Симулирай това!
(16.05.2018)
Строежа, ул. ,,Леге” 10, 1000 Център, София
Представяне на събитието
“Изборът вече е направен!”
Според Ник Бостром, преподавател по философия в Оксфордския университет, е много вероятно всички ние да сме изкуствено създадени съзнания. Може би си взаимодействаме в симулация, конструирана и поддържана от нашите бъдещи потомци, превърнали се в цивилизация с изключителна компютърна и технологична мощ. Ние живеем в тяхната „Симулация на предците“. Ние сме герои в компютърна игра, направена да забавлява нашите деца от бъдещето.
Според Рей Кърцвейл нашият свят е един от множеството експерименти, извършвани по ученически проекти в гимназия, съществуваща в друга вселена.
Това, разбира се, е само предположение. Ако симулацията е достатъчно добра, обаче, разсъжденията върху нейното съществуване най-вероятно ще са лишени от практическо значение. И все пак нарастващите способности на човечеството да симулира „истина“ се сблъскват с етични и правни аргументи, които се опитват да задържат нашата реалност като „основна“.
Реалността отдавна не е това, което беше. И отдавна не е само една. На семплото присъствие на „обикновената“ реалност днес противостоят „виртуалната“ реалност, „добавената“, „разширената“ или „подобрената“ реалност, „смесена“ реалност. В подобна мултивселена от реалности, между които всеки може да избира за себе си, като че ли има все по-малко място за понятието „истина“.
Трябва ли да държим на истината или става въпрос за концепция, която е силно надценена? Какво означава да живеем в „истинската реалност“ или дали в упорството да обитаваме „истинската“ реалност „наистина“ (!) има някаква особена стойност? Дали виртуалните игри са изтощаващ наркотик или те са нови привилегировани пространства, осигуряващи уют за своите обитатели? Има ли неща, които не трябва да симулираме? Например до къде бихме стигнали в симулирането на любов, справедливост, наказание? И как това би се отразило върху разбирането ни за нас самите? Можем ли да съществуваме отвъд истината – в метаистината на нашето или нечие чуждо желание?
В дискусията ще участват: Габриел Добрев – Haemimont Games, Любомир Бабуров – основател на “Ratio” и Стоян Ставру – основател на “Предизвикай правото!”. Модератор на дискусията: Петко Желязов – магистър по европеистика и международни политики. Повод за разговора ще бъде епизод от минисериала “Черно огледало”, а именно: филмът “Hang the DJ” (2017), чийто сценарист е Чарли Брукър.
“Hang the DJ”
(резюме – spoiler)
Двойки, които искат да проверят своята “брачна” съвместимост, разполагат с възможността да се потопят във виртуалния свят на поредица от интимни връзки, стриктно контролирани като участници, като място на взаимодействие и като продължителност. Контролът се осъществява от интелигентен алгоритъм, който “си знае работата” и не дава обяснения на потребителите на системата, за които всичко изглежда като въпрос на случайност. От последните се изисква единствено да спазват правилата и да изиграят своята игра до край, когато стоящият зад системата изкуствен интелект ще обяви своето решение: дали двама конкретни човека си пасват и поради това убедено могат да живеят заедно.
Започващ като антиутопия, филмът постепенно разкрива ефективността на симулацията при преценката за това коя реалност да избереш: не е нужно да рискуваш с партньор, в който не си сигурен, след като разполагаш с възможността да експериментираш буквално до безкрай или по-точно: докато намериш “точния за теб човек”. Изразът “да откриеш своята половинка” се превръща от въпрос на шанс във въпрос на време. Филмът предлага ултимативното решение на драматичното разделение на андрогините от древногръцката митология – митични същества, които били двуполови и поради това толкова силни, че уплашили със своята сила дори боговете. За да им отнемат силите, боговете разделили телата на ангдрогините на две половини, в резултат на което били създадени мъжете и жените. Въпреки че поотделно били слаби, те възстановявали силите си, когато успеели да се съединят отново. От тогава всяка разделена част търси своята друга половина.
Физическата реалност е само една. Поне така сме свикнали да смятаме, а и в живота си не намираме сериозно основание, за да твърдим нещо друго. Това, че реалността е една, е едно от най-тежките ни ограничения. Времето ни изтича и ние не можем да си позволим да експериментираме с всичките възможности, които реалността ни предлага. Въпреки информираността на нашите избори, те остават до голяма степен хазартно начинание. Поемаме всички техни последици, вярвайки, че някой друг (Бог, съдбата, световната конспирация…) стои зад света и гарантира неговата структура и смисъл. Нужна ли ни е обаче тази вяра, ако разполагаме с толкова мощен симулатор, позволяващ ни за няколко секудни субективно време да изживеем всички възможни варианти на реалността и след това да изберем този, който отговаря на нашите очаквания и желания?
Свикнали сме да приемаме за даденост това, че реалността винаги е по-голяма от нашия живот. Но това може да се промени.
Филмът само загатва за потенциала на виртуалните светове. Дали изневярата в една виртуална реалност “се брои” за изневяра? Дали виртуалното преживяване не превръща реалното преживяване в просто и в безинтересно повторение? Дали една наистина добра симулация няма да е толкова силна и привлекателна, че да се превърне в субективно достатъчна истина: да излезе от своето инструментално битие – битие, обслужващо живота в реалността, и да стане животът сам по себе си? Ще загубим ли нещо, когато загубим едната си реалност и разполагаме с всички удобства на персонално пригодената към нас виртуалност? Дали разликата между реалността и симулацията е във въпрос на технологии и разполагаме ли с нещо отвъд нашата чувствителност, което да противопоставим на облагите на виртуалността?
Избрани цитати от филма
“Малко е тъжно. Може би трябва да ядем бързо”.
“- Трябва ли да правим секс?
– Участниците не са задължени да предприемат каквито и да е действия.
– Добре, но можем, нали? Дори ако имаме малко време?
– Ако това е решението Ви.
– От нас ли зависи?
– Да.“
“- Хората е трябвало сами да изграждат връзките си. Да решават с кого искат да бъдат. Хъм, пълен блокаж. От толкова много избори не знаеш кой вариант да избереш. Да и когато нещата започнат да се скапват, е трябвало да решават дали искат да скъсат с някой. И как да скъсат с някой. Пълен ад.
– Направо кошмар.
– Не е като всичко да е преднацертано. Толкова е по-лесно, когато е предначертано.
– Макар че и това е странно.
– Така е, да.”
“- Аз нищо не направих. Системата си мисли, че съм моралистка.
– Системата не прави морални оценки.”
“- Какво беше това?
– Следваща връзка.
– Толкова скоро? Още една ли?
– Правилно.
– Отивам да се преобличам”
“- Реакциите ти дори при кратка среща дават ценна информация на системата. … Системата се обогатява от действията на всеки участник в много на брой връзки и използва събраните данни, за да избере най-подходящия партньор.
– Да, зная. И накрая винаги успява да го намери.
– В 99,8 % от случаите.
– Но трябва да мина през много връзки, за да го намеря.
– Правилно.
– Супер”
“Твоят напълно съвместим партньор не е избран все още!”
Стоян Ставру