в договорни отношения с него крие риск. Установените публични задължения не се вписват в публичен регистър, а се връчват с индивидуални административни актове на техните адресати. Информацията за тях не е публична. Възможността всяко имуществено прехвърляне да бъде атакувано защото прехвърлителят дължи на държавата/общината всъщност крие сериозна опасност за приобрателите, които няма как да знаят тези факти. Тази постановка внася една несигурност в гражданския оборот, застрашавайки сериозно фундамента му, а именно свободата на догововаряне от чл. 9 ЗЗД.

Основателността на тези твърдения може да се потърси в отделните категории сделки, които са атакуеми според чл. 216 ДОПК.29 Така, част от исковете, уредени в разпоредбата се отнасят до безвъзмездни сделки или т. нар. сделки с нееквивалентна икономика30 – чл. 216, ал. 1, т. 1, 2 ДОПК. При тези сделки дилемата изглежда лесно решима, тъй като третото лице е получило повече, отколкото е дало, ако въобще е дало нещо. Затова интересът му би могъл да бъде жертван, за сметка на този на държавата. Същото се отнася и за чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК, защото свързаността е факт, който влече необорима презумпция за сделка, целяща укриване на имущество. А animus nocendi несъмнено поглъща знанието. Във всеки от гореописаните случаи обективните и субективните видови характеристики на сделката дерогират общото изискване за недобросъвестност у приобретателя.31

По сходен начин се решава проблемът и при чл. 216, ал. 1, т. 3 ДОПК, визираща непарични вноски на имуществени права на длъжника. Апортирането на имущество в този случай води до отделянето му от патримониума на длъжника и приобщаването му към сферата на един новосъздаден или съществуващ вече субект, като в замяна първият получава дял или акции в юридическото лице. При условията на установени задължения зад тази операция е лесно да се прозре желанието на длъжника да осуети насочването на принудителното изпълнение върху непаричното имущество, прехвърляйки го в едно дружество, в което самият той притежава дял или акции. Разбира се, това предположение не следва да се абсолютизира във всички случаи, а при прилагането на разпоредбата е необходимо да се търси крехкият баланс между интересите на държавата, тези на дружеството, на неговите учредителите и на контрахентите му.

Чл. 216, ал. 1, т. 5 ДОПК пък не се основава на нарушена икономика, а върху преферентен ефект по отношение на кредитора, чието задължение се погасява чрез datio in solutum. Tази хипотеза ще се разгледа в детайли в последващо изследване.

Не така стои въпросът при хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, която прави атакуеми сделки или действия, сключени с намерение да се увредят публичните взискатели. Цитираните по-горе съдебни решения смятат, че и в този случай намерението за увреждане следва да е налице единствено у длъжника.32 Аргументите на съдилищата са, че разпоредбата била специална, не възпроизвеждала текста на чл. 135 ЗЗД, както и че това разрешение е именно правилното с оглед защитата на обществените интереси по събиране на публични задължения. Смятам, че тази практика е погрешна поради следните аргументи.

При всички останали сделки, изброени в чл. 216, ал. 1, т. 1-6 ДОПК, е налице някаква обективна индиция за увреждане или липса на достен за защита интерес. Така е както при безвъзмездните сделки и тези с нееквивалентост в престациите, при които третото лице получава повече отколкото дава, така и при хипотезите за свързаност, при които имущественото разместване, е твърде вероятно да цели увреждане на държавата. При последните са налице признаци за това, които законодателят въздига в необорима презумпция.

