Преглед на практиката на ВКС, постановена по искове с правно основание чл. 135 ЗЗД (2018–2019)

Измина малко повече от година от предходния ми преглед на практиката на ВКС по Павловите искове[1]. Тъй като въпросът определено е интригуващ – със сигурност теоретично, но и дори в още по-голяма степен практически, си позволявам да направя опит за превръщане на прегледа на практиката, постановявана по исковете по чл. 135 ЗЗД, в традиция.

Настоящото изследване обхваща практиката, постановена след месец март 2018 г. до края на март 2019 г., и представя авторовото виждане за съществени актове на Върховния касационен съд по поставената тема.

1. Качеството „кредитор“

С Решение № 35 от 12.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1783/2017 г., III г. о., докладчик съдията Илияна Папазова, ВКС препотвърждава вече утвърдилото се в практиката виждане, че лице, което има качеството на кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД, може да е всеки титуляр на парично или непарично вземане, което не е прекратено или погасено по давност, без да е необходимо вземането да е ликвидно или изискуемо, да е установено с влязло в сила решение. Съдът по иска по чл. 135 ЗЗД не проверява съществуването на вземането, а изхожда от положението, че съществува, когато то произтича от твърдените в обстоятелствената част на иска факти (с изключение на хипотезата, когато вземането е отречено с влязло в сила решение). Страната, поискала отмяната по чл. 135 ЗЗД, установява качеството си на кредитор, без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правния си интерес. Предпоставките, обуславящи успешното провеждане на иска, са: 1) наличие на съществуващи спрямо длъжника права; 2) извършена от длъжника сделка, която пречи на осъществяването им – увреждащо действие е всеки правен или фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника; 3) действието е съзнавано от длъжника и третото лице, когато те знаят, че съществуват права, които сделката уврежда.

В тази връзка и когато изследваме качеството кредитор на ищеца по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, интерес представлява и въпросът, допуснат до касационно обжалване с Определение № 441 от 06.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 957/2018 г., III г. о., по който все още няма постановено решение, а именно: „По иска с правна квалификация чл. 135 ЗЗД длъжен ли е съдът да съобрази погасяването на дълга, ако плащането е извършено до приключване на съдебното дирене, и какво е значението на това обстоятелство – за допустимостта или за основателността на предявения иск?“. За да се стигне до допускане до касационно обжалване, въззивният съд е окачествил плащането на дълга, извършено до приключване на съдебното дирене, като обстоятелство без значение за предявения иск по чл. 135 ЗЗД. За да допусне обжалваното решение, ВКС е констатирал, че въпросът не е обсъждан в представените решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290–293 ГПК, а е от значение за правилното прилагане на чл. 135 ЗЗД и на чл. 235, ал. 3 ГПК, както и за развитието на правото.

С Решение № 99 от 17.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1010/2017 г., IV г. о., е даден отговор по въпроса разполага ли с право на иск по чл. 135 ЗЗД цесионерът, ако увреждащата сделка или действие е извършено след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор-цедент, но преди сключването на договора за прехвърляне на вземането и съобщаването му на длъжника, и разполага ли с такова право лице, което е съдлъжник по вземането, но погасява задължението по него не към първоначалния кредитор-цедент, а към цесионера.

ВКС посочва, че с иска по чл. 135 ЗЗД кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни по отношение на него действията, с които длъжникът го уврежда. Затова правото на иск по чл. 135 ЗЗД има вторичен характер, то може да възникне и да бъде упражнено само при наличието на друго правоотношение между страните. То не може да бъде отделено и да съществува самостоятелно и независимо от основното правоотношение. Целта на този иск е да обяви за относително недействителни по отношение на кредитора действия, с които длъжникът намалява имуществото си или съществено затруднява удовлетворяването на кредиторите си. Чрез него кредиторът може да запази предоставеното му от чл. 133 ЗЗД общо обезпечение чрез цялото имущество на длъжника към момента на възникването на вземането. С оглед на това чрез иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД кредиторът е защитен срещу увреждащите действия на длъжника, като запазва имуществото му от намаляване, а наред с това осигурява възможност, при евентуалното му уважаване, да бъдат предприети действия по принудително изпълнение и по отношение на вещи, с които длъжникът се е разпоредил в полза на трети лица. С оглед на това искът по чл. 135 ЗЗД има характера на обезпечение, което обстоятелство следва и от систематическото му място в глава VІІ „Обезпечение на вземанията“ от общата част на ЗЗД.

Същевременно чл. 99, ал. 2 ЗЗД предвижда, че при сключване на договор за прехвърляне на вземането това вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Затова с оглед посочения обезпечителен характер на иска по чл. 135 ЗЗД и това, че правото на иск по този текст от закона има вторичен характер, ако към момента на прехвърлянето на вземането за цедента вече е било възникнало правото на иск по чл. 135 ЗЗД, това право преминава към цесионера. В случаите, когато вследствие на извършеното от него изпълнение лице, което е съдлъжник по вземането, встъпва в правата на кредитора, това встъпване обхваща и обезпеченията, които са предоставени за това вземане, което включва и възникналото в полза на кредитора право на иск по чл. 135 ЗЗД.

Предвид изложеното, ВКС приема, че цесионерът разполага с право на иск по чл. 135 ЗЗД, ако увреждащата сделка или действие е извършено след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор-цедент, но преди сключването на договора за прехвърляне на вземането и съобщаването му на длъжника, а с такова право разполага третото лице, което е съдлъжник по вземането, но погасява задължението по него не към първоначалния кредитор-цедент, а към цесионера, в случаите, когато вследствие на извършеното изпълнение встъпва в правата на кредитора по отношение на длъжника.

С интерес трябва да се следи и постановяването на решение от ВКС по допуснатите с Определение № 172 от 07.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4338/2018 г., III г. о., докладчик съдията Геника Михайлова, въпроси: „Когато солидарен длъжник плати на кредитора и възникне регресно вземане срещу другия длъжник (чл. 127, ал. 2 ЗЗД), който е извършил разпореждане със свое имущество, спрямо кого се преценяват предпоставките на чл. 135 ЗЗД – спрямо удовлетворения кредитор или спрямо платилия солидарен длъжник? Разкрива ли особеност случаят, в който солидарният длъжник по договор за банков кредит е плащал вноските за връщане на кредита и част от тях предхождат, а други – следват разпоредителното действие?“. Счетено е, че въпросите не са засегнати в практиката, представена от касатора, а на състава не е известна друга практика на ВКС, поради което и въззивното решение е допуснато до касационен контрол при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (общо и допълнително).

2. Знание за увреждане

С Решение № 263 от 21.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1384/2018 г., IV г. о., се приема, че вземането на купувача спрямо продавача по предварителен договор (да иска сключване на окончателен договор) възниква в момента на сключването помежду им на предварителния договор. Знанието на купувача за увреждането на кредитора с извършеното от длъжника прехвърляне на недвижим имот с предварителен договор следва да се преценява към момента на сключване на предварителния договор, а не към момента на влизане в сила на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Този извод е изведен от нормата на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, според която знанието се преценява при постигане на съглашение за възмездно прехвърляне.

С Решение № 139 от 06.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2508/2017 г., IV г. о., се обсъждат въпросите за доказването на знанието за увреждане, по-конретно за доказателствените средства, с които може да бъде извършвано то. ВКС е посочил, че знанието по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД подлежи на установяване, което е в тежест на ищеца, с всички предвидени в закона доказателствени средства. Те, освен преки, може да бъдат и косвени. С оглед обстоятелството, че знанието има субективен характер, в редки случаи ищецът би разполагал с доказателства, пряко установяващи знанието на приобретателя, че сключеният от него договор уврежда трето лице, което е кредитор на съконтрахента му. Поради това в повечето случаи доказването може да бъде осъществено чрез косвени доказателства, установяващи странични обстоятелства, които, преценени в съвкупност, да създават сигурно убеждение у съда относно съществуването или несъществуването на твърдения факт. Дали представените доказателства са косвени и дали те в съвкупност са достатъчни за установяване на факта, се преценява във всеки отделен случай с оглед неговата конкретика.

По допуснато касационно обжалване поради противоречиво разрешаване на следните материалноправни въпроси: 1) „В случаите, когато се иска обявяване на недействителност по чл. 135 ЗЗД на апорт/непарична вноска в капитала на съществуващо търговско дружество, нужно ли е знание за увреждане от страна на юридическото лице, в чиято полза е извършена апортната вноска, за да възникне правото на кредитора по чл. 135 ЗЗД?“; 2) „При внасяне на непарична вноска в капитала на съществуващо търговско дружество налице ли е възмездност, както и договаряне по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД?“, е постановено Решение № 147 от 12.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 2530/2016 г., I т. о. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че както при първоначално учредяване на търговското дружество, така и при последващо увеличение на капитала волеизявленията на учредителите, съответно съдружниците/акционерите, имат характера на решения, а не на договори, тъй като не са насочени към създаването на взаимни правоотношения между тях с насрещни права и задължения, а са еднопосочни – насочени към постигането на определен правен резултат – създаване, респ. участие в дружеството. Поради това е стигнал до извода, че при внасяне на непарична вноска в капитала на търговско дружество не е налице договаряне по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД между съдружника/акционера в дружеството, съответно не е необходимо като условие за основателност на иска по чл. 135 ЗЗД знание на дружеството за увреждане на кредитора. ВКС е отчел, че друго разрешение на поставения въпрос е дадено с Решение № 18 от 31.03.2009 г. на ВКС по т. д. № 214/2008 г., IІ т. о., постановено по реда на отменения ГПК. В посоченото решение е прието, че апортът в съществуващо дружество е възмездна сделка с трето лице, по отношение на която не действа установената в закона презумпция за знание за увреждането. Наличието на знание за увреждане от страна на дружеството-приобретател като предпоставка за уважаване на иск за недействителност на апорт е изследвано от състава на ВКС и в представеното от касатора Решение от 23.03.2007 г. на ВКС по т. д. № 1017/2006 г., ІІ т. о., също постановено по реда на отменения ГПК.

Съставът на ВКС е намерил за правилно второто становище, изразено в Решение № 18 от 31.03.2009 г. на ВКС по т. д. № 214/2008 г., IІ т. о., и Решение от 23.03.2007 г. на ВКС по т. д. № 1017/2006 г., ІІ т. о. В първото от посочените решения се приема, че апортът в акционерно дружество съставлява специфичен вещнопрехвърлителен производен способ, с осъществяването на който се постига определена цел – увеличаване на стойността на притежаваните от титуляря на вещното право акции чрез увеличаване на капитала на търговското дружество, като се касае за престационна сделка, за възмездния характер на която е ирелевантно дали насрещните престации са еквивалентни. Внасянето в собственост на недвижим имот в търговско дружество за увеличаване на капитала представлява смесен фактически състав, като вещното действие за правото на собственост настъпва с вписването на апорта в търговския регистър. В този смисъл е произнасянето по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 5 от 08.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 271/2010 г., І т. о. Осъществяването на апорт/непарична вноска в капитала на съществуващо търговско дружество предпоставя постигане на съгласие между притежателя на определено вещно право (съдружник или трето за дружеството лице) и търговското дружество относно поемането на насрещни задължения. Титулярят на вещното право поема задължението да го прехвърли, а дружеството поема задължението да го приеме като съдружник, ако не притежава това качество, и да му предостави дружествен дял/акции от капитала си. Ако лицето е вече съдружник или акционер, срещу осъществената апортна вноска той увеличава своето участие в капитала на дружеството. При апорта в съществуващо дружество са налице и насрещни волеизявления на двете страни, за разлика от хипотезата на учредителния апорт, когато са налице множество волеизявления, насочени към определен правен резултат. Вносителят изразява с молба желание за членство или съответно за придобиване на нови дялове/акции при увеличение на капитала, както и съгласието си да прехвърли вещното право в писмена форма с нотариална заверка на подписа по чл. 73, ал. 1 ТЗ. Дружеството изразява своята воля за приемане на съдружника, респективно за увеличаване на капитала с неговата непарична вноска, в решение на общото събрание (чл. 137, ал. 1, т. 2 и т. 4 ТЗ, чл. 193 ТЗ), а постигнатото между страните съгласие намира отражение и в изменението на дружествения договор, съответно устава на дружеството. Дружественият договор, съответно уставът, съдържащ изискуемите реквизити, е формата, под която се извършва прехвърлянето на непаричната вноска, след изпълнение на процедурата по чл. 72, ал. 2 ТЗ. С оглед на това следва да се приеме, че при непарична вноска в капитала на съществуващо търговско дружество се осъществява договаряне и е налице възмездност. По тези причини в теорията се застъпва дори и становището, че апортът съставлява двустранен възмезден договор, аналогичен на договора за замяна. Поради това и когато се иска обявяване на недействителност по реда на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД на апорт/непарична вноска в капитала на съществуващо търговско дружество, знанието за увреждане от страна на юридическото лице, в чиято полза е извършена апортната вноска, е предпоставка за основателността на предявения конститутивен иск.

3. Увреждащо действие

С Решение № 201 от 31.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1036/2018 г., IV г. о., ВКС е приел, че увреждащо интереса на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника е всяко разпореждане, с което отделен имуществен обект се изважда от патримониума на длъжника или се намалява неговата пазарна цена. Без значение за наличието на увреждане е дали при разпореждането в патримониума на длъжника постъпва друго имуществено благо (т.е. разпореждането е възмездно), тъй като цялото имущество на длъжника служи за удовлетворение на кредиторите и всеки от тях решава от цената на кой имуществен обект да се удовлетвори. За кредитора има значение колко бързо, лесно, сигурно и с по-малко разходи се осребряват различните имуществени обекти в патримониума на длъжника. Едва в изпълнителното производство длъжникът разполага с възможността да предложи на основание чл. 443 ГПК изпълнението да бъде насочено върху друга вещ или вземане или да бъде извършено само чрез някои от исканите от взискателя начини на изпълнение, като съдебният изпълнител, ако прецени, че предложеният от длъжника начин на изпълнение е в състояние да удовлетвори взискателя, насочва изпълнението върху посочената от длъжника вещ или вземане; но освобождава от изпълнение посочените от взискателя имуществени обекти, след като той бъде удовлетворен. Това е една от причините длъжникът да не може да възразява, че разполага с друго секвестируемо имущество, от цената на което кредиторът да се удовлетвори. Следваща причина е, че в производството по Павловия иск няма как да се установи дали длъжникът има и други кредитори, които също претендират удовлетворение. Основната причина да бъде отречена възможността длъжникът да възразява, че разполага с друго имущество, е, че при отсъствие на други кредитори, които са наложили запори и възбрани, той може сам да осребри имуществото си и да върне това, което дължи – пари. Най-малко длъжникът може да се брани с възражение, че е предложил друго вместо изпълнение и кредиторът не е приел. Даването вместо изпълнение е договор и никой не е длъжен да приеме предложение за сключването му.

Знанието за увреждане е елемент от фактическия състав на потестативното право да бъде обявен за недействителен разпоредителен акт на длъжника по отношение кредитора, когато актът е извършен след възникване на вземането (моментът на настъпването на изискуемостта и на установяването на вземането по съдебен ред са без значение). Това знание е налице у длъжника, когато патримониумът му се променя чрез негов акт. Знанието на длъжника е достатъчно, когато актът на разпореждане е безвъзмезден. Ако актът е възмезден, необходимо е знание и у лицето, с което длъжникът е договарял, като знанието се предполага, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. За да е налице знание, не е необходимо третото лице да знае всичко за дълга, достатъчно е то да e знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат задължението.

Възражението за неизпълнен договор по чл. 90 ЗЗД е защитно средство на длъжника, който има насрещно вземане от своя кредитор. То е предназначено да прегради временно възможността да бъде осъществено принудителното изпълнение от кредитор, докато той отказва да изпълни свое насрещно задължение. Упражняването на това право няма отношение към необходимостта да бъде обезпечено изпълнението на насрещното задължение, тъй като реализирането на възможността то да бъде защитено по-слабо не изключва възможността същото да бъде защитено и по-силно.

Длъжникът по Павловия иск може винаги да обезсили намесата на кредитора в имуществената му сфера, като плати дължимото.

4. Чл. 135 ЗЗД и производството по несъстоятелност

С Определение № 27 от 24.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 1538/2017 г., I т. о., е допуснато касационно обжалване на решението на ВтАС при условията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ДВ, бр. 47/2009 г.) по правния въпрос: „Кога при предявен отменителен иск по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ (ДВ, бр. 20/2013 г.) сделката се явява увреждаща кредиторите на несъстоятелността?“.

С постановеното по делото Решение № 56 от 01.08.2018 г. на ВКС по т. д. № 1538/2017 г., I т. о., е даден отговор, че отменителните искове по чл. 647 ТЗ са средство за обявяване за относително недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелни длъжници на определени правни действия и сделки с имуществени права от масата на несъстоятелността, които увреждат тези кредитори, при наличие на съответните специфични за отделните фактически състави елементи. Като обща своя характеристика разгледаните хипотези включват имуществено увреждане на кредиторите на масата на несъстоятелността, изразяващо се в намаляване на нейното съдържание като пряка последица от разпоредителни сделки и действия от страна на длъжника с негово имущество или създаване на опасност от такова увреждане. Към увреждането чрез създаване на опасност следва да се отнесат случаите на учредяване на обезпечения за чужди задължения – чл. 647, ал. 1, т. 4 (в полза на трето за несъстоятелността лице) и т. 5 ТЗ (в полза на кредитор на несъстоятелността), а така също и всички други необхванати от разпоредбите на чл. 647, ал. 1, т. 1 – т. 5 ТЗ случаи, когато увреждането е в резултат от сделка, страна по която е свързано с длъжника лице, на основание чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ. С изменението на чл. 649, ал. 1 (ред., ДВ, бр. 20/2013 г.) законодателят е отчел сходството между исковете по чл. 647 ТЗ и иска по чл. 135 ЗЗД, поради което е уеднаквил процесуалния режим на същите, когато се касае до действия и сделки, извършени от длъжник в открито производство по несъстоятелност. Ето защо, за да се отговори на въпроса коя сделка се явява „увреждаща“ по смисъла на чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ, следва да се съобразят разрешенията по приложението на чл. 135 ЗЗД, дадени със задължителната според чл. 280, ал. 1, т. 1 (редакция до изменението с ДВ, бр. 86/2017 г.) съдебна практика. Последователно различни състави на ВКС в постановените по реда на чл. 290 ГПК актове – напр. Решение № 639 от 06.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 754/2009 г., IV г. о., Решение № 407 от 29.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2301/2014 г., IV г. о., Решение № 18 от 04.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3396/2014 г., IV г. о., Решение № 261 от 25.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5981/2014 г., IV г. о, Решение № 50 от 12.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 731/2016 г., I т. о., Решение № 93 от 28.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 638/2016 г., II т. о., приемат, че в хипотезата на отменителен иск по чл. 135 ЗЗД увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Така увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т.ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр.

С Решение № 382 от 11.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 1825/2018 г., II т. о., ВКС е разгледал съотношението между Палвовия иск по чл. 135 ЗЗД и този във връзка с чл. 649, ал. 1 ТЗ. Прието е, че специалният Павлов иск по чл. 649, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 135 ЗЗД има за предмет правни действия, разкриващи общи признаци на противоправността, характерни и за иска по чл. 135 ЗЗД, но за разлика от него е основан и на накърняване масата на несъстоятелността; процесуална предпоставка за предявяването му е наличието на висящо производство по несъстоятелност срещу длъжника и прието вземане на ищеца в него по чл. 693 ТЗ към момента на предявяването на иска от кредитор при бездействие на синдика. Със създадената изрична специална уредба на иска по чл. 135 ЗЗД, свързан с производството по несъстоятелност, с измененията на чл. 649 ТЗ от 28.02.2013 г. – бр. 20 на ДВ от 2013 г. – са регламентирани преклузивен едногодишен срок за предявяването му, специална активна легитимация на синдика в защита на колективните интереси на кредиторите на несъстоятелността при условията на процесуална суброгация, а при негово бездействие – на всеки кредитор на несъстоятелността, разширени субективни предели на силата на пресъдено нещо на постановеното решение (чл. 649, ал. 5 ТЗ), разширено приложно поле на презумпцията за недобросъвестност по чл. 135, ал. 2 ЗЗД (чл. 649, ал. 4 ТЗ) и специална подсъдност. В процесния случай е констатирано, че от исковата молба е видно, че предявеният иск не съдържа фактически твърдения и петитум, съответстващи на специалната уредба на чл. 649 ТЗ относно Павлов иск, свързан с производството по несъстоятелност, а и не би могъл, доколкото към момента на завеждане на делото такова производство срещу длъжника не е открито. Предявеният иск е с правно основание чл. 135 ЗЗД и въззивната инстанция е следвало да обезсили решението, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по отменителен иск по чл. 649, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 135 ЗЗД, какъвто не е предявен. Съобразно формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС съдебният акт е недопустим, когато е постановен в отклонение от принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, при съобразяване на невъведени в производството релевантни факти или по незаявен петитум (в този смисъл Решение на ВКС по т. д. № 1512/2014 г., II т. о., Решение на ВКС по т. д. № 2806/2015 г., II т. о., Решение № 163 от 24.10.2017 г. на ВКС по т. д. № 2323/2016 г., II т. о., Решение № 46 от 29.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 1279/2015 г., II т. о., и др.).

5. Цена на иска

С Определение № 33 от 22.01.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4196/2018 г., III г. о., докладчик председателят Симеон Чаначев, ВКС разглежда въпроса как следва да се определи цената на иска при Павловия иск и приема, че съгласно разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК във вр. с т. 2 ГПК размерът на цената на иска по искове за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен договор, в която категория попада и предявеният иск по чл. 135 ЗЗД, когато договорът има за предмет вещни права върху имот, е данъчната оценка на имота.

6. Надлежна легитимация

С Определение № 443 от 06.06.2018 г. касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (редакция до изм. с ДВ, бр. 86/2017 г.) по въпроса за качеството надлежни ответници по отменителния иск и изискването за задължителната им съвместна процесуална легитимация като условие за допустимост на процеса, във връзка с което е постановено и Решение № 232 от 11.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4951/2017 г., III г. о., докладчик председателят Маргарита Георгиева. Прието е, че в практиката на ВКС (Решение № 151 от 27.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 785/2010 г., III г. о., Решение № 150 от 13.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1340/2017 г., ІІІ г. о., и др.) безпротиворечиво се приема, че в производството по иск по чл. 135 ЗЗД страните по атакуваната сделка са задължителни другари по смисъла на чл. 216, ал. 2 ГПК и участието им в това производство е условие за допустимостта на иска и на процеса. За процесуалната им легитимация и съвместно конституиране съдът следи служебно във всеки етап на производството до приключването на делото.

При смърт на ответна страна в процеса по иск по чл. 135 ЗЗД процесуално легитимирани да бъдат конституирани за участие по делото са нейните правоприемници, респ. наследниците, които са приели наследството. Когато призованите към наследяване са се отказали да го приемат, на ищеца следва да се укаже да посочи наследниците от следващия ред и така до изчерпване на законните наследници и преминаване на наследственото имущество към държавата. При настъпило в хода на въззивното производство правоприемство по чл. 227 ГПК на страната на ответниците, за въззивния съд, като инстанция по съществото на материалноправния спор, възниква задължение да упражни правомощията си по чл. 129 ГПК, тъй като надлежната пасивна съвместна процесуална легитимация по иска по чл. 135 ЗЗД е абсолютна процесуална предпоставка – условие за редовност на исковата молба и за допустимостта на процеса. Нарушаването на това изискване от въззивната инстанция и постановяването на въззивно решение без участието на задължителна ответна страна е порок, водещ до недопустимост на съдебния акт (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите по т. 5 и т. 6 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

С Решение № 111 от 12.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1892/2017 г., I т. о., се посочва, че действително трайна и непротиворечива е формираната, вкл. по реда на чл. 290 ГПК, съдебна практика, според която страните по атакуваните на основание чл. 646 ТЗ сделки са задължителни, необходими другари, поради което произнасянето по иск с участието на само някоя от тях предпоставя недопустимост на съдебното решение (така Решение № 248 по т. д. № 224/2010 г., ІІ т. о., Решение № 692 по т. д. № 300/2006 г., І т. о., Решение № 149 по т. д. № 1192/2010 г., ІІ т. о., Решение № 187 по т. д. № 135/2009 г., ІІ т. о., и др.).

Разрешенията обаче не са дадени в съответствие с процесната хипотеза – на прекратена правосубектност на задължителния и необходим другар, при това настъпила в хода на производството и при липса на процесуално основание за конституиране на частен правоприемник на заличения търговец. Визираната в чл. 646, ал. 2 ТЗ (в редакция преди изм. обн., ДВ, бр. 20 от 28.02.2013 г.) нищожност, като противопоставима не по отношение на всички трети лица, а единствено по отношение кредиторите на несъстоятелността, разкрива специфика, присъща на относителната недействителност, макар предявима с установителен, вместо конститутивен иск, както се приема във формираната съдебна практика по приложението на състави на искове за попълване масата на несъстоятелността, визиращи „нищожност по отношение на кредиторите на несъстоятелността“ (така Решение № 105 по т. д. № 90/2009 г., І т. о., Решение № 177 по т. д. № 3707/2013 г., І т. о., и др.). От друга страна се приема за допустимо предявяване на иск по чл. 135 ЗЗД и без участието на праводателя по атакуваната като относително недействителна сделка, с оглед заличаването му като търговец (Определение № 145 по ч. гр. д. № 94/2009 г., ІІІ г. о., Решение № 631 по т. д. № 224/2006 г., І т. о.). Логиката на това разрешение почива на единствено облигационното действие на конститутивния иск по чл. 135 ЗЗД и съществуването на имуществото, с което като последица от уважаване иска по чл. 135 ЗЗД кредиторът цели да се удовлетвори, у правоприемника. Макар предявима с установителен иск, но притежавайки правните белези на относителната недействителност, „относителната нищожност“ по чл. 646, ал. 2, т. 2 ТЗ (съгласно редакцията преди изменението, обн., ДВ, бр. 20/28.02.2013 г., приложима в случая) също няма вещноправно, а единствено облигационно действие. Не цели връщане на имуществото в патримониума на праводателя по атакуваната сделка в качеството му на собственик, а единствено установяване на основание за удовлетворяване от същото в качеството му на имущество, считано по отношение кредитора (в случая кредиторите на несъстоятелността) за имущество на дружеството в несъстоятелност – праводател по атакуваната сделка. За да би било осъществимо това действие спрямо третите лица – исканите за конституиране като ответници частни приобретатели, би било от значение противопоставянето на установително решение относно нищожността, постановено и само с участието на длъжника в несъстоятелност, разпоредил се в полза на праводателя на третите лица – последващи приобретатели, с конкретните имуществени права, предназначени за удовлетворяване на кредиторите на несъстоятелността. Задължителното конституиране на страните по атакувана сделка изхожда от необходимостта да бъде постановено еднакво спрямо всяка от тях решение. При прекратяване съществуването на едната от тях без наличие на универсални правоприемници и след като не е налице хипотеза на частно правоприемство на „спорното право“ по вече изложените съображения, противоречиво произнасяне е обективно изключено. Аналогичното прилагане на формираната по приложението на чл. 135 ЗЗД съдебна практика, арг. в подкрепа на което е идентичността на чл. 135, ал. 1, пр. второ ЗЗД и чл. 646, ал. 7, пр. първо ТЗ, предполага решение, уважаващо иска по чл. 646, ал. 2 ТЗ, да би било противопоставимо на частните правоприемници на обекта на атакуваната сделка, с оглед засягането им при определени предпоставки от правните последици на обявената нищожност по силата на закона, и когато това решение е постановено поради обективно обусловена невъзможност за участието и на двете само по отношение на едната от страните по сделката. Тази възможност, независимо от конкретната хипотеза и конкретния резултат, обуславя принципно съществуването на правен интерес от разглеждането на иска и само срещу едната от страните по сделката, когато другата е престанала да съществува в правния мир без наличие на универсални правоприемници и без частни правоприемници по отношение на конкретното спорно право. След като не е имало правно основание да участва в конкретното производство като страна (иск срещу това лице за същото искане и на същото основание – чл. 298, ал. 1 ГПК), нито е обвързано от последици на постановеното решение съгласно чл. 226, ал. 3 ГПК, третото лице–приобретател не може да се позовава на непротивопоставимост на така постановеното без участието на праводателя му (обективно обусловено) съдебно решение. Основанието за засягането на неговата имуществена сфера е на самостоятелно и различно от прогласената нищожност по чл. 646, ал. 2 ТЗ, макар и съобразявайки същата, правно основание.

Бележки под линия: