Твоето по-добро копие
(23.03.2018)
Клуб Терминал 1, ул. ,,Ангел Кънчев” 1, 1000 Център, София
Представяне на събитието
„Ще бъдеш ли добра играчка?“
Вярвате, че вие сте единственият оригинал на самия себе си? Или пък смятате, че Вашият клонинг има своя собствена душа?
Това събитие би могло да ви разубеди.
Изпитвате болка, докато гледате как размазват с чук розово роботче, което имитира детска паника? Или пък нямате никакви възражения срещу упражняването на насилие спрямо секс кукли?
Това събитие би могло и да ви вразуми.
Смятате, че човек не трябва да си противоречи (иначе как би бил идентичен на самия себе си), а всяко поведение е обективно детерминирано от ограничим брой фактори? Или пък не знаете кой точно сте (от всички тези гласове, бушуващи във Вашата глава), а светът за Вас винаги е въпрос на въображение и естетика на субективността?
Това събитие би могло дори и да ви впечатли.
За какво е това събитие?
Свикнали сме с даденостите на физическия свят и с неговите ограничения. С нарастването на възможностите на виртуалните светове, нарастват и претенциите им да наложат нови закони в сферата на представите ни за истината и за идентичността. Физическите събитията все по-често намират своите двойници в пространствата на виртуалността. Имитациите ставата по-добрите копия на своите оригинали. Или поне по-добре продаваните. Част от света на хората като че ли необратимо се премества, като напуска несигурните екосистеми на физичността. Фактите абдикират отвъд пространствата, а при възможност – и отвъд времената, където човешките същества вярват, че не са ограничени от законите на физиката, включително – от законите на физиката на техните тела.
Виртуализацията отправя своето първо предизвикателство спрямо фактите. Ето как изглежда един „традиционен“ коан: „Когато в гората падне дърво, то издава ли шум, ако няма кой да го чуе?” А ето Ви и един пример за съвременен технологичен („син“) будизъм: „Валяло ли е сняг, ако никой не е публикувал снимка или поне не е направил коментар за това във Фейсбук?“ Трябва ли да позволим на фактите възможността да съществуват единствено офлайн? Или да ги принудим да бъдат преди всичко своето виртуално копие? Виртуалността не е ли по-добрата част на реалността? Тя ни предоставя значително по-голям контрол върху това, което може да правим, и най-вече: свят без край. Във виртуалния свят премахването на всяко нежелано ограничение е въпрос или на време (за да бъде достигната една бъдеща технологична възможност), или на пари (за да бъде възложено на някой да напише добър програмен код).
Но това е само първата голяма битка за реалността. Ето я и втората: защо да подменям само Света (физически/биологичен за виртуален/електронен)? Защо да не подменя и (представата за) самия себе си? Научнофантастични филми ни показват как животът на хората би могъл да бъде поредица от добре режисирани игри, в които участват серия от техни аватари. Трансхуманистични визии обещават бъдеще на бърз и сигурен upload и dounload на личността, при което се осигуряват достатъчно чести бекъпи на паметта. В крайна сметка технологиите продават сигурност отвъд плътта. Не е ли въпрос на време да освободим човешките души от тъмниците на техните тела, за да ги превърнем в копия, с които можем да се забавляваме?
В дискусията ще участват: Константин Василев – програмист и лектор на пролетното издание на Ratio 2017, Любомир Бабуров – основател на “Ratio” и Стоян Ставру – основател на “Предизвикай правото!”. Модератор на дискусията: Петко Желязов – магистър по европеистика и международни политики. Повод за разговора ще бъде епизод от минисериала “Черно огледало”, а именно: филмът “Black Museum” (2017), чийто режисьор е Чарли Брукър.