Не е такова е положението обаче при чл. 216, ал. 1, т. 4, където законът базира правната нетърпимост на извършената сделка върху единствен признак, при това от субективен характер – намерението за увреждане. В този случай липсва безвъзмездност, нееквивалентност или някаква друга обективна индиция. Затова този иск за недействителност се явява условно казано субсидиарен на останалите. И доколкото при другите ситуации е налице ясно разграничим критерий защо интересът на третото лице следва да бъде жертван /безвъзмездност, нееквивалентност, свързаност/, тук подобен критерий липсва. Не мисля, че единственият аргумент в полза на това една огромна категория сделки да бъде направена уязвима спрямо държавата или общината следва да бъде защитата на публичния интерес. Формалистичният довод, че текста не възпроизвеждал разпоредбата на чл. 135 ЗЗД, ми се струва още по-съмнителен. Вярно е, че разпоредбите, позволяващи намеса в чужда правна сфера следва да се тълкуват stricto sensu,33 но това е само по отношение на носителя на правото, а в случая не е така – отнася се до третото лице, чиято защита по принцип е бетонирана от правилото Res inter alios acta, aliis nec nocet nec prodestчл. 21 ЗЗД. Затова мисля, че единственият възможен критерий, въз основа на който интересът на приобретателя да бъде пренебрегнат за сметка на този на държавата, е знанието, че длъжникът действа с намерение да увреди публичния взискател, респективно, че последният има установени публични задължения, а сделката е с такъв характер, че да възпрепятства удовлетворяването им.34 Наистина, фактите от субективен характер са трудно доказуеми, а доказателствената тежест на ищеца по чл. 216 ДОПК да докаже намерението за увреждане при условията на главно и пълно доказване е достатъчно висок праг за успешно провеждане на иска. Вярно е, на следващо място, че в практиката подобни сделки с наглед несвързани лица могат да послужат за увреждане на кредиторите и внасянето на още една солидна пречка, като изискването за знание у третото лице би затруднило още повече органите по приходите, но въпреки това мисля, че това са обстоятелства, които не оправдават жертването на интересите на трети добросъвестни лица, които няма как да знаят и да предполагат, че отчуждителят има публични задължения и цели да избегне погасяването им. Системата на отменителните искове в производството по несъстоятелност, с изключение на чл. 645, ал. 3 ТЗ, също е изградена изцяло върху обективния модел, като не оставя почти никакви гаранции за защита на третите лица, но това положение с основание се критикува в литературата, където се посочва, че такава система е непозната на съвременните законодателства и се отклонява съществено от международните стандарти.35

 

В) Общо изискване за увреждане на кредитора

Макар че, подобно на отменителните искове в ТЗ /и в контраст с Павловия иск/, законодателят е създал една разгърната система от сделки, при които увреждането се предполага /безвъзмездност, нееквивалентност/, тези презумпции според мен са оборими и не дерогират общото изискване за увреждане на кредитора. Според философията на actio Pauliana увреждане на кредитора (eventus damni) означава намаляване на възможността за удовлетворяване.36 Вредят на кредиторите всички действия на длъжника, който водят до обективно намаляване на имуществото, което служи за удовлетворяване, неговото последващо обременяване и др.37 Между отчуждителните сделки и увреждането на кредитора следва да има причинна връзка.38 Но, ако въпреки неговото намаляване или обременяване, имуществото на длъжника, по смисъла на чл. 133 ЗЗД, е достатъчно за удовлетворяване на кредиторите, последните нямат нито основание, нито интерес да искат обявяване на относителната недействителност. Няма причина положението да не е същото и по отношение на длъжниците по публични задължения. Независимо, че една сделка може да попадне в хипотезата на нееквивалентност по чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК, ако прехвърлителят разполага с достатъчно друго имущество, върху което да се насочи принудителното изпълнение напълно нелогично и несправедливо ми се струва публичният взискател да бъде снабден с правото да се намесва в чужди правоотношения, при положение че има по-безболезнен начин за защита на интересите на фиска. Разбира се, развитите постановки във връзка с Павловия иск са важими и тук. Така, при трансформация на недвижимо имущество в пари е налице увреждане, тъй като последните биха могли да бъдат укрити или отчуждени значително по-лесно.39

Не такова е виждането на българските съдилища. Те приемат, че с въвеждането на критерии за различни видове сделки в чл. 216, ал. 1, т. 1 6 ДОПК законодателят е създал необорима презумпция, че при наличие на конкретните сделки, както и установени публични задължения, длъжниците целят осуетяване на удовлетворяването на държавата. Поради тези обстоятелства, както е казано в Решение № 54/ 4.4.2013 г. по гр. д. № 80/2013 г. на Апелативен съд – Варнадруги обективни елементи – като вреда и знание за увреждането, не се включват във фактическия състав на правото по чл. 216, ал. 1 от ДОПК (арг. от чл. 216, ал. 3 от ДОПК)“.40 На следващо място, според съдебната практика, a contrario от разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК може да се направи извода, че след като само в случая на сделки между свързани лица законовият текст говори за вреда на публичните взискатели, то за другите хипотези подобно изискване няма.41

Според мен подобно тълкуване е твърде буквално и формалистично. Не мисля, че здравата логика и търсенето на справедлив баланс между обществения и частноправния интерес преклудират възможността ответниците да проведат доказване, което да обори презумпцията за увреждане и да докажат наличието на друго секвестируемо имуществто, достатъчно, за да покрие удовлетворяването на публичното вземане. Това виждане не се отслабва, а се потвърждава от разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК. Характерът на хипотезата /сделки между свързани лица/ е такъв, че налага изрично да се спомене, че сделката е необходимо да уврежда кредитора, защото при останалите случаи законът е възвел факти от обективна страна, които индикират увреждане. Подобна индиция обаче е възможно да бъде оборена.

