Отказ от субективно право

(статията е публикувана в сп. „Търговско право”, 2005, кн. 4, с. 49-79)

 

1. Понятията

В правната наука съществуват различни определения на понятието за субективно право, всяко едно от които отговаря на съответна теория за неговата същност. Според едни най-съществената черта на субективното право е интересът на неговия титуляр, според други – волята, според трети – държавната принуда, според четвърти – то няма самостоятелно съществуване и предназначение, а единствено обслужва социалните задължения и се явяват производна функция от съвместното съжителство на хората. В българската правна теория е общоприето определението на субективното право като възможност за носителя му да получи определено имуществено или неимуществено благо, която възможност е възникнала въз основа на закона от определен юридически факт и е гарантирана от обективното право¹.

Определено като възможност субективното право може да се осъществи, но по преценка на своя титуляр може и да не бъде реализирано, като и в двата случая то остава гарантирано от обективното право. Носителят на субективното право получава защитата на държавата, както при реализацията на предоставената му възможност, така и в случаите, когато реши да не използва тази възможност. Самото субективно право предполага и включва в своето съдържание избора за неговото упражняване или за запазването му в потенциално състояние. Неупражняването му обаче не води до неговото погасяване. До погасяване (по давност) респ. прекратяване (при преклузивен срок) на субективното право може да се стигне след като неупражняването му е продължило определен от закона период от време, изтичането на който, предполага липсата на интерес от страна на титуляра на правото и се приема като доказателство за необходимостта от отпадането на една “мъртва” възможност, която създава несигурност и нестабилност в правния живот. Погасяването следва да се различава от прекратяването на правото. Ако при погасяването на правото неговият титуляр се лишава от възможността да иска принудителното му изпълнение от компетентните държавни органи, но евентуалното доброволно изпълнение се счита за дължимо и редовно, то при прекратяването на субективното право, последното отпада изцяло, като доброволното изпълнение от длъжника е недължимо и даденото подлежи на връщане.

От неупражняването на субективното право следва да се разграничава и отказът от право. При него с изрично волеизявление титуляра на правото отхвърля предоставената му и гарантирана от обективното право възможност, възникнала в резултат на осъществен правопораждащ юридически факт. Ефектът е подобен на този при прекратяването на правото в резултата на изтичането на определен преклузивен срок (т.е. неупражняване в определен период от време), но за разлика от неупражняването при отказа е налице изрично волеизявление на носителя на субективното право, с което той изразява желанието си да не се възползва от предоставената му възможност, както и желанието си да я прекрати, без да е нужно изтичането на определен период от време, който да потвърди липсата на интерес. Изричното волеизявление за отказ “спестява” изтичането на определен срок на неупражняване, необходим за установяването на липсата на интерес от упражняването и следващото от това прекратяване на самото субективно право. Носителят на субективното право заявява, че няма да се ползва от възникналото за него субективно право и прекратява съществуването му, в резултат на което изпълнението му от длъжника е недължимо и може да се иска обратно като дадено без основание.

Отказът от право въвежда определена сигурност в правния живот, като води до прекратяване на една нежелана от своя носител възможност, чието отпадане в противен случай би било обвързано с необходимостта от изтичането на определен период от време на несигурност, в който не е ясно дали титулярът на правото ще го упражни или не (в продължение на този период правото съществува, тъй като липсата на интерес все още не е безспорно установена). Сам по себе си отказът се включва в съдържанието на субективното право, подобно на възможността за неупражняването му. Правото на отказът представлява възможност, породена въз основа на закона от конкретен юридически факт (придобиването на определено право), носителят на едно субективно право да се лиши от определено материално или нематериално благо – предмет на притежаваното от него субективно право, която възможност е гарантирана от обективното право (зачита се от него). Тя се включва като неразделна част в съдържанието на субективното право, спрямо което се извършва отказа, освен в случаите когато законът изрично е забранил възможността за отказ от съответното субективно право (например разпоредбата на чл. 34, ал. 1 от Закона за собствеността забранява извършването на отказ от правото на делба).

Така субективното право като възможност включва, веднъж, възможност тази възможност да не бъде упражнена (право на неупражняване на субективното право), и, втори път, възможност да бъде отказана (право на отказ от субективното право).

 

2. Правна уредба на отказът от право

Отказът от субективно право не е уреден самостоятелно и изчерпателно, а разпоредите, които се отнасят до него са разпръснати в различни нормативни актове и са свързани с конкретни видове субективни права. Като правно действие отказът представлява едностранна правна сделка, поради което той би следвало да се подчинява на режима по чл. 44 ЗЗД. Според посочената разпоредба “правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения”. Отказът от право представлява едностранно волеизявление, с което се упражнява възможността на титуляра на едно субективно право да заяви нежеланието си да го ползва и желанието си да прекрати съществуването му. Следователно като едностранно волеизявление, което прекратява определено право, то може да породи действие дотолкова, доколкото законът допуска това.

Липсва, обаче, обща разпоредба на закона, с която да се допуска действието на отказ от субективно право въобще. Използваният от законодателя подход е различен – посочени от него са случаите, в които отказ от субективно право е недопустим: не е допустим отказ от право на делба (чл. 34, ал. 1 ЗС), отказ от право на издръжка за бъдеще време (чл. 88 СК); отказ от неизтекла погасителна и придобивна давност (чл. 113 ЗЗД и чл. 84 ЗС); отказ от иск за отмяна на дарение (чл. 227, ал. 14 ЗЗД) и пр. Изрично уредени са отказите от някои видове права – отказ от право на собственост (чл. 100 ЗС – с оглед на особената писмена форма с нотариална заверка на подписа и необходимостта от вписване при отказ от вещни права върху недвижими вещи), отказ от наследство (чл. 52 ЗН – уреден отново с оглед особената форма – писмено заявление до районния съд по местооткриването на наследството и вписване в книгата за приеманията и отказите от наследство, която се води в същия районен съд). От характера на посочената уредба може да се направи изводът, че законодателят изрично посочва изключенията от принципната допустимост на отказа от субективно право и урежда единствено особеностите във връзка извършването на отказ от определени права, а във всички останали случаи го допуска.

Принципната допустимост на отказа се потвърждава и от законодателната уредба на опрощаването² (чл. 108 ЗЗД), което по своята същност наподобява отказа от субективно право, както и от уредбата на спогодбата (чл. 365 и сл. ЗЗД), при която с оглед на прекратяването на един съществуващ или избягването на един възможен спор страните си правят взаимни отстъпки, които могат да се изразяват и в отказ от притежавани от тях права. Разликата между опрощаването и спогодбата, от една страна, и отказът от право, от друга, се наблюдава в две посоки. Ако отказът от право представлява едностранно волеизявление, което не се нуждае от получаване и приемане (стига да е спазена формата му, когато такава се изисква от закона), то и опрощаването, и спогодбата представляват двустранни правни сделки – договори, чието сключване зависи от волята и на двете страни по тях. Ако отказът от право е вид субективно право, то преговарящите за сключването на договор за опрощаване или на договор за спогодба нямат право да искат тяхното сключване, а единствено добросъвестно поведение от насрещната страна в преддоговорни отношения. Въпреки посочените разлики при опрощаването и при спогодбата най-често се достига до отказ от право като елемент от постигната между страните договореност, с което законодателят потвърждава принципната допустимост на отказа от възникнало субективно право.

 

3. Субект на правото на отказ

Отказът от право представлява действие на разпореждане (притежаваното от отказалия се право се прекратява) с безвъзмезден характер. Поради това приложение намира разпоредбата на чл. 73, ал. 3 СК, според която отказ от право, направен от ненавършило пълнолетие лице е нищожен. Това не се отнася за отказа, направен от встъпил в брак непълнолетен (еманципиран непълнолетен), като в случаите, когато той се отказва от вещно право върху недвижим имот е необходимо разрешение на районния съд по неговото местоживеене (чл. 12, ал. 3 СК). Според чл. 118, ал. 1 СК ограниченията на чл. 73, ал. 2 и 3 СК се прилагат и при разпореждане с имущество, принадлежащо на лице, намиращо се под настойничество, т.е. принадлежащо на лице, поставено под пълно запрещение.

Липсва обаче изрична разпоредба относно разпоредителните действия, които се извършват с имуществото на лице, намиращо се под попечителство, т.е. принадлежащо на лице, поставено под ограничено запрещение. Според чл. 5, ал. 2 ЗЛС под ограничено запрещение се поставят пълнолетни лица, страдащи от слабоумие или душевна болест, чието състояние не е така тежко, за да налага поставянето им под пълно запрещение. По принцип положението на ограничено запретения е приравнено с това на непълнолетния – той е ограничено дееспособен и може да извършва валидни правни действия само със съгласието на своя попечител. Въпреки това смятам, че спрямо тях не следва да се прилага правилото на чл. 73, ал. 3 СК, тъй като препращаща разпоредба, подобна на чл. 118, ал. 1 СК, липсва за ограничено запретените. Чл. 73, ал. 3 СК има за основна своя цел да запази имуществото на непълнолетния до момента, в който той ще се нуждае от него с оглед на своето обучение или задомяване. Този момент е ясно определен и в повечето случаи неизбежен – навършването на 18 годишна възраст. Не е така при ограничено запретения – той е пълнолетен, но поради слабоумие или душевна болест не може да се грижи за своите работи, макар че състоянието му не е така тежко, за да бъде поставен под пълно запрещение. Слабоумието или душевната болест могат да бъдат продължителни, нелечими и дори да не съществува възможност за отпадането им. Значи ли това, че когато интересите на поставения под ограничено запрещение налагат той да се откаже от определено свое право, отказът ще бъде нищожен поради действието на разпоредбата на чл. 73, ал. 3 СК. Тук липсва очакването непълнолетния да достигне определена възраст, след което да придобие пълна дееспособност и възможност да извършва необходимите за защита на интересите му безвъзмездни разпоредителни действия (включително и отказ, който до този момент би бил нищожен).

