Автори: БОРИСЛАВА ПЪРВАНОВА и ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ

Софийски университет "Св. Климент Охридски"

Neosnovatelno-obogatiavane-i-nravstven-dalg

1. Въведение


Институтът на неоснователното обогатяване е една утвърдена традиция както за българското, така и за облигационното право изобщо в неговото многовековно развитие. Това се доказва както от приемствеността му през вековете в почти неизменен вид, така и от факта, че като един от основните източници на облигационните отношения е необходимо често да се прибягва до употребата му, когато е налице правомерно, но нежелано от правото имуществено разместване, в чиято основа са принципите за справедливост, еквивалентност и добросъвестност, присъщи за облигационното право. В подкрепа на значимостта му са и различните многобройни конкретни негови проявления в редица норми на частното право. Водещ мотив на законодателя при общата уредба на института и проявленията му в законодателството, е основополагащият за облигационното право принцип, които забранява неоснователното разместване на блага. Общата цел на всяко нормативно проявление на този принцип е да се възстановят справедливостта и еквивалентността там, където съществуването им е поставено под въпрос. Развитието на съвременните обществени отношения е много динамично и често те поставят въпроси, на които правото все още не е отговорило, а може и да не е необходимо, тъй като те биха могли да намерят свое задоволително решение в института не неоснователното обогатяване.


2. Исторически, сравнителен преглед и наименованието на института


От историко-правна гледна точка институтът на неоснователно обогатяване е бил познат още на Римското частно право1, където му се е давало следното определение: „ Когато едно имуществено благо (някаква вещ, една парична сума) е преминало от едно имущество в друго без правно оправдание, говорим за неоснователно обогатяване”.

Неоснователното обогатяване като институт, още в римското право е призвано да задоволи нуждите на обема на оборота, развиващ се в Древен Рим по времето на Републиката. Цивилното право е давало иск за неоснователно обогатяване – за връщане на благото в онзи патримониум, от който е излязло без основание. Тук обаче е редно да споменем, че е имало различия от гледна точка на особеностите на гражданския процес в Рим.

В Римското частно право като средство за премахване на неоснователното обогатяване се е използвала кондикцията2. Тъй като по-долу в изложението, често ще се употребява този термин, следва да изясним неговото смислово значение още тук, в контекста на историческия преглед. кондикцията е била създадена от два законови акта – Lex Calpurnia и Lex Silia. В романистичната литература с оглед на тези два акта, кондикцията се определя като абстрактен иск, което ще рече, че във формулата3 не се е указвало конкретното основани, за което се води иска.

Следва да отбележим, че неоснователното обогатяване не е създадено от договор. Според Гай Res cottidtanae не влиза („summa divisio”) нито в договор, нито в деликт. Той ги поставя в трети клас "obligationes . . . ex variis causarum figuris"4 Юстиниан от своя страна ги назовава "obligation(es) quasi ex contraetu". Тези схващания са доказателство защо неоснователното обогатяване е изведено като квази-контракт дори в модерните кодекси – напр. Code Civil. В римското право в отделни текстове са били уредени различни кондикции: (D. 12, 4) – condictio ob turpem vel iniustam causam (D. 12, 5); condictio sine causa (D. 12, 7); condictio furtiva (D. 13, I); condictio indebiti (D. 12, 6).

В контекста на така дадената по-горе историческа справка, сравнителноправният поглед върху института показва, че той е познат в много правни системи, което не позволява с оглед ограниченото поле на изследването, пълното му разглеждане. Тук обаче ще направим препращане към основните от тях.

Институтът на неоснователното обогатяване е познат във: Франция (Code Civil, посветил на материята art. 1376 -1381 – Еnrichissement sans cause; Еncrichessement non fondé5); Германия (BGB, §§812 -822 (Ungerechtfertigte Bereicherung)); Италия (Новият Италиански Гражданско Кодекс, art. 2333-2340 и art. 2041-2042.); също така и на страните от англо-саксонския правен кръг.

В някои престижни частни кодификации в Европа, неоснователното обогатяване като институт също е намерило своето място. Можем на първо място тук да споменем Общата референтна рамка (DCFR6), която реципира в себе си Принципите на европейското договорно право (PECL7). Трябва да се отбележи, че в сравнение с досега споменатата сравнителноправна уредба DCFR предлага някои различни решения. Опит за разглеждане на така споменатата частна кодификация и разрешенията, предложени в нея, ще бъде направен по-долу в изследването. В DCFR на неоснователното обогатяване е посветена книга VII, която е със заглавие „Unjustified enrichment“.

Относно наименованието на института, в теорията8 има изказани предложения de lege ferenda институтът да се преименува на „неоснователно получаване; придобиване; спестяване на имущество”. Това предложение, не може да бъде прието, тъй като, ако допуснем едно такова изменение на наименованието, бихме останали с впечатлението, че се стеснява приложното поле на института, а това не би било в полза на гражданския оборот. От историко-правна гледна точка, както и от сравнителна такава, в различните държави (както и в Древен Рим) институтът е познат с това си наименование. То е възприето от практически съображения, защото от етимологична гледна точка думата „обогатяване”, „богатство” е по-широка като семантично значение от така предложените варианти9. Споделяме виждането, че не е необходимо да се измени заглавието на Глава II, раздел V от ЗЗД, нито би следвало да се наименоват различните членове в закона (чл. 55 – 59 ЗЗД). Едно такова изменение е ненужно и няма да внесе яснота в така или иначе разпокъсаната уредба на неоснователното обогатяване, ще създаде впечатление за стесняване на приложното поле на института, а това с оглед на важността и приложимостта му (което се подкрепя от големия брой съдебни решения10 ) в практика е нежелателно.

За да бъдем точни, следва да отбележим, че понятието „неоснователно обогатяване“ като смислово значение най-точно отговаря на формулировката на чл. 59 ЗЗД, но поради изложените по-горе съображения, а както и за удобство, се използва общо за всички хипотези.


