За възможността унищожаемостта на договор сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия да се релевира по пътя на възражението

Автор: ИВАН КОЛЕВ

Софийски университет „Св. Климент Охридски”

 

Въведение

 

Въпросите свързани с недействителността на сделките са едни от най-сложните в правото, което обосновава и големият брои неизяснени проблеми, а и не малкият научен интерес. Предмет на конкретното изследване ще е един въпрос, чиито отговор на пръв поглед изглежда очевиден, но като такъв е поставил редица проблеми в практиката изразяващи се в това, че съдилищата не приемат еднозначно решение.¹ Застъпват се противоположни мнения, без те да се аргументират, което създава още по – голяма неяснота. Поставеният въпрос – възможно ли е унищожаемостта на договор сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия да се релевира по пътя на възражението има своите практически измерения и като такъв е достоен за изследване. Още повече самата правната теория се отличава с липса на каквото и да е било изследване в тази насока. Единственото Л. Василиев дава положителен отговор, но без да предлага сериозни аргументи в полза на това свое становище.² Проблемът се „задълбочи“ когато Върховния касационен съд допусна касационно обжалване само поради значимостта на проблема и не даде аргументирано разрешение на проблема, а само прие, че е налице възможност за релевиране на унищожаемостта по пътя на възражението.³ В последяващото изложение ще се постарая да разгледам проблема от всички негови страни, като се насоча към изясняване на различни правни понятия и посоча особеното взаимодействие и връзка между тях.

 

Общ преглед на недействителността

 

Историческо развитие ⁴

В най – древното римско право е бил познат само един вид недействителност, при която недействителната правна сделка не е съществувала изобщо според закона. През този най – ранен период от развитие на римското право се е стигало до обвързване между лицата само чрез извършването на определен ритуал, на определени жестове или чрез произнасянето на точно определи соленелни форми. А именно тези жестове и фрази са представлявали форма и са имали обвързваща сила. Този строг формализъм довежда до разбирането, че волята е винаги съответна на изявлението, щом последното е облечено в регламентираната форма.

Разбира се развитието на римската цивилизация е наложило да се преодолее този начин за юридическо обвързване, защото той не обслужвал нуждите на оборота. Във времето на пред класическото право най-важните договори се сключвали без спазването на определена форма, а единствено било необходимо простото съгласие между страните.

В един по-късен етап от развитието на римската правна система (в сравнение с появата на нищожните сделки), и то по казуистичен начин, са били признати за правно релевантни от преторското право пороците на сделките, предизвикващи унищожаемост. От сферата на преторското право унищожаемостта е преминала в системата на цивилното право, като по този начин са се обособили основните разновидности на недействителността.

През средновековието консенсуализмът придобил определящо значение в облигационните отношения, което спомогнало за развитието на възгледите относно пороците на волеизявлението. Каноническото право въвело понятието „порок във волята“, като юридическите изследвания в тази връзка са повлияни от основните за тази епоха теологически виждания. Френските юристи от късното средновековие съсредоточили дейността си върху анализи на отделните пороци на волята. Известния юрист Потие дефинирал като пороци на волята: случаите на липса на основание, липса на съгласие и хипотезите на грешка, измама и насилие.

Развитието на възгледите за пороците на волята намират своето развитие в двете фундаментални кодификации – ФГК и ГГЗ. Цялостната уредба на унищожаемостта на договорите в Code Civil изиграла сериозна роля за оформянето на съвременната доктрина относно посочената материя. Приемането на ФГК стимулирала изследвания в тази област от представители на Пандектната школа, сред които най-значими са Савини, Виндшайд и Митайс. Българското законодателство бива силно повлияно от ФГК в лицето на отменения ЗЗД.

В тази насока следва да се посочи и чрезмерна повреда (laesio enormis). В отменения ЗЗД тя не е уредена като общо основание за унищожаване на сделките, а е била една от причините в някои от определени от закона сделки, както е например при продажбата на недвижим имот – чл.308 от ЗЗД (отм.).⁵ Сега действащият ЗЗД не се отличава с липса на повелителни норми за образуване на цените. В такъв случай отклоненията в цените са възможни и единственото средство за определянето им остава договорното съгласие. Към него препращат самите принципи на ценообразуването в пазарното стопанство и отказът на законодателя да създаде повелителни норми за цените.

 

Понятие и правна уредба

Общият термин, с които да се обозначават сделки с недостатъци е недействителността. Недействителността е уредена в глава II от Закона за задълженията и договорите (чл.26 – 35 от ЗЗД), но бива използван от законодателя и на други места – чл.38, ал.2; чл.135; чл.209 от ЗЗД и други. При подробно вникване ще се забележи, че законодателят не е особено постоянен при употребата на понятието като то може да се срещне в две свои значения – като синоним на нищожността или като еквивалент на всяка сделка с недостатък. Нищожността и унищожаемостта все пак следва да се възприемат като видове на родовото понятие недействителност.⁶ Като такива между тях могат да се посочат няколко отлики.