Прилагането на чл. 73, ал. 3 СК при ограничено запретените означава лишаването им от правоспособност, което може да не отговаря на техните интереси. Така например ограничено запретеният може да има интерес да сключи договор за спогодба, която включва отказ от определено притежавано от него право или отказ от заведен иск. Поради изложените съображения считам, че законодателят съзнателно е предвидил прилагането на чл. 73, ал. 3 СК само и единствено при настойничеството, но не и при попечителството (чл. 118 СК). При отказ от права от ограничено запретен следва да се прилага не чл. 73, ал. 3 СК, а режимът по чл. 73, ал. 2 СК, тъй като отказът от право представлява вид разпоредително действие и попада в обхвата на действие на последната разпоредба. Отказът може да се допуска с разрешение на районния съд по местоживеенето на ограничено запретения при нужда или очевидна негова полза.

Отказ от право може да се извършва и от юридическо лице, стига с това да не увреждат интересите на неговите кредитори. Създаването на юридическите лица от техните учредители отговаря на една основна потребност за отделянето на определено имущество за извършването на допустима от закона стопанска или обществена дейност, при което отговорността на създателите на обособеното имущество се ограничава само до неговия размер. Именно поради ограничения характер на имуществената отговорност при юридическите лица, техните кредитори следва да получат по-голяма сигурност и гаранция, че ще могат да се удовлетворят от афишираното като притежавано от юридическото лице имущество. Този техен интерес се защитава и от закона. Така юридическите лица-търговци, чиито членове (учредители или последващи участници в капитала) не носят отговорност с личното си имущество (примерно при АД, ООД) формират капитал, който би следвало да съставлява минималния размер на имуществото на юридическото лице. Опрощаването на задължението за вноска в капитала, извършено от акционерно дружество или от дружество с ограничена отговорност спрямо някой от учредителите му е изрично забранено от чл.73а ТЗ и не произвежда желаното действие. Това опрощаване всъщност включва в себе си отказ от правото на юридическото лице да получи съответната, уговорена в учредителния договор встъпителна вноска. Именно този отказ от право законът не допуска в защита на интересите на кредиторите на юридическото лице.

Следователно, отказ от субективно право може да бъде направен от дееспособно физическо лице, включително и от ограничено запретения – с разрешение на районния съд по местоживеенето му при нужда и очевидна негова полза, както и от регистрирано по надлежния ред юридическо лице, освен в случаите, предвидени от закона (примерно чл. 73а ТЗ).

Интерес съставлява и въпросът възможно ли е извършването на отказ от право от страна на един търговец. Този въпрос възниква, тъй като в търговското право господства принципът за възмездно-еквивалентния характер на отношенията (давам, за да дадеш; правя, за да дадеш и давам, за да направиш)³, а отказът от право има подчертано безвъзмезден характер. Фактът, че търговското право не познава безвъзмездни търговски сделки, обаче, все още не означава, че търговците не могат да извършват такива сделки. Напротив, възприетата в настоящото изложение теза, че възможността за (правото на) отказ от едно право е елемент от самото съдържание на това право, предполага, че всяко дееспособно лице, титуляр на определено право, може да се откаже от последното, стига разбира се с това да не уврежда правата и законните интереси на своите кредитори. Макар и отказът, извършен от търговец да няма характер, нито субективна, нито презумптивна търговска сделка, той произвежда своето действие като форма на упражняване на придобитото субективно право. Никой, включително и лице, притежаващо търговско качество, не може да бъде принуждавано да упражнява придобитите от него права, освен в изрично предвидените от закона хипотези (косвен иск по чл. 134 ЗЗД, Павлов иск по чл. 135 ЗЗД, запор върху вземане, търговска несъстоятелност).

Възможно е отказът, направен от търговец, макар и като самостоятелен акт, да бъде обвързан с насрещни задължения от страна на негов съконтрахен, в който случай ще сме изправени пред съвкупност от правни сделки, водещи до ефект, подобен на този от новацията, заместването в дълг и спогодбата в зависимост от конкретните договорености. Възможно е например едно търговско дружество да се откаже от определено свое вземане спрямо дуго търговско дружество, тъй като трето лице, по самостоятелен договор, е поело нови задължения спрямо първото дружество и по този начин е обезпечило удовлетворяването на неговите търговски цели и законни интереси. Такива хипотези са присъщи за търговскоправната сфера именно поради възмездно-еквивалентния характер на търговския оборот.

 

4. Обект на правото на отказ

Всяко лице може да се откаже от едно вече възникнало свое субективно право, но не и от бъдещо, несъществуващо към момента на отказа право. Този извод се подкрепя от множество конкретни разпоредби, с които законът изрично забранява отказът от бъдещи права (чл. 88 СК – вземането за бъдеща издръжка; чл. 113 ЗЗД и чл. 84 ЗС – отказ от неизтекла погасителна респ. придобивна давност, като признаването на дълга, направено след изтичане на срока на погасителната давност, не означава отказ от изтекла давност (Решение №603/1998г., V г.о.); чл. 227, ал. 4 ЗЗД – предварителен отказ от иск за отмяна на дарение; чл. 26, ал. 1, in fine ЗЗД – отказът от неоткрито наследство; чл. 203, ал. 2 ГПК – предварителен отказ от право на жалба). Съдебната практика също обявява за недействителен предварителния отказ от невъзникнали права (вж. Решение №542/1988г. I г.о. – недействителен е предварителният отказ, както от правото на изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС, така и от правото да се предяви искане за възлагане на съсобствено жилище по чл. 288, ал. 2 ГПК).

Поради същата причина не може да се извърши и отказ от запазена част от наследството преди неговото откриване. Наличието и размерът на запазената част могат да бъдат установени, а и самото право ще възникне едва с откриването на наследството. Едва след този момент наследникът със запазена част може да се откаже от наследството или да се откаже от правото си да иска намаляването на завещателните разпореждания и даренията, направени от наследодателя приживе. Отказът, извършен преди откриването на наследството, не произвежда действие и поради това, че представлява сделка във връзка с неоткрито наследство, и като такава би бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Изискването за съществуването на правото е логично, тъй като възможността за отказ от едно право, както бе прието по-горе, представлява част от самото това право, поради което ако правото не е възникнало, няма как да е възникнала и възможността за отказ от него. Още повече отказът от едно бъдещо право е неопределен, тъй като се прави от титуляра на едно все още неясно с оглед на своето възникване и съдържание субективно право – отказът няма необходимата конкретност, за да ангажира този, който го прави. Ето защо с оглед защитата на интересите на носителят на субективното право, законодателят не зачита отказът, направен преди да е възникнало субективното право. Противното би противоречало и на правната логика, тъй като отказът е насочен към прекратяването на едно съществуващо субективно право, а когато се прекратява невъзникнало право, липсва предмет на правната сделка (отказа) – не може да се прекрати нещо, което не е възникнало.

Недопустим е и отказ от правно очакване. При правното очакване “правопораждащият юридически факт или фактически състав е започнал да се осъществява, но не е завършен⁴”, като “възниква вероятност, че в един по-късен момент ще се породи субективно право, ако и когато настъпят липсващите факти⁵”. Правното очакване е “зародиш” на субективното право, като съществува определена несигурност – то може, както да се развие в пълноценно право, така и да отпадне. При правното очакване все още липсва субективно право, което да може да се упражнява или защитава. То не може и да се прекратява, поради което е невъзможен и нищожен (поради липса на предмет) и отказът от него.

Достатъчно ли е обаче единствено субективното право да е възникнало или е необходимо то да е и изискуемо и ликвидно? Считам, че идеята на закона да не допуска отказ от бъдещо, невъзникнало право е свързана с неопределеността на обекта на отказа, с липсата на конкретна представа у евентуалния носител на бъдещото субективно право за неговия обем и съдържание. Ето защо за да се извърши отказ от едно субективно право е достатъчно то да е възникнало и да е определено по основание и размер, без да е необходимо да е изискуемо или изпълнимо. Релевантно за допустимостта на отказа е знанието от страна на отказващия се на конкретното съдържание и на размера на възникналото субективно право, спрямо което се извършва отказ.

Възможен е и отказ от естествено право. При естественото право липсва възможността то да бъде изпълнено принудително, със съдействието на компетентните държавни органи. Най-често⁶ едно притезателно право се превръща в естествено след неупражняването му в продължение на определен период от време (погасителна давност), в резултат на което от съдържанието му се изключва възможността за неговото принудително изпълнение. Това обаче не означава, че правото е отпаднало, че е прекратено. То само е погасено – изпълнението му не може да се иска принудително, но може да се изпълнява доброволно. Доброволно извършеното изпълнение е дължимо и не подлежи на връщане (чл. 118 ЗЗД). Именно от това се лишава титулярът на естественото право при отказа си от него – естественото, погасеното право се прекратява и доброволното му изпълнение е недължимо, поради което подлежи на връщане като дадено без правно основание. След като изтеклата погасителна давност е направила невъзможно принудителното изпълнение, отказът от естественото право прави доброволното изпълнение недължимо. Чрез отказа погасеното право се прекратява.

Интересен е въпросът дали е възможно опрощаване на нравствен дълг по смисъла на чл. 55, ал. 2 ЗЗД. За разлика от естественото право нравствения дълг не е формулиран като възможност за определено лице, а като задължение. Тук водещото и определящото е задължението, а насрещното “нравствено” правото е ирелевантно и не е свързано с определени правни последици. С такива последици е свързано единствено съзнателното изпълнение на нравствен дълг – не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг. Не е свързан с определени правни последици и отказът от насрещното “нравствено” право, поради което въпреки един такъв отказ, съзнателното изпълнение на съществуващ нравствен дълг е дължимо и не може да се иска обратно като направено при липса на основание (основанието не е правно, а нравствено, морално).