Кога дадено действие или сделка вреди на кредитора е въпрос, който винаги се разрешава ad hoc.

 

III. СЪЩНОСТ НА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА. ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ. СРОК

 

Поради взаимосвързания им характер тези въпроси ще бъдат разгледани в един раздел. Съгласно текста на изследваната разпоредба „недействителни по отношение на държавата, съответно общини са…“ – чл. 216 ал. 1 ДОПК. В чл. 216, ал. 2 ДОПК се уточнява, че недействителността се обявява от съда по иск на съответния публичен взискател или на публичния изпълнител. Езиковата формулировка на двете алинеи си противоречи и не е достатъчно ясна. Първата създава впечатлението, че недействителността настъпва по право, а втората постулира, че тя се обявява по иск на съответния орган. Не се уточнява какъв е обаче искът, а това е от съществено значение, доколкото последиците са съвсем различни. Аналогичната разпоредба от ТЗ примерно – чл. 647 гласи „Могат да бъдат обявени за недействителни..“. Поради неясното изразяване на законодателя се налага да се направи анализ на ситуацията, за да се изясни волята му.

Съдебната практика е единна в мнението си, че недействителността не настъпва по право, а се релевира по исков ред.42 Искът е конститутивен.43 За съжаление аргументи в подкрепа на това становище не са изложени. Въпросът няма само своята теоретична страна, а е от съществено значение за практическите последици от приложението на нормата, като отговор трябва да се търси в светлината на телеологическото тълкуване. Поради тези причини в следващите точки последователно са изложени аргументите „за“ и „против“ двете възможни тълкувания на текста и какви биха били правните последици при всяко едно от тях. След това ще се направи обоснове кое от тях следва да бъде предпочетено.

 

А) Относителна нищожност

От правно-догматично гледище това тълкуване на разпоредбата може да се изведе от императивната формулировка на чл. 216, ал. 1 ДОПК, според което сделките, попадащи в приложното й поле са недействителни. Езиковото тълкуване несъмнено води до резултата, че законодателят е искал да уреди нищожност на сделките спрямо държавата и/или общините, настъпваща ipso iure. Този извод не се разколебава и от систематическото тълкуване на чл. 216, ал. 1 и 2 ДОПК, защото не е уточнено какъв е характерът на иска, с който се обявява недействителността. Едно разрешение, че вече настъпилата недействителност се релевира с установителен иск, изобщо не би излязло от буквата на закона. При сравнение с действащата по времето на приемане на ДОПК търговскоправна уредба в чл. 646, ал. 2 ТЗ /преди редакцията от бр. 20 на Държавен вестник от 2013 г./ ще се види, че същите категории сделки /безвъзмездни, нееквивалентни и сделки между свързани лица/ са уредени като относително нищожни спрямо масата на несъстоятелността. Не би изглеждало логично законодателят да е целял интересите на частноправни субекти, каквито са кредиторите на несъстоятелността да са по-добре охранени от правото от тези на държавата, кредитор по публични задължения.

Това са аргументите в полза на това тълкуване. Какви биха били правните последици при това тълкуване? Ако се приеме, че недействителността настъпва ipso iure то при възникването на всички елементи от фактическия състав, а именно установено публично вземане и извършването на някоя от видовете сделки, изчерпателно изброени в чл. 216, ал. 1, т. 1–6 ДОПК, последната автоматично няма да породи действие спрямо държавата/общината. Искът на публичния взискател ще има установителен характер и само ще затвърди вече съществуващото правно положение. Тъй като за разлика от чл. 649 ТЗ, в ДОПК не е предвиден срок за предявяване, установителният иск би бил безсрочен.