 

Различия

Основна разлика е тази, че нищожните сделки не пораждат правните последици, които страните целят. Не такова бива положението с унищожаемите сделки – те пораждат целините правните последици,⁷ но при тях особеността се крие в това, че се поражда потестативното право да се предизвика отпадането с обратна сила на правните последици на сделката.⁸ С упражняването на това потестативно право и уважаването на иска, обаче правните последици се приравняват на тези на нищожната сделка. Непораждането на правните последици от нищожната сделка не зависи от предварителното установяване на порока по съдебен ред. При спор между страните съдът следва да бъде сезиран с отрицателен установителен иск, тъй като целта е да се установи, че правни последици не са били породени. При нищожна сделка страните, ако все пак искат да породят целините правни последици трябва да сключат друга сделка, която не страда от порока довел до нищожността на предходната. За разлика от нищожните сделки, унищожаемите могат да се заздравяват чрез потвърждаване по реда на чл.35 от ЗЗД или чрез отстраняване на ощетяването по чл.33 от ЗЗД. Също така докато съдът следи служебно за нищожността, то той няма такова задължение по отношение на сделките, които страдат от някои от пороците предвидени в чл.27 и сл. от ЗЗД.

 

Отграничения

Крайната нужда като една от видовете унищожаемите сделки поради порок във волята следва да се различава от други две правни явления – крайната необходимост и стопанската непоносимост.

Крайната необходимост е уредена в чл.13 от НК и чл.46, ал.2 от ЗЗД. Тя се свързва, с това че поради непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, причинява вреди, които обаче са значително по-малко от предотвратените. Действията при крайна необходимост нямат обществена опасност, но само до толкова колкото не е нарушена ал.2 от чл.13 – Няма крайна необходимост, когато самото отбягване от опасността съставлява престъпление. Чл.36, ал.2 от ЗЗД обаче посочва, че при крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди.

Стопанската непоносимост, уредена в 307 от ТЗ се отличава в няколко насоки. На първо място стопанската непоносимост се свързва с рязка промяна в икономическите условия, която промяна е последваща на сключването на договора. При крайната нужда нееквивалентността на престациите трябва да съществувала обективно към момента на сключването на договора и всякакви последващи промени след постигането на съгласие между страните са без значение. Също така тази промяна трябва да не се дължи на поведението на някоя от страните и следва да не е била налице възможност промяната да бъде предвидена. Чл.307 извежда като втора предпоставка противоречие със справедливостта и добросъвестността. Изпълнението ще е несправедливо когато е нарушен принципът на еквивалентност на престациите.⁹ За да е налице непоносимост следва да е нарушен и принципът на добросъвестността, разбиран като част от общо приетите критерии за честност и почтеност. В крайна сметка запазване на сделката при тези условия е социално неоправдано, защото сделката макар и да може да бъде изпълнена, изпълнението ще бъде икономически унищожително за страната.

 

Терминологичен апарат

Закон за задълженията и договорите в чл.33 посочва само, че договорите сключени поради крайна нужда при явно неизгодни условия са унищожаеми, но законовата разпоредба не дава дефиниция на това какво е „крайна нужда“ и „явно неизгодни условия“. Теорията и практика са натоварени със задача да изведат съдържанието на тези две понятия.

 

Крайна нужда

Крайната нужда се дефинира като състояние¹⁰ на липса или недостатъчност на материални средства за задоволяване на основни потребности.¹¹ Като основни потребности се посочват средства необходими за лечение, за изплащане на дълг, посрещане на лични или семейни нужди¹², заплащане на изискуеми задължения, набавяне на алкохол и наркотици.¹³ Важно е да се отбележи, че се касае са за липса, съответно – недостатъчност на финансовите средства, която липса и недостатъчност влияе върху формирането на вътрешната воля на лицето да сключи договора.¹⁴ Тоест без този натиск лицето не би сключило тази сделка или поне не би я сключило при тези условия. Текстът на ЗЗД не се интересува от това какъв е източникът на тези затруднения, причината довела до това състоя на лицето както и дали изпадналият във финансови затруднения има вина за това свое положение.¹⁵. Разбира се крайна нужда не е всяко състояния, при което дадено лице изпитва имуществено смущение. В този смисъл е и решение 668-61-IV г.о. на ВС, което приема, че не е налице състояние на крайна нужда при спогодба, сключена между тъжителя и осъдения по н. ч. х. д., според която тъжителят е поискал да не се привежда в изпълнение влязлата в сила осъдителна присъда срещу задължение на осъдения да заплати на тъжителя определена сума.

 

Явно неизгодни условия

Явно неизгодните условия се дефинират като несъответствие между стойностите на насрещните престации. Няма поставено изискване неизгодността да се изразява в някакъв процент. Обективен критерии за това различие не се посочва и е необходимо изследването на всеки конкретен случай. Решение 3.12.2007г. на ОС – София по гр. д. №764/2007г. посочва като примерен критерии пазарната стойност на вещта. Това съвсем не означава, че по – голямо отклонение от пазарната цена на дадена вещ, на което сме свидетели всеки ден, води до явно неизгодни условия. Престацията на едната страна трябва да е очевидно несъответна и несъразмерна на насрещната престация, като нееквивалентността следва да е във вреда на крайно нуждаещият се.¹⁶ Неизгодните условия следва да се преценяват към момента на сключването на договора. Под внимание трябва да се вземат както отделните уговорки на страните като например срок, насрещни задължения, така и правното положение да вещта – дали е обременена с вещни права, какво е нейното състояние. Тъй като неизгодните условия и крайната нужда се преценяват към момента на сключване на договора всички последващи изменения в стойността на предмета на сделката, а и материалното положение на лицето с опорочена воля не са от значение.¹⁷

Част от авторите¹⁸, а и самата съдебна практика¹⁹ не включва във фактическия състав на крайната нужда и един трети елемент – причинната връзка между състоянието на крайна нужда и сключването на сделката. Вероятно обяснение за това е липса на упора в закона. Независимо от това следва да се приеме виждането, че причинната връзка е елемент от фактическия състав, макар и това да не е изрично посочено в чл.33 от ЗЗД.²⁰ Тя ще е налице, щом волята на една от страните не е формирана свободно, а под натиска на тежкото си икономическо положение, и то играе ролята на определящ мотив или причина за действията на лицето. Наличието на връзка се оказва един много значим елемент, защото законодателят не възприема разбирането за унищожаване на сделка само поради крайна нужда, а наличието и на явно неизгодни условия.

