Юридически бележки върху студентската окупация

§ 1. Протест, гражданско неподчинение, окупация

Имам намерение в следващите редове да изложа разсъжденията си върху правните проблеми, които поставя феноменът студентска окупация. Това налага кратък анализ на три основни понятия, с които ще боравя – протест, гражданско неподчинение и окупация.

Първо, под протест разбирам манифестиран акт на несъгласие. Несъгласието може да бъде по отношение на действия или бездействия на всякакви субекти – органи на държавата на протестиращия или на чужди държави; на международни или вътрешни публични или частни организации, юридически или физически лица. Несъгласен може да бъде всеки – физическо лице, гражданин на определена държава или без гражданство (апатрид), юридическо лице. Изключение правят държавните и общинските органи: манифестирането на тяхното несъгласие не може да се окачестви като протест. Често протестът означава изпитване: изпитва се провокиращият несъгласието и заедно с него този, който е съгласен. Една от формите на това изпитване е особено важно за юриста: тестването на закона. Може да бъде проверена неговата конституционосъобразност – една добре позната доктрина в САЩ. Но също, могат да бъде изпитани справедливостта му и моралното му основание.

Всеки акт на протест включва в себе си субективния елемент на несъгласие, както и намерение (цел) за противопоставяне на това, което е провокирало несъгласието. Следователно, между несъгласието и извършения акт е налице причинна връзка. Българският съд отчита, макар и неточно, субективния елемент при провеждането на една от уредените в закона форми на протест – стачката. „Стачката се характеризира и със субективен елемент, който се състои в манифестирането на намерение за провеждането й. То може да се дефинира като типичната и непосредствена цел, с оглед на която работниците и служителите преустановяват изпълнението на служебните си задължения, чието съдържание е желанието за провеждане на стачка¹”. Типичната и непосредствена цел на стачката не е самата стачка, а подобряването на положението на работниците (посредством изпълнението на определени стачни искания). Но това, което определя извършените от работниците актове като стачка, е именно общото несъгласие и общата субективна цел то да бъде преодоляно. В правото субективният елемент, който обуславя определени действия, се нарича animus². При владението анимусът свързва всички отделни актове на фактическа власт (corpus) в един общ правен механизъм, годен да произведе право. При протестните актове анимусът също има свързваща роля – без той да е налице, извършените актове се обезмислят и (в редица случаи) няма бъдат нищо повече от обикновени правонарушения.

Второ, разглеждам гражданското неподчинение като акт на нарушение на правна повеля (която (неизчерпателно) може да се съдържа в нормативен акт, общ или индивидуален административен акт, съдебно решение), който е провокиран от несъгласие, както то беше обяснено по-горе. В този смисъл гражданското неподчинение е форма на протеста, която включва правонарушение. Субективният елемент на гражданското неподчинение притежава някои особености. Несъгласието е свързано с определени ценности, които протестиращият защитава: справедливост, морал, религиозни вярвания. Когато деецът действа, той вижда своите действия като положени в едно особено пространство – между между забраненото и позволеното, между насилствения акт и законния протест, между спазването на закона и неговото незачитане. Такова пространство може да бъде конструирано и съществуването му може да бъде защитено. Разсъжденията си по този въпрос обаче няма да представям тук. Нещо повече: ще си позволя да приема за разрешени някои въпроси, които гражданското неподчинение поставя и с които на друго място смятам да се занимавам подробно. А именно ще считам, че то е винаги ненасилствено, не е задължително последно средство, което да идва след изчерпване на всички останали, и не включва на всяка цена готовността наказанието да бъде понесено³.

Гражданското неподчинение, само по себе си, не е нито лошо, нито добро, нито правилно, нито неправилно. То обаче е опит на неподчиняващия се да постъпи правилно. Той винаги преследва цел, за която вярва, че е законна, справедлива или морална.

Авторите различават пряко и непряко гражданско неподчинение⁴.

Пряко гражданско неподчинение е налице тогава, когато се нарушава именно повелята, срещу която се протестира. Ако се нарушава закон, често неспазването му се мотивира с това, че той е несправедлив или противоконституционен.

Непрякото гражданско неподчинение означава нарушаване на правна повеля, без протестът да е насочен към нея. Неспазването на закона е средство, чрез което се реализира протест срещу нещо друго. Тук актът (законът), чиято валидност не се оспорва, е „пожертван“ за целите на протеста. Непрякото гражданско неподчинение е доста по-трудно да бъде оправдано: върху неподчиняващият се винаги ще тежи обвинението, че той няма моралното право да нарушава един закон, срещу който сам не възразява. Непрякото неподчинение обаче е по-често срещано. Най-близкият пример са актовете на блокиране на кръстовища при протести срещу правителството, без спазване на определения в Закона за събранията, митингите и манифестациите (ЗСММ) ред. Нарушават се както ЗСММ, така и Законът за движение по пътищата (ЗДвП), без да се протестира срещу техните разпоредби.

И трето, окупацията представлява акт на гражданско неподчинение, при който протестиращи, ненасилствено, но не по установения ред, заемат определени обекти и отказват да ги напуснат, целейки да се противопоставят на това, което е провокирало тяхното несъгласие. Обикновено окупацията включва пропусквателен режим и определени искания, при които обектът да бъде освободен.

