Право на живот, право на смърт

Представителите на екзистенциализма, а и не само те, не веднъж са задавали въпроса: „След като не сме избрали да се родим, може ли да изберем да умрем?“. Раждането на всеки един от нас не е факт, върху който може да влияем. Донякъде той  зависи от нашите родители, но не и от самите нас. В този смисъл животът ни не е въпрос на избор. Поне не и в неговото начало…

Обществото ни цени човешкия живот като висши благо, дар, който не може да бъде отказан. Дали обаче имаме избор при решението си да продължим да живеем?

 

Кароши…

В Япония съществува крайна форма на работохолизъм, водеща до смърт поради изтощение от работа (най-често – в резултат на сърдечен удар). Тя се нарича „кароши“ и се признава за осигурителен риск, при настъпването на който на семейството на починалия се заплаща сериозно парично обезщетение от работодателя и застрахователя. Размерът на обезщетението включва заплатата на починалия плюс бонусите, умножени по броя на годините, оставащи до неговото пенсиониране. По данни на сп. Мениджър, бр. 120/2008 г., за 2007 г. са регистрирани официално 672 случая на реилизиране на риска „кароши“. Цифрата е значителна, независимо от това, че изборът на смъртта като резултат от работохолизъм се благоприятства от традиционното разбиране на смъртта като начин за „рестартиране“, характерно за обществата, повлияни от възгледите на будизма и индуизма и от характерната за тях идея за прераждането.

Кароши се възприема като вид саможертва в името на фирмата, в която работи лицето. Тя се разглежда като страничен ефект (риск) на едно социално полезно поведение, което следва да бъде насърчавано от държавата. От тук и начина на изчисляване на размера на дължимото в случай на кароши обезщетение (застраховка)…

Правото на саможертва, проявяващо се като кароши и ритуалното сепуко (харакири) в Япония, е явление, което  в исторически план е познато на почти всички общества. Правото на едно лице да жертва живота си в името на определени ценности, които то счита за стойностни и значими, не може да бъде отнето от никоя държава. Макар и да не е изрично обявено като основно право на човека, правото на саможертва е част от лична неприкосновеност и от обратната страна на правото на живот (1). Правото на живот като всяко право е възможност. То може да бъде упражнено, включително по начин, който го прекратява – когато ще е налице разпореждане с правото на живот. Преценката зависи от всеки и не може да бъде ограничена от законодателя.

 

Право на самоубийство?

В България опитът са самоубийство не се наказва. Той може да е основание за прилагане на определени принудителни медицински мерки, в случаите когато лицето страда от диагностицирано психическо заболяване, но законодателят е преценил, че не съдържа обществена опасност, която да оправдае инкриминирането му. Ако опитът за самоубийство се наказва от закона, то това би означавало, че съществува определена юридическа принуда да живеем. Идеята за човешкия живот като обществено благо, което трябва да се гарантира независимо от волята на лицето, и задължението да живеем като част от едно общество, чието развитие следва да подпомагаме, са в голяма степен отхвърлени от съврементата правна доктрина.

Когато със смъртта си лицето, извършило самоубийство, причинява определени вреди на други лица, например: на лицата, на които заплаща издръжка (имуществени вреди), и на лицата, които са емоционално привързани към него (неимуществени вреди), то не може да бъде държано отговорно за тяхното обезщетяване. От една страна, причината за това е, че няма правен субект, от който да се търси отговорност – смъртта е прекратила неговата правосубектност, а от друга страна, подобна отговорност не може да се търси и от неговите наследници, тъй като става въпрос за личен избор – дали лицето иска или не иска да продължи живота си. 

Този избор не следва да бъде ограничаван нито чрез въвеждането на наказателноправни състави за суицидните действия, нито чрез предвиждането на гражданскоправна отговорност. Причината за това е липсата на противоправност в поведението на лицето, която изключва както наказателната, така и гражданската отговорност. Това обаче не означава, че опитът за самоубийство/самоубийството не се свързва с настъпването на определени правни последици в осигурителното (отпадане на определени осигурителни права) и застрахователното (лишаване от право да се получи застрахователно обезщетение) право.

