(публикацията е част от книгата "Биоправо. Видения в кутията на Пандора. Книга първа", 2014, § 22, с. 413-430)
Нежеланият пациент
За да се обоснове правото на жената да прекъсне започнала бременност, понякога се представят някои доста стресиращи тези:
а) жената има право да прекъсне бременността си, тъй като ембрионът след имплантирането, подобно на паразит, се храни от нейното тяло – той получава от женския организъм хранителните вещества, от които се нуждае. И тъй като никой не може да бъде задължен да предостави тялото си като средство за развитието и съществуването на друг човек, абортът е „акт на самозащита“ от страна на бременната жена. Именно като такъв следва да бъде допуснат от закона.
Струва ми се обаче, че човешкият ембрион не може да бъде сравняван с паразит, тъй като разполагането му в тялото на бременната жена е най-естественото място, на което той следва да се намира в този етап на своето физиологическо и биологическо развитие. Връзката между заченатия и бременната жена е една от най-почитаните в човешкото общество и е пример за безусловна родителска обич. Оприличаването й с форма на паразитизъм не просто противоречи на основните разбирания в нашето общество относно естеството на тази връзка, но и създава силно възмущение;
б) жената има право да прекъсне бременността, тъй като ембрионът е натрапник в нейното тяло – в случаите, когато жената не е желаела бременността. Тезата се обосновава с допълнителния аргумент, че даването на съгласие за участие в сексуален акт не включва по необходимост съгласие за забременяване. И след като е дадено единствено първото съгласие, то тогава при липса на второто – бременността се явява натрапена, "насилствена" за забременялата жена. В този смисъл абортът е „акт на протест“ срещу наложен на жената нежелан от нея резултат.
Дали обаче подобна интерпретация отговаря на истината? Налице ли са наистина две отделни съгласия или по-скоро става въпрос за едно действие и едно съгласие, което обаче обхваща и последиците, свързани с неговото извършване. Участието в сексуален акт по правило е свързано с възможността от забременяване. Тази възможност съществува и в случаите, когато участващите в акта лица са взели определени мерки за контрацепция. Бременността е „риск“, който обективно съществува при участие във всеки полов акт. И както не бихме могли да твърдим, че при закупуването на лотариен билет сме се съгласили да купим само такъв, който носи печалба, и след като такава липсва – искаме да върнем билета и да си получим парите обратно, така и при полов акт, водещ до бременност, последната се явява присъща на действието ни и свързана с него последица. Който се съгласява с причината, се съгласява и с последиците. Предприетите действия за предотвратяване на последиците, не премахват причината;
в) жената има право да прекъсне бременността, тъй като ембрионът е част от нейното тяло, а всеки човек може да се разпорежда автономно със своето тяло. Тъй като заченатият не може да съществува и да се развива без организма на бременната жена, той следва да се подчинява на същата власт, на която се подчинява тялото, в което се намира. Всяка жена разполага с тялото си, а следователно – и със своята бременност (процес, протичащ в тялото й). В този смисъл абортът е „акт на телесна автономия“, която не следва да бъде ограничавана от закона.
Неудобният пациент
Именно телесната автономия на бременната жена е основният аргумент за признаване на правото й на аборт по желание, който се допуска независимо от съображенията за извършването му. Те могат да бъдат:
– финансови: липсата на достатъчно средства за отглеждането на детето;
– социални: неодобрение на родители или роднини, натиск от определена социална общност и пр.;
– семейни: включително т. нар. отглеждане на фетуси, които да бъдат абортирани след достигане на определена „зрялост“, когато стволовите клетки са най-подходящи за целите на трансплантацията. „Отглеждането на фетуси“ следва да се разграничава от практиката на създаване на „дизайнерско“ бебе-донор, от което да бъдат взети стволови клетки или други тъкани, необходими за лечението на неговото по-голямо братче или сестриче. Във втория случай не се извършва аборт, а детето се ражда и родителите изразяват от негово име съгласие за донорство на определени клетки, тъкани и органи;
– „фармацевтични“: зачеване на ембриони, които впоследствие да бъдат абортирани, изсушени, стрити на прах и продавани като лекарства за лечение, и дори
– артистични: зачеване на ембриони, които да бъдат абортирани и използвани като средство на изобразителното изкуство: за създаване на произведение, направено от частите и кръвта на абортиран фетус (става въпрос за случая с Ализа Шварц, студентка в Иейл, която през април 2008 г. представила своя "артистичен проект", състоящ се от абортирани от нея за целта кръв и остатъци от човешки ембриони).
Телесната автономия се проявява не само при признаването на правото на аборт по желание, но и в случаите, когато бременната жена взема решения относно предприемането на въздействия върху нейното тяло, които биха могли да се отразят върху живота и здравето на заченатия. Сред тези решения са и решенията на бременната жена:
а) относно начина си на хранене и начина си на живот: бременната жена не е отговорна за поведенческите си навици, които биха могли да увредят плода: тютюнопушене, алкохолизъм, прекалено физическо натоварване, неосигуряване на необходимия сън и почивка, бедна на хранителни вещества и витамини диета (при наличието на възможност да се осигури такава) и пр.
