Обявяване на относителна недействителност на договор за покупко-продажба на недвижими имоти

(научното съчинение е класирано на осмо място в деветия по ред Национален конкурс за студентски научни съчинения (2019), организиран от Кръжока по „Гражданско и търговско право“ към СУ „Св. Климент Охридски“, Студентско сдружение „Гражданско и търговско право“, Съюза на съдиите в България и Електронно издание „Предизвикай правото!“)

Автор: Моника Станчева, III курс, ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“

 

I. Въведение

Обявяването на относителна недействителност на сделки, уредено в чл. 135 от ЗЗД[1], е един от основните способи за защита на кредитора и удовлетворяване на неговото вземане наред с упражняване на действията на бездействащия длъжник, уредено в чл. 134 от ЗЗД. Искът по чл. 135 ЗЗД има и своите аналогични разпоредби в други правни отрасли, напр. чл. 56 ЗН[2], където е въведена възможността кредиторите на наследника да отменят отказа от наследство; чл. 216 ДОПК[3], чл. 647 ТЗ[4].

Тъй като функцията на правото е да се запази от намаляване длъжниковото имущество и да се подготви то за принудително изпълнение, искът по чл. 135 ЗЗД, както сурогационният иск по чл. 134 ЗЗД, а също и другите аналогични разпоредби, е вид обезпечение.[5]

Настоящото изложение има за цел да разгледа обявяването на относителна недействителност на възмездните увреждащи действия, извършени от длъжника, и по-конкретно продажбата на недвижими имоти. За целта на изложението внимание е отделено на задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд.

 

II. Исторически бележки за иска по чл. 135 ЗЗД

В Ранния период на Римската империя всеки чужденец e враг на държавата. Той не може да ползва правата на защита по ius civile, които важат само за римските граждани. По-късно, особено през периода на Империята, се допуска чужденците също да използват правна защита. Нещо повече, постепенно става възможно ius civile да се прилага и по отношение на негражданите чрез различни правни конструкции, като „фикцията за гражданство“, която Гай излага по следния начин: „… римското гражданство се фингира за чужденеца, който предявява или се брани от установени по нашите закони иск, ако е справедливо този иск да се разпростре спрямо чужденеца“.

През 150-125 г. пр. н. е. преторът Paulus за първи път допуска иск, който дава възможност на кредитора да оспори действия, извършени умишлено от длъжника с намерение да увреди кредитора – иск, който по-късно става известен като Павлов иск (actio Pauliana).

Още в Римската епоха Павловият иск прераства от „изпълнителен способ, който е давал правото на кредитора да продаде в робство длъжника“, в право, „позволяващо на кредитора да отмени действия, извършени умишлено от длъжника с намерение да го увреди“, като насочи иска си „срещу третото лице, приобретател на спорното имущество.[6]

Разпоредбата на чл. 135 ЗЗД е реципирана в България от френския Граждански кодекс.[7] В съвременното българско право разпоредбата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД е идентична с римскоправната разпоредба, което показва запазването на традицията и приемствеността към римското частно право. Според посочената разпоредба „Кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако при извършването им длъжникът е знаел за увреждането. Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането“. Разпоредбата, касаеща Павловия иск в полското законодателство, е по-конкретизирана. Според чл. 527 от полския Граждански кодекс[8] „Когато третото лице получи имуществено благо вследствие на увреждащи кредиторите правни действия на длъжника, всеки от кредиторите може да иска тези действия да бъдат обявени за недействителни спрямо него, в случай че длъжникът е действал със съзнанието, че уврежда кредиторите, а третото лице е знаело за това или е можело да знае, ако положи дължимата грижа“. Въз основа на тази разпоредба, правото на отменителен иск възниква при наличие на няколко предпоставки: 1) увреждащо действие от страна на длъжника; 2) третото лице, с което длъжникът е договарял, да е получило имуществено благо, вследствие на увреждащото действие; 3) длъжникът да е съзнавал, че уврежда кредиторите; 4) изисква се третото лице също да знае, че уврежда кредиторите. Нещо повече, да е могло да знае, като положи грижата на добър стопанин.[9]

Действията могат да бъдат от най-различно естество – възмездни (продажба, цесия (когато тя е възмедна), замяна, заем (обезпечен или не), делба, спогодба, наем и др.), безвъзмездни (дарение, поръчителство (когато е безвъзмездно), даване на зестра, опрощаване (когато прикрива дарение) и др. С иск по чл. 135 ЗЗД могат да бъдат атакувани всички действия на длъжника, които увреждат кредитора, а така също и влязло в сила решение на съд, което симулира постигнато между длъжника и третото лице споразумение във вреда на кредитора.[10] Под термина действия се има предвид всякакви правни действия, извършени от длъжника.[11] С иск по чл. 56 обаче може да се въздейства само срещу една точно определена сделка – отмяна на отказа от наследство.[12]

Всеки кредитор – хирографарен или обезпечен – може да предяви иск по чл. 135 ЗЗД. Не е необходимо кредиторът да представи изпълнителен лист за вземането си. Качеството му на кредитор идва не от изпълнителния лист, а от облигационното отношение, което го свързва с длъжника.

Пасивно легитимиран по иска е длъжникът и третото лице, с което е договарял, но се допуска да бъде предявен и само срещу третото лице.

Правото по чл. 135 ЗЗД има вторичен характер, доколкото възниква и се упражнява само при наличието на друго правоотношение. То е относително и е насочено срещу длъжника и лицето, с което той е договарял. Друга характеристика на това право е, че то е материално преобразуващо, тъй като искът, с който се упражнява, е конститутивен.[13]

 

III. Фактически състав

За да възникне правото по чл. 135 ЗЗД, е необходимо да са налице кумулативно следните предпоставки:

 

1. наличие на вземане, породено от облигационно отношение: т.е. лицето да притежава качеството „кредитор“.

Предвидената възможност кредиторът да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, има обезпечаваща интереса му за удовлетворяване при принудително изпълнение чрез премахване намаляването на имуществото му, служещо за общо обезпечение на неговите кредитори. „Кредитор“ по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко лице, спрямо което длъжникът е обвързан със задължение за престиране съобразно уговореното помежду им или определеното от закон. Без значение е видът на престацията – парична или непарична, вкл. непаричното вземане по алеаторен договор.[14] В чл. 135 ЗЗД не се съдържа изискване, обвързващо качеството „кредитор“ и с осъществено неизпълнение на дължимата престация. С оглед на това прехвърлителят по алеаторен договор има качество „кредитор“ на непаричното вземане за издръжка и гледане от момента на сключването на договора и от този момент той може да претендира относителна недйствителност на извършената след него от приобретателя увреждаща го сделка с прехвърления му имот. Без значение в тази връзка е моментът на иск за разваляне на договора, както и моментът на влизане в сила на съдебното решение за разваляне.[15] Развалянето на договор поради неизпълнение на поети с него задължения има обратно действие, т.е. счита се, че той не е съществувал. В частност се счита, че правото на собственост върху недвижим имот, предмет на договора, никога не е преминавало от прехвърлителя към приобретателя. Отпадането поради развалянето на правното основание на разменените между страните престации означава връщане на имота, стига той към момента на развалянето на договора да е бил в патримониума на приобретателя. Следователно правото да се иска връщане на имота се съдържа в правото да се иска разваляне на алеаторния договор, а то възниква от момента на първото осъществено неизпълнение или неточно изпълнение на поетото от приобретателя задължение с оглед неделимостта му.[16]

Най-често вземането на кредитора е парично, напр. продажната цена на недвижимия имот. Съдебната практика приема, че активно легитимиран да предяви иск е и кредитор, който има и непарично вземане.[17] Активно легитимиран кредитор е и купувачът по предварителния договор, но не и неговият съпруг, който не е страна по предварителния договор, тъй като предварителният договор няма вещнопрехвърлително действие. Съпругът, който притежава правото по чл. 30 СК[18], също може да иска да бъдат обявени за недействителни действията на длъжника. Титулярят на вземане за издръжка и гледане също е кредитор (Посочваме договора за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, защото той е ненаименуван и по analogia legis се прилагат правилата за продажбата, поради факта, че е двустранен и възмезден. Разликата между двата договора е, че при договора за продажба приобретателят (купувачът) дължи парична престация, а при договора за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка дължи непарична престация).

