Делиберативната демокрация и интернет

(статията е публикувана за пръв път в сп. „Социологически преглед“, 2004, бр. 3–4 в годината, когато Марк Зукърбърг е бил на 20 години и е създаден Facebook Inc)

 

През 1989 г. светът се промени. Падна Берлинската стена, Източният блок и Съветският съюз престанаха да съществуват. Съединените американски щати останаха единствената свръхсила, което позволи да се заговори за „униполярен момент“ и дори за „униполярна ера“ (Charles Krauthammer, Washington Post). Терминът „глобализация“ се настани трайно в речниците ни.

През същата 1989 г. в Изследователския център CERN в Женева се полагат стандартите за мрежово свързване на хипертекст с бази данни, с което се полага началото на масовото ползване на интернет чрез WWW.[1] Раждат се диалогичната медийна комуникация и виртуалната реалност. Днес 800 милиона души (12.5 % от населението на земята) ползват световната мрежа и всеки ден към тях се добавят нови 300 000[2].

Наивно би било да се посочи пряка връзка между тези две събития – в политиката и в медиите – но все пак този паралелизъм е провокиращ. Ключов момент и в двата случая е представата за „демократизиране“. В света на външната политика е преодоляно биполярното напрежение от Студената война и отделните държави се отварят транснационално и транскултурно една за друга. Във вътрешен план на много места настъпва децентрализиране на властта. От своя страна в света на мрежата се налага тенденцията за нейната „неуправляемост“, която взривява бариерите на държавното регулиране, на пазарния монополизъм и на цензурата в традиционните медии. Следователно тези два процеса се очертават като допълващи се и дори необходими един за друг. Едно средство като интернет (т.е. ARPAnet), замислено през епохата на Студената война като спасение за комуникациите през „следващия ден“ (The Day After), в последното десетилетие на ХХ век става реална основа за изграждането на едно ново, „световно“ и „информационно“ общество. Наред с това интернет се очертава и като проект, съхраняващ идеала за непринудено взаимодействие, което надскача всяко негово конкретно въплъщение. Именно този потенциал, струящ от напрежението между нормативно и фактическо в интернет, ще бъде обсъден тук. Това определя насочването ми към претенциозния модел за „делиберативна демокрация“.

Като тема „делиберацията“, т.е. преценката или съвещанието, е въведена още от Аристотел (NE, 1112a) и чрез нея се определя кога спонтанният произвол на волята от пряк израз на стремежа се превръща в съзнателно решение. Така Аристотел съчетава в единство волевия и когнитивния моменти като сърцевина на пълноценната практическа рационалност изобщо. По подобен начин и И. Кант – чрез определеност на основанията – удържа разликата между произвол и воля (АА, VI 213). Също толкова е важно, че Аристотел, а по-късно С. Киркегор или Х. Сижуик и дори Дж. Ролс вграждат проблема за преценката винаги в по-широкия контекст на жизнения план, на континуитета между отделните решения и на центрирането на веригата от избори около аза. Беглият исторически преглед свидетелства, че моментът на делиберацията най-често остава само звено в теорията, а звездният й миг – като нещо главно и водещо – настъпва едва по-късно.

Не по-малко любопитен е и фактът, че самият термин става популярен през споменатата и символна 1989 г. от публикациите на Джошуа Коен и Роберт Дал, а в разгърната форма е предложен от Джеймз Фишкин.[3] Българската публика се радва отдавна на възможността да познава преводите на основните схващания по въпроса, а напоследък Георги Фотев предложи собствена интерпретация (Дал, 2000, Фишкин, 1993, Фотев, 2000, 2002). През 2004 г. Брус Акерман и Дж. Фишкин публикуваха книгата си Денят на делиберацията (Ackerman & Fishkin, 2004), предлагаща нов национален празник в САЩ в годината на президентски избори – D-Day, на който организирани преки дискусии с помощта на модератори да се мобилизира волята на гражданството и да се предпази решението им от манипулациите на медиите.[4]

Обединяваща идея за всичките съвременни концепции е процедурализмът, въплътен в система от основни правила. С него се избягват две традиционни слабости, съпътстващи други, познати от традицията или от конюнктурата идеи за делиберацията, които по същество я ограничават. На първо място, това е преодоляването на конкретизма. Ограничаването на делиберативната практика в рамките на малка група от хора (в античността) или сред предпочетени институции (независимо дали става дума за държавата или за гражданското общество) вече предварително стеснява възможността за схващането й като универсален принцип и практика. На второ място, това е схващането на делиберацията като нещо вторично и допълващо спрямо предзададени цели и стратегии. В този смисъл делиберацията е в помощ при организирането на една споделена дейност (join activity), но не и определяща и иновативна. По тази линия много от концепциите за стратегически игри й отделят място, без обаче да се откажат от стратегическия си характер. Но всяко фокусиране и по-внимателно вглеждане в делиберацията я разкрива и като идеален модел, който постоянно надскача конкретните налични форми, в които съществува, и който разкрива тяхната недостатъчност.

Решаващата разлика с класическата традиция обаче е, че делиберацията престава да е „вътрешно“ съвещаване в съзнанието на индивида и придобива публичен характер. Този нов статус позволява чрез изграждането на цялостна концепция за делиберативната практика да се преосмисли проблема за демокрацията, така че да се преодолеят познатите недостатъци на „представителната демокрация“ и да се избегнат изкушенията на „пряката демокрация“. Ето как изглеждат основните положения в тази концепция при Фишкин, който излага теорията си с намерението да допринесе за една „нова демокрация“. Това са „политическото равенство“, „отсъствието на тирания“ и самата „делиберация“, която е представена изцяло като публичен дебат (Фишкин, 1993: 41-45).

И наистина, когато се проследят конкретните списъци, листи от правила, предложени от Коен, Дал и Фишкин, се вижда, че техните програми не очертават някакви острови, а се опитват да обхванат регулацията на обществения живот в цялост. Те заличават разликата между събитието и акта на конституиране на властта (основополагането на конституцията), от една страна, и практиката на упражняването на властта (в рамката на конституцията), от друга. Също така те пронизват и обвързват в единна рационална структура институциите (в тяхната въплътеност) и публичната сфера (в нейната размитост).

