(публикацията е част от книгата "Биоправо. Видения в кутията на Пандора. Книга втора", 2014, § 45, т. 3 с. 340-345)

Преди няколко седмици гледах документалния филм „Отвъд смъртта“ от поредицата „Табу“ на National Geographic. В него беше направено сравнение между смъртта и слънцето: смъртта е като слънцето – не можеш да го погледнеш директно, необходим ти е филтър. Филтърът, през който ние хората гледаме към смъртта, е погребалният ритуал, възприет от съответната социална общност, в която живеем. Всяка култура е изградила свое собствено отношение към мъртвото човешко тяло, предлагайки различни начини за неговото погребване: заравяне, изгаряне, разчленяване и пр.

Процесът на пластинация

Днес, в ерата на технологиите, се предлага един нов метод за „социализиране“ на мъртвото човешко тяло, поставящ редица правни въпроси. Става въпрос за т. нар. пластинация на човешкия труп. Процесът трае около една година и преминава през няколко етапа:

балсамиране: вкарване в трупа на балсамираща течност, което възпрепятства разлагането на плътта;

същинска пластинация: последователно отстраняване на кожата, на водата и на мазнините от мъртвото тяло. Водата се отстранява чрез замразяване, а мазнините – чрез вливане на ацетон. Впоследствие ледът и ацетонът се заменят с полимер. В края на тази процедура мъртвото човешко тяло се е превърнало в пластинат (с физическите характеристики на гума).

позициониране: нагласяне на пластината в определена, най-често динамична поза. Целта на позата е да демонстрира и да разкрие определени особености в човешката анатомия.

Съществува и друг начин на обработване на пластината, при който вместо позициониране се пристъпва към т. нар. пластинация на слоеве: след полимерната обработка мъртвото тяло се разрязва (надлъжно или напречно) на слоеве (пластове) с дебелината на монета. Тези слоеве, както и позиционираните пластинати се поставят като експонати в пътуваща по света изложба, демонстрираща под един скандализиращ начин човешката анатомия.

Трупът – в музея, а не в ковчега

Изобретател на процеса на пластинация е д-р Фон Хагенс. От няколко години той провежда изложба под наименованието „Световете на тялото“ в град Хайделберг, Германия. Използваният от него метод се посреща изключително противоречиво не само от немската общественост, но и в целия свят. Реакциите са от пълно отричанепластинацията осквернява човешкото тяло и противоречи на юридическото задължение за извършване на погребение на всяко мъртво човешко тяло, до нескрит интерес и въодушевлениепластинацията позволява да видим човека и неговото тяло от един различен ъгъл, тя запълва празнината между живите и мъртвите.

Около 29 милиона души са посетили изложбата „Световете на тялото“. Един пласт, получен при пластинацията на слоеве, се продава за 9 000 долара. Интересът към пластинатите се доказва и от обстоятелството, че около 10 000 души в света са заявили желанието си да станат донори на изложбата на д-р Фон Хагенс. Те смятат, че вместо да бъде унищожено (погребано), човешкото тяло може да остане сред живите, превръщайки се в паметник. Самият д-р Фон Хагенс разглежда пластинацията като начин да се „покаже какво има под кожата“. Поставяйки дилемата „да се разделим или да запазим тялото“, той отговаря в полза на втората възможност, като смята, че мъртвото човешко тяло може да бъде обект на едно ново и различно изкуство.

Шницелът

Няколко изказвания на д-р Фон Хагенс привлякоха вниманието ми. Според него пластинатът не е труп, а нов обект. Разликата между мъртвото човешко тяло и пластинатът е като разликата между мъртвото животно и шницелът!

При мълчанието на закона относно вещноправната квалификация на човешкия труп: който нито е признат за вещ, нито е изваден от гражданския оборот, изказванията на д-р Хагенс поставят изключително деликатния въпрос за собствеността върху пластинатите. Според него процеса на пластинация трансформира мъртвото човешко тяло в нов обект (вещ), който безспорно е част от гражданския оборот и има собствено предназначение (да предоставя специфично знание за човешката анатомия). Твърдението му приближава процеса на пластинация до правната фигура на преработването. Прилагането на правилата за преработването (чл. 94 ЗС) изискват, за да се превърне преработващият в собственик на преработеното, кумулативното наличие на две предпоставки:

а) стойността на преработването да надминава стойността на материала и

б) преработващият да не е знаел, че материалът принадлежи на друг.

