Димитър Раев, адвокат – Велико Търново[1]
(статията е публикувана за първи път в Юридически преглед, г. XXIII, август 1922 г., кн. 5, с. 219–221)
С-кия мирови съдия, извършил нотариален акт за дарение на недвижим имот и в него вписал следното условие:
„Надареният П.И. придобива собствеността и владението на подарения недвижим имот чрез пълномощника на дарителя Х.Л. след смъртта на дарителя, като дотогава той (дарителят) си запазва правото на собственост и владение напълно“, т.е. за надарения ще се реализират дарствени права след смъртта на дарителя, и то чрез пълномощника на последния. Този акт – по нашия Закон за наследството – дарение ли е и какви юридически последствия може да има?
За да дадем ясен и категоричен отговор на този въпрос, ще трябва да се спрем на законните постановления, които уреждат, от една страна, същността на дарение, и от друга – правата на пълномощника след смъртта на доверителя.
I. Чл. 306 от Закона за наследството постановява: „Дарението е договор, чрез който дарителят отстъпва веднага и безвъзвратно дареното нещо в полза на дарения, който го приема.“
Това е изчерпателната законна дефиниция на дарението. Тя показва, че дарението е способ за придобиване правото на собственост и че този способ е подчинен строго на известни действия от страна на дарителя и дарения: отстъпване и приемане.
Преди всичко дарението е соленелен (чл. 311 ЗН) договор между дарителя и дарения и като такъв, то (дарението) под страх от недействителност трябва да бъде извършено и облечено в законната форма от нотариуса (мировия съдия). От този момент то добива сила и значение на акт, с който дарителят отстъпва веднага и безвъзвратно дареното нещо. Дори касационната ни практика е още по-странна: според нея дарението се счита за станало, щом е прието от дарения и това приемане е станало известно на дарителя (К.р. № 195 на I гр. отд. от 19.IV.1915 год.). Думите: „дарителят отстъпва веднага и безвъзвратно дареното нещо в полза на дарения, който го приема“, от текста на чл. 306 ЗН определят ясно различието на дарението по нашия Закон за наследството – inter vivos – от другите безвъзмездни разпореждания, каквито са завещанието (testamentum) и съществуващото в римското право дарение в случай на смърт (mortis causa donatio). Дарението inter vivos е ясно различимо от завещанието; ето защо на това на това различие не ще се спираме. По-сложен е обаче въпросът за различието му от дарението mortis causa, което на времето е имало предназначение средно между дарението inter vivos и testamentum; а същността на дарението mortis causa е била в това, че подарената вещ не се е отстъпвала от дарителя и не се е приемала от дарения веднага и безвъзвратно; напротив – дареният е придобивал дарствените права след смъртта на дарителя и последният е могъл до смъртта си да го отмени, следователно съществените различия между дарението inter vivos и дарението mortis causa са:
1. Дарението inter vivos не се унищожава със смъртта на дарения, в случай че тя предшества тази на дарителя; напротив, правата му, придобити по дарението, заедно с всички други негови права преминават декларативно на неговите наследници, докато дарението mortis causa, подобно на завещанието, със смъртта на дарения, респ. заветника, когато тя предшества тая на дарителя и завещателя, се унищожава.
2. Дарението inter vivos е безвъзвратно – противно на дарението mortis causa, което според римското право е било възвратно (revocabile) и е влизало в сила само след смъртта на дарителя (вж. коментара на Д. С. Тончев, I, II). Текстът на чл. 306 ЗН изключва по един положителен начин дарението mortis causa. Значи нашият наследствен закон, подобно на френския и италианския, отхвърля mortis causa donatio.
II. Чл. 165 ЗН предвижда случай, когато се назначава изпълнител на волята на едно лице след неговата смърт, но то съвсем не е пълномощник такъв, какъвто е Х. Л., упоменат в дарението, който е участвал в този дарствен акт като страна повереник на дарителя, а освен това чл. 165 ЗН не може да има действие, освен при завещание.
Тогава какъв акт е този, който ни занимава? При разпореждането в него, че дареният придобива собствеността и владението на подарявания недвижим имот след смъртта на дарителя, като дотогава той – дарителят – си запазва правото на собственост и владение напълно, в никой случай не можем да го счетем за акт inter vivos, защото: 1. тук имотът не се отстъпва веднага и 2. вследствие на това, че дареният не е придобил никакви права, с неговата смърт, ако би последвала преди тази на дарителя, дарението би се унищожило по право. От друга страна, пълномощието на Х. Л. не е нищо друго, освен граждански mandatum – чл. 493 ЗЗД, по който той не може в никой случай да действа след смъртта на упълномощителя – чл. 503 ЗЗД.
Значи актът е дарение mortis causa при особен начин на предаване на дарствения имот – и като такъв, той не може да има никакво действие.
Бележки под линия:
[1] Д-р Димитър Раев Недялков е роден на 26.05.1894 г. в с. Стражица, Великотърновско, в семейството на свещеника Рафаил Недялков Раев. През 1920 г. завършва ЮФ на Софийския държавен университет. От 10.01.1921 г. е адвокат, вписан в Търновската колегия. През годината, в която е публикувана статията, авторът е навършил 28 години. По-късно специализира в Париж и Лиеж. Защитава докторат по право в Лиеж (1929 г.). Първоначално членува в Демократическата партия, а по-късно в Демократическия сговор. Съпричастен е и на туристическото движение, като е почетен председател на търновския клон на Юношеския туристически съюз. Кмет на Велико Търново от 15.07.1925 г. до 04.10.1928 г. Подава оставка като кмет на Велико Търново, като отчита публично дейността си на специално свикано събрание на населението. Директор на Русенската административна област – от август 1941 г. до октомври 1941 г. и Областен директор на Скопие от октомври 1941 г. до 15.01.1944 г. Съден от Народния съд в София и оправдан. Предаден е на Македонския революционен съд, който го осъжда на смърт чрез обесване (28.05.1945 г.), датата на изпълнение на присъдата не е известна – цит. По: Митова-Ганева, К. История на Великотърновската адвокатура. Том I (1878-1944). Велико Търново: Фабер, 2015, с. 252–258, 319, 321, 344–346.
* Бележка на редактора: от 01.01.2007 г. във Франция с промяна на френското наследствено право се допуска включване на споразумения за взаимни дарения mortis causa между съпрузи в брачните договори. Надареният по такъв договор съпруг е в положението, в което би бил, ако съпругът-дарител би направил в негова полза завещание (завет) – вж. Матеева, Ек. Общ сравнителноправен поглед върху основните типове имущественобрачни режими в съвременността. – В: Liber amicorum, Сборник в чест на проф. д-р Огнян Герджиков и проф. д-р Огнян Стамболиев по случай 65 години от рождението им. С.: Фенея, 2013, с. 166.