Новите модели сякаш са съвременен опит да се удовлетвори радикалната теза на Имануел Кант, че „разумът… няма никакъв диктаторски авторитет и решенията му винаги не са нищо друго, освен съгласието на свободни граждани“ (КчР В767/А739).

Същевременно преплитането на трите понятия и съответните им явления – делиберация, публичност и демокрация – може да се окаже ненужно умножаване на термини. Затова ще отбележа направо, макар и опростено: Публичността е неотменима и определяща за демокрацията, а делиберацията е форма за организиране и регулация на публичността (а), а оттук – и на демокрацията (б). Това определя и предпочитанието ми да говоря не толкова за публична дилеберация или за делиберативна политика, колкото за делиберативна демокрация.

(а) Делиберацията – рационална форма на публичността. Изхождайки от това разбиране, смятам, че – например при Хабермас (Хабермас, 1999: 233-236) – делиберативната политика не е равна или равносилна на публичността, понеже е по-рационална и запазва разпределението на роли и компетенции. Именно чрез дефинирането на делиберацията публичността се оказва едновременно среда, система от правила и стандарт за преценка на взетите решения и на постигнатото обединение на волята. В стила на споменатото Кантово изречение делиберативната практика е насочена срещу „диктаторския авторитет“, но не и срещу възможността разумът да притежава авторитет. Делиберативната практика претендира да е адекватният „пазител на рационалността“ и „гарант на безпристрастието“.

И все пак именно по линията на защитата на процедурната рационалност, и най-вече на публичността, възникват трезви самокритики и автокорекции, които не може да останат без внимание. Джон Дюи (в първата четвърт на ХХ век) и Юрген Хабермас (в последната четвърт на ХХ век)[5] обръщат внимание на проблема, че качеството на публичността не се разтваря без остатък във формализма на правилата, във въпроса „как“ на организацията, но засяга и съдържанието на темите и естеството на основанията, т.е. въпроса „какво“ на изхода и на споделените убеждения. В този смисъл идеалните принципи на процедурализма не са само обобщение, имащо регулативен характер, но и нещо действително претенциозно. Те по дефиниция са инклузивни, позволяващи постоянно разширение и включване на нови участници и непозволяващи срастване с определените роли на слушателя или говорителя, т.е. гарантиращи равенство и реципрочност.

Също така и Джон Ролс предявява три претенции за публичност – на средата, на темите и засегнатите от тях интереси и на средствата в аргументацията (Ролс, 1999: 298, на англ.: 213). И той, както и Хабермас, развива теорията си с надеждата да съчетае рационалността на аргументацията с потенциала на критичността и с факта на плурализма.

(б) Делиберацията – развитие на демокрацията. Не бива да се пропуска, че политическата история предлага свидетелства не само за демокрация без делиберация, но и на делиберация без демокрация. Така например Едмън Бърк съзира в делиберацията изключително аристократично занимание. Иначе, теориите на Коен, Дал и Фишкин, от една страна, и на Дюи и Хабермас, от друга, вдъхват нов живот на старата идея за партиципативната демокрация, опитваща се да компенсира слабостите на репразентативната демокрация. Претенцията на модела е в това, че с него се цели не само по-добра защита на малцинството, но и справяне с проблема за „артефактичността“ на мнозинството.[6] При това обаче и на едните, и на другите теоретици им се налага да отвърнат на също толкова старите упреци на Дж. Мил за трудностите и опасностите от всеки модел за пряка и особено за радикална демокрация. Надеждата е именно в посочения току-що идеал за рационалност на делиберативната практика. Ето защо техният модел се отграничава от този на „радикалната демокрация“, където политическите институции се разтварят в гражданското общество. Делиберативната демокрация не претендира да е пряка, тя си остава опосредена демокрация. Делиберативната демокрация се опитва най-вече да добави нов източник – публичността, а не да подмени източника на упражняването на властта – легалните институции. Фактически делиберативната демокрация (а) разширява основанията на легитимността, включвайки (по принцип) всички участници и изтъквайки основанията на взетите решения. Именно чрез постоянното обсъждане – в изборна ситуация, но също така и в практиката на конституираните власти – (б) решенията са не просто легитимни, но чувствителни към ситуацията и обвързващи (bindend, binding), продукт са на постигната взаимност. При това тя цели в крайна сметка (с) институциализране на процедури, а не оставане при спонтанността на обсъждането. Делиберативната демокрация не заличава разликата между център и периферия в публичната сфера, нито смесва различните по строгост дискурси или девалвира неизбежността на регулацията чрез правото; тя обаче включва тези комплекси и хвърля мостове помежду им.

Един ретроспективен поглед върху инициаторите на обновлението не може да подмине модела, който те критикуват; това е „стратегическата“ или „агрегатна“ представа за политиката. Там решаващи са интересите и тяхното изразяване. Но „претеглянето“ и комбинирането на интереси, както добре се знае, се съпътства от много парадокси, които сякаш подкопават самата идея за демокрация. Ето защо водещи трябва да станат основанията и тяхното приемане! Вотът да се превърне в „обединение на съждения“, от „колективно съждение на разума“ да стане „векторна сума в силово поле“ (Франк Майкълмън).[7] Моделите за делиберативна демокрация предпоставят субекти, които не просто трябва да се зачитат без изключение, но да се зачита тяхната автономност, те да се схващат не само като свободни, но и свободата им да има стойност за всеки един (Ролс).

Става ясно, че този идеал сякаш е в синхрон с онова, което интернет реализира на практика. Принципите на Фишкин – политическо равенство, липса на тирания и публичност – като че ли са конципирани така, че да получат реална форма, максимално близка до претенцията им, в достатъчна степен и само с помощта на новите информационни технологии.[8]

Но преди да видим как изглеждат нещата в средата на интернет, се налага да обърнем внимание на гласовете, сигнализиращи за опасна еуфория от идеята на делиберативната демокрация.

