Petrov_Vasil_brak_razbivane_delict

Отговорност за неимуществени вреди от съзнателното противоправно разстройство на чужда брачна връзка

(Хрумката се роди от едно занятие със студентите от кръжока по гражданско и търговско право на ЮФ на УНСС)

 

Казусът

Редица страни от общото право (common law) и досега познават деликта на „отчуждаване на привързаността“ (alienation of affections), при който изоставеният съпруг има право на обезщетение за вредите по отношение на трето лице, за което твърди, че е станало причина за пропадането на брака – най-често ответник по такива искове е любовникът на съпруга-прелюбодеец. Какво е положението по българското право? Би ли уважил българският съд подобна претенция по чл. 45 ЗЗД с твърдения за съзнателното противоправно разстройство на чужда брачна връзка срещу любовника на съпруга-прелюбодеец?

 

Хрумка

Защо да нe приемем, че съставът на генералния деликт по чл. 45 ЗЗД покрива противоправното поведение на любовника на съпруга-прелюбодеец? Действително, флиртът или изневярата на съпруга, респ. участието на трето лице в такива действия, не може да води до обезщетение за неимуществени вреди. Съпругът, комуто е изневерено, може и да страда, но не всяко отклонение от нормалното физическо или психическо състояние на човека е неимуществена вреда, подлежаща на обезщетяване, а само това, което се отличава с достатъчна интензивност. Дали интензивността е достатъчна, се преценява от съда според критериите на справедливостта (чл. 52 ЗЗД), от които зависи и размера на обезщетението. Съдът следва да съобрази и правилата на обичая и морала – чл. 5 ГПК, които биха изключили възможността за превръщане на всяко малко или голямо брачно провинение и съучастието на трето лице в такова провинение в основание за предявяване на деликтни искове. Съзнателното противоправно разстройство на чужда брачна връзка, довело до фактическа раздяла на съпрузите или до развод, обаче е друго нещо. Опитвам се да обоснова извода, че такава отговорност може да се признае и по действащото българско право.

 

Нормите

 

Относими норми от КРБ

 

Чл. 14. Семейството, майчинството и децата са под закрила на държавата и обществото.

Чл. 46. (1) Бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Законен е само гражданският брак.

 

Относими норми от Семейния кодекс

 

Чл. 5. Бракът се сключва по взаимно, свободно и изрично съгласие на мъж и жена, дадено лично и едновременно пред длъжностното лице по гражданското състояние.

 

Чл. 10. (1) Длъжностното лице по гражданското състояние проверява самоличността и възрастта на встъпващите в брак, както и представените от тях документи по чл. 9.

(2) Ако няма пречка за сключване на брак, длъжностното лице по гражданското състояние запитва встъпващите в брак дали са съгласни да встъпят в брак един с друг и след изричен утвърдителен отговор съставя акт за сключване на граждански брак. В акта за сключване на граждански брак се отразява избраният режим на имуществени отношения с данните по чл. 9, ал. 2. В случаите, когато не е избран режим на имуществени отношения, в акта се вписва законов режим на общност.

(3) Актът се подписва от встъпващите в брак, от двама свидетели и от длъжностното лице по гражданското състояние.

Чл. 11. (1) Бракът се смята за сключен с подписването на акта за сключване на граждански брак от встъпващите в брак и от длъжностното лице по гражданското състояние.

(2) Действителен е бракът, сключен пред лице, което публично е изпълнявало функциите на длъжностно лице по гражданското състояние, без да е имало това качество, когато встъпващите в брак не са знаели това.

 

Относими норми от Закона за задълженията и договорите

 

Чл. 8. (1) Договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях.

Чл. 21. (1) Договорът поражда действия между страните, а спрямо трети лица – само в предвидените в закона случаи.

(2) Трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора, дължат обезщетение.

Чл. 45. Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Във всички случаи на непозволено увреждане, вината се предполага до доказване на противното.

 

Аргументи

Основният аргумент на хрумката за допустимост на обезщетение за неимуществени вреди от съзнателно противоправно разстройство на чужда брачна връзка се крепи на две тези: че (i) бракът е договор и поражда особено договорно правоотношение между съпрузите, както и че (ii) съзнателното противоправно разстройство на чуждата брачна връзка от третото лице представлява действие по недобросъвестно попречване на изпълняването на договора, т.е. на брачната връзка.

 

(i) бракът е договор

Тезата противоборства отдавна с тезата, че бракът е особен съюз между съпрузите, за който не се прилагат правилата на договорите, поне не и относно неимуществените задължения между съпрузите. Повечето аргументи обаче са на страната на тезата, че бракът е договор:

– Чл. 8, ал. 1 ЗЗД дефинира договора като съглашение между две лица за създаване на правна връзка между тях, а бракът създава именно правна връзка. Забележителното е, че чл. 8, ал. 1 ЗЗД никъде не ограничава естеството на правната връзка само до сферата на имуществените отношения (както например Италианският граждански кодекс). На следващо място, в сферата на имуществените отношения между съпрузите СК дава значителна свобода на съпрузите да моделират подходящия за тях имущественобрачен режим, което е израз именно на свободата на договаряне. Наличието на единна законова уредба на неимуществените (лични) отношения между съпрузите не означава, че тук свободата на договаряне е ограничена, тъй като нормите на глава трета на СК са бланкетни и дават възможност на съпрузите да ги изпълнят със съдържание, каквото преценят. Дори да беше вярно противното, т.е. всички права и задължения, свързани и произтичащи от брака да бяха законово регламентирани, така че свободата на договаряне да бе изключена по отношение на съдържанието на брачното правоотношение, пак би било налице договор. Чл. 8, ал. 1 ЗЗД изисква само взаимно съгласие за встъпване в правна връзка, без да сочи кой и как определя съдържанието на тази правна връзка.