Качеството „кредитор по Павлов иск“ има всяко трето лице, което без да е участвало в делото, е обвързано от постановеното в привиден процес решение. Иск на единия съпруг срещу другия за отменяне на действията на разпореждане на другия съпруг с влог, открит на негово име по време на брака, не е допустим – съпругът, чийто интерес е засегнат, не е кредитор.[19]

Съдебната практика приема, че искът по чл. 135 ЗЗД не може да се приложи към извършени от поръчителя увреждащи кредиторите действия, тъй като поръчителството е акцесорно задължение, а поръчителят не е главен длъжник. Това следва от обезпечителната същност на Павловия иск, така и на договора за поръчителство. Следователно не може да се обезпечава обезпечение. Това положение не се споделя от проф. Калайджиев, аргументирайки се, че поръчителят е солидарен длъжник, въпреки че е акцесорен. Законът не провежда разграничение при отменителния иск между увреждащите кредитора действия на солидарните длъжници, включително между тези на главния длъжник и поръчителя. Проф. Калайджиев приема, че разпоредителни действия, извършени от поръчителя, които увреждат кредитора, несъмнено могат да се оспорват с отменителен иск, защото поръчителят отговаря с цялото си имущество, на което разчита кредиторът.[20]

Вземането трябва да е действително, т.е. да не е прекратено или погасено по давност. Не е необходимо главно и пълно доказване на вземането. Достатъчно е твърдението за вземане. Правоотношението, елемент от съдържанието на което е вземането на кредитора и съдът не може да преценява дали такова правоотношение съществува. Съдът може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. Ако вземането на кредитора бъде удовлетворено от трето лице, правото по чл. 135 ЗЗД отпада. Не е необходимо вземането да е ликвидно и изискуемо. Възникването на правото по чл. 135 ЗЗД не се обуславя от установяването на вземането с влязло в сила съдебно решение, снабдяването на кредитора с изпълнителен лист или наличието на безуспешни опити за принудително удовлетворяване.[21]

 

2. длъжникът да извърши действие, т.е. да сключи сделка с трето лице, най-често договор за покупко-продажба на недвижим имот, за разлика от сурогационния иск, при който длъжникът уврежда кредитора със своите бездействия.

За личен дълг на единия съпруг разпоредителната сделка с недвижим имот в режим на съпружеска имуществена общност се обявава за относително недействителна по реда на чл. 135, ал. 2 за 1/2 идеална част от имота.[22] Сделката на разпореждане със семейно жилище – лична собственост на единия съпруг, извършена от него без съгласието на другия и без разрешение на районния съд, е относително недействителна спрямо съпруга несобственик. Последният има възможност да предяви иск по чл. 135 ЗЗД или да даде съгласие за сключената сделка.[23]

Поставя се въпросът „Ще бъдат ли ответници двамата съпрузи, или само съпругът длъжник, когато бракът се прекрати след сключване на разпоредителната сделка, и дали искът ще се предяви само за част от увреждащата сделка или за цялата?“. Относителната недействителност следва да се обяви за цялата сделка, тъй като съпружеската имуществена общност е неделима, като в хода на съдебното изпълнение кредиторът ще може да се удовлетвори единствено чрез насочването му върху собствената на бившия съпруг длъжник 1/2 идеална част от имота. Тези съображения обаче съдържат имплицитно извода, че междувременното прекратяване на брака не се отразява върху обективните и субективните предели на решението, постановено в процес по чл. 135 ЗЗД (Решение № 297 от 10.04.2009 г. по гражд. д. № 5149/2007 г., ІV г. о. на ВКС). Бракът между съпрузите междувременно е бил прекратен с развод. А това означава, че именно поради развода „върнатото“ имущество вече не може да бъде третирано като съпружеска имуществена общност. Това означава, че при бъдещото принудително изпълнение имуществото (вещта) няма да има статус на съпружеска имуществена общност, а ще бъде в режим на обикновена (дялова) съсобственост между бившите съпрузи. Независимо обаче от различния ред, по който ще се проведе принудителното изпълнение, съдът ще следва да обяви за относително недействителна цялата увреждаща сделка именно поради режима, в който се е намирало отчужденото имущество, и поради преследваната с Павловия иск цел – да бъде възстановено по отношение на кредитора правното положение преди разпоредителната сделка.[24]

 

3. действието на длъжника да застрашава удовлетворяване на вземането на кредитора:

Кредиторът е увреден, когато длъжникът с правните си действия е създал или увеличил своята неплатежоспособност. Длъжникът може да намали своето имущество, което служи за общо обезпечение на неговите кредитори. Намалено, то може да се окаже недостатъчно за тяхното удовлетворяване. Длъжникът може да не намали своето имущество, а само да затрудни удовлетворяването на кредиторите. Една продажба на недвижим имот например, направена по действителната цена на имота, не намалява имуществото на длъжника. Но тя затруднява удовлетворяването на кредиторите, защото недвижимият имот, докато е налице и е укрит, паричната сума, получена от продажбата, лесно може да бъде укрита. Според чл. 527, т. 2 от полския Граждански кодекс „Правните действия на длъжника увреждат кредиторите, ако вследствие от тях длъжникът става неплатежоспособен или степента на неплатежоспособност нараства в сравнение с тази отпреди извършването на действията“.[25]

Не всяка разпоредителна сделка на длъжника е увреждаща кредитора, след като в полза на кредитора има други обезпечения – ипотеки на имоти на значителна стойност и съдлъжници. Увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворяването на кредитора. Без значение е дали длъжникът след разпореждането притежава имущество и на каква стойност е то.[26]

 

4. вземането на кредитора да засяга негово имуществено и секвестируемо право:

Не могат да бъдат атакувани от кредиторите онези сделки на техния длъжник, които нямат имуществен характер; сделките му с такива имуществени права, чието упражняване зависи от личната преценка на длъжника; сделките му относно негови несеквестируеми права.[27] Логиката на несеквестируемостта се състои в това да не бъде третирано едно лице антихуманно тогава, когато не е изпълнило доброволно свое имуществено задължение и когато по искане на негов кредитор се пристъпи към принудително изпълнение. Целта е да се гарантира на длъжника, че принудата върху него ще бъде упражнена в такива рамки, които да не застрашават съществуването му и възможността нормално да преживява за в бъдеще. Когато обаче едно лице се разпорежда с право, по отношение на което процесуалният закон му дава гаранцията на чл. 444 ГПК[28], отчуждителят сам е преценил, че това право не е сред необходимите за оцеляването му. Ето защо няма логически основания да се счита, че по отношение на такова право не може да бъде уважен иск по чл. 135 ЗЗД. С връщането на имуществото в патримониума на длъжника се увеличава обезпечението на кредиторите му, които ще могат да насочат принудително изпълнение към върнатото благо, без длъжникът да може успешно де им противопостави възражение за несеквестируемост.[29]

 

5. да знае, че уврежда кредитора, ако е продал недвижимия имот след възникване на вземането.

Знанието за увреждане е субективната предпоставка на отменителния иск. При сурогационния иск не е необходимо у длъжника знание или пък намерение за увреждане.

Необходимо е длъжникът да съзнава по време на извършване на правното действие, че с него ощетява кредиторите си, че създава или увеличава неплатежоспособността си или затруднява удовлетворяването на своите кредитори. Договорът за покупко-продажба на недвижим имот е двустранен (и за продавача, и за купувача възникват задължения) и възмезден (дължи се насрещна престация – продавачът продава имота, а купувачът трябва да заплати цената), при което се изисква освен длъжникът, но и третото лице също да е знаело, че договорът уврежда кредитора. Контрахентът на длъжника се намира поначало в условия, еднакви с тези на увредения кредитор. И той е дал нещо на длъжника, за да закупи недвижимия имот от него. За това правната сделка на длъжника може да бъде обявена за недействителна спрямо длъжниковия контрахент само ако той е бил недобросъвестен.

Съдебната практика приема, че знанието на купувача за увреждането на кредитора с извършено от длъжника прехвърляне на недвижим имот с предварителен договор следва да се преценява към момента на сключване на предварителния договор, а не към момента на влизане в сила на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. ВКС се аргументира с изричната норма на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, според която знанието се преценява при постигане на съглашение за възмездно прехвърляне. В допълнение, вземането на купувача спрямо продавача по предварителен договор, а именно да иска сключване на окончателен договор, е възникнало в момента на сключването на предварителния договор.[30]

Ал. 2 на чл. 135 ЗЗД установява една оборима презумпция за знание на увреждането. Според разпоредбата „знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника“. Счита се, че съпругът, низходящият, възходящият, братът или сестрата на длъжника, които са договаряли с него, знаят, че тази тяхна сделка уврежда кредитора. Счита се, че и длъжникът знае за това. Презумпцията за знание е уредена също и в полския Граждански кодекс. Както вече се разгледа, изисква се не само длъжникът, но и третото лице да е знаело, че кредиторът се уврежда. Според чл. 527, т. 3 от полския Граждански кодекс: „Ако лице, което се намира в близки отношения с длъжника, получи имуществено благо вследствие на увреждащи кредиторите правни действия на длъжника, предполага се, че това лице е знаело, че длъжникът е действал със съзнанието, че уврежда кредиторите“. Хипотезата относно презумпцията за знание е разширена, посочвайки се, че е възможно третото лице, с което длъжникът е договарял, да притежава търговско качество. „Ако търговец, който поддържа трайни стопански отношения с длъжника, получи имуществено благо вследствие на увреждащи кредиторите правни действия на длъжника, предполага се, че е знаел, че длъжникът е действал със съзнанието, че  уврежда кредиторите“.

В задължителната съдебна практика на ВКС се поставя въпросът: „Дали знанието на малолетно лице има правна сила при сключване на договор от такова лице и чия воля и знание се взема предвид – неговата или на законния му представител?“. Съгласно чл. 1 ЗЛС всяко лице от момента на раждането си придобива способност да бъде носител на права и задължения, т.е. то е правоспособно. До навършване на 14-годишна възраст обаче лицето е малолетно и недееспособно – то не може да извършва лично правни действия. По силата на чл. 3, ал. 2 ЗЛС вместо него и от негово име действат законните му представители. Следователно в договор, по който малолетно лице е страна, неговата воля не се съдържа. Такъв договор съдържа воля единствено на законния му представител. Но и в този случай страна по договора е малолетният (недееспособният), а не представляващият го. А тъй като според чл. 135, ал. 2 ЗЗД презумпцията за знание се отнася за третото лице – страна по договора, обстоятелството, че тя е заместена по силата на закона от представляващия я, обуславя нейната неприложимост, но определящо е знанието/незнанието на законния представител за увреждащия характер на договора. Да се приеме противното, би означавало неравнопоставеност между правните субекти, било то дееспособни и недееспособни, което Конституцията запрещава.[31]

Тази презумпция поставя кредитора в много благоприятно положение. Тя го освобождава от нуждата да доказва, че длъжникът и контрахентите му знаят, че извършената между тях сделка го уврежда. Законът е доказал това вместо него. Кредиторът е длъжен само да докаже, че има вземане, че то предхожда сделката, че тази сделка го уврежда и че тя е сключена между лица, намиращи се в посочените родствени отношения. Презумпцията е оборима. Както длъжникът, така и неговите роднини контрахенти могат да доказват, че не са знаели за увреждането, което сделката им ще предизвика. Обърната е тежестта на доказване – вместо ищецът кредитор да доказва знанието, ответниците трябва да доказват незнанието си.

Както вече се разгледа, субективната предпоставка се изразява в знание за увреждане на кредитора, при условие че длъжникът е извършил увреждащото действие след възникване на вземането. От друга страна, възможно е субективната предпоставка да се дефинира и като намерение за увреждане, ако длъжникът извърши увреждащо действие преди възникване на вземането, т.е. той има намерение да увреди своя бъдещ кредитор. Според чл. 530 от полския Граждански кодекс: „Ако третото лице е получило имущественото благо възмездно, кредиторът може да иска съответните действия да бъдат обявени за недействителни само ако третото лице е знаело за намерението на длъжника“.

Кредиторът може да предяви правото си във формата на възражение. Напр. кредиторът е насочил принудително изпълнение срещу конкретен длъжников имот. Третото лице твърди, че преди започване на принудителното изпълнение е купило този имот от длъжника и на това основание предявява иск срещу длъжника – за освобождаване имота от принудително изпълнение. Кредиторът може да му противопостави възражението, че сделката, на която третото лице се позовава, е сключена при условията на чл. 135 ЗЗД.[32]

 

IV. Последици от уважаването на иска

Искът по чл. 135 ЗЗД е конститутивен (с него се упражнява едно потестативно право). Ако бъде уважен, атакуваното действие се обявява за недействително. Тази недействителност обаче е относителна – тя ползва само кредитора, който е упражнил правото по чл. 135 ЗЗД. Следователно относителната недействителност не настъпва еx lege, а е последица от влязло в сила конститутивно съдебно решение.[33] Недействителността има обратно действие – от момента на извършване на действието, а не от момента на влизане в сила на съдебното решение. Последиците от недействителността са различни с оглед на длъжника, кредитора, останалите кредитори на длъжника и лицата, с които последният е договарял.

Упражняването на правото по чл. 135 ЗЗД не овластява кредитора да се разпорежда с правата по атакуваното действие – за кредитора техен титуляр е длъжникът. Решението, с което се уважава иск по чл. 135 ЗЗД, не създава вещно право за ищеца. Павловият иск е личен, облигационен иск. Той се основава на облигационното право на кредитора от правоотношението му с длъжника и на общото право на обезпечение върху имуществото на длъжника, което е лично, а не вещно право. Павловият иск няма за последица връщането на вещта в имуществото на длъжника, както е при сурогационния иск. Кредиторът не става собственик на вещта, респективно титуляр на друго право – предмет на сделката на длъжника и третото лице. Правото остава да принадлежи на контрахента на длъжника.[34] Ползата на кредитора е, че той може да се удовлетвори от тези права по общия ред – като изнесе вещта на публична продан, въпреки че правото на собственост върху нея принадлежи другиму. Полското гражданско законодателство въвежда възможност третото лице да се освободи от задълженията си към кредитора, при условие че то ги удовлетвори по друг начин или да посочи за удовлетворяването му имуществото на длъжника (чл. 533 от полския Граждански кодекс)[35].

По отношение на правото на собственост като предмет на разпоредителната сделка, извършена от длъжника и неговия контрахент, съществува спор.

От една страна, длъжникът може свободно да се разпорежда със своето право на собственост, като сключва различни правни сделки, с които го обременява или го отчуждава. Следователно може да се направи изводът, че едно лице или притежава едно субективно право на собственост спрямо всички, или не го притежава. Да се приеме, че правото на контрагента на длъжника е относително недействително спрямо кредитора, означава да се допусне съществуването на право на собственост, което няма абсолютен характер, т.е. то би съществувало спрямо всички, с изключение на определени лица, или би следвало, че „съществуват двама изключителни собственици на една и съща вещ“.[36]

От друга страна, с влизането в сила на съдебното решение, с което се уважава предявеният иск по чл.135 ЗЗД, отпада вещнопрехвърлителното действие на относително недействителната сделка, а в полза на приобретателя възниква възможността да прекрати и нейното облигационно действие, например чрез едностранното й разваляне или чрез упражняването на законово предвидените правила, свързани с евикцията при договора за покупко-продажба. В подкрепа на това разрешение може да се посочи използваният в теорията за иска по чл. 135 ЗЗД термин „отменителен“ иск, т.е. иск, с който се отменят определени правни последици, в случая – вещнопрехвърлителният ефект на увреждащата кредитора, израз на което е правилото на изр. 3, ал. 1, чл. 135 ЗЗД, според което недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно от приобретателя по обявената за относително недействителна сделка преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността.[37] При иска по чл. 56 ЗН законодателят е използвал израза „унищожение на отказа в своя полза“. Той може да доведе до смесване с унищожаването като форма на недействителност, възникваща при порок във волята. Въпреки това в теорията безспорно се приема, че и тук се касае за хипотеза на относителна недействителност.[38]

За вземането си за съдебните разноски кредиторът има първа по ред специална привилегия от цената на имота, предмет на относително недействителната сделка – чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД.

Обявената недействителност ползва само кредитора, който е упражнил правото по чл. 135 ЗЗД, за разлика от чл. 134, където имуществото на бездействащия длъжник служи за удовлетворяване на всички негови кредитори.

Поставя се въпросът „Дали е налице правен интерес от отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост на недвижим имот, когато е предявен от лице с уважен отменителен иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД срещу третото лице, което е придобило възмездно имота по увреждащата сделка след влизане в сила на решението на отменителния иск?“. Върховният касационен съд в отговора си потвърждава ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника.[39]