И двете предпоставки са меко казано неприложими при „преработването“ (обработването) на човешки труп. „Стойността“ на последния няма как да се сравни със „стойността на преработването“, тъй като мъртвото човешко тяло е свързано с редица неимуществени интереси, които в западните общества са довели до превръщането му в социално и юридическо табу. Неприложимо е и второто изискване: незнание от страна на преработващия, че материалът принадлежи на друг. Тук е налице принципно незнание (неопределеност) относно това на кого принадлежи човешкия труп. Причината за това е донякъде и нежеланието на законодателя да уреди цялостно правния статут на мъртвото човешко тяло.

По-различно е отношението на правото към евентуалното "преработване" на отделени от човешкото тяло самовъзстановяващи се части, каквато например представлява човешката коса. Използването й като материал за създаване на произведения на изобразителното изкуство е в основата на нетрадиционното творчество на художничката Джанин Шероус, която изработва "дървестни" листа от коси на жени. Основният въпрос при придобиването на подобни произведения на изкуството от техния автор е съдържащата се в тях генетична информация за лицето, от чието тяло е отделен биологичният материал. С оглед запазването на генетичната неприкосновеност на "донора", не следва да се допуска създаденото произведение на изкуството да бъде използвано за извличане на съдържащата се в него генетична информация. В този смисъл законодателството трябва да осигури оптимален баланс между съжителстващите по отношение на конкретното произведение: i) авторско право на създателя на произведението в резултат от преработването на биологичния човешки материал и ii) правото на лична (генетична) неприкосновеност на лицето, от чието тяло е взет този материал.

Какъв би бил отговорът на българското законодателство?

Известна уредба на възможността за използване на мъртвото човешко тяло за целите на обучението и научните изследвания беше дадена с приемането на новите чл. 208а-208б от Закона за здравето (приети с ДВ, бр. 98, 2010). Посочените разпоредби влизат в сила от 14.12.2010 г. Възможността за използване на мъртвото човешко тяло за целите на обучението и научните изследвания се допуска само в полза на висшите медицински училища (не и частни лица), разбира се – след като смъртта е установена съгласно медицинските критерии и ред (чл. 208а ЗЗ).

Законът изисква наличието на две допълнителни предпоставки:

– починалото лице да е било български гражданин: изискване, зад което прозира идеята за общественото (държавното) притежаване на мъртвите човешки теля – правно-политическата връзка на гражданството определя наличието на определена правна власт в полза на държавата при използването на трупа;

– приживе да е изразило писмено съгласие за използването на неговото тяло му след смъртта му за целите на обучението и научните изследвания.

Изискването за съгласието на лицето може да бъде преодоляно в две хипотези:

– в случите, когато няма изразено съгласие приживе (чл. 208б, ал. 2 ЗЗ). В тези случаи тялото на починало лице може да се използва за целите на обучението след получаване на писмено съгласие в разумно кратък срок от едно от някое от лицата в следната поредност:

съпруг/съпруга или лице, с което се намира във фактическо съжителство;

роднина по права линия (низходящи и възходящи);

роднина по съребрена линия до трета степен;

роднина по сватовство до втора степен;

– в случите, когато няма изразено съгласие приживе и няма получено заместващо съгласие поради липса на установени лица по чл. 208б, ал. 2 ЗЗ (чл. 208б, ал. 3 ЗЗ). В тези случаи тялото на починало лице също може да се използва за целите на обучението и научните изследвания, без да е необходимо получаването на съгласие от страна на определено лице.

Струва ми се, че законодателят е предвидил ред единствено за преодоляване липсата на изявление от страна на починалия. Ако обаче последният приживе е посочил писмено, че не е съгласен тялото му след смъртта да бъде използвано за целите на обучението и научните изследвания, тази негова воля следва да бъде уважена, независимо от съгласието на лицата по чл. 208б, ал. 2 ЗЗ. С оглед постигането на яснота и преодоляването на проблемите, свързани с доказването, за да бъде зачетено, несъгласието на лицето следва да бъде изразено също писмено (както и съгласието му по чл. 208б, ал. 1 ЗЗ).