3. Нормативна уредба


Общата уредба на института на неоснователното обогатяване се намира в чл. 55 – 59 ЗЗД. Под заглавието „Неоснователно обогатяване“ тук са уредени две групи претенции. В литературата преобладаващо е застъпено схващането, че разпоредбите на чл. 55 – 58 ЗЗД уреждат хипотезите, при които е налице даване и получаване на нещо без основание, респективно при отпаднало и неосъществено основание – т. нар. специални състави на неоснователно обогатяване, докато чл. 59 ЗЗД урежда субсидиарния или наричан още общ иск за неоснователно обогатяване, при който е налице обогатяване без основание за чужда сметка11. Чл. 55 и 56 ЗЗД по същество уреждат основанията на претенциите, хипотезите при които можем да претендираме връщането на една неоснователно осъществена престация. В разпоредбата на чл. 55 ЗЗД са уредени три кондикции, които се разграничават в зависимост от това дали основанието е налице в момента на получаването на престацията или отпада в последствие. Чл 56 ЗЗД урежда случаите, при които без основание, в резултат на грешка, е изпълнено чуждо задължение. От своя страна чл. 57 и 58 ЗЗД внасят уточнения единствено в предмета на кондикциите, добавяйки допълнителни изисквания към хипотезите на чл. 55 и 56 ЗЗД, а именно: чл. 57 ЗЗД урежда предмета на кондикцията, това което може да се иска обратно, ако в хипотезата на чл. 55 или 56 ЗЗД е престирана вещ, докато от своя страна разпоредбата на чл. 57 ЗЗД посочва какво може да се иска обратно, когато получилият престацията е недееспособен12.

В законодателството ни, в редица закони се срещат конкретни разпоредби, в чиято основа е залегнал принципът за недопускане на неоснователно обогатяване13.

Правната уредба на фактическите състави на неоснователно обогатяване е обединена от общата идея за изравняване на едно неоправдано имуществено разместване, за отстраняване на състоянието, до което то е довело, тъй като запазването му би противоречало на принципите на справедливостта, еквивалентността и добросъвестността. В подкрепа на това е и фактът, че дори при действието на ЗЗД от 1893 г., когато в българското законодателство не съществуват общи разпоредби, уреждащи този институт, в свое решение тогавашният ВКС приема, че „незконното обогатяване е едно изражение на справедливостта, която е легнала в основата на много закони, които уреждат имуществените отношения между хората“14.


4. Общи предпоставки на фактическия състав на неоснователно обогатяване чл. 55-58


4.1. Понятието за основание

Преди да разгледаме отделните хипотези на неоснователно обогатяване бихме искали да представим понятието за основание, защото то е в основата на самия институт и на възможността за възстановяване на неоправданото имуществено разместване.

В литературата има различни становища за същността на основанието. Проф. Кожухаров смята, че „получаването на насрещната престация съставлява правното основание на задължението“15. Това схващане не може да бъде споделено, тъй като още исторически в Дигестите, в традиционната доктрина за кондикцията има податка за смесване на causa (елемент на правната сделка и основание за нейната недействителност) и sine causa (в областта на неоснователно обогатяване). Това смесване се използва, за да се обоснове и застъпената от проф. Кожухаров конструкция, която свързва каузата, като конститутивен елемент на договора, с кондикцията. Тази теза изхожда от друг класически възглед, отречен днес в правната литература – за същността на изпълнението като договор (solvendi causa), от идеята, че всяко плащане представлява сделка. То се прави с цел изпълнение, с оглед погасяване на съществуващото задължение и когато такова няма, плащането е направено без наличието на solvendi causa и схванато като сделка е недействително поради липсата на основание. Тезата за договорния характер на изпълнението следва да бъде отречена, поради факта, че дължимото поведение може да бъде сделка и договор, но не винаги е така, то може да бъде и юридическа постъпка, при която последиците от изпълнението се определят не от волята на длъжника, а от закона16. Отричайки тази теория, следва да се отрекат и консеквенциите й в областта на неоснователното обогатяване. Ако приемем обратното би се стигнало до извода, че липса на основание по чл. 55-59 ЗЗД ще има само в случаите, когато не съществува и отпадне основанието като елемент на договора, т. е. само когато договора е нищожен. Известно е обаче, че вземане за неоснователно обогатяване може да се породи и когато между страните няма договор (това проличава ясно в хипотезата на чл. 59 ЗЗД).

Според акад. Л. Василев понятието за основание в областта на неоснователното обогатяване може да се определи като валидно правоотношение между лицето, което дава, и лицето, което получава нещо17. Тази теза се критикува от акад. Ч. Големинов, който приема, че е неточна, защото се отнася само до чл. 55-58 ЗЗД и не дава задоволително обяснение на чл. 59 ЗЗД, при който не е налице даване и получаване. Той приема, че основанието е юридически факт, конкретен източник на права и задължения18. Застъпвайки това схващане, той стига до приравняване на основанието с юридическия факт – титулуса, създаващ правоотношението.

Според нас, тъй като и в двете виждания има положителни моменти, те следва да бъдат примирени. Тезата на акад. Л. Василев следва да бъде подкрепена, защото е най – обща и дава задоволително обяснение на основанието като елемент от фактическия състав на чл. 59 ЗЗД и кондикциите. Тя се споделя и в съдебната практика. Редно е да се отбележи, че за да съществува валидно правоотношение, то трябва да е породено от конкретен юридически факт – титулус, негов източник (напр. договор, сделка). Ето защо според нас понятието основание в областта на неоснователното обогатяване следва да се разбира като породено от конкретен юридически факт валидно правоотношение между правни субекти, чийто централен елемент са права и задължения, въз основа на което е налице преминаване на имуществени блага между тях.


4.2. „Даване“ и „получаване“

Както споменахме по – горе, фактическите състави на претенцията за връщане на даденото без основание са уредени в чл. 55 – 56 ЗЗД. В тях се говори за получаване без основание, а за да бъде получено нещо се предполага, че преди това то трябва да бъде дадено. Става въпрос за конкретни активни действия, които водят до пряко имуществено разместване между даващия и получаващия19, за разлика от чл. 59 ЗЗД, където имущественото разместване не се дължи на пряка предметна престация, а може да бъде твърде усложнено. Тези действия могат да са фактически, когато е налице начална липса на основание, но могат да бъдат и правни – в случаите на отпаднало основание, когато например се престира по договор, който впоследствие е развален или унищожен. В литературата е изказано становище20, че действията са фактически, като подчертава, че даването не е равнозначно на престиране, тъй като лицето което е дало имуществената ценност, не е поначало обвързано спрямо получателя. Това мнение обаче се ограничава само до случаите на първоначална липса на основание. При отпаднало основание нещата не стоят така, тъй като даването се извършва по едно валидно облигационно отношение, например договор, който оправдава имущественото разместване до отпадането му с обратна сила (в резултат например на разваляне, унищожаване и т.н.). В тези случай даването е равнозначно на престиране.


4.3. „Нещо“

За да обозначи предмета на получаването, ЗЗД използва термина „нещо“, като това могат да бъдат пари, вещи, ценни книги на приносител, права, и всички други прехвърлими парично оценими блага. Получаването в областта на неоснователното обогатяване трябва да се разглежда в широк смисъл, като се има предвид всяка имуществена придобивка: получаване на вещ във фактическа власт (владение или държане), получаване на парични средства, придобиване на права. В литературата се поставя въпросът дали вземанията могат да бъдат предмет на неоснователно обогатяване? Според нас отговорът на този въпрос е положителен. Едно от значенията, с които се използва понятието имущество, е съвкупност от права, задължения и фактически отношения. Ето защо те стават част от партимониума на лицето, на което е прехвърлено вземането, макар и то още да не е събрано.


5. Неоснователно обогатяване в хипотезите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД


5.1. Получено при първоначална липса на основание

Характерно за първата кондикция, уредена от разпоредбата на чл. 55 ЗЗД, е че основанието, което е в състояние да оправдае имущественото разместване между даващия и получаващия, липсва изначално. Релевантен е моментът на получаването – към този момент между даващия и получаващия не е налице валидно задължение, част от съдържанието на валидно правоотношение, което да бъде погасено чрез даването, или, както е определено в ППВС №1, 1979 г.: „ при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго“. Тук намират място широк кръг от случаи, при които едно лице получава нещо, без да има основание за това, като не се очаква то да възникне впоследствие, поради което липсва и основание за задържане на полученото. В тази светлина искът за връщане на даденото без основание се представя като подходяща отправна точка за очертаване на режима на неоснователното обогатяване21.

Можем да разграничим няколко хипотези. На първо място, основание липсва, когато получаването е въз основа на нищожен акт. Получаване без основание е налице и в случаите на частична нищожност, когато полученото е въз основа на отделна нищожна клауза, тъй като тя е основанието, с оглед на което е получена сумата и нищожността й означава липса на основание22. Първоначална липса на основание ще е налице и при незавършен фактически състав. Тук се обхващат и случаите, когато е съществувало основание, но към момента на даването то е вече отпаднало: договорът е развален, унищожен; задължението е било изпълнено изцяло от един от солидарните длъжници, след което друг солидарен съдлъжник изпълнява на кредитора същото задължение; дългът е платен от поръчител, а след това кредиторът получава плащане и от длъжника; кредиторът е прехвърлил вземането си на друг кредитор и въпреки че е бил уведомен, длъжникът изпълнява на стария кредитор.

В тези случаи липсва валидно съществуващо задължение, което даването цели да погаси. Когато длъжникът изпълнява повече от дължимото, съществува валидно задължение, което да бъде погасено, но сумата, която надхвърля размера на дълга, е получена от кредитора без основание и подлежи на кондициране.

Не е налице първоначална липса на основание, когато е платено едно погасено по давност задължение. Става въпрос за естествено задължение или хипотеза на т. нар. дълг без отговорност. Тук е съществувало валидно правно задължение, което е могло да бъде осъществено с помощта на държавната принуда, но поради бездействието на кредитора, след изтичане на давностния срок, длъжникът може да му противопостави успешно своето възражение за изтекла давност, което парализира претенцията. След изтичането на срока длъжникът остава длъжник, но не е отговорен за дълга23. Ето защо изпълнението от негова страна е изпълнение на съществуващо задължение, но изгубило възможността си за принудително осъществяване и съгл. чл. 118 ЗЗД не може да се иска обратно.

В литературата се поддържа становището, че ако една от страните е получила изпълнение, без да знае за компенсационното си право, и впоследствие направи изявление за прихващане, тя ще може да иска вече даденото на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД24. Тази теза се обосновава с последиците на прихващането, а именно, че двете насрещни задължения се смятат погасени до размера на по-малкото от деня, в който прихващането е могло да се извърши, т. е. че прихващането има обратно действие. Това мнение не може да бъде споделено. В българското право не е възприета идеята за автоматичното настъпване на прихващането, когато са налице предпоставките за това, която идея би обяснила посочения по-горе извод. Плащайки, длъжникът, който има право да направи изявление за прихващане (тъй като на друго основание се явява кредитор на насрещната страна), валидно погасява свое съществуващо задължение. Това се дължи на факта, че правото да се извърши прихващане е потестативно право, чието упражняване зависи от волята на лицето, на което принадлежи. В този смисъл плащайки задължението си, длъжникът изпълнява валидно и погасява своя дълг, без значение дали е знаел или не за съществуващото в негова полза право на прихващане. Това е така, защото дори и да е знаел за това право, лицето свободно избира дали да плати или да направи волеизявление за прихващане. С плащането задължението се погасява, както и правото да се извърши прихващане. Неправилно е приемането, че и след плащането това право съществува и е възможно да бъде упражнено. Правото да се извърши прихващане се поражда при наличието на точно определени предпоставки, като една от тях е съществуването на две насрещни задължения, а такива няма, защото с плащането задължението на едната страна е погасено, като е останало само задължението на другата спрямо нея. Лицето, което не се е възползвало от правото си да извърши прихващане и е платило своя дълг, вече има само качеството на кредитор за насрещната страна, а последната – само качеството на длъжник. Кредиторът в това си качество може да претендира изпълнение от длъжника, но не и да извършва прихващане.

Първоначална липса на основание е налице и в хипотеза, при която в резултат на извършени операции по безкасово плащане между кредитора и длъжника, банката на кредитора е заверила неговата сметка, без да има изрично искане за това от страна на банката на длъжника (той изрично е посочил кои сметки следва да бъдат заверени и сметката на кредитора не е била сред тях25). Това се дължи на факта, че банките само обслужват разплащането между правните субекти. Правоотношенията между обслужващата банка и клиента се пораждат от сключения между тях договор за разплащателна сметка или банков влог. Преминаването на платежните средства между двете банки е в резултат на изрично искане на титуляра на сметката до обслужващата го банка за безкасово плащане на дължими от него суми в полза на контрахента му чрез неговата обслужваща банка. При липса на изрично искане от обслужващата длъжника банка за заверяване на сметката на кредитора липсва юридическият факт за пораждане на разплащателното правоотношение. Ето защо получената при липса на основание сума подлежи на връщане.


5.2. При неосъществено основание

Искът за връщане на даденото при неосъществено основание или condictio causa data causa non secuta в римското право е признат за случаите, “когато била извършена престация с оглед на една позволена бъдеща цел, която не се е осъществила (D. 12, 4, 1, pr.).“26. Възникването и значимостта на иска се свързват с факта, че не всяко споразумение било обвързващо според римското право. Съществуващите договори били numerus clausus, а само четири от тях – консенсуални (продажба, наем, мандат и дружество). Чрез този иск са санкционирани т. нар. ненаименувани договори, още по времето когато те не са били скрепени с договорна санкция. В този смисъл, ако две лица се съгласят да заменят свои вещи и едното от тях изпълни задължението си, то не разполагало с правни средства да принуди и другата страна да изпълни насрещната си престира. последната, ако не изпълни насрещното си задължение, нямала право да задържи получената вещ, но ако го изпълни, правото на другата страна да иска обратно вече дадената вещ, отпадало. Кондикцията „causa data causa no secuta” запазила приложението си и след, като ненаименуваните договори били скрепени с иск за изпълнение, като изправната страна можела да избере едно от двете правни средства27.

Втората хипотеза уредена в чл. 55, ал.1 ЗЗД ще е налице, когато в момента на получаването не съществува валидно правно отношение, което да оправдае даването и получаването, но страните разумно очакват такова да възникне и именно с оглед на това очакване предприемат съответните действия, водещи до имуществено разместване. Тук се обхващат случаите, когато: се дава нещо в периода на преговори за сключването на договор, а впоследствие договор не се сключва; се дава нещо по сключен договор под отлагателно условие, което не се сбъдва; при плащане на бъдещо задължение, т. е. антиципирано изпълнение, което впоследствие не възниква; престиране въз основа на предварителен договор, когато не е сключен окончателният28; авансово плащане по срочен договор, който бива прекратен преди авансираните вноски да станат изискуеми.

Уместно е да направим едно уточнение, свързано с правоотношенията под отлагателно условие. Както е известно, условието е бъдещо несигурно събитие, като причините за неговото сбъдване или несбъдване могат да бъдат от различно естество. Ето защо, в областта на неоснователното обогатяване следва да се има предвид разпоредбата на чл. 25 ЗЗД, а именно: когато страната, която предварително е дала имотната облага, недобросъвестно е попречила на сбъдването на уговореното отлагателно условие, тя няма да има възможност да иска връщане на даденото. Това разрешение е правилно, тъй като, въпреки че принципът за недопускане на неоснователното обогатяване е водещ и основен, тук ще намери приложение друга водеща максима, не само за облигационното, а за правото изобщо, а именно: “Никой не може да черпи права от неправомерното си поведение“. В тези случаи необоримо се приема, че условието се е сбъднало и следователно вече съществува основание, което да оправдае имущественото разместване.

Обсъждайки приложното поле на иска, уреден в чл. 55, ал.1, предл. второ ЗЗД, не може да не обърнем внимание на една съществуваща в съдебната практика и в част от литературата неточност29 30. ППВС №1 от 1979 г. приема, че неосъществено основание ще е налице и в случаите, когато задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение. Според нас това виждане не е правилно. Застъпваната теза визира случаите на т. нар. невиновна невъзможност за изпълнение, която ако е пълна, съгласно чл. 89, изр. първо ЗЗД договорът ще се счита развален по право. В този случай не можем да говорим за неосъществено основание, доколкото валидно правоотношение (договор), който да оправдае имущественото разместване, съществува към момента на престирането от едната страна, но поради настъпилата впоследствие невъзможност за изпълнение този договор се разваля по право. Безспорно обаче в литературата и в съдебната парктика се приема, че при развален договор по реда на чл. 87 ЗЗД, дадената престация се кондицира на отпаднало основание. Ето защо, според нас при невиновна невъзможност за изпълнение, която също води до развалянето на договора, но по право, последиците би следвало да са същите, а именно: страната, която е дала нещо ще може да го иска обратно въз основа на отпаднало, а не на неосъществено основание.

В литературата се застъпва схващането, че неоснователно обогатяване при неосъществено основание, ще е налице и в случай на дарение между лица с оглед бъдещото им встъпване в брак, сключването на който е било осуетено след даването. Като причина за това се посочва, че осуетяването заличава с обратна сила дарственото правоотношение.31 Изводът на автора според нас е правилен, но неправилни са разсъжденията, с които достига до него. Ако тук се има предвид дарение, сключено под отлагателно условие – бъдещето встъпване в брак на страните, договорът не е произвел действие до момента на сбъдването на това условие. Не са настъпили целените с договора правни последици и в този смисъл няма как несбъдването на условието да води да отпадане на правното основание – дарственото правоотношение, с обратна сила, както посочва цитираният автор. В този случай наистина ще може да се търси обратно даденото поради неосъществено основание, просто защото след като става ясно, че условието няма да се сбъдне, сключеният договор не може да произведе целеното с него правно действие.

Друга хипотеза, при която чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД не намира приложение е, когато се иска връщане на месечни възнаграждения по договор за управление, като получени при неосъществено основание – поради незаплащане на гаранция за управление по чл. 240 ТЗ от страна на бивш член на управителен съвет32. Това се дължи на факта, че не съществува корелативна връзка между внасяне на гаранция, като вид обезпечение и получаване на възнаграждение по договор за управление.


5.3. При отпаднало основание

Тази кондикция получава значение в римското договорно право с преминаването към консенсуалното начало. Третата хипотеза, уредена в чл. 55, ал.1 ЗЗД, е иск за връщане на даденото при отпаднало основание. Характерното в този случай е, че към момента на даването основанието съществува, т. е. между страните е налице валидно правоотношение, въз основа на което се извършва престирането и което оправдава имущественото разместване, но впоследствие това правоотношение отпада с обратна сила по причини от различно естество. Отпадането на правното основание може да се дължи на разваляне на договора, било то извънсъдебно33, или съдебно, на унищожаване на договора, на настъпване на прекратително условие.

В практиката 34 е налице едно недопустимо смесване между хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. трето и чл. 59 ЗЗД. В хипотезата на обявена по съдебен ред нищожност на сделката, която заличава с обратна сила правото на лицето да ползва вещта, е налице първоначална липса на основание, при което лицето се превръща в държател на същата, който дължи връщането й. Неправилно в цитираното решение се приема, че търсеното от собственика обезщетение за ползването на имота без основание от ответника след прогласяване на сделката за нищожна, се дължи на отпаднало основание, като в същото време се посочва разпоредбата на чл. 59 ЗЗД, т. к. двете хипотези са несъвместими. Наистина от влизането в сила на съдебното решение за обявяване на нищожността на сделката, лицето се превръща в държател на вещта, като от този момент дължи обезщетение за ползването на същата на основание чл. 59 ЗЗД. Недопустимо е обаче в хипотезата на чл. 59 ЗЗД да се говори за отпаднало основание, доколкото предпоставка на иска е единствено липсата на такова, както и на пряко имуществено разместване между двете страни.

Хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД е налице и при престиране по развален срочен договор. Даденото подлежи на връщане, вземането на кредитора става изискуемо, но длъжникът не изпада в забава с факта на разваляне на договора.


6. Проблемът за нравствения дълг


Разпоредбата на чл.55 ал.2 ЗЗД гласи: „Не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг.”. Макар и така кратко формулирана, тя има важно място в института на неоснователното обогатяване. Това място, разбира се, не би следвало да се абсолютизира поради малкия брой съдебни решения, който разсъждават върху нея по същество35. Смятаме, че е нужно да се внесат някои уточнения, тъй като разпоредбата, макар и да изглежда ясна, поражда противоречия в практика и допуска смесване на понятия, което не е редно.

За по-доброто разбиране на чл.55, ал.2 ЗЗД би следвало да изходим от един историко-сравнителен преглед. В исторически план в българското право подобна разпоредба не е била позната на ЗЗД (отм.). Само на едно място в закона – чл.142 ал.2 ЗЗД (отм.) се говори за т. нар. естествени задължения.

От днешна гледна точка естествени задължения имат опора в чл. 118 ЗЗД, докато нравствения дълг е споменат в чл.55, ал.2 ЗЗД. Макар и близки, двете фигури са различни и следва да се разграничават една от друга. Често на практика се наблюдава точно обратното – смесването на естествените задължения и нравствения дълг. Както беше отбелязано по-горе, ЗЗД (отм.) в чл.142, ал.2 е казвал, че „повръщане не се допуска за естествени задължения, които са доброволно заплатени”. От тази историческа гледна точка, на пръв поглед, може да се намери първоизточника в българското право на едно такова смесване. Ал. 2 на практика, без да дава разграничителен критерий, поставя на една плоскост естественото задължение и нравствения дълг, като в подкрепа на това смесване може да бъде и тълкуването на чл. 142, ал.1 във вр. с ал. 2 ЗЗД (отм.): ал. 1 гласи „всяко плащане предполага един дълг, и това което е заплатено без да се дължи подлежи на връщане” (в сравнителен аспект – така art. 1237 Codice Civile и art. 1235 Code Civil). Тълкуването на двете алинеи като че ли стой по-близо до днешната концепция на неоснователното обогатяване и нравствения дълг, отколкото до чл. 118 ЗЗД, които се отнася за покритото с давност задължение.

Ако се върнем още по-назад във времето – в римското право, ще открием, че там между естествените задължения и нравствените задължения не е имало ясен разграничителен критерии. Naturales obligationes са били: задължения от неформално обещаване на лихва за парични задължения от заем или стипулация; задължения, които произтичат от договори за роб; задължения между главата на семейството и лицата подчинени на неговата власт; задължения, които произтичат от договори на лицата подчинени на домашната власт36. Погледнато от днешна гледна точка лесно можем да направим извода, че това по-скоро са нравствени задължения, в чиято основа стои моралният дълг към семейството.

Разграничавайки ги, стигаме до извода, че при естествените задължения имаме animo solvendi (solvendi causa) – намерение да се погаси едно съществуващо правно задължение, което е било скрепено с възможност за защита. Докато при нравствените задължения, нямаме такава solvendi causa, при тях изпълняваме провокирани от собствения си морал и съвест задължение, което никога не е могло да се осъществи чрез използване механизма на държавната принуда.

В теорията37 е изказано становището, че при нравствените задължения престацията е animo donandi, като по този начин нравствения дълг се обвързва с дарението. Освен това се допуска смесването и на каузата на дарението с неговия мотив38. Това становище не може да бъде споделено. На първо място, смесването между мотив и каузата (до колкото проблемът съществува, тъй като в българската доктрина се срещат и антикаузалистични мнения39) на дарението е неправилно. Вярно е, че в някои случай мотивът и каузата са толкова тясно свързани, че можем да кажем че се припокриват. Все пак обаче мотивът е онова нещо, което вдъхва живот на дарението – тоест изпълва donandi causa-та със смисъл. Тук изхождаме от разбирането на чл. 226 ал. 3 ЗЗД, където противният на закона или на добрите нрави мотив прави дарението нищожно. Ако не се правеше разграничение между двете, би било законодателно разхищение да се урежда ал. 3, тъй като щеше да липсва causa и по арг. от чл. 26, ал. 2 ЗЗД договорът пак щеше да бъде нищожен. Още един аргумент в тази посока е и това, че, ако мотивът и основанието са едно и също нещо, договорът щеше да е нищожен и на основание противоречие с добрите нрави, което отново би изключило приложението на чл. 226, ал. 3 ЗЗД. Ето защо е необходимо да се прави разлика между мотив и основание.

Разграничението може да върви и по още една линия – основанието е типичната непосредствена цел на сделката. Докато мотивът е нещо лично за дарителя.

Още един възможен аргумент в полза на различието може да бъде и това, че дарението е договор, докато при изпълнението на нравствен дълг подобен договор изобщо може да липсва и въпреки това да сме изпълнили нравствен дълг, без другата страна да ни дължи нещо.

Проблемът за естествените и нравствените задължения в исторически аспект, ни връща към по-старата доктрина, в която е имало няколко тенденции.

1) Разширяване на понятието естествено задължение по такъв начин, че да обхване в съдържанието си и нравствения дълг. При съставяне на Code Civil тази тенденция е намерила израз, като това добре може да се проследи в изказването на Жобер40 – „Естественото задължени се състои във връзката, която произтича от справедливостта и по това се отличава от гражданската облигация, която произтича единствено от връзката на правото. Касае се за въпроса дали, поставен между закона и своята съвест, длъжникът се е отказал да се позове на подкрепата на гражданския закон, за да се подчини на един по-императивен закон – този на съвестта”. В това становище намираме аргументи в подкрепа на изказаното по-горе мнение по отношение на дарението като договор и нравствения дълг. От днешна гледна точка, не е изпълнение на нравствен дълг това, че длъжникът не се е позовал на изтеклата погасителна давност (давността не се прилага служебно – арг. чл.120 ЗЗД). Длъжникът дължи, независимо дали е покрито с давност задължението или не. Когато задължението е изсрочено, притезанието, възможността за принудително му изпълнение изчезва. Докато, както казахме, при нравствения дълг можем изобщо да нямаме валидна претенция от страна на кредитора. Смесване на естествените с нравствените задължения все пак може да бъде открито във френската теория41 – „За съдилищата има естествено задължение всякога, когато едно лице се задължи към друго да му престира парична сума, не под импулса на намерението да му направи щедрост, а за да изпълни един повелителен дълг на съвест и чест”. Тук френското разбиране като че ли е категорично, но струва ни се отново можем да черпим аргумент по отношение на разграничението между дарението и нравствения дълг. Под „щедрост” в така соченото изказване следва да се разбира дарение. Както се вижда смесването между естествените задължения и нравствения дълг не е абсолютно, а има податки на разграничаване от дарението. Което пък води до това, че не е възможно когато имаме изпълнение на нравствено задължение да говорим за donandi causa.

2) Друго е виждането застъпено в Германия. Макар BGB да не говори за естествени задължения, в немската доктрина се прима тяхното съществуване. Разисквайки въпроса за естествения дълг, немските юристи споменават хипотезата на погасителната давност (у нас споменатия чл. 118 ЗЗД). Те казват обаче, че тази хипотеза е различна от изпълнението на обикновен дълг на нравственост и почтеност, за който е достатъчна causa acquirendi, която изключва кондицирането. BGB познава две разпоредби, които касаят нравствения дълг – §514 и § 814, като на практика последният е сходен с нашия чл. 55, ал.2 ЗЗД. Едно такова решение на немските юристи е разбираемо. Те намират отговор на проблема като използват учението за каузата. Това решение обаче може да не се окаже най-доброто, тъй като в правната теория и у нас и в страните от романо -германския правен кръг, съществуват различни схващания и многобройни становища за нейната същност42.

Проблемът у нас идва от недостатъчното разбиране на каузата, от смесването на договорната кауза с тази при неоснователното обогатяване, както и от това, че нравственият дълг се възприема като морално задължение, но в литературата43 се възприема и като правно.

Проблемът при чл. 55, ал. 2 ЗЗД, обаче не свършва до тук. Смятаме че такъв може да се появи и при тълкуването на думата „съзнателно”, използвана в сочената разпоредба, защото a contrario, ако не е съзнателно то тогава, ще можем да кондицираме. В сравнителноправен план има различни разрешения44 на този въпрос.

Във Франция „съзнателно” се възприема като доброволно. По аргумент от противното, ако е създадена пречка или изпълнението не е доброволно, е открит пътят на иска за връщане на даденото.

В Италия – се разбира свободно, без принуда, доброволно. Вижда се, че има припокриване с френското виждане, но в Италия то е мотивирано от историческата приемственост на римското право като се следва неговата традиция (D. 12, 6, 28). Това разбиране в българската литература е подкрепено от проф. Иван Апостолов.

Според нас двете виждания – съзнателно и доброволно, не би следвало да се разглеждат диаметрално едно от друго, а е редно да бъдат примирени в едно. Така в ЗЗД чисто граматическото тълкуване, ни води до извода, че за да може да се изпълни нравствено задължение това трябва да е направено от един здрав индивид – физическо лице, в чието съзнание да е протекъл психическия процес на съзнаването. Подобни изследвания на юридически факти на душевния живот са по-скоро присъщи на наказателното право и едно такова разбиране би ни довело до това всеки път да изследваме, дали е протекъл такъв процес, дали индивидът е вменяем и пр. При ЮЛ въобще не можем да говорим за съзнание. За това горните две разбирания би следвало да се споделят, с уточнението, че под „съзнателно“ трябва да се разбира доброволно, свободно изпълнение, осъществено без принуда. Това се дължи на факта, че, ако не е изпълнено доброволно, а под натиска на физическа принуда, бихме стигнали до нищожност на сделката и до възможност за кондициране на даденото, като дадено без основание. Ако не е налице доброволност в резултат на заплашване, отново ще може да се иска обратно даденото, но при отпаднало основание след унищожаването на сделката. Ако доброволността се дължи единствено на тежкото материално положение, в което се е намирало лицето и което го е мотивирало да сключи сделката, въпреки неизгодните за него условия, ще попаднем в хипотезата на унищожаемост поради крайна нужда и явно неизгодни условия.

Подобно разбиране е заложено и в DCFR, книга VII – 2:102. Този текст предвижда, че когато обогатяването е резултат от изпълнение от страна на обеднилия се на задължение или предполагаемо задължение към трето лице, ще е налице неоснователно обогатяване, освен ако обеднилият се не е изпълнил свободно. А 2:103(1) DCFR предвижда, че ако задължението, което е изпълнено, е невалидно поради недееспособност, измама, принуда, заплахи или нелоялна експлоатация, обеднилият се не е изпълнил свободно.

Ако отречем някое от вижданията, ще подходим едностранчиво, което няма да е в полза нито на тълкуването, нито на практика. Особено с оглед на това, че въпросът е достатъчно полемичен.

Интерес представлява въпросът какво е нравствен дълг. В теорията са давани различни примери – напр. плащането на чужда издръжка; издържането на единия болен съпруг от другия; плащане на издръжка на неприпознато дете45. С така даваните примери можем да кажем, че въпросът обаче остава спорен. Вярно е, че плащането на издръжка на неприпознатото дете е нравствен дълг. Но плащането на издръжка от лице, което не я дължи, може да е плащане на чужд дълг – чл. 73 ЗЗД. Възможно е да е и в хипотезата на negotiorum gestio – чл. 60-62 ЗЗД. Такова разглеждане на плоскостта на примерите може да бъде доста подвеждащо, тъй като животът предлага много различни фактически обстановки и понякога дори малък детайл може да отличава юридическото задължение от нравственото такова. Тук трябва да се отчита и икономическата освен социалната страна на въпроса. За да бъдем по ясни, ще дадем пример – освен професионален, спасителите от планинската спасителна служба към закъсалия турист, имат и морален дълг. От гледище на обществото спасителите имат моралното задължение да направят всичко възможно, за да спасят закъсалия турист. Но това спасяване изисква средства – гориво на моторни шейни, хеликоптери, екипировка и др. Ако съдим за нравствения дълг само от гледна точка на господстващия морал би следвало, че ако туристът не може да плати и се позове на чл. 55, ал. 2 ЗЗД, ще имаме нравствен дълг. Едно такова виждане би имало неблагоприятни икономически последици с оглед дейностите по спасяване и разходите свързани с тях. За това спасителите нямат нравствен дълг. Ето защо смятаме, че освен господстващия морал като индикатор за наличието на нравствения дълг, би следвало да се вземат предвид и особеностите на всеки конкретен случай, т. е. да се извърши преценка ad hoc – като се разгледат и отношенията между страните, за да може да се направи извод дали теци отношения предполагат нравствен дълг или не.

Друг подходящ пример за съзнателно изпълнение на нравствен дълг според нас би бил случаят, в който единият съпруг поема разходите по грижите и издръжката на дете, което не е негово рождено, т. е. на доведено или на заварено дете. Между съпруга и детето на брачния му партньор не възникват юридически отношения на родител дете с техните правни проявления. Все пак бракът поражда известни морални задължения, чието проявление би могло да бъде и заплащането на издръжката на доведените/заварените деца на другия съпруг. Изплащането на подобна издръжка ще представлява изпълнение на нравствен дълг и даденото по нея не би следвало да може да се търси обратно (арг. от чл.122, ал.3 СК).


7. Изводи и заключение


Въз основа на казаното до тук можем в обобщение да кажем следното:

– понятието основание в областта на неоснователното обогатяване следва да се разбира като породено от конкретен юридически факт валидно правоотношение между правни субекти, чийто централен елемент са права и задължения, въз основа на което е налице преминаване на имуществени блага между тях;

– не винаги в теорията се правят необходимите разграничения и се допуска недопустимо смесване на правни фигури: основанието като елемент на договора и основанието при неоснователното обогатяване;

– неприемливо е смесване между чл. 55 и чл. 59 ЗЗД, което може да бъде открито в съдебната практика. Защото макар и систематично да се намират на едно място, то те се различават по предпоставките си, а от там и по фактите, които ще следва да бъдат доказани в един бъдещ процес;

– също така в практика се допускат случай на казуистичност при разсъжденията като се пропускат детайли, които биха изменили квалификацията на кондикцията;

– допуска се смесване на нравствения дълг с естествените задължения. На тази основа се наблюдава и смесване между мотив и кауза;


На така поставените в настоящата статия въпроси, беше направен опит да се дадат еднозначни отговори. Ако изложените виждания не се споделят, надяваме се те да поставят дискусия по някои от проблемите, които на пръв поглед изглеждат ясни, но направеният критичен преглед на доктрината и практиката показва, че се допускат грешки и недопустими смесвания на различни правни фигури. От тази гледна точка sed imperio rationis смятаме, че дискутирането по въпросите на чл. 55 ЗЗД и нравствения дълг са актуална тема и имат своето място в правните дебати.

 

Бележки под линия:

1 Андреев , М. Римско частно право. С.: СОФИ-Р , 2008.

2 Пак там.

3 Пак там.

4 Zimmermann , R. The Law of Obligations Roman Foundations of the Civlian Tradition. Cape Town.: Juta & Co, Ltd , 1992.

5 DEMOGUE, RENÉ: TRAITÉ DES OBLIGATIONS EN GÉNÉRAL. Paris,1920.

6 Draft Common Frame of Reference.

7 Principles of European contract law.

8 Големинов, Ч. Неоснователно обогатяване – гражданскоправни аспекти. С.: Фенея, 1998.

9 Български тълковен речник. С.: Наука и изкуство.

10 вж. по-долу разгледаната съдебна практика.

11Сукарева, З. ; Големинов, Ч. Цит. съч.; Василев, Л. Облигационно право. С.

12 Сукарева, З. с. 55.

13 Чл. 29, ал. 3; чл. 33, ал. 2 СК; чл.30 СК; чл.12, ал.2 ЗН; чл.68 ЗН;чл.361 ЗЗД; чл.116 ЗЗП.

14 Големинов , Ч. Неоснователно обогатяване – гражданскоправни аспекти. С.:Фенея , 1998, с. 27.

15 Кожухаров, А. Облигационно право – отделни видове облигационни отношения. С.:ЮРИСПРЕС, 2002, с. 340.

16 Калайджиев, А. Облигационно право – обща част. С.: Сиби , 2010, с. 234.

17 Василев, Л. Цит. съч., с. 578.

18 Големинов , Ч. Цит. съч., с. 149.

19 Сукарева, З. Цит. съч., с. 55.

20 Големинов , Ч. Цит. съч. , с. 31-32.

21 Zimmermann , R. The Law of Obligations Roman Foundations of the Civlian Tradition. Cape Town.: Juta & Co, Ltd , 1992, р. 872.

22 Решение от 15.04.2011 Г. по гр. д. № 14309/2010 г. на СГС.

23 Кожухаров, А. Цит. съч., с. 35.

24 Големинов , Ч. Цит. съч., с. 42.

25 Решение № 8 от 25.02.1998 г. на ВКС по гр. д. № 432/97 г., V г. о.

26 Андреев , М., Цит. съч., с. 388.

27 Zimmermann , R. The Law of Obligations Roman Foundations of the Civlian Tradition. Cape Town.: Juta & Co, Ltd , 1992, р. 904.

28 Решение № 29 от 12.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 488/2009 г., I т. о., ТК.

29 Голечинов, Ч., Цит. съч., с. 36.

30 Василев, Л., Цит. съч., с. 586.

31 Василев, Л., Цит. съч., с. 586.

32 Решение № 345 ОТ 08.05.2006 Г. по т. д. № 661/2005 Г., I Т. О. на ВКС.

33 Решение № 417 от 20.03.2000 г. на ВКС по гр. д. № 1488/99 г., V г. о.

34 Решение № 131 от 27.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 268/2009 Г., Т. К., І т. о.

35 Решение № II-125 от10.11.2009 г. на ОС – Бургас по гр. д. № 413/2009 г. ; Решение № 273 от 12.10.2009 г. на ОС – Хасково по в. гр. д. № 250/2009 г. ; Решение № 643 от 14.III.1973 г. по гр. д. № 2533/72 г., I г. о. ; Решение № 889 от 27.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3994/2007 г., I г.о.

36 Венедиков , П. Naturalis obligation в класическото право , ГСУ/ЮФ , т.28 , 1933.

37 Големинов , Ч. , Цит.съч. , с. 65.

38 Решение № II-125 от 10.11.2009 г. на ОС – Бургас по гр. д. № 413/2009 г.

39 Таков, Кр. , Абстрактните сделки в светлината на понятията за абстрактност и каузалитет. – В: Юбилеен сборник по повод 100 годишнината на проф.Иван Апостолов , 2001 г. , с. 419-451.

40 Апостолов, Ив. Облигационно право, обща част. Общо учение за облигацията, С. 1990, предговор от проф. Емил Георгиев , с. 506.

41 Пак там.

42 Те няма да бъдат обсъждани тук с оглед на това ,че не са предмет на настоящата статия.

43 Големинов , Ч. , Цит.съч., с.65.

44 Апостолов , Цит.съч., с. 507-508.

45 Апостолов , И. , Цит.съч., с.504.


1 кометар

  1. „Интерес представлява въпросът какво е нравствен дълг. В теорията са давани различни примери – напр. плащането на чужда издръжка; издържането на единия болен съпруг от другия; плащане на издръжка на неприпознато дете45. С така даваните примери можем да кажем, че въпросът обаче остава спорен. Вярно е, че плащането на издръжка на неприпознатото дете е нравствен дълг. Но плащането на издръжка от лице, което не я дължи, може да е плащане на чужд дълг – чл. 73 ЗЗД. Възможно е да е и в хипотезата на negotiorum gestio – чл. 60-62 ЗЗД. Такова разглеждане на плоскостта на примерите може да бъде доста подвеждащо, тъй като животът предлага много различни фактически обстановки и понякога дори малък детайл може да отличава юридическото задължение от нравственото такова. Тук трябва да се отчита и икономическата освен социалната страна на въпроса. За да бъдем по ясни, ще дадем пример – освен професионален, спасителите от планинската спасителна служба към закъсалия турист, имат и морален дълг. От гледище на обществото спасителите имат моралното задължение да направят всичко възможно, за да спасят закъсалия турист. Но това спасяване изисква средства – гориво на моторни шейни, хеликоптери, екипировка и др. Ако съдим за нравствения дълг само от гледна точка на господстващия морал би следвало, че ако туристът не може да плати и се позове на чл. 55, ал. 2 ЗЗД, ще имаме нравствен дълг. Едно такова виждане би имало неблагоприятни икономически последици с оглед дейностите по спасяване и разходите свързани с тях. За това спасителите нямат нравствен дълг. Ето защо смятаме, че освен господстващия морал като индикатор за наличието на нравствения дълг, би следвало да се вземат предвид и особеностите на всеки конкретен случай, т. е. да се извърши преценка ad hoc – като се разгледат и отношенията между страните, за да може да се направи извод дали теци отношения предполагат нравствен дълг или не. „

    Благодарности за статията и труда, и да не е като да извадя нещо отнякъде и да коментирам ще се опитам да разгранича спорното от безспорното в този си смисъл със следните аргументи .Институтът на изпълнението на един свои нравствен дълг и създалите се фактически обстоятелства по правило предхожда правопораждащият ЮФ за правно обвързване и затова подлежи на проверка от съда при спор за неоснователно разместване на имуществени блага по чл.55,ал.2 от ЗЗД. И също така щом едно нещо е определено в закона като нравствен дълг значи то е сигурно ,но също така става въпрос за морално задължение, а не за правно обвързване по силата на някаква правна разпоредба и затова мисля ,че въпроса не е спорен в доктрината на тази плоскост.

Leave a Reply to Р.Г. Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.