Като атрибут на протеста, окупацията е акт с дълбоко символно значение. На първо място, заради смисъла на думата окупация (occupation) – тя може да значи заемане, обитаване, окупиране, дори работа. Протестната окупация може да включва всички тези смисли. Заемам (завладявам) сградата и я обитавам. Окупирам я – създавам окупационен режим, затварям входовете и пускам само когото преценя. Окупацията може да значи и занятие – не говоря тук за ироничните подмятания по адрес на „професионалните протестъри”. Като занятие, и по-точно точно – като работа, окупацията може да бъде видяна в окупационните стачки на работниците. Хората, които ги организират, отказват да работят при настоящите условия, но остават във фабриките⁵. Така демонстрират желанието си за работа; нещо, което, мисля, може да се нарече „occupation by means of occupation”. Символичното значение на окупацията е видимо в самите инициативи на окупационните движения. Отдавна не се окупират само площи. Окупират се идеи; окупира се съзнанието; окупира се бъдещето.

Окупацията изобщо – като акт на протест – нито е лоша, нито добра. Тя не е и per se легитимно средство за протест – просто защото всеки акт на протест трябва да търси непрестанно собствената си легитимация.

Окупацията може да се разглежда като своеобразно обективиране на пространството между спазването на закона и неговото незачитане; пространството на гражданското неподчинение, за което говорих в началото. Тя е следствие на желанието на протестиращите да видят и преживеят своето неподчинение. От тази позиция може да бъде направено следното наблюдение: въвеждането на норми при продължителна окупация е следствие не само от необходимостта действията на окупаторите да бъдат организирани с цел по-висока ефективност. Създаването на окупационни норми може да бъде израз и на уважението към законността, демонстрация на идеята, че нарушението на закона е небходима (от гледна точка на окупаторите) жертва, а не цел на окупацията. Слагането на рамки може да означава затваряне, но може да води и до отваряне на пространства.

Но това е отговорност на всеки, дръзнал да окупира.

§ 2. Студентският протест и приобщаването на ценности

Могат да бъдат различени два вида студентски протест.

Първият е срещу нещо, което засяга самата студентска ситуация. Например повишаване на студентските такси, липсата на професионална реализация, действията на университетското ръководство. Легитимацията на този вид протест изисква твърдението – най-общо казано – че студентското трябва да бъде защитено.

Вторият вид е по-сложен. Той не може да бъде обяснен през групата, но излиза и отчасти търси легитимация през същата тази група. Имам предвид следното. Лесно е да се разбере, ако цветнокожите протестират против расовата сегрегация, хомосексуалните лица – против дискриминацията по отношение на тях, а тютюнопроизводителите – против ниските изкупни цени на тютюна. Връзката между заявената като протестираща група и целта на протеста е очевидна. Напротив, тази връзка няма да е очевидна, ако тютюнопроизводителите, като такива, блокират кръстовището на Орлов мост в подкрепа на еднополовите бракове. (Представете си табелка с лозунг: „Берачите на тютюн подкрепят Иван и Ангел в ритуалната зала“⁶). В един такъв протест могат да участват много тютюнопроизводители, само че те няма да се заявят през това си качество. По същия начин, когато студентите протестират против високите такси в университета, тяхното себезаявяване през групата е очевидно и необходимо. Трудността в разбирането идва тогава, когато студентите протестират като студенти, самоотграничават се в тази група, но целта на протеста е извън правоотношението им с университета. Иначе казано, в този втори случай, това, което провокира протеста, не рефлектира върху „студентството“ , а стои извън него.

Тази особеност на този вид студентски протест – протест през групата, чиято цел е различна от очевидните интереси на самата група, всъщност означава едно вторично приобщаване на цели, т.е., на интереси. От гледна точка на протестиращите тези интереси са ценности, а от гледна точка на несъгласните с тях – те са лъжецели; ненужни и измамно приобщени към групата. Студент си тогава, когато си приет в университет, платил си таксата и си надлежно записан за съответната учебна година. Наличието на морал в политиката, равенството на цветнокожите или пък хомосексуалните, прекратяването на определена война, не променя твоето студентство. Ситуацията на хомосексуалното лице е една, ако може да осинови дете със своя партьор, и друга, ако не може; но ситуацията на студента остава една и съща и в двата случая. Затова твърдя, че когато се протестира през група по този начин, всъщност се извършва приобщаване, присвояване на цели, ще рече, ценности. Протестът през група е винаги опасен за протестиращите, защото те поемат и риска от несъгласието на други представители от същата група; когато обаче се извършва подобно приобщаване на цели, рискът е много по-голям. Тук несъгласните могат лесно да делегитимират протеста, без да е нужно да делегитимират целите му, а само приобщаването на тези цели към групата. „Аз не подкрепям правителството, но съм против студентската окупация, защото университетът не е място за политически актове“ представлява именно опит за такова делегитимиране.

Студентската окупация може да бъде част и от двата вида протест. Съгласно казаното по- горе, тя представлява акт на гражданско неподчинение, при който протестиращи студенти, ненасилствено, но не по установения ред, заемат определени обекти, собственост на университет или стопанисвани от него, и отказват да ги напуснат, целейки да се противопоставят на това, което е провокирало тяхното несъгласие.