Редът, по който телата на починалите лица могат да бъдат използвани за целите на обучението и научните изследвания във висшите медицински училища, се определя с наредба на министъра на здравеопазването, съгласувана с министъра на правосъдието и министъра на вътрешните работи.

Въздействието върху мъртвото човешкото тяло обаче може да има само временен характер. Това разкрива въведеното в чл. 208в, ал. 1 ЗЗ задължение след приключване на обучителната дейност висшите медицински училища да уведомяват близките или роднините на починалото лице и да поемат разходите по погребението му. В тяхна тежест е и задължението да организират погребението, когато няма установени лица по смисъла на чл. 208б, ал. 2 ЗЗ. Задължението за погребване остава дори и в случаите на чл. 208б ЗЗ. Единствено изпълнението му се отлага.

Посочената уредба в Закона за здравето свидетелства за актуалността на въпроса относно правния статут на мъртвото човешко тяло. Възприетият от законодателят подход е по-скоро придържане към забранителен режим (недопускане на сделки и придобиване на човешкия труп) с изрично и изчерпателно уреждане на случаите, в които е възможно осъществяването на въздействие върху мъртвото човешко тяло, различно от неговото погребване. Струва ми се, че българското законодателство само би спечелило, ако съдържа изричен текст с подобна обща забрана, която да внесе яснота относно ограниченията във връзка с ползването, притежаването и разпореждането с мъртвото човешко тяло.

Ако темата Ви е заинтригувала или е важна за Вас, може да прочетете също:

1. Вещноправно действие на смъртта. Мъртвото човешко тяло преди и след погребението”, София, ИК Сиби, 2008, стр. 328.

4 Коментари

  1. Много интересна тема.
    Съгласно Българското Законодателство:
    ” Въздействието върху мъртвото човешкото тяло обаче може да има само временен характер. Това разкрива въведеното в чл. 208в, ал. 1 ЗЗ задължение след приключване на обучителната дейност висшите медицински училища да уведомяват близките или роднините на починалото лице и да поемат разходите по погребението му.”
    Тук идва въпроса колко е трайността на този “временен характер”?
    И следващия, защо близките на починалото лице поемат разходите за погребение, след като мъртвото човешко тяло е било използвано за медицински научни цели? Не е ли редно Медицинските Университети да поемат разноските по погребение, тай като те са ползвали ” временно” за научни цели мъртвото човешко тяло?

  2. Точно това е идеята на закона – медицинските училища да заплатят разходите за погребението 🙂

    Временен характер специално при пластинатите не е налице – тъй като те се превръщат в музейни експонати “за постоянно”. Идеята на ограниченото въздействие е то да е преходно – в промеждутъка от време между настъпването на смъртта и погребението. Превръщането на трупа в пластинат обаче замества погребението, а не го предхожда. В този смисъл не представлява временно въздействие…

    Липсата на ясна регламентация и контрол превръща медицинските училища в сивите пазари на трупове в доста европейски държави..

    🙁

    Тук има доста поле за законодателна уредба.

    • Да, сега разбрах, стана ми ясно за поемането на разходите от страна на Медицинските училища.
      Относно ” временния” характер на пластинатите, такъв не съществува, а може и да съществува, ако пластинатът бъде погребан след ” известно” време. А, дали може?

  3. Въпросът е дали пластинацията се извършва:

    – вместо погребение (мъртвото човешко тяло става музеен експонат с ново специфично предназначение, т. е. налице е нова “вещ” със собствена идентичност) или
    – с оглед на погребението на починалия (мъртвото човешко тяло се подготвя за погребението като се мумифицира/пластинира, т. е. остава със единственото си възможно предназначение – “за погребение”)?

    Струва ми се, че в “масовия” случай на пластиниране става въпрос именно за първата хипотеза …
    (донорите предоставят тялото си след своят смърт за целите на обучението и “изкуството” (!) …)

    Доколкото прочетох напоследък става все по-модерна и мумификацията…
    🙄

Leave a Reply to Салюа Панайотова Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.