Тези трудности могат да се обобщят в три проблемни полета:

Първо, това е сблъсъкът на делиберативния модел с комплексността на съвременните общества. Всяка теория, която акцентира върху ролята на публичността, на необходимостта от дебатиране и търсенето на най-широко съгласие, застрашава наличната обществена система, понеже я опростява и не зачита ролята на експертното знание, единствено то можещо да я управлява.

Ярък и последователен критик на възможността публичността и общественото мнение да упражняват ползотворно влияние върху политиката и обществения живот е Никлас Луман.[9] Навсякъде той устоява позицията за „имунизиране на политическата система“ срещу ерозията на разногласието и илюзиите за рационално съгласие.

Второ, това са механизмите на изключване, съпътстващи всяка организация и пораждащи се вътрешно в самата нея. Въпреки претенциозността си, делиберацията и организацията на публичността не може сами да не пораждат ефекти на изключване. Ако по-горната позиция е в стила на предупреждението, тази разкрива тъмната страна и на спасителната алтернатива.

Пример за такава диагноза дава творчеството на Мишел Фуко.[10] Днес повечето феминистки, расистки и етнически критики се възползват от неговите идеи. За тях самото разделяне между публична и частна области вече крие опасност от изключване на теми и групи.

Трето, това е опасността от снемане на всякакви граници и защитни механизми. В борбата си срещу всяко предзадаване процедурализмът е в състояние да разложи всяко съдържание, а в решенията си – дори да се самоотмени. Самопремахването на Ваймарската конституция е азбучен пример за такава практика, пред която след 1948 г. са сложени бариери с текстовете от Основния закон на ФРГ, че конституционният ред е неотменим, а достойнството на човека – неприкосновено. Теорията за основните права е замислена от либерализма така, че негативните свободи да са водещи и да гарантират изходна и неотменима защита на индивидуалната сфера, да изграждат самия юридически статус на гражданите.

Особено настойчив защитник на „основните права“ против „делиберативната демокрация“ е Брус Акерман.[11] Неговите възражения са, че делиберативната практика пренебрегва или недостатъчно се съобразява с правата и произтичащите от тях гаранции; там правата сякаш се превръщат в правила, които подлежат на корекция в хода на самата игра. В крайна сметка това е заплаха за конституционализма. Ето защо той предлага, позовавайки се на конституционните реформи в САЩ особено в епохата на New Deal, дебатите да допринасят само за обновяване на темите, но при запазване на правилата, закрепено с разделението на властите (Киш, 1998: 42). Затова според него влияенето върху конституционния ред би трябвало да е само опосредено – създавайки най-вече фон на легитимността; промените – например в координацията на властта на национално и федерално ниво, в социалното преосмисляне на правото на собственост или в ограничаването на работното време – могат да се извършат единствено от компетентните органи като Върховния съд. Дали обаче самото решение за вслушване или невслушване в гласа на публиката не е вече ново тълкуване на конституционните правила, за което допринасят и двете страни – органите на властта и обществените форуми.[12]

След като идеята за делиберативна демокрация бе дискредитирана като опасност (следвайки Луман) и илюзия (следвайки Фуко), тук тя се демаскира като универсализъм, заличаващ граници – на частното пространство, на правовите гаранции, на институционалните роли и на равнищата в дискурса.

В обобщение може да се каже, че тези три линии на критиката не отричат ролята на публичността за демокрацията, но й отделят някакво подчинено място и не споделят възможността чрез някакъв модел на делиберативна практика този неин статус да бъде променен.

Как изглеждат тези основни проблеми в средата на комуникация, организирана с помощта на интернет?

Преди да взема становище по тях, трябва да се каже дали и доколко тази нова среда не поражда специфични, вътрешноприсъщи феномени. Макар и средство, интернет, както впрочем и по-ранните революции в медиите, притежава качества и предизвиква ефекти, които нямат съпътстващо значение, а стават основни. За по-голяма яснота нека погледнем към интернет като към език.

(а) Вътрешноструктурни проблеми.

Още през 1967 година Маршъл Маклун прави популярна фразата „глобалното село“[13]. Често пъти с нея се има предвид възраждането на оралната традиция. Това ми изглежда пресилено, понеже навсякъде става дума за разширяване на сетивата, за едновременност на събитията и за свиване на времето и пространството, както и, разбира се, за конструиране на общност без граници. За мен обаче е важно, че тази метафора е в синхрон с метафората на Жак Дерида, който в същата година (1967) демистифицира идеологията на фоноцентризма.[14]

Ето как в семиотичен план раждането на интернет сякаш следва прогнозите на Дерида и Маклун, че писмото, материалността на езика и комуникацията излизат на преден план. Нещо повече: едновременността, разрушаваща всяка последователност (секвентност) и йерархии, и многообразието на знаците, в техния визуален, акустичен и дори тактилен аспект, променят статуса им на представящи нещо друго (репрезентанти) в представящи себе си (презентиращи се). Това променя решително природата на комуникацията. Още преди ерата на интернет електронните медии демонстрираха способностите си да драматизират теми и дори да инсценират събития. Следователно те са в състояние да създават и подменят реалност, да оправдават присъствието в речника ни на израза „виртуална реалност“. Оттук и потенциалната опасност пред публичността и демокрацията, че средствата на съобщаване и комуникация могат да скриват или изопачават темите на дебата. Не само феноменът на техниката, но и знаковите системи придобиха през ХХ век правото да ги смятат за автономни, т.е. неподвластни на човешката воля.

В прагматистки план не може да бъде подминато значението на интернет за интеракцията; именно с новата медия става възможно участниците да поемат различни роли, без да се срастват с тях. Тук обаче се сблъскваме с един проблем, който класическата теория на речевите актове смята за решим – изразимостта на намеренията, възможността в живия диалог да се проясни задоволително и автентично модусът на илокутивността.[15] Бързината, едновременността, лекотата и откритостта на достъпа в мрежата са откупени на цената на невъзможността чрез обратна връзка да се установи нагласата, с която се участва, а оттук и целта, която се преследва – например дали се търси решаване на проблем или неговото разлагане и интерпретация от множество гледни точки, но и дали се играе сериозно или просто заради играта. Прирастът на информация е обратнопропорционален на експлицираната модалност на нейната употреба.