Студетската окупация е форма на протест, прилагана в редица държави. Може би най-известни са студентските протестни движения в САЩ от 60- те години и окупацията на Политехниката в Атина през 1973 г. Нерядко властите са реагирали сурово – срещу окупаторите в Бъркли от 1969 г. се изправя Националната гвардия, загива студент и много са ранени; срещу Политехниката в Атина се изправят танкове и протестът буквално е окъпан в кръв …

В най- ново време у нас бяхме свидетели на студентски окупационни протести, започнали през есента на 2013 г. в Софийския университет и разпростряли се в редица други университети.

§ 3. Студентската окупация като правонарушение

След като една от основните характеристики на всеки акт на гражданско неподчинение е нарушаването на правна повеля, първо ще разгледам измеренията на студентската окупация като правонарушение, както и правните последици, които следват от нея.

3.1. Нарушаването на правото на собственост и отнемане на владението

Съзнателно се фокусирам върху нарушаването на субективното право на собственост, а не върху нарушаването на законите за собствеността. Нарушението на субективно право е по-тясно от нарушение на закона. В нашата правна традиция сме склонни да разглеждаме субективното право винаги възникнало от закона и поради това защитено от него⁷ и следователно всяко негово нарушение означава и нарушение на закона. Другаде, където се счита, че субективното право (right) може да бъде нарушено от закона (law), което да доведе до това законът да бъде незаконен, това съответно няма винаги да е вярно⁸. Тук обаче нарушаването на субективното право се преживява едновременно и като нарушаване и на правната норма (въпреки че понякога това предизвиква объркване – достатъчно е да спомена спора в доктрината за това дали чл. 45 ЗЗД въвежда правилото „да не се вреди другиму“ и съответно деликтът да бъде обяснен именно чрез това общо правило). Нарушаването на правната норма обаче е по-широко понятие, защото редица норми могат да бъдат нарушени, без да се стига до засягане на субективни права (така е при отклонението от военна служба, неплащането на данъци, провеждането на забранен митинг и прочее норми от публичен ред, които наистина установяват права на държавата, но тези права не са субективни в гражданскоправната традиция).

Фокусирането върху нарушаването на субективното право позволява да се види „интимното” в ситуацията на нарушението; поставя проблема на една хоризонтална плоскост. Носителят на субективното право е равнопоставен на нарушителя. Мислейки обаче за някого като закононарушител, автоматично го поставяме в субординираната плоскост на подчинеността му спрямо държавата. Възгледът, че нарушаването на субективното право е едновременно закононарушение, противопоставя нарушителя както на държавата (с която той е в подчинени отношения), така и на носителя на правото (на когото той е равнопоставен). Това обяснява и амбивалентността на понятието правонарушение – за много автори то може да значи престъпление, административно нарушение, неизпълнение на договор или деликт⁹.

Студентската окупация винаги нарушава субективното право на собственост. Когато университетската сграда е публична (държавна или общинска) собственост, това субективно право е под административноправен режим, но продължава да е субективно право.

3.1.1. Общият ред (по Закона за собствеността)

Собственикът има правата по чл. 108 ЗС (ревандикация) и чл. 109 ЗС (негаторен иск). На практика обаче няма да се стигне до тяхното използване, защото предявяването на тези искове предполага дълга и сложна процедура. По-подходяща е владелческата защита.

Дали студентската окупация означава отнемане на владението от собственика (ползвателя)? Действията, с които актът на окупация е свързан, поне от обективна страна представляват именно това. Окупаторите определят режима¹⁰ и начина¹¹ на ползване на помещенията. Те контролират изцяло достъпа до окупираната сграда или помещение и не се подчиняват на подканата да ги освободят.

Но окупаторите не са владелци. Владелец е този, който държи вещта за себе си (като своя) – чл. 68 ЗС. Това отношение на владелеца (animus) в нито един момент не присъства у окупаторите. То противоречи на същността и смисъла на техния акт. Последният има за цел да наблегне върху статута на окупираната сграда: тя е на университета; олицетворява университета. В този смисъл правнотехническото значение на окупацията (occupatio) като завладяване не бива да ни подвежда. Не се извършва завладяване нито като акт на придобиване на владението, още по-малко като способ за придобиване на собственост¹².

Окупаторите нямат анимус за владение, но упражняват фактическата власт върху окупираната сграда. Следователно те са нейни държатели. Но за кого? Окупаторите публично признават университета за собственик и не своят сградата. Но може ли да се каже, че те я държат за него, т.е., университетът упражнява владение чрез тях?

В литературата се сочи, че държателят упражнява фактическата власт на основание съгласие с владелеца (договор)¹³. Този договор (основанието на държането) изключва законовата презумпция, че всеки, който държи една вещ, я владее за себе си¹⁴. За какъвто и да е договор с окупаторите не може да се мисли. Ако университетът даде съгласието си за окупацията (например с изявление на компетентните му органи), то тогава самият университет се поставя в положението на гражданско неподчинение. Окупацията ще се превърне в използване на сградата не по предназначение от самия университет. В този смисъл, ако Академическият съвет на СУ беше подкрепил окупацията в края на 2013 г., той всъщност щеше да я прекрати и едновременно да постави целия университет в положение на гражданско неподчинение.