 

Съучастие в самоубийство!

Макар и напълно отречено и скрепено със сериозни санкции в религии като християнството и мюсюлманството, самоубийството се допуска от светското законодателство като личен акт, решението за извършването на който и чието изпълнение следва да бъдат осъществени единствено лично от съответното лице. Подобно на всички права, свързани с тялото на човека, правото на самоубийство е неотчуждимо и непрехвърлимо лично право, което може да се упражни единствено и само от лицето, което го притежава. Признаването и упражняването му е ограничено само в случаите, когато става въпрос за съзнателно лично решение и изпълнение. Причината за това е, че става въпрос за радикално въздействие върху човешкото тяло, което прекратява по желание на самото лице неговото съществуване и правосубектност.

Участието – било то в процеса на вземане на решението за самоубийството на друго лице, или в хода на изпълнение на вече взето решение в този смисъл, се наказва от закона. Съгласно чл. 127, ал. 1 НК: „Който по какъвто и да е начин подпомогне или склони другиго към самоубийство и последва такова или само опит, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години“. Още по-тежко е наказанието: лишаване от свобода от три до десет години, когато пострадалият е непълнолетно лице, или лице, за което виновният знае, че е неспособно да ръководи постъпките си или че не разбира свойството или значението на извършеното.

 

"Пълномощно" за смърт

Една от най-големите провокации към личния характер на правото на самоубийство е активната евтаназия: подпомагане на самоубийството на друго лице в случаите, когато това лице е направило съзнателен избор да сложи край на живота си, но не разполага с физическата възможност (например тъй като е парализирано) или с необходимата смелост да извърши лично акта на самоубийство. Опитът на един от най-известните защитници на правото на смърт д-р Джак Кеворкян (известен още като д-р Смърт) да наложи активното участие на друго лице в акта на самоубийство завършва в затвора.

Животът на Джак Кеворкян е истинско предизвикателство към правото: той е подпомогнал смъртта на повече от 130 пациента, като при 130-тия – Томас Йаук, извършва активна евтаназия (инжектира смъртоносна доза лекарства), което записва на видеокасета и коментира в телевизионния ефир. След 4-ри неуспешни дела срещу него, 5-то – образувано по повод на извършената от него активна евтаназия, завършва с присъда и той лежи в затвора впродължение на 8 години и половина. Освободен е през 2007 г., а през 2011 г. умира.

Сблъсъкът между провокативния подход на д-р Кеворкян и задължителния характер на американските закони е представен по един интригуващ начин във филма „You don't know Jack“. Заслужава си, според мен, да бъде цитирана речта на съдията при произнасянето на присъдата спрямо д-р Кеворкян (2:07:44 мин):

"Нацията ни толирера различните мнения, защото имаме цивилизовани методи за разрешаване на конфликтите. Имаме начините и средствата да протестираме срещу законите, които не одобряваме. Можете да критикувате закона, да се оплаквате от него, да говорите с медиите или с гражданите, но никога не трябва да прекрачвате границите на закона. Нямате право да го нарушавате или да го вземате в свои ръце.

Никой не е безразличен към спора и чувствата, които изникват около края на живота и контролирането на болката. Предполагам, че този дебат ще продължи в спокойна и разумна обстановка, дълго след като това дело и вашата дейност бъдат забравени от хората.

Но този процес не беше заради този спор. Той беше заради Вас, сър. Вие не зачетохте и предизвикахте властта на щата и Върховния съд. Още повече, Вие предадохте собствената си професия.

Този процес беше за беззаконието и за Вашето пренебрегване на обществото, което съществува и вирее именно заради силата на нашата правна система. Никой не е над закона.