(б) Функционални проблеми.

Изобилието на материалност в комуникацията, предлагана чрез одеждите на знаците, е непосредствено храна за сетивата. Оттук и лесното срастване на интернет с развлечението. Радостта от участие в публични мероприятия е съпътствало цялата човешка история, особено когато това участие е пряко. Всички класически изследвания на феномена на масите свидетелстват за магьоснически ефекти. Но драматургията, осигурявана чрез електронните медии, променя статуса на участниците в този на пасивни зрители и слушатели. От своя страна, културната индустрия ги прави консуматори, неможещи да управляват сами потребностите си във фарватера на ритуализираните практики. Днес никак не е трудно да заподозрем в околните образа на сайбърманиака. Ето защо активността на участието (постоянният живот в онлайн режим) изобщо не са манифестация на граждански статус, а по-скоро издават обсесията на потребителя. Безспорно интернет дава изключителни шансове за креативност и самостоятелност, но също така мрежата е и най-големият убиец на време.[16] Това се отразява директно върху политическата активност: „новите технологии – и по-специално интернет – драматично увеличават способността на хората да чуват ехото на собствените си гласове, издигайки същевременно стени пред другите“ (Sunstein, 2001: 48). Съзнанието на повечето участници в мрежата запазва своята фрагментарност. Мрежата съчетава по един причудлив начин глобалност и фрагментарност на публичността.

Специфичен за интернет проблем е възможността за анонимност и псевдоидентичност. Не само перформативните компоненти на комуникацията могат трудно да бъдат отчленени в електронизираната среда, но личността на участниците във форумите може да бъде лесно скрита, кодирана темпорално и контингентно, умножена или загубена. Това безспорно създава проблеми пред индивидуалността и те изобщо не са без последици за себеразбирането и себеизразяването на гражданите, от които се очаква принос в ревизирането на установения модел на демокрация. Ако едно от измеренията на демокрацията е допълване на ролята на адресат на правата с тази на автор на правата (Habermas, 1992: Kap. 3.1), то интернет роди множество колективни произведения, в които индивидуалният принос се обезличи дотолкова, че се налага и преосмислянето на идеята за авторството. Много изследователи отчитат, че раждането на интернет не само следва унифициращата тенденция в развитието на масмедиите, но и я пречупва, доколкото позволява да се говори и за медии с индивидуален профил. Тъкмо тази възможност обаче е както опора за удържане на самостоятелна позиция, така и тресавище, в което личният и обществен интерес вместо да се отчленяват се смесват помежду си и много частни проблеми се представят за общозначими.

Не само индивидуалността, но и общностите са засегнати от интернет – както традиционните, така и нововъзникващите чрез общуването в мрежата. Става дума, че практиката на интернет не само създава нови ситуации и нови форми на взаимодействие, но и ново социално пространство, обитавано от електронни общности. Струва ми се, че в тази област етнолозите все още изостават с наблюденията си относно груповата динамика, за разлика от изследователите, посветили се на текста и комуникацията в глобалната мрежа. И все пак и тук могат да се направят обобщения. Всеки, който познава идеите на Морис Халбвакс (Халбвакс, 1996), не може да не намери за убедителни идеите за формирането на колективна памет. В този смисъл самата история на интернет, макар и кратка и развиваща се пред очите ни, не може да не се отлага в културни образци и да не се организира в стабилни традиции. Може би съвсем не е далеч времето, когато ще назреят противоречия между отделните поколения ползватели на интернет, всяко от които е стартирало в различна изходна ситуация и е трябвало да преодолява различни заварени обстоятелства; т.е. груповата поляризация продължава да живее и в условията на интернет. В този смисъл не само напрежения от политическо естество, но и културната специфика – която, както знаем, е много по-инертна – задава фона и тъканта, т.е. устойчивите и заварени структури на всякакви дебати. В тази връзка не мога да подмина свидетелствата на близки приятели, които описват как в САЩ се оформят крайградски райони на млади хора, за които интернет е естествена среда. Противно на идеологията на глобалното село, те произвеждат локални сайбър селища, където се колебаят между мечтите си за властта на когитариата или се радват на самочувствието си на когитократи. Освен това, доколкото компютърът позволява работното място да се премести у дома, се появяват смесвания на частно и публично пространство, което пречи на запазването на спецификата и връзката с реалността на колективното социално действие. Такова „справяне с един замах“ с трудния въпрос за организацията не гарантира, че изтласканите проблеми няма да се завърнат в уродлива форма или символно постигнатата солидарност да се окаже твърде нестабилна.

[Само]организирането на знанието, свързано с индивидуалната и колективена идентичност, има значение и за историческата ни нагласа и прочит на това знание. Не е трудно да се забележи, че в мрежата преобладава антикварното отношение към историята (Ницше – Второ несвоевременно размишление, гл. 2). Неслучайно методите на генеалогията (Фуко) и на херменевтиката (Гадамер) намират лесно приложение. Даваме ли си обаче винаги сметка, че „архивът“ е най-вече в отношение на противоречие с „комуникацията“. Архивите, които са едно от големите достойнства на интернет, или не са подредени и дори преливат като контейнери за отпадъци, или не е известен пътеводителят към тях, или са остарели; други пък са направо възхитителни. Но архивите имат способността да се превръщат в нещо самостоятелно, музеите лесно стават мемориали, където не само дискусиите, но дори шепотът невинаги е уместен.

Накрая следва да преценим досега на модела на делиберативната демокрация с интернет и в нормативен план, т.е. доколко такова свързване допринася за адекватна реализация на идеала. За тази цел ще използвам няколко принципа на Хабермас от прочутата му книга за публичността (Хабермас, 1995: § 5, с. 97-98) . Доколкото обаче тази книга е написана преди неговото занимание с теориите на аргументацията и дискурса – универсалната прагматика – то тези принципи ще бъдат преценени внимателно и от тази гледна точка.

Три десетилетия след Структурни изменения на публичността (Хабермас) и непосредствено след излизането Политическият либерализъм (Ролс) Кас Сънстейн публикува книгата си Частичната конституция, в която защитава собствен проект за делиберативна демокрация (Sunstain, 1993: 133-137), ръководеща се и подчиняваща се на четири принципа: рефлектиране на публично релевантни основания, гарантиране на пълноценно членство в общността, приемане на съгласието за идеал и удържане на политическо равенство. Тези принципи в голяма степен приличат на предложените от Хабермас, но са по-близки до политическата действителност. Ето защо ще използвам и тях, за да преценя ефектите от влиянието на интернет върху демокрацията.

(а) Равнопоставеност на участниците. Включените в публичната сфера са равни по своя статус граждани. Не става дума за икономическо равенство, а за равенство на възможностите в най-широк смисъл. В тази област заслужават внимание програмите, позволяващи компенсации и „обратно дискриминиране“. Освен това в края на ХХ в. дори в страните с „минимална държава“ законодателно се предприеха мерки гражданите да могат да вземат политически решения без да са подвластни на функционалните зависимости на икономиката; примери за това са ограниченията във финансирането на партиите от страна на частния сектор и защитата на националните банки от произвола на правителствата.

Доколко интернет е в синхрон с този идеал?

От една страна, става възможно да се чуят, и то в планетарен мащаб, гласове на хора, които едва ли биха имали подобна възможност при други, традиционни средства на комуникация. От друга страна, работата и общуването в интернет се осъществява предимно с помощта на един-единствен език – английския, което неминуемо дискриминира част от участниците; отделните страни стимулират по различен начин плътността и обхвата на мрежата, както и достъпа до нея; финансовите способности и образование са определящи за шансовете и възможностите. Особен проблем е предимството на онези, които са отдадени на интернет и с качествата, с ловкостта си на фюрери (лидери) доминират над останалите и в определянето на мнението им. Също толкова специфични са „дежурните“ участници, познати и от по-традиционните медии. По този начин и в интернет се запазва познатият проблем за ролята на знаменитостите – те са истинските референти на информацията! Нещо, което още Карл Дойч бе описал във връзка с каскадното формиране на общественото мнение.

Като се вземе предвид участието около санитарния минимум на гражданите в развитите демокрации по време на изборни компании, интернет дава поне шанс за активиране и заемане на позиция. Съвременните теоретици на демокрацията са безкомпромисни, че за този политически ред е проблематично не толкова малцинството, колкото самото мнозинство. То е имагинерно и се засича само в изборна ситуация. Разбира се, ритъмът на мандатността е другата страна на моментността на изборния тест и необходим компонент от всяко схващане за стабилността на демокрацията, в това число и на електронно-делиберативната. В случая е важно, че интернет позволява бърза, актуална и постоянна проверка на обществени нагласи, които да свидетелстват доколко политиката на управлението е закотвена в съзнанието и в сърцата на засегнатите. А това е ресурс както за управляващите, така и за опозицията, т.е. за цялото гражданско общество. Друг е въпросът, че мрежата е в състояние – чрез технически помощни средства – да симулира всякакви мнозинства.

Победата в последните президентски избори в България (2001 г.) бе спечелена и в полето на интернет[17]. Определено върху сайта на победителя бе обърнато много повече внимание и поддържането му бе поверено на екип, който знаеше за какво става въпрос. Най-важното в случая е, че там не остана писмо без отговор; никой от включилите се в дискусията не бе пренебрегнат и всекиму бе обърнато лично внимание, а повдигнатите въпроси постоянно се обобщаваха и за нуждите на предизборната кампания. Този сайт продължава да се поддържа и сега. Традиционните политически кампании също използват мерки за „слизане при хората“ – приемни и срещи с избиратели, дебати пред публика и послания към целеви групи. Но предимството на форумите в интернет е безспорно. Там въпросите и отговорите се „водят на отчет“ и могат да бъдат видени и обсъдени от всеки, т.е. основанията им да станат прозрачни и споделими. Питащите получават възможност за индивидуално участие и признание от другите, а същевременно повдигнатите от тях теми изглеждат и общозначими.

Темата за равноправния достъп до публичността е релевантна и за периодите между изборите, тя е еднакво важна за отношението между гражданите (когато те са активни и се конкурират помежду си), но и за отношението на гражданите към държавата (когато те са обект на администриране). Напоследък се заражда едно явление, което не може да бъде подминато. Не само в САЩ стартира програма за електронно правителство (чрез фонд от 100 млн. долара за пет години), но и в България държавната администрация обещава такова да бъде изградено през 2004 г.[18] Идеята е да се обединят бази данни и да се избегне необозримостта и липсата на отзивчивост в административното обслужване. В някои от националните политически програми намеренията са по-радикални: осигуряване на гражданите и гражданките допълнителни възможности за съучастие в демократичните процеси на формиране на волята и на оформление на решенията.

За съжаление усвоеният и наложил се в България термин „правителство“ е за сметка на по-широкото значение на думата government – „управление“. Предпочитанието на думите издава нагласата за по-централизирано или по-комунално организиране на тази нова среда на виртуално управление и предоставяне на услуги, в която гражданите би трябвало да не са отчуждени, а атмосферата – в съзвучие с модерните тенденции на развитие. Най-елементарните услуги се изчерпват с достъп до електронни формуляри, отнасящи се до услуги с частен, но и с политически характер – адресна пререгистрация или заявка за демонстрация. По-развитите форми на услуги са опосредени чрез асистиращи програми, които спомагат за справяне с документацията. Интерактивността е подсигурена с любезни указания, с които програмата робот „обира“ напрежението и нито блокира пред неудачни въпроси, нито отвръща достойно на нахални предложения (най-често указвайки на web-counter-a, за да подскаже своята заетост и претовареност). В редица страни държавната политика стимулира с награди постиженията на отделните виртуални кметства; това прави и ЕС, с което стимулира конкуренцията между държавите. Миналата година Европейската комисия прецени, че всяко вложено евро в подобна реформа се удвоява. Най-силните форми на реорганизация са свързани с общата интеграция на национално и европейско ниво.

В случая с е-правителството опасенията, съпътстващи еуфорията, са, че информацията може да не бъде своевременно актуализирана (при неразвити услуги) или че са налице опасности от достъп до данни с конфиденциален характер (при развити услуги). Това налага изграждането на система за електронно идентифициране – електронен подпис. И тук става дума не просто за технология, но и за култура. В Естония 40 % от населението общува с финансовите служби през интернет, а Германия и Люксембург заемат последните две места в класацията на ЕС.

Паралелно с това намерение и неправителствени организации – както по света, така и в България – поддържат сайтове, където се дискутират резултати от административни или съдебни решения, подпомагащи решаването на сходни казуси, или се коментират нормативни положения, позволяващи „злоупотреба с право“. Също така не липсват форуми, преценяващи критически действията на управляващите и информиращи за неогласените им намерения.

Интересното в случая с проекта за българско електронно правителство е, че организаторите възнамеряват неговият сайт, който вече стартира през юни 2002 г., да предлага част от пространството си не просто за мнения и обратна връзка, но за присъствието на насрещна информация и коментари, допълващи или отхвърлящи официалната информация. Така становищата на властта и на гражданското общество ще съжителстват едно до друго и ориентацията спрямо тях ще е лесна и ясна. Затова пък не може да не буди недоумение тезата на отговорните за реформата лица, че малкият брой заявки за регистриране на електронен подпис прави цялата система все още неефективна и тя не стартира.

В обобщение относно равноправното участие може да се каже, че именно от степените и формите на интерактивност зависи дали се реализира модел на партиципативна или на делиберативна демокрация. В единия случай става дума за достъп до информация, в другия – за осмисляне на тази информация. Разбира се, това съвсем не е решение на проблема за равноправното участие изобщо. Върху интернет се отразяват неравенствата на самото общество (връзка изобщо с мрежата), на културната принадлежност (образователно и възрастово, расово и полово ползване на мрежата) и на въздействието от страна на икономическите и политически сили (размиване или фиксиране на политическото съзнание). И би било илюзия да се мисли, че интернет е в състояние да превъзмогне всичко това. Все пак в ситуация на една съществуваща демокрация, интернет има капацитет за снабдяването й с по-добър дизайн в полза на изравняване на възможностите.

Същинският проблем на интернет, от който произтичат специфични неравенства, зависи от собствениците и най-вече от модераторите на форумите. В тази насока от значение са правилата, както те са от значение и за делиберативната политика с нейния процедурализъм.

(б) Свободен избор на темите. В неформалните и формални сфери на комуникация в публичността всяка тема може да стане предмет на обсъждане. Но делиберативният модел издига претенция и за качеството на дискусиите, за него е важно на преден план да излязат основанията, а не голите предпочитания (Ролс). Затова по същността си той се възползва от формите на аргументация (reasoning, arguing), а не на броенето на гласове (voting), на спазаряването (bargaining) или на простия обмен на мнения. Постигнатите с негова помощ решения са демократични не защото са израз на волята на мнозинството, а защото почиват на основания, които биха могли да споделят и от всички. Та нали по самата си същност основанията, за разлика от интересите и нагласите, са безпристрастни!

Какво е значението на интернет за това?

Интернет средата гарантира не само плурализъм, но и истинска хетерогенност. В нея са възможни както по-свободен обмен на мнения, така и организирането и дисциплинирането на конференции и форуми. Хипертекстовият дизайн е условие за прозрачност, анализ и проверка на кохерентността на темите. Доколкото едно от гражданските права включва информираност, интернет позволява повечето официални институции да организират информацията си в архиви, да направят достъпни протоколи и интерпретации от своите решения. Но това е шанс и за неправителствените организации да информират за себе си и да мобилизират привърженици; шанс е гражданското общество да се структурира и възпроизвежда. Така става възможно да се хвърлят мостове между отделните сектори на публичната сфера.

Разбира се, постиженията имат и своята обратна страна. Организацията на по-голямата част от информацията в интернет е представена пристрастно, данните за опонента липсват изобщо или са твърде малко. Според Сънстейн само 15% от политическите сайтове в САЩ предоставят връзки към сайтовете на опонента (Sunstein, 2001: 59). В България нещата не изглеждат по-различно. За тъмната страна на свободния достъп на темите свидетелстват сайтове, предлагащи (детска) порнография, националсоциалистическа и антисемитска литература, терористични наръчници. Също толкова проблематично е филтрирането на темите, така че да е възможна разликата между публичното им излагане и връзката им с публичния (общия) интерес (Dewey, 1927). Плурализмът е бил винаги на една крачка както от безсъдържателността, така и до разгаряне на страстите около частни въпроси. Опасностите от всемогъществото на интернет са свързани и с безпринципно надзъртане в частната сфера.

Тази разнородна и дори поляризирана ситуация може да се проследи по електронните форуми на вестниците. Интересно е, че вестниците с най-голям тираж дори нямат електронна версия, а пряко свързаните с културата, както и специализирани електронни издания не поддържат обратна връзка. Затова пък онези, които имат, се знаят и мненията в тях непрестанно стават теми на вторични дискусии. Не ми е известно да са правени сравнения, но собственият ми опит показва, че във форумите има много постоянни участници, включващи се още през нощта. Преобладават онези, които са пристрастни и поддържат строга линия в становищата си. Особено важни са дебатите около коментарните рубрики. В тях винаги обсъжданата тема се разглежда в множество контексти и се запазва плурализмът на позициите. По този начин електронните форуми засилват ехото от дейността на журналистите и PR агентите, но също така им служат за коректив, което влияе върху формирането на общо мнение.[19]

По подобен начин стоят нещата и в чат форумите, мейлинг листите и нюз групите. В тази област някои виждат в сортирането на информацията по интереси опасност (заради фрагментиране по интереси), други виждат предимство (заради диференцирането на темите). Все пак трябва да си даваме сметка и за това, че добре информираният гражданин не трябва да е всезнайко!

Безспорна е заслугата на интернет за разкриване на премълчана или изопачена информация. Това се вижда много ясно в периоди на война, когато традиционните медии се нагърбват с пропагандни задачи и самите военни централи изграждат пулове за филтриране на информацията. Ако върнем времето назад, не може да не направи впечатление колко бързо „тайните“ около войните в Ирак (2003 и т.н.) и в Югославия (1999) излязоха наяве и колко дълго се премълчаваха те във войната в Залива (1991).[20]

Силата на интернет може да се проследи по следния пример, засягащ Трент Лот, американски сенатор от Мисисипи, член на Републиканската партия и водач както на малцинството, така и на мнозинството през 2002 г. На 5 декември 2002 г. той се заема с организирането на честването по 100 годишнината на сенатора Сторм Турнмонд, участвал през 1948 г. в президентската надпревара. В речта си по инициативата Трент Лот пропуска да отбележи пристрастието на Сторм Турнмонд към расовата сегрегация, а медиите пропускат да отбележат тази липса. Но самата поява на речта в интернет преобръща нещата. Намесва се Ал Гор (fundamentally racist), дори президентът Джордж Буш (segregation is a stain on our nation’s soul).[21] На 20 декември Трент Лот сдава поста. Благодарение на интернет дискедитирането настъпва за две седмици!

И тук, както и в обобщението по-горе, е ясно, че интернет наследява проблемите на съществуващата демокрация и е илюзия да очакваме те да бъдат премахнати с новите технологически и комуникационни средства. Общият проблем за границата между публично важна и публично интересна информация ще продължава да е въпрос и на отговорност. А специфичният проблем за моделираната чрез интернет демокрация е нейното изобилие, което в някои случаи я прави безболезнена и дори вредна.

(в) Неограниченост на участието. Нормативните модели на публичността не издигат бариери пред възможността за участие в дискусиите, а напротив, идеализират принципите така, че да могат да бъдат включени и да се имат предвид всички. Особено при принципите на Сънстейн (1993) се вижда ясно, че равенството присъства на две нива – по отношение на гражданството и по отношение на политиката, като „членство“ и като „участие“. Дебатите през 90-те години на ХХ в. допринесоха за проясняване на темата за пълноценното членство в дадена политическа общност, така че никой да не се чувства метек или гастарбайтер, но също така и разкриха много неосъзнати източници на дискриминация и изключване в областта на етническите и половите отношения.

Доколко интернет удовлетворява такова изискване?

В общи линии – да. Но и в това отношение има множество проблеми. Известни са страни, каквато е например Китай, където регистрирането на интернет потребителите е задължително. Също така в структурите на световната мрежа има както аутобани, така и пътечки, които чисто технически налагат неопределено изчакване или страдат от задръствания. В мрежата отдавна се налагат ограничения по най-различни причини – firewalls, intranets, keywords. Интернет форумите, например чат каналите, изграждат свои правила и рестрикции и оторизрат „надзорници“, които могат своеволно да изключват от играта. Във форумите на интренет продължава да действа „спиралата на мълчанието“ (Елизабет Ноел-Нойман), обясняваща защо много хора мълчаливо се присъединяват към господстващото мнение (Sunstein, 2001: 67).

И все пак не всичко – достижения и недостатъци – са „стара песен на нов глас“. Едно от най-забележителните явления в ерата интернет е осъвременяването на идеята за „теледемокрация“, позната от 70-те години, чрез „електронната демокрация“ (E–democracy), възползваща се от интерактивния характер на новите медии[22]. За разлика от програмата за електронно правителство, където става дума най-вече за услуги, при електронната демокрация самото участие излиза на преден план. Но по-важна е разликата, че тук става дума за формиране на колективна воля и на комуникативна власт; т.е. за изграждането на общност, а не само за удовлетворяване на индивидуалните интереси. Веднага трябва да се отбележи, че това се отнася за политиката както на комунално, така на национално и на интернационално ниво.

Пионер в първата област – комуналната – е „проектът Минесота“.[23] При внимателното му разглеждане не може да не направи впечатление, че той предлага двустепенна структура – на първоначално неограничено предлагане на теми и мнения чрез e–mail и на избрано участие във форума MM–Politics, които впоследствие се подлагат на обсъждане и от народните избраници. Така се запазва необходимостта от дисциплинираност на дискурсите и на разделителната граница между легитимноста и легалността. Интересен е и опитът на локалната мрежа The Well от Сан Франциско[24], където има отдел и достъп за участници и за неучастници във форума. Това е специфична редакция на принципа за инклузивността.

Още през 2001 г. бяха проведени емпирични изследвания на мрежите Public Electronic Network (PEN) от Санта Моника, Калифорния, и Public Access Network (PAN) от Сиатъл, Вашингтон, в САЩ, за да се отчете значението им за комуналната политика. Резултатите показват, че благодарение именно на тези мрежи са били постигнати решения в полза на бездомните; клошарите успяват да вземат участие в дискусиите и да изразят сами належащите си нужди и впоследствие градските власти изграждат душове за тях. Европейският опит вече е неизброим; такива са и своеобразните му форми. В Гийсен например е изградено гражданско събрание онлайн, обвързано с локален вестник,[25] който партнира в качеството си на друга медия и оповестява петициите на събранието към партиите. Министърът Ото Шили учреди награда в рамките на програма E-Gora и награди през 2003 г. града Мюнстер за местната електронна борса на постове и служби.

Напредък има и в другата област – националната. През 2003 г. в Швейцария, а през 2006 г. в някои области от Германия се готвят да гласуват чрез персоналните си компютри, а Естония и Великобритания още през 2002 г. провеждат експерименти в тази насока.[26] Темата Internet Voting е популярна и в САЩ, където електронните медии играят огромна роля още от времето на дебата Кенеди-Никсън. През 2000 г. в Аризона бяха проведени първични президентски избори с помощта на електронно гласуване.[27] Количествено участието надмина, макар и с малко, гласуването по пощата, практикувано в САЩ. А качествено бяха припомнени думите на Хана Питкин, че има разлика между дескриптивно и субстанциално представителство. За съжаление разликите в структурата на гласоподавателите са минимални; т.е. дигиталното разделение на обществото съвпадна с традиционните деления на базата на възможностите и нагласите за ползване на познати технически възможности. И тук не може да не прави впечатление, че цялостна реорганизация на гласуването би довела до промени в квотите по възрасти и образование сред гласоподавателите. За съжаление не може да се очакват промени в областта на половите различия и на полярните социални неравенства.

Основните проблеми тук са със сигурността на гласовете, каквито са те и с достъпа до административни услуги. През февруари 2004 г. Пентагонът се отказа от проект, по който бяха похарчени 22 милиона долара, за да могат да участват американските войници в чужбина в изборите през есента[28].

В България ситуацията в това отношение също има своите специфики. От една страна – по признание на експерти – за да е ефективна система на електронна демокрация, поне 15% от хората трябва да имат компютри, а в момента в България едва 6,7 на сто използват възможностите на тези нови технологии.[29] От друга страна, не липсват привърженици на пряката демокрация чрез интернет, които на практика са анархистично настроени и не признават структури и етапи за организирането на процесите, които биха подпомогнали формирането на мнението и волята.[30] Тази поляризация свидетелства за това колко далечна е идеята за внимателно структуриране на публичната делибертация у нас.

На това място лесно може да се види, че именно спонтанността и самоорганизацията са теми на формирането на общности в наднационален план. Тук се сблъскваме с един парадокс. Една от силите, която използва интернет за своите действия, е тази на антиглобалистите. Парадоксалното е, че те използват средство, вътрешно присъщо на процесите на глобализация. Но истински съществен е въпросът доколко една събитийна солидарност води до изграждане на общност, за която съществуват и обвързващи решения?

Може би по-сполучлив опит за интернационална реакция беше акцията „Петнадесети февруари“ от 2003 г., насочена срещу наближаващата война в Ирак, която събра неподозирано количество хора по улиците на световните градове, а за някои интелектуалци се превърна в световно събитие, бележещо началото на нова солидарност.[31] Интересното в случая е, че никоя друга медия не поде инициативата. Нещо повече: активистите, използвайки интернет, я запазиха в голяма степен в тайна от медиите и правителствата, с което ефектът от размаха й беше още по-силен. Все пак и тук една трезва равносметка не може да не отбележи, че в голяма степен акцията си остана символно събитие, а последиците от него нито повлияха върху решението за войната, нито имат пряко въздействие върху потребността от реорганизация на самите международни институции.

***

Именно тази констатация ми дава непосредствен повод за едно финално предупреждение. Делиберативната демокрация, като всяко радикално разбиране за демокрацията, не бива да суспендира както правния порядък (легалността), така и гарантираните основни права (конституционализма). Ето защо тя следва да се развива, но и ограничава най-вече като допълнителен източник на легитимността.

 

Бележки под линия:

Дерида. Ж.. 2001. За граматологията, НИ, София.

Кискинов, В. 2003. Електронно правителство, Сиби, София.

Киш,  Я. 1998. Алтернативи на свободата, Пигмалиоин, Пловдив.

Ролс, Дж. 1999. Политическият либерализъм, Обсидиан, София.

Сартори, Дж. 1992. Теория на демокрацията, ЦИД, София.

Фишкин, Дж. 1993. Демокрация и делиберация, ЦИД, София.

Фотев, Г. 2000. “Делиберативната демокрация”, в:  И. Знеполски (съст.) Около Хабермас, ДНЧО, София.

Фотев, Г. 2002. Границите на политиката, Лик, София.

Фридмън, Л. 2002. Хоризонталното общество, Обсидиан, София.

Хабермас, Ю. 1995. Структурни изменения на публичността, ЦИД & СУ, София.

Ю. Хабермас, Ю. 1999. “Три нормативни модела на демокрацията”, в: Философия на езика и социална теория, Лик, София.

Халбвакс, М. 1996. Колективната памет, КХ, София.

Холмс, Д. 2003. Стратегии за електронно правителство, Класика и стил, София.

Ackerman, B. 1991. We the People, Vol. 1: Foundations, Harvard UP, Cambr. Mass.

Ackerman, B., Fishkin. J. 2004 Deliberation Day, Yale UP, New Heaven.

Clift, St. 2000.  “An Internet of Democracy”, in: Communications of the ACM, Vol. 43, No. 11 November, 2000

Cohen, ”Deliberation and Democratic Legitimacy”, in: A. Hamlin/ B. Pettit (ed.) The Good Policy, Blackwell, Oxford.

Dahl, R. 1989. Democracy and its Critics, Yale UP, New Haven.

Dewey, J. 1927. The Public and its Problems, H. Holt & Co, NY.

Fishkin, J. 1991. Democracy and Deliberation, Yale UP, New Heaven.

Habermas, J. 1992. Faktizit?t und Geltung, Suhrkamp, Ffm.

Lash, C. 1995. The Revolt of the Elites: and the Betrayal of Democracy, Norton and Co., NY.

Luhmann, N. 1975. “?ffentliche Meinung”; in: ders.: Politische Planung. Westdeutscher Vlg., Opladen.

Luhmann, N. 1990. “Gesellschaftliche Komplexit?t und ?ffentliche Meinung”; in: ders. Soziologische Aufkl?rung 5, Westdeutscher Vlg., Opladen, S. 170-182.

Luhmann, N. 1996. Die Realit?t der Massenmedien. Westdeutscher Vlg.,Opladen.

McLuhan, M.1964. Understanding Media: The Extensions of Man, McGraw-Hill, NY.

McLuhan, M. & Q. Fiore. 1967. The Medium is the Massage: An Inventory of Effects, Bantam, NY.

Sunstein, C. R. 1985.  “Interest Groups in American Public Law”, in: Stanford law Review 38.

Sunstain, C. R. 1993. The Partial Constitution, Harvard UP, Cambr. Mass.

Sunstein, C. R.2001. Republic.com, Princeton UP, Princeton.

Yotov, S., 2002. Medientransformationen und die Herausforderung der Demokratie; in: M-L. Bernreuther, D. Busch, E. H?fner, Al. Ivkovac, I. Panasiuk und H. Schr?der (Hrsg.), Medientransformationsprozesse, Gesellschaftlicher Wandel und Demokratisierung in Osteuropa. Peter Lang, FfM.