Въпросът за плацебо ефекта в медицинското право се поставя във връзка с темата за информираното съгласие. С изключение на изрично посочените от закона случаи, във всички останали за извършването на каквато и да е медицинска интервенция лекарят трябва да получи предварително информираното съгласие от страна на пациента.
Съгласно чл. 88, ал. 1, т. 2, предл. 2 от Закона за здравето (ЗЗ) за получаване на информирано съгласие лекуващият лекар уведомява пациента относно естеството на лечението.
В същия смисъл е и чл. 92, ал. 1, т. 3 ЗЗ, според който лекуващият лекар е длъжен да информира пациента относно планираните профилактични, диагностични, лечебни и рехабилитационни дейности.
При провеждането на лечение, което в определена степен разчита и цели т. нар. плацебо ефект, приложението на двете цитирани по-горе разпоредби изисква лекуващият лекар да информира пациента за обстоятелството, че спрямо него ще се прилагат лекарства, които не съдържат активни вещества с медицински доказано благоприятно въздействие по отношение на диагностицираното заболяване.
До скоро предоставянето на подобна информация се разглеждаше като подкопаване на същността на лечението, разчитащо на плацебо ефект, тъй като се очакваше последният да настъпва единствено когато пациентът е убеден, че по отношение на него се прилага лекарствен продукт, който е доказано ефикасен за неговото заболяване. Именно това убеждение и очаквания на пациента се посочваха като основния фактор за благоприятно повлияване на симптомите на съответното заболяване.
Ето защо, на практика възникваха колебания доколко и как да се уведоми пациента за обстоятелството, че лечението ще разчита на плацебо ефект и изобщо дали подобно лечение не представлява заблуждаване на пациента, което не би трябвало да бъде допустимо извън провеждането на някакви научни опити и изпитвания (разбира се при прилагане на изискванията за даване на съгласие за участие в подобен тип опити и изпитвания)?
За да се преодолее противоречието между задължението на лекаря да информира пациента за естеството на лечението и необходимостта от запазване на очакванията на пациента за благоприятно повлияване, можеше да се приеме, че пациентът трябва да бъде попитан дали би желал при лечението му да бъдат използвани и методи, разчитащи на плацебо ефект, в който случай ще бъде ограничен достъпът му до определена информация – дали даваното му лекарство или извършваната манипулация са реални или само симулирани. При положителен отговор на пациентът следва да се приеме, че е налице информирано съгласие. Аргумент в полза на това разрешение, при което самият пациент се разпорежда с правото си да бъде информиран, може да бъде почерпан и от разпоредбата на чл. 92, ал. 2 ЗЗ във връзка с чл. 91, ал. 1, т. 3 ЗЗ, според която пациентът има право да откаже да бъде информиран относно планираните профилактични, диагностични, лечебни и рехабилитационни дейности, както и рисковете, свързани с тях, освен в случаите, когато здравословното му състояние застрашава здравето на други лица.
Подобен подход представляваше компромис, тъй като у пациентът възниква съмнението дали прилагането спрямо него лечение е симулирано, но от друга страна се и запазва и очакването, че лечението е най-вероятно реално.
Едно от последните проучвания в областта на плацебо ефекта, направено в края на 2010 г. постави въпросът за информираното съгласие при лечение, разчитащо на плацебо ефект, в коренно различна рамка. Учените установили, че лечението с бутафорни лекарствени продукти дава положителен ефект в сравнение с контролната група и в случаите, когато лицата са знаели, че спрямо тях се прилагат лекарства, които не съдържат активни вещества. Оказало се, че дори и когато пациентът знае, че лечението му е симулирано, организмът му също реагира положително на него! Констатираните резултати могат да бъдат интерпретирани най-малко по два начина:
– самата медицинска процедура има лечебен ефект, независимо от знанието на лицето, че лечението е симулирано. Достатъчно е пациентът да бъде третиран като такъв и спрямо него да се извършва формално определена система от действия (процедура), за да се разчита на благоприятно лечебно въздействие;
– налице е плацебо ефект на самия плацебо ефект (който условно може да се обозначи като мета плацебо ефект): благоприятното въздействие настъпва, защото пациентът знае за съществуването на плацебо ефекта и знае, че дори симулираното лечение е ефикасно благодарение на установения вече в медицинската практика плацебо ефект. Т. е. пациентът вярва в плацебо ефекта. Тази негова вяра замества вярата му в ефекта от самото лечение и се явява достатъчен фактор за благоприятно повлияване.
И двете обяснения разглеждат плацебо ефекта по начин, който не изисква запазването му в тайна от пациента. Нещо повече т. нар. мета плацебо ефект всъщност изисква на пациента да се каже, че лечението разчита на плацебо ефект, тъй като целта е да се мобилизира вярата на пациента в съществуването и проявлението именно на този плацебо ефект. За силата на плацебо свидетелства и разработваната методика "Плацебо контролирано намаляване на дозата", при която благодарение на плацебо ефекта давани в по-малки количества лекарствата постигат същото благоприятно въздействие върху пациента.
Здравей, Стояне!
Статията за “плацебо” и “мета плацебо” ефекта е много интересна. Аз лично намирам медицината и подобни теми от медицинското право за много заинтригуващи, но ако позволиш една малка препоръка към тази статия – може би в началото трябва да уточниш какво точно е “плацебо ефект”, каква е същността на понятието. Наскоро зачетох една книга за силата на положителното мислене, в която се даваха редица примери за това как много тежки състояния са били преборени от пациента благодарение на умишленото насочване на вяра, положителна мисъл и енергия от самия него. Четейки статията ти направих асоциация с тази книга, но дали правилно съм разбрала? Това ли е плацебо ефекта – “прилагане лекарства, които не съдържат активни вещества с медицински доказано благоприятно въздействие по отношение на диагностицираното заболяване”, но без пациента да е информиран за това и появата на положителни резултати в следствие на неговата увереност, че е лекуван със стандартни медикаменти?
Правилно наблюдение – сега като се замисля, разбирам, че наистина не съм уточнил основното (референтното :)) понятие преди да говора за вторичното (генеричното :)).
Цитат: “прилагане лекарства, които не съдържат активни вещества с медицински доказано благоприятно въздействие по отношение на диагностицираното заболяване”, но без пациента да е информиран за това и появата на положителни резултати в следствие на неговата увереност, че е лекуван със стандартни медикаменти”.
Проблемът е във втората част от дефиницията ти (която започва от “но без…”) 🙂 – до скоро именно това определение описваше Плацебо ефекта. Можем да го наречем дори “прото” Плацебо ефект или “първичен” Плацебо ефект :)) Оказва се обаче (в рамките на посоченото проучване), че Плацебо ефектът настъпва и когато пациентът знае, че спрямо него се прилагат неактивни вещества, които по правило не лекуват заболяването, с оглед на което се вземат. Ако това бъде доказано, ще се промени същността и разбирането за Плацебо ефекта. Т. е. ще отпадне втората част от твоята дефиниция. Въпросът, който решава “Мета” Плацебо ефектът, е “Как въпреки знанието на пациента, настъпва Плацебо ефект?”
Ако приемем за верни резултатите от направения експеримент, би трябвало втората част от твоето определение за Плацебо ефекта да отпадне.
Или да приложим “орязаната” деиниция (без втората й част) за ново явление – въпросния “Мета” Плацебо ефект. Във всички случаи спорът ще продължи относно това защо и при знание на пациента настъпва лечебен ефект 🙂 Причината е че това в известна степен обърква досегашното разбиране за силата на вярата…
Следващият въпрос е: “Допустимо ли е да продаваме “вяра” чрез Плацебо лечение – пациентът си плаща за нещо, което не го лекува по правило. Лекува го неговата вяра в него. Подобно лекарство всъщност няма самостоятелна стойност. Или не е така?
:)))
Т.к. темата е от „по-екзотичните” и за първи път се запознавам с нея тук, мога да дам само „любителски” коментари, които едва ли ще спомогнат за „развитието на правото” ?)), но все пак ….
Всъщност мисля, че „продаваната вяра чрез Плацебо лечението” би имала самостоятелно значение, ако наистина е доказано, че този положителен ефект го има. В крайна сметка пациентът плаща за резултата, а не за метода и ако него го има, редно е да бъде заплатен. Ако можеше сам да го постигне чрез вяра, то той не би потърсил помощта на медиците, най-малкото за тази „услуга” той дължи заплащане. В потвърждение на това идват и твоите думи „самата медицинска процедура има лечебен ефект, независимо от знанието на лицето, че лечението е симулирано. Достатъчно е пациентът да бъде третиран като такъв и спрямо него да се извършва формално определена система от действия (процедура), за да се разчита на благоприятно лечебно въздействие”
За началото на коментара ти … бих искал да ти припомня третото правило от Правилата на блога 🙂
Правото се развива от всеки един практикуващ юрист, който има смелостта да мисли (sapere aude)… От това, което чета и от познанството си с теб, съм сигурен, че попадащ именно в тази категория :))
За процедурата и за цената: в крайна сметка, като не можеш сам да мобилизираш вярата си, плащай на някой друг да го направи 😉 Във всички случаи обаче всеки от нас като пациент следва да има едно на ум за евентуална Плацебо злоупотреба… Тъй като доколкото съм чел, Плацебо ефектът почти винаги е само временен – така че си плащаме само за временно облекчение…
:))
Думата плацебо произлиза от латинското „placebo“ („ще бъда харесан“) .
При “плацебо ефект” пациента се възстановява благодарение на природната способност на организма да се самолекува. Както гласи и поговорката
„ Здрав дух в здраво тяло”.
В многобройните си опити да разберат на какво се дължи „ плацебо ефектът” учените са установили, важен фактор наречен “кондициониране” – т.е. тялото се научава да реагира по определен начин на определено дразнение. Например, хората които употребяват кафе се чувстват след изпиването на едно кафе по-бодри, отколкото преди това, дори и ако кафето е безкофеин. Това е така, защото след определено време тялото отговаря на сигнала “кафе” с едни и същи биохимически реакции.
През 2005 г. невролози от Мичиганския университет публикуват в списанието Journal of Neuroscience резултати от проведен експеримент. На доброволци със зъбобол, били направени инжекции със солен разтвор, които са болезнени. Съобщили им , че това е инжекция с анестетик. Реакциите на мозъка са били записвани на томограф. Невроните на всички участници в експеримента са започнали да произвеждат ендорфини – “хормони на щастието”, които блокират болезнените рецептори и намаляват болката.
Лекарите често препоръчват този вид терапия(„ плацебо”) срещу болки и смущения в съня – например тогава, когато пациентът вече е получил най-високата доза от медикамента или за да попречат на развиване на зависимост на пациента от препарата.
От съществено значение е и доверието, което пациентите изпитват към лекуващия ги лекар, колкото по-голямо е доверието към лекаря, толкова по-силен е „плацебо- ефектът”.
Броят на лекарите, които предписват на пациентите си „плацебо”, не може да бъде установен , тъй като няма лекар, който да си признае че прилага лечение чрез бутафорна терапия.
Ако плацебо действа, като се манипулира пациента, тогава предписването му означава, че лекарите преднамерено заблуждават пациентите си. А това противоречи на едни от най-важните принципи в медицината лекарската етика и информираното съгласие. Освен от морална и етична и от правна гледна точка това представлява нарушение съгласно Българското законодателство: чл. 88, ал. 1, т. 2, предл. 2 от Закона за здравето (ЗЗ) и чл. 92, ал. 1, т. 3 ЗЗ. Затова, според мен, пациента следва да бъде информиран
„ че спрямо него ще се прилагат лекарства, които не съдържат активни вещества с медицински доказано благоприятно въздействие по отношение на диагностицираното заболяване.”