Автор: НИКОЛАЙ ПАВЛЕВЧЕВ
Софийски университет „Св. Климент Охридски”
Българското гражданско право възприема принципа на генералния деликт1 и го урежда в чл. 45 и сл. от ЗЗД. По въпросите на общата деликтна отговорност е налице обстойно научно изследване и богата съдебна практика. Не така стоят нещата със специалния деликтен състав по чл. 21, ал. 2 ЗЗД, който след приемането на действащия закон през 1951 г. не е бил предмет на самостоятелно изследване, а също така съдебната практика по приложението му е повече от оскъдна2.
Целите на настоящото съчинение са насочени към опит за анализ на правилото както в исторически и сравнителноправен аспект и систематически във връзка с нормата за релативност на вземането, така и към изясняването на фактическия състав на отговорността, характера на обезщетението, а също и към предложение за решение на някои проблеми във връзка със съотношението на отговорността на третото лице с отговорността на длъжника.
I. Исторически преглед
Въпросът за отговорността на третото лице, което неправомерно нарушава една чужда правна връзка, е частично изследван за пръв път през 1941 година при действието на стария ЗЗД в частта й за нарушаване на чуждо облигационно право. В отменения ЗЗД текст, аналогичен на днешния чл. 21, ал. 2, е липсвал. Затова според Кръстю Цончев отговорността е почивала на едно двойно основание – облигационното отношение между кредитора и длъжника и текста на чл. 56 ЗЗД (отм.) – първообразът на днешния чл. 453. Това, че длъжниковата отговорност е договорна не напълно е изключвало възможността за вместване на отговорността на третото лице в облигационното отношение, тъй като самото кредиторово вземане можело да възникне не само от договор, но и от полудоговор, престъпление и полупрестъпление. Отговорността на третото лице е притежавала известните и сега елементи от фактическия състав на гражданската отговорност. Интересен момент при обосноваването на отговорността е това, че вземанията като блага, за да попаднат под хипотезата на чл. 56 е следвало да се разбират като нещо обективирано. От друга страна е било допустимо третото лице да отговаря всеки път, когато е виновно, а не както сега само при недобросъвестност (умисъл). Освен това в хипотезата на Павловия иск, третото лице, което измамливо е сключвало сделка с длъжника, също е следвало да отговаря. Обосновавайки аналогия между текстовете на чл. 56 и чл. 140 (сегашния чл. 135 ЗЗД), Цончев приема, че делинквентът не би следвало да плаща обезщетение, а нещата да се връщат в предходното състояние (защото при Павловия иск се отменят сделките, а не се плаща обезщетение). Отговорността на третото лице е била самостоятелна, тежестта на вината на третото лице е била различна и в зависимост от нея е имало разлика в размера на обезщетението. Разпределението на отговорността между третото лице и длъжника се е основавало на солидарността в хипотезата, когато поведението на длъжника осъществява и договорна и деликтна отговорност. В останалите случаи кредиторът е могъл да насочи иска си към единия от двамата за съответната част, която е трябвало да е равна, а когато единият е платил, той е имал регрес към другия. Изменение е могло да настъпи, когато е уговорен по-малък размер на отговорност за длъжника, напр. малка неустойка, при която кредиторът претърпявал по-тежки вреди.4
Подобно становище, но с известни корекции, аргументира и професор Иван Апостолов. Той поставя под съмнение възможността неумишленото деяние на третото лице да ангажира отговорността, но в крайна сметка, позовавайки се на принципа за гражданска добросъвестност и забраната за злоупотреба с право, приема, че е възможно. Отговорността е била деликтна, основавала се е на принципа neminem laedere и е била усложнена, доколкото кредиторът е трябвало да докаже не само простия факт на неизпълнението, но и това, че за него вината принадлежи на едно трето лице.5 Тезата му обаче за злоупотреба с право е несъстоятелна, доколкото не се е уреждало едно право за третото лице, с което то злоупотребява, на него му се е забранявало да извършва едно увреждащо деяние. В хипотезата за увреждащото сключване на сделки пък по-старата теория приема, че правото да се сключват сделки не е субективно.6
Днес посочените разбирания се нуждаят от актуализация, доколкото е приет изричен текст, който урежда отговорността, а също и във връзка с промяната на редица институти на облигационното право с приемането на новия ЗЗД.
II. Сравнителноправна справка и научни теории след приемането на новия ЗЗД
В сравнителноправен аспект прави впечатление, че в повечето законодателства текст, аналогичен на чл. 21, ал. 2, също липсва. Това е обяснимо, тъй като отмененият ЗЗД е реципиран от Франция и Италия и липсата на такова правило в него може да се обясни с неговото отсъствие в нормативните образци, използвани при създаването му. Понастоящем в романския правен кръг изрично правило продължава да отсъства – така е в Италианския граждански кодекс, в Испанския граждански кодекс, както и във Френския. В Германския граждански законник такова правило също няма.
В съвременната българска правна литература по повод правилото на чл. 21, ал. 2 се изграждат няколко теории, като общото между всички е, че разглеждат отговорността на третото лице единствено като нарушаване на едно чуждо кредиторово вземане, а не като цяло на една облигационна връзка, от което следва да се ползва и длъжникът.
