Съгласие при лечение и при телесна модификация

Съгласие за лечение

 

Съгласието на пациента с осъществяваната спрямо него медицинска интервенция е ключовият фактор, който превръща последната от посегателство спрямо личната неприкосновеност и телесния интегритет на човека в една от най-хуманните дейности, насочена към възстановяването и поддържането на здравето на пациента. С изключение на изрично предвидените от закона случаи: при оказване на спешна медицинска помощ, при сурогатно изразяване на съгласие и при прилагането на различните мерки на медицинска принуда, всяка форма на медицинско въздействие е юридически допустима единствено със съгласието на лицето, спрямо което тя се предприема.

 

Съгласието превръща „потърпевшия“ в „пациент“. В противен случай е налице неправомерно поведение.

Ако в резултат от извършената без получаване на информирано съгласие интервенция за лицето настъпят определени неблагоприятни последици, свързани с влошаване на здравословното му състояние – било то имуществени (заплащане на допълнително лечение), или неимуществени (физическа и/или психическа болка и страдания), то ще има право на имуществено обезщетение за причинените му от непозволеното увреждане вреди.

Ако обаче в резултат от тази интервенция настъпят благоприятни за лицето последици, свързани с подобряване на здравословното му състояние – които отново могат да бъдат както имуществени (възстановена работоспособност и доходи), така и неимуществени (по-пълноценен живот, общуване), се поставя въпросът дали осъществилият въздействието правен субект трябва да бъде санкциониран?

 

Приложение би следвало да намери правният принцип, според който стойността на ползите от едно действие следва да се приспадне от стойността на причинените с него вреди. Само ако стойността на вредата надвишава тази на ползата, пострадалият ще може да се търси обезщетение за непозволено увреждане. Разбира се, "приспадането" може да намери приложение единствено при гражданската отговорност. Независимо от настъпването на евентуална полза за пациента обаче приложение ще намират дисциплинарната, административно-наказателната и наказателната отговорност. Така, макар и медицинският специалист да е осъществил една успешна медицинска интервенция, той може да бъде наказан с дисциплинарно наказание (например забележка) поради това, че не е спазил установените трудови правила, свързани с получаването на информирано съгласие (дисциплинарна отговорност), и/или да му бъде наложена административно-наказателна глоба, поради нарушаване на законовите изисквания за получаване на информирано съгласие (административна отговорност по чл. 220, ал. 2 ЗЗ: който окаже медицинска помощ без информирано съгласие на пациента или в нарушение на изискванията за даване на информирано съгласие от пациента, се наказва с глоба от 500 до 1500 лв., а при повторно нарушение – с лишаване от правото да упражнява медицинска професия за срок от 6 месеца до 1 година).

Съществува и теза, обосноваваща правото на пациента да бъде болен. Според нея решението за лечение и подобряване на здравословното състояние е лично решение, което може и трябва да се взема единствено и само от лицето, за което се отнася (разбира се: освен в случаите на недееспособност – при малолетните и непълнолетните деца и при поставените под запрещение лица). Решението на човека да не се лекува следва да се уважава точно толкова, колкото и решението му да не се лекува. Тази „равнопоставеност“ на различните по съдържанието си решения следва да е налице не само при вземането им, но и при определяне на правните последици от нарушаването (несъобразяването) им. Това, което изглежда като „полза“ за лекаря може да бъде „вреда“ за „пациента“. „Оздравяването“ на пациента от определено заболяване може да е свързано с неприятни за него психически преживявания, усилия, неудовлетвореност, стрес от промяната и пр. Ако липсва информирано съгласие, тези неимуществени вреди от "оздравяването" следва да бъдат обезщетени.

Въпреки екстравагантността на посочената теза, смятам, че по-правилно и практически разумно е възприемането на решението за компенсиране на вредите от неразрешената от пациента медицинска интервенция с предизвиканата от нея полза, изразяваща се в обективното подобряване на неговото здравословно състояние. Общественият интерес изисква отделните членове на обществото да притежават оптимално здравословно състояние, за да могат да дадат своя принос при неговото функциониране и развитие. А не да бъдат тежест за него. Болестта не трябва да се стимулира, включително като се дава възможност за получаване на обезщетение за вреди от „неразрешено подобряване на здравословното състояние“.

 

Опасността за лекаря в случаите, при които извършва медицинска интервенция без информирано съгласие, е свързана с поемането на рисковете, които са присъщи за съответната интервенция. Именно тези рискове чрез получаването на информирано съгласие се прехвърлят от лекаря (този, който осъществява интервенцията) върху пациента (този, в чиято полза се осъществява интервенцията). Пациентът е информиран, че макар да е насочена към подобряване на здравословното му състояние, медицинската интервенция може да доведе и до определени неблагоприятни последици. Съгласявайки се с описаните му от лекаря рискове, пациентът поема върху себе си, в своя тежест обективно свързаните с лечението евентуални неблагоприятни последици, за които е бил информиран. Приложение намира правилото „комуто ползите, нему и вредите“. Ако обаче пациентът не е дал съгласие за проведеното спрямо него лечение, той не е поел и свързаните с него рискове. Поради това в тези случаи лекарят, които не е получил информирано съгласие, ще отговаря не само за вредите, настъпили в резултат на евентуална лекарска грешка (виновно неспазване на стандартите за лечение), но и за неблагоприятните последици, настъпили в резултат от евентуалното реализиране на обективния риск, свързан с осъществяването на самата медицинска интервенция (вътрешно присъщ и неизбежен при извършването на тази интервенция). При липса на информирано съгласие лекарят поема риска от осъществяване на лечението.

 

Съгласие за телесна модификация

 

Съгласието за лечение следва да се разграничава от съгласието за осъществяване на телесна модификация. За да говорим за съгласие за лечение, преди всичко трябва да е налице лечение, т. е. дейност, насочена към преследването на характерната за лечението цел: запазване и/или подобряване на здравословното състояние на пациента. Последният се съгласява с интервенцията спрямо тялото си, тъй като тя по правило ще му помогне за поддържането, възстановяването и подобряването на неговото здраве.

Пациентът отива при лекаря болен.

 

По-различно е положението, когато интервенцията е търсена с оглед постигането на други важни за съответното лице цели. Такава цел може да бъде например изразяването на личностна идентичност. Така с промяна (модификацията) на определена част от тялото си лицето може да демонстрира принадлежността си към определена група от хора, или към съществуваща в обществото субкултура. С телесната модификация може да се демонстрира различие (например: човек, който иска да има по три, а не пет пръста на ръцете си; или човек, който има фосфоресцираща в тъмното, а не "обикновена" татуировка) или обществен протест (татуиране, жигосване и пр.). Дори може да се говори за зараждането на ново поведение на своеобразен телесен бнадинг, при който модификациите на тялото се правят с оглед създаването и поддържането на определена телесна "марка" на търсен от лицето социален имидж. Не представлява съгласие за лечение съгласието за поставяне на татуировка, за жигосване на тялото, за поставяне на обеци или други “украшения” чрез пробождане на определени части на тялото, за вграждане на “естетически” импланти и пр. Във всеки един от посочените случаи липсва болестно състояние, което да бъде овладяна и/или преодоляно чрез извършването на приетата от лицето медицинска интервенция. Различните видове телесни модификации представляват особени „медико-козметимни“ услуги, а не форма на лечение.

Клиентът отива при козметика здрав.

 

Съвсем не малко са случаите, при които телесната модификация има естетическа цел: да доближи реалния външен вид на лицето към съвършената представя за това как той трябва да изглежда. Разликата между фактическото положение и желаното състояние все по-често се разглежда и третира като заболяване, което може да бъде "излекувано". Към тези козметични интервенции с естетическа цел могат да бъдат причислени: "подсилването" на пъпа (умбиликопластия); уголемяването на гърдите; увеличаването на гръдните зърна; т. нар. лабиално подмладяване (изрязване на устните около вагината във формата, която са имали преди раждането); модифициране на ушите и превръщането им в "уши на елф" чрез прорязване на хрущяла в горната част на ухото и зашиване на двете части така че да се получи заострено връхчевграждането в очната ябълка на малки "блестящи" елементи от специален материал – Jewel Eye; удължаването на краката и дори намаляването на пръстите на краката, за да изглеждат по-добре в сандали с открити каишки… Във всички тези случаи физически белези и природни дадености, които до скоро не са предизвиквали никакво медицинско внимание, вече се разглеждат като проблеми, изискващи полагането на медицински грижи.

Телесната модификация може да е свързана и с прилагането на определени традиции и обичаи. Обусловените от културата телесни модификации могат да бъдат начин за изразяване на принадлежността на лицето към определена възрастова група – например наличието на белези по лицето в някои африкански култури показва готовността на жената да бъде съпруга. Друг пример за обусловена от културата телесна модификация е практиката за изглаждане на гърдите в Камерун, при която майката или бабата на момичето се опитват да забавят половото съзряване на своята дъщеря или внучка, като задържат развитието на появяващите се вторичните полови белези чрез притискане, удряне и гладене на гърдите на момичето с камък, дърво или метал. Процедурата отнема около половин час, веднъж на всеки две седмици, и се осъществява в продължения на няколко месеца.

Към същата група от примери може да бъде причислена и традицията на т. нар. „дълговрати“ жени от племето Каян, които от 3-4 годишна възраст си поставят месингови гривни за гърло, които са изключително тежки и разраняват техните рамене. Те правят това водени от естетически съображения, вярвайки, че по-този начин стават по-привлекателни като отговарят на социалните очаквания на останалите членове на тяхната общност.

Част от посочените социални практики будят съмнение относно тяхната хуманност и предизвикват възражения относно това доколко е налице действително съгласие от страна на практикуващите ги лица. Причината за тези възражения са най-често младата възраст на лицата и упражнявания спрямо тях културен натиск.

И в тези случаи липсва лечение. Целите на подобни практики: защитата на бъдещето на момичето чрез предпазването му от ранна бременност и принудителен брак (при изглаждане на гърдите) или постигането на физическа привлекателност на жените (при поставянето на месингови спирали с цел “удължаване” на шията), се разминават с предназначението на медицинската професия.

 

Правилата

 

Разграничаването на съгласието за лечение от съгласието за телесни модификации е важно с оглед на осъзнаване на обстоятелството, че правилата, свързани с информираното съгласие за лечение, не се прилагат при получаването на съгласие за телесни модификации. Струва ми се, обаче, че общото между двете дейности – осъществяването на интервенция спрямо телесния интегритет на човек, изисква подобни законови правила да бъдат изрично предвидени и по отношение на съгласието за телесни модификации. Конкретното съдържание на тези правила би следвало да съобразява тежестта на интервенцията и да въвежда определени изисквания към лицата, които могат да предлагат подобни „услуги“…

 

Ако темата е важна за Вас или Ви е заинтригувала, може да прочетете и:

1. Правен режим на съгласието за лечение”, сп. „Медицинско право”, кн. 4, 2008, стр. 34-61.

16 Коментари

  1. Много интересна статия, която поставя различни и важни въпроси, свързани с правото на лечение. Мисля си, дали е парадоксална следната ситуация (или има правно разрешение), в която пациентът е неизлечеимо болен, но дееспособен и търси съдействие от лекар за прекратяване на жизнените функции (евтаназия), и след като по българското право евтаназията е неправомерна по закон, не се ли стига до натрапване на лечение на пациент, който всъщност не желае такова- в случая е малко съмнително да има съгласие за лечение, но надали пациентът би могъл да оспори и прекрати лекарските грижи ( без необходимата грижа той би следвало фактически да прекрати съществуването си, което е пациентовата цел, но лекуващият медик би бил преследван за опит и/или убиийство или най-малкото за лекарска небрежност).

  2. Здравейте, Meg,
    Радвам се, че статията Ви е харесала и я оценявате положително!
    Евтаназията е престъпление според българския Наказателен кодекс (НК). Съгласно чл. 127, ал. 1 НК:
    “Който по какъвто и да е начин подпомогне или склони другиго към самоубийство и последва такова или само опит, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години”.
    “По какъвто и да е начин” включва и т. нар. “медицинска евтаназия” или подпомагане на смъртта на неизлечимо болен пациент от лекуващия го лекар или друг медицински специалист.
    Съвсем правилно е разграничението, което правите: при наличието на отказ от лечение (медицински грижи), трябва ли на пациента да се натрапва лечение, което той не желае под страх от евентуална отговорност за медицинския специалист?
    В някои случаи бездействието на лекаря се определя като “пасивна евтаназия”.
    Струва ми се, че отказът на лечение следва да бъде съобразен от медицинския специалист, с изключение на хипотезата на чл. 90, ал. 4 от Закона за здравето (ЗЗ). Съгласно посочената разпоредба
    “В случаите, когато е налице отказ по ал. 1 (отказ от лечение – бел. моя) и е застрашен животът на пациента, ръководителят на лечебното заведение може да вземе решение за осъществяване на животоспасяващо лечение”. В тези случаи лекарят следва да уведоми ръководителят на лечебното заведение, който по закон взема решението за продължаване на лечението (вече принудително лечение, осъществявано независимо и дори въпреки негъсласието на пациента).
    За да се приложи чл. 90, ал. 2 ЗЗ, обаче е необходимо да е налице непосредствена опасност за живота на пациента. Интересно е, че в текста на чл. 90, ал. 4 ЗЗ е посочено че “Ръководителят на лечебното заведение МОЖЕ да вземе решение”, без да е длъжен…
    Днес разговаряхме с приятел, който е съдия и автор на статии, и също се вълнува от проблемите на евтаназията. Той сподели опит, че в случаите когато пациентът е бил наистина тежко и безнадеждно болен и е желал да сложи край на живота си, подпомагането на желанието му може да се разглежда като случай, който разкрива явно незначителна обществена опасност, поради което приложение може да намери чл. 9, ал. 2 от Наказателния кодекс (НК). Според чл. 9, ал. 2 НК:
    “Не е престъпно деянието, което макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначително”.
    Така, че пасивната евтаназия не е съвсем отречено социално явление…

  3. Здравейте отново и благодаря за коректния и детайлен отговор.
    С риск да се отклоня от темата на статията бих искала да добавя някои спорни моменти около евтаназията и правната значимост на взетото от пациента решение. Като начало, вярвам, много хора ще се съгласят, че евтаназията е особено полемична фигура, дотолкова, доколкото влиза в остър конфликт с основни морални, религиозни и правни норми. От една страна (подобно на изказаната теза на правото на отказ от лечение) в полето на свободния и неприкосновен човешки избор седи възможността за вземане на решение за разпореждане със собствения живот и то под формата на подпомагане на настъпването на процеса на неминуемата смърт от друго лице- лекар. Но наред с това, медикът, подчинил цялото си професионално (а и надявам се човешко) усилие, няма обективни аргументи и критерии да прекрати съзнателно чужд живот, било то и по молба на неизлечимо болния. До тук оставям малко или повече чисто моралните спирачки до колко един лекар или друг медицински кадър би бил способен да живее с обективното знание, че вследствие на негово действие/бездействие друго човешко същество е престанало да съществува. Но чисто правно (а понякога се налага със законови норми да решим неразрешимото) за мен остава трудното разрешение на проблема, който не може вечно да бъде игнориран и който има развитие в други държави (Белгия, Австралия, Колумбия, Холандия, Япония и някои щати на САЩ евтаназията е разрешена със закон). И може би действително тук и само тук може да се вземе под внимание т.нас право на отказ един човек да бъде лекуван, разбира се след подходящо изработени критерии, по които недвусмилено да се установи валидна правна воля. Може би модел, подобен на известния в САЩ отказ от реанимация, би освободил лекарите от вътрешната борба дали и какво решние да вземат в случай на неизлечимо болен, но търсещ евтаназия пациент.
    Формулата за прилагане на чл. 9, ал. 2 от НК не бе известна за мен (благодая за актуалната информация и тенденция, която публикувате), но към нея имам известни резерви. Макар и не съвсем точен, нека си представим следния казус: при грабеж извършителят застрелва намиращият се в съответното жилище индивид (който обаче е неизлечимо болен). При нормални условия, престъпният деец ще бъде съден за грабеж, придружен с убийство. Но ако на същия индивид, помогне за евтаназиране лице с медицинско образование, последното няма да бъде наказателно отговорно, където обаче идва и деликатния момент- при какви гаранции ние ще приемем липсата на наказателна отговорност в горния случай и няма ли това да доведе до порочна практика за прикритие на едно престъпление (убийство) с деяние, което не е наказуемо.
    Ако твърде се отколних от темата, моля за извинение, поздрави.

  4. Здравейте, Meg,
    Изцяло в темата сме 🙂
    От доста време споделям мнението, че пропуските и неяснотите в медицинското законодателство прехвърлят огромен товар върху раменете на лекарите. Липсата на ясна регламентация и конкретни правила за поведение в едни от най-тежките за един човек моменти (каквито са и тези, свързани с евтаназията), изискват от всеки лекар да взема решения “на живот и смърт” при доста неясни правни последици…
    В този смисъл моралният избор и моралните аспекти на решенията на медицинските специалисти са изключително важни в медицинската практика.
    И аз смятам, че в това отношение законодателното въвеждане на някои конкретни процедури и възможности, включително предварителен отказ от реанимация, предварителни инструкции за ограничаване на обема на възможни медицински интервенции и пр., ще бъдат много полезни. В известна степен това е отговорност и на отделните лечебни заведения…

    Що се касае до маловажния случай и сравнението “грабеж-евтаназия” 😉 – “медицинска евтаназия”, има една много важна разлика:
    Ако евтаназията се извършва от лице, което е помолено за това от безнадеждно болен пациент, то извършителят на грабежа действа без каквото и да е било позволение от страна на пострадалия, а най-вероятно – и без знанието на обстоятелството, че пострадалият е безнадеждно болен…
    Липсата на обществена опасност следва не от това, че лицето не разполага с шансове за продължителен живот, поради което прекъсването на последния не е толкова обществено опасен, а поради това, че освен този факт е налице и искане за медицинска помощ, отправена до лицето, осъществяващо евтаназията.

  5. Съгласна съм с Вашето разсъждение, но аз по-скоро полемизирам върху парадокса, че ако едно неизлечимо болно лице (желаещо евтаназия) бъде житейски казано елиминирано при други обатоятелства, различни от контролираната евтаназия, но се достига до желаната от лицето развръзка (именно прекратяване на живота) от гледна точка на пострадалия реално няма извършено престъпление, защото исканият резултат е така или иначе настъпил (предполагам колегите специалисти по наказателно право ще ме заклеймят за тези редове).

  6. 🙂
    За заклеймяване и дума не може да става 😉
    Съгласен със смисъла, вложен от Вас в твърдението, че “от гледна точка на пострадалия реално няма извършено престъпление”!!
    Определено не става въпрос за непозволено увреждане (ако използваме “цивилистичния” термин ;)), тъй като увреждането не само е позволено, а е и поискано!
    Това, което защитава НК ,може да се търси в друга насока… Въпросът:
    В какво се изразява обществената опасност на престъплението евтаназия?
    Може да се твърди, че тя защитава интереса на пациента само от гледна точка на това, че състоянието на неизличимо болният пациент е такова, че се отразява върху способностите му да взема “съзнателно” решение. Още повече, както се казва “това, което днес е “неизлечимо”, утре може да се лекува”. Т. е. лицето взема едно необратимо решение – решението да сложи край на живота си, въз основа на информация, която може да се промени.
    И все пак – това е НЕГОВОТО решение! След като съзнателно поема риска и последиците от това решение, защо да го спираме.
    Доколкото мога да си обясня логиката на закона, идеята е, че подобно решение за слагане на край на човешкия живот може да се вземе и да се изпълни САМО ЛИЧНО. Съучастие на друго лице не се допуска, тъй като то може да се окаже определящо за вземането и за изпълнението на решението за самоубийство. Фактът, че някой друг участва по какъвто и да е начин прави много по-вероятно вземането и изпълнението на решението, което във всички случаи е нежелано от обществото. Обществото по правило иска да запази всеки един от своите членове живи и жизнеспособни, тъй като именно те осигуряват необходимите за съществуването му ресурси.
    В този смисъл защитата е не толкова на живота на конкретния човек (такава безспорно съществува), колкото на човешкия живот като обществено значима ценност.

  7. Радвам се, че по темата за евтаназията се получи активен диалог. 🙂
    Ако позволите, само последно, бих си позволила да продължа насоката на Вашите мисли относно правилата при телесните модификации и с риск да бъда обявена за нетолерантна-темата е действително деликатна, смея да твърдя, че някои култури практикуват особено болезнени и мъчителни ритуали (наред с примерите, предложени от Вас мога да посоча и други, но искрено се възмущавам от които и ще се въздържа) и бих предложила следната формулировка: до къде следва да спазваме и зачитаме културното (и религиозно, етническо и т.н.) многоообразие и къде следва да се намеси държавната (че даже и международна) санкция в ситуации, в които върху деца и/или безпомощни индивиди се прилагат практики, поставящи в риск човешкото здраве, телесния интегритет и най-вече достойнство (нека използваме за политическа коректност т.нар. “западно” възприятие).

  8. Труден въпрос 😉
    Всяка култура има своите граници и своите табута.
    Правото не е нищо друго освен отражение на съответната култура.
    Поради това използването на нашата (западно-европейската) правно-културна рамка по отношение на “чужди” (източни и далекоизточни :)) традиции донякъде е акт на “културно насилие” 🙂
    (част от което е и обозначаването на една традиция като “варварски акт”, когато тя остава неразбираема за “западняка” ;)). Много от телесните модификации са част от ритуали на инициация, които имат за своя основна цел да възпитат търпимост към болката – качество, което в рамките на съответните общности е изключително важно за оцеляването на индивида…).
    Тенденцията към утвърждаването на обща световна култура (т. нар. културен монизъм) няма как да не бъде бъде за сметка на някои вече маргинализирани културни “практики”, които и без това доизживяват последните години от съществуването си…
    Отново принципът е, че побеждават ценностите, възгледите и традициите на по-силната, а от там – и “по-шумна” култура 🙂
    Може да се радваме, че за сега това е НАШАТА култура :))
    Бих искал да поощря и подкрепя Вашето активно участие и с удоволствие бих продължил диалога с Вас 🙂

  9. Отново много интресна и полезна статия, за което поздравления! Споделям напълно мнението на автора относно необходимостта от законови правила, които да регламентират извършването на телесни модификации. Последиците от една неправилно направена “козметична” услуга /защото интервенциите са често много сериозни и излизат извън рамките на понятието “козметични”/ може да са фатални – за здравето или дори живота на лицето, възползвало се от тази “услуга”. Нужно ли е да се стига до подобни резултати /защото както често става в България – “След дъжд, качулка”/, за да се сети нашият “далновиден законодател”, че естеството на тази дейност налага тя да бъде ясно и точно регламентирана!?

  10. Така е. “Козметичните” манипулации стават все по-агресивни.
    Наскоро прочетох за “трансплантация на вежди” – термин, който силно ме озадачи, но след като разбрах за какво всъщност става въпрос, се успокоих 😉 Няма място за прилагане на ЗТОТК 🙂
    Така или иначе човек може да прави все повече неща с тялото си, а това поставя въпроси, които не са уредени от правото. Например:
    – мога ли да си отрежа ръката или да си “имплантирам” трета;
    – мога ли да си променя лицето така, че да прилича на това на Хитлер;
    – мога ли да вместо коса да нося метални нишки, служещи като антена за новия ми i-phone …
    😉

  11. Според мен, при телесна модификация – макар, че не е с лечебна с цел, трябва да има информирано съгласие със същите правила както информираното съгласие за лечение, или поне подобни. Също така,трябва да бъде регламентирано, кой има право да извършва тези манипулации. Например, поставянето на ботокс и хиалуронова киселина – не е ли инвазивна интервенция? Нищо, че не е с лечебна цел, а с естетична. При тези манипулации се крие съществен риск от ” загрозяване” – ако не се поставят правилно. Техният ефект минава след 6 месеца и какво следва – шест месеца “даденото лице” ще ходи така? Според мен лицето трябва да бъде информирано за рисковете от този вид манипулация, алтернативите и т.н. и да даде съгласието си за този вид интервенция.

  12. И аз смятам така 💡

    Някои “козметични” интервенции са с много по-тежки последици (например отстраняване на определена част от тялото и замяната й с имплант, счупване на костите на краката с цел удължаване и пр.) в сравнение с по-леките форми например на консервативно лечение. В този смисъл, от една страна, следва да се поставят ясни изисквания към лицата, които могат да извършват телесни модификации, от друга страна – следва да бъде гарантирано правото на лицето да получи достатъчна информация относно евентуалните последици и рискове при извършването им.

    Въпросът, който възниква, е доколко може да се приложат изискванията за информирано съгласие за лечение съгласно чл. 88 от Закона за здравето и трябва ли някои части от посочената в чл. 88, ал. 1 ЗЗ информация да отпаднат, а други да бъдат добавени?

    🙂

    • Здравейте Д-р. Ставру,
      Относно първия въпрос:
      Информираното съгласие за лечение съгласно чл.88 от ЗЗ може да бъде приложено и при информираното съгласие за телесна модификация, с изключение на лицата по чл.162 ал.3.
      Относно втория въпрос:
      Да отпаднат лицата по чл.162 ал.3, диагноза и характер на заболяването, и да се трансформира отказа от лечение – отказ от телесна модификация.
      Да се добави: характер на телесната модификация и времетраене на ефекта от телесната модификация.

  13. Интересна статия, както винаги. Но последните два коментара всъщност провокираха някои въпроси в мен. Що се отнася до информираното съгласие при телесната модификация – съгласна съм и считам, че трябва да има такова. НО 💡 как ще бъде разрешен въпросът конкретно по отношение на лицата, които се занимават с татуировки и пиърсинг? В доста случаи тези манипулации не се извършват на особено регламентирани места, а що се отнася до татуировките – със сигурност не се извършват от лица с медицинско образование. (Всъщност какъв е статутът на лицата занимаващи се с татуиране?). Това крие своите рискове, както за клиента, така и за лицето предоставящо услугата. Дори и да приеме, че клиентът е запознат с рисковете от подобна манипуалция, то остава проблемът, че ако тези рискове се реализират, лицето предоставило услугата със сигурност трябва да отговаря поне за непозволено увреждане. Другата хипотеза е – клиентът да не е и да не бъде запознат с рисковете – тогава би ли могла да се търси умишлена вина за увреждане здравето на лицето, или примерно непредпазливо увреждане? Всъщност – дори и да приемем, че клиентът под някаква форма ще изрази информирано съгласие – при положение, че лицето, което го татуира, няма медицинско образование, то тогава какво значение има изобщо съгласието на клиента? Всъщност струва ми се е по-нужна защита на лицата предоставящи пдобни услуги, отколкото на клиентите им, за които така или иначе може да се презумира, че щом са стигнали до решението да се татуират/да си сложат пиърсинг – най-малко поемат риска да бъдат променени трайно. 🙄

  14. Здравейте, Валентина,

    Към настоящия момент уредбата, доколкото такава съществува, е свързана с изискванията към козметичните продукти и професионалната квалификация на т. нар. козметици… Козметичните услуги и най-вече тези свързани с по-сериозни интервенции спрямо човешкото тяло – интервенции, които могат да увредят здравословното състояние на лицето, изискват самостоятелна и внимателна правна уредба de lege ferenda. И да, там трябва да бъдат уредени два въпроса ➡ :

    – изисквания към лицата, които осъществяват подобни интервенции (медико-козметични услуги);

    – изисквания към съгласието, дадено от клиентите им (т. нар. информирано съгласие за медико-козметична услуга).

    И двата въпроса са ключови, за да се гарантира яснота в отношенията между страните, а не да се разчита единствено на евентуалния договор между тях (обикновено такъв не се подписва и съдържанието на договорката остава неясно) и общите правила на юридическата отговорност. Именно естеството на интервенцията – нейният медицински характер (но без лечебна цел), изисква по-особено законодателно отношение…

    Определено целта е да бъдат защитени и двете страни ❗ – както всъщност е и при информираното съгласие за лечение: съгласието прехвърля риска върху пациента/клиента 🙂

  15. Наистина при всяка една интервенция е нужно да има и съгласие, но и всеки един лекар да обясни точно какво представлява една процедура, за да няма недоразумения след това, които могат да бъдат и доста притеснителни за всеки един пациент, както и лекар.Тук пишете изключително интресни и важни неща, на които трябва да обърнем внимание, особено ако сме решили да се подложим на някоя разкрасителна процедура.Ще се радвам да ни пишете пак с новостите.

Leave a Reply to Валентина Кънчева Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.