Тогава, какъв е статутът на окупаторите от гледна точка на вещното право? Те не са владелци. Но не държат сградата със съгласието на университета. Те са натрапени държатели. Проявяващият гражданско неподчинение уважава законността, когато нарушава закона. Често той демонстрира уважение и към същия закон, който се вижда принуден да наруши. По същия начин окупаторите уважават правото на собственика на окупираната сграда. При студетските окупации това е особено ясно, защото окупаторите са именно студенти, т.е. хора, които настояват за връзката си с университета. Те няма да отрекат правото на университета, не и докато заявяват качеството си на студенти. Следователно окупаторите упражняват фактическа власт за собственика въпреки противопоставянето на самия собственик и без да претендират наличието на основание за това (договор). Това звучи почти като парадокс; но често гражданското неподчинение е изплетено тъкмо от такива парадокси. (Например: може ли законът да оправдае нарушението на закона, може ли да нарушиш един закон и да твърдиш, че го уважаваш).

Окупаторите осъществят корпус (фактическа власт); техният анимус (намерение, цел, психическо отношение) обаче не е този на владелеца, а на протестиращия.

И така, студентите натрапват своето държане. Получава се интересната ситуация без съгласието на университета да бъде отнета фактическата му власт, но без да се отрича правото му да упражнява тази фактическа власт (което е включено в правото му на собственост или ползване). Особената фигура на натрапения държател предполага няколко неща.

Студентите са длъжни, както всеки държател, да уведомяват собственика за посегателства върху вещта¹⁵.

Университетът няма обаче насрещни задължения, каквито би имал спрямо един държател с валидно основание (например договор за наем, ползване, заем за послужване). Напротив, университетът разполага с иска по чл. 75 ЗС – да защити владението си от всяко нарушение. В повечето случаи на негово разположение ще бъде и искът по чл. 76 ЗС. Той защитава всяко владение или държане на каквато и да е вещ, ако те са отнети по насилствен или скрит начин. Насилието е абсолютно несъвместимо с гражданското неподчинение, обаче фактическата власт може да е отнета по скрит начин. Например януарската окупация от 2014 г. в Ректората на Софийския университет беше извършена през нощта, от студенти, останали скрити в сградата и по-късно я заключили¹⁶. Последващото даване на публичност на окупацията не отнема на тези действия качеството им на „скрити“¹⁷.

Но окупаторите също се ползват от правото по чл. 76 ЗС. Това е така, защото този иск защитава всяко владение или държане от всеки акт на насилствено или скрито отнемане. Следователно, ако други лица (контраокупатори) отнемат държането им насилствено или по скрит начин, окупаторите имат право на съдебна защита.

На всеки, който отнема владение по насилствен или скрит начин, съдът може да наложи глоба (чл. 360 ГПК).

Възстановяването на владението по административен ред, предвидено в отменения ГПК (чл. 126ж), не е възпроизведено в сегашния закон. Това обаче не означава, че срещу окупаторите не могат да бъдат предприети определени административни мерки, когато окупираната сграда е държавна или общинска собственост.

3.1.2. Възстановяване по административен ред. Съдействие на органите на МВР

Ако окупираната сграда е държавна собственост, тя може да бъде иззета по административен ред въз основа на заповед на областния управител, след мотивирано искане от ръководителя на ведомството, в случая ректора (чл. 80 ЗДС), а ако е общинска – въз основа на заповед на кмета (чл. 65 ЗОС). На окупаторите може да им бъде наложена глоба по чл. 83 ЗДС. Заповедите се изпълняват със съдействието на полицията. Тези разпоредби следва да се тълкуват заедно с чл. 72, ал. 1, т. 9 от Закона за министерството на вътрешните работи (ЗМВР), който изисква при освобождаването на незаконно заети обекти да има разпореждане от компетентен орган; при освобождаването е позволена физическа сила и помощни средства, само когато това е абсолютно необходимо.

Следва да се отбележи, че нито чл. 80 ЗДС, нито чл. 65 ЗОС, нито чл. 72, ал.1, т. 9 ЗМВР са създадени за случаи като протестна окупация. Особеното право на държавата и общината да си върнат по административен ред имотите е създадено, за да защитава тяхната собственост от лица, които по-скоро оспорват или поне не се съобразяват с тяхното право; видяхме, че случаят с окупаторите не е такъв. Нещо повече – окупацията сама по себе си предполага временност; след нея ще се върне обратно старото състояние. Правото на възстановяване по административен ред на държавната и общинска собственост повдига сериозни правни въпроси, включително по отношение на своята конституционносъобразност –чл. 80 ЗДС и чл. 65 ЗОС създават една привилегия, която едва ли има опора във върховния ни закон.

Чл. 72, ал.1, т. 9 ЗМВР засяга най-вече случаите на самоуправство¹⁸, но е приложим и в случаите на чл. 80 ЗДС и чл. 65 ЗОС.

Висшите училища обаче се ползват с автономия, която не може да бъде нарушавана чрез влизане или оставане на органите на сигурността и обществения ред без съгласието на академичните власти, освен за предотвратяване на непосредствено предстоящо или започнало престъпление, за залавяне на извършителя му, както и в случаите на природни бедствия и аварии (чл. 22, ал.2 от Закона за висшето образование (ЗВО). Тъй като окупацията не представлява сама по себе си някое от изключенията, следва да бъде налице предварително и изрично съгласие. Законът обаче не посочва кои са академичните власти, които могат да дадат такова съгласие. Съгласно чл. 24, ал. 1 ЗВО, органи на висшето училище са Общото събрание, Академичният съвет и Ректорът. По време на януарската окупация от 2014 г. на Ректората на Софийския университет, такова съгласие бе дадено от Академичния (в СУ „Академическия”) съвет¹⁹.