 

Б). Относителна унищожаемост, релевирана с конститутивен иск

От формалноправно гледище това тълкуване може да бъде основано на чл. 216, ал. 2 ДОПК. Решения, с които се обявява недействителност, имат конститутивен характер. Наред с това, като контрааргумент на сравнението с отменения текст на чл. 646, ал. 2 ТЗ може да се посочи, че в действащата към настоящия момент уредба в ТЗ, същите категории сделки се обявяват за недействителни по исков ред, което означава, че законодателят е направил преоценка и е коригирал волята си. Най-важният аргумент обаче има телеологическа същност. Както се изложи, ДОПК никъде не предвижда срок за упражняване на правото по чл. 216 ДОПК, а ако се приеме, че искът за обявяване е установителен това означава, че правото би било безсрочно и публичният изпълнител или взискател може да релевира недействителността по всяко време, независимо дали вземането му е погасено или не. Какво би било разрешението, ако исковете са конститутивни?

Според утвърдената практика на ВС, потестативните права се погасяват по давност, а където не е посочен срок това е общата петгодишна давност.44 Това обаче не е така, тъй като потестативните права като конструкция и замисъл са негодни да се погасят по давност. При тях са приложими преклузивни срокове.45 Там където законодателят не е уредил изрично срок ще трябва да обвържем потестативното право с главното вземане. При неговото погасяване по давност и потестативното право ще се прекрати, защото то е производно и по същността си защитава вземането. То се явява алтернативен и по-ефикасен начин за законосъобразно развитие на правоотношението от принудителното изпълнение, доколкото се осъществява едностранно и действието му е автоматично.46 Така, в конкретния случай, след като изтече погасителната давност по чл. 171 ДОПК досежно установеното публично вземане, правото на публичния взискател или изпълнител да предяви някой от отменителните искове по ДОПК ще се прекрати.

Това ми се струва по-справедливото решение. Вярно е, че финансовите интереси на държавата са от съществено значение за икономическата стабилност изобщо, но не мисля, че е редно да предоставим пряка възможност да се интервенира в гражданския и търговския оборот за неограничен период от време. След като публичното задължение е погасено и не може да се изпълни принудително, мисля, че е неоправдано отменителните искове да съществуват като налична възможност.

 

IV. ПРОЦЕСУАЛНОПРАВНИ ПРОБЛЕМИ

В тази част ще се разгледат някои процесуални въпроси, свързани с упражняването на правото на държавата да иска обявяване на относителна недействителност.

 

А). Процесуални предпоставки

Процесуалните предпоставки са конкретните условия, които трябва да са налице, за да се признае правото на иск.47 Вече се достигна до извода, че чл. 216 ДОПК урежда потестативно право, което се упражнява чрез конститутивен иск. Ето защо доказването на правен интерес на ищеца в случая не е необходима предпоставка.48 По силата на чл. 216, ал. 2 ДОПК искът се разглежда по реда на ГПК, така че въпросите относно подведомствеността и подсъдността нямат специфични импликации. В случая научен и практически интерес поражда главно проблемът с надлежните страни.

 

1. Активна легитимация

Съгласно чл. 216, ал. 2 ДОПК „недействителността се обявява по иск на съответния публичен взискател или на публичния изпълнител. ДОПК си служи многократно с понятието „публичен взискател“, без обаче да го дефинира. В процесуалното право /изпълнителните процеси/ в общия случай взискател е страната, която е активната страна по материалното правоотношение. Така, в гражданския изпълнителен процес взискател е лицето, което е посочено като кредитор в изпълнителния лист.49 В изпълнителния процес по Административнопроцесуалния кодекс („АПК“) взискател е административният орган, който е издал или е трябвало да издаде административния акт, и всеки гражданин, организация или орган, посочени в изпълнителното основание, или техните правоприемници – чл. 274, ал. 1 АПК. Следвайки тази обща конструкция в данъчния процес публичен взискател би трябвало да бъде органът по приходите – чл. 9 вр. чл. 12, ал. 1 ДОПК. От структурна гледна точка, изчерпателно посочване на административните органи, които са органи по приходите, е направено в чл. 7 от Закона за Националната агенция по приходите („ЗНАП“). Изводът, който може да се направи е, че всеки от органите, посочени в чл. 7, ал. 1 ЗНАП е процесуално легитимиран да упражни правото по чл. 216 ал. 1 ДОПК. Използваното прилагателно „съответния“ обаче препраща към общото изискване относно компетентния орган по ДОПК, а той съгласно чл. 7 ДОПК е органа по приходите, съответно публичен изпълнител от компетентната териториална дирекция. Коя е компетентната териториална дирекция се определя по реда на чл. 8 ДОПК. Следователно, активната легитимация по отношение на иска по чл. 216 ДОПК принадлежи на органа по приходите, съответно публичния изпълнител от съответната компетентна териториална дирекция на НАП.