Според първата теория, подкрепяна от професор Александър Кожухаров, вземанията са в известен смисъл абсолютни права заради законовата забрана да се пречи на длъжника да изпълни.7
Според втората теория, подкрепяна от професор Ангел Калайджиев8 и професор Методи Марков9 е налице един специален деликтен състав, защитаващ кредиторовото право от трети недобросъвестни лица. Нарушеният интерес е позитивен. Отговорността е за преки вреди и е виновна. По функции наподобява договорната.
III. Релативност на облигационното право
Правилото, установяващо отговорността на третите лица по чл. 21, ал. 2 трябва да бъде изяснявано систематически във вр. с чл. 21, ал. 1 ЗЗД : договорът поражда действие между страните, а спрямо трети лица само в предвидените от закон случаи.
Това правило, характерно за уредбата на облигацията изобщо в сравнителноправен аспект10 и в отменения ЗЗД11, е закономерно следствие от развитието на облигационното отношение в исторически план12.
Задълженията възникват само спрямо определени лица, които са насочили волята си за това. Основанието за това се крие във факта, че кредиторът, мотивиран да задоволи свой интерес избира лицето, което би могло да му помогне в това негово начинание. Той не може при неизпълнение да потърси от компетентните органи осъществяване на принуда спрямо друго лице, защото то няма никакво отношение към създадената правна връзка, за която дори може да не знае. Това най-ясно личи, когато само избраният длъжник може да задоволи интереса на кредитора – при личните незаместими престации. От друга страна третите лица не знаят какви са потребностите на кредитора. Те ги узнават след като се задължат към него, за което е необходимо тяхното съгласие.
Релативният характер на облигационното право се изразява във възможността да се търси желания резултат от задължените за този резултат лица. Относителният му характер се явява основание законът да издигне в принцип свободата на договаряне на вземания, които не са изрично предвидени в закона.13
Не мога да се съглася с поддържаното от професор Кожухаров мнение, според което вземанията имат в известен смисъл абсолютен характер, защото абсолютният характер на едно право се изразява в наличието в неговото съдържание на възможността да се изисква от всяко трето лице да не въздейства неоснователно спрямо него, като по този начин осигурява необезпокояваното упражняване от титуляра му. Или абсолютните права имат негативна страна. Не е така при вземанията. Те нямат негативна страна. Задълженията да не се създава пречка за упражняването им наистина съществуват, но те са функция на специален деликтен състав, а не са елемент от самото относително право.14
Облигационното отношение, съществуващо между две лица, не може да ползва трети лица, но не може и да им вреди. Не е основателна и обратната хипотеза – трето лице да може да вреди на облигационната връзка. Това е в противоречие с принципа за забрана на непозволеното увреждане, а законодателят е намерил необходимост да го въздигне в самостоятелен специален деликтен състав.
IV. Анализ на чл. 21, ал. 2 ЗЗД и фактически състав на отговорността
Правилото на чл. 21, ал. 2 ЗЗД гласи, че трето лице, което недобросъвестно попречи за изпълняването на задължението дължи обезщетение.
1. Наличие на облигация
За да e налице отговорност на трето лице, което пречи на чужда облигационна връзка, логически необходима предпоставка е наличието на такава връзка. Тази връзка според текста следва да възникне от договор. Струва ми се, че практически е неоправдано да се стесни приложното поле на чл. 21, ал. 2 единствено върху договорните връзки. Облигационни отношения възникват и от извъндоговорни източници. Смятам, че правилото трябва да се прилага и спрямо тях.
Облигацията е външна предпоставка, а не елемент от фактическия състав. Този извод се налага от хипотезата за автоматично разваляне на договора при обективна невъзможност, която предизвиква деянието на третото лице. Тогава облигацията отпада с обратна сила. Ако беше елемент от фактическия състав на отговорността, то цялото отношение по повод на обезщетението щеше да отпадне с обратна сила от момента, в който отпада един от елементите му. А това е неоправдано доколкото именно умишлените действия на третото лице водят до отпадане на облигацията.
Ако източникът е договор, то той трябва да не е нищожен. Възможно е и да се „пречи” на унищожаем, но не и на унищожен договор. Договорът може да бъде под прекратително условие и прекратителен срок, защото при отлагателните модалитети той не поражда действие до настъпването на предвидения факт, освен ако третото лице умишлено не попречи за сбъдването на условието15.
2. Деянието – първи елемент от фактическия състав
Чрез думата „попречат” е изразено деянието като елемент от фактическия състав. То е съзнателен акт16, който трябва да изхожда от трето лице – което е външно за облигацията. Деянието в повечето случаи е действие. Изразява се в увреждане, водещо до 1) неизпълнение; 2) затруднено изпълняване; 3) поставяне на кредитора в забава. Ако например съм се задължил да предам вишни и едно трето лице ги унищожи умишлено, то аз ще закупя други и ще престирам на кредитора. Но ще изпълня затруднено. Ако не успея да закупя нови вишни, няма да изпълня – ще бъде нарушен легитимния кредиторов интерес, а пък аз евентуално бих отговарял на договорно основание. Ако пък действам със зла воля спрямо кредитора, ще унищожа камионите, с които той ще превози вишните и последният ще изпадне в забава. Не е невъзможно да се издири пример и за бездействие, съставляващо деяние по чл. 21, ал. 2 : когато едно трето лице е било длъжно да предостави материали за извършване на една незаместима престация от моя длъжник, чието умишлено17 неизпълнение се явява самостоятелен юридически факт, представляващ годно основание да се търси отговорност на това лице от кредитора.