Може ли обаче до опразване на окупираните помещения със съдействието на полицията, без съдебен акт, да се стигне в случаите, при които окупираната университетска сграда е частна собственост (не е предоставена от държавата или общината, а е собственост на самия университет съгласно чл.89, ал. 1 ЗВО или например е наета от него)? За собствеността на частноправните субекти не са предвидени разпоредби, подобни на чл. 80 ЗДС и чл. 65 ЗОС. По общо правило незаконосъобразността на заемането на обекта следва да се докаже. Единственият възможен вариант е университетските власти е да сезират прокурора и опразването да бъде извършено на базата на прокурорско постановление, в рамките на общия надзор за законност. Законосъобразността на подобно постановление обаче би била спорна. Действията на окупаторите не представляват самоуправство, а по общо правило нарушаването на правото на собственост предполага защита по съдебен ред, а не пряка прокурорска намеса.

3.2. Причиняване на вреди

Университетът може да претърпи вреди от окупацията. В този случай тя ще представлява деликт. „Заради окупацията сме претърпели загуби и има престъпление – беше обсебена публична собственост и сме длъжни да реагираме, дори да няма щети и нека да оставим на юристите да преценят дали ще има съдебен иск“²⁰. Тези думи на Ректора на СУ проф. дин Иван Илчев по повод на окупацията на Софийския университет през януари 2014 г., са обсъждане на подобна ситуация. Вреди могат да понесат и други лица, освен университета като юридическо лице – студенти, администрация, преподаватели.

Ако по време на окупацията са причинени щети на имота, окупаторите дължат обезщетение, освен ако докажат, че вредите са щели да настъпят и без наличието на окупацията. Това е така, защото законът задължава всеки деликвент незабавно да изпълни задължението си, без покана за това (чл. 84, ал.3 ЗЗД). Първото задължение на окупаторите е именно преустановят деликта, т.е., да върнат сградата. А всеки длъжник в забава носи отговорност и за невъзможност (било пълна или частична), дори и без вина, освен при непреодолима сила (чл. 85 ЗЗД).

Считам, че следва да се прилагат правилата за деликт във връзка с обезщетението на собственика на сградата, а не правилата на чл. 73 ЗС. Последните уреждат обещетението, което недобросъвестният владелец дължи; а вече посочих, че окупаторите изобщо не са владелци. Друг е въпросът, че на практика едва ли ще има съществена разлика в размера на обезщетението.

По същата причина окупаторите могат да могат да искат да им се заплатят направените от тях необходими разноски и евентуалните подобрения, но не по реда на чл. 73, ал. 3 ЗС, а по общия иск за неоснователно обогатяване (чл. 59 ЗЗД).

Ако окупацията доведе до престой, което означава – заплащане на възнаграждението на служителите без реално полагане на труд (чл. 267 от Кодекса на труда), университетът ще е понесъл вреди, които мога да бъдат потърсени от окупаторите.

Може да се наложи университетът да наема помещения, за да бъдат проведени учебните занятия; в този случай заплатените наемни вноски представляват вреди. Те следва да бъдат обезщетени, ако договорите са сключени добросъвестно, съобразно общите правила за деликтна отговорност.

Но, сама по себе си, окупацията не представлява престъпление (освен ако допълнителни действия не осъществят някои от предвидените състави в НК). При това няма значение дали окупираният имот е частен или публичен. Наказуемо е самоволното заемане на недвижим имот, от чието владение лицето преди това вече е било отстранено по надлежния ред (чл. 323, ал. 2 НК). Близък, но не идентичен, е съставът на влизането в чуждо жилище с хитрост, ловкост или специални технически средства, както и оставането в чуждо жилище въпреки изричната покана за напускането му (чл.170 НК) Тук случаят е различен. Окупаторите не са били отстранени преди това от владение; а окупираното помещение не е жилище.

3.3. Нарушаване на Закона за висшето образование

Действията на студентите – окупатори нарушават Закона за висшето образование (ЗВО) и правилника за устройството и дейността на съответния университет. Съответно, когато окупаторите са студенти на същия университет, те подлежат на дисциплинарни наказания. Окупацията препятства, или поне затруднява възможността на универститета за изпълнява предмета си на дейност: подготовка и повишаване квалификацията на специалисти, способни да развиват и прилагат определени научни знания, както и да развива научни, културни и иновационни дейности ( чл. 6 ЗВО).

Окупацията би могла да противоречи на чл. 3 ЗВО, който гласи: „Висшето светско образование е независимо от идеологии, религии и политически доктрини. То се осъществява в съответствие с общочовешките ценности и националните традиции”.

Разбира се, окупацията не е част от образованието. Посочената разпоредба обаче не следва да се тълкува буквално. Принципът на независимост, прогласен от нея, засяга всякакви актове, които претендират да обвържат висшето образование с идеология, религия или политическа доктрина. Една студентска окупация би могла да представлява такъв акт. Принципът, прогласен на чл. 3 ЗВО, е разгърнат в разпоредбата на чл. 22, ал. 3 ЗВО. Те забраняват създаването и дейността на политическите и релициозни организации във висшето училище.