“Black Museum”
(резюме – spoiler)
Продължаваме с филм от поредицата „Черно огледало“ – този път с последния епизод от последния сезон: “Black Museum”. В него се проследява развитието на невронауката, успяла да преодолее почти всички бариери на етиката, но не и склонността на човека да разпознава оригинала във всички копия. В музей, намиращ се „на края на света“, са изложени експонати („сувенири“) от различни етапи, през които е преминало развитието на невротехнологии при обективирането и овладяване на различните аспекти на личността:
а) уредът за симпатикови диагнози на доктор Питър Доусън – единствен по рода си невроимплант, „приемник на човешки преживявания“, поставен в мозъка на д-р Доусън, с помощта на който той приема сетивни усещания от мозъците на своите пациенти и така поставя възможно най-точните медицински диагнози;
б) цифровият пренос на съзнание („бисквитки“) – дигитално извличане на съзнанието от един мозък (този на изпадналата в кома Кери) и релокацията му в друг мозък (този на съпруга й Джак) или във ограничена при комуникацията си вещ (играчка);
в) прехвърляне на правото да наказваш дигиталния „Аз“ на престъпник (Кейтън Лий – „убиецът на репортерката“) след неговата публична екзекуция, включително като продаваш моментни снимки от неговото съзнание, запечатани в момента, в който изтърпява прилагания спрямо него електрически шок.
Всичко това – благодарение на Роло Хейнс (собственик и държател на музея), който знае как да свързва „гладната“ за човешки души наука с „гладните“ за наука човешки души. Неговата „специалност“ е „вербуване на хора“ за целите на науката. Но има и протести. Съпротиви.
Ще можем ли да копираме себе си? И какво ще можем да правим със собственото си копие и с копията на другите? Какви ще бъдат правата на нашите дигитални копия? А на нашите неврокопия? Ще се различават ли те „по права“ от нашите фотокопия? Изтриването на едно дигитално копие или заличаването на едно неврокопие, ще бъде ли убийство на човек или ще бъде като всяко друго изтриване на имейл? Може ли да признаем права в полза на един „остатъчен код в главата ти“? Или нищо друго не ни остава, освен да се примирим, че копията нямат права?
Избрани цитати от филма
“Баща ми живее тук. Има рожден ден и майка ми иска да го изненада”.
“Зад всяко нещо тук стои тъжна извратена история“
“Беше перфектният микс от бизнес и здравеопазване. … Идеята беше хора без осигуровки да получават безплатна помощ в замяна на участие в експериментални лечения”
„Какво е най-дразнещо при работата с пациенти? Да разберете какво не им е наред поначало. Половината от задниците, които се влачат тук, дори не могат да си опишат симптомите. Те са в безсъзнание, със сътресение, пияни, тъпи или 2-годишни, или не говорят английски. Представете си, ако можете да чувствате това, което усеща пациента, но без физическите последствия. Все едно им четете умовете“
„Изграждаше си мислена библиотека на симптомите. Планът беше да разбере как се усеща всяко нещо, за да може да го диагностицира по-бързо. Започна с малки наранявания. Скоро премина към големите неща. Големите травми. Болести. Състояния с летален изход в последните им фази. Доусън стисна зъби и мина през всичко това. Да кажем, че идва дете, което изпитва болка. Лекарите подозират апандисит и го водят при Доусън, за да се уверят в това. Доусън е усещал апандисит много пъти, затова ще знае, ако има нещо повече от това. Отчитайки неща, за които те дори не са се сетили. Бластоми и така нататък. Този мъж спасяваше животи – в това нямаше съмнение“
„Усещаше не само неговите възприятия, но и нейните. Кучият му син изпитваше мъжки и женски оргазми едновременно“
„Да кажем, че връзката му с болката леко се променила. Бил силно заинтригуван. И след това наистина се хвърлил да работи усилено. … Смятал, че може да язди болката по целия път към нирвана. … Тя умирала пред очите му, а той като алкохолик гледал сякаш изливат чаша хубав скоч в мивката, поболявайки се заради тази загуба“
„Той нямаше вече пациенти, от които да източи болка. Затова започна да я причинява на себе си. … Но никога не било достатъчно. … Когато работел върху себе си, липсвало едно основно нещо. Страхът. … Страхът, който изпитва пациента, докато гледа нагоре към лампите. Страхът, който придружава всяка внезапна агония. .. Страхът върви с болката. Допълва я, като пържолата с червено вино. Можеш да си причиниш болка, но не и ужас. За това ти е необходим доброволец“
„Имала ли си от онези връзки, в които просто не можеш да изкараш някого от главата си?“
„ – Ние използваме едва 40 % от капацитета на мозъците си. Остават едни 60 %, които просто си стоят там безцелно. С нашата нова компресираща технология мислим, че можем да съберем още едно съзнание в неизползваното пространство. Да вземем съзнанието на Кери от счупената черупка и да го сложим там вътре.