Тук трябва да се посочим че договорът сключен поради крайна нужда влиза в противоречие с важни правни принципи – автономията на волята и справедливостта.²¹

Справедливостта в гражданските правоотношения е принцип, който изисква да се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти.²² В рамките на договорното право той има значение различно от посоченото.²³ То може да бъде разглеждано в два аспекта.

Според първият аспект, договорът е справедлив, ако всяка страна в процеса на сключването му действа съзнателно и независимо, без да е налице, влияние от другата страна или трето лице.

От друга страна, при възмездните договори справедливостта се разглежда като еквивалентност на престациите, което е пречка едната страна да се обогатява за сметка на другата. Равенството на престациите трябва да се разбира като субективната еквивалентност, тоест еквивалентност съобразно вижданията на страните по договора.²⁴

Необходимо е и двата аспекта от справедливостта да са засегнати кумулативно, защото договорите не могат да се атакуват, независимо от това, че са престациите не са еквиваленти, щом страна свободно е изразила волята си.

Изложените елементи от фактическия състав на крайната нужда (крайна нужда, явно неизгодни условия и причинна връзка) трябва да съществуват кумулативно, в противен случай не може да става дума за опорочена сделка по смисъла на чл.33 от ЗЗД. Тоест ако е налице само несъразмерността в престациите или сделката е сключена само поради крайната нужда без да съдържа нееквивалентност на престациите, тя ще е действителна.²⁵

 

Крайната нужда в сравнително правен план

В ГГЗ в § 138, ал.2 е предвидено основанието за нищожност, което включва и крайната нужда, но там то е уредено с по-обхватен фактически състав. Според тази разпоредба нищожна е сделката, с която някой като използва затрудненото положение, лекомислието или неопитността на друго лице го кара срещу една престация да даде или обещае имотни облаги, които са в очевидно несъответствие с насрещната престация.

Подобна уредба има в ПЕДП в чл.4:109, където става дума за „прекомерна изгода“. Фактическия състав се отличава със своята казуалност²⁶, но редом с това са въведени допълнителни елементи, чието кумулативно наличие се изисква, за да е налице прекомерната изгода – знанието на страна за състоянието в което се намира първата и възползването от това състояние.

Такива изисквания в ЗЗД не са налице. Никъде не се посочва необходимостта от това другата страна да се е възползвала²⁷. ЗЗД е значително по – либерален в това отношение. Нещо повече ако приложение намерят допълнителните критерии това ще доведе до стесняване на кръга от възможности за упражняване на право да се унищожи сделка сключена поради крайна нужда, защото се въвеждат нови елементи, без наличието на които не може да се сметне че фактическия състав на тази форма на унищожаемост е завършен. Тези допълнителни елементи също са в разрез със законодателната воля и логика, установена в ЗЗД. Макар законодателят да се стреми да запази съществуването на тази опорочена сделка²⁸, същевременно той не иска това да стане на основата на ограничаване възможността тя да бъде унищожена. Той отчита, че волята на страната е опорочена, че са налице явно неизгодни условия, но също така той се интересува от сигурността в обора, които може да се засегне от унищожаването на една сделка и затова стеснява възможността на лицето от гледна точна на време, способи и др. да унищожи сделката като, не лишава страната от възможността да стори това.

Все пак в чл.4:109, ал.3 от ПЕДП е предвидена една възможност, на която следва да се отдели внимание. ЗЗД не предвижда възможност по искане на потърпевшата страна съдът да промени условията на сделка, „така че те да са съвместни на онова, което е щяло да се договори, ако изискванията на добросъвестността и почтеността в оборота бяха съблюдавани.“.²⁹ Това правило не следва да се отъждествява само с отстраняване на ощетяването. ПЕДП дава възможност освен за изравняване размера на престациите, но и промяната на условията на договора по такъв начин, че сделката да бъде израз на свободната воля. Добавянето на едно такова правило не било в противоречие със закона или поне не с правната уредба на крайната нужда, защото както може да се види тя е значително по-сложно уредена.

 

Предявяване на унищожаемостта

Унищожаемата сделка създава между лицата правоотношение, еднакво на това, възникнало от действителната сделка. До момента, в които сделката бъде унищожена от съда страните са обвързани от правата и задълженията породили се от нея. Българското законодателство възприема само съдебния ред на унищожаване, като се осъществява с едностранно волеизявление, което представлява упражняването на едно потестативно право чрез предявяването на иск.