Вие имахте нахалството да излезете в национален ефир и да покажете на света какво сте направил, предизвиквайки правната система да ви спре. Публично и нееднократно заявихте намеренията си да пристъпите законите на Мичиган. По тази причина, налагам максималната присъда – от 10 до 25 години.

Вече можете да се считате за спрян, сър!" (италик в цитата – СС)

При активната евтаназия, осъществявана с участието на лекар, "пациентът" дава (информирано) съгласие и „упълномощава“ лекаря да прекрати живота му вместо него. Тъй като става въпрос за осъществяване на едно фактическо действие, по-коректният термин е овластяване (отколкото "упълномоаване") на лекаря. Възможността за подобно овластяване обаче е отречена от закона.

След като едно лице не може само, с личните си действия да прекрати своя живот, то и никой друг не може да го замести в това. Човешкият живот не е само радост, но и страдание. Понякога много голямо и непоносимо страдание… Състраданието, което законът допуска обаче, не може да се изразява в активно съучастие в причиняване на смъртта…

И както се споменаваше в една доказала се мъдрост: както в раждането си, така и в своята смърт – човек остава сам!

 

Допълнителни бележки под линия:

(1) Интересна аналогия на правото на саможертва може да бъде открита в животинския свят. Азиатски вид дървесна мравка от вида Camponotus cylindricus се самоубива, ако бъде докосната от враг (например чужда мравка). Самоубийството е изключително "зрелищно", тъй като мравката буквално се пръсва и залива противника с леплив отровен секрет. Самоубийството е изцяло продиктувано от желанието на мравката да защити общността, в която живее – включително с цената на собствената си саможертва. За подробности вж. сп. Geo, 2012, март, с. 15. Поведението поразително наподобява японската практика "камикадзе", при която военни пилотни самолети се самоунищожават като се разбиват заедно с екипажа си във вражески цели. 

 

Ако темата Ви е заинтригувала, повече може да прочетете в:

1. "Законопроект за евтаназията, Евтаназия за законопроекта?" – публикувана на 3 Юли 2011 г.;

2. "Мозъчна смърт – мозъчен живот!" – публикувана на 26 Юни 2011 г.

 

Стоян Ставру

3 Коментари

  1. Ако приемем, че всяко човешко същество на този свят има “право на живот”, логично следва, че всяко човешко същество съответно има “право на смърт”. По тази логика, всеки закон, който поддържа „право на живот” , трябва да поддържа и
    „ право на смърт”, в противен случай не би имало „ право на живот” в истинския смисъл на думата.
    Според последователите на екзистенциализма, които възприемат всеки човек като субект, като жива, действаща, мислеща човешка личност, всяко човешко същество трябва да има право на живот, право на смърт, право на избор.
    Във всеки един момент, човек е изправен пред правото си да избира и всеки негов избор формира неговата същност т.е. свобода да бъде това, което е избрал.

    Да вземем за пример случая на Тери Шиаво, една жена, която е прекарала последните 15 години от живота си на болнично легло, поради масивен сърдечен арест получен на 26 годишна възраст и чиито живот е поддържан изкуствено, чрез изкуствено хранене с тръба. Съпругът й от години се борил да бъде спряно изкуственото поддържане на живота й и да й бъде позволено да умре. По негови твърдения такова е било желанието на съпругата му навремето. Родителите на Шиаво не били съгласни с него.

    Тук възниква въпроса кой трябва да реши съдбата на Тери?
    Според Становището на Гриър, което е било потвърдено от апелативния съд във Флорида стигнало до заключението, че Майкъл Шиаво е предоставил достатъчно доказателства, че Тери Шиаво е малко вероятно да се възстанови и не би искала да бъде поддържана жива чрез изкуствени средства, след което щатския съд във Флорида решил, че трябва да се задоволи желанието й да умре и хранителната тръба на Тери била премахната. Родителите й обаче мотивирали американския Конгрес и президента Буш да променят закона и да позволят на федерални съдилища да се намесят в подобен случай. Въпреки битката на родителите на Тери , на свой ред Федерален съдия в САЩ отсъдил, че лекарите не трябва да подновяват подаването на храна и течности към организма на жена със сериозни мозъчни увреждания. В резултат на това Тери умира след две седмици.
    Право на смърт?

    Друг случай с Д-р Клаван
    Лекар във Филаделфия, живеещ в старчески дом, не може да говори, да общува или да взема решения за себе си. Прекарва дните си в инвалидна количка, поради парализа на дясната половина на тялото му.
    Неговата история е следната, поради страх да не остане безпомощен/ преследван от спомените за баща си след инвалидизиращ инсулт/ , той подписва документ, в който неговото волеизявление е, че не желае да бъде лекуван, ако изпадне в състояние което е необратимо.
    Неговият адвокат съди бившите му колеги, да бъдат наказани, тъй като не са уважили неговото желание „ че не иска да бъде лекуван” и изисква от тях да заплатят съдебните и текущите разноски за сестринските грижи.

    В продължение на години, много лекари са игнорирали предварителните искания посочени в документи, преди настъпване на заболявания на своите пациенти, поради страха от това че могат да бъдат съдени за злоупотреби, ако те не се опитат да спасят живота им. Този съдебен процес „Клаван” е част от случаите в които лекарите могат да бъдат съдени, ако те не следват желанията на своите пациенти.

    Това, което прави случая толкова оспорван е начина, по който той стига до това си състояние.Клаван, е бил намерен в безсъзнание в кабинета си в болницата в която работи. Около него имало празни флакони от хапчета и няколко бележки. Той е изпратен в спешното отделение, където лекарите промиват стомаха му и го слагат на изкуствено дишане. Той се е опитал да се самоубие.
    След което претърпява масивен инфаркт. Точно от това от което го е било страх най-много- дясната половина от тялото му е парализирана, т.е. настъпва необратимо състояние.
    Шестсак, действащ от името Клаван, е завел дело срещу лекуващите лекари, болницата, и нейния председател за “неправомерен живот”. Заведеното дело във федералния съд, обвинява лекарите с нарушаване на конституционното право на Клаван, да откаже нежелано медицинско лечение и иск от болницата за $ 100,000 на година за продължаване на здравни грижи у дома.

    Случаят не е първият, в който се опитват да вменят на лекари да носят отговорност за неспазване на желанията на пациента През 1996 г. в Мичиган е било присъдено
    $ 16,5 млн. обезщетение на пациентка, която остава с необратими мозъчни увреждания и силна болка, след като лекарите отказват да следват предварително нейното волеизявление. Но случая Клаван привлича огромно внимание в медицински и юридически среди, защото лекар застава срещу бившите си колеги.
    Правото да умреш, не е абсолютно
    За лекарите конфликтът между пациентската автономия и задълженията им като лекари да не навредят, да помагат за спасяването на човешкия живот ги поставя в трудна позиция от морална, етична и правна гледна точка.

  2. Интересни примери и добър анализ 🙂

    Тук е мястото да изясним разликата между евтаназията като овластяване за убийство и отказа от лечение като забрана за предприемане на лечение…

    Отказът от лечение е безспорно признат от нашия закон акт на разпореждане със здравето и живота. Единствено при опасност за живота на пациента ЗЗ предвижда възможност за предприемане на лечение въпреки отказа на пациента – по решение на ръководителя на лечебното заведение.

    Не такова е положението при евтаназията (активната), където пациентът иска предприемане на активно действие от страна на лекаря, което не се изразява в лечение, а в прекъсване на живота.

    Факт е, че в България има неяснота относно това какво става в случаите на кома без мозъчна смърт и колко време може да се поддържа изкуствено живота на пациента…

    • Комата представлява състояние на загуба на съзнание, при което в зависимост от дълбочината, са потиснати двигателната активност, отговорът към външни дразнители и рефлексната дейност. Някои пациенти никога не се събуждат от кома и преминават в т. нар. „Персистиращо Вегетативно Състояние”-
      PVS-Persistent Vegetative State – и погрешно интерпретирано като „кома”. Това състояние се развива от пациенти, които преминават в тежка форма на кома – по-тежка и трудна за лечение. Тези състояния са причинени, в по -голямата си част, от увреждания на нервната система . Такива увреждания се получават в резултат на тежки черепно- мозъчни травми. Примери за това са пострадалите при катастрофи и намиращите се в будна кома. Според управителя на сдружението “Алтернатива при будна кома” , хората в будна кома в България са над 500 и имат нужда от помощ от държавата. Но тъй като в България няма клинична пътека, която да приеме пациент в будна кома, няма и подготвени кадри, пациентите са принудени да бъдат обгрижвани от своите близки. Хората в будна кома у нас нямат възможност да получат пълноценно лечение и рехабилитация. Причината е, че Mинистерството и Националната здравноосигурителна каса плащат лечението на тези болни, докато имат нужда от медицински грижи в реанимация. След като започнат да дишат самостоятелно, без да бъдат подпомагани от апарат, за тях трябва да се грижат техните близки – вкъщи, в частни хосписи или в клиники и санаториуми. На нито едно от тези места обаче болните не могат да получат адекватно медицинско наблюдение и адекватна рехабилитация. Двата основни проблема са липсата на постоянен медицински надзор и на осигурена и платена от българската държава рехабилитация.
      Общото между тези състояния е начина, по който пациента е поддържан жив. През хранителна тръба поема храна и вода, но никоя от жизнените му функции не е директно поддържана по изкуствен начин. Точно поради тази причина е важно да бъдат разграничени пациентите в различните форми на кома от тези в клинична смърт.
      При клинична смърт жизнените функции- дишането и биенето на сърцето се поддържат директно от машина. В случай че машината бъде изключена, пациентът умира. Изпадналите в клинична смърт са в много тежък шок. Ако тези пациенти не успеят да възстановят собствените си жизнени функции, те не биха могли да излязат от шока. Ако пациента престои в такова състояние продължително време, той няма реални шансове за оцеляване поради увреждане на мозъка, бъбреците, сърцето и черния дроб. При спиране на оросяването на мозъка, възможността да се предотврати мозъчна смърт е 3 минути. След което започват необратими процеси.Особено важно е разграничаването на една кома от мозъчната смърт. При последната са преустановени всички мозъчни функции. За мозъчната смърт има много ясно определени критерии. За ПВС няма официално правно определение, както има за мозъчната смърт. В Англия и Америка съдът изисква молба, преди да реши прекратяване на живота, за да се докаже, че всякакво възстановяване на познавателните функции при ПВС е преценено като невъзможно чрез медицинско становище. Тази легална диагноза води до подкрепа, че на болните с ПВС следва да бъде позволено да умрат.
      Някои хора смятат, че пациентите в ПВС или в кома, трябва да бъдат оставяни да умрат. Но погледнато реално шансовете им за възстановяване през първите месеци са над 50%, а и са налице много случаи на пациенти , събудили се след години. Според други, пациентите изпаднали в ” Персистиращо Вегетативно Състояние” и кома „ удължават страданието на близките си”. А дали хората, пожелали изваждането на хранителната тръба и по този начин причинили смъртта на близкия са имали чисти мотиви? Няма как да се разбере. Повечето от хората са привързани към семейството и близките си, но не всички, особено ако става въпрос за финансови интереси. Но все пак , ако се разреши на близки на пациента да вземат решение дали той ще живее или ще умре, неизбежно ще се стигне до възможността нашето семейство и общество да убива „ непригодните” си индивиди, като тази им „непригодност” да е по тяхна преценка . Защо да създаваме машина за „легални престъпления”?

Leave a Reply to Стоян Ставру Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.