Съгласно чл. 5 СК бракът се сключва по взаимно, свободно и изрично съгласие на мъж и жена, дадено лично и едновременно пред длъжностното лице по гражданското състояние. Налице е консенсус, взаимни волеизявления, чиято валидност и сериозност длъжностното лице проверява, като форма на брака-договор. Тезата, че волеизявленията на сключващите брака не са взаимни, не са насочени към другия партньор и не формират договор, а са насочени към една обща цел – създаване на семеен съюз и в посока длъжностното лице по гражданското състояние, е теза не юридическа, а теологическа. Известно е, че Православната църква има различно становище от Западната църква относно тайнството брак и начина на бракосъчетанието. Първата не познава брачната клетва и не разглежда брака като договор между съпрузите, благословен от църквата, а като съюз пред Бога, докато Западната църква изхожда от римскоправното становище за брака като особен договор. Влиянието на посочените теологически схващания обаче не може да бъде причина да се тълкуват разпоредбите на чл. 5 СК и чл. 8, ал. 1 ЗЗД в разрез с ясния им текст.

 

(ii) съзнателното противоправно разстройство на чуждата брачна връзка от третото лице е действие по недобросъвестно попречване на изпълняването на договора по чл. 21, ал. 2 ЗЗД

Тезат апо необходимост следва от тезата, че бракът е договор. Действително новият СК не поставя изрично задължението за вярност на съпрузите, каквото поставяше чл. 15 in fine СК. Но това задължение следва по обичая и господстващия в страната морал, които са критерии, по които съдът следва да правораздава, при наличието на празнота в правната уредба – чл. 5 ГПК. Признаването на право на обезщетение на изоставения съпруг при съзнателното противоправно разстройство на чуждата брачна връзка от третото лице би съдействало да брака и семейството да се даде дължимата по чл. 14 КРБ закрила от държавата и обществото. От подобно противоправно поведение изоставеният съпруг търпи значителни по интензитет неимуществени вреди, които заслужават да бъдат обезщетени. В случая брачното правоотношение е относително (договорно) и не охранява блага, предмет на абсолютни права, но чл. 21, ал. 2 ЗЗД изрично въвежда особена деликтна отговорност за нарушаване на чужди облигационни права.

 

Контрааргументи

Дори да игнорираме сериозните доводи в подкрепа на тезата, че бракът не е договор, а съюз, чл. 21, ал. 2 ЗЗД не може да е приложим към брачното правоотношение. Втората алинея на чл. 21 ЗЗД допълва първата, според която договорът поражда действия между страните, а спрямо трети лица – само в предвидените в закона случаи. Така при договора (обикновения) по изключение едно трето за договора лице носи отговорност за попречването на изпълняването на договора така както такава отговорност принципно би носил и недобросъвестния длъжник по договора, който не изпълнява. При брачната изневяра обаче съпругът-прелюбодеец не носи отговорност за вреди по чл. 45 ЗЗД или по чл. 82 ЗЗД. Брачното му провинение би могло, ако е довело до дълбоко и непоправимо разстройство на брака, да даде повод на другия съпруг да иска и получи развод. Излиза, че любовникът на съпруга-прелюбодеец ще носи отговорност за нарушаване на брачната връзка, каквато отговорност сам съпругът-прелюбодеец няма да носи. Очевидно алогичен резултат.

Възприемането на тезата за принципната допустимост на присъждането на обезщетение за „разбиване на чужд брак” би породило множество доказателствени проблеми и процесуални усложнения – отговорността по чл. 21, ал. 2 ЗЗД обхваща само недобросъвестност (умисъл), но той може да бъде и евентуален. А как ще се установи имал ли е намерението любовникът на съпруга-прелюбодеец да развали брака или е съзнавал възможността за такъв резултат, но се е съгласявал с него. На следващо място, е проблемът със съпричиняването на съпруга-прелюбодеец. Възниква и проблемът с личния избор – правото на интимност, като част от правото на личен живот, сериозно ще се ограничи. Ще се затрупат съдилищата с маса „скандални” дела, при които съдът ще бъде принуден да изследва интимния живот на поне трима души. Именно това е причината посоченият деликт от общото право да е премахнат с нарочни съдебни решения на върховни съдилища и законодателни актове в големия брой юрисдикции от общото право.

 

Покана за дискусия

Очакваме вашите доводи относно хрумката!

1 кометар

Leave a Reply to vassil petrov Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.