За да противоречи на посочените разпоредби обаче, актът на протест, включително окупацията, трябва да пропагандира идеология или религиозно виждане. По отношение на независимостта на образованието от политическа доктрина, могат да се направят някои сериозни уговорки. Терминът „политическа доктрина” не е обяснен в закона. Очевидно той е различен от „идеология”, след като присъстват заедно в изброяването. Политическото, схващано като управление на полиса, задължително присъства в университетското образование, например в науки като политология, право и етика. И то не присъства само като обсъждане на различни политически учения без взимане „на страна”. Ще поясня – в повечето учебници по право науки по един или друг повод се посочва демокрацията като добро управление и се обсъжда дали едно или друго законодателно решение е в достатъчна степен демократично. Всяко законодателно решение е следствие от определена политика, включително и от политическа докрина. После, самото виждане за демокрация е част от определена политическа доктрина – и то не само, защото има и доктрини, изключващи демокрацията, а защото има различни виждания за това какво е демократично и какво – не.

Независимостта от политически доктрини може би следва да се схваща в смисъл като забрана за пропагандиране на конкретни политически идеи на определена партия и обявяване на университета или части от него като подкрепящи или неподкрепящи тези идеи; но дори и това тълкуване буди съмнение. Можем ли например да се обявим срещу определени биополитически идеи? Мога ли аз, като преподавател, да се обявя против въвеждането на сурогатното майчинство, без страх, че ще ме обвинят в нарушение на Закона за висшето образование? (Против сурогатното майчинство са християндемократите в редица западни страни. Следователно, изявявайки мнение, аз неизбежно подкрепям част от идеите на това политическо течение). После, не е ли всъщност изявяването на мнение едно от задълженията ми като преподавател? Не мога да не се сетя за критиката на Айн Ранд към „професорите, които наистина преподават, но в името на „анти-догматизма” не вземат страна, не изразяват становище и оставят студентите да се лутат в лабиринт от противоречия без никакви указания за възможното решение” както и „професорите, които вземат страна и приветстват коментари от страна на студентите, а после наказват несъгласните с по-ниски оценки (особено при политически курсове)²¹”. Преподавателите и от двата типа търпят критика.

Понятието „политически доктрини” е неясно. Сигурен съм в едно, много тясно негово тълкуване – университетското образование не следва да покрепя нито една партия. Оттук и окупацията ще наруши чл. 3 ЗВО тогава, когато е партизирана, когато обслужва конкретни конюктурни партийни решения или интереси.

Окупацията нарушава академичната автономия.

Академичната автономия е предвидена в чл.53, ал. 4 от Конституцията на Република България (Конституцията). Съгласно чл. 19, ал. 3 ЗВО, тя включва академични свободи, академично самоуправление и неприкосновеност на територията на висшето училище. Студентската окупация не е израз на академична свобода – така, както е описана в чл. 20 ЗВО; тя не представлява и академично самоуправление (чл. 21 ЗВО). Що се отнася до неприкосновеността на територията на висшето училище, тя важи спрямо всички, не само спрямо органите на реда. Окупацията нарушава тази неприкосновеност.

На този въпрос беше посветен до голяма степен докладът „Пряката демокрация и академичната автономия”, изнесен наскоро от Иван Георгиев и Васил Петров, докторанти по право и действащи съдии, на конференция, организирана от Института за държавата и правото при БАН²². Ще цитирам част от него:

„Принципът на „неприкосновеност“ (като форма на академичната автономия – б.м. – Д.Н.), често (особено напоследък) мотивира студенти от висшите учебни заведения да поставят откровено политически искания и послания, използвайки както авторитета, така и материалната база на съответния университет. Авторитетът на учебното заведение се употребява от гледна точка на представяне на протеста като изхождащ от млади, умни, образовани (над средното ниво) граждани. Сградите пък на университета се използват за пространство, ползващо се със своеобразен имунитет за действия, извършвани на територията на институцията. Стига се до там, че вратите на учебните заведения да бъдат заключвани, като се обособяват контролно-пропускателни пунктове, на които се извършва проверка за солидарност с мнението на протестиращите. Едва при съвпадение на изводите относно политическите пристрастия, желаещите да посетят университета, биват допускани вътре“………….. „За разлика от традиционно установеният в правото принцип на неприкосновеност на личността, тук неприкосновеността пази институцията. Неприкосновени са не тези, които се намират в университета, а самият университет“.

3.4. Към въпроса за нарушаване правото на образование.

Кога окупацията нарушава правото на образование?

Според И. Георгиев и В. Петров в цитирания по-горе доклад, нарушаването е неизбежно: „[к]огато незаконно университет бива окупиран от студенти и техни привърженици, които прекъсват учебния процес, несъмнено правото на образование на другите студенти, които не желаят да участват в окупацията, е нарушено. То е нарушено, защото университетът не може да функционира и да изпълнява задачата си “²³.

Правото на образование е основно конституционно право на всеки български гражданин (чл. 53 от Констуцията). Срещу него стои задължението на държавата да го осигури. Никой, в това число който и да е гражданин, или група от граждани, няма право да пречи на упражняването му. Въпросът е кога това „пречене” е от такъв интензитет, че да представлява нарушаване на това право?