Използването на свършен вид на глагола насочва към извода, че деянието трябва да е приключило, за да се ангажира отговорността. Правилата за броене на давностния срок също зависят от това.
3. Недобросъвестност или умисълът като елемент от ФС
За да се ангажира отговорността, е необходимо деянието да е недобросъвестно,18 тоест умишлено.
Умисълът е легално определен в чл. 11, ал. 2 НК. Невъзможно е механичното му пренасяне в гражданското право. Умишлено действа делинквентът, който: а) съзнава, че деянието му е в разрез с дължимата грижа; б) предвижда настъпването на засягането на блага; в) съзнава, че това може да се избегне; и г) желае или допуска настъпването, като следва поведението си и не му се противопоставя.19 Умисълът в гражданското право не се предполага.20
Неговото съдържание следва да бъде изяснявано с оглед на различните деяния, представляващи деликт по чл. 21, ал. 2.21
1) Когато лицето умишлено нарушава едно чуждо кредиторово облигационно право, то трябва: а) да съзнава, че действа в разрез с дължимата грижа, нарушавайки чужда облигационна връзка, което чл. 21, ал. 2 забранява, поради което трябва да знае, че има и облигационна връзка; б) делинквентът предвижда, че ще бъдат засегнати кредиторови блага, резултат от причиненото от него неизпълнение на насрещното задължение; в) третото лице съзнава, че може да избегне противоправния резултат като прекрати своевременно или въобще не започне да реализира деянието си; г) на последно място третото лице трябва да иска настъпването на неизпълнението на задължението, резултат от неговото злодеяние. Няма да има умисъл ако лицето не осъзнава, че поведението му е по някакъв начин обвързано с чуждо облигационно право.22 Не е необходимо представата да е пределно ясна, например какво точно включва нарушеното право. Трябва ли да се съзнават и вредите? Необходимо е да е налице най-малкото бегла представа, че такива вреди ще настъпят, но не е задължително да се съзнават в пълнота. 23
2) Същите ще бъдат характеристиките на умисъла и при поставяне на кредитора в забава, като се отчете, че в този случай липсва неизпълнение.
3) В хипотезата, в която умишлено се създават пречки на длъжника, които не водят до неизпълнение, но значително усложняват изпълнението на задължението, психичното отношение на третото лице трябва да се подчинява на казаното по-горе, но с известна корекция – то предвижда засягането на блага, което в случая би се изразило във вреди, произтичащи например от оскъпяването на действията по престацията, и желае това да се случи, но не цели настъпването на неизпълнението или последното му е безразлично. В последния случай делинквентът знае за последиците, които тежат върху длъжника (напр. плащане на неустойка) и действа с евентуален умисъл за тях. Възможно е да действа и с пряк умисъл в такава насока :
4) като допринесе за неизпълнението с цел да създаде вреди за длъжника, който не е изпълнил престацията си, изразяващи се в плащане на компенсаторно или мораторно обезщетение, неустойка, загуба на задатъка и т.н.
4. „Изпълняване” на задължението и вредите като елемент от ФС
Интересна е употребата на думата „изпълняването”. Считам, че е неоправдано безрезервно да се приема, че тя е равнозначна на изпълнение на задължението. Езиковата съпоставка на думите може да доведе до извода, че „изпълняване” на задължението обхваща както завършеността на изпълнението, така и неговата незавършеност, когато осъществяването на престацията е в ход.
Действително има разлика между „изпълнение” и „изпълняване”. Тя следва да бъде отчетена и на базата на чл. 37, ал. 1 от УПЗНА, който гласи, че думи или изрази с утвърдено правно значение се използват в един и същ смисъл във всички нормативни актове. Да приемем, че те означават едно и също би довело до същите безумни изводи, които биха възникнали от отъждествяване на „забавяне” и „забава”. Не всяко забавяне води до забава. Не всяко изпълняване означава и изпълнение. Но изпълнение предполага изпълняване, както и забавата предполага забавяне. В този смисъл считам, че употребеният термин не е случаен и зад него се крие целта на законодателя да обхване по-голям брой случаи, които биха могли да се субсумират под хипотезата на чл. 21 ал. 2 ЗЗД.
1) Така ако аз попреча на изпълнението, настъпва неизпълнение. От него вреди настъпват за кредитора. Те биха се изразили единствено в пропускане на увеличаване на имуществения патримониум чрез придобиването на едно вземане. Или той ще пропусне полза (lucrum cessans). Ако не го обезщетим по чл. 21, ал. 2, той ще остане увреден, защото длъжникът му ще се екскулпира поради изключително действие на трето лице, което създава една обективна невъзможност за изпълнение. Не е справедливо той да я понесе, защото така повеляват правилата на риска при положение, че е известно третото лице делинквент. Пропуснатите ползи при неизпълнението на едно задължение се установяват, като се изхожда от нормалното, закономерно настъпване на същите, ако задължението би било изпълнено24.
2) Ако не е налице неизпълнение, вредите, които кредиторът би претърпял, се изразяват в последиците от изпадането му в забава. Ако се върнем на горния пример с вишните, те биха били продадени от длъжника, с което той би се освободил от задължението (вж. чл. 97, ал. 2 ЗЗД). Възможно е кредиторът обаче да е щял да получи за тях по-висока цена, от тази, която е успял да получи длъжникът му. Така той пропуска ползи, за което отговорно е лицето, което му е унищожило камионите.
3) При условията на двустранните договори, когато аз увредя самата престация по правилата на риска тя ще погине за длъжника, ако кредиторът не търси правата си по чл. 79 и сл. ЗЗД. Не е оправдано той да остане необезщетен.
Възможно е длъжникът успешно да се екскулпира и за него да не настъпят вреди. Това зависи от факта дали е уговорена отговорност за него с изрична клауза, според която той отговаря за по-тежка culpa, тоест ако не е положил дължимата грижа, за да не погине престацията от деянието на третото лице.
Ако е уговорено, че длъжникът ще отговаря и при обективна невъзможност за изпълнение, за него ще настъпят вреди от това, че е платил с оглед неизпълнение, което не е причинил. Например уговорил съм любимата ми музикална група да свири на рождения ми ден, но тя не изпълнява заради действието на трето лице, което умишлено е попречило. Понеже съм предвидлив съм уговорил неустойка, която ще търся вместо обезщетение от някакво трето лице, защото иначе трябва да водя сложен и дълъг съдебен процес. Това ще важи и ако насоча иска за компенсаторно обезщетение към длъжника вместо към третото лице. В горния пример това ще е продиктувано от по-голямата платежоспособност на музикантите.
4) Ако пък преча на изпълняването, бих реализирал множество действия, като умисълът ми е да затрудня максимално длъжника и ми е безразлично дали той ще успее да изпълни или не. Едно е ясно – това ще му излезе много по-скъпо. Това е неоправдано, а аз съм отговорен за това състояние, поради което ще дължа обезщетение.
Вредите за длъжника при ненастъпило неизпълнение се изразяват в изключително оскъпилото се изпълнение в резултат от действията на третото лице – вж. примера в т. 2 – „Деянието…”. Длъжникът претърпява пречки при изпълняването на задължението си, от което за него се пораждат повече разходи, които са неоснователна отрицателна разлика в имуществото му. Той претърпява една загуба (damnum emmergens).
Във връзка с непозволеното умишлено деяние на третото лице могат да настъпят и неимуществени вреди. Те обаче няма да могат да бъдат обезщетени на база нормата на чл. 21, ал. 2, доколкото тя защитава една облигационна връзка, а не е предназначена да възстановява вреди от „претърпени болки и страдания, накърняване на чест и достойнство, скръб по починал близък и т.н.” Те ще се търсят на основание чл. 45 във вр. с чл. 52 ЗЗД.
За да обобщя горните си изводи, ще отбележа, че отговорността по чл. 21, ал. 2 не се свежда единствено и съответно не може да се обозначи еднозначно като отговорност на трето лице за нарушаване на чуждо облигационно право. Вреди могат да настъпят и за двете страни по отношението. Съдът изрично споменава наличието на вреди в патримониума на някоя от двете страни като предпоставка за отговорността в Решение № 976 от 14.07.2009 г. на САС по гр. д. № 483/2009 г., ТО, 6-ти с-в.25
В този смисъл едно по-широко понятие, а именно отговорност за нарушаване на чуждо облигационно отношение26, би било по-уместно.
5. Противоправността като елемент от ФС
За да може да се ангажира отговорността по чл. 21, ал. 2 е необходимо резултатът от деянието да е противоправен. Най-общо казано противоправността е несъответствие между юридическите изисквания и фактическото състояние.
Съществуват различни виждания относно противоправността в областта на деликтите. От тях ще обърна внимание на две, които се конкурират в по-новата литература.
Според доцент Траян Конов27 тя се изразява в засягане на чуждо благо, защитено от правния ред като предмет на чуждо абсолютно субективно право, а противоправността по чл. 21, ал. 2 се състои в самото осъществяване на деянието, но все пак при наличието на резултат, който е следствие от противоправност. Разликата в противоправността се явява разграничителен белег според този автор за това кой деликтен състав е общ и кой специален.
Друго широко разпространено виждане е, че противоправността се изразява в нарушаване на повелите на обективното право28, или по-конкретно реализиране на деяние в разрез с императивна правна норма.
Ако се пренесем на плоскостта на чл. 21, ал. 2, ще видим, че според втората теория реализирането на деяние, което е в разрез с императивна правна норма, е противоправно. Според първата теория противоправно е това деяние, което е нарушило блага, предмет на абсолютни субективни права, каквато например, не е престацията, нито необезпокояваното получаване на вземането. Но законът защитава блага, без да са предмет на абсолютни права. Втората теория греши в това, че деянието е противоправно, всъщност противоправността се отнася към резултата от него.
Ето защо противоправността трябва да се схване като ефективно накърняване на благо, за което императивните правни норми налагат забрана.
Това разбиране дава основание противоправността при отговорността по чл. 21, ал. 2 да се схваща като нарушаване на чуждото благо, което представлява облигацията за страните по нея, за което императивната норма, заложена в същия член установява запрет.
6. Причинната връзка като елемент от ФС
Причинната връзка е необходим обективен елемент от състава на гражданската отговорност. В литературата и съдебната практика са възприети много теории – на равноценността, на „най-дейното условие”, адекватната теория и т.н. Коментарът им е излишен доколкото са били предмет на многократни разисквания в теорията. Заслужава внимание тезата на доцент Конов, според която причинна връзка трябва да е налице както между деянието и противоправния резултат, така и между последния и вредите. Нейните достойнства ярко се открояват при обосноваването на причинната връзка във фактическия състав по чл. 21, ал. 2.
Причинната връзка следва да се разглежда в споменатите основни възможни хипотези.