В доктрината се посочва и предлага промяна на правната уредба, тъй като в някои случаи унищожаването по съдебен ред на сделки е свързано с големи разходи, които често надминават стойността на самата сделка. В тази насока се предлага унищожаването по съдебен ред да се прилага само по отношение на сделки, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти.³⁰. Възможност за извънсъдебно унищожаване на сделките е предвидено в ПЕДП.³¹

Чл.33, ал.1 от ЗЗД посочва, че унищожение може да иска само страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта. Следователно активни легитимирано е лицето, чиято воля е опорочена, но върху него пада тежестта да докаже, че към момента на сключването на договора се е намирало в състояние на крайна нужда.³²

При положение, че волеизявленията и на двете страни по един договор са опорочени, то всяка от тях ще може да поиска унищожаването.³³ Когато обаче едната от страните се състои от две или повече лица, то само тогава лицето, чиято воля е била опорочена има право да атакува сделката.³⁴

Спорно е дали юридическите лица могат да изпаднат в крайна нужда. Проф. М. Павлова³⁵ и проф. В.Таджер³⁶ застъпват противни мнения. Следва да се подкрепи мнението на проф. М. Павлова тъй като щом са налице изискванията на чл.33 от ЗЗД, то на юридическите лица не следва да се отказва възможността да унищожават такава сделка. Все пак законодателят давайки си сметка за това, че търговците са професионалисти, че не трябва да се нарушава сигурността на оборота, той е въвел правило на чл.297 от ТЗ, което предвижда, че търговска сделка, сключена между търговци, не може да се унищожава поради крайна нужда и явно неизгодни условия.³⁷

Важно е да се отбележи, че възможността да се унищожи сделка сключена поради крайна нужда при явно неизгодни условия следва да намери приложение само по отношение на възмездните сделки – двустранни и много странни сделки, но и по едностранните сделки, тъй като при тях не може да се наруши принципът за еквивалентност на престациите.

Легитимираното лице разполага с две процесуални възможности за упражняване на правото на унищожаемост. Първата от тях е упражняването по исков път, като искът може да бъде и насрещен³⁸, а другата възможност е чрез възражение когато е предявен иск за изпълнение.³⁹ В последният случай дори и след изтичането на тригодишната давност ответникът може да предяви унищожаемостта чрез възражение, макар че правото да предяви иск за унищожаване е погасено по давност. Началният момент на погасителната давност относно иска за унищожение е различен в зависимост от съответното основание за унищожаемост, но що се отнася до крайната нужда, срокът започва да тече от момента на сключването на договора.⁴⁰ Лицето също е ограничено от във времеви аспект от възможността да се защити с възражение, като то следва да съобрази правилото на чл.133 от ГПК.

Важно е да се посочи, че съгласно чл.32 и чл.33 от ЗЗД унищожаването следва да бъде поискано и се постановява от съда по предявен за това иск. Спазването на това законно условие не позволява прогласяването на една сделка за унищожаема и унищожаването й по пътя на възражението по друг спор на страните или трети лица, а още повече когато давностния срок за иска за това унищожаване е вече изтекъл.⁴¹

Като безспорно се приема, че правото да се унищожава опорочена сделка се наследява.⁴² Но в доктрината има различия относно това дали правото е прехвърлимо или не. Според господстващото виждане то е прехвърлимо⁴³. Другото виждане подкрепя разбирането, че правото е лично и то може да се упражнява от лицата, чиито воля е опорочена. Това мнение следва да бъде споделено, защото законодателят чрез унищожаемите сделки предоставя на лицето с опорочена воля възможността за избор дали да упражни правото или не. При смърт на лицето, в чиито полза закона допуска унищожаемостта, то преминава в наследствената маса и може да бъде упражнено от универсалните правоприемници, но правото не може да бъде упражнено от заветник на наследодателя.⁴⁴

С упражняването на правото да се унищожи сделка отпадат с обратна сила породените от нея права и задължения⁴⁵. Чл.34 от ЗЗД предвижда, че всичко което е получено по един недействителен договор следва да се върне. Това правило обаче намира едно изключение, а именно в чл.33, ал 1 от ЗЗД, където се посочва възможността договора сключен поради крайна нужда да се унищожи само за бъдеще, а това ще бъдат случаите на договори с продължително и периодично изпълнение.

Нещо повече вписването на исковата молба не дава защита на третото лице, вписало своя акт тогава, когато актът на неговия праводател е унищожен. Установи ли се, че праводателят е придобил собствеността на нищожно или унищожаемо основание, отпадат правата и на третото лице без оглед на това дали е било добросъвестно. Оповестително-защитното действие на вписването на правото на собственост на третото лице има действие по отношение на лица, които впоследствие са придобили същия имот от същия собственик. Вписването на искови молби за нищожност или унищожаване на актове, подлежащи на вписване, има само оповестително действие. Дори исковата молба да не бъде вписана, при уважаване на иска отпадат с обратна сила не само правата на приобретателя по атакуваната сделка, но и последващите приобретатели. Само в изрично посочени случаи, ако актът, от който черпи права последващият приобретател е вписан преди вписване на исковата молба на първия отчуждител, обратното действие на унищожаването ще се ограничи само в отношенията между страните по унищожаемата сделка, без да засегне правата на третите лица, последващи приобретатели. Такова оповестително-защитно действие има вписването на искови молби по чл.33 от ЗЗД, но не и по чл.31 от ЗЗД.⁴⁶

 

Към проблема

Може да бъде изложено следното виждане в полза на разбирането, че унищожаемостта на договор сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия може да се релевира само по пътя на възражението. Становището се опира върху няколко аргумента, от които централно място заема систематичното разположение на института на крайната нужда – след общите правила на другите форми на унищожаемост, но най важно след правилото на чл.32, ал.2 от ЗЗД, което посочва, кои основания за унищожаемост могат да бъдат релевирани и след изтичането на давностния срок, каквато възможност чл.33 от ЗЗД не предвижда.

На първо място се изтъква специфичната правна уредба на крайната нужда. Тя се отличава съществено от останали форми на унищожаемост и като такава тя има точно определена правна уредба, което е основание да се приеме, че чистото механично прилагане на чл.32, ал.3 спрямо чл.33 от ЗЗД е неудачно.

