(публикувана за пръв път в сп. „Правна мисъл“, 2018, № 3, с. 14-30)

 

Увод

Тълкувателно дело № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС постави на обсъждане въпроса за момента, от който се дължи обезщетение за забава при начална липса на основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В основата на тълкувателното дело стои въпросът за момента, в който настъпва падежът за връщане на полученото. В съдебната практика се застъпват две противоположни мнения. Според едното мнение, това е моментът на получаването на благото, а според второто – това е моментът на поканването да се върне даденото. Различието в падежа предопределя и различието в момента на изпадане на длъжника в забава при неизпълнение на задължението – от получаването на благото, съответно от поканата да се върне даденото.

В тълкувателно Постановление 1/28.05.1979 г. Пленумът на ВС е дал становище, че погасителната давност и изискуемостта на задължението за връщане на благото по чл. 55, ал. 1, предл. 1 настъпват от получаване на имущественото благо. Но не уточнява кога настъпва падежът и не посочва дали задължението е срочно или безсрочно. Ето защо, макар и на пръв поглед ясен, отговорът в постановлението се оказва недостатъчен, за да може чрез него да се достигне до единодушно мнение в съдебната практика по въпроса за забавата.

Но отговорът на ВС насочва към следните допълнителни въпроси: какво се разбира под термина „изискуемост, може ли да настъпи изискуемостта без да е настъпил падежът, може ли да тече погасителната давност без да е настъпила изискуемостта, безсрочно ли е задължението по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Поставянето на тези въпроси на обсъждане в статията цели да отговори кога настъпва падежът при задължението за връщане на дадено по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и дали то е срочно или безсрочно. Оттук насетне отговорът на въпроса за забавата би бил само следствие от отговора на тези въпроси.

 

І. „Изискуемост в широк смисъл и „изискуемост в тесен смисъл

Падежът и изискуемостта са тясно свързани.

Падежът“ е моментът, в който длъжникът трябва да изпълни[1].

При определянето на „изискуемостта“ има известно, но несъществено, разминаване в правната литература. Според едното определение това е моментът, в който кредиторът може да иска изпълнение[2], а според другото – това е възможността на кредитора да иска изпълнение[3]. И при двете определения същностният момент е, че кредиторът има правната възможност да иска изпълнение от длъжника. Затова с „изискуемост“ ще означавам възможността на кредитора да иска изпълнение.

Особеното при изискуемостта е, че правната теория използва този термин нееднозначно, като влага два различни смисъла във възможността на кредитора да иска изпълнение. В изложението ще използвам съответно работните термини „изискуемост в широк смисъл и „изискуемост в тесен смисъл, за да отграничавам един от друг тези два смисъла, влагани в термина „изискуемост.

При „изискуемостта в тесен смисъл кредиторът има възможност да иска изпълнение, като разчита на държавната принуда. Кредиторът може да поиска изпълнението както извънсъдебно, така и чрез иск за реално изпълнение и/или изпълнителен лист и държавата ще окаже принуда върху длъжника да изпълни, ако той не стори това доброволно. Когато настъпи изискуемостта в тесен смисъл, се казва, че вземането на кредитора е станало „изискуемо. Този термин е легален и се използва в чл. 114, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД. Началото на изискуемостта в тесен смисъл е от настъпването на падежа (извод от чл. 114, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД).

Изискуемостта в широк смисъл“ предхожда във времето настъпването на изискуемостта в тесен смисъл. Тя настъпва от възникване на задължението. За нея в правната теория се говори в два случая:

· при безсрочните вземания, ако изрично не е посочено, че длъжникът ще определи сам падежа[4] (чл. 69, ал. 2, вр. чл. 69, ал. 1 ЗЗД) и

· при срочните вземания, когато от волята на страните следва, че срокът е уговорен в полза на кредитора[5] (чл. 70, ал. 1 ЗЗД).

Изискуемостта в широк смисъл е възможността кредиторът да поиска изпълнение, като определи падежа, на който задължението трябва да бъде изпълнено. Така, чрез упражнение на възможността за определяне на падежа (изискуемост в широк смисъл), кредиторът „придвижва вземането към състояние на изискуемост в тесен смисъл. Вземането става изискуемо (в тесен смисъл) след като кредиторът определи падежа. Преди настъпване на падежа, докато трае изискуемостта в широк смисъл, длъжникът дължи изпълнение, но не е длъжен да изпълни, т.е. вземането е възникнало, но то не е изискуемо по смисъла на чл. 114, ал. 1 ЗЗД.

