(рецензент: доц. д-р Мирослав Димитров)

 

    (статията е публикувана за пръв път в сп. "Съвременно право",  2015, No 3)

 

1. Ще се опитам да изложа вижданията си по отношение на субективната страна в основанието за нищожност по чл. 26, ал.1, пр. 4 ЗЗД („сделки върху неоткрити наследства”). Лаконичната правна уредба („нищожни са договорите … включително и върху неоткрити наследства”) поставя редица проблеми, на някои от които доктрината е отговорила. Субективният елемент обаче не е изследван задълбочено. Напротив, в модерната литература такъв се отрича.

На субективната страна се обръща сериозно внимание при действието на предходния Закон за задълженията и договорите (ЗЗД отм.). Но уредбата в него е доста по-подробна1. В съвременната литература този въпрос не се засяга, или по-скоро, засяга се само косвено. Някои автори мимоходом посочват определени субективни нагласи на страните, използвайки ги като аргумент по своя конкретна теза. Така, страната действа, „разчитайки“, че ще придобие имуществената съвкупност (Ал. Кацарски)2; договорът е на разпореждане с чужди имуществени права, които лицето „очаква” да придобие при откриване на наследството” (проф. М.Павлова)3. В съдебната практика субективен елемент също се споменава: „подобно договаряне разкрива желание за смъртта на наследодателя” (Решение № 474 от 2.IV.1985 г. на ВС на НРБ по гр. д. № 3650/83 г., I г. о).4

В най-новата литература се настоява на единствено на обективния състав на основанието: „ФС … не включва субективен елемент” (доц. М.Димитров)5.

 

2. Какво е неоткрито наследство, е изяснено в литературата. Това е както цялата съвкупност от наследими права и задължения, която след смъртта на едно лице се очаква да бъде негово наследство, така и отделните елементи от тази съвкупност (отделните права, задължения и фактически отношения)6. С други думи, това е тази част от патримониума на едно живо лице, която е наследима и която вероятно ще съставлява неговото наследство след неговата смърт.

В повечето случаи сделката върху неоткрито наследство ще бъде на разпореждане (например прехвърляне на права). Но тя може да бъде и на управление (например договор за наем). Сделката може да бъде както предоставяща, така и непредоставяща имотна облага – например мандат да се извършат определени сделки с елементи от неоткритото наследство.

Наистина, договор за поръчка, сключен от самия наследодател не би имал смисъл, защото ще се прекрати със смъртта на наследодателя (чл. 287 ЗЗД). Но такъв договор могъл да бъде сключен от някои от неговите потенциални наследници. Например племенникът възлага на посредник да продаде апартамента, който ще придобие като наследство от чичо си. Съдебната практика познава подобен случай: овластяване на адвокат да води дело за делба, извършено преди откриване на наследството (Решение № 1087 от 19.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3059/2007 г., III г. о., ГК). Според ВКС пълномощното не е нищожно, „защото не се извършва акт на разпореждане…”. Но от самото дело е видно, че адвокатът е имал правото не само да води делото във всички инстанции, но и да признава исканията на другата страна и да сключва спогодби (които са актове на разпореждане). Подобен мандат би могъл да бъде нищожен, дори и да не включваше права на разпореждане, при наличието на субективния елемент, който по-долу ще се опитам да определя.

В литературата се приема, че нищожна ще бъде и сделка, която влияе на самото право на наследяване – приемане или отказ от неоткрито наследство, учредяване или изменение в правото на наследяване7.

Не е задължително всички правни последици да настъпват след откриване на наследството. Ако съществуваше такова изискване, сделките върху неоткрито наследство по определение щяха да включват субективен елемент. (След като страните сами са отложили действието на извършената сделка от момента на откриване на наследството, значи те желаят именно сделката върху неоткрито наследство и съответно знаят, че наследодателят е жив).

Най–простият начин страните да отложат действието на сделката от момента на откриването на наследството е да я поставят под това отлагателно условие (ако наследството бъде открито преди настъпването на определено обстоятелство), или срок (когато наследството бъде открито).

Сделката може да бъде отложена и чрез сключването на предварителен договор, чийто падеж настъпва с откриване на наследството. Но както се сочи в доктрината8, в този случай самият предварителен договор е сделка върху неоткрито наследство, а неговото действие ще следва да се прояви веднага.

В редица случаи сделката ще трябва да породи (ако не беше нищожна) правните си последици веднага. Това, което няма да настъпи веднага, е самият прехвърлителен ефект при разпоредителните сделки – защото в патримониума на прехвърлителя правото не присъства.

Казаното може да се илюстрира така: продавам ти днес вещта, която така или иначе ще наследя. Ти дължиш цената веднага; задължението за прехвърляне на собствеността също възниква ведната. Това, което не настъпва, е самият прехвърлителен ефект.

Друг пример е следният: продавам ти картината, която наследих. Всички правни последици следва да настъпят веднага. Оказва се обаче, че „наследодателят” е бил жив, а аз погрешно съм го мислил за мъртъв. В доктрината се приема, че сделката е нищожна, защото е върху неоткрито наследство9. (Изключение прави хипотезата на обявена смърт на наследодателя. Тя ще бъде разгледана по-долу.)

Споделям виждането10, че сделката може да бъде извършена от широк кръг лица: (1) от самия наследодател; (2) от наследниците по закон от всички редове; (3) от лица, които не са от кръга на законните наследници, но е възможно да могат да бъдат посочени в завещанието му; както и от (4) лица, които нито са в кръга на законните наследници, нито за тях може да се предположи, че биха били посочени в завещанието му.

 

3. При разсъжденията си ще използвам горните изходни позиции. Ще започна с хипотетичен казус.

Казус 1: Майка дарява на сина си недвижим имот. Синът и майката нямат други роднини и са единствени наследници един на друг. И двамата упълномощават трети лица, които да ги представляват при извършването на дарението. Така и става, но нотариусът не изчита нотариалния акт. Това води до порок във формата и съответно до нищожност на дарението. Нито майката, нито синът знаят, че има проблем в прехвърлянето на правата: те дори не са присъствали. Синът, притежавайки надлежно вписан нотариален акт, е убеден, че е единствен и законен собственик. Впоследствие той продава имота на трето добросъвестно лице и му предава владението върху него.

В Казус 1 първата сделка (дарението) е нищожна. Без значение е дали майката и синът съзнават порока във формата. Втората сделка обаче е продажба на чужда вещ. При добросъвестност на третото лице, тя следва да представлява правно основание за добросъвестно владение с всички произхождащи от това права (чл. 71 и чл. 72 от Закона за собствеността (ЗС). Купувачът е добросъвестен и има пълната гама от права по чл. 189 и сл. ЗЗД (евикция). Той може да придобие имота по кратката давност. Същевременно, сделката се явява върху неоткрито наследство – защото имотът е останал в майката, и ако синът я преживее, той като единствен наследник ще го придобие по наследство, като по този начин автоматично да направи третото лице собственик (в изпълнение на договора за продажба)11. Ако обаче се приеме, че сделката е нищожна като сделка върху неоткрито наследство, няма да е налице основание за добросъвестно владение, отговорността за евикция ще бъде неприложима12 и след откриване на наследството третото лице няма да стане собственик. Единственият му шанс е дългата придобивна давност.

Нищожна или валидна е сделката?

В близък до Казус 1 Бургаският окръжен съд (Решение No 68 от 07.05.2009 г. по гр. д. No 24/2009 г.) е заключил, че е налице нищожност на основание чл. 26, ал.1, пр.4 ЗЗД. Сключен е договор за издръжка и гледане между майка и дъщеря, за който съдът в посоченото решение е преценил, че е нищожен поради порок във формата. Това заключение на съда е доста спорно – основанието е, че подреденият и вписан от нотариуса екземпляр не е подписан; останалите обаче са. Но спорен или не, със сигурност подобен порок е труден за улавяне от страните и те най-вероятно са останали със съзнанието, че са сключили напълно валидна сделка, още повече, че техните екземпляри от нотариалния акт са били перфектни. С този договор за издръжка и гледане е целено прехвърлянето на недвижим имот, всъщност съсобствен между майката и двете й деца (дъщеря и син). По отношение на идеалните части на сина е ясно, че сделката не би имала прехвърлително действие; но по отношение на идеалните части на майката, причината такова действие да отсъства е именно приетата от съда нищожност поради липса на форма. Веднага след този договор дъщерята и синът делят апартамента. По отношение на тази делба БОС отново намира, че е нищожна поради липса на форма. Отделно обаче, в мотивите си БОС заключава, че по отношение на идеалните части на майката сделката е нищожна поради неоткрито наследство (тя е била жива). Съдът не изследва субективното намерение и знанието/незнанието на страните. От целия фактически състав обаче може да се заключи, че дъщерята се е считала за собственик на базата на нотариалния акт за издръжка и гледане. Т.е., делбата е извършена между лица, които се легитимират на собствени основания (синът – наследяване от бащата, дъшерята – придобиване от майката), но обективно е била върху неоткрито наследство. Изглежда, че за съда това е достатъчно. Той не изследва наличието на субективен елемент, за да направи извода си.

В Решение № 148 от 23.02.2009 г. по гр. д. № 726/2008 г., I г. о., ГК ВКС също не изследва наличието или липсата на субективена страна на основанието за нищожност. Предварителен договор е обявен от въззивния съд за окончателен. Прехвърлителите по този договор са наследили имота от баща си, но освен тях ВКС сочи, че е имало още един наследник – преживелият съпруг – тяхна майка, която към този момент е била жива. Последната не е подписала договора и по-късно е починала. ВКС сочи, че за нейната част прехвърлителите не са могли да поемат задължение да я продадат, защото сделки с неоткрито още наследство са нищожни – чл. 26, ал. 1 пр. последно от ЗЗД. Затова не се касае за обещание за продажба на бъдеща вещ, а за нищожност на предварителния договор до размер на 3/4 ид.ч. от предмета му”.

Достатъчно ли е, че обективно вещта е била част от нечие чуждо наследство, или съдът е трябвало да изследва наличието или липсата на определен субективен елемент?

 

4. Всяка вещ е нечия собственост и следователно всяко разпореждане с чужда (на физическо лице) вещ е на практика сделка върху нечие неоткрито наследство13. Още повече, че всяка вещ хипотетично би могла да бъде завещана на всекиго. Къде следва да бъде поставена границата?

Мисля, че по отношение на Казус 1 няма съмнение: не е налице нищожна сделка върху неоткрито наследство. Налице е валидна продажба на чужда вещ. Но също така съм уверен, че ако беше налице обратната ситуация – ако и двете страни знаеха, че сключват сделка с елемент от бъдещо наследство, за никого нямаше да съществува съмнение, че сделката е нищожна именно на основание чл. 26, ал.1, пр. 4 ЗЗД. Следователно се оказва, че субективният елемент при сключване на сделката е изиграл решаваща роля. Нито една от страните не е предполагала, че имотът не е на прехвърлителя, а е част от нечие чуждо наследство.

Следва да се приеме, че от наличието или липсата на знание за определено обстоятелство, би могло да зависи наличието или липсата на основание за нищожност по чл. 26, ал.1, пр. 4 ЗЗД.

Това заключение поставя следните въпроси:

– само двете страни или само едната следва да знае;

– какво е съдържанието на това знание (какво всъщност следва да се знае);

– знанието винаги ли е необходимо, или само по изключение.

 

5. Сега ще променя условието в Казус 1, като приема, че синът е узнал за нищожността на дарението, но въпреки това се е разпоредил с имота, очаквайки, че ще го наследи. Тук купувачът продължава да е добросъвестен. Ще бъде ли налице основанието по чл. 26, ал.1, пр. 4 ЗЗД?

Сделката е обективно върху неоткрито наследство, при това, сключена при знанието и намерението на продавача да се разпореди с имот, който очаква да наследи. Освен, че се обхваща от буквата на закона, действието на продавача е морално укоримо. (Последното е силен аргумент за поддръжниците на традиционната теза, че сделките върху неоткрито наследство са частен случай на накърняване на добрите нрави).

Както посочих, ако сделката е валидна продажба на чужда вещ, купувачът има редица права: право на задържане, придобиване по кратка давност, евикционни права. Ако сделката е нищожна, тези права отсъстват. Добросъвестният купувач ще бъде недобросъвестен владелец. Прилагат се правилата на двустранна реституция. В най-добрия случай би могла да бъда ангажирана деликтната отговорност на продавачa при причинени вреди на купувача от умишленото сключване на нищожната сделка.

Получава се следното: при недобросъвестност на продавача и добросъвестност на купувача, когато продавачът наследи имота, той ще може да го реституира (чл. 34 ЗЗД). Купувачът няма право на задържане. Той има само правата на недобросъвестен владелец. В крайна сметка, прехвърлителят – наследник ще се позове на собственото си незаконно и неморално поведение, печелейки права14.

Дали обаче това е целта на закона?

Според мен, не. Въпреки, че правилото nemo auditur propriam turpitudinem allegans (никой не може да се позовава на неморалното си поведение) често пъти е неглижирано от законодателя, считам, че при неяснота на нормата трябва да се избере това тълкуване, което е съобразено с него. Нищожността, дори и схващана като санкция, не следва да санкционира изправния, защитавайки недобросъвестния.

Наистина, положението на третия засегнат – наследодателя – е различно в зависимост от това дали сделката е валидна, или нищожна. Ако тя е валидна, неговият имот ще може да бъде придобит по кратката давност. Купувачът има право на плодовете и освен това на право на задържане за подобренията, които е направил. Следователно, от гледна точка на защитата на наследодателя, по-добре е сделката да се третира като нищожна. Законът обаче не защитава само наследодателя. Нещо повече – дори и той да е съгласен с една сделка върху неоткрито наследство, това няма да я направи валидна. В зададения случай наследодателят е поставен в позицията на всяко друго трето лице, чиято вещ е продадена, и на негово разположение са достатъчно правни средства за защита.

Считам, че и при така направената модификация на Казус 1, сделката ще бъде валидна. Тя ще породи действие като продажба на чужда вещ.

Казус 1 разглежда разпореждане с недвижим имот. При движима вещ обаче се наблюдават разлики. Затова ще разгледам втора хипотетична ситуация.

Казус 2: Богат чичо е оставил племенника си да живее в негова вила, скъпо обзаведена, включително с бароково огледало на значителна стойност. След известно време му казва, че той, болен и стар, без деца и съпруга, ще му завещае цялото си имущество. Няколко дни по-късно племенникът продава огледалото на трето добросъвестно лице и предава владението.

В Казус 2 разликата между последиците от двете възможни разрешения е много по-голяма. Ако при разпореждането с недвижим имот въпросът се свежда до придобиване по кратка или по дълга давност, различните права по отношение на подобренията и наличието или липсата на евикционни права, то в посочения случай разликата е в придобиването на самата собственост. Ако сделката е валидна, купувачът ще придобие огледалото, защото е добросъвестен владелец на възмездно правно основание (чл. 78 ЗС). Ако обаче сделката е нищожна, този ефект няма да настъпи.

Тук отново най-близко до целта на закона е разрешението, признаващо валидност на сделката.

Първо, философията на чл. 78 ЗС е следната: купувачът не е длъжен (и обикновено не може) да изследва собствеността на продавача. Още по-малко той ще може да изследва дали вещта, освен че е чужда, не е част и от нечие чуждо наследство (а, както по-горе посочих, всъщност тя винаги ще бъде част от нечие чуждо наследство).

Второ, така се установява баланс на правата на различните страни, който не противоречи на правилото nemo auditur propriam turpitudinem allegans. Купувачът придобива собствеността. Чичото ще може да търси обезщетение от племенника си по правилата на деликтната отговорност.

Ако обаче приемем, че сделката е нищожна, третото лице няма да придобие собствеността, а ще може да иска обратно даденото. Чичото ще може да ревандикира огледалото (чл. 108 ЗС) от третото лице. Отделно, племенникът ще може да го реституира (чл. 34 ЗЗД). Но ако чичото умре и племенникът наистина го наследи, той ще има право и на ревандикационния иск. С други думи, той отново ще се позове на собственото си неморално и противозаконно поведение, за да почерпи права.

