(публикувана за пръв път в сп. „Собственост и право“, 2020, № 10, с. 5–20)

1. Кратко сравнение на исковете

Искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е конститутивен иск с вещноправно действие, с който планираната между страните прехвърлителна сделка се обявява за окончателна, а конкретният недвижим имот, предмет на тази сделка, преминава от патримониума на продавача в патримониума на купувача. Влизането в сила на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД води до възникване на продажбено правоотношение между ищеца и ответника, чиято валидност не зависи от това дали продавачът е собственик на недвижимия имот: продажбата на чужда вещ не е недействителна[1], а поражда задължения за страните. Нещо повече, напълно възможно е впоследствие продавачът да придобие собствеността върху вещта, което само по себе си, по силата на чл. 24, ал. 1 ЗЗД, ще доведе автоматично[2] до преминаването й в полза на купувача[3].

Макар и задължението за прехвърляне на собствеността в огромния брой от случаи да се изпълнява автоматично със сключването на прехвърлителната сделка (чл. 24, ал. 1 ЗЗД), неговото същинско значение се проявява[4] именно в хипотезата, при която праводателят не е титуляр на прехвърляното право.[5] Възникналото между страните облигационно правоотношение задължава продавача да се снабди с правото, което прехвърля, за да може да осигури настъпването на уговореното между страните правоприемство.

Няма причина тези изводи, възприети безспорно при договора за покупко-продажба, да не се прилагат в случаите, когато продажбеното правоотношение е възникнало по силата на съдебно решение, уважаващо иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Дори и ако при постановяването на съдебното решение съдът да не е съобразил обстоятелството, че продавачът по предварителния договор не е собственик към момента на приключване на устните състезания по делото (чл. 235, ал. 3 ГПК), между страните възниква валидно продажбено правоотношение, в рамките на което за продавача съществува задължението да прехвърли собствеността върху съответния недвижим имот[6]. В този случай съдебното решение, макар и да уважава иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, има

– конститутивно действие (води до възникване на продажбено правоотношение между страните), но

– не и вещноправно действие (не води до прехвърляне на собствеността в рамките на така възникналото продажбено правоотношение между страните[7]).

Искът по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД има само облигационноправно действие[8], при което атакуваната правна сделка остава действителна между страните, но се счита за нестанала (относително недействителна) в отношенията между тях и ищеца.

Макар и приобретателят по тази сделка (явяващ се трето лице) да продължава да бъде собственик на прехвърлената вещ и тази вещ да не се връща в имуществото на праводателя (явяващ се длъжник), съдебното решение, с което се уважава искът, обезпечава възможността ищеца (явяващ се кредитор) да се удовлетвори от прехвърлената вещ, като насочи принудително изпълнение върху нея. В този смисъл успешното провеждане на иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД обезсилва и неутрализира правата на приобретателя (трето лице) с оглед упражняване на правата на ищеца (кредитор). Кредиторът може да защити с иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД

– както едно свое парично вземане (като осребри съответната вещ и се удовлетвори от нейната парична равностойност),

– така и едно свое непарично право, каквото е например правото да иска прехвърляне на собствеността въз основа на предварителен договор по чл. 19 ЗЗД (като направи непротивопоставимо спрямо себе си извършеното прехвърляне на собствеността в полза на третото лице и пристъпи към обявяване на съществуващия в негова полза предварителен договор за окончателен).

И в двата случая, макар и крайният резултат от провеждането на иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да не води до удовлетворяване на правото на ищеца, той открива възможността за постигането на такова удовлетворяване.

2. Описание на разглежданата хипотеза

Настоящият текст се интересува от хипотезата, при която искът по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД защитава упражняването на едно непарично вземане и фактите са разположени по следния начин във времето:

а) първо, „А“ (продавач) и „Б“ (купувач 1) сключват предварителен договор за прехвърляне на собствеността върху определен недвижим имот;

б) второ, „А“ (продавач) и „В“ (купувач 2) сключват окончателен договор за прехвърляне на собствеността върху същия недвижим имот, при което актът е вписан по чл. 112 ЗС;

в) трето, „Б“ (купувач 1) предявява следните два иска (засега не се коментира въпросът за тяхната последователност):

– иск по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД: срещу „А“ (продавач и длъжник) и „В“ (купувач 2 и трето лице);

– иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД: срещу „А“ (продавач).