ЗЗД не използва термина „изискуем“ в друг смисъл освен в този, който тук означавам като „тесен смисъл“. Затова в ал. 2 на чл. 114 законодателят не казва, че вземането е станало изискуемо още с възникването му (каквато формулировка се използва нерядко в правната литература[6]), а посочва, че само давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Погасителната давност може да тече и преди да са настъпили падежът и изискуемостта в тесен смисъл, достатъчно е да е настъпила изискуемостта в широк смисъл.

Ако възможността за определяне на падежа е предоставена на длъжника, тогава се казва, че вземането е „изпълняемо“[7]. За съотношението „изискуемост – изпълняемост“ може да се говори само при изискуемостта в широк смисъл[8].

Ето един пример за изискуемост в широк и в тесен смисъл. Сключен е договор на 10 април 2018 г. Уговорен е срок за изпълнение на 14 май 2018 г. Срокът е уговорен в полза на кредитора. На 2 май 2018 г. кредиторът иска изпълнение. Въпроси: 1. Налице ли е изискуемост в широк смисъл, кога настъпва изискуемостта в тесен смисъл? 2. Има ли право кредиторът да предяви осъдителен иск на 2 май срещу длъжника?

Отговор на първия въпрос: Правилото, че срокът е уговорен в полза на длъжника (правилото, че вземането е изпълняемо, ако не е уговорено друго (чл. 70, ал. 1 ЗЗД)) е дерогирано от уговорката, че срокът е в полза на кредитора, т.е. че вземането е изискуемо в широк смисъл от възникването си (чл. 70, ал. 1 ЗЗД). Поради това кредиторът има право едностранно да измени срока на плащане. Той се възползва от тази възможност и променя срока на изпълнение от 14 май на 2 май. 2 май е датата, на която длъжникът трябва да изпълни и следователно 2 май е падежът на задължението. До самото определяне на падежа обаче за кредитора е съществувала възможност да определи падежа и тази възможност се е простирала в периода 10 април – 14 май. Следователно това е бил периодът, в който вземането е било изискуемо в широк смисъл. С определяне на падежа обаче изискуемостта в широк смисъл е отпаднала и е настъпила изискуемост в тесен смисъл.

Отговор на втория въпрос: На пръв поглед, предявяването на иск в периода на изискуемост в широк смисъл (10 април до 14 май) влиза в противоречие с тезата, че вземането все още не е изискуемо по смисъла на чл. 114, ал. 1 и следователно то не може да бъде защитавано с държавната принуда. Но противоречие няма, тъй като, предявявайки иска, кредиторът е упражнил правото си да определи падежа и от този момент вземането му е станало изискуемо (в тесен смисъл). Ако законът беше поставил изискване кредиторът да може да определя падежа само извънсъдебно (каквото изискване обаче той не поставя), тогава искът на кредитора на 2 май щеше да бъде отхвърлен като предсрочно предявен, тъй като падежът още нямаше да е настъпил.

От казаното дотук може да се обобщи, че разликата между изискуемостта в широк смисъл и изискуемостта в тесен смисъл е, че в първия случай падежът не е настъпил и кредиторът тепърва има възможност да го определи или има право да го премести на по-ранна от вече определената дата, докато при изискуемостта в тесен смисъл падежът е вече настъпил. Оттук произтича и още една разлика – длъжникът при изискуемостта в широк смисъл не извършва нарушение, ако не изпълни, докато при изискуемостта в тесен смисъл той е в нарушение, ако не изпълни.

Погасителната давност при безсрочните задължения, при които кредиторът определя падежа, започва да тече от възникване на задължението, т.е. от настъпване на изискуемостта в широк смисъл и следователно преди да е настъпил падежът (чл. 114, ал. 2 ЗЗД). А погасителната давност при срочното задължение със срок, уговорен в полза на кредитора, започва да тече от настъпване на падежа (чл. 114, ал. 1 ЗЗД).

Тази, на пръв поглед, непоследователност в началото на погасителната давност в двата случая е логична и оправдана. Основна функция на погасителната давност е да „задължи кредитора да прояви активност. Когато задължението е безсрочно, той трябва да прояви активност не само за да изиска от длъжника изпълнение на дължимото, но и за да определи падежа. Именно затова погасителната давност започва да тече от възникване на задължението още преди да е настъпил падежът. Докато при задължението със срок, уговорен в полза на кредитора, активността на кредитора е необходима едва след настъпване на падежа. Докато трае изискуемостта в широк смисъл, той би могъл да прояви активност и да измени датата на падежа на по-ранна дата, но тази активност не е наложителна, тъй като, дори и да не я прояви, падежът ще настъпи – само че на уговорената между страните първоначална дата. Ето защо тук погасителната давност „задължава кредитора да прояви активност само при настъпване на изискуемостта в тесен смисъл.

Следователно невинаги погасителната давност следва падежа. При безсрочните задължения тя започва да тече преди да е настъпил падежът, като нейната цел е да „задължи“ кредитора да упражни правото си да определи падежа. Изтичането на давността, докато е налице изискуемост в широк смисъл, няма да е пречка кредиторът да определи падежа на задължението. Но възражението на длъжника за изтекла давност ще го превърне в естествено право, поради което кредиторът няма да може да получи съдействие от държавата да принуди длъжника да изпълни, ако той не желае доброволно да стори това.

 

Изводи:

1. Терминът „изискуемост“ служи за означаване в правната теория на две различни неща – 1) възможност на кредитора да определи падежа на едно безсрочно задължение или на срочно задължение, за изпълнението на което срокът е уговорен в полза на кредитора (изискуемост в широк смисъл) и 2) възможност на кредитора да иска изпълнение на вземане, включително със съдействието на държавната принуда (изискуемост в тесен смисъл);

2. При изискуемостта в широк смисъл падежът все още не е настъпил, докато при изискуемостта в тесен смисъл падежът е настъпил;

3. При изискуемостта в широк смисъл длъжникът не е в нарушение, ако не изпълнява, докато при изискуемостта в тесен смисъл той ще е в нарушение, ако не изпълни;

4. ЗЗД използва словосъчетанието „изискуемо вземане“ само когато е настъпил падежът на задължението, т.е. ЗЗД използва този термин при наличие на изискуемост в тесен смисъл;

5. Изискуемостта в широк смисъл предхожда изискуемостта в тесен смисъл, тъй като кредиторът първо определя падежа и едва впоследствие може да иска изпълнение, включително и с помощта на държавната принуда;

6. Погасителната давност е правен механизъм, чрез който кредиторът може да бъде подтикнат да прояви активност както за да определи падежа (ако такъв няма определен), така и за да събере вземането си;

7. Падежът и погасителната давност не са неразривно свързани. Може да започне да тече погасителна давност още преди да е настъпил падежът и следователно преди да е настъпила изискуемостта в тесен смисъл. Достатъчно е да е настъпила изискуемостта в широк смисъл и задължението да е безсрочно.

 

ІІ. Поставяне на длъжника в забава за задължения, при които изискуемостта в тесен смисъл се предхожда от изискуемост в широк смисъл

И при двете групи задължения, при които първо възниква изискуемост в широк смисъл (безсрочните задължения и срочните задължения със срок, уговорен в полза на кредитора), забавата на длъжника настъпва, ако той не изпълни задължението си на падежа. Не би могло длъжникът да изпадне в забава преди да е настъпил падежът, тъй като, в противен случай, той би отговарял за неизпълнението на задължение, което все още не е длъжен да изпълни.

Щом настъпи падежът и длъжникът не изпълни на него, той ще изпадне в забава без да е необходимо кредиторът да го кани специално с цел да го постави в забава (извод от чл. 84, ал. 1 ЗЗД).

Как кредиторът да определи падежа, ако задължението е безсрочно или ако срокът на вземането е в негова полза? Според чл. 69, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да поиска от длъжника изпълнение. За това искане законът не е предписал форма за действителност и следователно то може да се направи така, както кредиторът намери за най-удачно – устно, писмено, с конклудентни действия[9].

В правната теория е изказана тезата, че искането на изпълнение по чл. 69, ал. 1 ЗЗД е нещо различно от поканата за изпълнение по чл. 84, ал. 2 ЗЗД[10], тъй като поканата трябва да бъде „изпратена“ и „получена“, а искането за изпълнение е неформално. Оттук се достига до извода, че може да се направи, първо, искане за изпълнение, за да бъде определен падежът, а при евентуално неизпълнение на задължението – и покана с цел длъжникът да бъде поставен в забава. Според същата теза, ако за определяне на падежа бъде изпратена покана, изпращането на втора покана няма да е необходимо[11].

Според друга теза няма разлика между искане на изпълнение и покана за изпълнение („Вземането на кредитора е впрочем веднага изискуемо и длъжникът трябва веднага да престира, щом му бъде поискано[12] и „Наистина длъжникът може всякога да изпълни безсрочното задължение. Но не е длъжен да стори това. Поканата му определя вече обвързващ го срок“[13].).

Възприемам втората теза със следната аргументация:

1. За поканата по чл. 84, ал. 2 ЗЗД законът не е предвидил форма. Следователно по отношение на формата законът не предвижда никакво различие между поканата и искането на изпълнение;

2. Поканата е волеизявление, „искане за престиране“[14]. Искането на изпълнение е също волеизявление и искане за престиране;

3. Ако поканата по чл. 84, ал. 2 ЗЗД и искането за изпълнение по чл. 69, ал. 1 ЗЗД бъдат разгледани като две отделни и различни волеизявления, ще следва, че длъжникът трябва да бъде канен два пъти да изпълни едно и също задължение. Например изчаквам достатъчно време длъжника да ми върне парите, след което му се обаждам по телефона (първа покана) и искам да ми ги върне след два дена, той обаче не се появява да ми ги донесе. Вместо да приема, че след изтичането на втория ден той е изпаднал в забава, аз ще трябва да го каня още веднъж да изпълни. По този начин изкуствено се отлага изпадането на длъжника в забава в ущърб на кредитора;

4. В чл. 84, ал. 2 ЗЗД се говори за безсрочно задължение („няма определен ден за изпълнение“). Когато падежът бъде определен, задължението не би било повече безсрочно. Т.е. в обсъждания текст става дума за поканването в момент, в който все още няма падеж. Но забавата не може да настъпи без преди това да са се осъществили две предпоставки – да е настъпил падежът и длъжникът да не е изпълнил на падежа. Следователно, когато законодателят говори за поканване в чл. 84, ал. 2 ЗЗД, той има предвид покана, с която се определя падежът;

5. От чл. 114, ал. 2 ЗЗД е видно, че падежът може да се определи с покана, т.е. ЗЗД не прави смислова разлика между покана и искане за изпълнение, когато става дума за определяне на падеж.

Въз основа на горните аргументи приемам, че искането на изпълнение по чл. 69, ал. 1 ЗЗД и поканването по чл. 84, ал. 2 са синоними. Достатъчно е длъжникът да бъде поканен (да му бъде поискано изпълнение), за да бъде определен падежът по безсрочното задължение или при срочното задължение със срока, договорен в полза на кредитора. В случай на неизпълнение, длъжникът ще изпадне в забава автоматично, без да е необходимо да бъде канен втори път[15].

Поканата, с която се определя падежът, е различна от поканата, с която кредиторът иска фактическото предаване на една вещ по търсимо задължение (чл. 68, б. „б ЗЗД), на което кредиторът определя падежа. Падежът при задължение, което е изискуемо в широк смисъл, се определя от кредитора, независимо дали задължението е търсимо или носимо. Отделно от това, при търсимите задължения кредиторът трябва да поиска вещта в местожителството на длъжника на падежа. Двете покани е възможно да се извършат едновременно – например кредиторът посещава длъжника в местожителството му и иска фактическото предаване на една вещ по безсрочно търсимо задължение. Така той едновременно определя падежа за изпълнение и заедно с това иска и фактическото предаване на вещта. Но двете покани могат да се направят и по различно време – например на 1 декември кредиторът кани длъжника да му предаде вещта на 15 декември и на 15 декември иска вещта в местожителството на длъжника. В този пример кредиторът определя падежа с поканата от 1 декември, а с поканата от 15 декември иска фактическото предаване на вещта, защото задължението е търсимо.

 

ІІІ. За вида на изискуемостта в т. 7 от Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС

Първоначално тълкувателно дело № 5/2017 г. на ВКС поставяше два въпроса, единият от които гласеше: „Кога става изискуемо задължението за връщане на дадено имуществено благо в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД? По този начин се поставяше на повторно обсъждане вече отговореният в Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС въпрос за началото на погасителната давност и изискуемостта на вземането при начална липса на основание.

ВКС обаче извърши промяна по тълкувателно дело № 5/2017 г., като от него отпадна въпросът за момента на настъпване на изискуемостта на вземането. По този начин ВКС потвърди тезата, изразена в Постановление 1/28.05.1979 г., според която погасителната давност и изискуемостта настъпват от получаване без основание на имущественото благо.

Проблемът обаче е, че Пленумът на ВС не уточнява в текста на постановлението момента на настъпване на падежа за връщане на благото. Поради това е трудно да се отговори дали той има предвид изискуемост в тесен смисъл или изискуемост в широк смисъл. Заключението, че погасителната давност тече от получаване на благото, също не би могло да послужи като указание за вида на визираната в постановлението изискуемост. В текста Пленумът на ВС цитира чл. 114, ал. 1 ЗЗД, когато подчертава връзката „изискуемост-погасителна давност. А чл. 114, ал. 1, както по-горе уточних, говори за изискуемостта в тесен смисъл. Този аргумент, както и фактът, че Пленумът не споменава нищо за безсрочност на задължението, нито пък препраща към чл. 69, ал. 1 ЗЗД или чл. 114, ал. 2 ЗЗД, са в полза на мнението, че той има предвид, че задължението за връщане на благото е срочно, падежът му настъпва при получаване на благото, от този момент настъпва изискуемостта в тесен смисъл и започва да тече погасителната давност.

И все пак, тези аргументи са недостатъчни да се заключи обосновано, че ВС е говорел за изискуемостта в тесен смисъл, тъй като изискуемостта като термин се използва и в широк смисъл.

Поради това на ВКС все пак ще му се наложи да отговори на въпроса за момента, в който настъпва изискуемостта в тесен смисъл, тъй като без този отговор не би могъл да се даде и отговор на въпроса за момента на настъпване на забавата на длъжника.

 

ІV. Обсъждане на двете хипотези на изпадане на длъжника в забава, ако Пленумът визира изискуемост в тесен смисъл, респ. ако Пленумът визира изискуемост в широк смисъл

Нека първо разгледаме случая на изпадане на длъжника в забава, ако Пленумът на ВС с „изискуемост означава „изискуемост в тесен смисъл. Падежът на задължението за връщане на благото ще настъпи при получаването на благото от длъжника; задължението за връщане ще бъде срочно и покана за определяне на падежа няма да е необходима. Ако длъжникът не върне благото веднага след получаването му, ще изпадне в забава.

Дали обаче няма да е необходима покана по чл. 68 ЗЗД? Ако даденото благо е сума пари, съгласно чл. 68, б. „а престацията ще е носима, поради което от длъжника се изисква активност да занесе парите в местожителството на кредитора. В този случай покана от кредитора няма да е необходима. И длъжникът би изпаднал в забава веднага след като не занесе парите на падежа.

Ако даденото е вещ, тя трябва да бъде върната в местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението (чл. 68, б. „б“ ЗЗД). Тъй като задължението при начална липса на основание възниква ex lege, eтвърде вероятно местоизпълнението на задължението за реституция да съвпада с местоизпълнението на „задължението“, с оглед на чието изпълнение е дадена вещта – т.е. адреса на солвенса или местонахождението на вещта.“[16] Оттук следва, че и задължението за връщане на вещта е по-скоро носимо[17] и длъжникът ще изпадне в забава веднага, ако не върне вещта при получаването й в местожителството на кредитора.

Може да се обобщи, че ако падежът настъпва при получаването на благото при начална липса на основание, покана за определяне на падежа няма да е необходима. Самото задължение за връщане на благото ще е носимо, поради което няма да е нужна и покана по чл. 68, б. „б ЗЗД. Длъжникът ще изпадне в забава, ако не върне веднага благото на кредитора. И от този момент той ще дължи лихвите/плодовете от благото (извод от чл. 57, ал. 1 ЗЗД).

Ако приемем, че Пленумът има предвид изискуемост в широк смисъл, задължението за връщане на полученото благо ще е без срок. Тогава ще е необходимо по силата на чл. 69, ал. 1 кредиторът да покани длъжника да изпълни, като с тази покана той ще определи падежа на изпълнение. И в този случай задължението за връщане на благото ще е носимо поради същите аргументи, които бяха посочени при разглеждането на предходната възможна хипотеза.

След настъпване на падежа, длъжникът ще трябва да занесе благото в местожителството на кредитора, а ако не стори това, ще изпадне в забава. Втора покана няма да е необходима. От изпадането му в забава, той ще дължи плодовете (извод от чл. 57, ал. 1 ЗД).[18]

Погасителната давност и при двете тези ще започне да тече от получаване на благото от длъжника. Ако приемем, че задължението е срочно и падежът настъпва веднага от получаване на благото, от този момент насетне кредиторът ще разполага с 5-годишна давност да получи обратно даденото (чл. 114, ал. 1 ЗЗД). Ако пък приемем, че задължението е безсрочно, от възникване на това задължение ще настъпи изискуемостта в широк смисъл и от този момент кредиторът ще разполага с 5-годишна давност да определи падежа за връщане на даденото и да го получи обратно (чл. 114, ал. 2 ЗЗД). Фактическа разлика в момента на настъпване на падежа няма да има, тъй като падежът в тезата за срочното задължение настъпва във възможно най-ранния момент от възникване на самото задължение, и се оказва, че съвпада с момента на началото на давността при безсрочните задължения, който също е моментът на възникване на задължението.

Практическата разлика между двете хипотези е, че ако задължението е изискуемо в широк смисъл (безсрочно задължение), длъжникът ще трябва да бъде поканен, за да бъде определен падежът, и ако не изпълни на падежа, ще дължи плодовете едва от този момент насетне. Докато, ако задължението е изискуемо в тесен смисъл (срочно задължение), длъжникът не трябва да бъде канен, тъй като падежът ще настъпи при самото получаване на благото. Падежът тук ще настъпи много по-рано в сравнение с настъпването на падежа с покана от кредитора и поради това плодовете, дължими от длъжника в случай че не изпълни на падежа, ще се дължат много по-рано, отколкото при изискуемостта в широк смисъл.

 

V. За (без)срочността на задължението за връщане на получено при начална липса на основание

1. В съдебната практика и в правната теория[19] господстващо е мнението, че задължението за връщане на даденото при отпаднало или при неосъществено основание е безсрочно.

Това тълкуване на закона не може да не се взема предвид, когато се търси отговорът на въпроса за (без)срочността на задължението при начална липса на основание. Приемането на горното тълкуване за вярно предопределя и отговора на поставения въпрос – задължението за връщане на дадено при начална липса на основание също е безсрочно. Причината за подобен извод е, че и трите случая, посочени в чл. 55, ал. 1, са сходни. Те са сходни, тъй като и при трите случая възниква реституционно правоотношение от момента, в който липсва/отпада основанието, и освен това и при трите случая страните не са уговорили срок за връщане на даденото. А щом са сходни, резултатът от тълкуването на трите случая трябва да е сходен, а не противоположен. Възприемането на случаите по чл. 55, ал. 1, предл. 2 и предл. 3 като безсрочни, а случая по чл. 55, ал. 1, предл. 1 като срочен, би довело именно до такъв противоположен резултат.

Горният начин на разсъждение обаче се превръща в пречка да се търсят аргументи в полза на срочността на задължението за връщане на дадено при начална липса на основание. И тъй като сходността на случаите по чл. 55, ал. 1 е неопровержима, господстващото мнение за безсрочността на случаите по чл. 55, ал. 1, предл. 2 и предл. 3 следва да бъде „оставено настрана и да се потърсят аргументи в полза на срочността, включително и за случаите на отпаднало и неосъществено основание.

2. Законът не предлага готов отговор относно (без)срочността.

Директен отговор по-конкретно не би могло да се получи и от чл. 57 ЗЗД. В ал. 1 става дума за поканване една вещ да бъде върната, като плодовете от вещта се дължат от поканването. Този текст обсъжда търсимо задължение за връщане на вещ при отпаднало или неосъществено основание[20] (в т. ІV стана дума за това, че задължението за връщане на вещ при начална липса на основание е носимо). Поканването, за което говори чл. 57, представлява искане на кредитора до длъжника за фактическо предаване на вещта по чл. 68, б. „б“ ЗЗД. Тук не става дума за покана за определяне на падежа. Доказателство, че става дума за покана по чл. 68, б. „б“ ЗЗД, може да се извлече от чл. 57, ал. 2, изр. 1 ЗЗД, където е казано, че ако вещта погине след поканата, длъжникът ще дължи действителната стойност на вещта, а не само онова, от което се е възползвал. Т.е. след поканата рискът от погиването преминава към длъжника. Длъжникът не би могъл да носи риска от погиването на вещта, макар и падежът да е настъпил, ако той е имал готовност да върне вещта, но кредиторът не го е поканил по чл. 68 б. „б“ да му я върне. Ето защо поканването по чл. 57, ал. 1 е поканване по чл. 68 б. „б“ ЗЗД.

Щом не може да се направи извод, че поканата по чл. 57, ал. 1 е за определяне на падеж, то не може да се заключи и че задължението за връщане на вещ при отпаднало или неосъществено основание е безсрочно. Всъщност не би могло да се направи и извод за срочност на задължението. Хипотетично, поканата по чл. 57, ал. 1 би могло да съвместява в едно покана за определяне на падежа и покана за фактическо връщане на вещта, ако задължението е безсрочно, но е също толкова възможно, ако задължението е срочно и следователно падежът настъпва при отпадането или неосъществяването на основанието, това да е само покана за фактическото предаване на вещта.

Би могло обаче от чл. 57, ал. 1 да се направят някои допълнителни изводи. Първият допълнителен извод е, че ако длъжникът по чл. 57, ал. 1 не предаде вещта след поканата, той ще изпадне в забава. Това не означава обаче, че поканата по чл. 57, ал. 1 е покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД, тъй като поканата по чл. 84, ал. 2 е тази, с която се определя падежът, докато поканата по чл. 57, ал. 1 е поканата за фактическото получаване на обекта по търсимо задължение. Вторият допълнителен извод е, че при фактическото връщане на вещ по носимо задължение покана по чл. 57, ал. 1, вр. чл. 68 ЗЗД няма да е нужно да се прави. Плодовете от вещта обаче и тук би следвало да се дължат от забавата при невръщане на вещта, тъй като дали задължението за връщане на вещ е носимо или търсимо, е и въпрос на случайност и зависи от това у кого се е намирала вещта при възникване на реституционното правоотношение (извод от формулировката по чл. 68, б. „б). Тази случайност не е съществена и не би могла да промени законодателната цел плодовете да се дължат само от изпадането на длъжника в забава, но не и преди това.

3. В правната литература аргументът, който се изтъква в полза на безсрочността на задължението, е, че основанието за пораждане на реституционно правоотношение е извъндоговорно[21] и страните не са могли да уговорят срок. Не бива да се пропуска обаче, че има случаи на срочни извъндоговорни отношения. Например такива са случаите при непозволеното увреждане (чл. 84, ал. 3) и воденето на чужда работа без пълномощие (чл. 61, ал. 1). Те са срочни, тъй като законът ги е уредил като такива.

При неоснователното обогатяване наличието на срок за връщане на получено би могло да се аргументира с това, че длъжникът държи полученото благо без основание, т.е. той няма право да го държи. А безсрочността дава право на длъжника да държи обекта на задължението, докато не настъпи падежът. Безсрочността отлага изпълнението на задължението. Приложена към неоснователното обогатяване, безсрочността би дала на длъжника право да държи и евентуално да ползва благото, а тези възможности са в противоречие с липсата на основание и липсата на право да се държи благото. При срочност падежът за връщане на благото би трябвало да настъпи от получаване на благото (при начална липса на основание), при отпадане на основанието или при настъпване на невъзможността да се осъществи основанието.

4. Възприемането на тезата на срочността или на безсрочността е и избор да се даде предпочитание за закрила на кредиторовия или на длъжниковия интерес.

Тезата за срочното задължение закриля преди всичко интереса на кредитора, особено при носимите задължения. Носими задължения са паричните задължения при всички случаи на чл. 55, ал. 1, както и за връщане на вещ по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. При тези случаи кредиторът няма нужда да отправя покана нито по чл. 68, нито за определяне на падежа по чл. 69, ал. 1. Положението на длъжника тук би било най-тежко при носимите срочни задължения, когато не знае, че държи благото без основание. Тъй като падежът ще настъпи при самото възникване на реституционното правоотношение, длъжникът, поради незнанието си, не би върнал благото на падежа и би изпаднал в забава. Така, веднага, още от възникване на реституционното правоотношение той би дължал лихви за забава, респ. плодовете от вещта. Кредиторът обаче би получил пълна закрила на интереса си.

Тезата за безсрочното задължение, от друга страна, закриля преди всичко интереса на длъжника както при търсимите, така и при носимите задължения. Кредиторът ще трябва да направи покана по чл. 69, ал. 1, за да определи падежа, а при търсимите задължения ще трябва да направи и покана по чл. 68, б. „б. Когато длъжникът не знае, че държи благо без основание, той ще научи за това, получавайки първата покана. Така неговият интерес ще бъде защитен. Ако не изпълни на падежа, той ще дължи лихви за забава или плодове от вещта, но при всички случаи той ще знае, че държи благото без основание. Тук обаче кредиторът ще получи много по-късно лихви или плодове.

На чий интерес следва да се даде предимство? Законът дава своя отговор в чл. 57, ал. 2. Там е казано, че дори и длъжникът да знае, че държи благото без основание, той няма да дължи плодовете от вещта по търсимо задължение, докато не бъде поставен в забава. Следователно законът дава предимство на интереса на длъжника пред интереса на кредитора. Щом законодателното разрешение е такова, следва, че то би трябвало да се приложи и в случаите, при които задължението за връщане на вещта е носимо. За да се постигне обаче резултатът, при който на интереса на длъжника да се даде предимство пред интереса на кредитора при носимите задължения, те следва да бъдат разглеждани като безсрочни. Само при безсрочност длъжникът на носимо задължение, който знае, че държи благото без основание, ще дължи плодовете едва при неизпълнение на падежа, който е определен от кредитора с покана. При срочност на задължението длъжникът, дори и да не знае, че държи без основание, ако не изпълни на падежа (момента на получаване на благото), автоматично ще изпадне в забава, поради което оттогава би дължал и плодовете.

Поради предпочитанието на законодателя да даде закрила преди всичко на интереса на длъжника, следва, че задължението за връщане на благо при начална липса на основание е безсрочно. И тъй като и за останалите два случая по чл. 55, ал. 1 следва да има сходно решение, то и при тях задължението за връщане на благото би трябвало да се разглежда като безсрочно.

 

VІ. Момент на изпадане на длъжника в забава при неизпълнение на задължение по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД

Щом задължението за връщане на даденото при начална липса на основание е безсрочно, падежът следва да бъде определен с покана по чл. 69, ал. 1, направена от кредитора до длъжника. Тук втора (допълнителна) покана по чл. 68, б. „б няма да е необходима, тъй като задълженията за връщане при начална липса на основание са носими. Длъжникът ще изпадне в забава от момента, в който не изпълни задължението си на определения от кредитора с покана падеж.

Погасителната давност ще започне да тече от възникване на реституционното задължение, преди да е настъпил падежът. До настъпване на падежа ще е налице изискуемост в широк смисъл, като в този период кредиторът може да определи падежа на задължението. Ако изтече погасителната давност преди определяне на падежа и длъжникът направи възражение за изтекла давност, вземането му ще се превърне в естествено право и той няма да може чрез поканата си за изпълнение да придвижи задължението към състояние на изискуемост в тесен смисъл, а следователно и към състояние на забава.

 

Бележки под линия:

[1] Голева, П. Облигационно право. С.: Фенея, 2012, с. 125; Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С.: Сиби, 2001, с. 221.

[2] Голева, П. Цит. съч., с. 125.

[3] Калайджиев, А. Цит. съч., с. 221.

[4] Пак там, с. 224-225; Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Книга първа. С.: Софи-Р, 1992, с. 161; Митев, Кр. Неоснователно обогатяване по чл. 55-58 ЗЗД. С.: Сиби, 2014, с. 221; Голева, П. Цит. съч., с. 513.

[5] Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. С.: Издателство на Българската академия на науките, 1990, с. 149; Кожухаров, Ал. Цит. съч., с. 165.

[6] Това са авторите и литературата, цитирани в т. 4 и т. 5 под линия.

[7] Терминът „изпълняемо вземане“ е различен от термина „изпълняемо право“, използван в изпълнителния процес. В този процес изпълняемото право е изискуемо и ликвидно притезание – вж. Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Том втори. С.: Софи-Р, 2010, с. 152-154.

[8] Апостолов, И. Цит. съч., с. 149; Кожухаров, Ал. Цит. съч., с. 165. Посочените автори делят престациите на изпълняеми и изискуеми, в зависимост от това в чия полза е уговорен срокът. Ако длъжникът може да изпълни, но кредиторът не може да иска изпълнение преди срока, престацията ще е изпълняема. И обратното – ако кредиторът може да иска изпълнение преди срока, но длъжникът не може да изпълни преди срока, ако кредиторът не е поискал това, престацията ще е изискуема.

[9] Голева, П. Цит. съч., с. 198.

[10] Калайджиев, А. Цит. съч., с. 223 и 224.

[11] Пак там, с. 293.

[12] Кожухаров, Ал. Цит. съч., с. 161.

[13] Пак там.

[14] Голева, П. Цит. съч., с. 108.

[15] В примера с изместването на падежа от 14 май на 2 май, даден по-горе, ще следва, че длъжникът ще изпадне в забава, ако не изпълни на 2 май.

[16] Митев, Кр. Цит. съч., с. 224.

[17] Пак там.

[18] Покана следва да има в другите две хипотези на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тъй като там престацията ще е търсима и покана ще трябва да се направи. Тази покана обаче няма да е по чл. 84, ал. 2, а във връзка с изпълнението на задължението по чл. 68, б. „б“.

[19] Голева, П. Цит. съч., с. 513; Митев, Кр. Цит. съч., с. 222; Големинов, Ч. Неоснователно обогатяване. С.: Фенея, 1998, с. 199.

[20] В случаите на отпаднало или неосъществено основание вещта най-вероятно се намира у длъжника, който я е получил преди да възникне реституционното правоотношение – вж. по този въпрос Митев, Кр. Цит. съч., с. 224.

[21] Митев, Кр. Цит. съч, с. 222.

1 кометар

  1. Ще ми бъде интересно виждането на автора за приложимостта на чл. 114, ал. 3 ЗЗД по отношение на неоснователното обогатяване (чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД). Възможно е да съществуват хипотези, при които реално обогатилият се без основание бива открит едва след като давността е вече изтекла. Обикновено това може да стане в процес против “мним” неоснователно обогатил се, който представя доказателства, от които е видно, че обогатилото се лице е друго, а не ответника.

Leave a Reply to Стефан Тихолов Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.