 

2. Пасивна легитимация. Проблеми при необходимото и задължителното другарство

Искът се подава срещу длъжника по публичното вземане, който е едновременно с това и страна по атакуваната сделка. Макар да не е изрично споменато, лицето, с което длъжникът е договарял, се явява другар в процеса и исковата молба трябва да е насочена към него. Сходна е ситуацията и при Павловия иск и търговските отменителни искове, където длъжникът и третото лице са задължителни другари.50 Необходимото другарство в процеса е налице, когато по своя предмет делата са тъждествени, т.е. отнасят се до едно и също правоотношение, в което всички другари са участници и имат едно и също правно положение.51 Еднаквото правно положение налага делото да бъде водено срещу общността от другари, за да може силата на пресъдено нещо да се разпростре върху тях. При задължителното, като вид необходимо другарство, неразделността на делата е толкова силна, че общото предявяването на иска е издигнато в условие за допустимост, т.е. процесуална предпоставка.52 Според съдилищата, при иска по чл. 216 ДОПК длъжникът и третото лице са задължителни другари, макар и законовата разпоредба да не го постановява изрично.53 Доколкото атакуваната с отменителния иск сделка има за страни длъжника и третото лице – негов контрахент, има резон в разрешението иска да бъде недопустим, ако като ответници не са конституирани и двете страни. В тази светлина интерес представлява въпроса какви са правните последици, ако един от задължителните другари спре да съществува. След като другарството в случая е процесуално условие за допустимост, то при невъзможност да се конституира една от страните като задължителен другар искът ще бъде недопустим. Същото се подчертава от Окръжен съд – Сливен в Решение № 330/10.10.2012 г. по гр. д. № 308/2012 г. – „Настъпилата смърт слага край на процесуалната правоспособност на физическите лица. В случай че тя предхожда сезирането на съда, е налице липса на субект на процесуалното правоотношение, което по тази причина не може да възникне валидно. Липсата на процесуално правоотношение, обуславя нередовност на сезирането и поради невъзможността страната да придобие процесуална правоспособност, тя не може да бъде отстранена, което има за правна последица десезиране на съда чрез прекратяване на образуваното производство, респ. обезсилване на издадени съдебни актове. Нередовността на сезирането има за правна последица и невъзможността да бъдат предприети процесуални действия, в това число не може да бъде разрешен повдигнатия правен спор, тъй като постановения акт не може да обвърже несъществуващата страна и съответно да породи търсените правни последици. Имуществените задължения на ответника са преминали към неговите наследници по закон и към тях ищецът следва да насочи претенциите си, чрез предявяване на нов иск срещу страни, които разполагат с процесуална правоспособност.“ Докато при физическите лица процес все пак би могло да бъде проведен, поради универсалното правоприемство, не е такава ситуацията при юридическите лица, които със заличаването си престават да съществуват без правоприемство. При систематическия анализ на материалните и процесуалните аспекти на иска по чл. 216 ДОПК би могло да се съзре, че е напълно възможно, при забавяне на административното производство по обжалване на акта, който установява публичните задължения, едно от договарящите лица да бъде заличено след провеждане на ликвидация или производство по несъстоятелност с ясната цел да се избегне релевирането на относителната недействителност и да се „спаси“ собствеността върху прехвърлените вещи. Така, искът по чл. 216 ДОПК би бил недопустим. В тази връзка, може да се помисли за основателността на контрааргумента, който беше посочен във връзка с установяването на публичните задължения и висящите административни производства в [II.A.1.1.]. Дори и да бъде спряно делото на основание чл. 229, т. 4 ГПК, при смърт или заличаване на ЮЛ производството би могло да се продължи единствено, ако изчезналата страна има правоприемник – чл. 227 ГПК. Ако няма такъв, делото ще бъде прекратено – чл. 230, ал. 3 ГПК. Това положение едва ли е най-справедливото спрямо държавния интерес, но единствената възможност да се предотврати такава ситуация в случая е да се разчита на навременното правосъдие, което се предлага от административните съдилища.

