1. Въпросът
1.1. С разпореждане от 11.01.2013 г. Върховният касационен съд на Република България е образувал Тълкувателно дело Nо 1 от 2013 г., по следния материално-правен въпрос:
Налице ли е непризнателност, ако надареният не предостави поисканата от дарителя издръжка поради липса на достатъчно средства да издържа себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, или непризнателност е налице независимо от материалните възможности на надарения, докато разполага с надареното, до неговото изчерпване.
Съгласно чл. 227, ал. 1, б. в) ЗЗД, дарението може да бъде отменено, когато дареният отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае. Съгласно втората алинея на същия член, посоченото правило не се отнася до обичайните и възнаградителните дарове.
В доктрината и в съдебната практика е прието, че с тези разпоредби се урежда отмяната на дарението поради непризнателност. Именно този термин е бил използван като основание за отмяна в чл. 328 от предходния Закон за наследството – ЗН (отм) – разпоредба, сходна с тази на сегашния чл. 227, ал. 1, б.в) ЗЗД. В този смисъл, изследването в кои случаи е налице непризнателност, е всъщност изследване на въпроса в кои случаи дарението може да бъде отменено.
1.2. Поставеният въпрос не изчерпва всички хипотези, които са поставяни в доктрината. Той ограничава възможните разрешения, поставяйки следната алтернатива:
а. ако дареният няма достатъчно средства да издържа себе си и лицата, които по закон трябва да издържа, той не е длъжен да издържа и дарителя и следователно непредоставянето на издръжка на последния не е основание за отмяна на дарението, и
б. дори и дареният да не разполага с достатъчно средства, той е длъжен да предоставя такава издръжка до изчерпване на дарението, в противен случай то може да бъде отменено.
Извън поставения въпрос остава следното обсъждано в доктрината разрешение:
в. дареният дължи издръжка, докато дарителят се нуждае, и след като подареното бъде изчерпано – този въпрос е разгледан от Кръстю Цончев1. Авторът, без сам да поддържа това становище, сочи (бел. под линия 21), че такова е виждането на Димитър Тончев в неговия Коментар на Закона за наследството. Но вторият автор, обаче, като обсъжда поставения въпрос на посоченото място2, заявява, че „моралната длъжность, а не закона, може да задължи надарения да облаготелствува осиромашелия даритель сь нещо повече оть това, което е получиль”. Напротив, на същото място Д. Тончев изрично сочи, че „надарения дължи прехрана вь границите на онова, което е получиль като дар“. С други думи, може да се счете, че посоченият трети възглед, макар и обсъден в доктрината, не намира сериозна подкрепа. Предвид обстоятелството, че в този случай дарителят ще бъде неоснователно обогатен, считам, че той не следва да бъде възприеман. Пълнотата на изложението обаче изискваше неговото разглеждане.
1.3. Следва да бъде направено още едно уточнение.
В поставения за разглеждане въпрос пред Общото събрание на Гражданската колегия ограничението до подареното имущество е изразено по следния начин: „докато разполага с подареното до неговото изчерпване”. В отлика, в цитираната съдебна практика в самото определение No 1169/2012 г. – (което инициира производството по тълкуване), се използва изразът „до размера на подареното” – реш. 501/2010 по гр. д. 500/2009 г. III г. о. ВКС. Разликата е съществена. Терминът „разполага” предполага наличие в патримониума на дареното лице; терминът „в размера” няма подобна смислова натовареност. Тази разлика в използваната терминология отпраща към друг, също спорен въпрос: отговаря ли дареният до размера на подареното, ако то е изразходвано или отчуждено (т.е., не разполага с подареното), или отговаря, до неговия размер, но само ако то не е изразходвано, респ. не е отчуждено (т.е., разполага с него). Този въпрос също е обсъждан в доктрината. Сочи се, че в този случай се отговаря със собственото имущество на дарения до размера на следата, която дареното имущество е оставило в патримониума на дарения3. Т.е., това, което е получено при изразходваното/отчуждаването на подареното4. Това разрешение следва да се възприеме. Не следва да се поставя в различно положение дареният, който е изразходвал имуществото, от този, който не е. На следващо място, допускането на обратното разрешение би поставило в неравностойно положение и лицата, които са изразходвали/отчуждили подареното имущество, но поради разликата в самото имущество само част от тях ще отговарят. Така би било, ако едно лице е придобило по дарение недвижим имот, а друго – пари или заместими вещи. Във втория случай родът не погива и длъжникът винаги ще отговаря (няма как точно това имущество да е изразходвано) – чл. 81, ал.2 ЗЗД.