 

6. Сега ще приема, че в Казус 1 само третото лице знае, че синът не е собственник, но най–вероятно ще наследи майка си.

Тук въпросът с добросъвестността на приобретателя не стои. Продавачът обаче продава като собственик, но не по наследство, а вярвайки, че е придобил на договорно основание.

Считам, че в посочения случай отново е налице валидна продажба на чужда вещ. Заявяваването на сина – прехвърлител като собственик по дарение ще отнеме възможността тя да бъде „върху неоткрито наследство” по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 4 ЗЗД.

Тук положението на сина – прехвърлител е приблизително еднакво, независимо от това дали сделката е валидно разпореждане на чужда вещ или е нищожна като договор върху неоткрито наследство. И в двата случая той дължи само връщане на получената цена (основанието е чл. 192 ЗЗД в първия случай и чл. 34 ЗЗД във втория). Положението на наследодателя също не се изменя. На негово разположение е ревандикационният иск. Той не е заплашен от придобиване по кратката давност, придобиване на плодовете или упражняване на право на задържане, защото приобретателят е недобросъвестен.

 

7. За последен път ще модифицирам Казус 1: нека и двете страни да знаят, че вещта не е на сина, а на майка му, която най-вероятно ще бъде негов бъдещ наследодател. Тази сделка ще бъде именно върху неоткрито наследство и като такава – нищожна. Това разрешение може да се приеме за безспорно. То отговаря както на телеологическото, така и на историческото тълкуване15.

 

8. Може да бъде направен следният извод: за да бъде сделката нищожна върху неоткрито наследство по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 4 ЗЗД, следва двете страни да притежават определено знание. Но дали това означава, че те трябва да знаят, че се разпореждат с неоткрито наследство?

В литературата се сочи, че ако наследодателят е жив, но наследникът, който погрешно го мисли за умрял, се разпореди с наследството, такава сделка ще бъде нищожна. Именно този пример се дава, за да се покаже, че основанието е обективно16.

Незнанието на наследника за това, че наследодателят му е жив, е без значение. Но с това въпросът не се изчерпва.

Сега ще модифицирам Казус 2. Нека племенникът е убеден, че чичо му е умрял, и той, като наследник по завещание, притежава огледалото. Но при продажбата се легитимира като собственик, без да уточнява на какво основание. Третото лице продължава да е добросъвестно. По същите аргументи, които по-горе изложих, то ще придобие огледалото на основание чл. 78 ЗС.

Но ако племенникът се легитимира като наследник: продавам ти огледалото, което беше на чичо ми, но аз го наследих, без значение е дали той мисли чичо си за умрял или не. Сделката ще бъде нищожна. С други думи, не можем да наречем една сделка върху неоткрито наследство, ако страните не осъзнават поне връзката между предмета на сделката и въпросното наследство.

 

9. Според мен, субективният елемент, който е релевантен, засяга връзката между (1) обекта на сделката, (2) бъдещото наследство на едно определено лице и (3) предполагаемото качество на поне една от страните.

На първо място, когато сделката извършва самият бъдещ наследодател, няма съмнение, че е необходимо намерението тази сделка да има ефект върху собственото му неоткрито наследство, след откриването му. В противен случай ще се касае за обикновена сделка с неговото имущество17. Това намерение следва да присъства и у двете страни. Ясно е например, че няма да бъде нищожна една обикновена продажба, която бъдещият наследодател извършва със собствения си имот. Но по същия начин няма да е сделка върху неоткрито наследство и продажбата с отлагателен срок, преди изтичането на който наследодателят е починал. Достатъчно е ефектът на сделката да не е обвързан с откриването на наследството. Нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 4 ЗЗД ще бъдат всякакви сделки с имуществото на едно лице, извършени от него, чието действие по отношение на това имущество е предвидено от страните да се прояви след неговата смърт, с изключение на изрично разрешените. А валидни ще бъдат всякакви сключени от него сделки, проявяващи действието си в същото това имущество веднага или в по-късен момент, стига това да не е обвързано със смъртта на разпореждащия се18.

А когато нито една от страните не е бъдещият наследодател, ще бъде необходимо страните да са знаели или да не са могли да не знаят, че обектът на тяхната сделка е част от наследството на едно определено лице, и страните да са третирали поне едната от тях като като наследник или заветник (настоящ или бъдещ). Същото ще важи и в случаите, когато една от страните се заяви като лице, което ще придобие права от бъдещия наследник или заветник19. При наличието на описания субективен елемент, ако сделката е обективно върху неоткрито наследство, тя ще бъде нищожна. В противен случай ще бъде действителна.

В резюме, ако едната страна е бъдещият наследодател, е необходимо страните да целят именно сделката да бъде върху неоткритото наследство на една от тях. Това ще бъде налице, когато (1) е сключена сделка, поне част от правните последици на която засягат бъдещото наследство на едната от страните, и (2) всички страни по сделката да са имали намерението тези последици да проявят действието си след откриване на наследството.

Пример са тези сделки, с които бъдещият наследодател не по установения ред (завещание, приживна делба) се разпорежда с елемент от бъдещото си наследство за след своята смърт.

А че всички страни следва да имат това намерение, е видно от следния пример: А решава да сложи край на живота си на датата Х, като обаче преди това се разпореди с имуществото си на определени от него лица. Той предприема сключването на редица сделки, отлагайки действието им за след датата Х. Дава под наем къщата си, считано от датата Х +1 и сключва предварителен договор за продажба на имота си с дата за сключване на окончателен договор датата Х+2. В случая само А знае, че извършва сделки с неоткритото си наследство. Поради това те ще бъдат валидни. Но ако насрещната страна знае намеренията на А, сделките ще бъдат нищожни по силата на чл. 26, ал.1, пр.4, ЗЗД, дори и впоследствие А да не отнеме живота си.

Когато бъдещият наследодател не е страна по сделката, необходимо е: (1) знанието на двете страни, че обектът на сделката е елемент от наследството на конкретно лице, (2) сделката обективно да е върху неоткритото наследство на това лице, и (3) страните да са третирали поне едната от тях като като наследник или заветник (настоящ или бъдещ), или като лице, което ще придобие права от бъдещия наследник или заветник.

Например, когато двете страни знаят, че обект на сключената от тях продажба е вещта на точно определено (трето) физическо лице, те безспорно знаят и че тази вещ е потенциална част от бъдещото наследство на това лице. Но продажбата ще бъде нищожна като сделка върху неоткрито наследство само когато страните са третирали поне едната от тях като бъдещ наследник или заветник (продавам ти колата на чичо си, така или иначе той ми я е завещал), или като лице, което ще придобие правата от бъдещия наследник или заветник (ще ти дам под наем колата на чичото на Х, с него подписахме договор, че като умре чичо му, ще ми я продаде).

В посочения пример отново е налице намерението на страните сделката да бъде върху нечие неоткрито наследство. Такова намерение обаче ще отстъства, ако страните неправилно считат, че наследодателят е починал. Тогава сделката пак ще бъде нищожна като сключена върху неоткрито наследство, стига те са третирали едната от тях като „наследник” на „починалия”.

Що се отнася до изискването сделката да бъде обективно върху неоткрито наследство, тук следва да се имат предвид всички условности на термина неоткрито наследство”, засегнати в т. 2. Това изискване ще е изпълнено, ако обектът на сделката е част от патримониума на „наследодателя”, или поне да е налице правното очакване за това.

Изключение се наблюдава в хипотезата на чл. 18 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС).

 

10. Чл. 18 ЗЛС урежда специален случай на сделки върху неоткрито наследство.

Когато приобретателят е знаел, че обявеният за умрял е жив (чл. 18, б. „б” ЗЛС), последният може да иска не само безвъзмездно, но и възмездно отчуждените си имоти. Но ако приобретателят е бил добросъвестен (чл. 18, б. „а” ЗЛС), може да се искат отчуждените по безвъзмезден начин имоти, всичко, което е придобито срещу отчуждените по възмезден начин имоти, и цената, която се дължи срещу извършеното отчуждение.

В описаните хипотези в чл. 18 ЗЛС, сделките, макар и върху неоткрито наследство, са валидни. По общия ред те щяха да бъдат нищожни, доколкото наследникът се легитимира като такъв при сключването на сделката, а наследството всъщност не е открито.

Чл. 18 ЗЛС не урежда изрично хипотезата, при която и двете страни са знаели, че наследодателят е жив. На пръв поглед, тя изглежда обхваната от чл. 18, б. „б” ЗЛС. Считам обаче, че целта на закона не е такава. Смисълът на разпоредбата е да разреши един особен случай – когато е налице обявена смърт. Особеността идва оттам, че поне една от страните вярва, че такава смърт е настъпила, съобразява се с постановения от съда акт, с постановеното квазиоткриване на наследството. Затова е предоставено изключение от общия ред. Но ако и двете страни са знаели за това, че наследодателят е жив, то не виждам логика да не се приеме общото разрешение на чл. 26 ЗЗД – нищожност. Практическата полза за наследодателя от това е най-малко следната – искът за прогласяване на нищожността не се изсрочва. Докато по отношение на иска по чл. 18 ЗЛС е възможна тезата, че ще се погаси по (общата) давност. Подобен аргумент би намерил оправданието си в неяснотата дали с този иск се упражнява потестативно право, ревандикация или някакво друго, специфично уредено в закона притезателно право20.

 

11. Класическият възглед по отношение на сделките върху неоткрити наследства е, че те са частен случай на едновременно на накърняване на добрите нрави и противоречие със закона21. В модерната доктрина22 обаче това се отрича с мотива, че дори и да са неморални, тези сделки са изрично посочени в закона като нищожни и следователно се касае само за случай на противоречие със закона. Това мнение следва да се подкрепи. Сделките върху неоткрито наследство не са частен случай на накърняване на добрите нрави. Законът урежда редица сделки върху неоткрито наследство. Завещанието например е фундаментален институт на гражданското право; ако сама по себе си сделката върху неоткрито наследство накърнява добрите нрави, защо завещанието е толкова ценено от правния ред?

Сделката върху неоткрито наследство би могла да накърнява добрите нрави, но би могла и да е изцяло в съгласие с морала. Ще разгледам един традиционен пример: споразумение между двама бъдещи наследници, че единият ще се откаже от едно наследство, ако бъде призован към наследяване. Може ли категорично да се твърди, че е налице накърняване на добрите нрави? Всъщност, у нас бъдещите наследници много често влизат точно в такъв тип споразумения23. И ако споровете им по отношение на откритото след това наследство не стигат до съда, това, защото те са разрешили тези спорове предварително, именно по този начин. Твърдя, че в България подобен тип споразумения не са задължително в конфликт с утвърдените нравствени норми. Причините бъдещите наследници да пристъпят към такова споразумяване могат да бъдат различни: само единият наследник се е грижил за наследодателя, или само на единия му е бил дарен имот; или най-сетне, защото така чувстват, че е справедливо. Още повече, в редица случаи наследодателят също знае и не се възпротивява срещу подобни споразумения. Къде тук е противоречието с добрите нрави?

Описаните споразумения ще бъдат нищожни. Но не задължително неморални.

 

12. Следва да се подкрепи по-новото виждане – че основанието по чл. 26, ал.1, пр. 4 ЗЗД е частен случай на противоречието със закона, а не на накърняването на добрите нрави.

Тогава наличието на субективен елемент може би ще постави на изпитание класическата постановка, че противоречието със закона е обективно основание за нищожност24.

Поставеният въпрос налага уточнение на това що е обективнои субективно” в един договор. Ясно е, че във фактическия състав на договора по необходимост е включен субективен елемент, който се изразява в желанието на страните да се задължат. Още в Древен Рим е преодоляна тезата, че с изпълнението на прости ритуали страните се задължават, независимо от това дали всъщност са желали това или не25. Със сигурност, когато в доктрината се сочи, че даден фактически състав по чл. 26 ЗЗД е обективен, нито един автор няма предвид отсъствието на всякакъв субективен елемент. Подобно буквално разбиране ще сведе всички обективни основания до липсата на съгласие у страните. Несъмнено, такова разбиране не се поддържа от никого.

Казаното не следва да се забравя, когато един състав се определя като обективен или субективен.

Противоречието със закона е обективно основане, защото във фактическия му състав не се изисква нито вина, нито знанието на страните, че нарушават закона. Страните обаче целят правните последици на договора, който сключват, и който нарушава закона. Впрочем, ако се приеме виждането, че правото ни признава съществуването на необорима презумпция за знанието на закона от всеки, въпросът дали противоречието със закона е обективно основание става безпредметен. След като страните знаят закона, те знаят и кога го нарушават; оттук, след като целят правните последици на договор, който противоречи на закона, те целят това противоречие. Същото разсъждение би било валидно и по отношение недействителността на формата. Това основание за нищожност е обективно, защото няма значение дали страните знаят или не порока във формата. Ако обаче приемем, че всеки знае закона, страните, респективно техните представители, няма как да не знаят, че не са спазили необходимата форма. Последната е позитивно установена. Истински обективни ще останат само липсата на съгласие и невъзможният предмет.

Но върху съществуването на презумпция, че всеки знае закона, може сериозно да се спори. Тя се отрича още при действието на ЗЗД (отм.)26. Първо, правилото незнанието на закона никого не извинява не е тъждествено с правилото всеки познава закона, и второ, такова незнание всъщност може да бъде релевантно, най-малкото в случаите на унищожаемост поради грешка27.

 

13. Казаното е достатъчно, за да постави под съмнение използването на термините обективнои субективно като етикети по отношение на едни съзнателни волеви актове, каквито са договорите (и сделките въобще). Основанието може да бъде наречено обективно, единствено когато се има предвид липсата на конкретно субективно преживяване; но то може да бъде обективно въобще само при липсата на всякакво субективно преживяване.

Така всички основания за нищожност могат да бъдат наречени обективни, защото нито едно от тях не изисква страните да осъзнават, че го извършват.

Противоречието със закона е обективно, защото не се изисква страните да знаят, че нарушават закона. Но и заобикалянето на закона е обективно, защото ние не изследваме дали страните знаят, че заобикалят закона; ние изследваме дали те, посредством извършването на комбинация от сделки, субективно са преследвали забранения от закона резултат. Те може да са убедени (и често са!) че по този начин постъпват законосъобразно, защото сключват формално разрешени сделки. Например кредиторът и длъжникът може да вярват, че законосъобразно обезпечават дълга посредством сключването на продажба и обратен предварителен договор (разновидност на lex commissoria в едно от значенията на термина), защото подобни действия се срещат сравнително често в практиката. Така те не осъзнават, че заобикалят закона, но нищожността ще бъде налице. По-нататък, не е необходимо страните да съзнават, че преследват неправомерна цел28, а да преследват цел, която обективно е неправомерна.

Симулацията, една още по – сложна правна фигура, често пъти е неосъзната като такава от страните, въпреки нейния договорен характер29. Така продавачът и купувачът често пъти наистина вярват, че наложилото се в практиката изповядване на сделката да данъчна оценка е допустимо от закона и те не предполагат, че сключват привидна и прикрита сделка.

Осъзнаването, осмислянето на симулацията и на заобикалянето на закона изисква определена степен на правни познания. Не всеки притежава такива познания. Но това изобщо не значи, че неюристите не могат да симулират и да извършват сложни правни конструкции, съчетавайки привидна с прикрита сделка или сключвайки няколко договора, за да постигнат резултата, който не могат да постигнат с един. Така или иначе, подобни похвати са се използвали, много преди някой да ги определи като симулация или заобикаляне на закона.

Следователно не е достатъчно да кажем, че противоречието със закона е обективно основание, защото не се изисква страните да знаят, че нарушават закона. Със същия успех може да се твърди, че заобикалянето на закона и симулацията са обективни основания, защото не се изисква страните да знаят, че заобикалят закона, съответно, че симулират.

Това, което липсва при абсолютно всички хипотези на противоречие със закона, е изискването за един субективен елемент, който да ги обединява и да ги отличава; който да е отличителната им характеристика. Обратно, заобикалянето на закона и симулацията имат ясно характеризиращ ги субективен елемент, който на практика ги „конструира” – целта на страните да постигнат последиците на забранената сделка, да прикрият едни последици с други или изобщо да изключат настъпването на последиците.

Затова има смисъл основанията за нищожност да бъдат разделяни на обективни и субективни, но и затова посоченото разделение не е пречка да се види субективен елемент в някои от конкретните основания за противоречие със закона, какъвто е и случаят със сделките върху неоткрити наследства.

Като конкретен случай на противоречие със закона, сделките върху неоктрити наследства не са единствените, при които се наблюдава субективен елемент. Напротив, тази възможност се признава в литературата по отношение на отделните основания, предвидени в конретни правни норми. Отбелязва се, че „[о]бективният характер на противоречието със закона като основание за нищожност не бива да се абсолютизира. То не следва да се разбира в смисъл, че липсва общо законово изискване към лицата, извършващи сделката, за знание или съзнаване на нарушението, което да е предпоставка за нейната нищожност във всички случаи, а още по-малко за намерение за извършване на нарушението”. Сочи се, че при тези изключения самата норма предвижда субективен елемент, например чл. 40 ЗЗД30. В чл.26, ал.1, пр.4 ЗЗД обаче подобно изискване отсъства и това отличава тази хипотеза от посочените случаи.

Основанието по чл. 26, ал.1, пр. 4 ЗЗД може да бъде наречено обективно, ако с това се визира липсата на изискване страните да съзнават, че наследството е неоткрито, още по-малко да целят да нарушат закона. Това обаче не означава, че субективен елемент е изобщо изключен. Субективната страна на сделките върху неоткрити наследства винаги включва определено знание, а в редица случаи и намерение на страните, така, както те бяха описани в т. 9.

 

Бележки под линия:

1 По въпроса вж. например Тончев, Д., Коментар върху закона за задълженията и договорите, Том I, С., Ц.Н.Чолаков 1929, с. 167 – 171.

2 Кацарски, Ал. „Основанието за нищожност при договори върху неоткрити наследства”, сп. „Съвременно право”, 1999 г., кн. 6, с. 49.

3 Павлова, М., Гражданско право – обща част, второ прер. и доп. изд., С., Софи – Р, 2002, 534-535.

4 Ако не е указано друго, съдебната практика е цитирана от ПИС Апис. Посоченото решение е коментирано у Розанис, С., Недействителност на сделките, С., Фенея, 2012, с. 27 – 29.

5 Димитров, М., Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, С., Сиби, 2013, с. 238.

6 Кацарски, Ал. „Основанието за нищожност при договори върху неоткрити наследства”, сп. „Съвременно право”, 1999 г., кн. 6, с. 50, Джеров, Ал., Гражданско право, Обща част, трето прер, и доп. изд., С., ИК „Труд и право”, 2012, с. 477, Русчев, Ив., „Недействителност на договорите и едностранните сделки по чл. 26, ал.1 ЗЗД”, сп. „Пазар и право”, 2003, кн. 1, ЕПИ Онлайн, Димитров, М., Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, С., Сиби, 2013, с. 237. Според проф. Диков обаче чл.23, ал.2 ЗЗД (отм.) и чл. 208 ЗН (отм) „обхващат само хипотезата на договори върху бъдещи наследства, не и договорите върху отделни предмети, числящи се към бъдещи наследства” – Диков, Л., Курс по гражданско право, Облигационно право, обща част, том III, С., Придворна печатница, 1934, с. 227. Но и при действието на отменения ЗЗД мнението на проф. Диков може да се счита за изолирано – вж. Тончев, Д., Коментар върху закона за задълженията и договорите, Том I, С., Ц.Н.Чолаков 1929, с. 170, Меворах, Н, Д.Лиджи, Фархи, Л., Коментар на закона за задълженията и договорите, второ изд., С., Херман поле и Сие, 1926, с., 56.

7 Кацарски, Ал. „Основанието за нищожност при договори върху неоткрити наследства”, сп. „Съвременно право”, 1999 г., кн.6, с. 50, 51. Отказът от „наследството на един жив човек” е бил изрично забранен в чл. 208 ЗН (отм).

8 Кацарски, Ал. „Основанието за нищожност при договори върху неоткрити наследства”, сп. „Съвременно право”, 1999 г., кн.6, с. 50, 51.

9 Димитров, М., Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, С., Сиби, 2013, с. 238.

10 Вж. Кацарски, Ал. „Основанието за нищожност при договори върху неоткрити наследства”, сп. „Съвременно право”, 1999 г., кн. 6, с. 52.

11 Проф. Русчев разглежда продажбата на чужда вещ, при която продавачът по-късно е наследил собственика. Той сочи, че продажбата е валидна, а задължението за dare се счита изпълнено с приемане на наследството – Русчев, Ив., Отговорността за евикция, С., Регули, 1995, с.73.

12 Получилият вещта по нищожната сделка може да бъде евинциран, но отговорност за евикция няма да бъде налице, защото ще липсва валидно задължение за прехвърляне – вж. Русчев, Ив., Отговорността за евикция, С., Регули, 1995, с. 83.

13 Според проф. Джеров хипотезата на чл. 26, ал. 1, пр. 4 ЗЗД е израз и на правилото, че никой не може да прехвърли това, което не притежава – Джеров, Ал., Гражданско право, Обща част, трето прер, и доп. изд., С., ИК „Труд и право”, 2012, 477.

14 При сегашната уредба на нищожните сделки често се стига да подобен парадокс – облагодетелствана да е страната, действала незаконно или неморално – вж. критика у Димитров, М., Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, С., Сиби, 2013, с 251, 252 и у Митев, Кр., Неоснователно обогатяване по чл. 55-58 ЗЗД, С., Сиби, 2014, с. 163-168.

15 Вж Тончев, Д., Коментар върху закона за задълженията и договорите, Том I, С., Ц.Н.Чолаков, 1929, с. 167 – 171.

16 Димитров, М., Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, С., Сиби, 2013, с. 238.

17 За въпросите, които поставая продажбата „по случай на смърт” – когато вещнопрехвърлителното действие е поставено под прекратителното условие, че купувачът умре преди продавача, и разглеждането й като сделка върху неоткрито наследство вж. Ставру, Ст., „Обхват на понятието за алеаторност”, В: Ставру, Ст., Д. Недев, Димитров, М., Алеаторността на договорите в българското гражданско право, С., Фенея, 2013, с. 35-40.

18 Така Кацарски, Ал. „Основанието за нищожност при договори върху неоткрити наследства”, сп. „Съвременно право”, 1999 г., кн.No 6, с. 49.

19 Обратно Меворах, Н, Д.Лиджи, Фархи, Л., Коментар на закона за задълженията и договорите, второ изд., С., Херман поле и Сие, 1926, с., 56.

20 Проф. Таджер сочи, че имотите се връщат с иск за собственост – Таджер, В., Гражданско право на НРБ, Дял II, второ изд., С., Софи- Р., 2001, с. 53; според проф. Марков искът е конститувен – Тасев, С., М. Марков, Гражданско право. Обща част, Помагало. Поредица Modus studendi, шесто прер.и доп. изд., С., Сиби, 2010, 93.

21 Таджер, В., Гражданско право на НРБ, Дял II, второ изд., С., Софи- Р., 2001, с. 496, Павлова, М., Гражданско право – обща част, второ прер. и доп. изд., С., Софи – Р, 2002, с. 534, Рачев, Ф., Гражданско право. С образци на писмени защити”, второ изд., С., УИ „Стопанство”, 2003, с.401. Академик Василев посочва, че се касае за установен от закона случай на противонравствена сделка – Василев, Л., Гражданско право на НРБ, Обща част, трето прер. и доп. изд., С., Наука и изкуство, 1956, с., 439. В доктрината по отменения ЗЗД мнението, че се касае за сделка, която накърнява морала, е господстващо: вж. Тончев, Д., Коментар върху закона за задълженията и договорите, Том I, С., Ц.Н.Чолаков 1929, с.168, Меворах, Н, Д.Лиджи, Фархи, Л., Коментар на закона за задълженията и договорите, второ изд., С., Херман поле и Сие, 1926, с., 56, Диков, Л., Курс по гражданско право, Облигационно право, обща част, том III, С., Придворна печатница, 1934, с. 227.

22 Кацарски, Ал. Основанието за нищожност при договори върху неоткрити наследства – Съвременно право, 1999 г., кн.6, с. 54, Димитров, М., Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, С., Сиби, 2013, с. 235 – 237.

23 В същия дух са и разсъжденията в Цончев, Кр., Симулацията в гражданското право, второ издание, С., Софи-Р, 2001, с. 127-132.

24 Вж Таджер, В., Гражданско право на НРБ, Дял II, второ изд., С., Софи- Р., 2001, с. 484, Павлова, М., Гражданско право – обща част, второ прер. и доп. изд., С., Софи – Р, 2002, с. 529, Рачев, Ф., Гражданско право. С образци на писмени защити”, второ изд., С., УИ „Стопанство”, 2003, с.398, Димитров, М., Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, С., Сиби, 2013, с. 66, 67. Доц. Димитров допуска изключения при конкретните основания за противоречие със закона. Този въпрос ще бъде разгледан по-долу.

25 Андреев, М., Римско частно право, второ изд., С., Софи- Р., 1993, с. 283.

26 Тончев, Д., Коментар върху закона за задълженията и договорите, Том I, С., Ц.Н.Чолаков, 1929, с. 92, 93.

27 Пак там, също Шопов, А., Унищожаемост на договорите поради грешка, С., Сиби, 2013, с. 126 – 131.

28 Обратно Русчев, Ив., „Недействителност на договорите и едностранните сделки по чл. 26, ал.1 ЗЗД”, сп. „Пазар и право”, 2003, кн No 1, ЕПИ Онлайн.

29 Вж. Цончев, Кр., Симулацията в гражданското право, второ изд., С., Софи-Р, 2001.

30 Димитров, М., Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, С., Сиби, 2013, с. 67 – 68. Примерите могат да бъдат продължени – същото важи за чл. 192, ал.2 ЗЗД (продавачът премълчава недостатъците, следователно ги знае) и чл. 226, ал.3, пр.2 ЗЗД (нищожно е дарението, когато мотивът е противен на закона или добрите нрави).

2 Коментари

  1. Привет,

    малко страничен въпрос. Изследвали ли сте някога въпроса защо забраната за сделки върху неоткрити наследства е ситуирана точно в този член на ЗЗД, както и защо е формулирана точно по този начин?

    Поздрави,

    д-р Петров

Leave a Reply to vassil petrov Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.