 

5. Отказ от различните видове права

В зависимост от това дали за упражняването на субективното право е необходимо определено поведение от страна на задълженото лице то може да бъде притезателно или непритезателно⁷ (потестативно). При непритезателните права техният носител притежава гарантирана от закона възможност да въздейства едностранно върху чужда правна сфера, като предизвиква пораждането, промяната, погасяването или прекратяването на определени субективни права респ. задължения, или на определени правни качества. Задълженото лице е длъжно да търпи това въздействие върху своята правна сфера, като понася неговите правни последици. Отказ от потестативни права е възможен в случаите, в които не е забранен (прим. Чл.34 ЗС – отказ от право на делба). Той се изразява в отпадане на възможността носителят на потестативното право да предизвика едностранно определено въздействие върху правната сфера на задълженото лице.

С оглед на евентуален спор е необходимо отказът да бъде обективиран писмено или по начин, който да позволява доказването му, включително и чрез свидетелски показания (разбира се, когато те са допустими – чл. 133 ГПК). Когато потестативното право се упражнява по съдебен ред отказът от него представлява и отказ от право на иск за съответната промяна (отказ от право да се иска унищожаване, отказ от право да се иска разваляне на договор с предмет вещно право върху недвижим имот и др.). Отказът от право на иск, обаче, не поражда действие, ако е извършен преди и извън съдебния процес. Отказът от процесуално право може да се осъществи единствено във висящ съдебен процес, като се адресира до съда⁸. Ето защо отказът от потестативно право, което се упражнява по съдебен ред ще произведе действието си само ако е осъществен в рамките на висящ съдебен процес и само спрямо лицата, обвързани със сила на присъденото нещо по висящия процес т.е. спрямо ответника. Той обаче няма да има действие по отношение на другите задължени лица, които не са участвали в съдебното производство, освен в случаите на необходимо другарство.

Притезателните права включват в себе си гарантираната от закона възможност да се изисква от задълженото лице определено поведение (действие или бездействие), с което се постига удовлетворяването на интереса на носителя на притезателното право. От своя страна притезателните права се разделят на относителни (насочени спрямо точно определени задължени лица) и абсолютни (важащи спрямо неограничен кръг задължени лица). Докато относителните притезателни права могат да имат за свой предмет действие, бездействие или постигането на определен резултат (различните видове престации при облигационните задължения), то при абсолютните субективни права насрещното задължение за неопределения кръг задължени лица е най-често за бездействие (въздържание от действия, които биха могли да нарушат абсолютното право при вещните права).

При отказ от относително право неговият титуляр може да се откаже от възможността за принудителното му осъществяване (превръщането на правото в естествено) или от самото право въобще (прекратяване на правото). Възможен е и последователен отказ – първо, от правото на принудително осъществяване (погасяване на правото), след което – и от правото въобще (прекратяване на правото). Отказът следва да се обективира по начин, позволяващ неговото доказване при евентуален спор, а отказът от възможността за принудително изпълнение (което всъщност представлява отказ от процесуално право с адресат съответния компетентен държавен орган) следва да се осъществи в рамките на висящ съдебен процес, като има действие отново в пределите на силата на присъденото нещо.

Възниква и въпросът възможен ли е отказ от потвърдено със сила на присъдено нещо субективно право, представляващ всъщност отказ от право на принудително изпълнение, адресиран до компетентния съдия-изпълнител. Такъв отказ е напълно възможен и има процесуалното значение на нововъзникнал по спора факт, който не се обхваща от силата на присъденото нещо по постановеното и влязло в сила съдебно решение. При наличието на отказ и искане за принудително изпълнение, въпреки него, длъжникът може да иска спиране на производството по принудително изпълнение като обезпечение на предявен от него иск срещу взискателя, по който се релевира направения от последния отказ. С постановяването и влизането в сила на новото съдебно решение, с което се установява погасяването на изпълняваното право, принудителното изпълнение се прекратява.

При отказ от абсолютно притезателно право титулярът също може да се откаже само от възможността за принудителното му осъществяване, но само спрямо определено лице (“погасяване” на вещно право само спрямо насрещната страна по висящ съдебен процес), или от самото право като цяло и спрямо всички (прекратяване на правото). При отказ от вещно право върху недвижим имот е предвидена особена форма – писмена с нотариална заверка на подписа на титуляра на правото, като отказът подлежи на вписване в имотния регистър по местонахождението на недвижимия имот (чл. 100 ЗС). Вписването е необходимо с оглед окончателния характер на отказа и възможността, която по този начин отказващият се дава на останалите лица да му противопоставят факта на прекратяването на субективното право. При отказ от право на собственост вещта става собственост на общината, на територията на която се намира недвижимия имот, респективно на държавата, по силата на чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС и чл.11 ЗН. При отказ от ограничено вещно право, обаче, то се придобива от собственика на вещта, върху което е било учредено ограниченото вещно право (прим. при отказ от право на ползване – “голият” собственик си възстановява правото да владее и ползва имота; при отказ от право на строеж при незапочнало строителство – собственика на земята си възстановява възможността да строи за себе си, а при реализирано строителство – придобива собствеността върху сградата⁹).

Спорен е въпросът може ли да съществува “естествено” вещно право. По принцип вещните права не се погасяват по давност, но едно право може да се превърне в естествено не само в резултат от изтичането на погасителна давност (така например естествени са вземанията на неудовлетворените кредитори на длъжник-търговец след приключване на производството по несъстоятелност поради липса на дружествено имущество). Естествено е всяко право, което не може да се реализира по принудителен ред, но осъществяването му е допустимо и дължимо при доброволно изпълнение. Доброволно изпълнение е допустимо и в случая, при който при предявен от трето лице спрямо собственика отрицателен установителен иск, ответникът-собственик прави признание, че не е собственик на процесната вещ и не представя доказателства за правото си, в резултат на което съдът постановява съдебно решение, с което се признава, че ответникът (истинският собственик) не е собственик на спорната вещ в отношенията си с предявилия отрицателния установителен иск. Резултатът от влизането в сила на това съдебно решение е подобен на резултата при отказ от възможността да се търси принудително изпълнение на спорното право от насрещната по съдебния процес страна. Но ако при относителните притезателни права невъзможността да се търси принудително изпълнение спрямо конкретно определените задължени лица е равностойна на невъзможност да се търси принудително изпълнение въобще, то при абсолютните притезателни права задължени са неопределен кръг лица и ако спрямо едни от тях не може да се търси принудително изпълнение (тези спрямо, които собственикът е обвързан със силата на присъдено нещо на решението, с което му е отказано правото на собственост въз основа на неговото признание, че не е собственик), то спрямо всички останали (които не се ползват от силата на присъденото нещо на решението, тъй като не са били страна по делото) правото може да бъде упражнявано и принудително.

Означавали това, обаче, че даденото при доброволно изпълнение на “естествено” вещно право (връщане на владението върху вещта, плащане на наем за нейното използване) не може да се иска обратно като недължимо платено. Считам, че ако при доброволно изпълнение на отречено от съда вещно право и двете страни се съгласят, че изпълнението е извършено доброволно и е дължимо, то съдът не следва да допусне неговото връщане. При спор относно доброволността и дължимостта на изпълнението, обаче, следва да се зачете силата на присъдено нещо между страните, според която плащането е недължимо и следва да бъде върнато като получено без правно основание. В последния случай действието на чл. 118 ЗЗД се преодолява от силата на присъденото нещо между страните и носителят на “естествено” вещно право не може да задържи полученото доброволно изпълнение, а несобственикът, признат за собственик със сила на присъдено нещо, може да иска принудително изпълнение на признатото му от съда право спрямо субекта на естественото право.

Така правото на собственост може да бъде “естествено” само спрямо определени лица, но не и въобще. Ако интересът на носителят на правото налага то да не може да се упражнява въобще (спрямо всички) по принудителен ред, то в такъв случай законът му предоставя възможност да се откаже от него окончателно (прекратяване по чл. 100 ЗС).

В зависимост от това колко правни възможности се включват в съдържанието на субективното право, то може да бъде просто или сложно¹⁰. При простите субективни права носителят притежава само едно правомощие, един вид действие (прим. правото да се иска получаване на възнаграждение). Разбира се това правомощие е свързано и с редица други, производни от него, които обаче не са съществени с оглед на самото субективно право (прим. правото да се прехвърли вземането за възнаграждение, да се иска развалянето на договора поради неизпълнението на вземането за възнаграждение). В този случай отказът от единственото правомощие представлява отказ и от правото като цяло и води до неговото прекратяване. Прекратяват се и всички “странични”, допълнителни възможности, които носителят на правото притежава с оглед неговото пълноценно упражняване.

Сложните субективни права включват в съдържанието си множество правомощия, които се упражняват и се защитават от закона по различен начин. Едно типично сложно право е правото на собственост. То включва в съдържанието си три правомощия¹¹ – правомощието да се владее вещта, правомощието да се ползва вещта и правомощието да се извършват действия на разпореждане с вещта. Основният въпрос тук е дали е възможен отказ само от едно от правомощията при запазването на останалите. При евентуален отказ от правомощието на собственика да владее вещта, това ще препятства и упражняването на правомощието да се ползва вещта, поради което такъв отказ би представлявал и отказ от правомощието да се ползва вещта. При отказ от правомощието да се ползва вещта, се обезсмисля самото право на собственост, а при отказ от правомощието да се извършват действия на разпореждане с вещта, вещта остава извън гражданския оборот, а ако се приеме, че общината, респ. държавата (виж чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС и чл. 11 ЗН)¹² придобиват правото да се разпореждат с имота, то остава неизяснено съдържанието на правото, което се запазва от собственика и начина на неговото упражняване. Въпреки, че по волята на собственика правото на собственост може да се ограничава в полза на други лица (с ефект, подобен на този при отказ от някое от правомощията, включени в съдържанието на правото на собственост) – чрез учредяването на ограничени вещни права, считам, че отказ от отделни правомощия от правото на собственост е недопустимо, тъй като отказ не се прави в полза на определено лице и не е свързан с възникването на ограничени вещни права върху вещта. Той е без адресат, поради което извършването му превръща съответното правомощие в “безстопанствено” и противоречи на същността на правото на собственост. При допускането на отказ от самостоятелно правомощие правото на собственост се превръща в непълноценно субективно право, което не се дължи на учредяването на ограничено вещно право в полза на друго лице. Ако учредяването на ограничено вещно право най-често е свързано и цели получаването на определена насрещна престация, т.е. представлява своеобразна форма на ползване на правото, то частичният отказ (отказ от отделно правомощие) не е оправдан и поначало не се съгласува с интересите на собственика. При липсата на законен интерес от частичен отказ от право на собственост, законът не допуска извършването на такъв отказ. Учредяването на ограничено вещно право не представлява отказ от правомощие, а извличане на самостоятелно вещно право и прехвърлянето му на друго лице (учредително правоприемство). Ето защо отказът от отделно правомощие на правото на собственост е извършен при невъзможен предмет, поради което не произвежда правно действие (чл. 26, ал. 2 ЗЗД).