На второ място специалният характер на чл.33 от ЗЗД произтича и от това, че единствено в нея е уредена самостоятелна възможност да бъде осуетено унищожението на договора, ако другата страна предложи отстраняване на ощетяването, което е нещо съвсем различно от потвърждаването на договорите по смисъла на чл.35 от ЗЗД.

В подкрепа на изложеното виждане може да се посочи един интересен аргумент. Може би в чл.33 от ЗЗД не се касае за порок на волята? Ако при другите форми на унищожаемост – грешка, измама, заплашване или дееспособно лице, сключил договор в състояние, при което не е могло да разбира или да ръководи действията си е налице порок във волята, то при крайната нужда такъв порок няма. Тъкмо обратното лицето съзнателно сключва договора именно при „неизгодните условия“, поради това, че се нуждае спешно от средства, за да превъзмогне състоянието си на „крайна нужда“.

Също така, че не се касае до порок във волята личи от изр.2 на чл.33, ал.2, където е посочено, че съдът може да унищожи такъв договор изцяло или само за в бъдеще, нещо което законът по отношение на останалите форми на унищожаемост не допуска. Този извод се налага и предвид постановеното в изр.3 от чл.33, ал.1, че унищожението не се допуска, ако другата страна предложи да отстрани ощетяването. Това е така, защото „ощетяването“ е обективно състояние на несъответствие на разменените престации, но то е било допуснато изцяло съзнателно от страната, поради крайно затруднено си положение към момента на сключването на сделката.

Че унищожаемостта по чл.33 от ЗЗД може да бъде предявена само по исков ред следва и от съдържанието на чл.33, ал.3 от ЗЗД, който урежда защитата на третите лица, придобили правата след вписването на исковата молба. В текста на закона изрични е посочено, че унищожаемостта не засяга правата, придобити от трети лица преди вписването на исковата молба. Законът не поставя изискване възраженията да бъдат вписвани, дори ако предмет на спора е вещно право – чл.112 – чл.114 от ЗС. Затова като е уредил положението на третите лица, придобили правата преди вписването на исковата молба, законът изрично е постановил този вид унищожаемост да бъде предявена единствено и само по исков ред, защото само исковата молба подлежи на вписване, но не и възражението. Ако бъде прието възможността за релевиране на тази форма на унищожаемост по пътя на възражението ще се стигне до драстично противоречие с постановеното от закона – да не бъдат засегнати правата на трети лица, ако те са ги придобили преди вписването на исковата молба.

 

Аргументите изложени в полза на това разбиране, обаче не са неоспорими

На първо място не може да се подкрепи разбирането, че при договорът сключен поради крайна нужда не е налице порок във волята. За да се изясни проблемът следва да се даде обяснение на това какво е порок във волята. Порокът във волята се изразява в несъответствието между волята, разбирана като вътрешните желания, стремежи, убеждения, разбирания на лицето и неговото изявлението – това което външно е обективирано и което всички останали лица могат да възприемат. За лицата остава само едно възможно разбиране, че манифестиращият волеизявлението желае това, което казва, което изразява. Това е естествен резултат от обстоятелството, че никои не може да знае какви са вътрешните емоционални преживявания на едно лице,освен самото лице. Несъответствието на стореното и желаното не може да бъде разбрано от останалите субекти без това да е обективирано по някакъв начин.

Всяко човешко същество има потребности, били те физически или духовни. От момента на осъзнаването на необходимостта, в лицето протича сложен процес на обмисляне на аргументи „за“ и „против“ извършването на съответното действие – волеизявлението. Точно в този момент на обмисляне възникване проблемът за външния фактор. Този фактор кара, тласка лицето да избере „да“, когато трябва да избере „не“.⁴⁷ В конкретната хипотеза на крайната нужда лицето сключва договор, защото облагата му е нужна, макар и да е малка, защото тя ще е достатъчна да го изведе от състоянието му на крайна нужда или поне ще му помогне да смекчи тежкото въздействие на лисата на средства. Това лице извършва волеизявление, което е насочено към сключването на договора, но вътрешното му убеждение е такова, че то не иска тази сделка, знае, че тя не е изгодна, но крайната нужда го принуждава и подчинява неговата воля на противното решение.⁴⁸ Страната с опорочената воля не би сключила такъв договор, ако не се намираше в състояние на имуществен недостиг, защото тогава тя няма да е в състояние, което я лишава от възможността за избор. При крайната нужда лицето има „избор“, но единият вариант е противен на логиката, на разумното.

Кумулативното наличие на предпоставките на крайна нужда, явно неизгодни условия и връзка между тях е много важна. Всяко лице може да изпадне в крайна нужда и волята му ще бъде засегната от това обстоятелство, като го тласка, принуждава го да сключи сделка, която ще го изведе от това състояние. И в тази хипотеза може да става дума за опорочена воля макар да не са налице явно неизгодни условия, защото крайната нужда не е нещо, което нормално ни кара да сключваме договори. Но поради факта, че крайната нужда е състояние, една хипотеза в която всеки може да попадне, едно явление, което макар и негативно по своята същност е нормално явление, унищожаването на договор само поради крайна нужда няма да е справедливо. Едната страна ще е принудена да сключи договор, но няма да е увредена от него, защото условията са изгодни. Напротив тя ще бъде „спасена“ от това състояние на имуществена безизходица, ще бъдат защитени нейни ценности. Това, че лицето не възприема положително необходимостта да се лиши от благото, за да получи неговата равностойност не е правно оправдано основание за унищожаване на договора. Лицето просто трябва да преглътне тази „загуба“. Не трябва да се забравя и интересът на другата страна – той трябва да бъде също защитен, защото дори и тя да е знаела за крайната нужда на своя контрагент, тя не се възползвала от това⁴⁹, а е сключила договор при равностойни условия. Самият законодател е предвидил възможността, да се отстрани ощетяването, с което е възможно лицето да продължи да бъде в крайна нужда, но това вече не е основание да се унищожи договора. Ако се възприеме противното виждане, то тогава нямаше да бъде предоставена възможността за отстраняване на ощетяването. Така ако приемем унищожаването на договор само при наличието на крайна нужда би се стигнало до засягането на интерес на едно лице, което в отношенията си е добросъвестно и почтено.