 

Б) Принудителното изпълнение по ДОПК и производството по несъстоятелност. Конкуренция на исковете

Как се решава конкуренцията между изпълнителните процеси и производството по несъстоятелност? Според чл. 638, ал. 1 ТЗ с откриване на производството по несъстоятелност се спират изпълнителните производства срещу имуществото, включено в масата на несъстоятелността, с изключение на имуществата по чл. 193 ДОПК. Цитираната норма от ДОПК постановява, че имущество, върху което преди откриването на производство по несъстоятелност вече са наложени обезпечителни мерки, или срещу което е започнало принудително изпълнение за събиране на публични вземания, се реализира от публичния изпълнител при условията и по реда на ДОПК чл 193, ал. 1 ДОПК. A contrario, ако не са наложени обезпечителни мерки или не е започнало принудително изпълнение, конкуренцията се решава в полза на производството по несъстоятелност, където държавата трябва да си предяви вземането. Тази постановка дава отражение и върху възможността за упражняване на правото по чл. 216 ДОПК. Доколкото при наложена обезпечителна мярка искът изобщо не съществува, туй като не е налице отчуждаване, респективно увреждане54, единствената хипотеза, при която отменителният иск по ДОПК ще може да се проведе дори при открито производство по несъстоятелност, е преди това да са предприети принудителни действия по ДОПК. Такова е виждането и на съдилищата – „Липсва възможност публичният изпълнител да започне събиране на задълженията си от този длъжник извън производството по несъстоятелност, по аргумент от чл. 193, ал.1 ДОПК вр. чл. 637 ТЗ. Това може да направи съдът по несъстоятелността в специалното производство, към което следва да се приеме, че препраща чл.163, ал. 3 ДОПК. По отоношение на атакуваната сделка в настоящото производство в специалното производството по несъстоятелността правата на кредиторите ще се реализират с иска, предявен от синдика по чл. 647 ТЗ.“55 Следователно, ако не попадне в приложното поле на чл. 193 ДОПК, сделката, която уврежда фиска, ще трябва да се атакува от синдика по реда на ТЗ и при наличие на предпоставките и основанията на търговските отменителни искове.

 

V. РЕКАПИТУЛАЦИЯ

 

Настоящият труд си постави за цел задълбочено изследване на всички проблеми, свързани с отменителния иск по чл. 216 ДОПК, материя, която досега не е изследване в доктрината. Достигнатите изводи могат да бъдат обобщени както следва.

  • По смисъла на чл. 216, ал. 1 ДОПК установени публични задължения означава, вземания на държавата, които се установяват окончателно с влязъл в сила административен акт или съдебно решение. Сделките, сключени след датата на установяването и попадащи в приложното поле на чл. 216, ал. 1, т. 1 – 6 ДОПК могат да бъдат атакувани. Извън хипотезата на чл. 216, ал. 1, пр. 2 ДОПК, когато заповедта за започване на ревизията е връчена, справедливостта изисква корективно тълкуване на текста, в смисъл, че отчужденията, направени от длъжника в периода между връчването на административния акт и окончателното потвърждаване и влизане в сила също следва да са атакуеми, при условията на доказана недобросъвестност. За да се избегне объркването и тълкувателните пропуски, тези изисквания и постановки следва да бъдат кодифицирани с последващо изменение на разпоредбата;

  • Противно на установената съдебна практика, общите изисквания за увреждане на кредитора и недобросъвестност, схаваната като знание за увреждането у третото лице са валидни и при системата от искове по чл. 216 ДОПК. De lege ferenda това би следвало да се уточни по законодателен път. Тенденцията за преход към пълна обективизация на специалните отменителни искове обаче правят подобна законодателна намеса малко вероятна;

  • Исковете, уредени в чл. 216 ДОПК са конститутивни, а относителната недействителност настъпва по силата на съдебното решение. Срокът, в който публичният взискател, респективно публичният изпълнител може да упражни иска е обвързан с погасителната давност по основното вземане /чл. 171 ДОПК/ и има преклузивен характер;

  • От процесуалноправна гледна точка възникват известни проблеми, свързани с пасивната легитимация, задължителното другарство и обжалването на ревизионните актове. Тези проблеми също следва да бъдат разрешени по законодателен път;

 

  • При открито производство по несъстоятелност единственият вариант публичните органи да се възползват от предвидената възможност за атакуване на увреждащи действия на длъжника е наличието на предприети принудителни действия по реда на ДОПК, които предхождат датата на откриване на производството по несъстоятелност

Бележки под линия:

1 Статията е публикувана в дайджест „Търговско и облигационно право“ бр. 2/2015 г. като приложение и представлява първата част от самостоятелно изследване, посветено на чл. 216 от ДОПК. Тя разглежда общите елементи за фактическите състави на исковете, уредени в разпоредбата. Последващата част, която завършва логически изследването, се занимава със системата на отделните искове по чл. 216 ДОПК, както и техните видови особености. Тя ще бъде представена на читателите в идните месеци.

