Преглед на практиката на ВКС, постановена по искове с правно основание чл. 135 ЗЗД (2020–2021)

Не може тазгодишният преглед на практиката на ВКС, постановена по Павловите искове, да не получи името „Ковид практика по чл. 135 ЗЗД“. Това е така най-малко защото съвпада изцяло с пандемичната обстановка в България и обхваща периода от м. Април 2020 г. до края на Март 2021 г.

Отново съм запазил подхода, познат от предишните години, за обединяване на актовете на ВКС и групирането им в категории според собственото ми виждане за значителност и подбор.

I. Кредиторово качество

1. С Тълкувателно решение № 2/26.03.2021 г. по тълк. д. № 2/2019 г. на ВКС, ОСГТК беше прието следното общо официално тълкуване: Цесионерът притежава активна материалноправна легитимация за предявяване на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, ако увреждащата сделка или действие са извършени след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор (цедента), но преди сключването на договора за прехвърляне на вземането.

В мотивите се посочва, че със сключването на договора за цесия не възниква ново вземане, а вече възникналото се придобива от другиго, сменя титуляря си. Увреждащите сделка или действие имат този ефект спрямо „вземането“, независимо от личността на кредитора. Ако са били увреждащи за първоначалния кредитор, рефлектирайки върху способността на длъжника да го удовлетвори с притежаваното имущество, сделката или действието ще бъдат увреждащи и за последващия. Изводът в подкрепа на притежавана в тази хипотеза материалноправна легитимация на цесионера за предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД не следва от разширително тълкуване на чл. 135, ал. 1 ЗЗД (недопустимо по отношение на уредени от закона преобразуващи права), а от кумулативното прилагане на разпоредбите на чл. 135, ал. 1 ЗЗД и чл. 99, ал. 2 ЗЗД и доколкото правото за обявяване за относително недействителни сделките и действията на длъжника, които увреждат кредитора, е потестативно право, свързано единствено с вземането, не и с останалото съдържание на правоотношението между длъжник и кредитор /цедент/.

2. С Определение № 259/08.04.2020 г. по гр. д. № 4086/2019 г. на ВКС, III г. о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по следния правен въпрос: „По иска с правна квалификация чл. 135 ЗЗД длъжен ли е съдът да съобрази погасяването на дълга, ако плащането е извършено до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция в хипотеза на удостоверено от съдебен изпълнител прекратяване на производството по индивидуалното принудително изпълнение, образувано за събиране на този дълг, поради пълното му погасяване?“.

С решението по делото ВКС приема, че искът по чл. 135 ЗЗД /action pauliana/ е средство за защита на кредитора срещу предприети от длъжника увреждащи действия, с които последният намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него. Тази характеристика определя целта, с оглед на която се предявява искът – да се постанови решение за обявяване на увреждащата сделка за недействителна по отношение на кредитора, който по този начин може да насочи изпълнението към прехвърленото имущество за удовлетворяване на вземането си, независимо че имуществото е преминало в патримониума на трето спрямо правоотношението между кредитор и длъжник лице (в този смисъл са мотивите на ТР № 5/2013 от 29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, чиито правни разрешения са възприети и в ТР № 2/2017 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС). В ТР № 2/2017 от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правото на кредитора да иска обявяване на увреждащите го актове на длъжника за недействителни спрямо него е обусловено от наличието на действително вземане, или за връзката между правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, и посоченото право съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти. В хипотезата, при която в хода на съдебното производство след предявяване на иска са настъпили факти, които са от значение за спорното право (в случая изрично удостоверяване от публичен орган/съдебен изпълнител, че дългът изцяло е погасен и липса на спор по този въпрос), чл. 235, ал. 3 ГПК задължава съда да вземе предвид същите факти. Правният интерес е целта, с оглед на която се предявява искът, а в хипотезата на чл. 135 ЗЗД, целта към която се стреми ищецът, е обявяване на увреждащата сделка за недействителна спрямо него, за да се удовлетвори за вземането си от имота чрез насочване на изпълнението към прехвърленото имущество. Това налага изясняване на правния интерес от предявяване на иска като абсолютна процесуална предпоставка, за наличието на която през целия процес съдът служебно упражнява контрол. Искът по чл. 135 ЗЗД се предявява, за да се постигне конкретен правен резултат, а именно да се удовлетвори вземането на кредитора чрез принудително изпълнение към имуществото, предмет на увреждащата сделка (чл. 135, ал. 4 ЗЗД). В разглежданата хипотеза правото на иск е регламентирано и съществува като средство за защита на кредитора, в случай че неговият длъжник предприеме увреждащи действия, с които накърнява „общото обезпечение на кредитора“ (чл. 133 ЗЗД). Реализирането на посочения резултат, когато вземането е погасено чрез плащане и този факт не се оспорва от ищеца, поражда необходимостта от определяне на правния интерес от предявяване на иска чрез посочването му от ищеца, в съответствие с диспозитивното начало /чл. 6, ал. 2 ГПК/.[1]

II. Увреждащо действие

1. С Решение № 126/03.07.2020 г. по гр. д. № 4250/2019 г. на ВКС, IV г. о. е даден отговор на допуснатия до касационно обжалване въпрос: „Представляват ли решенията на общото събрание на търговско дружество търговски сделки и приложими ли са по отношение на тях правилата за недействителност по ЗЗД, както и приложима ли е защита с иск по чл. 135 ЗЗД чрез атакуване решение на общо събрание на търговско дружество за разпределение на дивиденти?“.