На второ място, от само систематическото място на един институт не може да се прави извод за волята на законодателя да отрече възможността да се релевира унищожаемостта на договор сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия по пътя на възражението.

Може да се отхвърли и другото виждане, че специфичния характер на уредбата на крайната нужда е основание да не се прилага разпоредбата на чл.32, ал.3 от ЗЗД. Това, че даден вид обществени отношения са регулиран по особен начин, не означава, че за неуредените хипотези от специалните правила не следва да се прилага общата правна регламентация.

Следва да се обърне внимание и на факта, че ако се отнеме възможността на ответника да се защити чрез възражение, това ще доведе до невъзможността ищецът в хода на процеса да предложи отстраняване на ощетяването. Ако се възприеме разбирането, че целта на законодателят е да запази съществуването на сделката, но не и при нееквивалентност на престациите, то тогава тази негова цел ще бъде явно засегната.

 

Становище

Във връзка със специфичната уредба установена от законодателят може се разсъждава по неговото разбиране за уреждане на проблема. С възможността лицето с опорочена воля да предяви иск за унищожаване на договора в рамките на една година от сключването на опорочената сделка, законодателят желае да стесни във времеви аспект, но не и да лиши страната от възможността да унищожи договора. Същевременно законодателят защитава и интересите на третото лице, което е придобило право преди вписване на исковата молба. Тоест, законът се стреми да запази тази сделка макар и с порок, като не изключва възможността да се унищожи договора. С по-краткия срок така и със специфичния начален момент на давността (той не започва да тече от един по-късен момент както е предвидено в чл.32, ал.2 от ЗЗД), законодателят желае да тласне страната да направи избор – да поиска унищожаването на договора или да се задоволи с неизгодните условия. Стреми се да установи яснота в отношенията между страните, да се стабилизират правните последици от което ще настъпи и сигурност в самия оборот. Все пак ако страна с опорочената воля реши да поиска унищожаемостта, то отново се появява една преграда – предложението за отстраняване на ощетяването. Законодателят е последователен в стремежа си да запази сделката, да продължи нейното съществуване, но наред с това той успява е намерил и една тънка граница, която да задоволи интересите на всички страни като създава възможност за защита и на двете страни.⁵⁰

Може да се помисли и в насока, че законодателят желае съществуването на сделката, не защото я смята за опорочена от гледна точка на крайната нужда, а от гледна точка на явно неизгодните условия. Законодателят не гледа с „добро око“ на извеждането на полза от недостатъците в уменията на другата страна⁵¹, нейния недоимък, неопитност при отстояване на своя интерес. Но поради това, че чл.33 не въвежда изискване едната страна да е действала непочтено, то той приема, че справедливостта ще бъде постигната с отстранява на ощетяването.

Нееквивалентността на престациите законът възприема като порок в сделката, а не крайната нужда, защото последната е едно нормално основание за сключване на договор. Крайна нужда може да се разбира като един кредиторов интерес (субективна цел, произтичаща от конкретни потребности, които ще задоволят благото, предмет на договора), които макар и негативен (в смисъл на неприятен) по своята същност от гледна точка на страната в крайна нужда е нормална подбуда за сключване на сделка.

Разлика в престациите може лесно да се отстрани – чрез предложение за отстраняване на ощетяването. Разбирането, че нееквивалентността на престациите няма да се отстрани, защото ответникът не може да се защити с възражение, тъй като не го „притежава“ не може да се сподели. Ответникът винаги може да предяви насрещен иск за унищожаемост, разбира се ако не изтекъл едногодишния срок. Така ищецът ще предложи отстраняване на ощетяването и сделката ще се превърне в перфектна. Законодателят натоварва страна с опорочената воля да иска унищожаването на сделката, защото тази грешка трябва да се отстрани бързо и да се внесе яснота в отношенията между страните, което ще гарантира и сигурността на гражданския оборот. В тази насока съдебната практика⁵² посочва, че наистина другата страна ще се обогати за сметка на потърпевшата страна, ако не се предяви иск в едногодишния срок, но тоя резултат е настъпил по вина на последната, защото тя не е поискала унищожение на договора, и ще следва да понесе този икономически резултат от собственото си бездействие.

Налице е подобие и с чл.28, ал 2 от ЗЗД където става дума за грешка в пресмятането. Тук е налице една нееквивалентност поради чисто физическа грешка, а не под натиска на външни фактори. Но законодателят не позволява тази сделка да бъде унищожена на това основание, тъй като този недостатък може да бъде преодолян чрез проста корекция, която страните могат да направят и без намесата на съда. Но докато при крайната нужда става дума за една субективна нееквивалентност (тя е нееквивалентност, защото страните не смятат престациите за равни), съдът е този, които трябва да защити страната с опорочената воля и да и гарантира в рамките на процеса, че тя ще получи действителни размер на престацията. Тя няма да бъде повлияна вече от крайната нужда, която няма да я принуждава да сключи сделката, няма да я задължава да сключи договора при явно неизгодни условия, защото спешно се нуждае от парични средства, а и другата страна няма да може да въздейства върху нея или да се възползва от нейното състояние. Съдът тълкувайки волята на страните, и изхождайки от своето вътрешно разбиране за справедливост, ще следи за това дали наистина е отстранена тази субективна нееквивалентност.