2 Определение № 456/21.03.2012 г. на АС-Пловдив; Съдебните актове, използвани в тази статия са цитирани по правната система „Лакорда Web”.

3 Апостолов, И. Облигационно право. Част първа – Общо учение за облигацията, БАН 1990 г., с.481-500; Кожухаров, А., Облигацинно право. Общо учение за облигационното отношение, нова ред. Попов, П., УИ „Св. Климент Охридски“ 2002 г., с. 564-577; Калайджиев, А., Облигационно право. Обща част, 5-то издание, Сиби 2010, с. 582-592; Сталев, Ж., Преглед на практиката на ВС по Отменителния иск – Правна мисъл 1/1969 г.; Марчева, Д., Павловият иск – исторически и сравнителноправен анализ – Съдийски вестник 2/2012 г., с. 70-84.

4 Според това кое становище относно характера на недействителността, уредена в чл. 216 ДОПК ще се застъпи, би се променил и изводът относно правните му последици. Ако се приеме, че относителната недействителност настъпва по силата на съдебното решение, то разглежданият фактически състав поражда единствено правото на иск, а недействителността би настъпила след успешното провеждане на иска от страна на публичния изпълнител. Другата тълкувателна възможност е чл. 216 ДОПК да урежда относителна нищожност, настъпваща ipso iure, а съдебният процес има за цел само нейното прогласяване. В този случай искът би бил установителен. За по-детайлен анализ на този въпрос вж. Част [III].

5 Решение № 228/20.12.2010 г. II. Т.О. ВКС; Решение № 436/ 22.12. 2011 г. III Г.О. ВКС.

6 Относно съдържанието на понятието „задължителна практика по чл. 290 ГПК“ вж. Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Р., Българско гражданско процесуално право, 9 издание, Сиела 2012, с. 661.

7 Решение № 166/30.12.2009г. II Т.О. на ВКС; Решение № 436/ 22.12. 2011 г. III Г.О. ВКС; Определение № 376/16.05.2014 г. I Т.О. на ВКС; Oпределение № 411 от 25.06.2010 г. I Т.О. на ВКС.

8 Решение № 436/ 22.12. 2011 г. III Г.О. ВКС.

9 Определение № 456/21.3.2012 г. на Апелативен съд – Пловдив.

10 Решение № 50/29.3.2013 г. Окръжен съд – Шумен.

11 Определение № 456/21.3.2012 г. на Апелативен съд – Пловдив.

12 От съдебната практика, до която имах достъп посредством „Лакорда Webи другите правни софтуеъри, успях да намеря само едно решение, което е цитирано по-долу.

13 Решение № 185/26.10.2012 г. на Окръжен съд – Велико Търново.

14 Калайджиев, А., цит. съч., с. 585; Апостолов, И., цит. съч., с. 488. Вж. Решение № 1562/20.05.1982 г. I Г. О. на ВС – „Законът не съдържа условие вземането да е установено по своя размер и да е вече изискуемо.“

15 Вж. вместо всички Стефанов, Ст., Преферентните искове за попълване масата на несъстоятелността, Сиби 2011 г., с. 173.

16 Стефанов, Ст., цит. съч; Вж. Определение 658/28.10.2013 г. на Окръжен съд – Добрич.

17 Стоянов, П., Данъчно право, 3-то изд., БАН 1994, с. 251-254.

18 Цит. съч., с. 255.

19 Стоянов, И. Финансово право, Фенея 2010 г., с. 130.

20 Тълкувателно Решение № 1/2009 г. ОСНК на ВКС.

21 Пак там. Вж. и Гецова, Б., Наръчник за защита от санкции при проверки и ревизии от НАП, Резон-България 2013, с. 11.

22 Вж. Решение № 50/ 29.3.2013 г. на Окръжен съд – Шумен – „Тези възражения обаче касаят законосъобразността на издаденият ревизионен акт, поради което не могат да се разглеждат в настоящото производство , а следва да се направят пред съответният административен съд, пред когото е висящо производството по обжалването му“.

23 Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Р., цит. съч., с. 479-480.

24 Решение №10278/ 29.07.2010 г. на I. O на ВАС.

25 Решение от 01.03.2011 г. по адм.д. № 2521/2010 г. на Административен съд – Пловдив.

26 Решение № 436/ 22.12. 2011 г. III Г.О. ВКС.

27 Взето от Стефанов, Ст., цит. съч, с.55-57. За разликата между отменителните и преферентните искове прочети целия цитиран труд.

28 Решение № 501/20.11.2012 г. на Окръжен съд – Плевен.

29 В тази част ще се спра единствено на отделни искове само във връзка със субективния елемент. Задълбочен анализ на конкретните особености на исковете ще бъде предмет на отделен труд.

30 Стефанов, Ст., цит. съч., с. 40.

31 Пак там, с. 77.

32 Решение № 69/22.06.2012 г. I Т.О. на ВКС; Решение № 501/20.11.2012 г. на Окръжен съд – Плевен.

33 Димитров, И., Погасяват ли се по давност потестативните права? Към въпроса за квалификацията на срокове, Търговско право 2, 2013, с. 106.

34 Подобна е възможността за защита от искове в производството по несъстоятелност в смесената /обективно-субективна/ система при „нормалните сделки“, при които успешното възражение е за наличие на добросъвестност. Вж. Стефанов., Ст., цит. съч., с. 79.

35 Пак там, с. 68. Авторът прави съответните изводи във връзка със системата от преферентни искове, но на още по-голямо основание изводите са приложими и към искове за противоправно отчуждаване на длъжниковото имущество, каквито са тези по ДОПК. За сравнителноправна справка относно чужди законодателства вж. с.69-70.

36 Апостолов, И., цит. съч., с. 489.

37 Пак там.

38 Калайджиев, А., цит. съч., с. 587.

39 Решение № 189/06.07.2012 г. на Апелативен съд – Велико Търново; Калайджиев, А., цит. съч., с. 587.

40 Така и Решение № 165/27.3.2012 г. на ОС- Враца.

41 Решение от 12.08.2008 г. по гр.д. № 127/2008 г. V с-в на РС-Берковица.

42 Решение от 22.02.2010 г. по т.д. № 11/2009 г. на АС-Варна; Решение № 165/27.3.2012 г. на ОС – Враца.

43 Oпределение № 411/ 25.06.2010 г.. на ВКС; Определение № 741/05.11.2010 г. на ВКС; Решение № 175 /12.04.2010 г. на ОС – Пазарджик.

44 Тълкувателно решение 6/1971 г. ОСГК на ВС; Решение 639 /1987 г. III Г.О на ВС., р. Решение № 1499/1980 г. I Г. О. на ВС.

45 За детайлна аргументация вж. Димитров, И., Погасяват ли се по давност…, с. 104-107.

46 Пак там, с. 107.

47 Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Р., цит. съч., с. 176-177.

48 Пак там, с. 178. Считам, че в мотивите по Определение № 104/10.2.2012 г. по гр. д. № 50/2012 г. на Апелативен съд – Варна, където е казано, че „не е налице правен интерес от водене на отменителен иск при възбрана, тъй като по силата на закона прехвърлянето е непротивопоставимо..става въпрос за неточна терминология, доколкото в тази хипотеза искът е неоснователен поради липса на материална предпоставка, която поражда самото потестативно право, а не липса на правен интерес, какъвто ab initio не се изисква.

49 Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Р., цит. съч., с. 968.

50 Пак там, с. 389; Попова, В., Относителната нищожност по чл. 646, ал. 2, т. 1 тз на изпълнението на парично задължение на длъжника, възникнало преди откриването на производството по несъстоятелност във връзка с въпросите за процесуалната легитимация за предявяване на осъдителния иск за връщане на сумата, дадена по това изпълнение, и правната квалификация на този иск, Норма, 2012, № 10, с. 6. Според Стефанов, Г., при исковете по чл. 646 и чл. 647 ТЗ е налице необходимо другарство – Цит. съч, с. 136.

51 Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Р., цит. съч., с. 389.

52 Пак там; Пунев, Б., Гачев,В., Хорозов, Г., Митева, Д., Танев, Д., Кръшкова, Е., Балевска, Е., Топалов, К., Влахов, Л., Златарева, М., Обретенова, М., Бобатинов, М., Кюркчиев, С., Граждански процесуален кодкес – приложен коментар, ИК „Труд и право“, 2012, с. 361.

53 Решение № 330/10.10.2012 г. на Окръжен съд – Сливен; Решение № 289/02.2011 г. на Апелативен съд –София.

54 Така Определение № 104/10.2.2012 г. на Апелативен съд – Варна.

55 Определение № 405/ 11.6.2012 г. на Апелативен съд – Варна. В този смисъл и Определение № 812/10.12.2012 г. на ВКС.

 

1 кометар

Leave a Reply to vassil petrov Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.