Следователно, следва да се възприеме разрешението, че издръжка се дължи до размера на подареното, а не докато се разполага с него.
2. Аргументите
2.1. В доктрината се защитават и двете становища, съдържащи се в поставения въпрос.
Кръстю Цончев, въпреки че посочва, че дареният се освобождава при условията на чл. 81, ал. 1 ЗЗД, е склонен по-скоро да приеме, че „докато у дарения се намира подареното, той отговаря за цялата дължима издръжка. В случая няма място за избор между дарения и дарителя“5. Другото виждане се подкрепя от Д. Тончев. Той изрично сочи, че „надарения не се проявява вь непризнателность и тогава, когато отказва да даде прехрана, защото самь няма никакви средства за това“6. Ал. Кожухаров сочи, че дарението може да бъде отменено, ако дареният отказва издръжката, стига „да е в състояние да я даде”7. Това мнение се възприема и от М. Марков8 и Стоян Ставру9.
2.2. Могат да бъдат изтъкнати правни аргументи в подкрепа и на двете разрешения.
2.2.1. В покрепа на виждането, че дареният е непризнателен, независимо от финансовото му състояние, могат да се изтъкнат следните доводи:
а. Правилото, че дължи издръжка този, който може да я дава10, и в размера, който може (при съобразяване нуждите на лицето, което следва да бъде издържано) – чл. 142, ал. 1 СК, както и чл. 140, ал. 2 СК, се отнася до законовата издръжка. При договора за дарение подобна разпоредба липсва. Законът е пределно лаконичен: дареният отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае. Това е достатъчно за отмяната.
б. Допълнителен аргумент към горния е обстоятелството, че дареният е получил нещо безвъзмездно и след като то (или това, което е получил срещу него) стои в неговия патримониум, той следва да го използва, за да подпомогне дарителя. Наличността на това имущество у длъжника прави безмислено разглеждането на въпроса за нивото на неговото финансово състояние.
в. Чрез отмяната в посочения случай ще бъде избегнато неоснователното обогатяване на дарения спрямо дарителя11.
г. Обстоятелството, че дареният не разполага с парични средства, не го освобождава от отговорност – чл. 81, ал. 2 ЗЗД12.
2.2.2. В подкрепа на виждането, че дареният не е непризнателен, ако не предоставя издръжка при липса на достатъчно средства, можат да се изтъкнат следните аргументи:
а. Законът не урежда условията, при които дареният дължи издръжка. В чл. 227, ал.1, б. „в” ЗЗД е посочена само една предпоставка – нуждата на дарителя. Но какво е „нужда” се определя с помощта на разпоредбите на Семейния кодекс13. По същия начин, Законът за задълженията и договорите не урежда и другата предпоставка – възможността на дарения да дава издръжка. Следователно е налице празнота в закона. Съгласно чл. 46, ал. 2 ЗНА, тя може да бъде преодоляна, като се приложи по аналогия уредбата най-близкия случай. Дължимата издръжка по чл.227 ал.1, б. „в” ЗЗД прилича на две други задължения. Това са законовата издръжка (по СК) и издръжката по договор за издръжка и гледане (при който законова регламентация липсва). От тях по – близка е законовата издръжка. Това е така, защото задължението на дарения произлиза именно от закона, и следователно за нея следва да има правила, независими от волята на страните. В отлика, договорното задължение за издръжка се подчинява изцяло на волата на страните. Прилагайки нормите на СК по аналогия на закона, ще стигнем до извода, че не дължи издръжка този, който не може да я дава.