Съпоставка може да се направи и с договорът за покупко – продажба на вещ с недостатъци. Чл.197 от ЗЗД посочва срокове, които са сравнително кратки. Целта на законодателят е да гарантира бързината на стокообмена, а той ще бъде гарантиран, като се въведат срокове, след изтичането на които купувачът не може да „безпокои“ продавача за недостатъци. В тази хипотеза, както и в хипотезата на договор сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия се изисква решителност, бързина в действията с оглед „ликвидирането“ на отношенията между страните.

Така договорът поради крайна нужда може да се разбира като една форма на унищожаемост, близка на грешка в пресмятането, но докато при едната хипотеза е налице нееквивалентност поради неточно пресмятане, която се отстранява с елементарни действия, то при другата „грешката“, дължаща се на външни фактори е необходимо участието на правозащитен орган, които да гарантира на страната, че тези външни фактори няма да повлияят върху нейната воля при отстраняването на нееквивалентността.

Законодателят защитава интереса и на третите лица, като предвижда само при договора сключен поради крайната нужда оповестително – защитното действие на вписването. Това е естествен резултат , тъй като няма да е основателно да се засегнат правата на едно лице, приобретател по една унищожаемата сделка, щом тя може да бъде заздравена, при което се гарантират интересите на всички лица. Ако бъде предоставена възможността на страната да унищожи сделката по пътя на възражението, то тогава неизменно ще се стигне до засягане на правата на третите лица, което противоречи на установения ред. Няма да се постигне сигурност на правната сфера на последващите добросъвестните приобретатели, ако беше предоставена и възможността за упражняване на възражението, но в едногодишен срок. Пак ще бъде налице липса на информираност за правния спор между страните по опорочената сделка. Точно затова законодателят не предвижда, тази недействителност да се релевира по пътя на възражението.

 

Извод

Крайната нужда бива е институт, който води своето развитие от самото римско право и чието развитие в бъдеще е неизменно, поради големият брои проблеми, а и поради динамиката на самите обществени отношения, които изискват от правото ефективност. Днешната правна уредба на Закона за задълженията и договорите, го определя като форма на унищожаемостта и го свързва с упражняването на едно потестативно, прехвърлимо и наследимо право, а което се упражнява чрез едностранно волеизявление. Законодателят предоставя на страните с опорочена воля набор от процесуални средства за реализирането му като той е изключително прецизен в изградената уредба. Това е и основание да се приеме, че законодателят не е уредил възможността да се релевира унищожаемостта на договор сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия по пътя на възражението. Но тази ясна и точна уредба цели да подържа един баланс между страните, за еднаквата им възможност за защита на своите интереси. Ако следва да се прилагат механично правилата, които уреждат другите форми на унищожаемост, то тогава ще се стигне до нарушаване на установеното равновесие. Законодателят ако е искал да създаде нещо повече в праната уредба, той е щял да го направи.

С изградената уредба от Закона за задълженията и договорите старият български законодател за пореден път доказал своите способности и при тълкуването на установената от него уредба винаги следва да търсим „скритото“.

 

Бележки под линия:

 

1 Решение № 566 от 6.04.2011 г. на САС по гр. д. № 437/2010 г., ГО, 7-ми с-в, докладчик съдията Филип Владимиров (не възприема възможността) Решение № 719 от 26.07.2010г. на САС по гр. д. № 3217/2009г., Решение № 1319 от 10.7.1995г. по гр. д. № 2202/94г, V г.о. (възприема възможността).

2 Любен Василев – Гражданско право, Обща част, стр. 328.

3 Решение № 380 от 15.10.2012г. на ВКС по гр. д. № 1015/2011г.

4 Михаил Малчев – Унищожаемост на гражданскоправните сделки, стр. 33 – 46.

5 Чл.308 от ЗЗД (отм.) – „Продавачътъ, който се е излъгалъ за повече отъ половината отъ действителната стойность на едно недвижимо имущество, има право да иска унищожението на продажбата, макаръ въ договора изрично да се е отказалъ отъ правото да иска това унищожение и да е обявилъ, че подарява повечето отъ стойностьта.“.

6 Михаил Малчев – Унищожаемост на гражданскоправните сделки, стр. 212.

7 Решение № 858 от 18.04.1977г. по гр. д. № 312/77г., I Г.О.

8 Мария Павлова, Гражданско право, Обща част, стр. 512.

9 Виж стр. 7.

10 Решение 3.12.2007г. на ОС – София по гр. д. № 764/2007г.

11 Мария Павлова, Гражданско право, Обща част, стр. 562.

12 Витали Таджер, Гражданско право на НРБ, Обща част, Дял II, стр. 543.

13 Мария Павлова, Гражданско право, Обща част, стр. 562.

14 Решение № 1484 от 2.12.2010 г. на ОС – Варна по в. гр. д. № 1560/2010 г., ГО, докладчик съдията Татяна Макариева.

15 Михаил Малчев – Унищожаемост на гражданскоправните сделки, стр. 194. Авторът препраща към Ф. Рачев цит. съч., стр. 420.

16 Решение № 299 от 10.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1633/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев.