Възможно е правата – предмет на обявеното за недействително действие, да бъдат прехвърлени от лицето, с което длъжникът е договарял, на друго трето лице. Последното може на свой ред да ги прехвърли и т.н. Конкуренцията между тези трети лица и кредитора с оглед на вещните права върху недвижими имоти е уредена в чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД. Кредиторът може да насочи принудителното изпълнение към правата – предмет на обявеното за недйствително действие, дори и те да са вече в патримониума на правоприемник на лицето, с което длъжникът е договарял, по силата на правилото „Resolutio iure dantis, resolvitur ius accipientis“, освен ако третото лице е придобило правата възмездно преди вписването на исковата молба за обявяване на недействителността и то е добросъвестно – да не знае и да не е могло да узнае за правата, придобити от трети лица.[40] Възможна е и обратната хипотеза, при която кредиторът е завел иск по чл. 135, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, но преди да впише исковата молба, съконтрахентът на длъжника прехвърля още веднъж имота на трето лице, на възмездно правно основание. Кредиторът разбира за последващата правна сделка непосредствено при вписване на исковата молба. С цел да се избегне тази хипотеза кредиторът може да подаде най-напред молба за обезпечаване на бъдещ Павлов иск и да поиска налагане на възбрана върху недвижимия имот, който е бил предмет на първата увреждаща сделка. Възбраната се вписва в имотния регистър и нейните последици са аналогични на последиците на вписване на исковата молба по конститутивния иск по чл. 135 ЗЗД (съгласно Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на Върховния касационен съд, ОСГТК). В случаите, при които вписването на исковата молба има оповестително-защитно действие, е налице обезпечителна нужда от налагане на възбрана само при искане за допускане на обезпечение на бъдещ иск, както и в периода между постъпване на исковата молба в съда и вписването й по реда на Правилника за вписванията. Според ВКС това е така, защото след вписване на исковата молба по чл. 135 ЗЗД правните последици на това вписване при уважаване на иска са напълно аналогични на действието на вписаната възбрана, поради което и едновременното им и паралелно съществуване е необосновано и без наличие на правен интерес. Възможно е третото лице да е добросъвестно, но правата му да са противопоставими на кредитора. Разрешението на тази хипотеза според практиката на италианските съдилища е правото на кредитора да предяви иск за непозволено увреждане срещу последното по веригата недобросъвестно лице (праводателя на третото лице) и да се удовлетвори от неговото имущество.[41]

Правото по чл. 135 ЗЗД се погасява с общата 5-годишна давност, която започва да тече независимо дали кредиторът знае, че има вземане или че то е изискуемо. Нито правните действия на кредитора по реализиране на вземането, включително предявяването му по исков ред, нито правните действия на длъжника, ако последният признае вземането, прекъсват давността.[42] Съдебната практика също смята, че искът се погасява с 5-годишна давност (р. 207–1999–5-членен състав на ВКС, р. 1224–2001 на ВКС). С погасяване на вземането по основното правоотношение се погасява и правото да се предяви отменителен иск., което е и аналогично на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, при който правото също е потестативно. Това становище се споделя и от Ивайло Димитров.[43] С погасяване на вземането по основното правоотношение се погасява и правото да се предяви отменителен иск Правото по чл. 56 ЗН обаче може да се упражни в едногодишен срок от узнаване на отказа от наследство, но не по-късно от три години след извършването му, като се приема, че този срок е преклузивен.[44] Въведени са и специални изисквания относно времето, в което да се предявяват различни отменителни искове. Напр. по чл. 647 ТЗ искът се предявява в едногодишен срок от синдика, а при негово бездействие – от кредитор по несъстоятелността (чл. 649, ал. 1 ТЗ). Срокът тук е преклузивен и започва да тече от откриване на производството по несъстоятелност.[45]

 

V. Заключение

От направеното изложение следва, че отменителният иск представлява призната и гарантирана от закона възможност, водеща началото си от римското частно право, кредиторът да иска обявяване за относително недействителни спрямо него на увреждащи го действия, извършени от длъжника, при изпълнение на установени от закона предпоставки. От сравнителния анализ с полското гражданско законодателство е показателно, че законът урежда повече предпоставки в зависимост от спецификата на случая. Най-често е възможно да се иска отмяна на прехвърлителни сделки с недвижими имоти – най-често продажба, защото при договора за покупко-продажба прехвърлителят е по-добре защитен, за разлика от договора за дарение. Това прави договора за продажба най-често сключваната прехвърлителна сделка с недвижими имоти, но и тя най-често служи да се причини вреда другиму, предмет на което е и настоящото изложение. Това се явявя и причина Павловият иск да попада в обсега на задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд, като така се дава възможност на широк кръг от кредитори да се ползват от защитата, даваща им разпоредбата на чл. 135 ЗЗД.

 

Бележки под линия:

[45] Димитров, И. Цит. съч.