(доклад, изнесен на Четвъртата национална конференция на докторантите в областта на правните науки, организирана от Института на държавата и правото при БАН на 24 юни 2014 г.)

 

Правната повеля – независимо дали е норма, административен акт или пък договор – винаги провокира съмнение. Когато правоприлагаме, първо поставяме под съмнение валидността на нормата, а след това се питаме за точния й смисъл. И двата въпроса рядко имат ясен и еднозначен отговор. За тях ние винаги и въпреки всичко ще слушаме съвестта си. Но единствената проверка, която юридически ни задължава да считаме определена правна повеля за валидна и носеща точно определен смисъл, е проверката, която извършва съдът.

Ведната възниква въпросът: кой съд? Всъщност – трябва да си дадем сметка за това – няма последна инстанция по нито един правен въпрос. Има само решение, на което законът може да придаде задължителна сила към определен момент. Ние наистина не разполагаме с последна, върховна позитивноправна инстанция, която да посочи единственият правилен начин за приложение на правната норма. Това съмнение е част от самото битие на правото: в деня, в който то изчезне, ще изчезне и самото право, така както Декартовският Аз се нуждае от  непрестанното съмнение, че съществува, за да съществува.

Гражданското неподчинение обикновено се разглежда като протестен акт, изразяващ се в нарушение по съвест на правна повеля (закон, съдебно решение, административен акт)1. Но при цялото това съмнение, откъде произтича сигурността, че всъщност става въпрос за акт на нарушение? Обсъждайки възможността валидността на нормата да бъде съмнителна (doubtful law), Роналд Дуоркин посочва, че практикуващите гражданско неподчинение могат да действат „въз основа на рационалната преценка, че даден закон е невалиден2. Така нарушителите (в казуса на Дуоркин това са отклонилите се от военна служба по време на Виетнамската война) по същество правоприлагат, убедени, че законът, който забранява действията им, е нищожен, защото противоречи на Конституцията. Или те, или правителството правоприлагат правилно. Съответно, ако мобилизационният закон е нищожен, техните действия са законосъобразни и не следва да бъдат наказвани. В противен случай ще бъде налице правонарушение.  

В настоящата статия ще се опитам да разгледам особения случай на гражданско неподчинение, в който неподчиняващият се не нарушава правната повеля, а напротив – постъпва законосъобразно.

 

1.

Съмнението е живителната сила на правото.

През 2000 г. в Пловдив e забранен митинг на организацията „Зелени Балкани“. Заповедта е нищожна поради липса на компетентност3, защото е подписана от секретаря на община Пловдив в очевидно нарушение на чл.12, ал. 2 от Закона за митингите, събранията и манифестациите4. „Зелени Балкани” обаче се съобразява със забраната и не провежда митинга. Единадесет месеца по-късно съдът обявява нейната нищожност, а шест години след това Европейският съд по правата на човека в Страсбург (EСПЧ) решава, че чл. 11 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ5), установяващ свободата на мирните събрания и сдружаване, е нарушен6.

Секретарят на общината е правоприложил, издавайки забраната. Неправилно – защото не е имал право на това. Организаторът на митинга е правоприложил, като го е отложил. Отново неправилно, защото е имал право да го проведе. Но: ако митингът се беше случил – ако „Зелени Балкани“ все пак го беше провела – щеше да е налице законосъобразно правоприлагане. И едновременно с това гражданско неподчинение, защото към онзи момент въпросът за валидността на забраната не е бил пресъден: щяха да се сблъскат две твърдения: за нищожност и за валидност на забраната. Може би полицията щеше да се намеси; може би митингът щеше да бъде разтурен с употреба на сила; може би дори организаторите щяха да бъдат подведени под наказателна отговорност ( чл. 174а, ал. 2 от Наказателния кодекс(НК7).