б) относно действия на самоувреждане: по същия начин няма забрана за самоувреждане от страна на бременната жена, което би могло да доведе до увреждане на плода – тя може да извърши самоубийство или опит за самоубийство, независимо от бременността. Освободена е и от наказателна отговорност за съучастие и в криминален аборт (чл. 126, ал. 4 НК: „Бременната жена не носи наказателна отговорност по предходните алинеи, включително и за подбудителство и помагачество“). Евентуално до реализирането на гражданска отговорност спрямо бременната жена би могло да се стигне при раждането на живо дете с увреждания, за които е доказано по безсъмнен начин, че са причинени от поведението на жената по време на бременността. Макар и към момента на извършване на деянието пострадалият да не е съществувал като правен субект, към момента на настъпването на вредите (раждането на детето) той вече е носител на права, като нанесените му вреди са същите. Вредите, нанесени на плода, са вреди, нанесени на родилото се впоследствие дете. Между ембрионът и детето липсва съществена разлика (разликата в степента на развитие и в местоположението не е съществена), тъй като става въпрос за един и същ биологичен организъм: жив човешки организъм, преминаващ през различни етапи от своето биологично развитие. поради това и настъпилите преди раждането вреди "изчакват" правосубектността на пострадалия – увреденият биологичен човешки организъм се превръща в човек (правен субект) за правото едва след раждането;
в) относно провеждането или отказ от лечение по време на бременността: тук се включват решенията, свързани с
– прекъсването на бременността поради наличието на медицински показания: когато по-нататъшното протичане на бременността или раждането може да застраши живота или здравето на жената или жизнеността на поколението (при бременност между 12-тата и 20-тата гестационна седмица) или при наличието на неотложни причини за спасяване на живота на жената или при доказани груби морфологични промени или тежки генетични увреждания на плода (при бременност след 20-тата гестационна седмица);
– задържането на бременността след настъпването на термина: когато жената поради определени лични съображения не желае да роди, а иска да запази плода в тялото си. Базиращата се на личната автономия логика е следната: тъй като плодът е в тялото на жената, нейно право е да го задържи там, независимо от обстоятелството, че това може да доведе до смъртта на плода. В световната медицинска практика са известни случаи, при които жената е задържала починалия в тялото й плод повече от 60 години. В различните случаи на задържане на плода се посочват различни причини, които варират от липса на достатъчно пари, за да се заплати на лекар за изваждането на починалия в утробата фетус, до страх от извършване на Цезарово сечение. В Индия се смята, че ако плодът остане в тялото на бременната жена, той ще я закриля от болести и нещастия. Ако задържаният плод е твърде голям, за да се абсорбира от тялото на жената, то се задържа, но се превръща в чуждо тяло за нейната имунна система. За да се предпази, организмът на жената обвива мъртвия фетус в калциева обвивка и го изсушава (процес, известен като петрификация). Това води до мумифициране на плода, който се обозначава с термина „каменно бебе“ (литопедион);
– определянето на начина на раждане на детето: независимо от мнението на лекарите, че в конкретния случай за раждането на здраво дете е необходимо извършването на Цезарово сечение, такова може да бъде предприето единствено при наличието на информираното съгласие от страна на бременната жена. Медицинската помощ по време на бременността и при раждането се предоставя в полза на бременната жена, която е единственият пациент, чиито права, включително правото на отказ от лечение, следва да бъдат зачитани от лекарите. Отказът на бременната жена да бъде извършено Цезарово сечение при липса на непосредствена опасност за нейния живот1 задължава лекарите за бездействие, дори и когато това ще доведе до смъртта на плода. Едва с раждането на детето и по-точно – с отделянето на тялото на живо родено дете („плодът“ става „рожба“) от тялото на майката („бременната жена“ става „родилка“), вече ще е налице втори пациент, чиито права и интереси също трябва да бъдат зачитани от лекарите. В този смисъл последващите медицински интервенции, свързани с прерязването на пъпната връв следва да се вземат не само от родилката, но и в интерес на детето;
– провеждането на други медицински интервенции спрямо тялото на бременната жена, които не са свързани конкретно с бременността, но оказват въздействие върху развитието и здравословното състояние на плода: отново определящо е информираното съгласие, изразено от бременната жена, като всяка медицинска интервенция, включително тези, насочени към запазване или подобряване на здравословното състояние на плода, се счита за интервенция спрямо тялото на бременната жена. Единственият пациент отново е бременната жена и единствено нейната воля е определяща с оглед осъществяването, преустановяването или отказването на предлаганото й лечение.
Отхвърленият пациент
Дали медицинските интервенции спрямо плода представляват лечение на бременната жена?