– Все едно класът й да е в главата ми?
– Все едно цялата тя да е в главата ви. Като пътник в превозно средство. Косвено преживени усещания. Ще вижда каквото виждате. Ще усеща чувствата ви. Ще може да живее отново. … Ще трябва да евтаназираме нейното физическо тяло по време на трансфера, но ще предвидим органите й за трансплантации. В помощ на хората“
„Добре, тя е инсталирана“
„Не искам да философствам, но… колко дълго може да продължи щастието и без това? … Да имаш шофьор на задната седалка, който да ти диша във врата – това вече не е забавно за никой в колата. Никакво уединение за него. Никакъв вариант за действие за нея“
„- Отегчението ви един от друг е проблемът. Трябва да ограничите контакта си.
– Как? Тя звучи неспирно като мелодия, от която няма отърване.
– Можем да увеличим правата ти, Джак. Да ти дадем повече контрол. … Ако имаш възможността да слагаш Кери на пауза понякога. Това би направило нещата по-лесни и за двама ви.
– Направи го.“
„- Винаги има опция за изтриване.
– Като…?
– Като изтриване завинаги.
– Не. Това ще я убие.
– Няма да е незаконно.
– Но ще е неморално.
– Та тя е само някакъв остатъчен код в главата ти. Ще е катод а изтриеш имейл.“
„- Има нещо, на което правим предварителни тестове. Предназначено е за смъртно болни пациенти. Нещо като сувенир за децата им. Ето.
– Маймуна?
– По-скоро спомен. Може да я вкараме тук
– В това?
– То разполага с приемник на съзнанието, като този в главата ти, но прототип. Има камера, така че ще вижда Паркър. Плюс това тялото е чувствително на допир и когато малкия Парки го гушне, тя ще усети. Ще може и да общува, но по приятелски, контролиран начин. … Комуникационните опции бяха съвсем базови. Все пак това е прототип“
„- Маймунката е престъплението. Няколко години по-рано, ОН обяви за незаконно прехвърлянето на съзнания в ограничени форми като тази. Трябвало да могат да изразяват поне 5 емоции, за да се счита за хуманно. „Човешки права за „бисквитките““. Нали така, Кери?
– Маймунката иска прегръдка.
– Тя е още там?
– Щеше да е незаконно да я изтрием, така че … да. Иди го разбери“
„- Изглежда толкова реален.
– Ами това е той или напълно съзнателна негова версия. … имах план да се насоча към знаменитостите. Да се договоря с известни хора, които да „преродя“ като холограми след като умрат. Нещо като живи восъчни кукли. Но положението с тях беше много сложно. Имаше твърде много въпроси, свързани с авторските права. За разлика от осъдените убийци. Те са друга история. … Просто прехвърляш правата към твоя дигитален аз в случай, че се случи най-лошото.“
„Щеше да е пионер. Щях да изсмуча цялото му съзнание. Щеше да е първият, който ще преживее екзекуцията си. …
– Призрак ли съм?
– Ако те кара да се чувстваш по-добре – да.“
„Да го гледаш как ходи напред-назад, беше добре, но не беше особено вдъхновяващо. Но да дръпнеш сам лоста? Това вече е атракция. .. Перфектно пресъздаване на агонията от електрическия удар. Всеки волт се усеща като действителен“
„Но, това което движеше търговията, бяха сувенирите. … Всеки път, когато го изпържиш, изкача моментна „снимка“ на съзнанието му. Не запис, а истинско копие на неговия ум, преживяващ непрекъснато тази красива болка. Заклещен завинаги в един перфектен момент на агония. Винаги на линия. Винаги страдащ“
„Дори перверзниците не искат да дърпат лоста на зеленчук“
Стоян Ставру