Университетската окупация невинаги ще нарушава правото на образование. Това ще зависи от множество факти: какво е окупирано (една аудитория, няколко аудитории или цяла университетска сграда); кога се извършва окупацията (по време на семестър, на сесия, във ваканция); колко е била продължителността на окупацията.

Не считам, че една кратковременна окупация, или окупация само в една или две аудитории нарушават нечие право на образование. Подобни актове затрудняват учебния процес, но те просто не притежават необходимия интензитет, за да постигнат нещо повече. (По същия начин, ако аз прередя един пациент и вляза преди него при доктора, не нарушавам конституционното му право на здравеопазване).

Университетската управа ще може да реагира – да организира провеждането на насрочената лекция или изпит в друга зала или по друго време; да промени учебния график, включително като обяви университетска ваканция за учебна.

По същия начин не може да се твърди, че винаги ще бъде нарушено правото на труд на служителите в университета. Окупацията обаче винаги ще пречи на нормалното изпълнение на трудовия договор. Ако доведе до престой, както беше посочено по-горе (3.2.) университетът ще е понесъл вреди.

Считам, че окупацията трябва да се разглежда на първо място като акт, който препятства самия университет да осъществява правото и задължението си да организира учебния процес (чл.6, ал.1 ЗВО). Университетът търпи вреди от окупацията в повечето от случаите (вж 3.2.). А конституционното право на образование и на труд ще бъдат нарушени само при една продължителна окупация на значителна част от учебнатата сграда, която поставя в невъзможност университета да организира ефективно учебния и работния процес при създалите се обстоятелства.

§ 4. Трудният въпрос

Накрая следва да обърна внимание на може би най-трудния въпрос, който студентската окупация, както всеки друг акт на гражданско неподчинение, поставя. Защото дотук бяха разгледани различните последици от окупацията като правонарушение – такива, каквито законът предвижда. Но както в началото посочих, аз не разглеждам окупацията като акт, просто който нарушава определена правна повеля; а като акт на гражданско неподчинение, при който нарушаването на повелята е по-скоро жертва в името на цел, за която окупаторите вярват, че е законна, справедлива или морална. Има ли значение тази цел ?

Законът свързва абстрактно определени правни последици с един извършен акт. Той не урежда гражданското неподчинение, защото ако го стори, уреденият акт вече няма да представлява гражданско неподчинение.

Особеностите на гражданското неподчинение обаче имат толкова по-голяма тежест при правоприлагането. Неказаното от закона не винаги е нежелано от закона; отговорност е на правоприложителя да намери в мълчанието му тези знаци, които да го отведат до най-справедливото решение.

Считам, че органите на реда, административно и дисциплинарно наказващите органи и съда, когато прилагат закона по отношение на акт на гражданско неподчинение, следва да отчитат всички обстоятелства по извършения акт, включително връзката между него и особеното намерение на протестиращия.

Това не значи, че практикуващият гражданско неподчинение не трябва да бъде наказан. Но означава, че той може да не бъде наказан; или, ако бъде наказан, при определяне на назаканието следва да бъде отчетено всичко онова, което посочих по-горе. „Ако мотивът може да има значение, когато се прави разлика между крадци, защо да няма и когато се прави разлика между нарушилите наборните закони?” – този въпрос, отправен от Роналд Дуоркин от отношение на отказа по съвест при набора по време на Виетнамската война, според мен важи спрямо всички останали случаи на гражданско неподчинение²⁴. Няма единна формула по отношение на това как трябва да се постъпва с неподчиняващия се; сигурен съм обаче в следното – гражданското неподчинение е много различно от обикновено правонарушение и ако правоприложителят не отчете тази разлика, той просто няма да си е свършил работата.

Бележки под линия:

1 Решение № 540 от 12.10.1998 г. на ВКС по гр. д. № 785/97 г., III г. о. Съдебната практика е цитирана по ПИС АПИС 7.

2 Дюнан, Жан- Ф., П. Пишона, „Римско право. Речник на основните термини”, второ преработено и допълнено издание, С., Сиела, 2010, с. 51.

3 Съществува обилна литература по въпроса дали и доколко гражданското неподчинение трябва да включва или не горните характеристики. Например, ненасилието в гражданското неподчинение има безброй примери и е великолено аргументирано от редица лидери: достатъчно е да спомена Сократ и Исус Христос, Торо, Ганди и Мартин Лутър Кинг. Има автори, които отричат ненасилието като слабо и ненужно, дори вредно. Така Малкъм Х критикува Мартин Лутър Кинг, че чрез проповядването на ненасилие се се постига единствено контрол над цветнокожите, и казва: „Не твърдя, че трябва да се излезе навън и да се извършва насилие; но в същото време, ти никога не трябва да дейсваш ненасиствено, освен ако си в ненасилствена ситуация. Аз не съм отговорен за това, което върша. По този начин трябва да действат всички негри”. Цитатът е по Storing, Herbert, J., “The case against civil disobedience” in: “Civil disobedience in focus”, edited by Bedau, H. A., USA & Canada, Routledge, 1991, p.88. Това е по-скоро критика към самото гражданско неподчинение като политическо средство за промени. Има обаче автори, които се опитват да основат, че гражданското неподчинение може да бъде насилствено – вж например Morreall, J., “The justifiability of violent civil disobedience” in: “Civil disobedience in focus”, edited by Bedau, H. A., USA & Canada, Routledge, 1991. Авторът обаче първо обсъжда трудността да се определи какво е насилие, сочейки, че при гражданското неподчинение то може да бъде психическо; авторът допуска и физическо насилие, което аргументира при ситуации на неибежна отбрана и крайна необходимост. Това становище обаче е неправилно: при действия в ситуация на неизбежна отбрана и крайна необходимост няма нарушение на закона, следователно не може да се говори за гражданско неподчинение. За останалите въпроси вж. например Greenawalt, K, “Justifying nonviolent disobedience” in: “Civil disobedience in focus”, edited by Bedau, H. A., USA & Canada, Routledge, 1991, p. – 170 – 188.

