За конверсията на нищожните сделки

 

Предварителни бележки

 

Конверсията на нищожните сделки като правно явление de lege lata няма обща регламентация у нас[1]. Първоначално терминът конверсия е уреден като легален в чл. 381 ЗГС от 1892 г. (отм.)[2], а понастоящем е използван като такъв в чл. 188 ГПК, разпоредбата на който урежда конверсията на официален документ в частен[3]. У нас съществува и законово уредена конверсия, когато действието на сделката се определя от императивно правило – прекратителният срок при завещанието му придава значение на завет за плодоползване (чл. 17, ал. 2 ЗН)[4]. При все това и теорията, и съдебната практика беспорно приемат допустимостта на конверсията на нищожните сделки в гражданския и търговския оборот. Основание за съществуването ? би могло да се търси в три принципа на действащото право:

а) принципът за автономия на волята на страните (чл. 9 ЗЗД);

б) принципът за тълкуване на сделките с оглед на действителната обща воля на страните (чл. 20 ЗЗД);

в) принципът, че недействителността е изключение и тежка санкция, която не цели ограничаването на гражданския оборот въобще, а само да го освободи от сделки, несъвместими с неговите основни изисквания[5].

 

1. Цел на правната конверсия

 

Средството, което контрахентите използват за задоволяване на определени техни интереси, би могло да се окаже в противоречие с императивни правни норми на закона. Правната конверсия позволява да се удовлетворят страните, които са търсели постигането на определени икономически резултати посредством сделка, която правният ред не признава, чрез трансформирането ? в друга допустима сделка. Така би се стигнало легитимно частично или изцяло до същите преследвани от страните цели, като се използва вече осъщественият фактически състав[6].

 

2. Приложно поле на конверсията

 

Конверсията намира приложение не само в отношенията между физическите лица, но и в тези между юридическите лица – най-вече при нищожните сделки поради противоречие със закона по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД[7] и при тези, нищожни на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД (липса или неспазена forma ad substantiam)[8]. Поначало е неприложима при унищожаемите сделки[9].

 

3. Правна същност на конверсията

 

Конверсията представлява превръщане на една нищожна сделка в друга действителна сделка, когато първата съдържа нейните съществени елементи или притежава нейните признаци[10]. С други думи, чрез конверсията при наличието на една нищожна сделка се признават правните последици на друга сделка, чиито фактически състав и съдържание са запълнени от действителните елементи на нищожната сделка[11]. Правната конверсия не е акт на валидиране на недействителната сделка[12]. Чрез конверсията се установяват правни последици, породени от друга сделка, между същите страни, т.е. последици, различни от непосредствено целените от контрахентите.

 

4. Относно предпоставките за прилагане на конверсията

 

В теорията е прието, че фигурата на конверсията ще бъде приложима при кумулативно наличие на следните предпоставки:

а) недействителната сделка трябва да съдържа съществените елементи на друга действителна сделка и

б) страните по недействителното съглашение трябва да желаят да се позоват на действителността на втората сделка, т.е. те следва да искат настъпването на правните последици на действителната сделка[13].

Първата предпоставка може да се означи още като обективна, а втората – като субективна[14]. Конверсията не настъпва ipso iure, а само по волята на страните[15]. Според проф. Таджер, за да няма каквото и да било съмнение за прилагането на конверсията, е необходимо страните да се съгласят относно действието на конвертираната сделка[16]. Проф. Павлова с основание критикува този възглед, като счита, че постигнатото съгласие на страните в такъв случай ще бъде равнозначно на нова сделка[17]. Според нея, за да не настъпят правните последици на конвертираната сделка, е необходимо изрично изявление, че те не се желаят от контрахентите[18]. Следователно за прилагането на конверсията ще трябва да се разкрие чрез тълкуване предполагаемата воля на страните и само ако се стигне до извода, че те биха приели последиците от конвертираната сделка, последната би породила действието си. Струва ми се, че това разбиране следва да се подкрепи, като се почерпи и аргумент по аналогия от чл. 26, ал. 4, пр. 2 ЗЗД за частичната недействителност на договора. Посочената разпоредба не изисква волеизявление на страните, за да запази действието си договора в незасегнатите от нищожността негови части, ако може да се предположи, че сделката би била сключена от контрахентите и без недействителните ? части. С други думи, ще бъде достатъчно, за да се приложи конверсията, в конкретния случай да се направи основателно предположение за наличие на желание у страните за настъпване на действието ?, и то при извършване (сключване) на нищожната сделка (договор), т.е. ще трябва да се разкрие действителната им обща воля към този момент. От изложеното дотук могат да бъдат направени няколко извода:

а) Страната, която при възникнал спор твърди липсата на желание за конверсия, следва да докаже този факт в процеса[19].

б) При висящ съдебен спор, съдът ще следва да съобрази последиците на конвертираната сделка и без да има изрично искане от страните, ако намери, че са налице предпоставките за прилагане на фигурата на конверсията.

в) Освен съдът, който може да допусне превръщането на нищожната сделка, на още по-силно основание тази възможност следва да се признае и на страните по нея.

 

5. Случаи на недопустимост на конверсията

 

Конверсията следва да бъде отречена, ако страните със сключената първоначално сделка преследват противни на добрите нрави цели или когато целят заобикаляне на законни забрани[20]. В случай че обектът на съглашението е несъществуващ, не може да бъде реализиран или когато сделката е с невъзможен предмет, то договорът е изначално нищожен, като възможността за конверсия е изключена[21].

 

6. Относно някои хипотези на конверсия, приложими в практиката

 

6.1. За конверсията на нищожен договор за покупко-продажба на недвижим имот

Като пример за конверсия в доктрината се посочва договорът за покупко-продажба на недвижим имот, който е извършен в частна писмена форма. Тази продажба ще бъде нищожна на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД във вр. с чл. 18 ЗЗД, поради липса на forma ad solemnitatem, и не следва да породи желаното от страните действие. Ex nihilo nihil fit. При все това е възможно в случая да не бъдем изправени пред „правно нищо“, понеже нищожната продажба може да съдържа съществените елементи на предварителен договор по чл. 19, ал. 1 ЗЗД и да се конвертира в такъв, ако страните предполагаемо желаят това[22].

 

6.2. За конверсията на нищожен предварителен договор

В практиката на ВС се поддържа, че поначало нищожният предварителен договор не поражда действие и не може да бъде конвертиран, освен ако е нарушено изискването за форма или страните са сключили заедно с него и друго действително съглашение[23]. Разгледан е от съдебната практика и случаят, когато нищожен поради липса на форма предварителен договор се конвертира във валиден окончателен договор с различен предмет, а съдът е признал право на купувача да владее предмета на договора[24].

 

6.3. За конверсията на нередовен на запис на заповед

В доктрината е прието, че когато едно лице подпише запис на заповед на друго с клауза за лихва, ако записът не съдържа някой от необходимите реквизити по чл. 535 ТЗ, поради което се окаже нищожен, би могло да се приеме конвертирането му в договор за заем на пари с уговорена лихва по чл. 240, ал. 2 ЗЗД, при условие издателят на записа действително да е получил пари от ремитента[25]. В константната си практика ВКС приема, че когато нередовният запис на заповед съдържа елементите на действителен договор за заем, е приложима конверсията на недействителния откъм формата си менителничен ефект в действителен облигационен договор по чл. 240 ЗЗД[26]. В нея правилно ВКС поддържа, че нередовният запис на заповед, в който не е посочено основанието, поради което е издаден, поето е безусловно обещание за плащане на определена сума и не е налице признание за получаването на сумата от издателя, не следва да служи като доказателство за установяване на каузални правоотношения между страните, а самият документ не притежава характер на разписка по чл. 77, ал. 1 ЗЗД. Разписката като частен свидетелстващ документ не е равнозначна на договор за заем по чл. 240 ЗЗД, но доказва сключването му, тъй като удостоверява получаването на заетата сума и признанието на поетото задължение – да бъде върната в определен срок от длъжника. Следователно, toto genere, фактът на получаване на сумата от издателя не може да се презумира и при направено от него възражение в тази насока това обстоятелство ще бъде factum probandum, който следва да бъде установен (доказан) от ищеца с всички допустими от ГПК доказателствени средства. На практика при липса на други доказателства по делото, с изключение на представен единствено запис на заповед, в който издателят е заявил безусловно задължението си да заплати на ремитента определена парична сума, менителничният ефект ще представлява само негово едностранно изявление. Записът на заповед няма да обективира сам по себе си възникнало и съществуващо между страните заемно правоотношение, т.е. основанието на вземането на ремитента не би могло да се изведе от ценната книга. Освен това следва да се отбележи, че не всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем по чл. 240 ЗЗД[27]. То може да следва от договор за дарение, да представлява уреждане на сметки между страните. Ето защо поето едностранно задължение от издателя за плащане на определена сума не може да се презумира като дължимо по договор за заем, а следва да бъде несъмнено установено с допустимите от закона доказателствени средства, за което върху ищеца (ремитента) ще лежи onus probandi[28]. Без съмнение не би могло безрезервно и във всички случаи да се допусне конверсия на нередовен запис на заповед в разписка по чл. 77, ал. 1 ЗЗД. Струва ми се, че подходът за това следва да се диференцира с оглед порока на ефекта, водещ до нищожността му, като се съобрази наличието в него на евентуалното признание от страна на издателя, че паричната сума по записа действително е получена от последния, и се изследва въпросът, дали е налице поето задължение за връщането на сумата.

 

6.4. За допустимостта на конверсията при договор за аренда в наемен договор

Възможно е сключен в частна писмена форма договор за наем, по своята правна характеристика, да съдържа реквизитите на договор за аренда по чл. 3, ал. 1 ЗАЗ, тъй като видът на договора се определя не от даденото от страните наименование, а от съдържанието му съобразно материалния закон. Посочената разпоредба съдържа изискване за forma ad solemnitatem на арендния договор – писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните. Като че ли в случая следва да се приложи принципът „non observata forma, infertur adnullatio actus”, т.е. частната писмена форма да доведе до нищожност на арендния договор secundum regulam на чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД във вр. с чл. 3, ал. 1 ЗАЗ. В съдебната практика противоречиво е разрешаван въпросът за възможността нищожен договор за аренда на земеделска земя да се конвертира в договор за наем. Според едното застъпено разбиране на въпроса „за наличие на правна възможност при действието на специален ЗАЗ да бъде сключен договор за ползване на земеделска земя срещу заплащане, подчинен на общите правила за наемния договор по ЗЗД, и при недействителност на договора за аренда на земеделска земя, поради липса на изискуемата от чл. 3, ал. 1 ЗАЗ форма, да бъде допусната конверсията му в договор за наем, когато притежава съществените признаци на последния“, ВКС е дал разрешение, че „наличието на специална законова регламентация относно реда и начина за отдаване за възмездно ползване на обектите, посочени в чл. 1, ал. 3 ЗАЗ, изключва възможността за сключване на друг вид договор, освен аренден, включително и наемен, който да не е подчинен на специалния ЗАЗ, а на общите правила по ЗЗД“[29]. В същата практика се приема още, че поради това е правно ирелевантно дали сключеното между страните съглашение притежава белези, квалифициращи го като наемен или друг вид договор по ЗЗД, тъй като конвертиране на недействителната арендна сделка в последния е недопустима. С по-нови решения се застъпва друго становище от ВКС, в което се поддържа, че земеделска земя може да бъде предмет на договор за наем и следователно пречка за конвертиране на нищожен, поради липса на форма, договор за аренда в наемен договор не съществува[30]. При наличието на такава задължителна и противоречива практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК съставите на първа и втора инстанция разполагат със свобода да споделят онова схващане, което отговаря на вътрешното им убеждение в съответствие с разпоредбата на чл. 12 ГПК. Докато не бъде постановено ТР, съгласно чл. 292 ГПК по този противоречиво разрешаван в съдебната практика въпрос[31], de mea sententia подкрепа заслужава виждането, което допуска сключването на договор, различен от арендния по чл. 3, ал. 1 ЗАЗ, да има за предмет земеделска земя. Това схващане съответства изцяло на принципа за свободата на договарянето по чл. 9 ЗЗД, а същевременно позволява и по-пълното и всеобхватно обслужване на конкретните потребности и интереси на контрахентите, както и съобразяване с тяхната действителна обща воля. То дава и възможност необработваемата земеделската земя да не се използва за земеделие, при което не би попаднала в предметния обхват на чл. 1, ал. 1 ЗАЗ, но би била годен обект на други допустими в частното право сделки. Безспорно е, че не би могло a priori да се приеме настъпването ipso iure на конверсия на недействителен аренден договор в наемен такъв, а би следвало при всеки конкретен случай сделката да се тълкува съобразно действителната обща воля на страните по нея. Понякога може да се стигне до заключение, че между страните ще бъде налице наемно правоотношение, отстъпване на право на ползване или кондикционно правоотношение[32].

 

6.5. Допустима ли е конверсията на договор за влог в публичен склад в договор за обикновен влог?

Съдебната практика приема, че не е възможно договор за влог в публичен склад по ТЗ, по отношение на който не са изпълнени специалните законови изисквания, да се конвертира в договор за обикновен влог по ЗЗД[33]. Като аргумент се сочи, че „съществуването на правоотношение по договор за влог с предмет зърно следва да бъде преценявано единствено с оглед изискванията на ЗСТЗ, респективно на глава XXXIV на ТЗ, с оглед изричното препращане на чл. 15 ЗСТЗ, но не и с оглед общите гражданскоправни разпоредби на чл. 250 и сл. ЗЗД“. Струва ми се, че тази практика на ВКС е правилна, тъй като договорът за съхранение на зърно в публичен склад представлява по своята правна същност договор за влог в публичен склад по чл. 573 ТЗ и като такъв трябва да отговаря на специфичните изисквания за действителност, предвидени в чл. 574 ТЗ – да бъде сключен в писмена форма, да бъде вписан в складов регистър и да съдържа изрична уговорка за заплащане на възнаграждението на влогоприемателя.

 

6.6. Относно конверсията на договор за прехвърляне на право на собственост върху реални части от терен („паркоместа“) в договор за прехвърляне на съответни по размер идеални части от същия терен[34]

Съдебната практика приема, че договорите за прехвърляне на право на собственост върху реални части от терен, които не са обособени като самостоятелни имоти и не притежават самостоятелни кадастрални номера, са нищожни поради противоречие със закона (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД)[35]. В доктрината обосновано се поддържа схващането, че би следвало да се допусне възможността подобни договори да се конвертират в договори за прехвърляне на съответни по размер идеални части от същия терен[36]. Съществува и практика на ВКС, която допуска възможността за конверсия на договорите с предмет „паркомясто“ в договори за прехвърляне на идеални части от правото на собственост върху целия недвижим имот, реална част от който представлява прехвърляното „паркомясто“[37].

 

6.7. За допустимостта на конверсия при договор за заместване в дълг по чл. 102 ЗЗД в договор за поемане на изпълнението

Интерес предизвиква въпросът за последиците на договор за заместване в дълг, сключен между стария и новия длъжник, в случай че кредиторът не одобри това съглашение. В доктрината се поддържа разбирането, че липсата на одобрение от кредитора не води по необходимост и във всички случаи до конверсия на договора по чл. 102 ЗЗД в договор за поемане на изпълнението[38]. Като довод в подкрепа на тази теза се сочи, че задължителна конверсия ще е налице само по силата на изрична правна норма, каквато например е тази на § 415, ал. 3 ГГЗ. Според посочения параграф на ГГЗ валидността на сделката, в която се конвертира нищожната сделка, се иска от страните при знание на нищожността. Конверсията при договор за заместване в дълг в договор за поемане на изпълнението обаче не е уредена от ЗЗД. Съществува и схващане, според което, когато кредиторът не даде съгласието си, съглашението между стария и новия длъжник ще има действие на поемане на изпълнението[39]. Струва ми се, че първото разбиране заслужава подкрепа, тъй като конверсията ще се приложи само ако недействителната сделка съдържа съществените елементи на друга позволена от закона сделка и ако е налице желание на страните относно действието на конвертираната сделка. Договорът за поемане на изпълнението е ненаименуван, т.е. няма изрична правна уредба у нас. Поради това е налице една неяснота и неопределеност относно същественото съдържание на този договор, което противоречи на предпоставките за конверсия (вж. т. 4). Следователно може да се заключи, че при липса на одобрение от страна на кредитора, договорът по чл. 102 ЗЗД би могъл да се конвертира в договор за поемане на изпълнението, но конверсията няма да настъпи ipso iure, а само като се тълкува наличната действителна обща воля на страните във всеки отделен случай. Обратното ще значи deductio in absurdum – да се натрапят правни последици, за които има вероятност да не се желаят от контрахентите.

 

6.8. Допустима ли е конверсия при договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане?

При договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане в доктрината се посочва като пример за конверсия трансформирането на задължението за издръжка и гледане в задължение за паричен еквивалент на издръжката и грижите от страна на приобретателя на имота, т.е. трансформацията на натуралното задължение в парично[40]. Струва ми се, че в посочения пример haut dubio не става въпрос за класическа хипотеза на конверсия на нищожна сделка в друга действителна сделка. В случая е налице промяна в предмета на договора, която обаче не може да се извърши едностранно, а само по съдебен ред, когато по обективни причини праводателят не е в състояние да приема натуралната престация от длъжника или неоправдано отказва да му се престира в натура от приобретателя на имота.

 

7. Вместо заключение

 

Въпреки липсата на изрична обща нормативна регламентация на правната конверсия в нашето законодателство, уреждането на възникналите в съдебната практика въпроси в редица случаи става на принципа на тази правна фигура. Явлението конверсия на нищожната сделка е средство за икономия в сферата на частното право, което позволява да бъдат ограничени и рационализирани иначе тежките последици на нищожността. По този начин легитимно се съхраняват тези правни последици, които са съвместими както с желанието и намерението на страните, така и с изискванията, които поставя законът. Конверсията спомага и за запълване с реално съдържание на разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД[41]. На практика конверсията има ограничено приложно поле в сферата на частното право, а би трябвало да се разшири обемът на хипотезите, в които тя се прилага, като се използват възможностите, които предлага, посредством тълкуването на действителната обща воля на контрахентите.

 

Бележки под линия:

[41] В същия смисъл Димитров, М. Цит. съч., с. 269.