(публикувана за първи път в сп. „Съвременно право“, 2021, № 3)

1. Увод

Българската държава допуска привилегирована натурализация1 на чужди граждани от български произход съгласно нормата на чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ. Тези лица е достатъчно да удостоверят, че имат роднина по възходяща линия до трета степен включително, който е от български произход, за да се възползват от правото да получат българско гражданство. Но кой изобщо е от български произход? И как се доказва българският произход? Настоящата статия е посветена именно на тези два въпроса.

2. Противоречията в съдебната практика преди ЗИД ЗБГ, ДВ, бр. 21/2021 г.

Повече от десетилетие българският произход се установяваше по реда на чл. 15, ал. 3 ЗБГ, ред., ДВ, бр. 33/2010 г. – с удостоверение на председателя на Държавната агенция за българите в чужбина. Удостоверението и отказът да се издаде такова удостоверение съставляваха индивидуален административен акт, подлежащ на съдебно оспорване пред Административния съд – Софияград, чието решение подлежеше на касационно обжалване пред ВАС.

Съдебната практика на ВАС по въпроса какво значи „лице от български произход“ беше противоречива.

Според част от съставите на ВАС „български гражданин“ и „лице от български произход“ са две отделни, самостоятелни, различни по смисъл и съдържание понятия, видно и от термините, използвани в чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от Конституцията.
Тези състави цитират дословно и одобрително тълкуването на понятието „лице от български произход“, съдържащо се в т. 2 от мотивите на Становище на съдия проф. д-р Т. Тодоров в подкрепа на Решение на Конституционния съд № 12 от 23 юли 1996 г. по к.д. № 13/1996 г.:

Българинът е лице, което по своя произход (от майката или бащата) е с българска кръв. Българинът не е задължително български гражданин. Той може да бъде молдовски, унгарски или германски гражданин, но това не го прави по-малко българин от българските граждани. Понятието „българин“ е етническо, а не юридическо. Единствената привилегия, която Конституцията създава за българите, е възможността да придобиват българско гражданство по облекчен ред, ако вече нямат такова – чл. 25, ал. 2 от Конституцията. Обратно, понятието „български гражданин“ е юридическо по своето съдържание. Български граждани (включително „по рождение“) могат да бъдат не само българи, но и лица с друга етническа принадлежност – турци, арменци, китайци и т.н.“2

Друга част от съдебната практика на ВАС приема, че съгласно § 2, т. 1 ДР ЗБГ „лице от български произход“ е лице, на което поне единият възходящ е българин. Съдът сочи във връзка с употребата на понятието „българин“ в законовия текст, че ако понятието „българин“ се възприема като етническо, то народността или етническият произход на лицата, загубили българско гражданство и кандидатстващи за възстановяването му, ще послужи като основание за различно третиране. Така лицата от български етнически произход ще бъдат поставени от закона в по-благоприятно положение при възстановяването му от лицата с друг етнически произход, загубили българското си гражданство не по своя воля. Това е в пряко противоречие с принципа за равенство на всички граждани пред закона и е в противоречие със забраната за дискриминация по чл. 6 от Конституцията. Тази част от съдебната практика приема, че понятието „българин“, с оглед конституционната уредба на основните начала в държавата, не може да се тълкува с оглед неговото етническо съдържание, а с оглед правното му съдържание – правната и политическата връзка между едно лице и държавата Република България, т.е. българското гражданство3.

Със ЗИД ЗБГ, ДВ, бр. 21/2021 г. е отменено нормативното основание за издаване на удостоверения за български произход от Държавната агенция за българите в чужбина. Понастоящем българският произход на кандидатстващия за привилегирована натурализация следва да се установява в рамките на самото производство по получаване на българско гражданство. В рамките на това производство Консултативният съвет към Държавната агенция за българите в чужбина може да даде положително или отрицателно становище по молбата съгласно чл. 29, ал. 6 ЗБГ относно българския произход, Съветът по гражданството формално проверява молбата и документите и дава мнение до министъра на правосъдието по чл. 33, ал. 3 ЗБГ, а министърът на правосъдието прави преценка дали да предложи на президента на Републиката да издаде указ, или не, съгласно чл. 34 ЗБГ. Указът на президента се издава на осн. чл. 36 ЗБГ и влиза в сила веднага.