ВКС взема предвид факта, че при юридическите лица процесът на волеобразуване и процесът на волеизявяване са отделени и са в компетентност на различни органи. Общото събрание на дружество с ограничена отговорност е волеобразуващ орган – с взетите решения по въпросите за управление, посочени неизчерпателно в чл. 137, ал. 1 ТЗ, се изразява общата воля на съдружниците.

Съгласно принципното разрешение, дадено в ТР № 1/2002 г. по тълк. д. №1/2002 г. на ОСГК на ВКС, решенията на общото събрание не могат да се разглеждат като сделки по ЗЗД между членовете на търговското дружество, тъй като за разлика от сделките /едностранни, двустранни и многостранни/ по ЗЗД те са резултат от волята на мнозинството на членовете, като субективните предели на задължителната им сила обхващат както тези членове на дружеството, които са участвали при тяхното приемане, но изрично са изразили несъгласие, така и членовете, които не са участвали в общото събрание, на което е прието решението.

От една страна следва да се има предвид, че за разлика от гражданската сделка при решение на общото събрание порокът, породил унищожаемост, се санира при необжалване и след изтичане на предвидения преклузивен срок съгласно чл. 74 ТЗ и то става стабилен акт. Основание за искане на отмяна на решение на общо събрание на дружеството е противоречието му с повелителните разпоредби на закона и/или на устава (учредителния договор), т.е. да се твърди, че атакуваното решение е противозаконно и/или противоуставно, и проверката се осъществява по реда на ТЗ.

От друга страна, правото на съдружника да участва при вземане на решение за разпределяне на печалбата и вземане на решение за нейното изплащане, като част от членственото му правоотношение, е неимуществено, а правото да получи дивидент като част от печалбата е имуществена част от същото, поражда се и съществува едновременно с него. То е право на съдружника да получи част от реализираната от дружеството чиста печалба съразмерно на участието му в капитала. Правото на дивидент е елемент от правоспособността на съдружника, елемент от членствената правоспособност, то е абстрактна потенциална възможност да се придобие конкретно право на вземане, когато и доколкото в правната действителност се реализира фактическият състав, с чието възникване законът свързва пораждането на това право на вземане, и когато то стане изискуемо, то става конкретно облигационно право на дивидент. Правото на дивидент като имуществено субективно право е съставна част на членственото правоотношение.
В практиката на ВКС, застъпена в Решение № 14 от 10.09.2012 г. по т. д. № 667/2010 г. на ІІ т. о. на ВКС, е дадено тълкуване на въпроса кой е носителят на субективното право на дивидент, придобито от съдружника, а ТЗ съдържа изрична правна уредба за предпоставките и реда и изплащане на дивидент. Наличието на специални правила и специален ред за реализирането на правата по дивидента предопределя и материалноправното основание на евентуални спорове между дружеството и съдружника и тези спорове намират своето материалноправно основание в разпоредбите на ТЗ, а не на ЗЗД.

Доколкото законоустановеният източник на задължението за изплащане на дивидент е решение на общото събрание на съдружниците, което по изложените съображения няма характер на договор (двустранна сделка), то определените с решението суми за получаване от съдружника като част от печалбата не могат да бъдат предмет на договор (дружествен или друг договор, вкл. предварителен), сключен между дружеството с ограничена отговорност и съдружник, нито могат да служат като обезпечение за задължения на дружеството към трети лица.