Даденото от бременната жена съгласие за извършването на тези интервенции е лично – подобно на съгласието за всяка друга интервенция, засягаща нейния организъм, а не съгласие, изразено от нея като законен представител на нероденото дете. Последното не е възможно, тъй като до раждането липсва правен субект, който да бъде представляван. От юридическа гледна точка не може да се стигне до конфликт между интересите на бременната жена и „интересите на плода“, тъй като плодът не притежава правосубектност, а следователно – и интереси. Не могат да се приложат и правилата, осигуряващи закрила на детето, тъй като по време на бременността липсва дете в юридическия смисъл на това понятие. Поради това „лечението на плода“ е изцяло във властта на бременната жена и липсва правен механизъм, който да защитава нормалното биологично развитие на човешкия организъм в неговата дорожденна фаза. Донякъде с оглед осигуряването на подобна защита могат да бъдат посочени единствено въведените медицински критерии за извършване на аборт след 20-тата гестационна седмица. И в този случай обаче абортът се разглежда като вид лечение на бременната жена. Той се извършва с оглед предпазването й от усложнения, свързани с бременността и раждането, а в случаите, когато медицинските показания са свързани с констатирани увреждания на плода – абортът се явява „лечение“ на бременната жена чрез премахване на увредения плод.
Макар и отделен биологичен организъм, който има относително самостоятелно здравословно състояние, човешкият плод не се разпознава като носител на интереси в процеса на лечение. Само отделни разпоредби2 насочват внимание към здравословното състояние на плода, но носител на интереса и качеството "пациент" е единствено бременната жена. Реализирането на предложената от лекаря интервенция за спасяването на живота на плода зависи изцяло от волята на бременната жена. Това законодателно разрешение е аргументирано с телесна автономия на бременната жена и с правото й да се разпорежда свободно със своето тяло. До евентуален конфликт може да се стига в следните ситуации:
– здравословното състояние на бременната жена налага медицинска интервенция, която ще увреди живота или здравето на плода;
– здраволсловното състояние на плода изисква извършване на медицинска интервенция, която ще увреди живота или здравето на бременната жена;
– здравословното състояние на плода изисква извършване на медицинска интервенция, която противоречи на волята на бременната жена;
И в трите случая определяща ще бъде волята на бременната жена. Законът й гласува доверие като вижда в нея човекът, който в най-голяма степен е свързан – биологически, физически и емоционално, с плода и поради това в най-голяма степен ще отчете и ще се грижи за неговото нормално развитие и благополучие. Следва да бъде посочено, че това предположение съществува и в отношенията „родител-дете“, но там законът е предвидил възможност за осъществяването на държавен (административен – чрез дирекция „Социално подпомагане“, и съдебен) контрол. Такъв контрол върху изразяваното от бременната жена съгласие/отказ от лечение липсва, като опасенията срещу въвеждането му са свързани отново с накърняването на нейната телесна автономия.
Дали обаче правото на телесна автономия е абсолютно право? Ако приемем, че човешкият плод е жив човешки организъм (а ако не е това, какво друго е тогава?), неговото „право“ на нормално (здравословно) биологично развитие и „право на раждане“ може ли да бъде ограничено от правото на бременната жена да разполага с тялото си, включително от „правото й на аборт“? Въпреки че обществото ни признава правото на телесна автономия в полза на всеки човек, то осъжда възможности като например "правото" на всеки да ходи гол в обществените сгради и на публични места. Недопустимо е, упражнявайки правото си на телесна автономия, един човек да причини смъртта на друг. Личната автономия свършва там, където започва животът на другия.
„Отложеният“ пациент
Родителството е преди всичко отговорност, а не право. Правната уредба на родителството изхожда от убеждението, че след като си създал (заченал) едно дете, твоя е отговорността за неговото съществуване и развитие. Именно тази отговорност се урежда и гарантира от правото чрез предвидените в нея институти за закрила на детето. Тази закрила обаче започва едва след раждането на детето. До тогава съществува човешки организъм, но за правото не съществува човек. Съществува здравословно състояние на плода, но за правото не съществува пациент…
Дали удобството от подобно сляпо петно в правото на защита на пациента и в правото на закрила на детето е по-силно от недоумението и възмущението срещу неограничената телесна власт? Дали ще разпознаем Невидимият пациент или ще възроптаем срещу отговорността, която ясният поглед води след себе си?
Бележки под линия:
1 В. който случай може да се приложи чл. 90, ал. 4 ЗЗ: В случаите, когато е налице отказ от лечение и е застрашен животът на пациента (бременната жена, а не плодът), ръководителят на лечебното заведение може да вземе решение за осъществяване на животоспасяващо лечение.
2 Вж. например чл. 68, ал. 2 ЗЗ: „При оказване на медицинска помощ при спешни състояния, когато възможността за бременност не може да бъде изключена, се вземат мерки за защита на здравето на бременната жена и плода.“ Вж. също чл. 99, ал. 3, т. 3 ЗЗ. В същият смисъл е и чл. 127, ал. 1 ЗЗ: „За осигуряване на безрисково майчинство всяка жена има право на достъп до здравни дейности, насочени към осигуряване на оптимално здравословно състояние на жената и плода от възникване на бременността до навършване на 42-дневна възраст на детето“.