Всичко това щеше да се случи заради акт, който представлява правилното прилагане на правната норма. Нищожният административен акт не поражда правни последици и всеки може да се позове на неговата нищожност8. От друга страна обаче, единствено съдът е компетентен да обяви тази нищожност и дотогава въпросният акт, дори и когато е очевидно нищожен, е нещо като заклинание, което трябва да бъде разтурено.

Но съмнението по отношение на валидността на правната повеля не се ограничава само със съмнение по отношение на нищожните административни актове. 

Мълчаливо отмененият закон не действа от момента на отмяната и всеки е длъжен да спазва новата норма; но докато съдът не се произнесе дали наистина е налице мълчалива отмяна, тя ще бъде спорна. Неяснотата може да продължи доста дълго.

(След въвеждането през 1992 г. (ДВ, бр. 60 от 1992 г.) на новия, четвърти ред наследници в чл.8, ал. 4 ЗН от Закона за наследството (ЗН)9, трябва да изминат шест години, преди Върховният касационен съд да приеме, че нормата на чл. 10, ал. 2 ЗН е мълчаливо отменена. Преди това обаче, през 1994 г., в друго свое тълкувателно решение, съдът не се поколебава да тълкува чл.8, ал. 4 ЗН и чл. 10, ал. 2 ЗН заедно, очевидно без да отчете наличието на мълчалива отмяна).

Закон, който противоречи на международен договор по чл. 5, ал. 4 от Конституцията10, не се прилага; всеки субект на правото е длъжен да спазва и прилага нормите на международния договор.

(В едно съвсем наскоро постановено решение11 състав на Софийски градски съд отказа да приложи правилата за налагане на запрещение по Закона за лицата и семейството (ЗЛС)12, защото счете, че те противоречат на Конвенцията за правата на хората с увреждания13. Други състави обаче продължават да прилагат ЗЛС по този въпрос).

Закон, който противоречи на регламент на Европейския съюз, по същия начин не се прилага (чл. 15, ал.2 от Закона за нормативните актове (ЗНА)14.

Ето защо е възможно един акт на нарушение по съвест на правна повеля (закон, съдебно решение, административен акт), която повеля обаче е нищожна, мълчаливо отменена или дерогирана, пак да представлява гражданско неподчинение. С други думи, именно чрез неподчинението законът ще бъде приложен правилно. Следователно, важно е не само какъв акт на нарушение е извършен, а и в каква ситуация е извършен. Ако тази ситуация включва формално действаща правна повеля, за която има съмнение дали следва да бъде приложена или не, въпросът за спазването й всъщност е въпрос за правилното приложение на закона. Неподчиняващият се съзнава, че неговото собствено виждане за валидността или приложението на правната повеля противоречи на общоприетото мнение, но извършва протестния акт, вярвайки че постъпва съобразно закона.

 

2.

Следователно, когато правната повеля е съмнителна по отношение на своята валидност, може да е налице правоприлагане чрез нарушаването й. Но дали винаги е така в българското право? Поне е в един случай съмнението е съмнително и ние по –скоро приемаме, че e недопустимо да се съмняваме. Визирам концепцията, че само и единствено Конституционният съд може да прецени занапред дали един закон противоречи на Конституцията. Съгласно чл. 15 ЗНА, всички сме длъжни да спазваме и прилагаме (при противоречие) по-високият по степен нормативен акт, включително когато се касае за колизия между закон и регламент на Европейския съюз (правилникът вместо инструкцията; законът вместо правилника; регламентът вместо закона). Също така, по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, ратифицираните и обнародвани международни договори имат примат пред вътрешното законодателство и всички ние трябва да се съобразяваме с това. Когато обаче въпросът е до съответствие между Конституцията и закон, компетентен е единствено Конституционният съд. И понеже решенията по дела за противоконституционност на закон нямат обратна сила, всъщност се оказва, че законът, приет след новата Конституция, не може да бъде съмнителен само по отношение на своята конституционносъобразност: дори и той да противоречи на Конституцията, това няма значение, защото решението на КС действа занапред.

Тогава какво ще се случи, ако убедеността, че даден закон е противоконституционен, даде началото на гражданско неподчинение в България ?

От една страна, считаното за изключително правомощие на Конституционния съд да тълкува Конституцията и да обявява (само той) един закон за противоконституционен (ако е приет след влизане в сила на Конституцията)15, не отнема свободата на съвестта на всеки един гражданин да вземе подобно решение сам. Конституционният съд постановява: „По силата на непосредственото действие на разпоредбите на Конституцията (чл. 5, ал. 2) всеки гражданин и всяко юридическо лице може да се позовава на основния закон в защита на своите права и законни интереси“16.

Но от друга страна, в България законът не е невалиден (нищожен), ако противоречи на Конституцията. Напротив – той е задължителен за всички: актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила (чл. 151, ал. 2, предл.3 от Конституцията). Такава е господстващата позицията в доктрината17, включително и на Конституционния съд18. Обратното виждане присъства в теорията и то подкрепено със сериозна аргументация, но на този етап не може се счита за възприето19. Решението на Конституционния съд за обявяването на един закон за противоконституционен няма обратно действие. Неспазването на този закон е основателно едва след влизане в сила на това решение. Следователно действията на лицата в противоречие с него дотогава продължават да са закононарушения.

Интересен е въпросът за административната и наказателната отговорност в такива случаи. Възможни са две хипотези.

Ако решението на Конституционния съд е постановено до влизане в сила на присъдата, съответно наказателното постановление, отговорност не следва да се носи. Това следва от правилата на чл. 2, ал. 2 от Наказателния кодекс, съответно чл. 3, ал. 2 от Закона за административните нарушения и наказания20 (ако до влизане на съответния акт в сила последват различни закони, прилага се най-благоприятният за дееца закон). Ефектът от решението на Конституционния съд в случая следва да се приравни към влизането в сила на нов закон. Това не е ясно предвидено и доколкото може да възникне спор по отношение на подобно тълкуване, бих препоръчал изричното включване на разпоредба в НК и ЗАНН, придаваща в този случай на решението на Конституционния съд ефекта на по-благоприятния закон.

Когато законът е нормоизменящ21, е възможна е и обратната хипотеза – противоконституционният закон да е по-благоприятен за дееца, защото старият закон, чието действие е възстановено, предвижда по-неблагоприятни последици. Тогава ще се приложи противоконституционният закон22. Така може да се стигне до интересен случай. Неподчиняващият може да наруши една норма, твърдейки, че тя е противоконституционна, но след обявяването й за такава той все пак да бъде осъден съобразно нея, защото законът, който тази норма е отменила, е по – тежък.

Когато решението на Конституционния съд е постановено след влизане в сила на акта (присъдата или наказателното постановление), деецът ще трябва да изтърпи наказанието си23. Това е крещяща несправедливост. Между отмяната на закона от Народното събрание и обявяването му за противоконституционен от Конституционния съд има съществена разлика. В първия случай може би е оправдано да оставим нарушителя в затвора – да се надява само на амнистия или помилване: било защото обществените отношения са се променили след престъплението, или просто защото нарушителят е трябвало да се съобрази с легитимната преценка на легислатурата и да не извършва деянието си. Но когато Конституционният съд е обявил закона (за чието нарушение деецът е осъден) за противоконституционен, за нищо подобно не може и да става въпрос. Обществото не трябва да страда от подобна административна шизофрения – осъден да търпи наказание, защото е нарушил закон, който е нарушил Конституцията.