4 Ролс, Дж., “Теория на справедливостта”, С., 1998 г., 439; Bedau, H. A., “Civil disobedience and personal responsibility for injustuce”, in: “Civil disobedience in focus”, edited by Bedau, H. A., USA & Canada, Routledge, 1991, p. 50.

5 Окупационните стачки не са стачки по смисъла на Закона за уреждане на колективните трудови спорове. Примерите за такива актове са много и те са отдавна познати. Вж. например Чомски, Н., „Окупирай”, С., Труд, 2013, с. 21., Клайн. Н., „Огради и прозорци”. С., Изток – Запад, 2004, с. 82.

6 На лозунги, подобни на този по липсата на връзка между групата и целта, сме били свидетели в една вече отминала епоха. Там обаче, първо не става дума за протест, и второ, връзката в лозунга е всъщност очевидна, защото е политическа. Имам предвид, разбира се, лозунги от типа: „Рейгън – враг номер едно на Тутраканската селищна система“.

7 Затова наричаме погасеното по давност право не субективно, а естествено право. Правото е естествено съвсем не в естественоправната традиция, а просто защото е отлабена връзката му с държавната принуда. Въпреки всичко този термин следва да се изостави. Няма нищо естествено в свръхсложната конструкция на право, което е било годно за принудително изпълнение, но поради изтичането на определен от закона срок, в който кредиторът не го е упражнявал, длъжникът е отправил перемторно възражение пред съда и то се е превърнало в право, което съдът не може да уважи, но което може да бъде изпълнено доброволно.

8 Тезата е развита последователно у Дуоркин, Р., Да се отнасяме към правата сериозно, С., Критика и хуманизъм, 2003. Вж също Дуоркин, Р. „Правата като козове” , във „Философия на правата”, под редакцията на Стилиян Йотов, С., УИ „Св. Климент Охридски” , 2009, с. 168 – 188..

9 За понятието вж. Конов, Тр., „ Основание на гражданската отговорност”, в: сб. „Подбрани съчинения”, С., Сиела,2010, с. 63-72.

10 По време на окупацията от есента и зимата на 2013 г. в редица университети бяха приети правила, свързани със забрана за пушене, употреба на алкохол, политическа пропаганда, за охрана на окупираните помещения и други.

11 Например аудиториите са предназначени за обучение, а не за спане.

12 За двата вида завладяване вж. Таджер, В., „Вещно право на Република България, Част четвърта, Владение”, С., Софи-Р, 2001, трето издание, с. 49.

13 Таджер, В., „Вещно право на Република България, Част четвърта, Владение”, С., Софи-Р, 2001, трето издание, с. 22.

14 Венедиков, П., „Ново вещно право”, С., Петко Венедиков, 2008, второ издание, с. 39.

15 Таджер, В., „Вещно право на Република България, Част четвърта, Владение”, С., Софи-Р, 2001, трето издание, с 109.

16 Вж. тук.

17 Таджер, В., „Вещно право на Република България, Част четвърта, Владение”, С., Софи-Р, 2001, трето издание, с.108. В литературата се сочи, че за да е налице отнемане по скрит начин, следва кумулативно да са налице субективното желание на нарушителя за това и обективното използване на „определени фактори, средства или начин на поведение, които обективно водят или биха могли да доведат до изключване на факта на нарушението от знанието на владелеца”. Няма значение дали наистина това е постигнато, т.е., дали владелецът обективно знае или не. Евентуалното знание въпреки поведението на нарушителя не препятства приложимостта на чл. 76 ЗС – Ставру, С., „Въпроси на българското вещно право”, С., Фенея, 2010, с. 769.

18 Вж. Арабаджийски, Н., „Полицейско право. Правен режим и правомощия на полицейските служители“, С., Сиела., 2005, с. 162.

19 Вж решение на Академическия съвет на СУ от 26 януари 2014 г., достъпно на следния адрес.

20 Вж. тук.

21 Ранд, А, „Осребряването: студентският „бунт”, в: „Новата левица: Антииндустриалната революция:”, С., Мак, Изток – Запад, 2013 , с. 28.

22 Георгиев, И., В., Петров, „Пряката демокрация и академичната автономия”, доклад, изнесен на конференцията „Пряката демокрация – конституционноправни и правно – социологически аспекти” на 19.11.2013 г.

23 Георгиев, И., В., Петров, „Пряката демокрация и академичната автономия”, доклад, изнесен на конференцията „Пряката демокрация – конституционноправни и правно – социологически аспекти” на 19.11.2013 г.

24 Дуоркин, Р., „Да се отнасяме към правата сериозно”, С., Критика и хуманизъм, 2003, с. 274.