В така описаната хипотеза след упражняването на правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на предварителния договор за окончателен ще са налице два прехвърлителни акта, извършени от един праводател („А“, явяващ се длъжник) в полза на двама различни правоприемници („Б“ и „В“). Тази ситуация по правило попада в хипотезата на чл. 113 ЗС, според който подлежащите на вписване актове до вписването им не могат да се противопоставят на трети лица, които по-рано са придобили от същия собственик и вписали вещни права върху недвижимия имот. Приобретателят с по-късно вписване („Б“) няма да може да противопостави правата си спрямо приобретателя с по-ранно вписване („В“). Спецификата обаче се състои в това, че приобретателят с по-късното вписване („Б“) разполага с възможността по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да иска обявяване за относително недействителна спрямо себе си на вписаната прехвърлителна сделка в полза на другия приобретател („В“).

Така прилагането на правилото по чл. 113 ЗС се оказва зависимо не само от валидността и поредността на самите вписвания, но и от правното действие на вписаните прехвърлителни актове: прехвърлителната правна сделка (създаваща продажбено правоотношение между „А“ и „В“) и съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД (създаващо продажбено правоотношение между „Б“ и „А“). Именно правното действие на вписания първи по време прехвърлителен акт (между „А“ и „В“) е предмет на иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД (предявен от „Б“ срещу „А“ и „В“).

Съдебното решение по иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД има пряко значение за това кое от вписванията ще „победи“ в конкуренцията по чл. 113 ЗС: първото по време вписване побеждава в конкуренцията по чл. 113 ЗС, освен ако има причина, поради която вписаният с него прехвърлителен акт е непротивопоставим на лицето, в чиято полза е извършено второто вписване. Именно такава причина е наличието на влязло в сила решение по чл. 115, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Значението на успешното провеждане на иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД в контекста на приложимостта на правилото по чл. 113 ЗС в разглежданата в настоящия текст хипотеза може да бъде обобщено по следния начин:

– ако искът по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД не бъде проведен успешно от купувача по предварителния договор („Б“), разпоредбата на чл. 113 ЗС ще разреши възникващата след вписването на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД конкуренция между него („Б“) и другия правоприемник („В“) от същия праводател („А“) в полза на другия правоприемник („В“), тъй като последният („В“) разполага с първо по време вписване на сделката си с длъжника („А“), която е била предмет на иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Макар и предварителният договор (между „А“ и „Б“) да е бил сключен първи във времето, вписването на окончателния договор[9] е било извършено след вписване на друга прехвърлителна сделка от същия праводател („А“) в полза на трето лице („В“). Никоя от тези две сделки не е по-„силна“ помежду им, поради което и конкуренцията между създадените от тях права на собственост се разрешава от поредността на вписванията (чл. 113 ЗС);

– ако искът по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД бъде проведен успешно от купувача по предварителния договор („Б“), разпоредбата на чл. 113 ЗС ще разреши възникващата след вписването на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД конкуренция между него („Б“) и другия правоприемник („В“) от същия праводател („А“) в полза на купувача по предварителния договор („Б“), тъй като, макар и вторият купувач („В“) да разполага с първо по време вписване на сделката си с длъжника, тази сделка не е противопоставима на купувача по предварителния договор („Б“), тъй като е била обявена за относително недействителна спрямо него с уважаването на иска по иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Непротивопоставимостта на вписаната вещнопрехвърлителна сделка (по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД) води до непротивопоставимост и на нейното вписване, независимо от това че то е било извършено „по-рано“ (по чл. 113 ЗС). По-ранното вписване на сделката (между „А“ и „В“), обявена за относително недействителна спрямо лицето („Б“), което се легитимира с вписан впоследствие прехвърлителен акт (съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД между „А“ и „Б“), не може да преодолее непротивопоставимостта на самата сделка (продажбата между „А“ и „В“) по отношение на това лице („Б“).

3. Поставяне на въпроса

Въпросът, който се поставя в съдебната практика (Решение № 35/27.05.2020 г. по гр. д. 3133/2020 г. на ВКС, I г. о.), е дали в така описаната хипотеза, при разрешаването на конкуренцията между правата на двамата купувачи („Б“ и „В“), има значение последователността, в която ще бъдат уважени предявените от първия купувач („Б“) искове по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.

Типичната хипотеза, в която важат изцяло и без оспорване всички направени в предходните точки на настоящия текст изводи, е тази, при която купувачът по предварителния договор („Б“):

– първо, успешно провежда иск по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, с който обявява за относително недействителна прехвърлителната сделка, сключена (между „А“ и „В“) след подписването на предварителния договор (между „А“ и „Б“);

– второ, успешно провежда иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с който обявява за окончателен подписания от него предварителен договор (между „А“ и „Б“), като вписването на исковата молба и последващото отбелязване на съдебното решение, с което се уважава искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е противопоставимо спрямо приобретателя по вече обявения за относително недействителен договор (между „А“ и „В“), явяващ се предмет на вече уважения иск по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, въпреки че вписването на този договор е извършено по-рано по смисъла на чл. 113 ЗС.

В този случай производството по чл. 135 ЗЗД се явява преюдициално спрямо производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като успешното провеждане на първото открива възможността за осъществяване и на второто:

И в този случай само по отношение на кредитора-ищец /поемател по предварителен договор/ при уважаване на предявения от него иск по чл. 135 ЗЗД се счита, че имотът не е прехвърлен според изричното разпореждане на закона. Потестативното право да се иска обявяване на предварителния договор за окончателен обаче не е предмет на този иск, поради което решението по чл. 135 ЗЗД не прави ищеца собственик. Той може да поиска след успешно провеждане на Павловия иск да се обяви договорът за окончателен, но може и да не упражни това свое право. В този случай решението по Павловия иск няма да повлияе върху вещнопрехвърлителния ефект на сделката, макар тя да е обявена за относително недействителна по отношение на него, защото решението няма вещно действие.“

Атипичната хипотеза, в която възниква спор относно правните последици от провеждането на двете съдебни производства, е тази, при която купувачът по предварителния договор („Б“):

– първо, успешно провежда иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с който обявява за окончателен подписания от него предварителен договор (между „А“ и „Б“), като вписването на исковата молба и последващото отбелязване на съдебното решение, с което се уважава искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е непротивопоставимо спрямо приобретателя по все още необявения за относително недействителен договор (между „А“ и „В“), явяващ се предмет на бъдещ иск по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, тъй като вписването на този договор (между „А“ и „В“) е извършено по-рано по смисъла на чл. 113 ЗС.

– второ, успешно провежда иск по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, с който обявява за относително недействителна прехвърлителната сделка, сключена (между „А“ и „В“) след подписването на предварителния договор (между „А“ и „Б“).

Въпросът в тази хипотеза е дали успешно проведеният иск по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД ще промени изхода от конкуренцията между двете вписвания: първото по време вписване на прехвърлителната сделка (водеща до възникването на продажбено правоотношение между „А“ и „В“) и второто по време вписване на исковата молба/съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД (водещо до възникването на продажбено правоотношение между „А“ и „Б“).

4. Тезата за безпредметността на иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, когато е предявен след успешно проведен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД

ВКС приема, че по-късното провеждане и уважаване на иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД не променя извода за непротивопоставимост на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД (в полза на „Б“) спрямо купувача („В“) по правната сделка, предмет на иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Приема се, че „когато първо е проведен искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и е уважен, последващото производство по чл. 135 ЗЗД е безпредметно“. За да се разбере какво има предвид ВКС под „безпредметно“ производство, следва да бъдат цитирани съответните части от мотивите на Решение № 35/27.05.2020 г. по гр. д. № 3133/2020 г. на ВКС, I г. о.

В тях ВКС посочва, че съдебното решение по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД,

като постановено по конститутивен иск (италик навсякъде – СС), има действие само занапред и не може с обратна сила да върне имота в патримониума на длъжника по предварителния договор, както и да предизвика противопоставимост на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на приобретателя по вписаната сделка в нотариална форма преди исковата молба по този иск“,

въпреки че малко по-напред в същите тези мотиви е казано, че искът по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД

е облигационен, а решението по него, ако бъде уважен, има само облигационно действие, приобретателят по оспорената сделка продължава да бъде собственик на имуществото, което му е прехвърлено и то не се връща при длъжника при уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД, а само обезпечава възможността кредиторът да се удовлетвори от това имущество, като насочи изпълнение върху него. В мотивите към т. 1 от ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС се прие второто становище – че искът по чл. 135 ЗЗД е облигационен, а не вещен“.