1) В отговорността за нарушаване на чуждо облигационно право според едно виждане достатъчна причинна зависимост между поведението на третото лице и настъпилата за кредитора щета има, когато установим, че то е един елемент от онази съвкупност от факти, която обуславя настъпването на неизпълнението на задължението спрямо кредитора.29
Тази теза ни поставя пред ситуацията, при която причинната връзка приключва с неизпълнението. Това води до извода, че неизпълнението е вреда. Всъщност то представлява един неправомерен юридически факт, последица от който са възможностите по чл. 79 и сл. ЗЗД. От друга страна, такова размиване на разликата между вреда и противоправен резултат би довело до резултати, които противоречат на закона. Единствено вредите подлежат на обезщетение, а не винаги и противоправните резултати. Така ако съм се задължил да предам една вещ, но съм уговорил с моя кредитор, че ако тя бъде повредена от трето лице, няма да отговарям, и едно трето лице я увреди поради крайна необходимост, очевидно и двамата с третото лице няма да обезщетяваме никого. Или третото лице е създало един противоправен резултат, защото правото забранява да се уврежда чуждо имущество, но то не дължи обезщетение, защото няма правонарушение в случая – действа при крайна необходимост. А ако неизпълнението е вреда, тя трябва да се обезщети, което противоречи на закона. То в случая е противоправен резултат.
Трябва да подчертая, че причинната връзка е усложнена. Тя е налице на първо място между деянието и неизпълнението. С деянието си третото лице създава един противоправен резултат, защото не се постига основната цел, заради която съществува облигацията – изпълнението.
а да може да се обоснове отговорността на третото лице, е необходимо като следствие от неизпълнението да са настъпили вреди.30 Ако настъпят вреди, които не са следствие от неизпълнението, то те не могат да бъдат обосновани на базата на чл. 21, ал. 2, а на общия деликтен състав. Така ако убия един кредитор, аз безспорно нарушавам едно негово право на вземане, защото той не може да го получи. Но вредата тук не е следствие от неизпълнението
2) При поставянето на кредитора в забава се извършва едно деяние, с което се уврежда или него, или негово имущество от значение за оказване на съдействие или приемане на изпълнението. Това е противоправния резултат, от което настъпват вреди при по-нататъшното пропускане на ползи от кредитора, следствие от деянието по чл. 21, ал. 2.
3) При вреди за длъжника от неизпълнение важи казаното в по-предходния абзац, като причинната връзка във втората й част е между неизпълнението и платеното от дебитора по повод договорната му отговорност.
4) В хипотезата на „затрудняване на изпълнението” на длъжника, от която не настъпва неизпълнение, очевидно не може да се конструира причинна връзка между деяние и неизпълнение. Първата част от причинната връзка тук ще се състои между деянието и противоправния резултат, изразяващ се в нарушаване на чужди блага, придобиващи образа на „необезпокоявано изпълняване” на задължението. Вредите ще настъпят например при закупуването на допълнителни консумативи, за да може да изпълни длъжникът.
Причинната връзка има значение за обема на отговорността.
V. Обезщетение
Диспозицията на правната норма в чл. 21, ал. 2 гласи, че при наличието кумулативно на елементите на изяснения горе фактически състав, се „дължи обезщетение”.
По отношение на деликтната отговорност във връзка с поправянето на вредите повечето автори считат, че е допустимо, дори желано едностранното поправяне на вредите от делинквента31.
Формалното основание за подобно твърдение в сравнителноправен аспект се открива в параграф 249 от Германския граждански законник, каквото правило у нас липсва. Доколкото увреденият е този, който най-добре може да прецени какъв вид поправяне на вредите ще му е от полза, необходимо е неговото съгласие при инициатива от страна на делинквента за натурално обезщетяване. А това съгласие е един нов правопораждащ юридически факт, който създава договорна връзка – обикновено договор за изработка, или довежда до промяна на предмета на престацията – datio in solutum. Граматическото тълкуване на чл. 51, ал. 1 ЗЗД подкрепя тези твърдения, доколкото там се говори за „платимост”, а платими са паричните задължения.32
Обезщетението по чл. 21, ал. 2 е единствено парично. Кои вреди подлежат на обезщетение? Какъв е размерът на обезщетението?
Както е вече ясно, на тези въпроси може да отговори като се отчете разноликата същност на отговорността по чл. 21, ал. 2.
1) Нарушаването на чуждо облигационно право от трето лице е хипотеза, при която настъпва неизпълнение на задължението. Като резултат от това се нарушава позитивния кредиторов интерес, изразяващ се в очакването на настъпването на една желана и дължима промяна. Неговото обезщетяване е компенсация на отсъствието на промяна. В същото време негативният интерес се свързва с поставянето на кредитора в състоянието, в което то би се намирало ако не беше се случило нарушението. Имайки предвид, че обезщетението е само парично, смятам, че по чл. 21, ал. 2 няма никаква практическа разлика между двете обезщетявания – за нарушен позитивен или негативен интерес. Размерът на обезщетението трябва да се установи при систематично тълкуване на правилата на чл. 82 и чл. 51, ал. 1. Обезщетението следва да обхване претърпяната загуба и пропуснатата полза, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, освен ако няма умисъл от страна на длъжника. Но от друга страна поведението на третото лице е деликт, за което чл. 51, ал. 1 постановява обезщетяване на всички преки и непосредствени вреди. Деянието е освен всичко и умишлен деликт. Затова считам, че то следва да обхваща всички вреди, преки и непосредствени, включително и непредвидимите – това приема и съдебната практика в решение № 681 от 15.12.2009 г. на II г.о. ВКС, като подчертава, че правилата за неизпълнението не могат да се прилагат към трети лица.