17 Решение № 26 от 30.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 151/2011 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Боян Цонев.

18 Мария Павлова, Гражданско право, Обща част, стр. 561-564.

19 Решение № 497 от 1.06.2009г. на ВКС по гр. д. № 1213/2008г.; Решение № 4 от 4.01.2010 г. на ОС – Пловдив по гр. д. № 2766/2009 г., ГК, докладчик съдията Анна Иванова.

20 Решение № 4 от 4.01.2010 г. на ОС – Пловдив по гр. д. № 2766/2009 г., ГК, докладчик съдията Анна Иванова; Михаил Малчев – Унищожаемост на гражданскоправните сделки, стр. 195.

21 Решение № 867 от 18.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1844/2008 г., III г. о., докладчик съдията Светла Димитрова.

22 Мария Павлова, Гражданско право, Обща част, стр. 47.

23 Ангел Калайджиев, Облигационно право Обща част, пето издание, стр. 65 и сл.

24 Решение № 867 от 18.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1844/2008 г., III г. о., докладчик съдията Светла Димитрова.

25 Решение № 497 от 1.06.2009г. на ВКС по гр. д. № 1213/2008г.; Решение № 4 от 4.01.2010 г. на ОС – Пловдив по гр. д. № 2766/2009 г., ГК, докладчик съдията Анна Иванова.

26 В чл.4:109, ал.1 ПЕДП Налице е подробното изреждане на евентуалните хипотези, които могат да са причина за опорочаване на волята на една страна: тя трябва да е била в зависимост от другата страна; да е била в доверително отношение с нея; да била е в стопанско притеснение или е имала спешни нужди, била е непредпазлива, неосведомена неопитна или неумела в преговорите.

27 Михаил Малчев – Унищожаемост на гражданскоправните сделки, стр. 194.

28 Виж стр. 14.

29 Използваната в чл.33, ал.1 от ЗЗД дума ощетяване следва да се разбира само и единствено като нееквивалентност на престации. В тази насока е и Решение № 16 от 02.02.1959г. по гр. д. № 138/58г., ОСГК.

30 Михаил Малчев – Унищожаемост на гражданскоправните сделки, стр. 207.

31 чл.4:112 от ПЕДП – „Унищожаването се извършва чрез известие до другата страна.“

32 Решение № 867 от 18.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1844/2008 г., III г. о., докладчик съдията Светла Димитрова.

33 Михаил Малчев – Унищожаемост на гражданскоправните сделки, стр. 208.

34 Определение № 170 от 20.10.2000 г. на ВКС по ч. гр. д. № 171/2000 г., II г. о., докладчик съдията Борислав Белазелков.

35 Мария Павлова, Гражданско право, Обща част, стр. 562.

36 Витали Таджер, Гражданско право на НРБ, Обща част, Дял II, стр. 543.

37 Решение № 629 от 16.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 2093/2003 г., ТК.

38 Решение № 507 от 2.06.2010 г. на САС по гр. д. № 225/2010 г., ГО, 1-ви с-в, докладчик съдията Ваня Атанасова.

39 Решение № 719 от 26.07.2010г. на САС по гр. д. № 3217/2009г., ГК, 4-ти с-в, докладчик съдията Нели Куцкова.

40 Решение № 16 от 02.02.1959г. по гр. д. № 138/58г., ОСГК.

41 Решение № 858 от 18.04.1977г. по гр. д. № 312ю77г., I Г.О.

42 Витали Таджер, Гражданско право на НРБ, Обща част, Дял II, стр. 559; Мария Павлова, Гражданско право, Обща част, стр. 422.

43 Витали Таджер, Гражданско право на НРБ, Обща част, Дял II, стр. 559; Мария Павлова, Гражданско право, Обща част, стр. 559; Мария Павлова, Гражданско право, Обща част, стр. 566.

44 Михаил Малчев – Унищожаемост на гражданскоправните сделки, стр. 212.

45 Решение № 858 от 18.04.1977г. по гр. д. № 312ю77г., I Г.О.

46 Решение № 491 от 7.07.2010г. на ВКС по гр. д. № 1348/2009г., I г.о, ГПК, докладчик съдия Лидия Рикевска.

47 Решение № 1484 от 2.12.2010 г. на ОС – Варна по в. гр. д. № 1560/2010 г., ГО, докладчик съдията Татяна Макариева.

48 Решение № 537 от 11.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5823/2007 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Таня Митова; Решение № 1484 от 2.12.2010 г. на ОС – Варна по в. гр. д. № 1560/2010 г., ГО, докладчик съдията Татяна Макариева.

49 Не са налице предложените условия на чл.4:109 от ПЕДП.

50 Решение № 16 от 02.02.1959г. по гр. д. № 138/58, ОСГК.

51 Такава е хипотезата на продажба на една вещ с недостатъци. Те могат да бъдат явни за едни професионалист, но за обикновения купувач да представляват нещо неоткриваеми дори и при най-подробния преглед. Затова действащият ЗЗД противно на отменения не провежда разлика между явно и скрити недостатъци (така. А.Кожухаров Облигационно право, Отделни видове облигационни отношение). Чл.193 от ЗЗД не изисква страната да е професионалист, той изисква от купувача само да положи необходимите грижи за установяване на дефекта, които грижи се предполагат от него при една продажба. Продавачът е защитен, но е и защитен интереса на кредитора, защото ако купувачът е знаел за недостатъците при продажбата продавача не отговаря (чл.193, ал.2 от ЗЗД).

52 Решение № 16 от 02.02.1959г. по гр. д. № 138/58, ОСГК.