Обявяването на закона за противоконституционен не е предвидено дори като основание за възобновяване на наказателното или административнонаказателното производство. За сравнение, изрично основание за проверка на влязла в сила присъда е установяването от Европейския съд по правата на човека на нарушение на ЕКПЧ, което има съществено значение по делото. Нещо повече: в този случай изпълнението на присъдата се спира задължително, ако решението е в интерес на осъдения (чл. 420, ал. 4 и чл. 422, ал. 1, т. 4 от Наказателно – процесуалния кодекс (НПК24). Впрочем, нарушението на ЕКПЧ е основание за отмяна или изменение също и на влезли в сила административни актове (чл. 99, т. 7 от Административнопроцесуалния кодекс25 (АПК), влезли в сила съдебни актове по административни дела (чл. 239, т. 6 АПК) и по граждански дела (чл. 303, ал..1, т. 7 от Гражданския процесуален кодекс26 (ГПК). Подобно основание, свързано с обявяване на закон за противоконституционен, обаче липсва.

Впрочем, предвиждането на подобно основание за отмяна би било половинчато и незадоволително: българският законодател трябва да е последователен. De lege ferenda  той е длъжен да отстрани цялата несправедливост и изрично да предвиди незабавното освобождаване, заличаване на търпяната наказателна (административнонаказателна) отговорност, и възстановяване на всички претърпени вреди от наказаното лице27, когато наказанието му е наложено на основание противоконституционен закон. Въведеното задължение на органа, издал противоконституционния акт, да уреди възникналите от този акт последици ( чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционен съд) е неясно, със съмнителна ефективност и при всички положения недостатъчно28.

 

3

Съмнението във валидността на правната повеля е в началото; то е последвано от съмнението за това как трябва да тълкува тази повеля.

Например, ето какво често се случва с правните норми.

Нормите се творят, за да се прилагат. Ние всички правоприлагаме – гражданите сключват сделки, съдът постановява решения, министърът издава наредби. Но как можем да сме сигурни, че винаги прилагаме нормата правилно? С други думи, кога можем да сме сигурни, че сме разрешили един казус в съответствие с позитивното право? Договорът, съдебното решение и наредбата могат да противоречат на закона. Това често се случва.

Ще се опитам да обрисувам поставеният въпрос така. Искайки да разберат какво постановява една правна норма, неспециалистите се обръщат към юристите. Студентите по право четат учебниците. Завършилите юристи имат мнение, но се застраховат, че съдът има последната дума. Съдията постановява решение, но следващата инстанция го отменя и постановява друго. Върховният касационен съд постановява окончателно решение, с което уравнява съдебната практика. В последствие обаче самият Върховен съд променя практиката си и постановява различно решение. След това Конституционният съд обявява същата норма за противоконституционна. И тъкмо когато въпросът изглежда наистина приключен, Съдът на Европейския съюз постановява решение на основание разглежданата норма, защото тя съществува не само в националния закон, а и в европейски регламент, и следователно нейната противоконституционност не е основание за неприложението й29. След решението на Съда в Люксембург, въпросът какво всъщност е постановявала тази норма остава все така неясен; аз изобщо не съм сигурен, че българският съд при едно ново дело ще зачете това уж последно решение на Европейския съд, вместо да откаже да приложи нормата поради нейната обявена противоконституционност.

Всичко сочи на следния, на пръв поглед притеснителен извод: в редица случаи ние не знаем точно какво означава законът. Теорията на тълкуването не ни учи и не може да ни научи на единственото и правилно разбиране; тя по-скоро ни показва как да четем, а не как да разбираме законовите разпоредби. Ще илюстрирам този извод с няколко примера от българската правна действителност. При всички има или е имало спор в доктрината и/или противоречива съдебна практика, или най-малкото могат да се изтъкнат сериозни юридически аргументи в подкрепа на два противоположни отговора:

 

Закон, който противоречи на Конституцията, нищожен ли е?

В сила ли е режимът на запрещението по ЗЛС или е отменен от Конвенцията за правата на хората с увреждания?

Убиец ли е този, който прекъсва животоподдържащите системи на лице в трайно вегетативно състояние?

Делбата на чужда вещ нищожна сделка поради липса на основание ли е, или е валидна като разпореждане с чужд имот?

Необходим елемент от придобивната давност ли е позоваването?

 

Има ли всъщност позитивноустановени норми, или писаното право е нещо като сбор от будистки коани, които юристите повтарят, докато всеки от тях не получи своето просветление ?

Отговорът е, разбира се: има. Правото е слуга на живота, а в живота ни сигурните неща са малко и повечето от тях не са хубави.

Това, което смущава на пръв поглед, е всъщост израз на непрестанната борба за легитимация на нормата. И това далеч не е нещо ново: какво всъщност означава изразът „жив инструмент”, който американските правници отнасят към Конституцията си, а европейските – към ЕКПЧ? Правото е живо, а животът му се черпи от непрестанното съмнение в него. Това съмнение едновременно ражда правния дискурс и възниква в него.

И сега следва да се запитаме: не убиваме ли правото, когато го обявяваме за живо? Не редуцираме ли закона до това, което мисли за него съдията? Не го ли превръщаме в релативистка концепция, не принизяваме ли позоваването на една норма до моментен – и следователно произволен – акт на случайно (не)разбиране, който ще бъде отмит от влизането на страните по следващото дело така, както първата вълна отмива написаното по пясъка?

Не. Концепцията за жива норма означава, че съдията има императив да се стреми да приложи духа на закона преди буквата му. Подобно искане не означава, че съдията трябва да трансцендира върху закона, а да се концентрира върху неговата цел – даването на справедливо разрешение. Справедливостта може и да е трансцендентална, обаче стремежът към нея не е. То е чисто човешко – всъщност само човешко – действие. Тази задача – да се осигурява справедливост – оцелява, както пише Стенли Фиш, дори когато се усъмним в съществуването на закона, отчитайки неговата зависимост от дискурса30.

Обществената дискусия, която е оправдание както на нормотворчеството, така и на правоприлагането, по необходимост включва гражданското неподчинение. Последното може да се изрази като правоприлагане на закона в съответствие със значението, което неподчиняващият се му придава. И ако в САЩ „двойственият характер на американското право” може да обясни гражданското неподчинение като нарушение на закона „с цел да се изпита неговата противоконституционност31, то в България сложната система на субординация на нормативните източници направо предпоставя правоприлагането чрез нарушаване на закона. В определени случаи това нарушаване може да означава гражданско неподчинение.

Различният начин, по който правите субекти тълкуват закона, води до това те да виждат различни норми в една и съща разпоредба. Всеки може да прилага „своята” норма, убеден, че правоприлага правилно; единият е прав, а другите грешат. Тези, които грешат, извършват правонарушение; но това правонарушение е качествено различно от правонарушението, при което деецът не се интересува от съдържанието на нормата, която нарушава. Първото е проява на съвест, а второто – на егоизъм.

 

4.

Гражданското неподчинение може да представлява правоприлагане на закона в съответствие със значението, което неподчиняващият му придава. Оттук то може въобще да не съставлява нарушение, а правилното приложение на закона. Възможни са два варианта това да се случи. Първият е когато неподчиняващият се нарушава правна повеля, която всъщност е нищожна, дерогирана или мълчаливо отменена. Вторият е когато неподчиняващият се приложи правото така, както съвестта му повелява, че тя трябва да се тълкува, и впоследствие съдът отсъди в полза на тълкуването на неподчиняващия се. И в двата случая в обществото – във властта – битува обратното мнение и неподчиняващият се съзнава това. Той вярва, че правоприлага правилно. Едновременно с това обаче знае, че тази негова убеденост не е споделена, че тя е противна на господстващото мнение. Следователно, когато неподчиняващият се окаже прав, той ще е нарушил не самата правна норма, а наложилото се виждане за нея.

Съзнателно, както заявих в началото, не се занимавам със случаите, при които неподчиняващият се следва само своята съвест, въпреки противното решение на съда32. Не изследвам този въпрос не защото той не е важен – той може би е най-важният за разбирането ни на това що е гражданско неподчинение – а защото исках да разгледам гражданското неподчинение именно като правоприлагане, т.е. тогава, когато нормите на самото позитивно право, предвиждайки задължителна сила на решението на определен съд в определен момент, води до единствения възможен извод, че актът на неподчинение – на нарушение на правната повеля – всъщност е представлявал правилното приложение на закона.