б. На следващо място, може да се изтъкне, че дарението е безвъзвратно (чл. 306 ЗН (отм.). Договорът трябва да се спазва14. Това, че дареният може разходва полученото имущество, за да дава издръжка на дарителя си, не означава, че той е длъжен да го направи на всяка цена. Отмяната, от една страна, е възможност за дарителя да получи средства, които са станали нужни, но от друга страна е санкция15 за непризнателността на дарения. Трябва да държим сметка и за двете неща; а погледната като санкция, отмяната следва да се прилага стриктно, и то, само за укоримо поведение.
в. Дареният няма да се обогати неоснователно, ако отмяната не бъде допусната. Договорът за дарение е достатъчно основание. При възникването му (сключването), имущественото разместване е извършено с основание. Нуждата на дарителя, появила се по-късно, не може да доведе до отпадане на основанието. Такова ще е налице именно при отмяна или унищожаване на дарението.
г. Правилото на чл. 81, ал. 2 ЗЗД не се отнася до посочения случай. То се прилага когато за длъжника е възникнало валидно задължение, което той не може да погаси поради липса на парични средства. В хипотезата на чл. 227, ал.1, б.“в“ ЗЗД ние обсъждаме дали задължението изобщо възниква. Разликата е съществена. Невъзможността на длъжника да се екскулпира поради непогиването на рода е различен институт. Този институт ще се приложи и по отношение на законовата издръжка – веднъж осъден, длъжникът не може да се позове на липсата на парични средства за това, което вече дължи; той може да иска само прекратяване или изменение при промяна на обстоятелства, но занапред. Следователно, чл. 81, ал. 2 ЗЗД не е алтернатива на чл. 139 и чл. 142 СК, а се прилага при различен фактически състав. Още по-малко тази разпоредба може да служи в подкрепа на становището за „непризнателност на всяка цена“.
Вижда се как аргументите в защита на едната теза са контраартументи и на другата16. Въпреки това, становището за зависимост на основанието за отмяна от имущественото състояние на дарения надделява. За да се сме сигурни обаче в справедливостта и правилността на взетото решение, следва да се спрем на един последен въпрос.
2.3. Двойствената природа на института на отмяна на дарението – едно-временно помощ за изпадналия в нужда дарител и санкция за непризнателността на дарения, подготвя следното наблюдение.
В същината на поставения въпрос е разгадаването на сблъсъка, посочването къде е разломът между морала и правото по отношение на категорията „непризнателност” при дарението. И това не се отнася до спора дали задължението за издръжка е правно или морално. В случая моралният въпрос следва да се повдигне колкото, за да се защити дарителят (който е в нужда и следва да му се гарантира издръжка), то поне толкова, за да се защити и дареният, защото ние сме допуснали вече правото на дарителя да бъде издържан и, ако не бъде, правото му да отмени дарението. Следователно проблемът до къде се простира това право – дарителят да навлезе в патримониума на друг субект, след като му е дал безвъзвратно нещо, стои с еднаква морална тежест и по отношение на него, и по отношение на дарения.
Следва ли едно лице, което няма средства да издържа себе си и своето семейство, да бъде задължено да издържа друг, макар и последният да му е подарил нещо?
На така поставения въпрос има само един отговор, издържан едновремменно и от правна, и от морална гледна точка. Правото на дарителя да отмени дарението трябва да бъде ограничено до случаите, при които дареният може, но не предоставя издръжка. Тогава и само тогава той е непризнателен според добрите добрите нрави; и няма никакво основание правото да постановява нещо различно.