Правопораждащ акт е именно указът на държавния глава, но той не подлежи на съдебно-административен контрол съгласно практиката на Конституционния съд4. Предложението на министъра и мненията на Съвета по гражданството и Консултативния съвет към Държавната агенция за българите в чужбина пък се разглеждат като подготвителни, а не като административни актове, и също не подлежат на пряк съдебно-административен контрол5.

По този начин лице, на което неоснователно е отречено притежаването на „български произход“, остава без пряко съдебно средство за защита. Това противоречи на принципа на правовата държава, закрепен в чл. 4, ал. 1 от Конституцията и доразвит в чл. 117, ал. 1 от същата в правилото, че съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Преди да бъде издаден указ на президента за предоставяне на гражданство кандидатстващият за привилегирована натурализация няма субективно право на гражданство, но има законен интерес да придобие такова право, ако отговаря на законовите условия6. А последното трябва да подлежи на проверка от орган на съдебната власт7. В допълнение липсата на възможност за преразглеждане и контрол вън от административните органи, разглеждащи процедурата за гражданството, нарушава международнодоговорното задължение на страната по чл. 12 от Европейската конвенция за гражданството, по която България е страна8, да осигури условия, при които решенията за придобиване, запазване, загубване и възстановяване на гражданството или издаването на удостоверения за гражданство да подлежат на административно или съдебно обжалване в съответствие с нейното вътрешно законодателство.

Аз смятам, че такъв път за съдебна защита в действащото право все пак има.

3. Искът по чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ

В изрично предвидените в закона случаи е допустимо предявяването на иск за установяване на факт с правно значение. Такъв случай е искът по чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ, обн., ДВ, бр. 30/2000 г., изм., бр. 58/2016 г., изм., бр. 21/2021 г., за установяване на български произход.

Доколкото български произход може да се установява и с официален документ, издаден от български или чужд държавен орган, а така също и с документ, издаден от Българската православна църква (чл. 3, ал. 1 от същия закон), то искът би бил недопустим, ако български произход може да се установи с неоспорен документ или документи от посочения вид. Когато ответникът оспорва иска, а особено когато оспорва и събраните от ищеца документи да установяват факта на български произход, това оспорване е достатъчно, за да се приеме, че е налице допустим правен спор, тъй като се оспорват факти или документи, от които ищецът черпи права9.

ЗБЖИРБ и ЗБГ, обн., ДВ, бр. 136/1998 г., в сила от 19.02.1999 г., изм. и доп. многократно, са приети в рамките на една и съща легислатура (38-о обикновено Народно събрание) и употребяват един и същи термин – „(лице) от български произход“, поради което и според мен законодателят е вложил един и същи смисъл в понятието „български произход“ в двата закона10. Този извод се потвърждава и от обстоятелството, че и в двата случая качеството „български произход“ на едно лице води до пораждане в негова полза на допълнителни права (привилегировано положение) спрямо другите лица, които нямат това качество, а именно: правата по глава втора и глава трета на ЗБЖИРБ и правото на придобиване на българско гражданство чрез привилегирована натурализация. Ето защо е допустим иск по чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ за установяване на българския произход на едно лице, мотивиран с желанието за кандидатстване за българско гражданство по привилегирована натурализация. Ответник по такъв иск според мен трябва да бъде Министерството на правосъдието, чийто орган прави окончателното предложение до президента на Републиката за издаване или отказ за издаване на указ за гражданство.

Нека сега се обърнем към материалноправния въпрос – за значението на понятието български произход.

4. Привилегированата натурализация поради български произход – исторически преглед на законодателството

Историческият преглед на уредбата11 на придобиването на българско гражданство по натурализация по облекчен ред сочи, че за първи път подобна привилегия за чужденци от „българско произхождение“ е въведена с изменението и допълнението от 1911 г. на Закона за българското поданство, обн., ДВ, бр. 3 от 5.01.1904 г. Конкретно съгласно чл. 9, ал. 5 (Нова: Закон от 8 декември 1911 г.) право да придобият по натурализация българско поданство имат чужденците от българско произхождение, така също подир една година след разрешението им да установят своето постоянно местожителство в царството. Това постановление не се прилага към онези чужденци от българско произхождение, които са преминали призивната възраст и не са отбили военната повинност в отечеството си или в България. Следващият чл. 10 общо предвижда за всички случаи на натурализация, че натурализацията на изброените в предидущия член 9 чужденци, които са поискали такава по предвидения ред в глава VI, се дава с царски указ, по предложение на министъра на правосъдието, след като се съберат нужните сведения за тяхната нравственост. От мотивите на законопроекта от 1911 г. и от разискванията по законопроекта в пленарна зала е видно, че понятието „българско произхождение“ има народностен смисъл, свързан е със самосъзнание за принадлежност към българското племе, а не и с предходно носителство на българско поданство12.

Следващият Закон за българското поданство13, от 1940 г., внася значителни подобрения в уредбата от правно-техническо естество, но има редица националистически, расистки (антисемитски14) и сексистки разпоредби. Така съгласно чл. 9, ал. 2, б. „а“ и б. „б“ българско гражданство по натурализация чужденец, който живее в страната, и който е получил разрешение за установяване на постоянно местожителство в Царството, може да придобие, ако след даденото му разрешение е живял в страната непрекъснато 5 години и ако произхожда от родители, от които само майката, която се е натурализирала в поданството на съпруга си, е от български произход, респ. ако е женен за българска поданица от български произход. Напротив, българският произход на бащата на чужденеца, желаещ натурализация, определя по-кратък срок, след който може да се иска натурализация – не 5 години, а 1 година (чл. 9, ал. 3, б. „а“). Чл. 15 изрично сочи, че има български поданици от чужд – небългарски – произход. Изселването на такъв български поданик в чужбина води до загуба на българското поданство и до пораждане на задължение за изселилия се да ликвидира имотите си в страната. Тези българи от небългарско произхождение са приравнени по отношение на възможността да бъдат лишени от българско поданство (чл. 21), ако с делата си са се показали недостойни или опасни за държавната сигурност и на обществения ред, на натурализираните български поданици и на получилите поданство по месторождение (jus soli). Български поданик от небългарско произхождение, който се е отказал от поданството, може да придобие наново българско поданство само ако се ожени за българска поданица от български произход и е 5 години в страната (чл. 24). Напротив, български поданик от български произход, изгубил българското си поданство по чл. 14 (освен в случаите на ал. 4 и 5), може да придобие отново това си поданство – по реда, предвиден в дял II, гл. III, ако се засели в България и ако е отбил военната си повинност в българската войска. Видна е дискриминацията, която законодателят е въвел, между българските поданици от български произход и българските поданици от небългарски произход. И по този закон понятието „българско произхождение“ има народностен смисъл.

Една от целите на първия от двата социалистически закона за българското гражданство, този от 1948 г., е да преодолее „едно недопустимо категоризиране на българските граждани на такива от български и небългарски произход, като третира чувствително по-неблагоприятно тия последните“15. Въпреки това заявено намерение, и двата социалистически закона за българското гражданство от 1948 г. и 1968 г. също правят разлика между понятието български гражданин от българска народност/произход и български гражданин от небългарска народност, от една страна, и между чужденци от български произход/народност и чужденци от небългарска народност/произход, от друга. Дискриминацията се състои в облекчен ред за придобиване на българско гражданство по натурализация за чужденци от българска народност и в лесния начин за загубване на българско гражданство от български граждани от небългарска народност.

Така според чл. 3 (доп., ДВ, бр. 118 от 1950 г., изм., Изв., бр. 65 от 1952 г.) ЗБГ-1948 чужд гражданин, независимо от неговата народност и раса, може да бъде приет за български гражданин по реда, предвиден в този закон. Чужд гражданин от българска народност, който заяви, че се отказва от чуждо гражданство и че желае да стане български гражданин и се установи в Народна република България, придобива българско гражданство с влизането си в страната. Съгласно чл. 6, ал. 2 (нова, ДВ, бр. 272/1950 г.) ЗБГ-1948 български гражданин от небългарска народност, който се изсели от страната, изгубва българското си гражданство със самото изселване. По същия начин: според чл. 10 (Изм. – ДВ, бр. 64 от 1986 г. и бр. 38 от 1989 г.) ЗБГ-1968 лице от българска народност има право да придобие българско гражданство (в първоначалната редакция – и да му бъде възстановено българското гражданство), без да са налице условията по чл. 8 (изискване за пет години пребиваване в страната).

5. Понятието българин по действащия ЗБГ

Действащият сега ЗБГ също разграничава българските граждани от лицата с български произход, като последните могат да бъдат чужди граждани.

Така според чл. 15, ал. 1 в актуалната редакция16 лице, което не е български гражданин, може да придобие българско гражданство по натурализация, без да са налице условията по чл. 12, ал. 1, т. 2, 4, 5 и 6, ако отговаря на едно от следните изисквания:

1. е от български произход;

2. осиновен е от български гражданин при условията на пълно осиновяване;

3. единият му родител е български гражданин или е починал като български гражданин.

Според чл. 15, ал. 2 ЗБГ в актуалната редакция в производството за придобиване на българско гражданство по натурализация по ал. 1, т. 1 с молбата се представят официални документи, издадени от български или чуждестранни органи, с които молителят удостоверява, че има родствена връзка с поне едно лице – негов възходящ до трета степен включително, което е от български произход. Документите трябва да съдържат информация за имената на възходящия и родствената му връзка с молителя.

Според § 2, т. 1 ДР ЗБГ по смисъла на този закон: „Лице от български произход“ е лице, на което поне единият възходящ, т.е. майката или бащата, е българин.

По този начин систематическото тълкуване на чл. 15, ал. 1, чл. 15, ал. 2 и § 2 ДР ЗБГ установява едно привилегировано положение за привилегирована натурализация за чужденец, който има поне един свой роднина по права възходяща линия до четвърта степен включително (прапрадядо, прапрабаба, прадядо, прабаба, дядо, баба, майка, баща), който да е бил българин.

Според мен е ясно, че понятието българин няма юридическо значение и не се свързва с носителство на българско гражданство у възходящия сродник или осиновител17. В актуалната редакция на чл. 15, ал. 1 ЗБГ след изм. и доп. с ДВ, бр. 41 от 2001 г., ясно са разграничени хипотезите на носителство на българско гражданство у родителя или осиновителя на чужденеца, от една страна, и българският произход на възходящите сродници, от друга. Българската традиция, начиная от 1911 г. насам, също признава различието на понятието български граждани и лица от българска народност, като българска народност могат да имат и чужди граждани, а небългарска народност могат да имат и български граждани.

Не може обаче безрезервно да се приеме, че понятието българин по см. на § 2 ДР ЗБГ има строго етнически смисъл. Етносът е понятие, което с развитието на науката придобива все по-отчетлив генетически (биологичен) смисъл. Буквално в последните години генетиката, историческата археология и антропологията вече са напреднали до такава степен, че могат да определят и разграничават с много голяма точност етническия произход на хора, живели преди векове, и на съвременници, въз основа на установените хаплогрупи и митохондриално ДНК18. Но към 1999 г., когато е приеман ЗБГ, а и преди това, положението на науката не е такова, а и за мен е несъмнено, че понятието българин няма строго етническо значение, а народностно, етнографско, културно. То ни отпраща към старото понятие за народност.

Народността е сбор от хора със съзнание за общ произход, за еднакви нрави, еднакъв дух, за една стопанска общност, въобще една културно-исторческа етническа общност. За формирането на това съзнание играе роля и общият език, и общата религия, и общата съдба в миналото, и общият бит, но всичко това са само указателни, а не абсолютно меродавни елементи.“19.

Доколкото народността се крепи на съзнанието за принадлежност, то тя е променима20. Един турчин може да промени самосъзнанието си, да се асимилира и да приеме себе си за българин, и обратно. Смяната на народността e често срещано явление по целия свят и във всички времена. Роденият от майка словачка и баща сърбин Александър Петрович е считал себе си за унгарец и е станал велик унгарски поет и революционер Шандор Петьофи21. Арумънинът (влахът) Аркивиад ал Нуша на 18 години е приел сръбско име и е станал известният сръбски писател Бранислав Нушич22. Роденият от баща влах и майка влахиня Константин Марков Константинов е станал патриарх български Кирил23. Примерите могат да се умножават. Правото за свободно етническо самоопределение и промяна на народността следва да се приеме за част от свободата на мисълта и изразяване, гарантирани от Конституцията24.

Във всички случаи промяната на народността/етническото самосъзнание обаче е занапред. Всеки има правото да избере културата, която да споделя, и общността, към която иска да принадлежи, и да внуши това съзнание на децата, внуците и правнуците си. Никой обаче не може да промени или да подмени факта, че родителите му, бабите, дядовците и другите сродници от по-висока степен са имали различно народностно самосъзнание от това, което има сега лицето. Народността на възходящите, разбирана в посочения по-горе смисъл на (субективно) съзнание за принадлежност към една общност, не може да бъде променена от низходящите. Те могат да се ползват от нея, доколкото законът позволява това25.

6. Изводи

Лице от български произход, което има право на привилегирована натурализация по чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ, е лице, което има поне един възходящ до четвърта степен включително (прапрадядо, прапрабаба, прадядо, прабаба, дядо, баба, майка, баща), който е имал съзнанието, че е българин, т.е. е принадлежал към българската народност.

Спорът дали едно лице е от български произход във визирания смисъл може да се реши между това лице и Министерството на правосъдието по исков ред – с иска по чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ.

Бележки под линия:

1 Терминът „привилегирована натурализация“ е утвърден. Вж. Вълканов, В. Българското гражданство. С., изд. БАН, 1978, с. 82 и сл.; Цанков, В. Българското гражданство (материалноправни и процесуални аспекти). 2 доп. изд. С., ИПН БАН, 2004, с. 112.

2 Многобройни решения. Напр. решение № 6484 от 31.05.2021 г. по адм.д. № 11520/2020 г., ВАС, III о., решение № 3195 от 10.03.2021 г. по адм.д. № 10226/2020 г., ВАС, III о., решение № 7028 от 09.06.2020 г. по адм.д. № 12109/2019 г., ВАС, III о.

3 Многобройни решения. Напр. решение № 11634 от 04.11.2015 г. по адм.д. № 3888/2015 г., ВАС, III о., решение № 4157 от 20.03.2019 г. по адм.д. № 12038/2018 г., ВАС, III о., решение № 14528 от 24.11.2020 г. по адм.д. № 13138/2019 г., ВАС, III о., решение № 5897 от 17.05.2021 г. по адм.д. № 13107/2020 г., ВАС, III о.

4 Решение № 2 от 28.03.2002 г. по конст.д. № 2/2002 г., ДВ, бр. 35/2002 г., допуска атакуване на указите на президента на Републиката само за противоконституционност и само пред КС. За сравнение – указите на монарха по Търновската конституция, ако представляват административни актове, подлежат на обжалване пред ВАС на общо основание и без ограничения.

5 Срещу това становище на съдебната практика вж. Цанков, В. Цит. съч., с. 151-154.

6 За разликата между субективно право и законен интерес като съдебно защитими в административния процес блага на правните субекти вж. Лазаров, К. Въпроси на съдебното обжалване по ЗАП. С., изд. БАН, 1975, с. 47-48.

7 Правото на съдебна защита е част от принципа на правовата държава. Така Марчева, Д. Конституционният принцип на правовата държава. С., НБУ, б.г. [2021], с. 108-109, и цитираната там практика на КС.

8 Ратифицирана със закон, приет от 40-то НС на 9.12.2005 г. – ДВ, бр. 102 от 20.12.2005 г., обн., ДВ, бр. 34 от 25.04.2006 г. Издадена от Министерството на правосъдието, в сила за Република България от 1.06.2006 г.

9 Съгласно определение № 95 от 22.2.2018 по ч.гр.д. № 510/2018 г., ВКС, IV г.о., „Новият ГПК защитава в по-голяма степен интереса на всеки от спорещите да поиска установяването на действителното правно положение със сила на пресъдено нещо. Длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда (процесуална или извънпроцесуална), тъй като може да поиска решение при признание на иска. При действието на стария ГПК не беше необходимо да се изискват служебно доказателства за наличието на интерес от предявения установителен иск (когато той не е очевиден), тъй като искът ставаше допустим, ако ответникът го оспори или е оспорвал претенциите на ищеца с извънпроцесуалното си поведение. При действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието.“ От това либерално тълкуване на правния интерес от установителен иск следва, че съдът трябва да връчи исковата молба за отговор на ответника и едва след като има становище от последния може да прави преценка налице ли е извънсъдебно оспорване и има ли правен интерес. А при изрично оспорване на иска от ответника с отговора на исковата молба правният интерес бездруго се поражда.

10 Арг. и от чл. 37, ал. 1 Указ № 883 за приложение на ЗНА.

11 Вж. прегледа на законодателството за българското гражданство от Освобождението до 1978 г. у Вълканов, В. Цит. съч., с. 35-41.

12 Парламентарната практика на Народното събрание докъм средата на 60-те години на 20 век е да се обнародват вътре в текста на Стенографските дневници от пленарни заседания при първо четене на съответния законопроект мотивите на вносителя. Към настоящия момент са сканирани всички стенографски дневници от пленарни заседания от 1879 г. насам и са качени на сайта на НС: https://www.parliament.bg/bg/plenaryst. Конкретно за цитираното изменение и допълнение на ЗБП вж. стенограмите от 29 ноември 1911 г. и 30 ноември 1911 г.

13 Вж. за този закон Малинков, Ат. Коментар на Закона за българското поданство. С., печ. „Художник“, 1940; Кутиков, Вл. Изгубване на поданство и лишаване от поданство според новия Закон за българското поданство. – В: Архив за правни науки, г. II (1941-1942), № 5, с. 468-495.

14 Същата легислатура приема антиеврейския Закон за защита на нацията.

15 Стенографски дневник на VI ВНС, 5 март 1948 г.

16 Тази редакция почти съвпада с редакцията на чл. 10 и чл. 11 ЗБГ-1968 г.; разликата е, че чл. 10 от този закон говори за „българска народност“, а не за „български произход“, а хипотезите на осиновяване и родителство на кандидата са отделени в отделен член – чл. 11.

17 Така и Цанков, В. Цит. съч., с. 115.

18 Вж. статията Теодосиев, П. Изследване на генетици от Харвард и археолози от НАИМ за произхода на българите, първи резултати. – във в-к „Дневник“, https://www.dnevnik.bg/blogosfera/article/399803?__cf_chl_f_tk=hvOObjpLiWT3BmPDnCU9iQXynWqtNN0sGdrDvH2qn_0-1642255927-0-gaNycGzNCr0

19 Стайнов, П. Променяне на народността. – Балкански преглед, г. II (1947), № 9-10, с. 67.

20 Стайнов, П. Цит. съч., с. 69.

21 Шандор Петьофи, статия в Wikipedia: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A8%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%BE%D1%80_%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%8C%D0%BE%D1%84%D0%B8

22 Бранислав Нушич, статия в Wikipedia:

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2_%D0%9D%D1%83%D1%88%D0%B8%D1%87

23 Патриарх Кирил Български, статия в Wikipedia: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8

24 Любопитен исторически факт е, че правото на българските граждани да определят и променят своята народност е било предвидено в проекта за Конституция на Народна република България от 1947 г. и е отпаднало едва при третото четене на чл. 71, ал. 1. Сведения у Стайнов, П. Цит. съч., с. 68.

25 Вж. напр. чл. 36, ал. 2 от Конституцията, уреждащ правото на ползване на небългарски майчин език.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.