Иван Любенов Колев и Никола Мирославов Маринов

 

I. ВМЕСТО УВОД

Изпълнението на двустранните сделки (договорите)1 е нормалното и целено от страните и закона развитие на тези граждански правоотношения. Законодателят отчитайки, че макар и облигационните връзки да биват закон за тези, които са ги учредили, е възможно те да бъдат нарушени, а именно чрез една от доста острите форми на правонарушение – недоставяне на дължимата престация или т.нар. неизпълнение, урежда института на развалянето. Това нарушаване от своя страна означава накърняване на един от важните принципи на облигационното право, установен от римските юристи, Pacta sunt servanda. Но поради установеното от Закона за задълженията и договорите правило на чл. 8, ал. 1, а именно, че договорите могат да се прекратяват само по взаимно съгласие между страните, последните се нуждаят от способи за разкъсването на тези опорочени и неотговарящи на техните интереси връзки. С оглед на тази нужда от ЗЗД урежда института на развалянето на договорите.

Немалко биват спорните моменти, които заобикалят чл. 87 и сл. ЗЗД. Те се разпростират от въпросите, свързани с предпоставките, необходими за пораждане на правото да се иска развалянето на договорите, преминавайки през реда и последиците от неговото упражняване, достигайки до особените хипотези, в които този институт може да намери приложение. Но проблематика се задълбочава, защото правото е динамично развиваща се наука, която поставя в основата си взаимоотношенията между хората. Тя винаги трябва да отговоря на „исканията“ на реалността, а не може да налага своята воля против „желаното“ или да стои като една константа, неинтересуваща се от случващото се в действителността. Правото е създадено, за да обслужва интересите на хората. Поради това юристът е винаги поставен в нелеката позиция да държи сметка за тази променяща се действителност когато осъществява своята дейност. Макар и елементарен, но точен аргумент в тази насока е големият брой на сложни ненаименовани договори, сключвани всеки ден и рязко променилата се икономическа действителност през последните няколко години, които повлякоха много спорове, съсредоточени именно около проблема за съществуването на облигационните връзки.

Настоящата разработка цели да анализира спорните въпроси около тези правни норми, като, изхождайки от неимоверно богата съдебна практика както на Върховния съд, така и на неговия приемник – Върховния касационен съд, a и на разрешенията предложени в правната литература; ще се стреми да им даде отговори, които в най-голяма степен съответстват на правната и икономическа действителност в нашата държава.

II. КРАТЪК ИСТОРИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД2

Римското право през всичките векове на развитието си не е познавало развалянето на договорите било във вида на чл. 70 ЗЗД (отм.), било то в облика на днешния чл. 87 ЗДД. По отношение на ненаименованите договори били установени правила, които външно напомняли на развалянето, но това не било нещо повече от уговорки между страните, които се наричали lex comissoria. Тези съглашения били прекратителни условия по своята същност, които давали възможността на едната страна да иска обратно даденото когато другата не е изпълнила насрещното си задължение. Това, което отличава уредбата тогава, била необходимостта от изрична воля на страните, която да обективира прекратителното условие в договора. На неизпълнението се гледало като на модалитет, който веднъж уговорен и настъпил, пораждал за другата страна един вещен иск за връщане на вещта.

Но именно тези Leges commissoriae са един далечен първообраз на днешното разваляне. За да може да твърдим, че са такива, трябва да се има предвид, че във Франция те станали нещо много често. Такива условия се уреждали от общите начала на прекратителните условия: връщане на даденото, възстановяване на собствеността при отпадане на основанието и т.н. Съдебната намеса се явила като необходимост не за да се упражни самото право на прекратяване на връзката (както е днес в хипотезата на чл. 87, ал. 3 ЗЗД), а била нужна тогава, когато трябвало да се породят някакви права от самото прекратяване на облигацията.

Западното каноническо право обаче възприело друга насока на уредба на неизпълнението. За канонистите договорът е тържествен акт и обещание пред Бога. За да смекчат това самите канонисти и постглосаторите екстраполират римското възражение за неизпълнен договор и стигат до извода, че не е длъжен да изпълни този, който не получава дължимата му насрещна престация. Страната, която не е получила престацията, можела всякога да иска от съда да я освободи от тежащото върху нея задължение. Не било нужно да е налице lex commissoriae, за да може да се иска развалянето. Но последното не настъпвало автоматично с просто неизпълнение. Изисквало се съдът да се произнесе. Идеите на канонистите се пренесли у цивилистите, което довело и до формиране на института на съдебното разваляне.

Постепенно се стигнало до смесване на институтите на lex comissoria и съдебното разваляне и то главно посредством френското право. От своя страна това е и обяснението как те се появили в тогавашната разпоредба на чл. 70 ЗЗД (отм.)3,4. Но ЗДД (отм.) асимилирал двата института и предвидил, че договорът не се прекратявал автоматично или както законът казвал „унищожава по право“, а е била необходима съдебна намеса. Нещо повече, пред контрагента се откривала освен възможността да иска унищожаване на договор, така и възможността да претендира обезщетение за вредите, както и да иска принудително изпълнение редом с обезщетение.5

По този начин може ясно да се видят няколко особени отлики с днешната уредбата. На първо място ЗЗД (отм.) е уреждал развалянето като едно прекратително условие, спрямо което са намирали приложение общите правила на „Отделение I, За условните задължения“. Неговото систематично място е коренно различно от днешното. Самият чл. 70 е стоял извън глава III „За действията на задълженията“. Съвременният законодател концентрира въпросите на действието на задълженията в отделна част, като обхваща въпросите на изпълнението, неизпълнението и забавата на кредитора. Такава систематичност няма да намерим в предходния ЗЗД. Това не дава основание да определяме предходната уредба като разпиляна. Тя е отговаряла напълно на тогавашните обществени отношения. В основата на чл. 70 ЗЗД (отм.) стои ФГК, а именно art. 1184 c.c. fr. и art. 1165 c.c., който акт несъмнено може да се разглежда като ненадминато достижение на правната мисъл. Тази кодификация е представлявала интерес на редица чуждестранни юристи от това време сред, които са Domat, Pothier (последните могат да се определят като първоизточници на code civil) и H. Capitant.

На следващо място, чл. 87 ЗЗД урежда по казуистичен начин хипотезите, при които може да се развали един договор. Чл. 70 ЗЗД (отм.) въвежда две различни възможности за страна: да развали договор или да принуди другата страна да изпълни, като и в двата случая изправната има право на обезщетение. Този текст в известна степен наподобява на чл. 79 от сега действащия ЗЗД, но последният текст стои като защита, предхождаща чл. 87 ЗЗД.6

Още по-интересно е, че макар и уредено като прекратително условие, развалянето на договора не настъпвало незабавно (по право), щом като е възникнало неизпълнение. Съдът е този, който е можел да постанови унищожаване на договора, но само след като е дал срок на неизправния длъжник да изпълни. Сегашното ни законодателство познава извънсъдебното разваляне, дори предвижда, че в хипотезите на чл. 87, ал. 1 и 2 ЗЗД не може да се ангажира исковият процес, за да се развали договора.

От всичко дотук може да се заключи, че на института на развалянето се е гледало по различен начин. Това е резултат от влиянието на западното право върху българското. Но интересното е, че и тогавашната уредба е поставяла проблеми, които и до ден днешен биват актуални, поради липсата на законодателна уредба.7

 

III. РАЗГРАНИЧЕНИЕ

 

Сред уредените в закона способи за разкъсване на облигационните връзки е налице доста голямо разнообразие, което е нормално с оглед на големия по брой и различни по съдържание правоотношения, на които те трябва да служат като специални средства за освобождаване на страните от облигационната връзка. Тук ще бъдат набързо разгледани само тези други способи и ще бъдат съпоставен с развалянето по чл. 87 ЗЗД, което ще даде възможност за по–лесното осмисляне на института на ЗЗД.

На първо място, следва да се посочи чл. 306 ТЗ, който регламентира непреодолимата сила. Неговото приложение по отношение на сделки, които нямат търговско правен характер е неоспоримо, поради наличието на генетично-функционална връзка между гражданското и търговското право8. При съпоставка на двете правни фигури ще се установи, че основното различие е обемът на фактическия състав. Хипотезата на чл. 306 ТЗ предвижда елементи, непознати на ЗЗД, като например изискването за писмено уведомление на другата страна, наличието на непреодолимата сила като препятстващо изпълнението обстоятелство. При непреодолимата сила може да е налице само временно спиране на престациите, без да се стигне до прекратяване на договора. Такава възможност чл. 87 ЗЗД не предвижда. Също така чл. 89, ал. 1 ЗЗД установява автоматичното прекратяване на договорите (развалянето по право) при невъзможност за изпълнение, докато чл. 306 предоставя не само волеизявление от една от страните, но и липсата на интерес от договора. Съществена разлика между чл. 87 ЗЗД и чл. 306 ТЗ се явява възможността за освобождаване от последиците на забавата. Тук трябва да се съобрази чл. 85 ЗЗД и чл. 306, ал. 1 ТЗ, които уреждат по различен начин въпросите за отговорността.

На второ място, отграничение следва да се направи и от стопанската непоносимост. Различия има и по отношение реда на развалянето. По ЗЗД то може да е съдебно и извънсъдебно. Чл. 307 ТЗ урежда само съдебния ред, като предвижда и възможността съдът да измени договора. Последното не е познато в която и да е част на облигационното право. Неизпълнението по смисъла на ТЗ никога не се дължи на злата воля на страната, тоест на виновно поведение на страните по договора, а е резултат от една обективна промяна, която стои извън тяхната воля. Нещо повече, изпълнението е възможно, но е икономически съкрушително за едната страна, и това е в рязко противоречие с принципите на добросъвестност и справедливост, което налага прекратяване на отношенията. От своя страна чл. 87 не предвижда такова изискване, а чл. 89 пък изобщо изключва изпълнението като възможно. Тъкмо невъзможността води до необходимостта от развалянето.

На трето място, трябва да се обърне внимание на отметнината. Тук важните моменти са два. Уредбата по чл. 308 ТЗ не предполага неизпълнение, а налага правото да се отметне страната да бъде упражнено само преди да е започнало изпълнението на насрещните задължения. След прекратяване на договора не може да се търси обезщетение за вреди, защото тук става дума за упражняване на едно право, което е договорно предвидено.

От посочените до сега три института на търговското право може да се забележи, че те биват такива способи за прекратяване на договора, които не се основават на виновно поведение на страните. Логиката на уредбата е различна от тази по ЗЗД. Тя цели да защити интересите на страните в такива ситуации, в които те не са могли да предвидят настъпването на извънредни обстоятелства, но и дори да са могли, те не са разполагали с възможността да им противодействат. Тяхното желание е да получат изгодите от договорите, които са сключили, но външни обстоятелства ги принуждават да се освободят от облигацията. В тези случаи последиците от неизпълнението трябва да се уредят с оглед принципа за икономическа целесъобразност9. Напротив, за да се породи правото по чл. 87 ЗЗД е нужно задължението да не се изпълнява по причина, за която страната отговаря. Тук водещ е друг принцип, а именно този – за вината. Длъжникът, чието виновно поведение е породило неизпълнението, трябва да понесе неговите последици. И това е логично, щом то не се дължи на някакви извънредни обстоятелства. Страната може наистина да е изпаднала в затруднения, които да й отнемат възможността да изпълни, макар че иска. Но това е оправдан риск, който всяко лице носи, когато се задължава. Точно това има предвид и чл. 80 ЗЗД. Така развалянето се явява един самостоятелен способ за прекратяване на договорите, към които може да се прибегне само при наличието на предвидените в чл. 87 ЗЗД предпоставки. От това следва, че законодателят е уредил възможност на страната да се откъсне от връзката си, когато не някакво външно и извънредно събитие повлиява на изпълнението, а простото нежелание на другата страна да изпълни, когато тя може или е длъжна да изпълни по закон.

На следващо място, трябва да се направи отграничение от чл. 114 ЗЗП. Тук е предвидена една особена хипотеза на разваляне. Отново става дума за неизпълнение, но неизпълнението се свързва само с недостатъци на стоката. Потребителят е изправен пред две алтернативни възможности – разваляне на договора и възстановяване на заплатената от него сума или намаляване на цената. В тази насока не може да се приеме едно претендирано от някои продавачи твърдение, че ползването на вещта, предмет на разваления договор, следва да бъде овъзмездено по възражение за прихващане от тяхна страна. Вярно е, че развалянето на договора има обратно действие, но в случая се касае за разваляне на договор по специален ред, уредено в специален закон – ЗЗП, целящ и регламентиращ специална защита на правата на потребителите. Когато договорът е за покупко-продажба на движима вещ, показала недостатъци, рекламирани от купувача пред продавача и неотстранени от него в законния срок, за купувача възниква правото да развали договора и да иска възстановяване на заплатената сума – чл. 113, ал. 2 ЗЗП. Следователно, налице е виновно поведение на продавача, а не на купувача, от което виновно поведение продавачът не би могъл да черпи изгодни последици за себе си, изразяващи се в заплащане на обезщетение от купувача за ползването на показалата недостатъци вещ, рекламирана, но неприведена в съответствие с договора от продавача.

На последно място трябва да се обърне внимание на хипотеза на прекратяване на договори по смисъла чл. 644 ТЗ, която с оглед днешната икономическа действителност поставя няколко проблема. Въпросът, който ни вълнува е: може ли синдикът да упражни правото по чл. 644, ал. 1 ТЗ, ако неизпълнената част от договора е явно несъществена с оглед интересите на кредиторите? Тоест дали чл. 87, ал. 4 ЗЗД ще намери приложение в тази хипотезата. И също така, когато говори за неизпълнен договор, ТЗ има ли предвид неизпълнение от страна на неплатежоспособния търговец или на другата страна?

Едната възможна насока на тълкуване е към това да се приеме, че е възможно субсидиарно приложение на чл. 87, ал. 4 ЗЗД. Другото виждане, което отхвърля механичното прилагане на нормите на ЗЗД в ТЗ, обаче следва да бъде възприето. От буквалния прочит на чл. 644 ТЗ се вижда, че синдикът може да прекрати всеки договор независимо от характера на неизпълнението. Това е и нормално с оглед на неговата роля, която е да уреди възможно най-бързо всякакви отношения с обявения за неплатежоспособен търговец, да попълни масата на несъстоятелността и по този начин да осигури справедливо удовлетворение на кредиторите. За това и чл. 644, ал. 3 ТЗ му възлага задължението да уведоми другата страна дали запазва договора.

За да се изложат аргументи в тази насока трябва да се обърне внимание, че чл. 644 ТЗ не казва нищо за това дали неизпълнението е виновно или то се дължи просто на едно отложено във времето изпълнение, като междувременно е било ангажирано производството по чл. 607 и сл. ТЗ (например изискуемост на някоя от вноските да не е настъпила). Би било мислимо, че синдикът ще упражни правото по чл. 644 ТЗ с оглед конкретната ситуация. Той има право на преценка. Ако неплатежоспособният е изпълнил всички свои задължения и очаква бъдещо изпълнение на другата страна, прекратяването на договора не би било в интерес на кредиторите на масата на несъстоятелността, защото се изключва една възможност тя да се увеличи. Той ще предпочете да прекрати договора и да породи задължението за обезщетение, когато размерът на дължимата престация от страна на търговеца е много голяма. Обезщетението за вреди най-вероятно няма да е толкова голямо колкото самото задължение. Това тълкуване отговоря напълно на буквалното тълкуване на алинея 1.

Що се отнася до размера на неизпълнената част, чл. 87, ал. 4 ЗЗД не следва да намери приложение спрямо чл. 644 ТЗ. Съображенията са следните. В литература е утвърдено разбирането, че когато става дума за незначителна част трябва да се водим от правилото на чл. 206, ал. 1 ЗЗД. Но в търговските сделки 1/5 от неизпълненото задължение може да се равнява на няколко милиона лева. Нека не се забравя, че обикновено масата на несъстоятелност е недостатъчна за удовлетворяване на всички кредитори. Поради това синдикът трябва да направи всичко възможно, за да увеличи тази маса и така да гарантира интереса на повече редове кредитори.

От така изградената концепция за чл. 644 ТЗ може да се стигне до засягане на интересите на контрагента по разглеждания договор, но в производството по несъстоятелност винаги има „незащитени“ и „неудовлетворени“. Това е неизбежен резултат от положението, в което се намира длъжникът. Законодателят цели по възможно най-безболезнения начин да удовлетвори колкото се може повече кредитори. Острото засягане на другата страна ще се изразява на първо място в това, че тя не е получава изпълнението на престацията и на второ място, макар че получава обезщетението за вреди то може да се окаже неподходящ способ за обезщетение (тя се е нуждаела от суровините, за да реализира своята продукция, а не от паричната сума), а и често то не отговаря на действителните загуби. За съжаление тази постановка трябва да се подкрепи с оглед на положението в което се намира длъжникът, а именно в неплатежоспособност или свръхзадълженост. То се обоснова и от факта, че търговското право регулира една рискова дейност. Всеки субект, който встъпва в договорни отношения, било то с търговец или не, поема риска от евентуална неплатежоспособност на другата страна. В търговското право този риск е в основата на регулираната от него дейност. Затова предоставяйки възможността на синдика да прекрати всякакви договори и при всякаква форма на неизпълнение, ще означава, че пренасяме „една тежест“ върху контрагент на търговеца, което обаче се опира на идеята за поетия риск от неплатежоспособност при сключване на договора.

 

IV. ПРОБЛЕМИ, СВЪРЗАНИ С ЕСТЕСТВОТО НА ПРАВОТО

 

1. Същност на правото

От уредбата в чл. 87 ЗЗД ясно се вижда, че институтът намира приложение само по отношение на двустранните договори, които са действителни и при които е налице неизпълнение.

Едностранни или многостранни договори не могат да се развалят по този ред.10. При двустранните договори насрещните задължения са генетично свързани с общия правопораждащ факт (договорът), но и функционално свързани, при все че поемането на насрещното задължение е причина за поемане на собственото задължение. Само при тази зависимост може да се породи необходимостта от институт, който да сложи край на договорната връзка, когато страната не получава това, срещу което се е задължила и в този смисъл няма интерес от договора.

Може да се приеме, че развалянето на договора ще е мислимо само когато облигационната връзка е действителна. Нищожен договор не може да се развали, защото той е една правно нищо. Няма спрямо какво да се упражни това право, тъй като няма какво да се изпълнява и от тук няма как да се породи неизпълнението като основание за упражняване на правото по чл. 87 ЗЗД. Смущение може да се породи при унищожаемите договори. При тях съдът не е длъжен да следи служебно за порока, а връзката се смята за редовно учредена, докато не е налице решение, с което да се признае недействителността. Така може да се стигне до решение, което разваля един унищожаем договор, защото някои от пороците в чл. 27 и сл. ЗЗД не е релевиран с иск или възражение. Би следвало да се приеме, че такъв съдебен акт е напълно валиден. Правните последици, които ще настъпят от развалянето и унищожаването на договора са същите.

 

2. Кому принадлежи правото на разваляне?

Очевидно това трябва да е страна по договора. Но интересуващият ни на първо място въпрос е „Може ли неизправната страна да упражни това право?“ За да се отговори, трябва да бъдат разгледани две възможните хипотези с оглед момента на изпълнението.

Първата възможност е и двете страни имат задължения, като обаче една страна следва да изпълни първа.11 Длъжника поради злата си воля не плаща цената, не доставя стоката, предоставя негодна вещ, което поражда за кредитора възможността да направи възражение за неизпълнен договор, а ако са налице и изискванията на чл. 87 да развали договора. С тези възможности той разполага алтернативно. Възможно е длъжникът да предложи изпълнение след като е изпаднал в забава и докато кредиторът все още има интерес от получаване на дължимото, или да предложи неточното изпълнение заедно с обезщетение12. Ако кредиторът не приеме, длъжникът се освобождава от последиците на своята забава като поставя от своя страна кредитора в забава. В тази хипотеза на забава на кредитора не е налице възможност за длъжника да упражни правото на разваляне, защото тук не става дума за задължение на кредитора. Забавата на кредитора няма за цел да товари последния с отговорност, а да облекчи положението на длъжника от това, че продължава да е обвързан поради неоказването на съдействие/неприемане на престацията от страна на кредитора. От своя страна и кредиторът не може да развали договора, защото длъжникът е изправен. От това излиза, че в хипотезата, когато едната страна трябва да изпълни първа не може да се изгради ситуация, в която едната страна ще е изправна, а другата не и последната ще може да развали договора. Това е така, защото не е възможно да се кумулират забава на кредитор и забава на длъжника. Двата института взаимно се изключват.13 С настъпването на едната забава, другата отпада.

По – интересна е втората хипотеза, когато задълженията трябва да бъдат изпълнени едновременно. Тук може да сме изправени пред неизпълнение и на двете страни едновременно или неизпълнение само на едната страна. Ако и двете страни не са изпълнили, то е очевидно, че те нямат интерес от договора. Неговото запазване е безполезно. Тази незаинтересованост е нетърпима от правото. Такива отношения са по–пагубни и от неизпълнението на едната страна, защото въвеждат една неяснoта в отношенията между страните. Ако тя е приемлива за тях, то за трети лица (кредиторите на страните по този опразнен от смисъл договор) не е безразлично. Затова и чл. 87 от ЗЗД не въвежда изискване за изправност. Достатъчно е да налице неизпълнение на длъжника.14 Отнемането на възможността да се развали договора би означавало, че страните могат да прекратят договорното си отношение само чрез последваща изрична воля и на двете страни (чл. 8, ал. 1 ЗЗД). Това не може да се възприеме като схващане, защото страните щом не са били готови да изпълнят, те няма и да са склонни да преуредят отношенията си чрез ново съглашение. Възможността договорът да се развали с простото изявление отправенo до другата страна е начин, който би сложил бърз край на тези опразнени от съдържание отношения. Поради това и разбирането за изправност, посочвано в съдебната практика15, би следвало да се отнесе към първата хипотеза – на изпълнение на едната престация спрямо другата. Тогава кредиторът, който е в забава, действително не може да развали договора, докато не постави длъжника в забава. Противното би означавало да се наруши принципът на добросъвестност в облигационните отношения.

Интересна хипотеза е договорът в полза на трето лице, при който съществува спор дали третото лице може да развали договора. Трябва да се има предвид, че развалянето на договора е един краен способ. В смисъл, към него би следвало да се пристъпи когато всички останали правни средства за постигане на целите на договора не са дали резултат, като това не пречи страните да развалят договора още преди да е искано реално изпълнение. Достатъчно е да са спазени условията на чл. 87 ЗЗД. С оглед специфичния характер на този институт сме склонни да подкрепим становището на ВКС16, че третото лице няма правната възможност да развали договора. Също така разпоредбата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД посочва изрично наличието на качеството кредитор на лицето, упражняващо правото по този текст. Наистина бенефициерът има вземане срещу обещателя, но правното му основание е договорът между уговарящия и обещателя (т.нар. отношения по покритие), страна по която той не е и следователно няма качеството на кредитор по договора.17 С оглед това негово положение, третото лице няма и право да въздейства върху договора.18 Бенефициерът е обвързан с обещателя от несамостоятелното акцесорно правоотношение (т.нар. външни отношения), което не съвпада с договора, това са две отделни правоотношения. Когато ЗЗД в чл. 87 има предвид кредитор, това се отнася до конкретно правоотношение и страните по него, а не до външни за договора субекти. Ако приемем, че бенефициерът може да развали договор, това би означавало да излезем извън отношенията на покритие. И също така ако приемем, че може да се развали допълнителното самостоятелно правоотношение между бенефициера и обещателя, това би било в противоречие със самия институт на чл. 87 ЗЗД, най–малкото защото на разваляне подлежат само двустранните договори, каквото това правоотношение не е.

Може да се вземе предвид, че чл. 22, ал. 3 ЗЗД предвижда възможност договорът, от който трето лице черпи правата си, да бъде отменен по реда на чл. 135 ЗЗД. Тук законодателят изрично е посочил една правна възможност за въздействие на трети лице върху договора. Съдейки от наличието на специфична уредба, би могло да се мисли и в насока, че ако законодателят искаше да предостави възможността на бенефициера да развали договора, то той би го направил чрез създаването на конкретна норма. Щом той е предвидил възможност за отмяна на договора по иска на кредиторите на уговарящия, то той би предвидил и възможността за разваляне на договора от третото лице – бенефициер.

Все пак е налице една хипотеза, в която третото лице може да развали договора. В случаите на правоприемство по наследяване на уговарящия от страна на третото ползващо се от договора лице, при неизпълнение на същия от страна на длъжника към него, може да иска развалянето на договора заради виновното му неизпълнение.19

Предмет на размисъл може да бъде въпросът дали кредитор на кредитора може да иска развалянето на договор сключен от последния с трето лице като се ползва от правната възможност на чл. 134 ЗЗД. Практиката и теорията са единни в тази насока като приемат положителния отговор. Трябва да се отбележи, че все пак този иск, не е много „популярен“ в практиката, защото изисква трудно и обемно доказване, а това предполага ангажирането на самия исков процес. Не трябва да се забравя в тази насока, че всякакви успешни действия от страна на кредитора по реда на чл. 134 ЗЗД не водят до удовлетворение или до някаква привилегия с изключение на тази по чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД, а напротив постигнатият резултат – подобряване на икономическото положение на длъжника в резултат на упражнените права, ползва всички кредитори, а не само този действал по реда на чл. 134 ЗЗД. Казано без елегантност, кредиторът може да остане разочарован, защото от неговите действия се ползва едно четвърто лице, друг привилегирован кредитор. Разбира се това не прави института неприложим, но силно ограничава интереса към него в оборота.

Това на което би следвало да се обърне внимание е, че този иск не може да намери приложение спрямо всички двустранни договори. Това е така, защото чл. 134 ЗЗД поставя едно ограничение. Текстът на разпоредбата изисква правата, които се упражняват от името на длъжника да са имуществени. Не всички договори имат за предмет прехвърляне на материални блага. Пример за такъв договор е предварителен договор, по който страните не правят каквито и да е плащания, дори и не престират обичайното капаро – определена парична сума, а просто си обещават в бъдеще да сключат окончателен договор. Тоест тук кредиторът не би имал интерес да упражни правото по чл. 87 ЗЗД по реда на чл. 134 ЗЗД. По-логично би било да иска обявяване на предварителния договор за окончателен пак по реда на чл. 135 ЗЗД. Бидейки това така, трябва да се подчертае, че договори, които не водят до преминаването на блага от една правна сфера в друга са по – скоро рядкост в оборота.

За да се онагледи хипотеза, в която може да се упражни правото чл. 87 ЗЗД по реда на чл. 134 ЗЗД, следва да се посочат следните две облигационни отношения. Първото договорно правоотношение се отличава с неплащане от страна на длъжника и пълно изпълнение от кредитора. Второто правоотношение е пак договорно, но по него кредиторът по първия договор се явява длъжник. Така кредиторът по второто облигационно правоотношение може да поиска развалянето на договора на неговия длъжник с оглед настъпването на реституция – връщане на даденото по първия договор и възможността от удовлетворяване от така възстановеното имущество.

 

3. Може ли правото на разваляне да преминава върху друго лице?

Отговорът трябва да е положителен. Съдебната практика и теорията не са противоречиви в тази насока, но поради голямата разпръснатост на правила, изведени в съдебната практика, те ще бъдат обобщени. На първо място, правото на разваляне е наследимо.20 Нереализираните до момента на смъртта на прехвърлителя вземания, включително и правото на иск за разваляне на договора, преминават върху наследниците му съобразно наследствения им дял.21 Частният правоприемник също е носител на правото по чл. 87 ЗЗД.22 Но трябва да се има предвид, че това му имуществено право се погасява с общата петгодишна давност. От смъртта на наследодателя не тече нова давност. На второ място, особен проблем се поставя около договорите за прехвърлянето на имот срещу задължението за издръжка и гледане. Може да се приеме, че всеки от наследниците (тук попада и преживелия съпруг)23 на починалия прехвърлител могат да искат разваляне на договора поради неизпълнение от приобретателя, всеки до размер на наследствените си права. Логично е правилото за давността да се приложи когато задължението за издръжка и грижи е прекратено със смъртта на някой от прехвърлителите. Тогава правото на иск за разваляне на договора в съответната част за всеки от неговите наследници се погасява с изтичането на 5 години от последния ден на неизпълнението, т.е. от деня на смъртта на прехвърлителя.24 Накрая, трябва да се вземе предвид, че от процесуална гледна точка наследниците на починалия прехвърлител по алеаторния договор не са необходими другари по иска за разваляне на договора.25

 

4. Възможно ли е частично разваляне?

Положителния отговор на този въпрос трябва да се възприеме. Като законова опора може да се вземе чл. 89, изр. 2 ЗЗД. При частична невъзможност другата страна може да иска намаляване на своето задължение, което по своите последици отговаря на частичното разваляне. Действително в това второ изречение е предвидено, че алтернативно може да иска разваляне на договора, но към това действие кредиторът ще пристъпи когато няма интерес от частичното изпълнение. Тоест, за да обосновем възможността за частично разваляне и по чл. 87 ЗЗД трябва да се има предвид интересът на кредитора. Съдебната практика е имала възможност да се произнесе по въпроса за частичното разваляне и то в положителна насока. Това е направено по най-проблемните договори, а именно при договорите за издръжка и гледане и неизпълнението от страна на едно от лицата със задължение да полага грижи.26 Приемането на тази теза ще създаде синхрон с другите способи за прекратяване на договорите които също предвиждат такива възможности (чл. 307 ТЗ).

 

5. Докъде се разпростира правото на разваляне? Познава ли то ограничения? Могат ли страните да уговарят такива ограничения?

Ако започнем изследването си още от чл. 70 ЗЗД (отм.), ще видим, че тогавашната правна литература27 не е виждала в тази разпоредба едно правило от публичен ред. То може да бъде дерогирано посредством изричната воля на страните, обективирано в едно отделно съглашение, сключено преди или след изпълнението. Не сме склонни да възприемем това виждане с оглед днешната уредба, която най–малкото не гледа на развалянето като на едно прекратително условие. Не може по никакъв начин да се мисли, че правилото на чл. 87, ал. 3 ЗЗД е диспозитивно. Макар и нехарактерно за ЗЗД, то би следвало да се приема като една императивна норма. Обяснението е ясно – защита на трети лица с оглед вписването на исковите молби, гарантиране на сигурността на оборота и т.н. Същото би следвало да се отнася и до писменото предупреждение по чл. 87, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Когато ЗЗД въвежда форма, в която даденото волеизявление трябва да бъде обективирано, може да се твърди, че законодателят налага това изискване с оглед неговата валидност, а не с оглед улесняване на доказването. Това, което дава основание да се разгледа като диспозитивно правило в нормата на чл. 87 ЗЗД, е да се уговори изрично срок, след който договорът ще се смята за развален, без да е необходимо да се прави предупреждение. Това е случаят при т.нар. фикс сделки. Така кредиторът още при сключване на договора се освобождава от необходимостта да доказва липсата си на интерес, като заявява, че той се нуждае от изпълнение само в този момент. Тук се поражда и идеята за комисорната клауза.28 Ако обаче са уговорени различни прекратителни условия, като например неплащане на две вноски, ненастъпване на събитие, което обуславя изпълнение на задължението, те не могат да се разглеждат като самия способ за разваляне на договора, дори в тях да се крие неизпълнение на едната страна. Това са по своята същност прекратителни условия, които не са равнозначни на развалянето и на комисорната клауза29. Основание за това мислене е самото предназначение на чл. 87 ЗЗД, който е насочен към това да освободи страните от договора, когато последните не са предвидили такива прекратителни условия. Те и не са длъжни, защото от ЗЗД с чл. 87 и сл. създава достатъчна сигурност. Този законов текст се явява страж в моментите, когато страна не е предполагала, че може да се стигне до неизпълнение. Излиза, че не сме изправени пред дерогиране на чл. 87 ЗЗД, а пред уговарянето на модалитет, който има прекратителен характер.

Все пак съществуват ограничения на това право. Тези предели, в които може да се упражни правото не са ограничения, а могат да се окачествят като ситуации, в които развалянето на облигационната връзка би било несправедливо. Една от тези хипотези е свързана с договора за издръжка и гледане. Задължението, което се изпълнява само от единия длъжник като на кредитора се предоставят грижи и издръжка в пълния уговорен обем, неизпълнението на другия длъжник не може да доведе до разваляне на договора на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД нито изцяло, нито само по отношение на неизпълнилия, тъй като намират приложение правилата на солидарните задължения спрямо неделимото такова за издръжка и гледане, на основание чл. 129, ал. 2 ЗЗД.30 Това разбиране е оправдано не само с оглед характера на института на развалянето, а именно като един краен вариант към, който страните трябва да се насочат само ако не са могли по друг начин да уредят отношенията си. То е свързано и с удовлетвореността на кредитора, спрямо който е налице пълно изпълнение дори и само от единия от длъжниците. Действително при сключването на договора страната, която ще получава грижите встъпва в договорното правоотношение, защото желае да бъде „обгрижвана“ от двамата длъжници и неизпълнението на грижите от един от тях може за нея от субективна страна да представлява неизпълнение. Та нали тъкмо затова си е прехвърлил имота, но тази нейна вътрешна нагласа не може да бъде разгледана като годен правен интерес, обуславящ правото на разваляне на договора, ако тя е получава всичко дължимо с оглед уговореното.

Правилото на чл. 87, ал. 1 ЗЗД е неприложимо при настъпила безполезност на престацията. Противното би поставило в много голям риск сигурността на вече възникналите правоотношения и би накърнило интересите на другата добросъвестна страна. Но с чл. 87, ал. 2 ЗЗД законодателят признава развалянето за настъпило само при безспорното й установяване, и то като последица от длъжниковата забава, като в този случай доказателствената тежест е възложена върху кредитора.

 

V. РЕД ЗА УПРАЖНЯВАНЕ НА ПОТЕСТАТИВНОТО ПРАВО НА РАЗВАЛЯНЕ

 

Редът за упражняване правото на разваляне на двустранен договор е закрепен в чл. 87, ал. 1–3 ЗЗД, като в зависимост от това дали е необходима санкцията на съда или е достатъчно отправяне на волеизявление от изправната към неизправната страна, развалянето бива извънсъдебно и съдебно.

 

1. Извънсъдебно разваляне

 

а. Разваляне с предизвестие

Общото правило на чл. 87 от ЗЗД е, че договорите се развалят извънсъдебно с предизвестие (което по правната си същност е едностранно волеизявление) на изправната страна. Съгласно цитираната разпоредба, предизвестието следва да съдържа две задължителни изявления. Първото е искане за изпълнение в подходящ срок, който следва да се определи с оглед конкретните отношения между страните. Ако определеният от изправната страна срок е твърде кратък, то волеизявлението за разваляне на договора не е недействително, а с оглед разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, определеният срок ще се замести с подходящ такъв и правните последици от предизвестието ще настъпят с изтичане именно на подходящия в конкретния случай срок. Вторият задължителен елемент на предизвестието е изявлението, че договорът ще се смята за развален в случай на неизпълнение в определения срок. Възможно е волеизявлението да бъде направено с конклудентни действия. В Решение № 163/2014 г., ВКС, IV г.о., приема, че „искането за връщането на даденото по договор може да се тълкува като изявление за разваляне на договора, ако в зависимост от всички факти може да се приеме, че има недвусмислена воля за прекратяване на облигационното отношение”. Това тълкуване се обяснява с факта, че възстановяването на съществуващото положение (restitutio in integrum) също е последица от неизпълнението, поради което искането за връщане на даденото може да съдържа имплицитно изявление за разваляне.

Също изявление за разваляне на договора следва да се счита и ако кредиторът претендира резолуторна неустойка – хипотеза, която Апостолов разглежда изрично в учебника си по Облигация.

Предизвестието е неформално, освен в случаите, когато договорът е бил сключен в писмена форма. Тогава чл. 87, ал. 1, изр. 2 ЗЗД предвижда писмена форма за действителност на волеизявлението за прекратяване на договора. Съдебната практика приема, че писмената форма за действителност е спазена и когато на длъжника се връчи препис от исковата молба, с която кредитора иска разваляне на договора. Необходимо условие тук е наличието на останалите предпоставки по чл. 87, ал. 1 ЗЗД31.

Интересен е въпросът, когато задължението е уговорено без срок в хипотезата на чл. 69, ал. 1 ЗЗД, дали е необходимо кредиторът веднъж да изпрати покана до длъжника, с която го кани да изпълни и да го постави в забава, и втори път да му изпрати предизвестие, с което да определи срок за изпълнение на задължението, след изтичането на който ще смята договора за развален? Тъй като няма изрична законова разпоредба, която да урежда този въпрос, считаме, че е житейски оправдано да се приеме, че изявлението за разваляне на договора, с което се дава подходящ срок на длъжника да престира дължимото, включва в себе си покана за изпълнение по смисъла на чл. 69, ал. 1 ЗЗД. Тази теза се споделя и в правната теория32.

С оглед факта, че разпоредбите на чл. 87, ал. 1 и 2 ЗЗД са диспозитивни и са създадени в интерес на страните е възможно страните да се отклоняват от предписаното в тях при създаване на облигационната обвързаност по между си, доколкото това им е предоставено от принципа за свобода на договаряне по смисъла на чл. 9 ЗЗД. Това, което не могат да договорят обаче е предварителен отказ от правото на разваляне, тъй като това е отказ от бъдещи права, който е недопустим. Една такава уговорка ще се счита за неписана по силата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като правото на разваляне е гаранция за изпълнение на облигационното задължение и равнопоставеността на страните по правоотношението.

 

б. Разваляне без предизвестие

Чл. 87, ал. 2 ЗЗД урежда три хипотези, при които кредиторът може да развали договора без предизвестие до длъжника.

Първата хипотеза е тази, при която изпълнението е станало изцяло или от части невъзможно. Невъзможността трябва да се дължи на причина, която може да бъде вменена като вина на длъжника, тъй като в противен случай договорът ще се развали по право по реда на чл. 89 ЗЗД. Когато неизпълнението е само частично, трябва да се има предвид разпоредбата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД, която отчита съотношението на неизпълнението с интереса на кредитора. Тя е проявление на принципа за забрана на злоупотребата с право и повелява, че кредиторът не може да развали договора, ако неизпълнената част от него е незначителна спрямо неговия интерес. В тази хипотеза кредиторът може да получи защита по пътя на обезщетението за неточно изпълнение на основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД. Друг път на защита при тази хипотеза е опцията за частично разваляне на договора. В този случай кредиторът ще приеме изпълнението във възможната му част, като съответно ще намали своята насрещна престация.

Втората хипотеза, при която договорът може да бъде развален от кредитора без предизвестие е когато неизпълнението на длъжника е довело до безполезност на дължимата престация. С виновното си поведение длъжникът е довел до такова забавяне или некачествено изпълнение, което е безполезно за кредитора и обезсмисля съществуването на облигационната връзка между страните.

Третата хипотеза се отнася до т.нар. фикс-сделки, при което задължението следва да се изпълни непременно в уговореното време. Тази необходимост може да се дължи на факти свързани с предмета на сделката, изрична уговорка между страните и др., но следва да е бил известен на длъжника към момента на сключването на договора или последният да не е могъл да знае за този интерес на кредитора.

 

2. Съдебно разваляне

Съгласно разпоредбата на чл. 87, ал. 3 ЗЗД по съдебен ред се развалят договори, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижим имот. Правилото е императивно, тъй като е призвано да защити интереса на третите лица и гражданския оборот като придаде публичност на развалянето на този тип договори. Отклоняването от това правило влече недействителност на волеизявлението за разваляне на този вид договори извънсъдебно, както и частична недействителност на договорната клауза, с която страните предвиждат упражняването на правото на разваляне по извънсъдебен ред.

Тъй като правото да се развали двустранен договор е потестативно по своя характер, то се упражнява чрез конститутивен иск. Търсеният ефект в случая ще се постигне, ако съдът уважи предявения иск. Чл. 87, ал. 3, изр. 2 ЗЗД дава възможност на ответника по такъв иск да предложи изпълнение. Съдът следва да съобрази дали предложеното изпълнение е достатъчно с оглед интересите на кредитора и също така да определи срок за изпълнението. Съдът не е длъжен да се съобрази с искането на ответника и не е длъжен служебно да дава този срок за изпълнение. Следва да се отбележи, че исковата молба подлежи на вписване, което води до непротивопоставимост на исканията на трети лица, придобили вещни права върху недвижимия имот, предмет на договора, чието разваляне се иска. Друго значение на вписването е създадената публичност на спора по отношение на недвижимия имот, която допълнително води до сигурност в гражданския оборот.

Приема се, че развалянето е допустимо и по пътя на възражението, което се предпоставя от принципа за процесуална икономия. Практическият проблем обаче е, че възраженията не осигуряват високата степен на защита срещу предявения иск, тъй като не подлежат на вписване. В тази хипотеза се оказва, че всички претенции на третите лица – приобретатели по отношение недвижимия имот, предмет на спорния договор, които са възникнали след образуването на гражданския процес и преди постановяването на решение по него, биха били противопоставими на изправната страна, тъй като противопоставимостта ще възникне едва с постановяване на решение, уважаващо претенциите на изправната страна. Следва да се отчете и фактът, че ако защита ще се търси чрез възражение, то трябва да бъде направено в петгодишния давностен срок по чл. 87, ал. 5 ЗЗД.

 

3. Погасяване по давност на правото на разваляне на договора

Както бе отбелязано в предходната част от изложението правото на разваляне на договора следва да бъде упражнено в предвидения от закона петгодишен давностен срок съгласно чл. 87, ал. 5 ЗЗД. Потестативният характер на правото да се развали договора обуславя настъпването на промени в чужда правна сфера и то независимо от волята на неизправния длъжник. За да бъде избегната несигурността в гражданския оборот и в частност в отношенията между длъжника и кредитора, законодателят обвързва бездействието на кредитора с погасяването на възможността да се освободи от облигацията, по която не е получил дължимата от длъжника престация. Следва да се подчертае, че изтичането на давностния срок не се прилага служебно от съда, следователно длъжникът трябва да направи възражение за изтекла давност, за да осуети настъпването на правните последици от упражняване на потестативното право от кредитора.

Съгласно чл. 87, ал. 5 ЗЗД правото да се разваля договорът се погасява с петгодишна давност. Това е общото правило и е приложимо за всички хипотези, за които ЗЗД или друг специален закон не предвижда друг срок. Такъв специален срок е предвиден при разваляне на договор за продажба, когато продавачът отговаря за недостатъци на продадената вещ съгласно чл. 193 ЗЗД. Когато в тази хипотеза купувачът реши да упражни предоставеното му в чл. 195, ал. 1 ЗЗД право да върне вещта и да иска обратно продажната й цена, заедно с разноските по продажбата както и обезщетение за неизпълнение, то съгласно 197, ал. 1 ЗЗД, това право на разваляне трябва да се упражни в едногодишен срок от продажбата, ако неин обект е недвижим имот, респективно шестмесечен срок при продажба на движими вещи. Различни срокове за разваляне на договора са предвидени и при договора за изработка. Съгласно чл. 265, ал. 2 вр. ал. 3 ЗЗД, ако отклонението от поръчката или недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, поръчващия може да развали договора. Това право следва да бъде упражнено в шестмесечен срок, като когато обект на договора за поръчка са строителни работи, срокът за погасяване на правото да се развали договора е петгодишен. Специфичен срок за разваляне на договора с оглед на подлежащите на уредба отношения, предвижда чл. 164, ал. 1 от Кодекса на търговското корабоплаване. Посочената разпоредба урежда хипотезата, при която за превозвачът възниква право да развали договора за превоз ако се осъществят предвидените в хипотезата на нормата предпоставки, а именно ако стойността на предадения за превоз товар не покрива навлото и другите вземания на превозвача във връзка с товара, а изпращачът не заплати цялото навло предварително или не представи надлежна гаранция преди отплаването на кораба, превозвачът може до започването на превоза да развали договора. В случая потестативното право на разваляне на договора от страна на превозвачът не е обвързано с изтичането на законово определен давностен срок, а със сбъдването на юридическото събитие – започване на превоза. След осъществяването му правото на разваляне се счита за погасено, дори описания фактически състав на неизпълнение от страна на изпращача да се е осъществил.

 

VI. ПОСЛЕДИЦИ ОТ УПРАЖНЯВАНЕ ПРАВОТО НА РАЗВАЛЯНЕ

 

Правните последици от развалянето настъпват в различен момент в зависимост от способа на упражняване на правото. Последица от ликвидиране на облигационните отношения между страните чрез упражняване правото на разваляне на договора, когато то се извършва извънсъдебно, ще бъде настъпване на прекратителното действие на предизвестието от момента на получаването му, в случаите, когато срок не се изисква. В хипотезите, при които кредиторът определя срок за изпълнение, след изтичането на който ще счита договора за прекратен, прекратителното действие ще настъпи с изтичането на определения срок. Съдебното разваляне настъпва в момента на влизане в сила на съдебното решението, с което се уважава искът или възражението за разваляне.

Чл. 88 ЗЗД очертава кръга на правните последици, които настъпват при упражняване на потестативното право на разваляне. При тълкуването на посочената разпоредба могат да бъдат изведени три групи правни последици: 1). действие на развалянето между страните; 2). действие на развалянето по отношение на трети лица; 3). дължимо обезщетение за вреди, произтичащи от развалянето. Следващата част от изложението има за цел да обясни теоретично очертаните групи правни последици и да изложи виждането ни за разрешаване на възникнали във връзка с тях теоретични и практически въпроси.

 

1. Действие на развалянето между страните

 

а. Обратно действие

Принципът, закрепен в чл. 88 ЗЗД е, че развалянето има обратно действие. Това правило осигурява защита както на кредитора, така и на длъжника по разваления договор. Изправната страна, която е престирала във връзка с изпълнението на договора, но не е получила насрещно изпълнение, ще получи обратно даденото. Длъжникът също ще получи това, което е дал, но в негова тежест е да обезщети вредите, които е причинил с неправомерното си поведение. Обратното действие на развалянето поражда последици в няколко аспекта. Първо, изправната страна, която е поискала развалянето, губи възможността си да предяви иск за реално изпълнение. Това се обяснява с факта, че при развалянето действа фикция за такова ликвидиране на правните отношения на страните, че все едно между тях не е била сключвана сделка. А щом такава не е била сключвана, претенцията за реално изпълнение е неоснователна.

Друга последица на обратното действие на развалянето по аргумент от чл. 55, ал. 1 ЗЗД е, че всяка от страните следва да върне всичко, което е получила във връзка с отпадналото основание. В зависимост от предмета на разваления договор, реституцията може да се осъществи чрез предаване на дадената вещ. Възможно е да се постигне и уговорка тази вещ да бъде предадена и на трето лице. Тук приложение намира чл. 57 ЗЗД – ако на връщане подлежи определена вещ. В хипотезата, когато връщането й е невъзможно поради погиване или отчуждаване преди получаване на предизвестието за разваляне, то се реституира стойността на престацията към момента на развалянето или получената цена при отчуждаване, когато тя е по-висока. Тук следва да се отбележи, че обезценяването на вещта до момента на получаване на предизвестието за разваляне, което се дължи на естествена амортизация, не е предмет на реституционното вземане. Обезценяването след получаване на предизвестието, обаче, се дължи като вземане за връщане на отпаднало основание.

Интересен е въпросът за реституцията, когато някоя от страните по разваления договор се е обогатила с получена престация за действие или бездействие. В тази хипотеза е безспорно, че реституционното вземане ще е за паричната равностойност на получената престация. В теорията обаче се очертава спор по какъв ред ще се определи тази равностойност. Първото разбиране е, че равностойността на престацията за действие или бездействие следва да се определи по реда на чл. 59 ЗЗД33. Другата теза сочи, че цената на престацията за действие/бездействие следва да се определи по аналогия с правилото на чл. 57, ал. 2 ЗЗД34. С основание първото виждане бива критикувано като противоречащо на идеята, че правната последица от развалянето на договора е връщане на даденото. Искът по чл. 59 ЗЗД има субсидиарен характер и цели защита от неоснователно обогатяване в хипотези, когато ищецът не може да се защити със специален иск. При неоснователно обогатяване в следствие на развален договор, обаче, такъв специален иск съществува и това е кондикционният иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД35. Тази разпоредба не съдържа реда за определяне размера на обезщетението. Той е посочен именно в чл. 57, ал. 2 ЗЗД.

При разваляне на договора по съдебен ред, реституцията не се постановява служебно от съда, а следва да бъде поискана с исковата молба36. Друга характерна особеност на реституцията при развален договор е това, че насрещните престации следва да бъдат изпълнени едновременно. Ето защо за неизправната страна се поражда правото на задържане по чл. 90 ЗЗД и в хипотеза на съдебно разваляне, изправната страна ще бъде осъдена заедно с неизправната да изпълнят едновременно насрещните си престации.

Във връзка с действието на развалянето на договора между страните интерес създава въпросът за положението на обезпеченията, дадени с оглед изпълнението на задължението по договора. На пръв поглед изглежда, че щом договорът бъде ликвидиран с обратна сила, обезпеченията дадени по него трябва да отпаднат като такива, дадени без основание. Такова разрешение на проблема обаче е лишено от правна логика, защото обезпеченията се дават не само с оглед изпълнението на задълженията по договора, но също и за обезпечаването на последиците от неизпълнението. А последица от разваляне на договора вследствие на неизпълнение, както вече се изтъкна, е възстановяване на нещата във вида им от преди сключването на договора, иначе казано реституция. Когато това възстановяване е невъзможно, тогава обезпечението следва да послужи като сурогат на станалото невъзможно възстановяване. Изрична законова разпоредба в този смисъл има в материята на поръчителството, като според чл. 140 ЗЗД то се разпростира върху всички последици от неизпълнението, следователно и върху невъзможността да се възстановят нещата в първоначалния им вид.

 

б. действие занапред

Съгласно чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД развалянето на договори с продължително или периодично изпълнение няма обратно действие. Изпълнението до момента на отправяне на предизвестието за разваляне на договора се запазва, защото то е надлежно за част от задължението или взаимната реституцията е невъзможна или трудно осъществима. Тя се явява и неоснователна, тъй като страните са изпълнили надлежно пропорционална или еквивалентна част от задължението. Развалянето има действие занапред, като всяка от страните се освобождава от бъдещите си задължения.

Колебание дали развалянето на договор има действие занапред или обратно действие може да повдигне развалянето на договор с предмет прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане. Възможното колебание произтича от факта, че алеаторното задължение на страната, длъжна да предоставя издръжка и лични грижи на прехвърлителя на имота, има продължителен характер. Това обаче не превръща договора за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане в такъв с продължително изпълнение, защото основното задължение на прехвърлителя е да отчужди имота в полза на насрещната страна по облигационното отношение. Това свое задължение той изпълнява еднократно. Ето защо чл. 88, ал. 1, пр. 2 ЗЗД е неприложим по отношение на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане. Това становище се застъпва в правната теория37 и съдебната практика38. Реалният практически проблем, който възниква в тази хипотеза е как ще бъде изчислена паричната равностойността на положените грижи, за да може да бъде осъществена реституция след разваляне на договора.

 

в. извършени подобрения на вещта

Друг интересен аспект за действието на развалянето на договора между страните с практическа насоченост е въпросът за извършените подобрения на вещта, предмет на развалената сделка. Ако някоя от страните е извършила подобрения преди развалянето на договора, то по силата на чл. 72 от ЗС тя ще има качеството на добросъвестен подобрител и съответно ще има право да задържи вещта, докато не получи сумата, с която се е увеличила стойността й след извършените подобрения. Ако обаче неизправната страна извърши подобренията след като получи предизвестието за разваляне на договора, тогава тя ще има правата на недобросъвестния подобрител по смисъла на чл. 74 ЗС, защото знае, че извършва подобрения на чужда вещ. Ето защо няма да има и право да задържи вещта до получаване на равностойността на подобренията. Такова право той ще има само по изключение и то при предвидени в закона случаи – чл. 74, ал. 2 ЗС, чл. 70, ал. 3 ЗС.

 

2. Действие на развалянето по отношение на трети лица

В случай на разваляне на договора е възможно да възникне конкуренция между правата на изправната страна и трето лице, придобило права върху вещта, предмет на разваления договор. Разрешаването на тази колизия се определя в зависимост от това дали предмет на разваления договор е била движима или недвижима вещ.

Когато конкуренцията е на права върху движима вещ, чл. 78 ЗС по категоричен начин разрешава колизията на правата, като урежда първичен придобивен способ по отношение на вещи, чието владение е придобито възмездно на правно основание и приобретателят е добросъвестен, тоест не знае, че придобива вещта от несобственик. При тази хипотеза неизправната страна по разваления договор ще дължи връщане на паричната равностойност или по-високата продажна цена по разпоредителната сделка с третото добросъвестно лице.

Следва да подчертаем, че е възможно разпоредителната сделка с движимата вещ да е сключена след като неизправната страна е получила предизвестието за разваляне на договора. При тази хипотеза отговорността на неизправната страна ще се урежда от чл. 82, изр. 2 ЗЗД – паричната равностойност на вещта или по-високата продажна цена, заедно с всички преки и непосредствени вреди.

Ирелевантен е фактът дали разпоредителната сделка с третото лице е сключена преди или след получаване на предизвестието за разваляне на договора от неизправната страна, ако фактическият състав на чл. 78 ЗС не е изпълнен. Тогава изправната страна ще може да предяви ревандикационен иск по чл. 108 ЗС срещу третото лице-приобретател.

Чл. 88, ал. 2 ЗЗД урежда хипотезите на конкуренция на права върху недвижим имот, съгласно който исковите молби за разваляне на договор с предмет недвижим имот, подлежат на вписване. То създава непротивопоставимост на вещните права, придобити след вписване на исковата молба по отношение на ищеца, а освен това вписването цели да създаде публичност по отношение на трети заинтересовани лица. Непротивопоставимостта на правата на трети лица спрямо изправната страна ищец е материалноправният израз на вписването. Трябва да се подчертае, че на вписване подлежи и решението по образувания с исковата молба граждански процес. Това трябва да стане в шестмесечен срок от влизането му в сила, като пропускането на този срок води до загуба на защита на ищеца в промеждутъка от вписване на исковата молба и влизане в сила на решението. Ако решението не бъде вписано противопоставими на изправната страна ще бъдат само правата на трети лица, възникнали след влизане в сила на съдебното решение, но не и преди този момент.

За изправната страна възниква правен интерес от предявяването на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД, когато правното основание, от което третото лице приобретател черпи своите права, е възникнало преди вписването на молбата за разваляне на договора. Такъв интерес възниква и когато ищецът по молбата за разваляне пропусне шестмесечният срок за вписване на съдебното решение, с което искането му е уважено.

 

3. Дължимо обезщетение за вреди, произтичащо от развалянето

За да може да се даде отговор на въпроса за обезщетението, следва да се изяснят проблемите относно това какъв вид гражданска отговорност възниква вследствие развалянето на договора – договорна или деликтна, както и кой кредиторов интерес бива засегнат в хипотеза на разваляне – позитивен или негативен. Нуждата от изясняване се дължи на противоречивите схващания в правната теория, а в крайна сметка и от чисто практическата страна на въпроса, тъй като няма как да се даде отговор на въпроса какво е дължимото обезщетение, без да е ясно на какво правно основание ще се дължи обезщетението и какъв ще бъде неговият обхват – проблем пряко свързан с вида на гражданската отговорност и вида на засегнатия кредиторов интерес. Следващата част от изложението има за цел да представи различните виждания, застъпени в правната теория, относно повдигнатите по-горе въпроси, заедно с техните аргументи, както и да изложи собствените ни виждания по проблема.

В правната ни теория се очертават няколко разбирания относно вида на гражданската отговорност при развален договор. Според едното от тях39, договорната отговорност и развалянето на договора са алтернативни последици на неизпълнението, съответно развалянето изключва договорната отговорност. Основните аргументи на това виждане са, че развалянето има обратно действие, тоест облигационното отношение се ликвидира сякаш никога не е съществувало, а обезщетението, което се дължи е само за нарушен негативен интерес на изправната страна. Застъпниците на това виждане приемат, че при развалянето на договора възниква специална деликтна отговорност. Те приемат от съображения за справедливост и правна логика, че въпреки извъндоговорния характер на отговорността обезщетението трябва да се определи по реда на чл. 82 ЗЗД, тъй като едностранната воля на кредитора да развали договора не бива да лиши длъжника от закрилата на цитираната разпоредба.

Друго виждане40 приема, че договорната отговорност и развалянето са отделни санкционни последици от неизпълнението, поради което развалянето на договора не засяга основанието на вече възникналата договорна отговорност, а рефлектира върху обема и структурата на вредите, респективно дължимото обезщетение. Това виждане поставя акцент върху договорната отговорност и нарушения позитивен интерес на изправната страна. Според защитниците на тази теза чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД урежда единен фактически състав на договорна отговорност, чрез който ще бъдат обезщетени както позитивният, така и негативният кредиторов интерес, тоест обезщетението е глобално и включва обезщетение за двата типа кредиторов интерес.

Тези разбирания имат своите позитивни аспекти, но поради своята крайност пренебрегват значими въпроси във връзка с вида на гражданската отговорност, респективно дължимото обезщетение при разваляне на договор. Считаме, че в правната теория има основателни критики към тези виждания41, тъй като те в стремежа си да изведат едностранно характера на гражданската отговорност при разваляне, като го доведат до една или друга форма, не отчитат възможността за паралелното съществуване на отговорностите, респективно да се постигне справедливо обезщетение на вредите както от нарушения позитивен интерес на кредитора, така и на вредите от засегнатия негативен интерес. Съответно възприемайки едната или другата крайна теза, ще достигнем до положение, в което частично разрешаваме въпроса за обезщетението при развален договор. Характерът на интересите, които се увреждат и следва да бъдат обезщетени е различен, от където произтича разликата и в основанието на което се дължи обезщетението.

С оглед на гореизложеното считаме, че подкрепа трябва да намери виждането, че при ликвидирането на облигационните отношения между страните чрез разваляне на договора по между им се засяга както позитивния, така и негативния интерес на изправната страна. Следователно вида на гражданската отговорност ще се определи в зависимост от засегнатия интерес, тоест паралелното съществуване на двата вида отговорност е възможно и предполага такова обезщетение, което удовлетворява както вредите от нарушен позитивен, така и вредите от нарушен негативен интерес. Основанието на това обезщетение ще бъде чл. 79, ал. 1 ЗЗД (в частта за обезщетение за неизпълнение) във връзка с чл. 88, ал. 1 ЗЗД. Размерът на обезщетението пък ще се определи по реда на чл. 82 ЗЗД. То ще включва претърпените загуби и пропуснатите ползи, ако са налице законовите предпоставки – пряка и непосредствена причинна връзка между неизпълнението и претърпените вреди, които трябва да са били предвидими към момента на сключване на договора за неизправната страна. Размерът на обезщетението ще е за всички претърпени вреди, когато неизправната страна е действала недобросъвестно, без значение умишлено или с груба небрежност.

 

4. Приложение на института на неустойката в хипотеза на развален договор

Относно този въпрос съществува спор в правната доктрина като се оформят две противоположни мнения, които се основават на аргументи, тясно свързани с очертания вече спор в предходната точка от настоящото изложение. Поддръжниците на първото виждане аргументират неприложимостта на неустойката в хипотеза на развален договор с обратното действие на развалянето. Те приемат, че обратното действие на развалянето ликвидира основната предпоставка за самото състояние на неизпълнението, а именно съществуването на валидно задължение. Следователно щом с обратна сила отпада главното задължение, то по същият начин отпада възможността на кредитора да търси обезщетение на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 88, ал. 1 ЗЗД в размера, определен в чл. 82 ЗЗД, респективно уговорената неустойка в отклонение от чл. 82 ЗЗД. Според това виждане, единственият начин да се търси неустойка в хипотезата на развален договор е в последния изрично да е уговорена неустойка за разваляне42.

Застъпниците на противоположната теза приемат, че фикцията за ликвидиране с обратно действие на правоотношенията между страните при развален договор не е абсолютна и че чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД изрично изключва от обхвата на обратното действие възможността на изправната страна да търси обезщетение от неизпълнението на контрагента си43. Обезщетението ще се дължи на посоченото по-горе основание по реда на чл. 82 ЗЗД, респективно ако е предвидено отклонение от този ред с уговорена неустойка, то изправната страна ще има правото да търси тази неустойка и след развалянето на договора.

Първата теза не следва да бъде споделена, защото тя поставя пред изправната страна избора да развали договора или да търси компенсаторно обезщетение за неизпълнението, респективно неустойка, ако е уговорена. Тази алтернативност сериозно засяга свободата на избор на изправната страна, като ограничава възможностите й да защити своите накърнени интереси. Освен това схващането сериозно противоречи на разпоредбата на чл. 88 ЗЗД, според която изправната страна след като упражни потестативното си право да развали договора, има право на обезщетение от неизпълнението му. Посочената алтернативност, която налага това първо виждане за възможността страната да търси неустойка при развален договор, няма законова опора.

Считаме, че подкрепа следва да намери второто становище относно приложимостта на института на неустойката в хипотеза на развален договор. Уговорената неустойка е съглашение на страните, по силата на което те предварително приемат какви негативни последици ще претърпи неизправната страна за неизпълнението си. Обхватът на фикцията по чл. 88 ЗЗД не следва да се абсолютизира, тъй като неговата цел е да отвори път на изправната страна към иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД44, за да може да се осъществи реституция на даденото с отпаднало основание.

В чл. 88 ЗЗД законът изрично запазва правото на изправната страна да търси обезщетение за неизпълнение по разваления договор по реда на чл. 82 ЗЗД. Следователно трябва да приемем, че на същото основание се запазва и възможността на кредитора да търси уговореното в отклонение от чл. 82 ЗЗД с неустоечната клауза за обезщетение. Ако размерът на реално претърпените вреди превишава този на уговорената неустойка, то кредиторът ще може да търси разликата по общия ред.

Ако уговорената в договора неустойка е за забава, кредиторът би могъл да постъпи недобросъвестно, злоупотребявайки с правото си на разваляне на договора, като го упражни в такъв момент, че начислената неустойка да е достигнала прекомерни размери. Дори да попаднем в тази хипотеза, не смятаме, че отричането на правото на изправната страна да търси неустойка за неизпълнение при развален договор е справедливо с оглед защита интересите на длъжника. Напротив, при тази хипотеза неизправната страна може да се защити като поиска от съда намаляване на неустоечното задължение до справедливия размер.

Следва се се подчертае, че по въпроса за приложимостта на мораторната неустойка в хипотезата на развален договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, е постановено Тълкувателно решение № 7 от 13.11.2014 г. на ВКС по тълкувателно дело № 7/2013 г., ОСГТК. В посоченото решение върховните съдии приемат за правилно критикуваното в настоящото изложение виждане, че не се дължи неустойка за забава по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, когато двустранен договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, е развален поради виновно неизпълнение на длъжника. Общото събрание на гражданската и търговската колегия на ВКС приема, че дължима в такава хипотеза е единствено неустойка за обезщетяване на вреди от неизпълнението поради разваляне – неустойка за разваляне, ако такава е била уговорена. По силата на чл. 130 ЗСВ това тълкувателно решение е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове, следователно възприетото от върховните съдии становище трябва да се прилага при разрешаване на дела с подобна фактическа обстановка. Въпреки това считаме, че изложените в тълкувателно решение мотиви са неправилни от теоретична гледна точка и подлежат на критика. За неправилността на тълкувателното решение и колебанието при постановяването му свидетелстват и изложените две особени мнения при постановяването на последното, подписани от съдиите Ваня Алексиева, Светла Цачева и Борислав Белазелков, които считаме, че дават правилното решение на поставения тълкувателен въпрос и следва да бъдат подкрепени.

Главният аргумент, с който ОСГТК мотивира Тълкувателно решение № 7 от 13.11.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2013 г., е, че следва да се прави разграничение между основанието за разваляне на двустранен договор от една страна, и основанието за обезщетяването на вредите от неизпълнението на разваления договор от друга или иначе казано – законодателят провежда разлика между фактическия състав, от който произтича правото на разваляне на договора и фактическия състав, от който се поражда правото на обезщетение по реда на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, който предвиждал, че кредиторът можел да търси обезщетение само за вредите от неизпълнението на договора. Този аргумент, обаче не е правилен. Не съществуват различни основания за развалянето на договора и за възникването на вземане за обезщетение. Виновното неизпълнение на длъжника поражда както потестативното право на кредитора да развали договора, така и вземането му за обезщетение за вредите от неизпълнението. Следователно едни и същи юридически факти пораждат материални субективни права с различно съдържание. Съгласно чл. 88, ал.1, изр. 2 ЗЗД кредиторът може да търси вредите от неизпълнението без значение какъв вид е то – неточно, непълно, забавено. Ако възприемем изложената в Тълкувателно решение № 7 от 13.11.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2013 г. теза за разлика във юридическите факти, които пораждат потестативното право на разваляне и правото на обезщетение от неизпълнение по реда на чл. 88, ал.1, изр. 2 ЗЗД, ще се окаже, че в цитираната разпоредба се говори за вреди от развалянето на договора, а не от виновното неизпълнение на длъжника. Това не е вярно, тъй като развалянето е правомерно действие на кредитора, от което не могат да произлязат вреди. Доколкото при развалянето могат да възникнат вреди, те могат да са от неизпълнението на разваления договор и именно тяхното обезщетяване законът урежда изрично.

Подкрепено трябва да бъде становището, че обратното действие на развалянето има действие спрямо първично възникналите от договора права и задължения, за които се прилага реституция по реда на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Обратното действие на развалянето няма действие спрямо вторично възникналото задължение за обезщетяване, което като последица от неизпълнението не се погасява с обратна сила. До колкото обратното действие е правна фикция, то не може да се тълкува и прилага разширително. Следователно щом законодателят изрично предвижда възможност за кредитора да търси вреди от неизпълнение на договора по общия ред, не могат да бъдат изведени аргументи за невъзможност за претендиране на неустойка, доколкото основната й функция е да обезщети вредите, произтекли от неправомерното поведение на длъжника, довело до неизпълнение на поетите задължение.

VII. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В заключение следва да се отбележи, че с оглед практиката и обществените отношения, свързани с развалянето на договора и неговите последици, акцент трябва да се постави върху удовлетворяване интересите на страните от създадените правоотношения помежду им и по-конкретно тези, които произтичат от правните последици на развалянето. От изложеното в настоящия труд става ясно, че доста от въпросите, свързани с развалянето на договора и неговите правни последици, намират различно и често противоположно разрешение в правната теория, което неизбежно рефлектира и върху съдебната практика с оглед на това коя теоретична постановка ще възприеме съдебният състав при постановяването на съдебния акт. Считаме, че това създава известна несигурност в правоотношенията между страните и в гражданския оборот като цяло. Ето защо приемаме, че в интерес на оборота е да бъде възприето компромисно теоретично разрешение на проблема, което следва да отчете положителните страни на изложените противоречиви теории за характера на гражданската отговорност и последиците от развалянето на договорите. Това компромисно теоретично разрешение ще отговори на нуждата за удовлетворяване както на позитивния, така и на негативния интерес на изправната страна, което ще доведе до наистина справедливо обезщетяване на претърпените вреди, причинени от противоправното поведение на неизправната страна.

 

Бележки под линия:

1 Постановление № 3 от 29.III.1973 г., Пленум на ВС, докладчик Соломон Розанис: Основен принцип на облигационното право на Република България е изпълнението на поетите по договор задължения и постигането на тези реални цели, които страните са преследвали със сключването на договора – чл. 87 ЗЗД.

2 По–подробно виж. Апостолов, Ив. Облигационно право. С., изд. БАН, 1990, с. 289 и сл.

3 Тук само ще се спомене, че облигационното право в България започва своето развитие още през 1892 г. със стария ЗЗД, който заедно с останалите граждански закони, следва ФГК, но не пряко, а чрез стария ИтГК от 1865 г. Същевременно отмененият ЗЗД включва правила и от ИспГК, т.е. е имал амбицията да обедини най-модерните възгледи за облигационното право по това време. Така българското право се ражда като романско.

4 Чл. 70 (1) Прекратителното условие, всякога се подразумява в двустранните договори, в случай, че една от страните не изпълни своето задължение.

(2) В този случай договорът не се унищожава по право. Страната, срещу която задължението не е изпълнено, може или да принуди другата страна да изпълни договора, ако това е възможно, или да иска неговото унищожаване, както и заплащането на вредите и в двата случая.

(3) Унищожаването на договора трябва да се иска по съдебен ред и на ответника може да се даде един срок за изпълнение, според обстоятелствата.

5 За основанието, същността, историческото развитие и сравнителноправен анализ на чл. 70 ЗЗД (отм.) вж. Диков, Л. Приноси към учението за разваляне на двустранните договори по чл. 70 ЗЗД. – ГСУЮФ, т. XXV (1929-1930). С., печ. Художник, 1930, с. 1-188.

6 В това може да се види и крайният характер на института на развалянето. За повече вж. напр. IV, т. 2 от текста.

7 Например за ред за упражняване на потестативното право на разваляне. Вж. V от текста.

8 Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. 5 изд. С., Сиби, 2010, с. 29.

9 Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. 5 изд. С., Сиби, 2010, с. 311.

10 Това не е абсолютно правило. В т. 8 от ПП 7/1973 г. ВС посочва, че спогодбата по делбено дело подлежи на разваляне поради неизпълнение на поетите с нея задължения. За повече вж. Венедиков, П. Съсобственост. С., ИК „Петко Венедиков“, 2000, с. 160.

11 Може да се приеме, че точно тази хипотеза обсъжда д-р Фетваджиев, Ив. За развалянето на двустранните договори (чл. 87-89 от ЗЗД). – Социалистическо право, 1956, № 4.

12 Това се възприема от практиката и теорията като основание за поставяне на кредитора в забава.

13 Решение № 237 от 29.03.1989 г. по гр.д. № 114/1989 г., ВКС, II г.о.

14 Решение № 140 от 19.05.2006 г. по т.д. № 693/2005 г., ВКС, II т.о., докладчик председателят Татяна Върбанова. Обр. Апостолов, Ив. Облигационно право. С., изд. БАН, 1990, с. 306. Тук авторът посочва, че тогавашния ВКС е възприел разбирането, че само изправната страна може да развали договора – Решение № 256 от 1937 г. Разгледана е също така една възможност за мълчаливо разваляне на договорите. Това разваляне ще е налице когато договорът е останал много години неизпълнен. Иск за изпълнение би изглеждал противоречащ на добросъвестността. Но за да може да се развали такъв договор, се е изисквало също така поведението на ищеца преди завеждането на иска за изпълнение да е давало основание на ответника да смята, че неговият съконтрахент се е отказал от договора. Така предявеният иск би следвало да се отхвърли като недопустим. Това не може да се възприеме с оглед днешното правило на чл. 87, ал. 5 ЗЗД, които изрично посочват до кой момент може да се предяви искът.

15 Решение № 433 от 8.11.2011 г. по гр.д. № 1137/2010 г., ВКС IV г.о., докладчик съдията Филип Владимиров, решение № 1465 от 4.10.2002 г. по гр.д. № 1076/2002 г., ВКС, V г.о., докладчик председателят Тодор Домузчиев.

16 Решение № 70 от 02.02.2010 г. по гр.д. № 41/2009 г., ВКС, ІІІ г.о.

17 Решение № 1020 от 30.12.1987 г., ВС, II г.о.

18 Тълкувателно решение № 30 от 17.06.1981 г. по гр.д. № 2/1981 г., ОСГК.

19 Решение № 70 от 02.02.2010 г. по гр.д. № 41/2009 г., ВКС, III г.о.

20 Решение № 19 от 29.01.2010 г. по гр.д. № 2372/2008 г., ВКС, III г.о., докладчик съдията Мария Иванова.

21 Решение № 1171 от 5.12.2008 г. по гр.д. № 4490/2007 г., ВКС, I г.о., докладчик съдията Иванка Ангелова.

22 Решение № 240 от 13.10.2014 г. по гр.д. № 3144/2014 г., ВКС, III г.о., докладчик съдията Илияна Папазова, което сочи, че частният правоприемник на правото на строеж е активно легитимиран да предявява иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД.

23 Решение № 1037 от 27.XII.1985 г. по гр.д. № 715/1985 г., ВКС, II г.о.

24 Решение № 346 от 4.10.2011 г. по гр.д. № 341/2010 г., ВКС, IV г.о., докладчик председателят Борислав Белазелков.

25 Решение № 109 от 23.04.2013 г. по гр.д. № 1991/2013 г., ВКС, III г.о., докладчик съдията Мария Иванова.

26 Тълкувателно решение № 30 от 17.VI.1981 г., ОСГК, докладчик Христо Студенчев; решение № 704 от 18.01.2010 г. по гр.д. № 2328/2008 г., ВКС, II г.о., докладчик председателят Емануела Балевска.

27 Апостолов, Ив. Облигационно право. С., изд. БАН, 1990, с. 289.

28 Това е клауза, с която страните още при сключването на договора уреждат начина на развалянето на договора в случай на неизпълнение. Тя приема различни форми, но по същността си се свежда до следното: договорът се счита развален ако едната страна не изпълни договора, като развалянето настъпва било след срок, който изправната страна дава на неизправната за изпълнение, било като направо след покана, било изобщо без покана – направо с факта на неизпълнението.

29 Вж. Фетваджиев, Ив. За развалянето на двустранните договори (чл. 87-89 от ЗЗД). – Социалистическо право, 1956, № 4, за подробности по разграничението между прекратително условие и комисорно съглашение.

30 Решение № 292 от 11.07.2012 г. по гр.д. № 1126/2011 г., ВКС, IV г.о., докладчик съдията Марио Първанов. В тази насока може да се приеме, че е преодоляна по-стара практика на ВС, която приемаше тъкмо обратното. Решение № 99 от 30.VI.1986 г. по гр.д. № 65/1986 г., ОСГК.

31 Решение № 178/2010 г., ВКС, II т.о.

32 Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. 5 изд. С., Сиби, 2010, с. 369.

33 Марков, М. Унищожаване, прекратяване, разваляне и отмяна на договор и последиците относно даденото. – Търговско и конкурентно право, 2008, № 4, с. 21-28.

34 Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. 5 изд. С., Сиби, 2010, с. 374.

35 Така приема и съдебната практика: решение № 208/2005 г., ВКС, II г.о.

36 Решение № 122/1986 г., ОСГК на ВКС, решение № 345/2014 г., ВКС, III г.о.

37 Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. 5 изд. С., Сиби, 2010, с. 375.

38 Решение № 239/2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 2482/1974 г., ВКС, I г.о., публикувано в сб. Съдебна практика на ВС на НРБ. Гражданска колегия, 1974 г. С., Наука и изкуство, 1975.

39 Конов, Т., А. Калайджиев. Отговорност при нарушен негативен интерес. – Държава и право, 1989, № 11, публ. у Конов, Т. Подбрани съчинения. С., Сиела, 2010, с. 44.

40 Русчев, Ив. Отговорност при евикция. С., Регули, 1995, с. 184 и сл.

41 Стефанов, Ст. Гражданска отговорност при развален договор. – Търговско право, 2000, № 4.

42 Така и в решение № 34/1999 г. по гр.д. № 291/1998 г., 5-членен с-в на ВКС, публикувано в сп. Адвокатски преглед, 2000, № 1, с. 29; Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. 5 изд. С., Сиби, 2010, с. 472.

43Стефанов, Ст. Гражданска отговорност при развален договор. – Търговско право, 2000, № 4, с. 62, бел. 30; Апостолов, Ив. Облигационно право. С., изд. БАН, 1990, с 293 и сл., решение № 48/1986 г. по гр.д. 18/1986 г., ОСГК, публикувано в СП – Бюлетин на ВС на НРБ, 1987, № 2, с. 12.

44 Байрактарова, Ц. За някои проблеми, свързани с неустойката, задатъка и отметнината. – Търговско право, 2013, № 3, където подробно са изведени аргументи в полза на защитената в настоящата статия теза по отношение на приложимостта на института на неустойката при развален договор.

1 кометар

  1. Здравейте,

    Поздравления за хубавата статия, идеите са представени интересно и е използвана доста съдебна практика. Докато четох у мен се породиха няколко въпроса:
    1) Разпоредбата на чл. 202 ЗЗД специална форма на развалянето на договорите ли урежда?
    2) Институтът на развалянето на договорите приложим ли е за безвъзмездните договори, и ако да, в какви хипотези?
    3) Обезпечителните договори, при които срещу учредяването на обезпечението е уговорено възнаграждение, може ли да се развалят самостоятелно по реда на чл. 87 ЗЗД? Ако може да се развалят, съдебно или извънсъдебно ще е развалянето?

    Приятен ден 🙂

Leave a Reply to Добри Тенев Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.