3. Разрешението
Изложените две становища със сигурност ще продължат да привличат привърженици. Видяхме аргументите и в двете посоки; те със сигурност биха могли да бъдат разширени, или поне обогатени, както от доктрината, така и от практиката. Но основното заключение няма да бъде променено. Обвиним ли в непризнателност дарения, който не дава издръжка на дарителя поради лошото си финансово състояние, ще скъсаме нравствената нишка, с която договорът за дарение винаги се е свързвал с потребностите на обществото. Резултатите, които ще се представят пред нас, ще са винаги под угрозата да бъдат несправедливи; а в договора за дарение проявата на щедрост ще отстъпи на отчуждената пресметливост, с която дарителят ще се застрахова срещу бъдещо обедняване.
Поради горното, следва да се възприеме становището, че ако дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка поради липса на достатъчно средства да издържа себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, непризнателност не е налице и дарението не може да бъде отменено.
Бележки под линия:
1 Цончев, Кр., Договор за дарение, С,1988 г., с 115.
2 Тончев, Д., Коментар на Закона за наследството, Т. 6, С, 1927, с. 393.
3 Цончев, К., цит. съч, с. 115.
4 Но може би до размера на самото подарено имущество, в случай, че с последваща сделка ответникът е извлякъл печалба. Тези стойности следва да се преценяват към датата да завеждане на исковата молба. Но тези разсъждения излизат от рамките на поставения въпрос.
5 Цончев, К., цит. съч,. с 116. Примерът, който дава този автор, за да тази докаже позицията си, е с ответник с ефективна присъда „лишаване от свобода“. Интересно е, че и в Решение № 501 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 500/2009 г., III г. о. – а това е първото решение, посочено в определението на ВКС , с което се инициира тълкувателното дело, случаят е подобен. Ответникът е затворник, който не получава достатъчно доходи, за да дава издръжка. Подобен случай лесно може да въздейства на емоцията ни –кой да изберем – изпадналият в нужда дарител или затворника? Но ние не трябва да изхождаме само от него. Той е изключение. Нещо повече – могат да се посочат и много примери в обратната посока. Например дареният е болен и поради това с ограничена работоспособност, и няма средства дори да издържа семейството си- Решение № 1223 от 2.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4847/2007 г., I г. о., ГК.
6 Тончев, Д., цит. съч, с 393.
7 Кожухаров, А., Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. Нова редакция и допълнения: Петко Попов, С, 2002, с 163.
8 Марков, М., Облигационно право. Помагало, С, 2004, с. 259.
9 Ставру, С., Д. Недев, Димитров, М., „Алеаторността на договорите в българското гражданско право“, С., 2013, с.328.
10 Вж. Марков, М., в: Цанкова, Ц., М. Марков, Станева, А., В. Тодорова, Коментар на новия семеен кодекс, с 415.
11 Решение № 141 от 10.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2950/2008 г., III г. о., ГК.
12 Решение № 587 от 15.07.2003 г. на ВКС, по гр. д. № 174/2003 г., II г. о.
13 Но изясняването на „нуждата” с помощта на разпоредбите на СК не означава прякото тяхно прилагане, особено по въпроса за неработоспособността. Вж. Цончев, Кр, цит. съч., с 112. За имущественото и здравословно състояние на дарителя вж. Решение № 49 от 8.VI.1982 г. по гр. д. № 27/82 г., ОСГК, Решение № 35 от 2.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2103/2008 г., IV г. о., ГК; Решение № 587 от 15.07.2003 г. на ВКС, по гр. д. № 174/2003 г., II г. о.
14 „Потестативното право на дарителя да отмени извършеното дарение не е проявление на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване. Договорите обвързват страните и трябва да се изпълняват“ – Решение № 526 от 3.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 681/2010 г., IV г. о., ГК.
15 Тончев, Д., цит.съч, с. 341, използва по- яркия и недвусмислен израз „наказание”.
16 В мотивите си към Решение № 66 от 19.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4621/2007 г., IV г. о., ГК ВКС сякаш стои по средата между двете виждания. Когато обсъжда въпросите за неоснователността на касационната жалба, съдът сочи, че „не са представени доказателства ответницата да е била в толкова тежко материално положение, че като предостави необходимите средства за допълване на необходимото за издръжката на ищцата, сама да изпадне в по-тежко положение от нея“. Считам, че преценката дали финансовото положение на дарения позволява даването на издръжка, не следва да се обвързва по този начин с финансовото положение на дарителя. Ние вече знаем, че то е тежко, след като той има нужда от издръжка. Имущественото състояние на дарения следва да се преценява самостоятелно; това, че дарителят е крайно беден, не прави дарения по-богат.
Доста е спорен въпросът но ако приемем ,че имота е на значителна стойност?
Дарителят следвало ли е да дарява ,след което да му се отнеме правото да отмени дарението т.е. имота си стои…
Привет! Съгласен съм, че въпросът е спорен – нали и затова ВКС го поставя на дневен ред:) Обикновено въпросът за издръжката се поставя именно при дарения със значителна стойност, в българската действителност обикновено това е недвижим имот. Но нали дарението е договор, а договорите трябва да се спазват и да се изменят и прекратяват само по взаимно съгласие или на предвидените в закона основания? Със сигурност въпросът за отменимостта на дарението и идеята, че той не е като останалите догоовори, не просто поради безвъзмездността му, а поради проявата на щедрост и алтруизъм, присъства в съзнанието на хората. Може би затова чл. 306 ЗН (отм) изрично определя дарението като отстъпване веднага и безвъзвратно нещо в полза на надарения. А детската поговорка “Подарена къща не се връща” се е родила именно от това субективно преживяване на дарението:) Обърнете внимание на тази поговорка – тя е толкова богата, зад нея стои толкова много – отчитаме, че дарението не е като другите, заради неговата субективна страна и безвъзмездност, но едновременно с това подчертаваме, че договорът трябва да се спазва и всичко това в пет думи, които на всичко отгоре изразяват и обичайната практика в България споровете за “връщането” да са свързани с недвижими имоти, и то доста често жилищни … Това още веднъж доказва гениалността на децата. Те си служат с тази поговорка, докато възрастните предпочитат “Законът е врата у равно поле, защо да минаваме през нея” 🙂 Сори за отплесването, но темата е повече от провокираща:)
Според мен трябва да може ,да се анулира дарението при наличието на имот въпреки липсата на средства от страна на надарения.Издръжката е по важна от имота на човек.
Колко струва тогава живота ,съпоставим с подарения му имот.
Но дали издръжката на дарителя е по-важна от, да речем, издръжката на детено на дарения? Разсъждавайки в тази посока, стигаме до избора на Софи. Затова трябва да огледаме въпроса от всички страни.
Просто не ,мога да се съглася имота да остане в патримониума на надарения независимо от материалните му възможности.Когато става дума за задължения от алиментен характер.Нека изчакаме ТР да внесе яснота и определеност.
За мен лично аргументите в покрепа на виждането, че дареният е непризнателен, независимо от финансовото му състояние и дължи издръжка до изчерпване на полученото са доста неубедителни. Точка 3 от изложението показва същността на проблема и не оставя място за колебание.
Поправка. Поговорката е “Подарена къща назад не се връща”. 🙂
Приемам, че въпросът има и морални и нравствени измерения и по-скоро съм съгласен със заключението. Имам въпрос обаче. Не се ли създава стимул за злонамерен получател на дарението да се разпореди с него и да прехвърли всичките си активи на други хора, след което официално да е в невъзможност да издържа дарителя (а всъщност да се ползва от благата на дарението чрез свързаните лица)? Нещо подобно на лошата практика в бизнеса да се прехвърля всичко на жена и майка :), а после банката или данъчните да хващат на босия цървулите?
Привет! Не знам доколко е редно да го наричаме “злонамерен получател” на дарението. Дареният е собственик на полученото и може да прави с него каквото си иска.
Трябва да разграничим хипотезите.
В първия случай, дареният се разпорежда, както казвате, с всичките си активи, не само с подареното, за да се постави “официално” в невъзможност. Т.е., прави го преди да е възникнала нуждата за дарителя – така да се каже, превантивно.
Това не може да му бъде забранено. Ако допуснем, че дареният не може да се разпорежда с имуществото си, ако по този начин се поставя в положение, което няма да му позволи евентуално да плаща издръжка, ако някога дареният изпадне в нужда, ще стигнем до абсурдна ситуация …
Но има втора ситуация. При нея дареният, щом му е поискана издръжка (но не е вписана искова молба), се разпорежда на трети лица. Следва да отбележим, че това не се засяга от отговора на поставения в статията въпрос. Тя изследва кога задължението възниква, а не какво става, когато вече е възникнало. Но все пак, нека да разгледаме тази хипотеза.
При нея е достатъчно дареният да се разпореди само с подареното, не с цялото си имущество – доколкото се счита, че дарителят не разполага с иск за реално изпълнение. Ако считате, че има дареният има иск, нещата се променят? Тук изпъква правилото на чл. 227, ал. 5 ЗЗД – отмяната не засяга правата на третите лица, а дареният дължи това, с което се е обогатил. Това поставя интересния въпрос дали чл. 135 ЗЗД може да бъде приложен. Имате кредитор – дарителя; разпореждането го уврежда, защото той не може да си върне имота – можете ли да обявите тази сделка за относително недействителна спрямо дарителя? Особено, ако дареният на свой ред е порадил „подареното”.
Мисля, че не. Правилото на чл. 227, ал. 5 ЗЗД е установено в защита на третите лица; ако го тълкуваме като предпоставка за упражняване на Павлов иск, ще бъде твърде прекалено. Още повече, че е съмнително доколко прогласената относителна недействителност ще бъде от полза на дарителя.
Но въпросът си остава доста интересен?.
В заключение – дарението е договор, с който се прехвърля собственост, а всеки собствник има властта да прави каквото си поиска с вещта. За съжаление, невинаги морално укоримото е и правно релевантно.
Ако считате, че дарителят има иск, исках да кажа.
Практиката показва, че най-често срещана от трите хипотези по-горе, е последна-
та. При нея следва да се има предвид, че при предявяване на такъв иск, съдът трябва да
преценява възможностите на надарения да осигурява издръжка и то да ги преценява в
рамките на подареното имущество. Това означава, че дарителят не може да иска по-
голяма по стойност издръжка, от тази на онова, с което го е надарил. Проф. Попов счита,
че от наличието на това основание за отмяна на дарението следва, че надареният ви-
наги има едно насрещно задължение за осигуряване на издръжка . Проф. Калайджи-
ев отбелязва, че задължението за осигуряване на издръжка не е функция на самия до-
говор за дарение, то възниква като последица от допълнително настъпил юридически
факт, а именно нуждата от издръжка. Така, то не е последица на самия договор, а на но-
вонастъпил юридически факт. Искът може да се предяви в едногодишен срок, от как-
то на дарителя са станали известни основанията за отмяна на дарението. До изтичането
на този срок искът може да бъде предявен и от наследниците на дарителя, ако той обаче
е починал преди това.
Разбира се, от различните мнения можем само да печелим?
Но какво имате предвид, казвайки, че от трите хипотези по-горе най-често срещана е третата?
Практиката се образува като сбор от съдебни решения ,и затова с помощта на опитните правила може да се изведе третата хипотеза на Чл.227 в ЗЗД.
Аха, тази трета хипотеза:) ОК, абсолютно.