Ако се нарушава едно вземане, произтичащо от отношение, породено от извъндоговорен източник, нещата стоят малко по-различно. Преди всичко тази хипотеза опровергава застъпената теза, че в хипотезата на чл. 21, ал. 2 се обезщетява позитивният интерес единствено.33 Ако се наруши едно вземане за обезщетение, произтичащо от деликт, прилагането на тази теория ще ни доведе до извода, че поправянето на вредите лежи в позитивния интерес на кредитора. То би се схванало като позитивна промяна за кредитора. И функцията на обезщетението би била предоставяне на някакво ново благо, което замества увреденото. Широко е известно обаче, че отговорността има правовъзстановителен характер. Тя няма за цел да създаде ерзац на едно желано, но неосъществено положение, а да върне на пострадалия онова, което е загубил, поради осъществилата се промяна, да отрече последиците й34 . Затова в тази хипотеза титулярът на правото трябва да бъде поставен в положение, еквивалентно на онова, което би съществувало при ненастъпване на промяната. В тази хипотеза нарушаването на правото на обезщетение за нарушен негативен интерес на кредитора е една отрицателна промяна, която не се желае и тя на собствено основание също е един негативен интерес.
2) Такова ще бъде и положението при нарушаване на изпълняването на длъжника. „Попречващите” действия от страна на третото лице са една негативна промяна, която длъжникът не желае. Ако тя настъпи, отново се нарушава неговият негативен интерес. 3) Настъпването на неизпълнението за длъжника и поемането на отговорността от него също е нежелана промяна. 4) Така е и при поставянето на кредитора в забава.
Размерът на обезщетението следва да се определя на базата на подкрепяната в теорията и практиката особена стойност35, която отчита конкретното значение, специфичните нужди, особеното функциониране или предназначение, което благата имат за увреденото лице.
Така вземанията, получаването им и необезпокояваното изпълняване имат различна степен на значение за различните лица. Нещо повече, един и същ вид престация може да има различно значение за едно и също лице. Така би било например ако вишните, които не съм получил, не са могли да отидат за изпълнение на един друг договор, за който съконтрахентът ми е склонен да плати една необичайно висока цена. Обратно, ако цената, която е уговорена за същия обект пък е необичайно ниска, ще пропусна по-малко ползи. Съгласно съдебната практика и теорията размерът на обезщетението следва да обхваща релевантните вреди, които са обхванати от причинната връзка (което беше изяснено по-горе)36, и следва да отчита факта, че е възможно във връзка с увреждането за увреденото лице да са настъпили и положителни факти37;
При определяне размера на обезщетението, съдът следва да се съобрази с:
а) конкретното значение на вземането, съответно изпълняването, и специфичните нужди на субектите, което ги е мотивирало да встъпят в облигацията; б) сompensatio lucri cum damno; в) дали е било налице частично изпълнение в полза на кредитора, съответно изпълнение на част от задължението при неусложнени условия от длъжника; г) дали е било налице обективна невъзможност – пълна или частична за изпълнение.
Така ако като претендирам като кредитор срещу едно трето лице за обезщетение, но длъжникът ми е успял да ми престира част от задължението (например трябвало е да ми престира 5000 тона вишни, някой му е попречил и сега ми престира 3000), аз следва да получа обезщетение, в което да е отчетено, че част от престацията е получена от мен.
В хипотезата на отговорност за нарушаване на длъжниковото изпълняване по-малко следва да е обезщетението на лице, което е съумяло да изпълни част от престацията необезпокоявано, но за останалата част едно трето лице му е попречило и му е създало прекалено високи разходи. Последните нямаше да са същите ако третото лице му беше пречило за цялата престация.
При обективната невъзможност има две хипотези – ако невъзможността е настъпила преди деянието на третото лице или с неговото деяние. В първия случай от третото лице не може нищо да се иска, защото то не е причинило вреда. Така ще бъде при пълната обективна невъзможност и ще влязат в приложение правилата за риска. По-голяма практическа стойност ще има хипотезата за частична обективна невъзможност, когато третото лице е попречило за оцелялата част от престацията. Обезщетението следва да се намали със стойността на частично погиналата преди неговото деяние част от престацията.
Действието на трето лице е събитие, което не може да се вмени във вина на длъжника. Третото лице е отговорно при наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността по чл. 21, ал. 2. В този случай то не може да се ползва от един освобождаващ юридически факт за длъжника, защото то е породило този факт. Кредиторът ще има право на избор дали да приложи чл. 89 или чл. 21, ал. 2. Така и при частичната невъзможност обезщетението, което ще дължи третото лице ще е в размера, в който е погинала престацията и кредиторът ще избере дали да се ползва от чл. 89, изр. II или от чл. 21, ал. 2.
Поначало обезщетението ще е платимо еднократно. Смятам, че не е изключено да се издири и хипотеза, при която увреденият да може да иска от съда периодично плащане – тогава, когато е безвъзвратно нарушена една периодична лична незаместима престация.
VI. Съотношение на отговорността на третото лице с тази на длъжника
Сложен за разрешаване е проблемът за съотношението между отговорностите на двете лица в хипотезата за нарушаване на чуждо облигационно право, доколкото един юридически факт поражда различен вид отговорност за две лица.
На първо място, въпросът изобщо не стои, когато длъжникът се екскулпира. Деянието на третото лице се явява една обективна невъзможност за изпълнение от страна на длъжника. Ако то не е било недобросъвестно, кредиторът ще претърпи загуба.
На второ място, проблем създава ситуацията, при която остават отговорни и двете лица. В тази ситуация най-логично е да възникне солидарност. Това обаче е недопустимо, тъй като според чл. 121 ЗЗД солидарност възниква или по закон, като правна норма в случая няма, или по договор, което е практически немислимо в тази хипотеза. Според Кр. Цончев солидарност може да има само в един случай – когато поведението на длъжника осъществява състава едновременно и на деликтна и на договорна отговорност – чл. 53 ЗЗД.
Тази теза не мога да споделя, защото чл. 53 се прилага при множество делинквенти. Ако поведението на длъжника е деликтно, то той няма да отговаря договорно. Законът не урежда солидарност между неизправен длъжник и делинквент и не може да се обосновава такава по аналогия. Немислима е хипотезата и ако единият измежду двете лица плати, да има регрес спрямо другия. 38 Това също не е уредено от закона. Най-разумно и законосъобразно в случая ми се струва за обезщетението да отговарят изцяло и двете лица. Кредиторът следва да може да си избере от кого да претендира обезщетението. Когато задължението му се изплати изцяло, претенцията му се погасява. Налице са два иска за едно и също нещо и въпросът следва да се разглежда по правилата за конкуренция на притезания. С удовлетворяването на единия отпада другия. Обезщетението следва да има добавъчен характер в хипотезите, в които длъжниковото обезщетение не покрива всички вреди от неизпълнението. Ако е уговорена малка неустойка, кредиторът ще може да търси от третото лице необезщетените от длъжника вреди до запълването на позитивния му интерес. Длъжникът, ако бъде избран от кредитора и плати, на описаните по-горе основания ще търси обезщетение за претърпяната вреда от третото лице. Но това не е регрес, а самостоятелно отношение на гражданска отговорност между длъжника и третото лице.
Когато длъжникът е в забава, той дължи обезщетение и когато неизпълнението стане невъзможно поради причина, за която преди това не би отговарял, освен ако тази причина би сполетяла и кредитора (чл. 86 ЗЗД). В този случай, в зависимост от волята на кредитора, може да се насочи претенцията към длъжника, макар третото лице да е реализирало деяние, което е casus fortuitus за длъжника.
VII. Изводи
Правилото на чл. 21, ал. 2 осигурява цялостна защита на облигацията в хипотези, в които използването на чл. 45 би било крайно неудобно. С уважаването на този иск се обезщетяват вреди, следствие от виновни (не само умишлени) действия на лица, насочени срещу вещи на едно лице или срещу самото това лице. В случаите, в които е увреден обектът на една престация, кредиторът може успешно да бъде обезщетен по чл. 45 и, имайки предвид паричния характер на обезщетението, е без значение обезщетяваният интерес. Не е така при престациите за действие или бездействие. По стария ЗЗД правата е трябвало да се възприемат като нещо обективирано39. Но те са абстракции. Такова възприемане е фикция, която законът не урежда. Трудно бихме обосновали по чл. 45 и ситуацията, при която кредиторът е лично възпрепятстван да съдейства за получаването на престацията и изпада в забава. От друга гледна точка, вземането е обратната страна на престацията, законът защитава и нея. Ако една лична престация неоснователно се е оскъпила поради увреждането на отделни вещи, които служат при нейното изпълняване, по-удобен е искът по чл. 21, ал. 2, отколкото завеждането на десетки искове по чл. 45. Също така, когато поради действието на третото лице двустранния договор, който се разваля по право, влязат в сила правилата на риска, които ще тежат на длъжника, не може да му се откаже защита щом именно третото лице е попречило той да получи някаква облага. Най-сетне, ако е платил за обезщетение на договорно основание за хипотеза, настъпила при действието на трето лице, тя за него е вреда, нарушила нормалния ход на облигацията.
Наистина има хипотези, в които изглежда излишно прилагането на чл. 21, ал. 2, доколкото чл. 45 обезщетява пропуснати ползи от неполучено изпълнение, ако то би било сигурно. Наличието на облигационна връзка обаче между страните е допълнителна предпоставка, която прави състава специален, и всеки път, когато умисълът е насочен против тази връзка, ще се прилага чл. 21, ал. 2. Последният допълва приложното поле на чл. 45.
Всичко това навежда на извода, че правната теория твърде едностранчиво разглежда правилото на чл. 21, ал. 2. Това е правна норма, който защитава „изпълняването” на една престация, което е от значение и за двете страни по отношението. В разрез с теорията и в подкрепа на съдебната практика трябва да се приеме, че правилото установява отговорност за нарушаване на чуждо облигационно отношение, от което се ползва не само кредиторът, но и длъжникът. Защитата на благата им по повод на отношението се изключва от приложното поле на чл. 45 – lex specialis derogat legi generali.
Бележки под линия:
1 Както и държави от романския правен кръг – вж. чл. 2043 от Италианския граждански кодекс; чл. 1902 от Испанския граждански кодекс; в Германия не е възприет този принцип – вж. пар. 825 и сл. BGB.
2 Според определение № 211 от18.03.2010 г. по т.д. № 986/2009 г., т.к., І т.о. ВКС „вярно е това, че съдебна практика по чл. 21, ал. 2 ЗЗД липсва”.
3 „Всяко действие на человека, което причинява вреда на другиго, задължава тогова, по вината на когото е последвалото, да поправи вредата”.
4 Вж. Цончев, Кр. Отговорност за нарушаване на чуждо облигационно право, С. 1941.
5 Вж. Апостолов, И. Облигационно право – обща част, С. 1947 г. стр. 10.
6 Така Цончев, Кр., цит. съч. стр. 110.
7 Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения от П. Попов, С. 2002 г., стр. 37.
8 Калайджиев, А Облигационно право – обща част, С. 2010 г., стр. 37.
9 Марков, М. Облигационно право, С. 2011г. стр. 24-25.
10 Вж. напр. чл. 1257, ал. 1 Испанския граждански кодекс, чл. 1372, ал. 3 от Италианския граждански кодекс. Уредбата в италианския закон е напълно идентична с чл. 21, ал. 1 ЗЗД. Испанският кодекс въвежда допълнителни изключения. За разлика от ЗЗД, ИспГК позволява уговарянето на действие спрямо трети лица и в хипотези, които не са изрично предвидени в закон.
11 Старият ЗЗД в чл. 35 урежда относителното действие на облигационното право.
12 Вж. Андреев, М. Римско частно право, С. 1975, стр. 270 и сл. Obligatio е било първо лично физическо обвързване, по-късно лична правна обвързаност.
13 Чл. 9 ЗЗД, за разлика от вещните права, които са numerus clausus-вж. чл. 1 ЗС. Вещните права създават задължение спрямо всички. Не е допустимо да се уговарят от страните нови вещни права, защото те задължават всички правни субекти, което би било неоправдано, поради това, че би създало правна несигурност. Не е така при вземанията, доколкото те имат релативен характер и правната сигурност не се застрашава, защото се поражда задължение само за длъжника, който е наясно с него и се е съгласил с него.
14 В този смисъл правилни са вижданията на Павлова, М. Гражданско право-обща част, С., 2002, стр. 190; Калайджиев, А. цит. съч. стр. 40; Апостолов, И. цит. съч. стр. 8-10.
15 То няма как да попречи за настъпването на срока, което е неизбежно.
16 Вж. Стойнов, Ал. Наказателно право-обща част С. 2004, стр. 164; в областта на гражданското право вж. Голева, П. Деликтно право, С. 2011г. стр. 46, където се акцентира върху съзнателността.
17 Умисълът трябва да е насочен към увреждането на чуждото отношение.
18 Недобросъвестността в гражданското право има три значения : знание – вж. чл. 292, ал. 2 ЗЗД; умисъл – вж. чл. 82, изр. II ЗЗД; етични и морални норми – вж. чл. 20 ЗЗД.
19 Така Конов, Т. . Основание на гражданската отговорност, С. 2010г. стр. 164.
20 Повече по този въпрос вж. Калайджиев, А. цит. съч. стр. 427 и сл.
21 Така и Решение № 976/ 14.07.09 САС.
22 Така Цончев, Кр. цит. съч. стр. 121.
23 Пак там, стр. 122.
24 Вж. решение № 2065 от 05.11.1959 г. по гр. д. № 6383/1959 г., III г.o.
25 Подобно е и решение № 05.09.2006 г. по гр.д. № 14527/2002 СРС, което по отношение на фактическия състав препраща към чл. 45 ЗЗД. Това е не съвсем вярно, защото решението изпуска изследването на въпроса за умисъла, който не се предполага за разлика от другият вид вина по чл. 45.
26 Впрочем този термин се среща и в по-новата литература – вж. Конов, Т. Основание на гражданската отговорност, С. 2010г.
27 Вж. Конов, Т. цит. съч., стр. 73 и сл.
28 Така Кожухаров, А. Отделни видове облигационни отношения, С. 2002 г. стр. 367; Голева, П. цит. съч. стр. 48; Калайджиев, А. цит. съч. стр. 398.
29 Цончев, Кр. цит. съч., стр. 79.
30 Обр. Р 681 15.12.2009 г. по гр.д. № 2478/2008 г.ІІ г.о. на ВКС, където се твърди, че връзката е между поведението и вредите.
31 Така Кожухаров, Ал. цит. съч: стр. 350; Цончев Кр. цит. съч. стр. 180; Тасев, С. Деликтната отговорност, С. 2012г стр. 182; Голева, П. цит.съч. стр. 165; Антонов, Д. Непозволено увреждане, С. 1965, стр. 193.
32 Така и р. 1787 от 1955 г., IV ГО. Вж. и Калайджиев, А. цит. съч. стр. 446.
33 Това разбиране застъпва Марков, М. в цит. съч. стр. 24.
34 Така Конов, цит. съч., стр. 49.
35 Така Апостолов, И. цит. съч. стр. 124, Кожухаров, А. цит. съч. стр. 353; Калайджиев, А. цит. съч. стр. 453; вж. и ТР № 40 от 1986 г. ОСКГ.
36 За разлика от Австрия, където степента на вината също има значение – вж. Голева, П. цит. съч. стр. 149.
37 Вж. решение № 57 от 29.01.2010г. ВКС; Решение № 3154 от 13.XII.1977 г.
38 Обр. Цончев, Кр. цит. съч. стр. 192.
39 Пак там, стр. 86.