Т.е. определящ за извода относно безпредметността на производството по чл. 135 ЗЗД е мотивът, че искът по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД не може да произведе своето конститутивно действие с обратна сила (тъй като според ВКС то действа само занапред), но този мотив влиза в противоречие с възприетото относно правното действие на решението по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД в мотивите на Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ВКС, ОСГТК.

Аргументите на ВКС обаче продължават, като към тезата за „безпредметността“ на делото се добавя и тази за липсата на правни последици от съдебното решение, с което е уважен последващият иск по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД:

Решението по иска по чл. 135 ЗЗД, както вече се посочи, осигурява възможността да се упражни потестативното право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Ако такъв иск (иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД – бел. СС) вече е уважен преди предявяване на Павловия иск, решението по него не води до правни последици. Затова дори двата иска да са уважени, когато са в обратна поредност, колизията на права между приобретателя по сделка и приобретателя по решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД следва да се разреши според поредността на вписванията.“

При така цитираните мотиви към Решение № 35/27.05.2020 г. по гр. д. № 3133/2020 г. на ВКС, I г. о., могат да се направят следните два уточняващи въпроса, отговорите на които са определящи при преценката за правилността на даденото разрешение:

а) има ли конститутивно действие решението по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД: на този въпрос в Решение № 35/27.05.2020 г. по гр. д. № 3133/2020 г. на ВКС, I г. о., се отговаря по-скоро с „да“, докато ОСГТК отговаря твърдо с „не“ (и в двата случая отговорът е в мотивите);

б) има ли обратно действие решението по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД: на този въпрос в Решение № 35/27.05.2020 г. по гр. д. № 3133/2020 г. на ВКС, I г. о., се отговаря твърдо с „не“, докато според мен[10] тълкуването на текста на чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД по-скоро води до отговор „да“.

Тъй като относно отговора на първия въпрос съм представил свои аргументи на друго място[11], които са подкрепени и в мотивите на ОСГТК по Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ВКС, тук бих искал да отбележа съвсем накратко позицията си по отношение отговора на втория въпрос. Съгласно чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД

недействителността (при уважаване на иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД – бел. СС) не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността“.

Клаузата е аналогична на тази по чл. 33, ал. 3 ЗЗД (при унищожаване на договор), чл. 88, ал. 2 ЗЗД (при разваляне на двустранен договор), чл. 211, ал. 2 ЗЗД (при отказ от продажба поради грешка в размерите на имота); чл. 227, ал. 5 ЗЗД (при отмяна на договор за дарение) – все случаи, в които се приема безспорно, че съдебното решение има обратно действие. Именно защото съдебното решение има обратно действие, законодателят е добавил посочените текстове, за да „спаси“ правата на трети добросъвестни лица, които са вписали легитимиращите ги актове преди вписването на исковата молба по чл. 33, ал. 3 ЗЗД, чл. 88, ал. 2 ЗЗД, чл. 211, ал. 2 ЗЗД, чл. 227, ал. 5 ЗЗД, а така също – и по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.

Така обявяването на прехвърлителната сделка (между „А“ и „В“) за относително недействителна по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД („Б“) води до отпадане на нейната противопоставимост – сделката се счита за нестанала за ищеца от момента на нейното сключване. Единственото изключение (под формата на противопоставими права) е вписването на прехвърлителен акт в полза на „четвърто“ добросъвестно лице по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 3 ГПК, при което в конкуренцията между това „четвърто“ лице и ищеца („Б“) от значение е вписването на самата искова молба по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ГПК, но не и вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, нито вписването на правната сделка, обявяването на чиято относителна недействителност се иска.

5. Тезата за безразличността на поредността при провеждането на исковете по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД

Ако съдебното решение, с което се уважава искът по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, няма конститутивно действие (в този смисъл са мотивите към Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ВКС, ОСГТК) и по правило има обратно действие (аргумент от чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД), то изводът за безпредметността на производството по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД в разглежданата в Решение № 35/27.05.2020 г. по гр. д. № 3133/2020 г. на ВКС, I г. о., не може да бъде удържан.

Съмнение буди и верността на извода, че в тази хипотеза съдебното решение, с което се уважава иск по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, не води до правни последици. Такова съдебно решение „заварва“ съществуването на две продажбени правоотношения:

– продажбеното правоотношение (между „А“ и „В“), възникнало по силата на прехвърлителната сделка, предмет на атакуване с иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, и

– продажбеното правоотношение (между „А“ и „Б“), възникнало по силата на съдебното решение, с което е уважен искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.

Конкуренцията между правата на купувачите по тези две правоотношения – преди и извън иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, безспорно се разрешава от поредността на вписванията на прехвърлителната сделка (между „А“ и „В“) и на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД (между „Б“ и „А“). И тъй като в разглежданата в настоящото изложение хипотеза първо по време е вписването на прехвърлителната сделка (между „А“ и „В“), това определя като по-„силни“ правата на купувача по тази сделка („В“), който придобива собствеността от общия праводател („А“), а за втория приобретател („Б“) остава единствено възможността да упражни правата си на евинциран купувач (чл. 189 ЗЗД).

Във всички случаи продажбеното правоотношение между праводателя („А“) и втория приобретател („Б“) продължава да съществува и да задължава продавача („А“) по него да осигури прехвърляне на собствеността върху недвижимия имот в полза на купувача („Б“). Единствената пречка, за да не настъпи прехвърлителният ефект (чл. 24, ал. 1 ЗЗД) на това продажбено правоотношение, е обстоятелството, че продавачът („А“) не е собственик на недвижимия имот, тъй като вече е прехвърлил собствеността си върху него в полза на друго лице („В“). Тази пречка обаче е налице само дотолкова, доколкото въпросното прехвърляне (от „А“ в полза на „В“) е противопоставимо на купувача („Б“) по продажбеното правоотношение, възникнало с влизане в сила на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Въпросът за противопоставимостта на прехвърлянето обаче

– не се разрешава от общата разпоредба (чл. 113 ЗС), в която от значение е поредността на вписванията между актовете на двамата приобретатели („В“ и „Б“) от техния общ праводател („А“),

– а от специалната възможност, предоставена от чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД в полза на единия от тези приобретатели („Б“), по силата на която той може да обяви за нестанала по отношение на себе си прехвърлителната сделка (между „А“ и „В“), вписана след сключването на предварителния договор (между „А“ и „Б“), но преди упражняването на правото му да придобие собствеността върху съответния недвижим имот.

Именно това обяснява и правния интерес от воденето на иск по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и в случаите, когато в полза на ищеца („Б“) вече е бил уважен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Искът по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД се предявява, за да се защити правото на купувача („Б“) по един предварителен договор да придобие собствеността върху конкретно определен имот (решение в полза на по-„силния“ прехвърлителен акт), при което се преодолява ефектът от прилагането на общото правило на чл. 113 ЗС (решение в полза на по-ранното вписване). Възприемането на тезата за безпредметността и за липсата на правни последици от успешното провеждане на последващ иск по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, аргументирана в Решение № 35/27.05.2020 г. по гр. д. № 3133/2020 г. на ВКС, I г. о., би означавало да се „фаворизира“ вписването като автономно основание за запазване на правата на приобретателя по прехвърлителната сделка („В“) в ущърб на кредитора по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, явяващ се и приобретател („Б“) по силата на съдебното решение, уважаващо иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Така, въпреки че по-рано вписаната прехвърлителна сделка (между „А“ и „В“) не е противопоставима на ищеца („Б“) по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, нейното вписване, само по себе си, ще се окаже противопоставимо на ищеца („Б“) по чл. 113 ЗС, поради което ще прави безпредметно производството по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и ще го лишава от каквито и да е било правно последици.

Струва ми се, че подобна теза не само че излиза извън предназначението и „възможностите“ на вписването по чл. 112 ЗС, но и ощетява сериозно приобретателя („Б“), явяващ се ищец по иска с основание чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Не виждам основателна причина искът по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да бъде признат в полза на едно лице в качеството му на поемател по предварителен договор („Б“), който все още не е провел успешно иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, но да бъде отказан на същото това лице („Б“), когато то вече има качеството на купувач по продажбено правоотношение, възникнало в резултат на предявен от него и уважен от съда иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.

Противопоставимост на вписването по чл. 113 ЗС изхожда от противопоставимостта на вписания акт: ако този акт е непротивопоставим (относително недействителен по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД) спрямо лице („Б), ползващо се с последващо, второ вписване, включително ако тази непротивопоставимост е обявена след първото вписване (в резултат на уважен иск по чл. 19 ЗЗД), непротивопоставимо спрямо това лице („Б“) ще е и действието на вписването на този акт по чл. 113 ЗС. Приемането на обратното ще означава, че не самият договор (чл. 24, ал. 1 ЗЗД), а вписването му (чл. 113 ЗС) е прехвърлило собствеността и „неговото“ вещноправно действие остава автономно – независимо от противопоставимостта на вписания прехвърлителен акт. Напротив, истината е, че противопоставимостта на вписването по чл. 113 ЗС следва от противопоставимостта на вписания договор: с уважаването на иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и отпадането на противопоставимостта на договора отпада и противопоставимостта на първото по време вписване на този договор. Няма законово основание противопоставимостта на първото по време вписване (в полза на „В“) да „оцелява“ след и независимо от противопоставимостта на вписания договор спрямо приобретателя („Б“) с второ по време вписване. Липсва и законово правило, което да въвежда еднократност при прилагането на чл. 113 ЗЗД, при наличието на което би могло да се твърди, че конкуренцията между две вписвания се разрешава само веднъж: към момента на извършване на второто вписване, и не се влияе от последващите промени в правното действие на вписаните актове. Липсата на подобно правило в действащото българско законодателство е особено видима в случаите на отпадане на правното действие на вписания акт поради неговото унищожаване (чл. 33 ЗЗД), разваляне (чл. 88 ЗЗД) или отмяна (чл. 211 ЗЗД, чл. 227 ЗЗД). Във всички тези случаи първото по време вписване „отстъпва“ пред второто по време вписване поради настъпилата промяна в правното действие на вписания първи във времето акт. Същият извод би следвало да важи и при уважаването на иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД (допълнителен арг. отново от чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД).[12]

Единственото възможно възражение[13], което би могло да бъде противопоставено на тезата за предметността на иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, когато той е предявен след вече уважен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е свързано с обстоятелството, че с влизане в сила на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД вземането на ищеца („Б“) по предварителния договор, което го легитимира като кредитор по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, се погасява, поради това че то вече е изпълнено – налице е сключен окончателен договор за покупко-продажба. Струва ми се обаче, че подобно възражение е твърде формално и не отчита обстоятелството, че правото на поемателя по предварителния договор да иска прехвърляне на собствеността не се различава от правото на купувача по окончателния договор да иска прехвърляне на собствеността върху продаваната вещ. Става въпрос за едно и също право, съществуващо в полза на едно и също лице („Б“), което преминава през различни фази от своето съществуване, когато съдържанието на предварителния договор се инкорпорира (въплъщава) в окончателния. Правото на купувача („Б“) да придобие собствеността би се погасило със самото сключване на окончателния договор (чл. 24, ал. 1 ЗЗД) само ако към момента на сключването на този договор (съответно – влизането в сила на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД) продавачът („А“) е собственик на прехвърляния недвижим имот. Когато обаче продавачът („А“) не е собственик, тъй като е прехвърлил собствеността в полза на друго лице („В“), правото на купувача („Б“) остава неизпълнено и изискуемо, като обосновава неговия правен интерес и активна процесуална легитимация за предявяването на иск по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.[14]

Предметът на иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД в този случай е именно отпадане спрямо ищеца („Б“) на правното действие на прехвърлителната сделка (между „А“ и „В“), чието вписване е станало преди вписването на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД (между „Б“ и „А“), което ще позволи автоматичното настъпване на вещнопрехвърлителния ефект (конвалесциране) по продажбеното правоотношение (между „А“ и „Б“), в рамките на което съществува защитаваното с иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД право (в полза на „Б“). Поради това че едно лице („Б“) е увеличило интензивността[15] на правото си да придобие собствеността върху конкретен недвижим имот спрямо своя съконтрахент („А“), като е обявило съществуващия между тях предварителен договор за окончателен (успешно провеждане на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД), това лице („Б“) не трябва да бъде наказвано с отнемане на възможността му да защити същото това свое право спрямо трето лице („В“), като обяви за относително недействителна спрямо себе си съществуващата в полза на последното („В“) прехвърлителна сделка от същия праводател („А“) (успешно провеждане на иск по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). Никой не следва да бъде наказван за това, че упражнява и защитава правата си. Този принцип следва да бъде приложен и в разглежданата хипотеза, когато купувачът („Б“) по предварителния договор създава продажбено правоотношение (чрез успешното провеждане на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД), въпреки че праводателят му („А“) вече се е разпоредил със собствеността върху същата вещ в полза на трето лице („В“).

Възможността за предявяване на иск по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД след успешното реализиране на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД няма да ощети третото лице, тъй като срокът за предявяването на иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД ще се брои от извършването на разпоредителната сделка (а не от влизане в сила на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД), а основателността му ще се преценява при същите предпоставки, които щяха да бъдат определящи и при предявяването на исковете в обратна последователност. Така крайният извод е, че последователността на исковете по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД е без значение както за тяхната основателност, така и за предпоставките и за последиците им.

Бележки под линия:

[1] За разлика от разрешението на чл. 231 от отменения ЗЗД.

[2] Вж. също Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Книга първа. С., 1996, с. 113.

[3] Ефектът се обозначава като конвалесциране или: оздравяване на сделката и реализиране на прехвърлителния „потенциал“ на съществуващото облигационно правоотношение. Вж. също Венедиков, П. Система на българското вещно право. С., 1990, с. 244: „достатъчно е да се уговори, че едно лице се задължава да прехвърли собствеността, за да се извърши без никакво ново съглашение самото прехвърляне винаги когато това е възможно“.

[4] Вж. Апостолов, Ив. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. Фототипно издание. С., 1990, с. 48, който посочва, че „[п]ри нормално развитие на отношенията между страните значението на това задължение (задължението за прехвърляне на собствеността, престация dareбел. СС) остава изобщо скрито“, но от това не следва, че „задълженията за dare не съществуват на практика“.

[5] За посочването на задължението за прехвърляне на собствеността като „най-главното задължение на продавача“ вж. Меворах, Н. За продажбата и цесията. Коментар на чл. чл. 217-326 от Закона за задълженията и договорите. Доктрина и практика. С., 1920, с. 62.

[6] Вж. Кожухаров, Ал. Цит. съч., с. 115.

[7] Вж. също Венедиков, П. Договори за придобиване на недвижими имоти между граждани. С., 1993, с. 23.

[8] Вж. мотиви към Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ВКС, ОСГТК. Въпреки че съдебното решение, с което се уважава иск по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, няма вещнопрехвърлително действие, то е конститутивно, тъй като води до настъпването на промяна в правната сфера на ответниците. Вж. Калайджиев, Ан. Облигационно право. Обща част. С., 2002, с. 522.

[9] Тук и по-долу включвам както вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, така и на постановеното по нея решение.

[10] В същия смисъл вж. Калайджиев, Ан. Цит. съч., с. 522.

[11] Вж. Ставру, Ст. Съществува ли „относително“ право на собственост? // Търговско право, 2006, № 4, 87–112.

[12] Предлаганото решение е приложимо и в случаите, когато разпоредителната сделка (между „А“ и „В“) не е за прехвърляне на собствеността, а за учредяване на ограничено вещно право или тежест върху имота, предмет на задължението за прехвърляне по предварителния договор (между „А“ и „Б“). Тук се включва и случаят на учредяване на ипотека (от „А“ в полза на „В“) – макар и вписването да има конститутивно действие за ипотечното право, това не означава, че за възникването на ипотеката е достатъчно единствено и само извършването на вписване. Действителността, в това число и противопоставимостта на акта, с който е учредена ипотеката, има значение при преценката на правното действие на нейното вписване (чл. 167 и чл. 170 ЗЗД).

[13] То обаче не е посочено в Решение № 35/27.05.2020 г. по гр. д. № 3133/2020 г. на ВКС, I г. о.

[14] Дори и да се приеме, че става въпрос за две различни вземания за придобиване на собствеността – по предварителния договор и по окончателния договор, това не прави иска по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД безпредметен, а евентуално неоснователен. Още повече че в този случай от значение ще е и разпоредбата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД.

[15] Вместо да разчита на конститутивното действие на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, вече се ползва от автоматизма на чл. 24, ал. 1 ЗЗД.

СПОДЕЛЕТЕ:
Предишна статияПромени това: пола си!
Следваща статияСрам
Вярвам, че спокойното море не създава опитни моряци. Поради това обичам неочакваните пътешествия, ентусиазираните събеседници и трудните въпроси. Вярвам и в това, че именно спокойното море е най-доброто огледало за майсторството на моряците. Ето защо обожавам спокойствието след буря, доказалите се приятели и усещането за добре свършена работа...

1 кометар

  1. Делото не е гр.д. № 3133/2020 г., а гр.д. № 3133/2019 г. с вх. № 7709/13.08.2019 г.
    В определението по чл. 288 ГПК, което е постановено на 31.01.2020 г., делото се посочва като “гр.д. № 3133/2019 г.”.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.