Българската Конституция не урежда изрично правото на достойна смърт.1 Всъщност в сравнителноконституционен план не съществува конституция, която да урежда изрично такова право. Когато се обосновава това право, то става по пътя на тълкуването на други основни права и свободи в контекста на проблемите на евтаназията.2 В този смисъл в решенията на чуждестранни съдилища,3 тълкуващи дадена чужда конституция и по-специално разпоредбите относно правото на живот като основно конституционно право, може да се търсят аргументи, за да се обоснове наличието на производно право на достойна смърт, съдържащо се иманентно в правото на живот.4 Това определя правото на достойна смърт като производно или вторично право.

Осъществяването на правото на живот, записано в българската Конституция, предполага възникването на субективни права за носителя на правото на живот.5 Правото на живот като sui generis право извежда особености не само в неговото съдържание, но и в неговото осъществяване. При правото на живот като обективно право се наблюдават редица ограничения в осъществяването поради специфичността на самото право. В този смисъл, когато се употребява терминът „разпореждане“ относно осъществяването на правото на живот трябва да се отчете, че този термин е неточен, но се използва за удобство, за да се обяснят правните последици и да се направи паралел с други субективни права.

Всяко физическо лице би могло да се самоубие без от това да настъпят отрицателни юридически последици.6 От тук може да бъде направен изводът, че осъществявайки правото си на живот неговият носител „фактически се разпорежда“ с това свое право като се самоубива. Следователно такъв тип осъществяване на правото на живот не е забранено от законодателството. В сравнителен план такова е разрешението в огромното мнозинство съвременни държави.7 Същевременно донорството на органи и кръв е не само нормативно регламентирано, но и се поощрява от държавата. Записването като доброволец по време на война или записването за участие в мироопазващи мисии под егидата на ООН, също е позволено и стимулирано от държавата, като по съществото си представлява вид „разпореждане“ с правото на живот. Подобна е хипотезата и при доброволното участие в медицински и научни експерименти. Вярно е, че и в трите посочени хипотези доброволецът не изразява съгласието си да бъде умъртвен – дори напротив, но така изразеното съгласие застрашава нормалното функциониране на организма и го поставя в рискови ситуации, при които настъпването на смърт е не само възможно, но и вероятно. В тези хипотези смъртта е нежелана последица, а целта е да се запази „живота“, но рискът е съществен и като такъв е приета възможност за настъпването на смърт. По своето естество волеизявлението за доброволно участие е проявление на осъществяването на правото на живот и представлява „юридическо разпореждане“ с правото на живот, защото изразява съгласието на доброволеца за поставянето му в екстремни ситуации, в които вероятността за неблагоприятни последици, и дори смърт, е значително по-висока от нормалната. От тук може да бъде направен изводът, че такъв вид осъществяване на правото на живот, което определихме като „юридическото разпореждане“ с правото на живот, също е допустимо под определена форма. След като е допустимо осъществяване на правото на живот, което представлява „фактическо“ и под определена форма „юридическо разпореждане“ с правото на живот, а държавата и обществото нямат легитимен интерес от запазването на забраната на евтаназията, то не съществуват причини, поради които да се отстоява тезата, че човек не може свободно да реши да прекрати живота си, избирайки една достойна смърт пред страданията и постепенното обезличаване в следствие на деградиращото въздействие на болестта. Правото на човек да направи един разумен избор с оглед защита на ценности и блага, прекратявайки живота си, е обект на възхищение и защита през цялата история на човечеството. Не се е възприемало единствено извършваното без цел и разумна причина самоубийство. Човешката история познава множество примери на прекратяване на даден човешки живот в името на Бог, родина, обществото или за защита на благородни и хуманни идеали. Тези актове се определят често като подвиг, саможертва, мъченичество или храброст. На тях са посветени произведения на изкуството, а оценката им в етичен план винаги е била положителна. Това, което характеризира всички актове на разпореждане с правото на живот, определяни като допустими, и дори поощрявани в известна степен, е обстоятелството, че тези актове са извършени не в интерес на носителя на това право, а в нечий чужд интерес – на държавата, на обществото, на Бог или по други обществено защитими причини. Ако това е било напълно нормално при други обществено-политически условия, то в началото на ХХІ век в условията на изграждащо се демократично общество с основна ценност човека, е неприемливо възприемането на позиция, която отрича правото на всеки на достойна смърт в негов интерес, а същевременно допуска единствено разпореждането с правото на живот в обществен интерес. Безрезервното приемане и уважаване на правото на живот на всеки човек, означава и приемането и уважаването на желанието на този човек да избере един достоен завършек на своя живот (право на достойна смърт). В този смисъл следва да се приеме, че в конституционно защитеното8 право на живот9 се съдържа производно право този живот да бъде прекратен при определени условия и всеки индивид да има право на доброволна активна и пасивна евтаназия.10 Ако приемем, че титулярят на правото на живот не може да се разпорежда с това свое право, то ще влезем в противоречие с концепцията за субективното право. Основно предназначение на всяко субективно право11 е възможността то да бъде упражнявано от титуляря му по начин, който няма да накърнява субективните права на другите членове на обществото, и който не ще противоречи произволно (непропорционално) на интересите на държавата.12 Отказът да бъде призната възможността на носителя13 на дадено субективно право да го упражнява в пълен обем, включващ и възможността за разпореждане с това право, би изпразнил от съдържание самата идея за субективното право и би превърнал това право в юридическо задължение („задължение за живот“). Безспорно от правата произтичат и задължения, а и самите права на личността са ограничени от правата на третите лица и от интересите на обществото/държавата. Следва обаче да се търси справедливия баланс между интересите на обществото и индивида и ограниченията да бъдат пропорционални, а не произволни, за да не бъде отнета същността на правото. Характерното за демократичните общества е, че се търси не доминация на един интерес над друг, за разлика от тоталитарната държава, а справедлив баланс между интересите на обществото и държавата от една страна и на личността от друга.14 В сравнителен план балансът между интереса на индивида и интереса на държавата и обществото е в основата на редица съдебни решения на Върховния съд на САЩ и на Европейския съд по правата на човека. КС на РБ също използва в своите решения баланса между личния и обществения интерес като основен критерий дали дадени законови разпоредби са противоконституционни, като създава константна практика.15

В правната наука,16 когато се класифицират основните права, те обикновено се разделят на три генерации права: първа генерация – това са гражданските и политически права, признати след буржоазните революции от средата на ХVII до първата половина на XIX, втора генерация – това са социалните и икономически права, признати през втората половина на ХIХ век, и трета генерация – екологични и информационни права, признати през втората половина на ХХ век. В края на ХХ век и началото на ХХI век в отделни държави започват да бъдат признавани и права от нова генерация като правото на достойна смърт (евтаназия), правото на еднополови бракове, правото на промяна на пола и др. Към тях вероятно може да бъде отнесено и правото на аборт, признато по-рано в някои държави. Характерно за всичките тези права е, че те влизат в колизия с вековно установени религиозни, етични и правни норми, като признават на индивида свобода, която е била немислима в предходна историческа епоха. Друг общ белег на тези права е, че те възникват като вторични или производни права, на основата на вече съществуващи лични права (право на живот, право на личен и семеен живот, право на достойнство и уважение на личността и недопускане на нечовешко отношение и др.). Тези права не са записани в нито една конституция и първоначално възникват на основата на прецедента, като съдилищата разширяват постепенно съдържанието и приложното поле на утвърдени права, а в последствие се създават и закони от парламентите, а на места, където това е невъзможно такива права си пробиват път и по пътя на референдумите. Тук може да се направи смелият извод, че в процес на зараждане са четвърта генерация права, които поставят индивидуалния интерес в различна посока от обществения интерес, докато за другите генерации права най-общо може да се твърди, че индивидуалния и обществения интерес са в една посока. Така например при евтаназията интересът на индивида е в посока на задоволяване на неговите лични желания – осъществява се единствено само за негово благо (да го избави от непоносимите страдания), като този индивидуален интерес се разминава с посоката на обществения интерес за запазване на човешкия живот. При старите генерации права (граждански, политически, социални, икономически) посоката на индивидуалния и обществения интерес съвпада, защото при осъществяването на тези права се цели както благоденствие на индивида, така и на обществото. В този смисъл правото на достойна смърт може да бъде определено като производно (вторично) право, принадлежащо към четвърта генерация права. Тези права все още са в процес на формиране и не са широко признати. Можем условно да наречем тези права индивидуалистични или егоцентрични права, за да ги отграничим от личните права и индивидуалните права.

Това становище среща сериозно съпротива сред консервативните и дори умерените кръгове и не се споделя дори в либералната практика на ЕСПЧ. По делото Прити (Pretty),17 Съдът е категоричен, че в правото на живот, защитено от чл.2 на Конвенцията, не се съдържа никакво „право на смърт“. От това решение на Съда не може да се правят категорични изводи, защото от една страна е известно Съдът да си е променял мнението по такива противоречиви въпроси, а от друга – съдържанието на Конвенцията не е идентично с текста на българската Конституция. Така например Съдът променя практиката си по въпроса съдържа ли се в Конвенцията право на признаване на промяна на пола, и докато отначало отхвърля такова право, то по-късно приема, че такова право съществува.18 Като се има предвид, че българската Конституция поставя като най-висши ценности хуманизма, демократизма и свободата на личността, то можем да заключим, че в светлината на тези принципи при тълкуване на българската Конституция Конституционният Съд може да стигне и до друг извод и да признае съществуването на такова право на достойна смърт. В конституционната теория се приема, че […] тълкуването на правните норми е динамичен процес, който се обуславя и от многообразието на постоянно изменящите се обществени отношения.”19 Тоест когато тълкуваме конституционните норми, то следва да ги тълкуваме с оглед развитието на обществото и възприетите ценности. В тази насока основание за оптимизъм дава и становището на КС, че: „[е]фективността на юридическите уредби и дейности зависи от съответствието им с нуждите на социалния живот и когато общественият интерес изисква – ще се извърши промяна […].20 Тук трябва да отбележим в сравнителен план, че през ХХ век съдът се утвърждава като основен популяризатор на идеята за разширяващата се закрила на човешките права и свободи, като често разширява и съдържанието на самите права и свободи. В този смисъл не би било неочаквано развитие по темата за евтаназията и в български съд.

 

Бележки под линия:

1 В нормативен акт за пръв път се използва като термин в закона на Щата Орегон.

2 С оглед многообразието при използването на термина „евтаназия“ е необходимо да се уточни, че в етимологичен аспект „евтаназия“ произлиза от гръцки език: (еу) – добро и (танатос) – смърт, и на български език означава „лека смърт”, „добра смърт“. Само по себе си обаче това не е достатъчно за точното разбиране на термина „евтаназия“, затова ще използвам и в това изложение предложено от мене определение: „Евтаназията е безболезнено и бързо умъртвяване от лекар на основата на легитимно искане на неизличимо болен пациент, чиято смърт се очаква да настъпи в сравнително кратък период от време, с цел прекратяване на страданията на този пациент.“

3 Виж например делото Картър (Carter v. Canada (Attorney General), [2015] 1 SCR 331, 2015 SCC 5 (CanLII)), делото Крузан (Cruzan v. Director, Missouri Dept. of Health,497U.S.261 (1990)), Решение от 20.05.1997г., Конституционен съд на Колумбия.

4 Виж обаче мнението на ЕСПЧ по Делото Прити (Pretty v. the United Kingdom (4th section – Chamber), № 2346/2002, ECHR 2002).

5 Относно културните и философски аспекти на правото на живот виж Колев, Т. Правото и правата като културен феномен. С: Сиела, 2015.

6 Отрицателните последици, които настъпват в застрахователното право не са въведени с цел санкционни последици при самоубийство, а са предвидени в обществен интерес с оглед защита на застрахователите от злоупотреба на застраховани лица.

7 Изключение е Индия, в която съществува забрана за извършване на самоубийство, като включително опитът за извършване на самоубийство е криминализиран. Индийският Наказателен Кодекс от 1860г. съдържа разпоредби, преследващи не само убийството (чл. 299-305) и подпомагането на самоубийство(чл.306), но и опитът за самоубийство (чл.309) (THE INDIAN PENAL CODE, 1860 ACT NO. 45 OF 1860 1* [6th October, 1860.]).

8 Виж подробно за правото на защита в Неновски, Н. Конституционното право на защита. С: Сиби, 1998.

9 Аргументи за наличието на право на достойна смърт могат да бъда изведени от правото на личен живот, от достойнството на личността, от личната свобода, от свободата на съвестта, свободата на мисълта, от забраната за подлагане на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение и др. Тези аргументи обаче са второстепенни. Основното конституционно право е правото на живот и правото на достойна смърт следва да се формулира и обособи като съдържащо се именно в правото на живот. Правото на живот е единственото право, чрез което се осъществяват и без което не могат да съществуват другите човешки права. В този смисъл правото на живот никога не може да бъде в колизия с и в конкуренция на друго основно право. Правото на живот винаги има проявление едновременно с всяко друго основно право и приоритет пред всяко друго право. То е единствено по рода си уникално право, еманация и предпоставка за осъществяване на всички други човешки права. От една страна чрез него се изразяват всички други права, а от друга страна без правото на живот не съществуват други права. КС приема, че: „Правото на живот е от категорията на неотменимите права. Ограничения са недопустими по какъвто и да е повод.“( Решение на КС № 14 от 2001г., обн. “Държавен вестник”, бр. 52/2001 г.) В българската правна традиция правото на живот е разглеждано като неотнемно право (Друмева, Ем. Конституционно право. С: Сиела, 2013, Стойчев, Ст. Конституционно право. С: Сиела, 2002).

10 Двете най-известни класификации на евтаназията са следните: Първата разграничава евтаназията на активна и пасивна в зависимост от това дали смъртта е причинена пряко от лекар или смъртта е закономерно следствие от прекратено или незапочнато лечение, като при активната евтаназия имаме умъртвяване от лекар, а при пасивната – настъпването на смъртта в следствие на прекратяване на лечение или неизвършване на лечение (неприлагане на медицински действия, което води до смърт на пациента). Втората разграничава евтаназията на доброволна, квази-доброволна и недоброволна в зависимост от това дали умъртвеното лице е дало правно валидно съгласие за нейното извършване, като доброволна евтаназия имаме, когато лицето е изразило съгласие за евтаназия, квази-доброволна – в случаите, когато по различни причини лицето не е способно да формира правно валидна воля и такава е изразена от негов представител, а недоброволна – когато лицето не е изразило съгласие за извършване на евтаназия, макар и да е било възможно да изрази такова.

11 За разликата между субективните права (осъществяване на обективните права) и основните права (обективни права) виж Друмева, Ем. Цит. съч., с. 661-663.

12 Личният интерес може да бъде ограничаван пропорционално и балансирано в обществен интерес.

13 Правото на живот като естествено право е присъщо на всеки човек. Използването на местоимението „всеки“ в член 28 на КРБ при определянето на носителя на правото на живот показва същността на правото – че то е присъщо на всеки човек без ограничения. Именно обаче поради особеностите на правото на живот, независимо от правната система, то традиционно се възприема като право, с което самият индивид не може да се „разпорежда“. От тук възниква логичният въпрос кой е носител на правото на живот. В исторически план може да се обоснове, че имаме своеобразен споделен носител на правото в зависимост от конкретния социо-исторически контекст: индивид-Бог, индивид-цар, индивид-Бог-цар, индивид-общество/държава, а в определени хипотези (например робството), дори е било възможно индивида да не е носител на правото на живот, а то да е принадлежало на неговия господар (макар и с ред ограничения). Тъй като човек е социално същество, неговото проявление намира израз именно в социума и поради това може да се приеме, че носител на правото на живот традиционно не е самият човек, а то е споделено между него и обществото и поради това „разпореждането“ с него не може да бъде допуснато само по волята на самия човек. Това разбиране не може да намери подкрепа нито в Конституцията, нито в ценностите на съвременното общество.

14 Относно осмислянето на човека в исторически план като ценност и защита на основните права и свободи виж Начева, Сн. Конституционната цивилизация и българският конституционализъм. С: Сиби, част първа, 2004.

15 Решение №2 на КС от 2015г., обн. ДВ бр.23/2015г., Решение №3 на КС от 2013г., обн. ДВ бр.57/2013г., Решение №6 на КС от 2006г., обн. ДВ бр.57/2006г., Решение №4 на КС от 2006г., обн. ДВ бр.36/2006г., Решение №7 на КС от 2004г., обн. ДВ бр.112/2004г., Решение №4 на КС от 2001г., обн. ДВ бр.19/2001г., Решение №7 на КС от 1996г., обн. ДВ бр.55/1996г., Решение №10 на КС от 1994г., обн. ДВ бр.87/1994 г.

16 Виж Друмева, Ем. Цит. съч. и Сталев, Ж. Проблеми на Конституцията и на конституционното правосъдие. – В: Поява, уредба и защита на основните права и свободи на човека, С: Сиела, 2002.

17 Pretty v. the United Kingdom (4th section – Chamber), № 2346/2002, ECHR 2002.

18 Francois, J. & Kombe, A. Positive obligations under ECHR, Human Rights Handbook N 7, pр.37 -38.

19 Баламезов Б. Конституционен съд, София, 1999, с. 79.

20 Решение на КС № 13 от 2010г., обн. ДВ. бр.102/2010 г.

СПОДЕЛЕТЕ:
Предишна статияРешение № 264/21.03.2017 г. на ВКС по гр. дело № 2060/2016 г., ГК, 4-о отд.
Следваща статияАктуални въпроси във връзка със съдебната практика на СЕС и ВКС по договорите за кредит, предоставени в швейцарски франкове
Цветомир Тодоров е управляващ съдружник в Адвокатско дружество Тодоров и Партньори и прокурист в Бългериън Америкън Мениджмънт Къмпани. Той е правоспособен адвокат, както в България (Софийска Адвокатска Колегия), така и в Ню Йорк, САЩ. От януари 2010г. до декември 2013г. той е генерален директор на Българо-Американски Инвестиционен Фонд, като преди това от ноември 2001г. до декември 2009г. заема различни позиции в групата компании на БАИФ (включително в Българо-Американска Кредитна Банка). Междувременно е бил и председател на Съвета на Директорите и на Одитния Комитет на И АР ДЖИ КАПИТАЛ 3 АДСИЦ и прокурист на Бългериън-Америкън Пропърти Мениджмънт. Избран е и за председател на Българската Асоциация на Фулбрайтовите Стипендианти. Г-н Тодоров е магистър по право (LL.M.), както от СУ „Св. Климент Охридски“, така и от Ню Йоркския Университет. Също така е специализирал в ТМС Асер Институт (Хага), Хагската Академия по Международно право и Университет Джорджтаун, Вашингтон. Цветомир Тодоров е доктор по конституционно право в СУ „Св. Климент Охридски“, след като през 2017 г. защити дисертация на тема "Конституционно правни проблеми на евтанаията".

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук