(доклад, представен на конференция „Х национална конференция на докторантите в областта на правните науки“, проведена на 07–08.11.2020 г.; публикуван за пръв път със съкращения в Сборник доклади от конференция „Х национална конференция на докторантите в областта на правните науки“. С., изд. на БАН, 2020, 377388)

Изясняването на проблемите на предаването на обвиняемия на съд и действията по разглеждането на делото в съдебно заседание предпоставят предварително изясняване на концепцията на различните системи за предаване на съд. В българската наказателнопроцесуална доктрина проф. Никола Саранов приема систематизацията на руския изследовател Случевски, който обособява три основни типа[1] предаване на съд. В основата на това деление авторът поставя това „дали за изходна точка се взимат изискванията на обвинението или на следственото начало и дали върху едно или друго съображение на наказателната политика се слага главната тежест[2]“.

Първият основен тип е този, при който предаването на съд се извършва от прокуратурата. При шотландския модел предварителното разследване се води от шериф под надзора на прокурор. След завършването на разследването то се изпраща на Лорд Адвокат[3], който препраща формулирано окончателното обвинение и изпраща делото на компетентен съд, с което приключва процедурата по предаване на обвиняемия на съд. При дела за престъпления срещу държавата или срещу членове на Камарата на лордовете, както и за престъпления, за които е предвидено смъртно наказание, се предвижда предварително одобрение на специализиран орган – т.нар. „голямо жури[4]“, действащо в изключителни случаи. При норвежкия модел прокуратурата трябва да заяви дали поддържа повдигнатото обвинение, като в този случай следва да изготви и внесе в съда обвинителния акт. След получаване на препис от последния, обвиняемият има право да представи своите възражения пред съда чрез прокурора, който също дава становище относно тяхната основателност. Съдът постановява определение, което е окончателно.

Характерно за втория тип предаване на съд, действащо във Великобритания и САЩ, е участието на особена колегия от заклети съдебни заседатели, наречена „обвинително жури“. То действа като орган за предаване на съд, имащ право и да прекратява наказателните дела, когато обвинението по тях се окаже неоснователно. Когато след края на предварителното разследване няма достатъчно данни за започване на същинско (главно) производство, органът, извършил предварителното разследване, може с постановление (discharge) да прекрати производството. При достатъчно доказателства обаче, обвинителното жури разглежда обвинението и се произнася в закрито заседание в присъствието на обвинителя и неговите свидетели, без призоваване на обвиняемия и неговите свидетели. При одобрение на обвинителния акт делото постъпва направо в съда с малко жури, с което започва и главното производство.[5]

При третия тип предаване на съд същото се извършва с нарочен акт (определение или постановление) на съда. При нея предложението на прокурора за започване на главното производство е предпоставено от проверка, извършвана от самия съд. Тази форма по-нататък се явява в две разновидности в зависимост от това дали въпросът за предаване на съд се разрешава по ревизионен ред, т.е. по силата на закона, без оглед желанието на страните (френско, руско, германско законодателство), или по жалба на обвиняемия срещу обвинителния акт, представен от прокурора (австрийско и унгарско законодателство). Френският модел изисква при наличие на обосновано обвинение за престъпление, за което се предвижда тежко наказание, съдия-следователят, провел предварителното следствие, да изпрати делото на прокурор от областен съд, който го препраща на прокурор от апелативен съд. Последният в пет-дневен срок дава становище на „камарата по предаване на съд“, или т. нар. „обвинителната камара“, съставена от трима членове, които в рамките на писмено, тайно и несъстезателно производство решават дали да освободят обвиняемия, да препратят делото без обвинителен акт на съответния съд, в случай че деянието не съставлява престъпление, или да предадат обвиняемия на наказателен съд при наличието на достатъчно уличаващи доказателства и след изготвянето на обвинителен акт от прокурора.

Този модел е заимстван и в руския наказателен процес, където заключението за предаване на съд по тежки наказателни дела, при които участват съдебни заседатели, се внася от прокурора във формата на обвинителен акт в обвинителната камара[6] при апелативния съд, който решава дали да се прекрати делото, да се предаде обвиняемия на съответния съд или да се извърши доразследване, като постановява определение. При по-леките дела, които се разглеждат без участието на съдебни заседатели, както и дела от частен характер, прокурорът внася обвинителния акт в съда, който пристъпва към откриване на главното производство, без да издава нарочен акт – определение за предаване на съд.

Германският модел също прилага ревизионния ред за предаване на съд, но допуска обжалване от прокурора на определението на съда, с което делото се прекратява или препраща на съд от по-ниска степен. Тук няма и специфичен орган за предаване на съд като обвинителната камара, като тази функция се изпълнява от съда, който ще разгледа делото по същество. След приключване на предварителното производство по всички видове дела прокуратурата изпраща на съда своите предложения за прекратяване на производството или обвинителния акт, като преценката на съда не е поставена в зависимост от предложението на прокурора. Дори при становище за прекратяване на производството съдът може да реши същото да продължи по същество, което задължава прокурора да състави обвинителен акт, съответен на установеното от съда в неговото определение за откриване на главното производство.

Този модел намира конкретизация и в по-късното руско (болшевишко) наказателно съдопроизводство, където при дела, при които е проведено предварително производство и е изготвен обвинителен акт, предаването на съд е задължително и обособено в нарочно разпоредително съдебно заседание, в което следва да се установи достатъчно обосновано ли е предявеното обвинение, правилно ли е формулирано, предвидено ли е това обвинение в наказателен закон и в коя негова разпоредба, подлежи ли на изменения и на какви списъкът с призованите лица. В случай че изброените критерии са налице, съдът с определение утвърждава обвинителното заключение за предаване на обвиняемия на съд. При дела, по които не се е водило предварително следствие, а само полицейско дознание или предпроцесуално прокурорско разследване, предаването на съд става от прокурора, без провеждане на разпоредително заседание.

Австрийският модел предполага проверката на съда да започне след жалба на обвиняемия. След съобщаване на обвинителния акт обвиняемият има осем дни да направи своите възражения. При липса на такива делото се изпраща от съдия-следовател или председател на съвещателната камара на компетентния първоинстанционен съд, който веднага открива главното производство. При депозирана жалба обаче, делото се препраща на второстепенния (апелативен) съд, който решава въпроса за предаване на съд в закрито заседание след изслушване на обвинителя. Тук съдът има три възможности за произнасяне с определение – да върне обвинителния кат за отстраняване на недостатъци, да спре обвинението и да одобри обвинителния акт.

Унгарският наказателно-процесуален закон от 1896 г. възприема отчасти австрийските разрешения, като при жалба от обвиняемия срещу обвинителния акт делото се разглежда от специално обособен орган – обвинителна камара (обвинителен сенат) в непублично заседание, но с присъствието на страните, които могат да дадат устни обяснения. Унгарският модел изключва обжалването на обвинителния акт при залавяне на обвиняемия на местопрестъплението или при самопризнание на обвиняемия. При тези случаи се пристъпва към призоваване за съдебно заседание по делото.

Наред с аргументите на проф. Саранов и С. П. Велчев, приемам, че в основата на гореописаното деление на системите стои и действието на специфичен за всяка от тях орган, едноличен или колективен, който, въз основа на своите правомощия, както и на база събраните и представени доказателства, преценява дали са налице необходимите предпоставки за предаване обвиняемия на съд. Този орган действа след сезиране от обвинителя или обвиняемия или по своя инициатива и преценка, или под надзора на друг орган (най-често съдебен), който решава относно самото предаване на съд, като за целта издава съответния акт или извършва необходимото действие по придвижване на делото към съда, разглеждащ делото в същинско съдебно производство. Следва да се съобразят и видът на делото, тежестта на предвиденото наказание, което обуславя и извод за възможен комплексен подход при типизацията на видовете системи за предаване на съд.

Анализът на класическите системи за предаване на съд от началото на 20 век дава възможност да се обособят следните видове в допълнение към типологията, предложена от проф. Саранов и С. П. Велчев: според това дали се прилага по всички видове дела или само по определена категория такива (дела от общ характер, дела по тежки престъпления и т.н.); според това дали се прилага от органа, който е завършил предварителното разследване (прокурор, следовател-съдия) или от орган, създаден с цел да изпълнява единствено тази функция (обвинителна камара, обвинително жури); според това дали производството пред съответния орган е задължително или се образува по жалба на обвиняемия; според това дали органът, който прави преценка за предаване обвиняемия на съд, има контролни, контролно-отменителни или просто администриращи функции по придвижване на актовете и жалбите; според това дали предаването на съд става от органа, който ще решава делото по същество или от горестоящ орган (обикновено по-високия по ранг съд); според това дали трябва предварително да се изготви обвинителен акт или това става след решаването за предаване на съд; според това дали определението, с което се предава на съд, подлежи на обжалване или не; според това дали заседанието по предаването на съд е открито с присъствие на прокурор, обвиняем и свидетели или производството е закрито; според това дали има предварително установени законови критерии, които следва да бъдат налице при предаването на съд или преценката на органа е въз основа на събраните уличаващи доказателства.

Предимствата и недостатъците на всяка от системите следва да се разглеждат в правно-исторически и социален контекст. В този смисъл е и изводът на проф. Саранов, че „всяка една от системите за предаване на съд има свои добри и лоши страни и че задоволителното приложение на някоя от тях зависи от наличността на редица не само процесуални, но и социални условия.“[7] Авторът изтъква и следните особености при приложението на всяка от тях. Непосредственото предаване на съд от обвинителя съответства на обвинителното начало в наказателния процес и осигурява бързина и икономия в процеса. Според него обаче не трябва да се оставя обвинението безконтролно в ръцете на обвинителя, тъй като може да се изпадне в една от двете крайности – пасивност или прекомерно увлечение към обвинителната дейност, от което ще страдат интересите на обществото и правата на индивида. Предаването на съд от обвинително жури поставя дейността на обвинителя под обществен контрол, което е от значение за защитата на интересите на обвиняемия, но от друга страна контролът остава твърде едностранчив поради възможността за разглеждане единствено на доказателства, подкрепящи обвинителната теза, а не и на тези в полза на защитата. Като други[8] недостатъци се изтъкват бързината при обсъждането и неоснователните неодобрения на обвинителния акт поради непознаване на закона. Предаването на съд с определение на съда е подходът, който защитава в най-пълна степен интересите на обвиняемия, тъй като му осигурява едно обективно и безпристрастно разглеждане на делото. Като недостатъци на тази система обаче авторът изтъква противоречието й с обвинителното начало с оглед намесата на съда в обвинението; излишното приложение при несъмненост на обвинението и в случай че няма направени възражения от обвиняемия, забавянето на производството; облагоприятстване на почиващите върху несигурна основа обвинения; разрешаването на редица въпроси от главното производство още в производството при предаване на съд, където едва ли не се предрешава основният въпрос за виновността; взимане на решение само въз основа на актовете на предварителното следствие в непублично заседание, без присъствие на обвиняемия, изключвайки гаранциите за защита на интереса на последния; води до своеобразно разширяване на предварителното следствие, намалява самостоятелността и отговорността на прокуратурата[9].

Погледът върху решенията на съвременните системи за предаване на съд налага извод за техния различен облик като пряк резултат от промените, настъпили в наказателните политики на държавите в края на 20 век. Тези промени се отразяват и на правораздавателните системи, които в повечето случаи предпочитат своеобразно опростяване на предварителните (пред-съдебните) фази на процеса с оглед постигането на бързина и оперативност.

Френската наказателнопроцесуална система, основана първоначално на инквизиционния принцип, днес се определя като такава от смесен тип[10], а предаването на обвиняемия на съд се извършва от специално обособени „разследващи камари“, действащи към компетентния да разгледа делото орган. След приключване на предварителното разследване от съдия-следовател и докладването му на прокурор или окръжен прокурор, съобразно тежестта на повдигнатото обвинение, последният изготвя обвинителния акт и изпраща делото на компетентния съд. Председателят на всяка разследваща камара еднолично определя дали делото следва да се разгледа от камарата, като неговото решение е окончателно. При решение за допускане на делото за разглеждане, то се връща на обществен прокурор, който подготвя делото за изслушване пред членовете на разследващата камара. Техните правомощия включват изпращане на делото към съответния наказателен съд за разглеждането му по същество, връщане на делото на съдия-следовател за допълнително разследване или прекратяването на делото.

Предаването на съд в Германия[11] днес се осъществява от съда, компетентен да разгледа делото и в същинското производство. След депозиране на обвинителен акт от прокуратурата съдът с нарочен акт взима решение да открие главното производство, ако прецени, че в резултат от подготвителното производство са налице достатъчно основания, които дават възможност да се предположи, че обвиняемият е извършил престъплението (чл. 203). В същия акт се определя и кой състав на съда ще разгледа делото, както и по кои обвинения и срещу кои лица от депозираното от прокуратурата обвинение ще продължи делото. По така направените изменения от съда (относно престъпленията и лицата) прокуратурата следва да внесе нов обвинителен акт (чл. 207).

В Русия предаването на съд също се извършва от съда, компетентен да разгледа делото по същество, като със съдебно определение се взима решение по следните основни направления – относно изпращането на делото към компетентния съд, относно възможността за предварително изслушване и относно насрочване на съдебно заседание по делото. След този етап и преди разглеждането на делото по същество съдът се произнася и по въпросите относно компетентността за разглеждане на делото, връчването на обвинителния акт, мерките за неотклонение, депозираните пред съда жалби и искания по делото, мерките за възстановяване на вредите, причинени с престъплението, и други[12]. Тук проверката се осъществява на два етапа[13], в рамките на които съдът реализира своите правомощия.

Англия и Уелс, като една от трите съдебни юрисдикции[14] във Великобритания, прилагат съвременен модел на предаване на съд, при който се провежда предварително изслушване пред съдия, при което основно място заема изложението на подсъдимия. Ако последният признае вината си, съдията пристъпва незабавно към изготвяне на присъда. Ако подсъдимият не се признае за виновен, съдът разглежда заедно със страните въпроси, които имат за цел да подготвят делото за разглеждане по същество – вменяемостта на подсъдимия, брой на свидетелите и реда на тяхното призоваване, допустимостта на доказателствата, насрочване на съдебното заседание и евентуална продължителност на съдебния процес[15].

Съпоставката между моделите на предаване на съд в държавите през различните времеви периоди води до извод, че въпреки измененията и своеобразното опростяване на този институт, класическата типизация запазва своето значение. Принципите на функциониране следват същите правила, като се запазва централното място на съдебното производство и подготвителният (спомагателният) характер на всички процедури и производства, които го предхождат.

Бележки под линия:

[1] С. П. Велчев също подкрепя деленето на три основни форми на предаване на съд. Така Велчев, С. П. Ръководство по углавния процес. Том II. С., Придворна печатница, 1924, с. 209.

[2] Саранов, Н. Системи на предаване на съд. // Съдийски вестник, 1937, № 6, с. 122.

[3] От 1707 до 1998 г. Лорд Адвокатът в Шотландия действа като главен юридически съветник на британското правителство и Короната по въпроси на гражданското и наказателното право. През 1998 г. е приет Шотландският закон (Scottish act), който прехвърля тези правомощия на шотландския парламент.

[4] Този орган се определя и като „обвинително жури“. Така Велчев С.П. Цит. съч., с. 209.

[5] Саранов, Н. Цит. съч., с. 122.

[6] Рябинина, Т. К. Особености реализации съдебной власти в стадии назначения съдебного заседания. Юрлитинформ, 2016, с. 103.

[7] Саранов, Н. Цит. съч., с. 124.

[8] Допълнителни аргументи в тази насока виж при Перлов, И. Д. Предание съду в советском углавном процессе. М., 1948, с. 77, цит. по: Рябинина, Т. К. Цит. съч., с. 107. Авторът поддържа, че сред основните недостатъци са и обвинителният уклон при решаването на въпроса за обвинението, едностранчивият подход и липсата на критична оценка върху материалите от предварителното разследване, липса на състезателно начало в този етап, прехвърляне на функции по предаване на съд на второинстанционния съд. Сходни аргументи виж и при Велчев, С. П. Цит. съч., с. 213.

[9] Саранов, Н. Цит. съч., с. 125.

[10] Франция е приела разделението на престъпните деяния на дребни нарушения, леки престъпления и тежки престъпления; делата се разглеждат съответно от полицейски съд (tribunal de police), наказателен съд за леки престъпления (tribunal correctionnel) и наказателен съд за тежки престъпления (cour d’assises). По-подробно виж при Hogson J, Soubise L. Understanding the Sentencing process in France, Hodgson, Jacqueline S. and Soubise, Laurеne. Understanding the Sentencing Process in France (June 1, 2016). Crime and Justice, Vol. 45(1), 221 –265, 2016, p. 226.

[11] Превод на наказателнопроцесуалния кодекс на Германия на английски език е достъпен на https://www.gesetze-im-internet.de/englisch_stpo/englisch_stpo.pdf. Сайтът е посетен последно на 30.12.2020 г.

[12] Пикалов, В. А. Угловно-процесуалное право Росийской Федерации. М.: Юрлитинформ, 2017, с. 9.

[13] За други видове делене на групите въпроси, които следва да разреши съдът, виж Рябинина, Т. К. Полномочия съда в стадии назначения съдебното заседания как средства реализации съдебной власти. Юрлитинформ, 2017, с. 44.

[14] Англия и Уелс, наред с Шотландия и Северна Ирландия са трите съдебни юрисдикции, които съществуват във Великобритания. Съдилищата в Англия и Уелс, които разглеждат наказателни дела според квалификацията на деянието и степента на обществена опасност на деянието, са магистратските съдилища (magistrates’ courts), Кралският съд (Crown Court), дивизионните съдилища на Висшия съд (divisional courts of the High Court) и Апелативният съд (Court of Appeal). По-подробно за различните видове наказателни съдилища виж при McConville M, Willson G. The Handbook of Criminal Justice process. Oxford, 2002, 11–13.

[15] McConville M, Willson G. Op. cit., 323–325.

СПОДЕЛЕТЕ:
Предишна статияПроизводството по замяна и вдигане на запрещението
Следваща статияМЕТАвселенки
Докторант съм по наказателен процес в Института за държавата и правото при БАН, асистент по наказателен процес в Пловдивски университет, адвокат в Софийска адвокатска колегия, член на Института за публина политика, участвам в различни инициативи, но преди всичко съм challenger. По пътя на опита разбрах, че когато правиш наука за удоволствие, а не по задължение, резултатът е винаги полезност и удовлетворение. Не намирам за вълнуващо да завършвам кореспонденцията си с: „Прилагам CV, мотивационно писмо и списък с публикации“. Радвам се, когато случайни пътници в градския транспорт спорят за проявлението на доминантни и рецесивни алели или детерминистичните теории.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.