 

Бележки под линия:

1 За различните определения вж. Smart, Br., “Defining civil disobedience", in: “Civil disobedience in focus”, edited by Bedau, H. A., USA & Canada, Routledge, 1991, p.189-212 По-подробна дефиниция на гражданско неподчинение съм се опитал да дам в Недев, Д., Юридически бележки върху студентската окупация, достъпно в интернет на адрес: https://www.challengingthelaw.com/konstitucionno-pravo/okupacia/.

2 Дуоркин, Р., Да се отнасяме към правата сериозно, С., Критика и хуманизъм, 2003, с. 287.

3 От петте основания за (не) действителност на административните актове, липсата на компетентност е може би най-безспорна и винаги води до нищожност. Така проф. Емилия Къндева в Хрусанов, Д., Д. Костов, Къндева, Е., К. Лазаров, „Нови моменти в Административния процес според АПК. Тематичен коментар”, С., Сиела, 2007, с. 175; доц. Мария Славова в М. Славова, Петров, В., „Администативно – процесуалният кодекс. Критичен преглед на съдебната практика. Коментар и предложение за усъвършенстване на уредбата”, С, Фенея, 2014, с. 206.

4 Обн., ДВ, бр. 10 от 2.02.1990 г., изм., бр. 11 от 29.01.1998 г., изм. и доп., бр. 24 от 26.03.2010 г.

5 Обн., ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г., изм. и доп., с Протокол № 11 от 11.05.1994 г., изм. и доп., бр. 38 от 21.05.2010 г.

6 Решение от 12.04.2007 г. на ЕСПЧ по делото „Зелени Балкани срещу България” по жалба No 63778/2000 г., Пето отделение на съда. Достъпно на http://www.echr.coe.int/Pages/home.aspx?p=home.

7 Обн., ДВ, бр. 26 от 2.04.1968 г., в сила от 1.05.1968 г., многократно изменян и допълван.

8 Така Дерменджиев, Ив., Д. Костов, Хрусанов, Д., „Административно право на Република България. Обща част”, С., Сиби, четвърто преработено и допълнено издание, 2001, с. 186.

9 Обн., ДВ, бр. 22 от 29.01.1949 г., в сила от 29.04.1949 г., многократно изменян и допълван.

10 Обн., ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., в сила от 13.07.1991 г., изм. и доп., бр. 85 от 26.09.2003 г., бр. 18 от 25.02.2005 г., бр. 27 от 31.03.2006 г.

11 Решение № 7367 от 4.11.2013 г. на СГС по гр. д. № 16532/2012 г., Vти брачен състав, влязло в сила.

12 Обн., ДВ, бр. 182 от 9.08.1949 г., в сила от 10.09.1949 г., многократно изменян и допълван.

13 ДВ, бр. 12 от 10.02.2012 г.

14 Обн., ДВ, бр. 27 от 3.04.1973 г., изм. и доп., бр. 65 от 21.07.1995 г., доп., бр. 55 от 17.06.2003 г., в сила от 18.12.2003 г., изм. и доп., бр. 46 от 12.06.2007 г.

15  Това е господстващото виждане в доктрината. Критика на това становище е представена с отлична аргументация от Явор Зартов в Пенев, П., Я. Зартов, „Конституционно правосъдие на Република България“, С., 2004, с.238. Този автор обсъжда и нареченото от него „погрешно убеждение“ за възможност за инцидентен конституционен контрол само за заварените от Конституцията закони, като произтичащо от „погрешна интерпретация“ на Решение No 10 от 1994 г. на КС на РБ по конст. д. № 10/94 г. Доколкото обаче в практиката такъв контрол ще бъде отказан – съдът ще се съобрази с господстващото виждане, разглеждам именно него.

16 Решение № 10 от 6.X.1994 г. на КС на РБ по конст. д. № 4/94 г.

17 Сталев, Ж., „Сила на решенията на конституционния съд, обявяващи закон за противоконституционен”, в: сп. „Съвременно право”, Nо 5/1995, с. 10, Стойчев, С., „Конституционно право”, пето допълнено издание, С.,Сиела, 2002, с. 589.

18 Решение № 22 от 31.X.1995 г. на КС на РБ по конст. д. № 25/95 г.

19 Категорично и сериозно аргументирано становище, че противокониституционните закони са нищожни и „не подлежат на санкционна защита“, изразява Явор Зартов в Пенев, П., Я. Зартов, „Конституционно правосъдие на Република България“, С., 2004, с. 264, 267.

20 Обн., ДВ, бр. 92 от 28.11.1969 г., изм., бр. 54 от 11.07.1978 г., многократно изменян и допълван.

21 За термина и отношението му към проблемите на конституционното правосъдие вж. Сталев, Ж., „Сила на решенията на конституционния съд, обявяващи закон за противоконституционен”, в: сп. „Съвременно право”, Nо 5/1995, с. 16.

22 Вж. Стойнов, Ал., Наказателно право. Обща част. С, Сиела, 1999, с. 101

23 Вж. Сталев, Ж., „Сила на решенията на конституционния съд, обявяващи закон за противоконституционен”, в: сп. „Съвременно право”, Nо 5/1995, с. 19, 23.

24 Обн., ДВ, бр. 86 от 28.10.2005 г., в сила от 29.04.2006 г., мноократно изменян и допълван.

25 Обн. ДВ. бр.30 от 11 Април 2006г., в сила от 12.07.2006 г., многократно изменян и допълван.

26 Обн. ДВ. бр.59 от 20 Юли 2007г., в сила от 01.03.2008 г., многократно изменян и допълван.

27 Явор Зартов в Пенев, П., Я. Зартов, „Конституционно правосъдие на Република България“, С., 2004, с. 267, посочва, че: „да сесъхрани една влязла в сила присъда, основана на противоконституционен закон, и да започне, продължи и се довърши нейното изпълнение, означава да се съхрани и изпълни присъда, която е основана на несъществуващ закон, т.е., с която е определено непредвидено в закона наказание за деяние, което законът не е обявил за престъпление“. Но верен на концепцията, че противоречащият закон на Конституцията е нищожен, авторът не предлага изменения de lege ferenda по отношение на заличаването на наложената отговорност с влязъл в сила акт (присъда) преди решението на Конституционния съд. Аз обаче считам, че такава е наложителна. Мнението за изначална нищожност на противоконституционния закон е изолирано и не можем да очакваме, че осъденият ще се уповава на него.

28 Достатъчно е да си представим как например осъденият чака амнистия, заличаваща престъпния характер на деянието му, от един Парламент, който може да никога да не прояви доблестта да я даде.

29 И първичното, и вторичното право на ЕС има примат и пред националните конституции. Това е становището на Съда в Люксембург, което обаче не винаги се споделя с готовност от националните съдии, въпреки че всички те са „съдии на Общността” – вж. Попова, Ж., „Право на Европейския съюз”, С., Институт по публична администрация и европейска интеграция, 2005, с. 121.

30Дори когато една практика е подложена на интензивен дебат, тя въпреки всичко продължава да е самата себе си, докато се дебатира кой е най-добрият начин тя да свърши работата, която културата продължава да й отрежда”: Фиш, Ст., „Няма такова нещо като свободното слово… и това е добре”, С., Критика и хуманизъм, 2003, с.38.

31 Арент, Х., „Насилие и политика”, С., Критика и хуманизъм, 2007, с. 167.

32 Вж по този въпрос Дуоркин, Р., „Да се отнасяме към правата сериозно”, С., Критика и хуманизъм, 2003, с. 294.

8 Коментари

  1. Намирам за неправилно да се характеризира защитата от страна на частноправен субект на негово субективно право като правоприлагане. Првоприлагането е властническа дейност и никога в свои личен интерес. Че това е така, според мен е видно от това, че при твоята теза е възможно да имаме пряка колизия между гражданското неподчинение на два равнопоставени частноправни субекта, всеки от които мисли, че правото е на негова страна и всеки един от които се стреми да получи изгода за сметка на другия.

    • Право – прилагам: прилагам правото. Няма причина да се твърди, че е само властническа дейност. Когато сключвам договор, прилагам нормата, за да постигна правни последици. Ако не съм я спазил, не постигам. Когато участвам в митинг, прилагам както конституционното си право, така и административноправният режим по ЗСбММ. А какво следва от твоята теза: ако съдът развали договора по чл. 87, ал.3 ЗЗД, това е правоприлагане. Обаче ако аз го разваля по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, това не е правоприлагане. Защо? В най-добрия случай съм съгласен с тезата за двете значения на правоприлагане – тесен – правораздавателните и правоохранителни органи, и широк – всички субекти.
      А по отношение на това, което наричаш моя теза – никъде не говоря за изгода на единия за сметка на другия. Изгодата е последното, което ни интересува.

      • Нищо подобно. Правораздаването не е правоприлагане. Спазването на определен административноправен режим от частноправния субект не е правоприлагане. Както и изпълнението на законова повеля под страх от санкция не е правоприлагане. Понятията не трябва да се смесват 🙂

  2. С оглед на терминологията, с която аз съм запознат: правото се “реализира” като се “спазват” законоустановените забрани, “изпълняват” юридическите задължения, “упражняват” правата, предоставени от оправомощаващите правни норми и се “прилагат” правните норми от компетентентните властнически орган.

    Правоприлагането е вид реализиране на правото, осъществявано по правило от компетентни държавни органи, което като дейност представлява извличането от едно абстрактно правило за поведение (правна норма) на конкретно правило за поведение (било то от гл. т. на адресатите индивидуално или общо).

    Правораздаването е вид правоприлагане – най-грубо – по случай на правен спор. По-точно правораздаването е дейност на неутрален и независим орган по решаване на правен спор между равнопоставени страни при спазването на състезателна процедура и при надлежното му сезиране. Последица на правораздаването е силата на пресъдено нещо.

    Правораздаването, осъществявано от съдилищата е правосъдие.

    • Значи, вече имаме три мнения по въпроса:) Обаче нека да уточня нещо във връзка с последния комент – ако съдът ми присъди една сума, той е правоприложил. Ако обаче аз направя възражение за прихващане и се удовлетворя, не съм правоприложил. Къде всъщност е разликата? И в двата случая подвеждаме под правната норма юридическия факт и получаваме правни последици. Останалото са терминологични конвенции:)

      • Искам първо да ви поздравя за избора на темата. Въобще много са ми любопитни тези юридически анализи на окупацията и гражданското неподчинения. Пък и да си призная, на български език такива не съм чел.

        По дискусията…
        И Вие и съдът субсумирате.
        И Вие и съдът реализирате (осъществявате или както предпочитате) правото.

        Мисля, че разликата е това, че в следствие на дейността на съда е установено конкретно правило, което на свой ред също трябва да се спази и което, в крайна сметка, само той може да обективира в акта (в случая съдебното решение).

        • Благодаря! Не мога да не се съглася с уточнението Ви по въпроса за лицето и съда:) А иначе – дали ще го наречем правоприлагане, или не – не е толкова важно. Интересна е тази линия: (обективното) право се прилага; (субективното) право се упражнява … в крайна сметка, и да го наречем упражняване (enjoynment), в крайна сметка по-важното е, че има случай, при които гражданското неподчинение не е нарушаване на закона (или нечие субективно право), а напротив – правилното прилагане на закона ( или упражняване на нечие субективно право) .

Leave a Reply to Денислав Данкин Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.