По-различно е положението при авторското право, което също се състои от множество, но вече както имуществени, така и неимуществени правомощия, изброени в осемте точки на чл. 15 ал. 1 ЗАПСП (неимуществени права) и в чл. 18 ЗАПСП (имуществени права): да реши дали създаденото от него произведение може да бъде разгласено и да определи времето, мястото и начина за това; да иска признаване на неговото авторство върху произведението; да реши дали произведението му да бъде разгласено под псевдоним или анонимно; да променя произведението си, ако с това не нарушава права, придобити от други лица; да ползва създаденото от него произведение и да разрешава ползването му от други лица и пр. Считам, че правомощията, включени в съдържанието на авторското право притежават необходимата самостоятелност, за да бъдат отделен обект, както на правна сделка, така и на евентуален отказ от тях от страна на носителя на авторското право. Този извод е напълно приложим при имуществените права на автора, от които той може да се откаже въобще, като разреши свободното ползване на произведението си, или може да се откаже само от правото си да разрешава точно определени начини на ползване, като обаче си запази правото да разрешава други.

По отношение на неимуществените правомощия следва да се вземе предвид разпоредбата на чл. 16, изр. 1 ЗАПСП, според която правомощието на автора да иска признаването на неговото авторство върху произведението и правомощието да иска името му, псевдонима му или друг идентифициращ го авторски знак да бъдат обозначавани по съответния начин при всяко използване на произведението не могат да бъдат отчуждавани. Безспорно отказът от тези правомощия е форма на отчуждаването им, но тук следва да се зачете и признатото от закона правомощие на автора да разпространява произведението си анонимно. С оглед на тези две съображения смятам, че авторът не може да се откаже от посочените в чл. 16, изр. 1 ЗАПСП правомощия, но може да не ги упражнява. Тези правомощия обаче се наследяват (чл. 17 ЗАПСП) и по искане на наследниците могат да се упражнят в срока на защитата на авторското право. Така наследниците на автора могат да искат признаването на авторството на своя наследодател върху анонимно разпространявано до този момент произведение, както и да искат името, псевдонима или друг идентифициращ наследодателя им знак да обозначава авторството му при последващото разпространение на произведението. Евентуален отказ от страна на автора, докато е бил жив не обвързва нито него, нито наследниците му. Отказът от неимуществено правомощие, когато е допустим, както и отказът от правомощието да се издава или да се разпространява произведението, следва да бъде направен в писмена форма (вж. чл. 16, изр. 2 и чл. 46 ЗАПСП).

Изрично предвидена е и възможност за отказ от право върху търговска марка (чл. 24 Закона за марките и географските значения). Притежателят на марка може да се откаже от правото си върху нея за всички или за част от стоките или услугите, за които тя е регистрирана, с писмена декларация до Патентното ведомство. Отказът има действие от вписването му в Държавния регистър по ЗМГО. Когато, обаче, има вписан лицензионен договор по отношение на марката, отказът от право се вписва, след като притежателят представи доказателство, че е уведомил лицензополучателя за намерението си да се откаже от правото върху марката. Вписването се извършва след изтичането на двумесечен срок от представяне на доказателството. Уреден е и случаят на отказ при съпритежание на правото – отказът на един или няколко от съпритежателите на правото върху марка не води до прекратяване действието на регистрацията по отношение на останалите съпритежатели. Правото върху марка включва следните правомощия: право на използване, на разпореждане, както и право да се забрани на трети лица без съгласието на титуляра на правото да използват в търговската дейност знак, който е идентичен или сходен с тези, за които марката е регистрирана. Правомощието за използване в търговската дейност включва поставянето на знака върху стоките или върху техните опаковки; предлагането на стоките с този знак за продажба или пускането им на пазара, или съхраняването им с тези цели, както и предлагането или предоставянето на услуги с този знак; вносът или износът на стоките с този знак и използването на знака в търговски книжа и в реклами. Всяко едно от правомощията притежава самостоятелност, която позволява да произведе действие отказа само от определено правомощие. Считам, че е възможен и отказ от правото да се разрешава само от определен вид ползване.

Изрично предвидена и възможността за отказ от право върху дизайн (чл. 28 от Закона за промишления дизайн). Той се прави с писмена декларация до председателя на Патентното ведомство и има действие от датата на вписването му в Държавния регистър на промишлените дизайни. Уредбата му е аналогична с тази на отказа от право върху марка – възможен е отказ от правото само върху един от няколкото регистрирани дизайна; отказът от единия от съпритежателите му не води до прекратяване на правната закрила на дизайна в полза на останалите; при вписан лицензионен договор е необходимо предварителното уведомяване на лицензополучателя. Патентното правото върху дизайн включва следните правомощия: право на авторство, право на използване на дизайна, на разпореждане с него, както и право да се наложи забрана на трети лица без негово съгласие да копират или да използват в търговската дейност дизайн, включен в обхвата на закрила. Правомощието за използване на дизайна включва производството, предлагането и излагането на пазара или използването на продукт, в който е включен или към който е приложен дизайн от обхвата на закрила, както и внос, износ или съхраняване на същия продукт за тези цели. Всяко едно от изброените правомощия притежава своя самостоятелност, поради което е възможен отделен отказ от него. Спор за допустимостта на отказа е възможен само с оглед на правото на авторство, което е непрехвърлимо. Считам, че и тук важи посоченото при неимуществените правомощия, включени в съдържанието на авторското право (виж. по-горе).

Авторското право и правата върху търговска марка и върху дизайн представляват отделни видове търговски субективни права. Законово предвидената възможност за отказ от отделните правомощия, влизащи в съдържанието им, подкрепят становището, че отказът от право е допустим и в сферата на търговското право. За отказ от право в Търговския закон се споменава единствено при извършването на оценка на непарична вноска по реда на чл. 72 ТЗ, с размера на която вносителя не е съгласен¹³. В този случай чл. 72, ал. 4 ТЗ изрично признава възможността на последния, както да участва с парична вноска, така и да се откаже от участието си в учредяваното търговско дружество. Разбира се првото да се участва в търговската дейност на едно дружество включва в себе си и възможността неговия титуляр да не го упражни или да се откаже от него. Въпреки, че при някои видове търговски дружества (събирателно, за комплементарите в комендитното дружество) участието в управлението и дейността им е задължение за техните членове, никой не може да бъде принудително задължен да упражнява предоставените му членствени права (макар и в такива случаи да е възможно предприемането на изключване на нехаещия съдружник – чл. 95 ТЗ).

Правото на членство в едно търговско дружество също представлява едно сложно право, включващо в съдържанието си, както имуществени, така и неимуществени правомощия. Имуществени са правото на участие в печалбата, на дивидент (при всички видове търговски дружества), правото на ликвизационен дял (при всички видове търговски дружества с изключение на т. н. ползвателни акции), правото на обезщетение за изразходваните от съдружника при осъществяваната от него дружествена дейност, както и когато претърпи вреди при или поповод на тази дейност (при събирателно дружество), правото на лихви (например в полза на акционерите, направили по-големи първоначални вноски и кредитирали по този начин дйността на учреденото АД). Неимуществени са правото на управление (при събирателно дружество, в полза на комплементарите в командитно дружество), правото на контрол (при събирателно, командитно дружество), правото на вето (при събирателно дружество), право на глас, да избира и да бъде избиран в органите на дружеството (при ООД, АД, КДА), да иска отмяна на актовете на дружеството, които нарушават закон или учредителния акт (при ООД, АД).

Считам, че е възможен отказ от имуществените правомощия и неупражняване на неимуществените правомощия, включени в съдържанието на правото на членство в търговските дружества. Така, един съдружник може да се откаже от своя дял от печалбата, без да го прехвърля в полза на друг съдружник, което би довело до облагодетелстване на самото дружество и неговото имущество би следвало да нарастне със стойността на този дял. До същият резултат би се стигнало и при отказ от право на ликвидационен дял. След прекратяването на дружеството като част от неговото имущество ликвидационният дял на отказалия се съдружник ще се разпредели пропорционално измежду останалите съдружници. Безспорна е и възможността за отказ от право на обезщетение за извършени разноски и за претърпените вреди във връзка с дружествените дела (при събирателното и командитното дружество), както и от право на лихви от страна на акционерите, кредитирали дружеството с по-голяма по размер първоначална вноска. Разбира се във всички тези случаи правата, обект на отказ, следва да са валидно възникнали и конкретизирани с волеизявлението на отказващия се. Възможността за предварителното уговаряне на една акция като ползвателна т.е. като лишена от право на ликвидационен дял би следвало да се счита за недопустима поради противоречието й с императивната разпоредба на чл. 181, ал. 1 ТЗ.

Дали обаче е възможен отказ от конкретни неимуществени правомощия по управлението на дружеството. Така, съдружник в ООД може да не участва в свиканото общо събрание на дружеството; може да участва в него, но да не гласува; може да участва в общото събрание и да гласува, но да откаже да заеме мястото на член на управителните органи на дружеството. Той също така може и да не изисква информация за дейността на дружеството, както и да не упражнява контрол върху извършваното от органите на дружеството, но това не означава, че е налице отказ от правото на управление респ. правото на контрол. Непредприемането на действия по отмяна на незаконосъобразни или противни на учредителния акт решения на дружествените органи все още не означава отказ от право. Касае се не за отказ, а за неупражняване на съответното право. Недопустимостта да се извърши отказ от неимуществените правомощия в съдържанието на правото на членство е обусловена от тяхното предназначение. Именно чрез предоставянето на правомощия по управление и контрол на членовете на едно дружество става възможно формирането на воля от страна на последното. Нито едно търговско дружество не би могло да съществува, без то да бъде управлявано. Тъй като търговските дружества са вид юридически лица, като такива те не притежават своя собствена воля и участват в търговския оборот чрез решенията на техните представителни и управителни органи. Ето защо с оглед юридическата логика, изискваща законът да създава условия, щото едно вече учредено търговско дружество да може да функционира като пълноценен правен субект, следва да се отрече възможността за отказ от неимуществените правомощия по управление и контрол, включени в правото на членство.

Разбира се възможно е, при наличието на специално законово допускане, някои от неимуществените права на съдружниците да бъдат ограничени или дори отнети. Така например ТЗ допуска съществуването на привилегировани акции без право на глас. Техните притежатели могат да участват в работата на общото събрание, но не могат да участват при гласуването на неговите решения.

Според мен, въпреки, че е недопустимостта на отказ от отделни неимуществени правомощия, законът позволява отказ от членственото право като цяло. Правото да се участва в едно търговско дружество би следвало да включва в своето съдържание и правото на своя титуляр да се откаже от това право. Такъв отказ би довел до разпределение на дела на отказалия се съдружник между останалите, пропорционално на притежаваните от тях дялове.

В зависимост от това дали при упражняването на субективното право може да се реализира имуществена облага субективните права биват имуществени и неимуществени¹⁴. Имуществените права са свързани с получаването на определена имуществена облага и са прехвърлими и наследими. Те са най-честият обект на отказ от субективно право, като такъв отказ има неблагоприятно въздействие върху имущественото състояние на отказващия се. Поради това той може да бъде извършен чрез представител по закон само при условията, разгледани по-горе (чл. 73 СК), а от пълномощник – само при наличието на изрично пълномощно, което да посочва недвусмислено правото, от което лицето желае да се откаже чрез своя пълномощник. Поради неблагоприятните си последици за имуществото на лицето, отказът не попада в обхвата на косвения иск по чл.134 ЗЗД, но може да бъде отменян с Павлов иск по чл. 135 ЗЗД. Той е действие, което зависи от личната преценка на носителят на субективното право.

Неимуществените права не са свързани с получаването на определена имуществена полза, а преследват получаването на гарантирана и защитена от закона нематериална облага. Най-често те не са прехвърлими, тъй като са свързани с личността на своя титуляр. Тези от тях, които са предвидени с оглед защитата на личността (конституционните права на свобода, на личен живот, на неприкосновеност на кореспонденцията и пр.) имат императивен характер и предварителният отказ от тях не произвежда действие. Разбира се възможен е отказ от такива права, но само във връзка с конкретно правоотношение между точно определени лица (отказ от неприкосновеността на определена кореспонденция в полза на определени лица). Макар и нетипичен, тъй като се извършва в полза (по отношение) на определени лица, този отказ е възможен. Неимуществените права, които имат и административно значение (право на име, право на местожителство, право на фирма при търговците), не могат да бъдат обект на отказ от страна на своите носители, тъй като те са предвидени освен в индивидуална полза и с оглед интересите на обществото като цяло. Останалите неимуществени права, за които липсва изрична законова забрана, могат да бъдат предмет на отказ от страна на своите носители, стига с това да не се нарушават правата на други лица или да не се застрашават значими обществени интереси. Тази преценка следва да се прави във всеки конкретен случай, като решаваща ще бъде преценката на компетентния да реши въпросът държавен орган (най-често съдът). Изрично предвидени са: отказ от принадлежност към определено вероизповедание – чл. 3, ал. 2 от Закона за вероизповеданията; отказ от лечение, от достъп до здравна информация и от други права по Закона за здравето, вкл. отказ от хоспитализация по чл. 13, ал. 3 от Наредба № 25 за оказване на спешна медицинска помощ.

В зависимост от това дали правото може да сменя своя носител субективните права биват прехвърлими и непрехвърлими¹⁵. Прехвърлими са тези права, които могат да бъдат обект на прехвърлителна сделка и могат да сменят своя носител, включително и да бъдат отчуждавани в полза на държавата или общината въз основа на властнически актове. Те могат да бъдат и обект на отказ, освен ако законът не забранява това. Прехвърлено субективно право, обаче, не може да бъде обект на отказ, тъй като то вече не се притежава от отказващия се и отказът му няма да произведе действие. Невъзможно е и прехвърляне на право, от което преди това носителят му се е отказал. Отказът може да се разглежда като “неадресирано прехвърляне”, отчуждаване, което лишава носителят му от възможността за последващо (второ) прехвърляне. А прехвърлянето на правото води и до прехвърлянето на възможността за отказ от него върху приобретателя. Отказът от възможността да се прехвърли право, обаче, не произвежда действие, тъй като едно право може да бъде непрехвърляемо само по своето естество, по силата на закона или по силата на постигната между страните договореност (като договорът има силата на закон само за страните по него).

Уговарянето на едно относително право като непрехвърлимо в отношенията между длъжника и кредитора не представлява отказ от правото на кредитора да прехвърля своето вземане. Спрямо кредитора е налице единствено задължение към длъжника за непрехвърляне на притежаваното от кредитора право. Неизпълнението на това води до договорна отговорност на кредитора (примерно изплащане на уговорена между страните неустойка). Ето защо освен когато непрехвърлимостта на правото следва от неговото естество или от разпорежданията на закона, във всички останали случаи титулярът на правото може да го прехвърля, като евентуалният отказ от възможността за прехвърлянето му не го обвързва¹⁶. При допускането на такъв отказ биха могли да се възползват единствено наследниците по закон на титуляра на субективното право, при което се наблюдава фигура, близка до фидуциарната наследствена субституция, която е недопустима според българското законодателство.

Непрехвърлимите права не могат да бъдат обект на прехвърлителни сделки (но могат да бъдат обект на разпоредителни действия, с които правото не се прехвърля) и се прекратяват със смъртта на носителя им. От тях също е възможен отказ, освен при наличието на противно разпореждане на закона. Чрез отказ от тях те не се прехвърлят върху друго лице, но се прекратяват преди смъртта на своя титуляр, т.е. преди момента, в който те по принцип се прекратяват.

С оглед на това дали субективното право може да съществува и да се упражнява самостоятелно или е обусловено от наличието на друго право, то бива главно и акцесорно¹⁷. Главното право може да съществува и да се упражнява самостоятелно. Акцесорното право възниква и продължава своето съществуване само дотолкова, доколкото обслужва главното, а с отпадането на последното престава да съществува и акцесорното право. Отказът от акцесорно право не влияе върху главното, което продължава да съществува в пълния си обем. Отказът от главното, обаче, ако не е уговорено друго, води до прекратяването и на неговата принадлежност – акцесорното право. Така например правото да се получи уговорената по договор за покупко-продажба цена и правото да се търси лихва при забава на задължението за плащане на цената се отнасят като главно към акцесорно право.

Отказът от правото на лихва при забавата не води до прекратяването на правото да се търси изплащането на цената. И обратно: отказът от правото да се получи цената води до прекратяването и на правото да се иска получаването на лихва, тъй като лихвата се начислява върху цената, а отказът от правото да се иска изплащането на цената води до прекратяването на последното. Не може да се начислява лихва върху прекратено право. Разбира се чрез договор между страните може да се извърши опрощаване, в резултат на което да се погаси задължението за заплащането на цената, като се запази задължението за изплащането начислената до прекратяването на главното право лихва за забава. Това обаче няма да представлява отказ от главното право, който не се отразява върху съществуването на акцесорното, а договор, основан на взаимното съгласие на страните. В този случай запазването на акцесорното право следва от изричната уговорка между страните. Такава уговорка обаче не е възможна при всички акцесорни права – така например е невъзможен отказ от право на обезщетение за извършени подобрения със запазване на акцесорното право подобрената вещ да се задържи. Относителната самостоятелност на акцесорното право и неговата функционална обвързаност с главното право определят дали то може да запази съществуването си и след прекратяването на главното право, настъпило в резултат на извършения отказ от него.

Не е допустим отказ от акцесорно право преди възникването на главното, тъй като не е възникнало и самото акцесорно право. Не е допустим и отказ от акцесорно право, което все още не е възникнало, макар и да е възникнало главното право.Така например не може да произведе своето действие отказ от правото да се развали един двустранен договор, ако към момента на отказа договорът не е сключен. Макар и договорът да е сключен, ако липсва неизпълнение, също е недопустим отказ от право на разваляне поради неизпълнение. Следва да се има предвид и че при необходимост от развалянето на договора по съдебен ред, отказът от правото да се развали договорът следва да бъде отправен до съда в рамките на надлежно образуван съдебен процес (като отказ от правото на иск), за да може той да произведе своето действие.

В зависимост от това дали обектът на субективното право може да се разделя на части или не, субективните права биват делими и неделими¹⁸. Това деление има значение най-вече с оглед прекратяването на съпритежанието на едно субективно право. При съпритежание на делимо право, то може да се разпредели в изключителното притежание на всеки от сътитулярите, докато при съпритежание на неделими право, то може да се прекрати единствено чрез възлагане в дял на единият от сътитулярите или чрез прехвърлянето от всички съпритежатели на неделимия обект на трето лице. Отказ е възможен, както от делими, така и от неделими права. Въпросът обаче е какви са правните последици при отказ от съпритежавано право, от което само единият сътитуляр се отказва. Общата позиция, от която бихме могли да тръгнем, е, че при отказ от неделимо право, частта на отказващия се отива в полза на останалите съпритежатели на правото, но дали е същото при делимите субективни права.

При обикновената съсобственост отказът от страна на единият съсобственик уголемява съразмерно (според съотношение им) дяловете на останалите. Считам, че делът на отказалия се съсобственик не се превръща в собственост на общината респ. държавата (чл. 11 ЗН), а се придобива от останалите съсобственици по силата на особеното правило на чл. 33 ЗС. Въпреки че чл. 33 ЗС визира единствено продажба на идеална част, смисълът на разпоредбата е да не се допусне прехвърлянето на идеалната част на трето за съсобствеността лице, когато на прехвърлящият съсобственик е безразлично на кого ще прехвърли своята идеална част.

При отказ от правото на собственост върху идеална част, съсобственика не прехвърля на някое точно определено лице своята идеална част, поради което не се интересува кой ще придобие неговата идеална част. Чрез своя отказ той демонстрира не само незаинтересоваността си към това кой ще стане собственик на неговата идеална част, но и към цялата съсобствена вещ въобще. Ето защо хипотезата на отказ е аналогична с тази на чл. 33 ЗС и при отказ от идеалната част, последната следва да се предложи при същите условия на останалите съсобственици, преди да стане собственост на общината респ. държавата като безстопанствена. Приложението на чл.33 от ЗС при отказ от идеална част от правото на собственост води до необходимостта отказалият се съсобственик да уведоми за това останалите съсобственици, които при съсобственост върху недвижим имот следва да се сдобият с констативен нотариален акт, доказващ уголемяването на дяловете им в съсобствеността. При липса на такова уведомление не може да започне да тече двумесечния срок, в който останалите съсобственици имат право да “изкупят” идеалната част от общината респ. държавата. Ако в двумесечен срок от научаването на отказа останалите съсобственици не заявят (изрично или с конклудентни действия), че желаят те да придобият идеалната част¹⁹, тя става собственост на общината респ. държавата. Този срок започва да тече за всеки съсобственик поотделно и когато е изтекъл за едни, а за други не е – се уголемява само делът на тези, които за заявили волята си за това в законовоопределения срок.

Съразмерно се уголемяват и частите на останалите сънаследници при отказ от право на наследство. При отказ от наследство наследникът губи всички облаги на наследството, но се освобождава и от всички негови тежести. Той се изключва от числото на наследниците, а неговата част от наследството уголемява тези на останалите наследници, приели наследството (чл. 53 ЗН). Уголемяването на дяловете не обхваща всички наследници, а само тези от коляното на отказалия се. Ако отказалият се от наследството е единственият наследник от съответния ред, частта му преминава към наследниците от следващия ред²⁰. Наследниците, които получават дела на отказалия се, не могат да отхвърлят уголемяването, след като вече са приели останалата част от наследството (тъй като е недопустимо частично приемане на наследството). Те получават уголемяването не като правоприемници на отказалия се, а по закон, по силата на собственото си качество на наследник.

Следва да бъде поставен и въпросът възможен ли е отказ от идеална част от правото върху обща част на етажната собственост. По принцип общите части на сграда в режим на етажна собственост обслужват всички етажни собственици, поради което се съпритежават от тях. Отказът от идеална част от правото върху обща част не може да освободи етажния собственик от задължението му да понася разходите във връзка с поддържането на общите части на сградата²¹. За отказ от идеална част от правото върху общите части, които обслужват само някои от отделно притежаваните етажи или части от етажи, може да се говори единствено в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗС. Законът допуска по отношение на тези общи части да се уговори (т.е. договори със съгласието на всички етажни собственици), че ще бъдат общи (т.е. съсобствени) само за лицата, чиито помещения обслужват. В този случай волеизявленията за обособяването на общи части само за отделни етажни собственици, направени от лицата, чиито помещения не се обслужват от общата част, наподобяват отказ от идеалната част от правото на собственост върху общата част, която обслужва само някои от отделно притежаваните етажи или части от етажи. Между това волеизявление и отказа от право обаче съществува определена разлика, която се изразява в това, че докато отказът е едностранно волеизявление, то “уговарянето” по чл. 38, ал. 2 ЗС се извършва чрез сключването на договор. В хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗС “отказалият” се чрез “договор” (уговаряне) от обособените общи части етажен собственик не дължи разходи за поддържането им.

Възможен е и отказ от право, представляващо съпружеската имуществено общност, която според чл. 19, ал. 1 СК включва “вещите и правата върху вещи, както и паричните влогове, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос”. Според закона те принадлежат на двамата съпрузи и се подчиняват на особен режим във връзка с упражняването на действия по тяхното управление и разпореждане (чл. 22 СК). Разпореждането с вземания, които не представляват влог, се извършва свободно от всеки един от двамата съпрузи, който е титуляр на съответното право. Той може самостоятелно да извърши и отказ от притежаваното от него право, което е допустимо, тъй като последното не е включено от СК в режима на съпружеската имуществена общност. При отказ от право на вземане по влог от страна на съпруга, на чието име влогът е открит, обаче законът предвижда определени ограничения (чл. 22, ал. 5 СК). Когато действията на разпореждане с влога застрашават интересите на семейството или на другия съпруг (както най-често тава ще е при отказ), по искане на последния съдът може да постанови действията на разпореждане с влога да се извършват по общо съгласие на двамата съпрузи. Защитата, която предлага СК, обаче, е последваща и не се отразява върху действието и допустимостта на отказа, извършен преди постановяването на съдебното решение по чл. 22, ал. 5 от СК²².

При отказ от право на собственост или друго ограничено вещно право, независимо дали вещното право е върху движима вещ или върху недвижим имот, намиращ се в режим на съпружеска имуществена общност, той следва да бъде осъществен съвместно от двамата съпрузи (чл. 22, ал. 2, ал. 3 и ал. 4, изр. 4 СК). Извършването му от единия от съпрузите поражда действие за другия, ако в шестмесечен срок от узнаването той не го оспори по исков ред. Следователно отказът, направен от единия съпруг, поражда действие, но е относително недействителен спрямо другия съпруг, като относителната му недействителност се санира в случай, че другия съпруг не оспори отказа в шестмесечен срок от узнаването му.

При отказ от право при активна солидарност от страна на единия от кредиторите считам, че правата на другите кредитори се увеличават с частта на кредитора, който се е отказал. Това е така, тъй като при активната солидарност всеки от кредиторите може да иска изпълнението на цялото задължение, а длъжникът се освобождава при престиране на цялото задължение на всеки един от кредиторите. При изпълнение от страна на длъжника на отказалия се кредитор, длъжникът не се освобождава от задължението си, но има право да получи обратно даденото на отказалия се като дадено без правно основание. Длъжникът ще се освободи от задължението си ако престира цялото задължение на един от останалите (неотказали се) кредитори. Отказът от страна на единия от кредиторите не води до намаляване на задължението на длъжника, а има действие само във вътрешните отношения между кредиторите – води до съразмерното увеличаване на дела на останалите кредитори). При добросъвестност на длъжника, изпълнението му на отказалия се кредитор е валидно, като последният е длъжен да предаде полученото на останалите кредитори в неговата цялост, тъй като той вече се е отказал от своята част, полагаща му се според вътрешните отношения. В този случай отказалият се кредитор действа като представител на останалите.

Възможен е и отказ от право при неделимост на задължението по чл. 128 ЗЗД. При неделимо задължение всеки от кредиторите може да иска изпълнение, но освобождаващо за длъжника изпълнение е само това, което той е направил общо на всички кредитори. При отказ от страна на единия от кредиторите по неделимото задължение, това се отразява, веднъж, върху вътрешните отношения между кредиторите (съразмерно се увеличава делът на неотказалите се кредитори) и, втори път, върху начинът, по който следва да престира длъжникът. Ако длъжникът не е надлежно уведомен за отказа, направен от страна на един от кредиторите, и не разполага с убедителни за извършването на отказа доказателства, той може да откаже изпълнение без присъствието на отказалия се кредитор, тъй като това би могло да представлява неточно изпълнение в случай на несъществуващ отказ (задължението трябва да се престира на всички кредитори общо – чл. 129, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). Ако обаче длъжникът е уведомен за отказа и са му представени убедителни доказателства за неговото извършване, той не може да откаже изпълнение на задължението на останалите кредитори, нито да иска намаляване на задължението с частта на отказалия се кредитор. Това е недопустимо, веднъж, с оглед неделимостта на задължението и, втори път, с невъзможността длъжникът да се позовава на вътрешните отношения между своите кредитори.

Отказ от право на собственост върху отпадъци. На носителят на някои вещни права законът не позволява да се отказва от тях. Така например, собственикът на вредни вещества, които са ядрени отпадъци, не може да се откаже от правото си на собственост върху тях, а е длъжен по предвидения в законодателството ред да ги обезвреди и унищожи. Изправени сме пред случай на принудителна собственост, въведен с оглед защитата на публичния интерес, при което не се допуска отказ от право на собственост. Разбира се “принудителната собственост” е изключение, наложено в обществен интерес, а не принцип.

Според чл. 77, ал. 1 от Закона за безопасното използване на ядрената енергия лицата, в резултат на чиято дейност се генерират радиоактивни отпадъци, са длъжни да ги предадат на Държавно предприятие "Радиоактивни отпадъци" в определен срок, като носят отговорност за безопасното управление на радиоактивните отпадъци от тяхното образуване до предаването им на предприятието. В момента на предаването им на държавното предприятие "Радиоактивни отпадъци” радиоактивните отпадъци стават държавна собственост и се преработват, съхраняват и погребват по предвидения в закона ред. Тази уредба изключва възможността собственикът на ядрен отпадък да се откаже правото си върху него, като последният е длъжен да го предаде на държавата, като осигури неговата безопасност до момента на предаването. Чрез предаването му държавата става собственик на ядрения отпадък въз основа на първичен придобивен способ, предвиден единствено в нейна полза. Този придобивен способ е свързан със задължение едновременно за двете страни – и за собственика на ядрения отпадък, който следва да го предаде по описания ред, и за държавно предприятие „Радио активни отпадъци”, което не може да откаже приемането на ядрения отпадък.

Друга форма на принудителна собственост е предвидена в чл. 5 от Закона за управление на отпадъците, според който „притежатели на отпадъци са причинителите на отпадъци, както и лицата, в чието владение се намират те”. От текста на закона може да се направи извод за принудителна съсобственост, тъй като причинителят на отпадъка не се освобождава от собствеността си върху него дори когато друго лице придобие владението върху отпадъка. Дори и в този случай лицето продължава да носи своята отговорност като собственик за евентуалното вредно въздействие на причинения от него отпадък върху околната среда или върху здравето на хората, като споделя тази отговорност с владеещия го. Именно в качеството си на собственик на изхвърляните от него отпадъци той заплаща и съответните местни такси за смет. С оглед обществената значимост на опазването на околната среда и здравето на хората и предотвратяването на опасността от тяхното увреждане във връзка с изхвърлянето на отпадъци, държавата е предвидила специален ред за тяхното събиране, транспортиране, управление, третиране и депониране (Закона за управление на отпадъците).

Върху притежателите на отпадъци тежат редица предвидени от закона задължения, свързани и произтичащи от тяхното право на собственост върху причинените от тях отпадъци: да изпълняват разпоредбите за третиране на различните по вид, произход и свойства отпадъци; да поддържат в постоянна изправност и нормално действие съоръженията си за третиране на отпадъци; да предприемат всички мерки за несмесване на опасни отпадъци с други отпадъци или на оползотворими отпадъци с неоползотворими; да организират безопасно съхраняване на отпадъците, за които няма подходящи средства за третирането им; при наличие на опасни отпадъци да определят отговорно лице и да създадат организация за безопасното им управление и пр. Притежателите на отпадъци са длъжни да ги предоставят за събиране, транспортиране, оползотворяване или обезвреждане на лица, които имат право да извършват съответните дейности, или ги оползотворяват и/или обезвреждат сами в съответствие с Закона за управление на отпадъците. Забранява се изоставянето, нерегламентираното изхвърляне и изгаряне или друга форма на неконтролирано обезвреждане на отпадъците.

Всички тези ограничения посочват недопустимостта на отказ от право на собственост върху вещ, която се третира от закона като отпадък (вж. параграф 1, т. 1 до 5 от Допълнителната разпоредба на ЗУО). Отпадък, според закона, представлява всяко „вещество, предмет или част от предмет, от който притежателят се освобождава или възнамерява да се освободи, или е длъжен да се освободи и попада поне в една от категориите, посочени в б.”а” до „р” от т.1 от Допълнителната разпоредба на ЗУО. Законът разграничава четири основни вида отпадъци битови, производствени, опасни и строителни в зависимост от техния произход, състав и риска, който създават за човешкото здраве. Освобождаването от вещество, предмет или част от предмет не представлява отказ от правото на собственост върху него, а единствено е начин, по който една вещ, попадаща в обхвата на параграф 1, т. 1, б. “а” – “р” Др на ЗУО, по волята на нейния собственик се превръща в отпадък. Освобождаването не е отказ от право на собственост и не води до прекратяването на последното, а единствено до промяна на статута на вещта – тя се превръща в отпадък и се подчинява на особения режим по Закона за управление на отпадъците. Собственикът на вещта-отпадък заплаща определена такса за унищожаването й от държавата респективно от общината, които действат от името и за сметка на собственика, но и в защита на обществения интерес. Тази специфична форма на представителство възниква по силата на закона и не зависи от волята на участващите в него лица – собственикът на вещ, представляваща отпадък, е длъжен да се подчини на предвидения в закона режим за третиране на отпадъците. Именно този режим изключва възможността за отказ от право на собственост върху вещ, посочена от закона като отпадък.

 

6. Модалитети при отказ от право²³

Един от въпросите, които следва да се разгледа в настоящата разработка, е дали е възможен частичен отказ от субективно право. Считам, че такъв е възможен при количествено измерими права, стига да не включва отказ от невъзникнало и неопределено субективно право (частичният отказ е изрично допуснат от закона при отказ от право върху търговска марка – чл. 24, ал. 1 ЗМГО²⁴). Възможни са няколко последователни частични отказа, като всеки от тях води до погасяването или прекратяването на съответна част на делимото субективно право. Считам, че е възможен и частичен отказ от правото да се иска принудително изпълнение (отказ от правото на иск), комбиниран с частичен отказ от самото право. В този случай част от задължението ще се прекрати (отказ от самото право), друга част ще се превърне в естествено право (отказ от правото на иск), а е допустимо трета част да запази, както възможността си да бъде изпълнена доброволно, така и възможността си да бъде изпълнена с помощта на държавната принуда. Не е възможен обаче частичен отказ от наследство, тъй като е недопустимо частично приемане на наследство.

Възможен е и отказ под условие. Такъв вид отказ наподобява на договора за спогодба по чл. 365 ЗЗД, при който се правят взаимни отстъпки (вкл. откази под условия), за да се прекрати един съществуващ спор или да се избегне един възможен спор. Отказът под условие, както всеки друг вид, е възможен, ако не е забранен от закона. Така например е забранен отказът от наследство под условие, тъй като законът допуска единствено безусловното приемане на наследството. В останалите случаи, обаче, отказът под условие може да породи действие като всяко едно разпоредително действие, извършено под условие. Трудност възниква с оглед установяването на момента, в който отказът произвежда действие, при отказ с отлагателно условие, както и при установяването на момента, в който отказът прекратява действието си, при отказ с прекратително условие. Трудности възникват и с оглед решаването на въпроса дали да се признае право на отказалия се да оттегли своя отказ, направен при отлагателно условие, преди последното да се е сбъднало. Ето защо смятам, че въпреки принципната им допустимост отказите под условие следва да се избягват поради внасяната от тях несигурност, а при всички случаи на отказ не трябва да се дава възможност на отказалия се да оттегля или да се отказва от своя отказ.

Възможен е и отказ за определен срок (краен срок) или след изтичането на определен срок (начален срок). Във всички случаи обаче субективното право, от което се отказва носителят, му следва да е възникнало реално и да е определено по своето основание и размер. Отказът с модалитет срок е възможен при продължителните престации (периодични и трайни) – задължение за плащане на наемна цена, задължение за плащане на уговорено месечно възнаграждение по комисионен договор и пр. По спорен е въпросът за допустимостта на отказа за определен срок от вещно право, особено при вещно право върху недвижим имот. Неговата допустимост е спорна с оглед неопределеността на вещноправните му последици. Докато срокът тече собственикът не може да предявява своите права спрямо което и да е трето лице (тъй като те ще му противопоставят вписания от самия него отказ по реда на чл. 100 ЗС). След изтичането на срока обаче, той следва да извърши съответното отбелязване (за което би следвало да се следи служебно по аналогия на 10-годишния срок на вписването на ипотека), с което отново отказалият се за определен срок ще може да се легитимира като собственик. По-лесен за разрешаване е проблемът при отказ от вещно право върху недвижим имот при отлагателен срок. В този случай на вписване подлежи самият отказ, а не изтичането на срока, след който той поражда своето действие. По този начин собственикът превръща правото си в срочно, като няма право да оттегля или да се отказва от направения от него отказ с начален срок.

Интересен е и въпросът дали е възможен отказ с тежест. Тежестта като модалитет е уредена в българското право единствено при дарението (чл. 226, ал. 3 ЗЗД) и при завещанието (чл.18 ЗН). Значението на тежестта и на нейното неизпълнение е различно при договора за дарение²⁵ и при завещанието²⁶. Дарение е договор, който се сключва между живи, и ако включва в съдържанието си някаква тежест за дарения, тя по принцип следва да бъде изпълнена приживе на дарителя. При уговаряне от страна на дарителя на невъзможна тежест, законодателят предполага липсата на желание, на воля у дарителя да отстъпи веднага и безвъзмездно предмета на дарението на дарения. Ето защо чл. 226, ал. 3, in fine ЗЗД обявява договорът за дарение за нищожен, когато тежестта е невъзможна. При няколко тежести достатъчно е само една от тях да е невъзможна, за да е нищожен договорът като цяло. Завещанието, за разлика от дарението, е едностранен, отменим акт, извършен от едно лице с оглед на неговата смърт, и в случаите, когато съдържа тежест за лицето, в чиято полза е направено, тази тежест следва да се изпълни след смъртта на завещателя. Изпълнението на тежестта от лицето, в чиято полза е направено завещанието е ограничено да размера на завещаното му имущество, докато задължението на дарения не се ограничава единствено до размера на дареното му. За сметка на това обаче при договора за дарение не е предвидена възможност дарителят да търси принудително изпълнение от страна на дарения. Напротив чл. 18 ЗН изрично посочва, че при неизпълнение на тежестта от лицето, в чиято полза е направено завещанието, всяко заинтересовано лице може да иска изпълнението й, но не и отмяна на завещанието, освен ако тежестта е била решаващ мотив за извършването на завещателното разпореждане.

От разгледаната накратко уредба на тежестта в българското законодателство може да се направи изводът, че тя се подчинява на режима, който й е даден с оглед на всеки конкретен случай, в който законодателят я е предвидил (така до този момент в българското законодателство има два режима на тежестта – този при договора за дарение и този при завещанието). Тъй като предвиждане на тежест при договор, различен от дарението, и при едностранен акт, различен от завещанието, законът не е направил, и тъй като липсва общ режим на тежестта, който да се прилага, то уговарянето на тежест извън посочените изрично в закона случаи е недопустимо, а следователно е недопустим и отказ с тежест. Още повече, че отказът не се прави в полза на определено лице (за разлика от дарението и завещанието), което да се натовари с изпълнението на тежестта.

 

7. Злоупотреба с отказ от субективно право

Отказът от определено субективно право, както приехме по-горе, представлява възможност, която също може да се разглежда като вид право, включено в самото право, спрямо което се извършва отказа – правото на отказ от право. Както със всяко друго право, така и с правото на отказ може да се злоупотреби. Когато отказът се упражнява за постигането на неправомерни цели, а не за да се постигнат определени защитавани от закона интереси, сме изправени пред злоупотреба с право на отказ. При нея се извършва отказ, който не е забранен от закона, но който противоречи на целта, с оглед на която е предвидена възможността за неговото извършване. Отказът може да се извършва и с цел да се увредят интересите на друго лице, най-често интересите на кредиторите на отказващия се. Българското законодателство не е възприело²⁷ изискването за съзнателно превратно упражняване на субективното право при злоупотреба с него (т.нар. субективна теория за злоупотреба с право), поради което, за да се приеме, че е налице злоупотреба с право, не е необходимо наличието и доказването на намерение за увреждане, а е достатъчно да липсва оправдан интерес от упражняването на съответното право. Достатъчно е отказът да е насочен към определена цел, която противоречи на закона, макар и отказът, сам по себе си, да е допустим и правомерен. Средството е правомерно, а целта – забранена. Получава се особена форма на заобикаляне на закона чрез злоупотреба с право на отказ от право. Последицата от злоупотребата с право по принцип е отказването на защита на така упражненото право и осъждане на нарушителят да преустанови превратното упражняване.

При злоупотреба с право на отказ, обаче, защитата на увредените лица не може да се постигне по посочения начин. В случаите, когато отказалият се е знаел за увреждането на своите кредитори, може да се използва павловият иск по чл. 135 ЗЗД. Искът се предявява от кредитор на титуляра на правото на отказ и уважаването му води до относителна недействителност на отказа по отношение на предявилия иска кредитор. Когато отказът е от вещно право, липсва длъжник на длъжника (имотът е придобит от общината респ. от държавата), но искът по чл. 135 ЗЗД, предявен единствено срещу отказалия се, следва да бъде вписан, за да се противопостави съдебното решение, с което той се уважава, на евентуални последващи приобретатели на недвижимия имот от общината респ държавата.

Когато отказът е от облигационно право, без значение е дали длъжникът на длъжника е знаел за увреждането на кредитора-ищец по павловия иск, тъй като отказът от право е винаги безвъзмезден акт. Субективните преживявания на длъжника на длъжника нямат правно значение и когато отказът е извършен преди възникването на вземането на ищеца по павловия иск, като в този случай за уважаването на иска е достатъчно кредиторът-длъжник, ответник по павловия иск да е направил отказа с цел да увреди своя кредитор, ищец по павловия иск (субективна теория за злоупотреба с право). Това е така поради едностранния характер на отказът от субективно право. По делото, обаче, следва да се конституира и длъжника на длъжника, за да има сила на присъденото нещо решението и спрямо него.

 

8. Отказ от правото на отказ

Вече на няколко места бе отбелязано, че отказът от субективно право сам по себе си е субективно право или най-малкото част, правомощие от субективното право, до което се отнася отказът. В такъв случай неизбежно следва да се зададе въпросът възможен ли е отказ от субективното право на отказ от право. Смятам, че такъв отказ е недопустим, тъй като допускането му би довело до възникване на следващо право – правото на отказ от отказ, и следващ въпрос – възможен ли е отказ от това право на отказ от отказ, и т.н. Ето защо с оглед на правната сигурност следва да се отрече възможността за отказ от правото на отказ от право.

Не е възможно и оттегляне на направен отказ, тъй като отказът има окончателно действие, освен когато не е направен под прекратително условие или срок, в които случаи той може да бъде прекратен само при осъществяването на условието или при изтичането на срока, но не и в резултат на оттеглянето му. Единственото изключение от този принцип е допуснато при отказ от правото на собственост чрез изричния текст на новата (от 2000г.) чл. 100 ЗС, ал. 2 ЗС. Според нея заявлението за отказ от правото на собственост по ал. 1 може да се оттегли до вписването на отказа в имотния регистър. За действието на такава възможност за оттегляне е необходима изрична разпоредба на закона в тази насока. Още повече в хипотезата по чл. 100, ал. 2 ЗС е налице незавършен състав на отказ от право на собственост (липсва вписване), поради което оттеглянето се извършва всъщност спрямо един “недовършен” отказ. След вписването на волеизявлението за отказ, оттеглянето на вече осъществен отказ (довършен фактически състав) е недопустимо, тъй като би довело до възстановяването на едно прекратено субективно право.

 

Бележки под линия:

1 Вж. Василев, Л. Гражданско право. Обща част. С., 2000, с. 81, както и Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. С. 2001, с. 359, Павлова, М. Гражданско право – обща част, Том I. С. 1995, с. 159, Джеров, Ал. Гражданско право. Обща част. С. 2003, с. 286 и сл.

2 Тезата, че опрощаването може да се разглежда като вид едностранен отказ от страна на кредитора от притежаваното от него право е застъпена от проф. Иван Апостолов (вж. Апостолов, Ив. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. С. 1990, с. 385). Проф. Апостолов застъпва тезата, че опращаването на дълг е „договор, чрез който кредиторът се отказва от вземането си”, с което всъщност признава наличието на два начина за осъществяването на отказ от облигационно право – чрез едностранна сделка (едностранен отказ от право) и чрез договор (опрощаване – отказ, който следва да бъде приет). В този смисъл е и дефиницията за опрощаване в Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Обща теория на задълженията и договорите. С. 1919, с. 195, както и в Колен, А., А. Капитан Елементарен курс по френско гражданско право”. С., 1929, с. 160.

3 Вж. Герджиков, О. Търговски сделки. С., 2000, с. 24.

4 Вж. Павлова, М. Гражданско право – обща част. Том I. С., 1995, с. 179.

5 Пак там.

6 Описание на други случаи на естествени задължения вж. в Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Обща теория на задълженията и договорите. С., 1919, с. 91-95.

7 Относно разграничаването на субективните права на притезателни и непритезателни вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. С., 2001, с. 370, както и Павлова, М. Гражданско право. Обща част. Том I. С. 1995, с. 169.

8 Вж. Мингова, А. Отказът от иск. С. 2000, с. 42.

9 Аргумент за това се извежда от изискването на чл. 33 ЗС, който по силата на чл. 66 ЗС намира приложение при продажбата на правото на строеж.

10 Относно разграничаването на субективните права на прости и сложни субективни вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. 2001, с. 371, както и Павлова, М. Гражданско право. Обща част. Том I. С., 1995, с. 170.

11 Вж. Василев, Л. Българско вещно право. С., 2001, с. 83, Боянов, Г. Вещно право. С., 2004, с. 97, Джеров, Ал. Вещно право. С., 1999, с. 62, както и Стоянов, В. Вещно право. С., 2004, с. 60.

12 До отмяната на чл. 3, т. 5 ЗДС (1998г.) и при старата редакция на ч. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС (до 1999г.) недвижимите имоти, чийто собственик е неизвестен принадлежаха на общината, на чиято територия се намират, а всички останали движими вещи с неустановен собственик ставаха държавна собственост. След отмяната на чл. 3, т. 5 ЗДС и при новата редакция на чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС въпросите за собствеността върху изоставените вещи се урежда в чл. 11 ЗН. Според него когато няма лица, които могат да наследяват съгласно ЗН, или когато всички наследници се откажат от наследството или изгубят правото да го приемат, наследството се получава от държавата, с изключение на движимите вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и на парцелите и имотите, предназначени предимно за жилищно строителство, които стават собственост на общината, на чиято територия се намират. Това разрешение следва де се прилага не само при отказ от наследство, но и при отказ от право на собственост въобще, тъй като идеята на текста е да се конституира един краен, необходим, неизбежен собственик в лицето на държавата или общината, за да не се допуска съществуването на вещи без собственик. Тази идея следва да намери приложение и при отказ от право на собственост.

13 Относно учредяването на търговско дружество с непарични вноски вж. Кацаров, К. Систематичен курс по българско търговско право. С., 1990, с. 217 и сл.

14 Относно разграничаването на субективните права на имуществени и неимуществени вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. Том I. С., 1995, с. 172.

15 Относно разграничаването на субективните права на прехвърлимите и непрехвърлимите вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. С., 2001, с. 374, както и Павлова, М. Гражданско право. Обща част. Том I. С., с. 173.

16 Вж. Сарафов, П. Относно договорните клаузи за непрехвърлимост на собствеността. – Собственост и право, 200, № 11.

17 Относно разграничаването на субективните права на главни и акцесорни вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. С., 2001, с. 375, както и Павлова, М. Гражданско право. Обща част. Том I. С., 1995, с. 174.

18 Относно разграничаването на делими и неделими права вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. С., 2001, с. 376, както и Павлова, М. Гражданско право. Обща част. Том I. С., 1995, с. 174.

19 Изявление от страна на останалите съсобственици е необходимо, тъй като те не могат да бъдат накарани въпреки волята им да получат уголемяване на притежавания от тях дял.

20 Вж. Тасев, Хр. Българско наследствено право. С., 2000, с. 128.

21 Вж. Велинов, Л. Етажна собственост. Правен режим. С., 2003, с. 84.

22 Относно въпроса за разпореждането с влога по общо съгласие на съпрузите вж. Ненова, Л. Семейно право на Република България. С., 1994, с. 193.

23 Относно възможността за обуславяне при едностранните сделки, каквато представлява и отказът от право вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С., 2001, с. 438.

24 Отказът, предвиден като частичен при субективното право върху дизайн, не представлява частичен отказ от субективно право, а всъщност предполага няколко отказа от самостоятелни права по отношение на различни обекти – няколко различни дизайна.

25 Относно значението на тежестта при договора за дарение вж. Цончев, Кр. Договор за дарение. С., 2001, с. 106 и сл.

26 Относно значението на тежестта при завещанието вж. Цанкова, Ц. Завещанието в българското наследствено право. С., 1995, с. 173 и сл.

27 Вж. Таджер. В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. С., 2001, с. 417, както и Павлова, М. Гражданско право – обща част. Том I. С., 1995, с. 195. В противен смисъл обаче вж. Василев, Л. Гражданско право. Обща част. С., 2000, с. 93, както и Джеров, Ал. Гражданско право. Обща част. С., 2003, с. 305.

Стоян Ставру