Следва да се има предвид, че споровете, при наличието на специални норми, уреждащи правилата за разпределение на печалбата като дивидент на съдружниците по повод на дължими или недължимо заплатени дивиденти, са между дружеството и неговите членове и задължително са подчинени на специалните правила на особеното исково производство по търговски спорове във връзка с право, породено или отнасящо се до участие в търговско дружество – чл. 365, т. 3 ГПК. Нито отмяната на предходно решение за изплащане на дивидент, нито взето решение за неизплащането им има за пряка последица задължение за реституция на вече получен дивидент – съдружниците не са длъжни да върнат получено, освен ако дружеството не докаже, че са били недобросъвестни, каквато защита не предоставя искът по чл. 135 ЗЗД на кредитор на дружеството. Целта на Павловия иск е да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора действията на длъжника с трето лице, с които той го уврежда. Последиците от уважаването му се изразяват в това, че атакуваното действие остава действително за страните, но се счита за недействително (т.е. за нестанало) по отношение на кредитора – и той може да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, макар че то е преминало в патримониума на друго лице. Чрез предявяването на иска се упражнява едно потестативно право – кредиторът да може да се удовлетвори от сумата, получена при принудително изпълнение върху имуществото, предмет на атакуваното правно действие. Разпоредбата на чл. 442 ГПК предвижда, че взискателят може да насочи изпълнение върху всяка вещ или вземане на длъжника, а в случая полученият от съдружника дивидент не представлява нито вещ, нито вземане на дружеството (какъвто характер имат наличните поименни акции и облигации на дружеството, както и дяловете на съдружниците – чл. 515, ал. 2 и чл. 571, ал. 1 ГПК). Искът по чл. 135 ЗЗД съставлява част от общото обезпечение на кредиторите, уредено в чл. 133 ЗЗД, а тъй като дивидентите на съдружниците не могат да служат като обезпечение за задължения на дружеството към трети лица, то не е приложима успешна защита на кредитор на дружеството с иск по чл. 135 ЗЗД чрез атакуване решение на общо събрание на търговско дружество за разпределение на печалбата.

2. С с т. 3 от ТР № 2/2017 г., ОСГТК на ВКС, представляващо задължителна за всички съдилища съдебна практика, се приема, че защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го увреждат. Исковете могат да бъдат предявени и самостоятелно, но при наличие на предпоставките на чл. 213 ГПК следва да бъдат разгледани в едно производство. В мотивите са развити съображения, че кредиторът може да се защити срещу увреждането му поради извършеното последващо прехвърляне от съконтрахента на длъжника с иск по чл. 135 ЗЗД не само по отношение на сделката, сключена между длъжника и неговия съконтрахент, но и по отношение на последващите сделки, сключени с приобретатели, за които кредиторът твърди, че са недобросъвестни – знаели са за неговото увреждане.

Специалният иск по чл. 216, ал. 1 ДОПК, уреждащ правата на държавата и общините при разпореждане от техен длъжник с публични вземания със свое имущество с цел да ги увреди, е по своята правна природа вид отменителен иск, което следва от чл. 216, ал. 3 ДОПК, предвиждаща субсидиарно приложение на чл. 135 ЗЗД. Следва да се отчете и че с оглед спецификата на правните субекти-кредитори, имащи право на този иск, и вида на вземанията (публични), чиято събираемост е в обществен интерес, законодателят е дал принципно по-силна защита на тези кредитори в сравнение с тази на кредиторите по общия отменителен иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД: в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е без значение знанието на приобретателя за увреждането, а е достатъчно намерението на отчуждителя за това. Ето защо дадените в цитираното ТР указания по тълкуването и прилагането на чл. 135, ал. 1 ЗЗД при поредица от увреждащи кредиторите сделки следва да важи в още по–висока степен за кредиторите-ищци по исковете, уредени в чл. 216, ал. 1 ДОПК.[2]

III. Знание за увреждане

1. С Решение № 195/31.12.2020 г. по гр. д. № 622/2020 г. на ВКС, IV г. о. се разглежда въпросът приложима ли е презумпцията за наличие на знание за увреждане по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, когато приобретател по увреждащата сделка е малолетно лице.

В тази връзка е прието, че следва да се има предвид разрешението, дадено от ВКС в Решение № 535 по гр. д. № 1224/2009 г., ІV г. о., съгласно което приложими са правилата на чл. 1 и чл. 3 ЗЛС – всяко лице е правоспособно от момента на раждането си, но до навършването на 14-годишна възраст лицето е малолетно и недееспособно – в този период по силата на чл. 3, ал. 2 ЗЛС вместо него и от негово име действат законните му представители. Тези законови постановки отричат в договор, по който малолетното лице е страна, да се съдържа негова воля; макар в такъв договор малолетният да е страна, негова воля не се съдържа, а се съдържа воля единствено на законния му представител, който не е страна по договора.

При презумпцията за знание по смисъла на чл. 135, ал. 2 ЗЗД (отнасяща се за третото лице – приобретател по договора), след като волята на малолетния приобретател по силата на закона е заместена от воля на законния му представител, определящо е знанието/незнанието на законния представител за увреждащия характер на договора. ВКС сочи, че приемане на противното би означавало допускане на неравнопоставеност между дееспособните и недееспособните правни субекти, което основният закон не позволява. Необходимата за възникване, изменение или погасяване на права в правната сфера на правния субект воля, когато той е недееспособен, се изявява от законния му представител. Когато знанието на определени обстоятелства към момента на волеизявлението има правно значение, знанието на недееспособния е ирелевантно, а правно значение има само знанието на законния му представител за съответните обстоятелства. В случаите, в които от значение за действителността на сделката е знанието на приобретателя, който е недееспособен, се преценява знанието на лицето, действало вместо него.

2. С постановеното по гр. д. № 247/2020 г., IV г. о. на ВКС Определение № 503/01.07.2020 г. обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношение на правния въпрос: „Въз основа на какви доказателства може да се приеме знанието на третото лице за увреждането на кредитора и представлява ли такова доказателство признанието на длъжника, че третото лице е знаело за увреждането преди сключването на разпоредителната сделка?“.

С Решение № 266/18.03.2021 г. по гр. д. № 247/2020 г. на ВКС, IV г. о. е прието, че по така поставения правен въпрос съдът намира, че знанието на третото лице-приобретател, с което длъжникът се е договарял за увреждането на кредитора в случаите по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, е факт, който подлежи на доказване в производството, като доказателствената тежест за него се носи от кредитора-ищец по отменителния иск. Затова доказването на това знание трябва да бъде определено като главно, а оттам и като пълно доказване. Същевременно в зависимост от това дали с доказването се установява пряко релевантния за спора факт или се установява такъв факт, от който може да бъде направен извод за съществуването на правнорелевантния факт, доказването бива пряко или косвено. При последното се установяват факти от действителността, които се намират във връзка с релевантния за спора факт, който трябва да бъде доказан в спорното производство. Установяването на тези факти и връзката им с подлежащия на доказване в производството правно релевантен факт е основанието последният да бъде счетен за доказан. Самите доказателствени факти не са нормативно предопределени, а възможният им кръг е неограничен, като връзката им с подлежащия на доказване правнорелевантен факт се определя във всеки конкретен случай. Всеки или всякакъв факт може да се окаже в такава връзка с подлежащия на доказване правнорелевантен факт, че да може да послужи за обосноваване на извод за неговото съществуване или несъществуване, като наличието на такава връзка се преценява с оглед на всички обстоятелства по конкретното производство. За да може косвеното доказване да послужи за нуждите на главното такова, чрез него трябва да бъде установена такава система от доказателствени факти, която, като изключва всяка друга вероятност, да създаде сигурност, че правно релевантният факт, за съществуването на който се прави извод от съвкупността на доказателствените факти, действително се е осъществил. Един правно релевантен факт, който е от значение за спора, може да бъде доказван както чрез пряко, така и чрез косвено доказване, освен ако не съществува законово ограничение за вида на доказването. Такова ограничение не съществува по отношение на знанието на третото лице-приобретател, с което длъжникът се е договарял за увреждането на кредитора, в случаите по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, поради което то може да бъде доказвано и чрез косвено доказване. В тази връзка признанието на длъжника, че третото лице е знаело за увреждането преди сключването на разпоредителната сделка, независимо дали е направено извънсъдебно или съдебно, или пък е възпроизведено в изходящ от длъжника документ, може да бъде косвено доказателство, от което да бъде направен извод за съществуването или не на знанието на третото лице. Това признание не е абсолютно доказателство за правно релевантния факт, като наред с това не обвързва третото лице, което се е договаряло с длъжника, поради което трябва да бъде преценявано с оглед на всички събрани по делото доказателства, които имат връзка и от които може да бъде установено евентуалното знание на третото лице-приобретател, с което длъжникът се е договарял за увреждането на кредитора в случаите по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД.

IV. Павловият иск и производството по несъстоятелност

1. С Определение № 257/06.07.2020 г. по ч. т. д. № 778/2020 г. на ВКС, II т. о. е прието, че разрешението, дадено с т. 2 на ТР, постановено по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, по отношение на връзката на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора, не намира приложение по отношение на предявените искове по реда на чл. 649 ТЗ в рамките на открито производство по несъстоятелност.

2. Съгласно Определение № 125/02.03.2021 г. по ч. т. д. № 1990/2020 г. на ВКС, II т. о. според трайно установената практика по приложението на закона искът по чл. 135 ЗЗД, заварен от откритото производство по несъстоятелност на ответника-длъжник, не попада в хипотезите на чл. 637 ТЗ (както се приема и в Определение по ч. гр. д. № 425/2017 г. на ВКС, І г. о., Определение по т. д. № 2055/2019 г. на ВКС, ІІ т. о.), поради което производството по него не подлежи на спиране и възобновяване с оглед предпоставките на чл. 637, ал. 3 ТЗ, респ. не може да продължи с участието на синдика като самостоятелна страна в защита общия интерес на всички участници, а длъжникът да се представлява от органите си.

Искът не е идентичен и на иск по чл. 135 ЗЗД, заведен по време на производството по несъстоятелност съгласно чл. 649 ТЗ, в който случай, ако е бил предявен от кредитор на несъстоятелния длъжник, синдикът се конституира в качеството на съищец, а процесуалните права на длъжника се упражняват от управителните му органи (за разликата между двата иска вж. постановените от ВКС Решение по т. д. № 38/2018 г. на ІІ т. о. и Определение по ч. т. д. № 778/2020 г. на ІІ т. о.).

Ето защо се приема, че по отношение на предявения иск (по чл. 135 ЗЗД – бел.авт.) са приложими общите правила за представителство на несъстоятелния длъжник, а именно същият следва да се представлява от синдика съгласно правомощията му по чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ.

3. С Определение № 75/12.02.2021 г. по ч. т. д. № 221/2021 г. на ВКС, I т. о. ВКС е приел, че след като банка в несъстоятелност е предявила конститутивен облигационен иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за отмяна на увреждащи я сделки, то не намира приложение разпоредбата на чл. 649, ал. 1 ТЗ, отнасяща се до производството по несъстоятелност на търговски дружества. Не се прилага и чл. 62, ал. 1 ЗБН относно специфичното производство по банкова несъстоятелност. Константна е практиката на ВКС, че искът по чл. 135 ЗЗД попада в обхвата на чл. 62 ЗБН само когато е предявен от лицата по чл. 60, ал. 3 ЗБН (временния синдик, синдика или фонда при бездействие на временния синдик или синдика) или от кредитор на банката за обявяване на относителна недействителност по отношение на кредиторите на банката в несъстоятелност на сделки или действия с участие на банката, чрез които е намалена или обременена масата на несъстоятелността и по този начин е застрашено удовлетворяването на кредиторите на банката. В този смисъл са Определение № 488/29.11.2018 г. по ч. т. д. № 2695/2018 г. на ВКС, I т. о., Определение № 67/23.01.2019 г. по ч. т. д. № 3108/2018 г. на ВКС, II т. о., Определение № 619/14.11.2018 г. по ч. т. д. № 2701/2018 г. на ВКС, II т. о., Определение № 347/26.06.2017 г. по ч. т. д. № 1119/2017 г. на ВКС, II т. о., Определение № 732/04.12.2017 г. по ч. т. д. № 1581/2017 г. на ВКС, II т. о., Определение № 404/20.07.2017 г. по ч. т. д. № 1581/2017 г. на ВКС, II т. о., Определение № 373/01.08.2018 г. по ч. т. д. № 1526/2018 г. на ВКС, I т. о.

4. С Определение № 464/27.11.2020 г. по ч. т. д. № 1552/2020 г. на ВКС, I т. о. се приема, че разрешението, дадено с т. 2 на ТР по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС по отношение на връзката на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора, не намира приложение по отношение на предявените искове по реда на чл. 649 ТЗ в рамките на открито производство по несъстоятелност. Съгласно дадените в определението разяснения специалният Павлов иск по чл. 649, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 135 ЗЗД има за предмет правни действия, разкриващи общи признаци на противоправността, характерни и за иска по чл. 135 ЗЗД, но за разлика от него е основан и на накърняване на масата на несъстоятелността, като наличието на висящо производство по несъстоятелност срещу длъжника е процесуална предпоставка за неговата допустимост. За разлика от решението по основния Павлов иск по чл. 135 ЗЗД, влязлото в сила решение по специалния иск по чл. 649, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 135 ЗЗД има действие за длъжника, синдика и всички кредитори (чл. 649, ал. 5, изр. 2 ТЗ). Искът по чл. 135 ЗЗД се предявява от кредитор с действително вземане, докато специалният иск по чл. 649, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 135 ЗЗД може да бъде предявен от синдика, а при негово бездействие – от всеки кредитор на несъстоятелността. Съгласно чл. 649, ал. 3, изр. 1 ТЗ, когато искът е предявен от кредитор, съдът служебно конституира синдика като съищец, тъй като в тази хипотеза кредиторът има съвместна процесуална легитимация със синдика. Целта на специалния Павлов иск в производството по несъстоятелността е да бъдат обявени за недействителни спрямо всички кредитори на несъстоятелността правни сделки и действия на длъжника, с които той ги уврежда. Специфичните цели на Павловия иск по чл. 649, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 135 ЗЗД (насочен е към попълване на масата на несъстоятелността с цел универсално удовлетворяване на кредиторите) и процесуалното качество на синдика като субституент, включително конституирането му като съищец на основание чл. 649, ал. 3, изр. 1 ТЗ, са мотивирали разрешението в акта на ВКС, че не е налице основание за спиране на производството по иска по чл. 649, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 135 ЗЗД при наличието на висящ процес по иск за съществуване или несъществуване на вземането, на което кредиторът-ищец основава качеството си на кредитор на длъжника.

V. Действие на решението

С Решение № 35/27.05.2020 г. по гр. д. № 3133/2020 г. на ВКС, I г. о. се дава отговор на следните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1) Какво действие има влязлото в сила решение, с което е уважен иск по чл. 135 ЗЗД (Павлов иск), какво влияние оказва то по отношение на правото на собственост, придобито с договора за покупко-продажба, вписан преди исковата молба по иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на окончателен на предварителен договор за същия имот, но с друго лице?

2) Противопоставимо ли е решението по уважен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на купувач по сделка от същия собственик, сключил предварителния договор като обещател, ако исковата молба по иска е вписана след вписване на сделката, а решението е вписано след изтичане на шестмесечния срок от влизане в сила на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и след това е уважен против преобретателя иск по чл. 135 ЗЗД?

Отговорите, които се дават, са следните. Съгласно чл. 135, изр. 1 ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако при извършването им той е знаел за увреждането. В теорията и в съдебната практика имаше различни схващания за действието на влязлото в сила решение на иска по чл. 135 ЗЗД. Според едното разбиране при уважаването на този иск отчужденото имущество се връща в патримониума на длъжника, т.е. приемаше се, че решението има вещно действие, което обаче противоречеше на постановеното от закона, че недействителността е само по отношение на кредитора, който е предявил този иск. Според другото разбиране искът е облигационен, а решението по него, ако бъде уважен, има само облигационно действие, приобретателят по оспорената сделка продължава да бъде собственик на имуществото, което му е прехвърлено, и то не се връща при длъжника при уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД, а само обезпечава възможността кредиторът да се удовлетвори от това имущество, като насочи изпълнение върху него.

В мотивите към т. 1 от ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС се прие второто становище – че искът по чл. 135 ЗЗД е облигационен, а не вещен. Това становище е аргументирано с това, че обявяването на сделката за недействителна е само спрямо кредитора, предявил иска, и по аргумент от ал. 4 на чл. 135 ЗЗД – само до размера на вземането му. Счита се, че сделката не е станала само в отношенията между ищеца по този иск (кредитор) и длъжника му – прехвърлител, за да се удовлетвори, като това имущество не се счита на третото лице-приобретател, а на длъжника. Увреждащата кредитора сделка обаче остава действителна в отношенията между страните по нея. Ако кредиторът не предприеме действия за принудително събиране на вземането си или за удовлетворяване на непаричната си престация (например не предяви иск за потестативното си право да обяви предварителен договор за окончателен) или ако длъжникът изпълни доброволно или даде вещ вместо плащане, сделката остава действителна, а кредиторът не придобива никакви права въз основа на решението по чл. 135 ЗЗД.

Безспорно е в теорията и съдебната практика, че и кредиторът по непарично вземане, включително и такъв по предварителен договор, може да иска обявяване за относително недействителна на сделка, която го уврежда (ПП № 1/1965 г.). В мотивите към т. 2 от ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС е разгледано съотношението между иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и иска по чл. 135 ЗЗД. Прието е, че за кредитора по предварителния договор е налице правен интерес да предяви отменителния иск и съответно успешното му провеждане дава възможност да се обяви за окончателен сключеният преди увреждащата сделка предварителен договор, поради което производството по чл. 135 ЗЗД се явява преюдициално спрямо производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. И в този случай само по отношение на кредитора-ищец (поемател по предварителен договор) при уважаване на предявения от него иск по чл. 135 ЗЗД се счита, че имотът не е прехвърлен според изричното разпореждане на закона. Потестативното право да се иска обявяване на предварителния договор за окончателен обаче не е предмет на този иск, поради което решението по чл. 135 ЗЗД не прави ищеца собственик. Той може да поиска след успешно провеждане на Павловия иск да се обяви договорът за окончателен, но може и да не упражни това свое право. В този случай решението по Павловия иск няма да повлияе върху вещнопрехвърлителния ефект на сделката, макар тя да е обявена за относително недействителна по отношение на него, защото решението няма вещно действие.

Решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като всяко съдебно решение, поражда сила на пресъдено нещо между страните по спора и частните им правоприемници, придобили права в хода на производството, но тъй като е конститутивно и изменя вещни права, то легитимира купувача по предварителния договор за собственик – така, както и купувачът по сделка. Колизията на права между приобретателя по вписана сделка с обещателя в нотариална форма и приобретателя по съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД следва да се разреши от поредността на вписванията. Ако сделката е вписана след исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и решението е отбелязано в шестмесечния срок, на основание чл. 113 и чл. 115 ЗС решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е противопоставимо на приобретателя по сделката. Ако обаче сделката в нотариална форма е вписана преди исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, решението по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е непротивопоставимо на приобретателя по сделката. Същият е ефектът и ако отпадне действието на вписването на исковата молба, поради това че решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е вписано повече от шест месеца след влизането му в сила (чл. 115, ал. 2 ЗС).

Ако искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е предявен и уважен въпреки извършеното прехвърляне на имота с вписана сделка в нотариална форма от обещателя преди вписване на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, решението по този иск е непротивопоставимо на купувача по сделката в нотариална форма. По-късното провеждане и уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД не променя този извод, тъй като и двете решения действат занапред и зависимостта между производствата по чл. 19, ал. 3 и чл. 135 ЗЗД е обратна – първо трябва да се проведе отменителният иск, за да отпадне по отношение на кредитора прехвърлителният ефект на окончателната сделка, за да може в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД съдът при извършване на проверката по чл. 363 ГПК да формира положителен извод (мотивите към т. 2 от ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС). Когато първо е проведен искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и е уважен, последващото производство по чл. 135 ЗЗД е безпредметно, а приобретателят по окончателната сделка, който е задължителен другар на длъжника, не може да заяви възраженията си против кредитора относно правния му интерес от предявяване на такъв иск и наличието на материалноправните предпоставки за обявяване на сделката за относително недействителна спрямо него. Това решение, като постановено по контитутивен иск, има действие само занапред и не може с обратна сила да върне имота в патримониума на длъжника по предварителния договор, както и да предизвика противопоставимост на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на приобретателя по вписаната сделка в нотариална форма преди исковата молба по този иск. Решението по иска по чл. 135 ЗЗД, както вече се посочи, осигурява възможността да се упражни потестативното право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Ако такъв иск вече е уважен преди предявяване на Павловия иск, решението по него не води до правни последици. Затова дори двата иска да са уважени, когато са в обратна поредност, колизията на права между приобретателя по сделка и приобретателя по решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД следва да се разреши според поредността на вписванията.

VI. Някои процесуални въпроси

1. По въпроса „Налице ли е нов правопораждащ факт при уважен иск по чл. 135 ЗЗД на купувачите по предварителен договор по отношение на влязло в сила решение, с което искът за обявяването му за окончателен е бил отхвърлен, но и по съображения, различни от тези за принадлежността на правото на собственост“, е постановено Решение № 125/29.06.2020 г. по гр. д. № 3976/2019 г. на ВКС, IV г. о. С него се приема, че е налице нов правопораждащ факт при уважен иск по чл. 135 ЗЗД на купувачите по предварителен договор по отношение на влязло в сила решение, с което искът за обявяването му за окончателен е бил отхвърлен, но и по съображения, различни от тези за принадлежността на правото на собственост, каквото разрешение е дадено и в ППВС № 1/1965 г., където е прието, че купувачите по предварителен договор имат правен интерес да водят иск по чл. 135 ЗЗД, когато преди постановяването на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за същия имот е издаден и вписан нотариален акт и носителят на този нотариален акт се легитимира като собственик на спорния имот.

2. По допуснато касационно обжалване по въпроса: „Налице ли е преюдициален спор по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК при образувано производство, приключило с издаване на заповед за изпълнение, която не е връчена на длъжника, по отношение на иска по чл. 135 ЗЗД“, е постановено Решение № 123/29.06.2020 г. по гр. д. № 3593/2019 г. на ВКС, IV г. о., с което се приема следното. Кога е налице връзка на преюдициалност с висящ процес, е даден отговор в тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че при паралелно развиващи се производства, такова, разглеждащо вземането на кредитора – както в случаите на предявен иск от кредитора за установяване на вземането му, така и в случаите на предявен от длъжника иск за установяване несъществуването му, и това по Павловия иск, е налице връзка на преюдициалност. В тълкувателното решение се приема, че в разглеждания случай при преценката за преюдициалност следва да се съобразят предназначението и предпоставките за уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД, като се посочва, че съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти (предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда – правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането). Приема се, че наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора – т.е. установяване наличието на действително вземане от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск по чл. 135 ЗЗД, не е процесуална предпоставка за предявяването на Павловия иск, но само по себе си не означава, че между двете производства не е налице връзка на обусловеност. Излагат се съображения за това, че признаването или отричането на вземането ще рефлектира върху преценката дали ищецът действително има качество на кредитор с права по чл. 135 ЗЗД, респективно върху основателността на предявения иск, поради което между двете производства е налице връзка на преюдициалност, която попада в приложното поле на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и е основание за спиране на производството по Павловия иск.

Състав на ВКС намира, че освен даденото разрешение в тълкувателното решение, за да се отговори на въпроса налице ли е преюдициален спор по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК при образувано производство, приключило с издаване на заповед за изпълнение, която не е връчена на длъжника, по отношение на иска по чл. 135 ЗЗД, следва да се съобрази и характерът на заповедното производство като специално съдебно производство, чиято цел е да създаде съдебно изпълнително основание (чл. 404, т. 1 ГПК), когато вземането не се изпълнява. Целта на заповедното производство не е да се установи вземането, а да се установи, че то не се оспорва, и в това производство съдът не проверява дали вземането съществува. Това производство не е исково, а се трансформира в такова при подаване на възражение по чл. 414 ГПК и предявяване на иск от кредитора, като същият се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда. Когато заповедта е издадена на основание чл. 410 ГПК, преписът от нея се връчва на длъжника от съда, а преписът от заповедта за незабавно изпълнение по чл. 418 ГПК се връчва от съдебния изпълнител, като в хипотезата на чл. 410 ГПК изпълнителният лист се издава чак като влезе в сила заповедта и изпълнителната й сила се поражда от този момент, докато разпоредбата на чл. 417 и чл. 418 ГПК разпорежда едновременно със заповедта да се издава и изпълнителния лист и тази заповед поражда незабавно с издаването си изпълнителна сила, но не се ползва със сила на присъдено нещо.

При така посочените характеристики на заповедното производство е прието, че по отношение на иска по чл. 135 ЗЗД не е налице преюдициален спор по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК при образувано и приключило с издаване на заповед за изпълнение производство, която не е връчена на длъжника, тъй като такъв ще е налице едва при предявяване на иска по чл. 415 ГПК, респ. по 422 ГПК. Връчването на заповедта не рефлектира върху преценката на съда дали ищецът има качество на кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД, тъй като това процесуално действие има значение за това към кой момент вземането ще подлежи на принудително изпълнение или не, което обстоятелство не е от значение за основателността на иска.

Пречката по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК изисква правният спор за преюдициалното правоотношение да е отнесен до гражданския съд. Връчването на издадената заповед на длъжника, респ. възражението му срещу нея, включително спазените изисквания по чл. 414 ГПК, не отнася спора за съществуването на вземането пред съда. Активната процесуална легитимация по иска по чл. 422 ГПК е за кредитора. Докато кредиторът не предяви иска по чл. 422 ГПК, липсва основание за спиране на производството по иска по чл. 135 ЗЗД.

3. С Определение № 577/18.10.2019 г. е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния правен въпрос: „Когато предмет на предявения отменителен иск са действия, извършени от поръчителя, а не от длъжника по договора за банков кредит, прави ли това предявения иск неоснователен, без да се издирват предпоставките по чл. 135 ЗЗД ?“.

С Решение № 7/28.04.2020 г. по т. д. № 562/2017 г. на ВКС, II т. о. е прието, че с нормата на чл. 135 ЗЗД законодателят е създал защита на кредитора срещу увреждащи действия и сделки на длъжника. Съгласно задължителното тълкуване, извършено с т. 1 от ТР № 2/2017 г. от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД е приложима по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия. Искът по чл. 135 ЗЗД е налице за всеки кредитор с парично и непарично вземане, така както е разяснено с ППВС № 1/1965 г. Искът е облигационен, конститутивен за упражняване на потестативно право и е учреден в полза на кредитор за защита срещу увреждащи действия и сделки от страна на длъжника, с които се намалява общото обезпечение на кредиторите да се удовлетвори от цялото имущество на длъжника на основание чл. 133 ЗЗД. Защитата е на лицето, което е кредитор, т.е. има вземане или потестативно право към момента на увреждащата сделка или преди възникване на вземането или правото (хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД), когато увреждането е извършено с намерение да бъде увреден кредиторът.

Поръчителството на основание чл. 138 ЗЗД се учредява по силата на договор, сключен между кредитора и поръчителя. Поръчителят поема задължение спрямо кредитора да изпълни задължението на едно трето лице. Налице е лично обезпечение, което означава, че кредиторът може да се удовлетвори от цялото имущество на поръчителя отново при условията на чл. 133 ЗЗД. Отговорността е акцесорна, поръчителят отговаря за същото, за което и длъжникът. По изрична разпоредба на закона не може да отговаря за повече, би могъл за по-малко или за по-кратък срок, или за по-малък размер или при по-леки лихвени условия по силата на чл. 139 ЗЗД. Ако е поето задължение за повече, за по-дълъг срок или за по-тежки условия, то по силата на закона се намалява до размера на главното задължение.

Налице е солидарна отговорност между главния длъжник и поръчителя по силата на закона – чл. 141, ал. 1 ЗЗД. Поради това поръчителят е длъжник наред с главния длъжник. Предвид характеристиката на поръчителството, за кредитора е налице възможност да търси защита както срещу главния длъжник, така и срещу поръчителя, като след като поръчителят е длъжник наред с главния длъжник, то и спрямо поръчителя може да се предяви иск с правно основание чл. 135 ЗЗД и при предпоставките на този текст.

4. Решение № 104/02.07.2020 г. по гр. д. № 2913/2019 г. на ВКС, IV г. о. е постановено в производство за отмяна на влезли в сила решения. С него е прието, че е налице противоречие по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК между атакуваното влязло в сила въззивно решение по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД и влязлото в сила решение, касаещ валидността (действителността) на този процесен договор. Това е така, защото основна материалноправна предпоставка за основателността на иска по чл. 135 ЗЗД е атакуваният с него процесен договор за дарение да уврежда интересите на кредитора. Прието е, че ако този договор е нищожен, той изначално (още към момента на сключването му) не поражда целените с него правни последици, включително – вещнопрехвърлителен ефект, поради което той не уврежда интереса на кредитора по смисъла на чл. 135 ЗЗД, респ. този иск се явява неоснователен.

Поради това с прогласяването на нищожността на договора за дарение на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД във вр. с чл. 576, чл. 579 и чл. 580, т. 6 ГПК с влязлото в сила решение мълчаливо е отречена посочената материалноправна предпоставка за основателността на конститутивния иск по чл. 135 ЗЗД, т.е. отречена е и основателността на този иск. Затова е постановена отмяна на иска по чл. 135 ЗЗД.

Бележки под линия: